Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (9)

IX. Полковникът и знамето

В онези дни умря Мориц фон Насау, което потопи в дълбока скръб Генералните щати, но донесе удовлетворение на изповядващите истинната вяра. Преди това, на прощаване, не пропусна да ни отнеме града Гох, да подпали в Гинекен складираните ни продоволствия и да се опита да превземе Антверпен с изненадващ удар. Така еретикът, застъпник на омразната калвинистка секта, се отправи към ада, без да види изпълнена обсебилата го мечта да вдигне обсадата на Бреда. Та за да изкажат най-дълбоките си съболезнования на холандците, нашите оръдия оползотвориха деня, като любезно обсипваха с гюлета от по седемдесет фунта градските стени. А призори вдигнахме във въздуха с мина едно укрепление с тридесетина души вътре, събуждайки ги доста неучтиво и показвайки им, че не всяко рано пиле рано пее.

На този етап от развоя на събитията, за Испания обсадата на Бреда вече не беше въпрос на военен интерес, а въпрос на чест. Светът очакваше със затаен дъх триумфа или крушението на войските на католическия крал. Дори турският султан — дано в пъкъла да гори, — очакваше развръзката, за да види дали нашият господар кралят ще излезе могъщ или с отслабени сили от изпитанието. Вниманието на всички европейски крале и принцове беше приковано в една точка и най-вече вниманието на френския и английския крал. Те и двамата винаги дебнеха да извлекат полза от нашите беди или повод да се поболеят от испанските завоевания, както между впрочем в Средиземно море се случваше с венецианците и дори със самия папа в Рим. Негово светейшество, макар да беше Божи наместник на земята и макар ние, испанците, да бяхме тези, които му вършехме мръсната работа в Европа, съсипвайки себе си в защита на Бога и Пресветата Дева, се опитваше да ни изиграва, когато му паднеше случай, нещо повече, показваше ревност към влиянието ни в Италия. Няма начин да си велик, да всяваш страх в продължение на няколко века и да няма врагове с подли намерения, било то увенчани с папска тиара или не, които да избуяват отвсякъде. Неминуемо бе те, под прикритието на благовидни думи, усмивки и дипломация, да се стараят с всички сили да те извозят. Въпреки че в случая с върховния първосвещеник, злостта беше разбираема. В края на краищата, точно век преди Бреда, на Климент VII, предшественика на сегашния папа, му се беше наложило да си плюе на петите и да запретне расото, та да може да тича по-бързо и да се укрие в замъка Сант’ Анджело, когато испанците и ландскнехтите на нашия император Карлос V — не виждали плата, откакто Сид Кампеадор^[1] е бил знаменосец, — щурмуваха стените и оплячкосаха Рим, без да пощадят нито кардиналските дворци, нито жените, нито манастирите. Предвид всичко това, редно е да приемем, че и папите имат добра памет и честолюбие.

— Пристигна писмо за теб, Иниго.

Вдигнах учуден очи към капитан Алатристе. Той стоеше прав пред колибата от одеяла, вършини и пръст, която бяхме измайсторили с неколцина другари. Шапката беше на главата му, на раменете си бе наметнал прокъсания сукнен плащ, чиито поли ножницата на шпагата повдигаше леко отзад. Широкополата шапка, гъстите мустаци и орловият нос правеха още по-слабо лицето му, което изглеждаше бледо, макар и обветрено от живота на открито. Истината е, че беше по-слаб от обичайното. Доброто здраве му беше изневерило за няколко дни, след като беше пил лоша вода — хлябът също беше мухлясал, а месото, когато го имаше, беше червясало. Лошата вода беше подпалила огън в тялото му и бе инфектирала кръвта му, карайки го да гори в страховита треска. При все това, капитанът не се показа привърженик на кръвопусканията, нито на очистителните. Те повече убиват, отколкото лекуват, казваше той. И сега идваше от лагера на лавкаджиите, където един познат, едновременно бръснар и аптекар, му беше приготвил някаква билкова отвара за сваляне на температурата.

— Писмо за мен?

— Така изглежда.

Оставих Хайме Кореас и другите, и излязох навън, като изтупвах пръстта от панталоните си. Намирахме се далеч от стените, в близост до дървената ограда, където се пазеха обозните коли и товарните добичета, и до някакви бараки, които се превръщаха в пивници, когато имаше вино, и във войнишки бардаци, с немкини, италианки, фламандки и испанки. Ние, носачите, имахме навика да мародерстваме тук наоколо с цялата вещина и хитрина, които бяха резултат на занаята и невръстните ни години. Гледахме да се изхраним що-годе добре. Рядко се случваше да се приберем от набезите си без две-три яйца, няколко ябълки, лоени свещи или каквато и да е полезна вещ, която можеше да се продаде или размени. С това си занимание подпомагах капитан Алатристе и другарите му. А когато ме споходеше късметът, се грижех и за собствените си нужди, което включваше и някое посещение заедно с Хайме Кореас в бараката на Мендоса. Там никой не беше оспорвал правото ми на влизане, от онзи разговор, който капитан Алатристе и валенсианецът Кандау проведоха преди време на брега на дигата. Капитанът, който беше наясно с нещата, ме беше сгълчал дискретно за това. Защото жените, съпровождащи войниците, казваше той, могат само да станат причина за гнойни мехури, зарази и кръстосване на шпаги. Истината е, че не зная какви са били отношенията му с тези създания в други времена, но мога да заявя, че във Фландрия никога не го видях да влиза в къща или палатка с окачен на входа лебед. Зная обаче, че няколко пъти, с разрешението на капитан Брагадо, беше отскачал до Оудкерк, където сега се развяваше бургундското знаме, за да посети онази фламандка, която споменах при друг случай. Говореше се, че последния път Алатристе разменил тежки думи със съпруга и се наложило да го изхвърли с ритници по задника в канала. Дори се наложило да прибегне до шпагата, когато неколцина бургундци понечили да му светят маслото. Оттогава не се беше връщал там.

Колкото до мен, естеството на чувствата ми спрямо капитана беше раздвоено, макар сам едва да осъзнавах това. От една страна му се подчинявах дисциплинирано, изповядвайки най-дълбоко преклонение, с което ваши милости са пределно добре запознати. От друга страна, като на всеки възмъжаващ юноша, сянката му започваше да ми тежи. Фландрия ме беше променила, превръщайки ме от обикновен помощник в момче, което живее между войници и има възможността да се сражава за живота си, за своята чест и за своя крал. А и в последно време ме връхлитаха много въпроси без отговори, въпроси, които мълчанието на господаря ми вече не успяваше да запълни. Всичко това ме караше да се замислям за войнишко поприще. Вярно е, че нямах още нужната възраст — рядкост беше някой да служи, преди да е навършил семнадесет-осемнадесет години, и затова щеше да ми се наложи да лъжа, — но ако съдбата ми се усмихнеше, това може би щеше да се уреди. В края на краищата самият капитан Алатристе беше започнал служба едва петнадесетгодишен при обсадата на Хулст. Това станало през един небезизвестен ден, когато, за да заблудят врага и с намерение да завземат укреплението Естреля, носачи, пажове и всякакви хлапетии излезли въоръжени с пики, знамена и барабани и били изпратени да заобиколят една дига, с цел да бъдат взети от врага за подкрепление. Последвалата атака била кръвопролитна. Толкова кръвопролитна, че повечето момчета, вече въоръжени и разпалени от боя, се втурнали да помагат на господарите, хвърляйки се безстрашно в боя. Диего Алатристе, по онова време носач във взвода на капитан Перес де Еспила, бил начело на всички. Толкова добре се сражавали някои, сред които и Алатристе, че принцът-кардинал Алберто, вече губернатор на Фландрия и ръководещ лично обсадата, благоволил да ги произведе войници.

— Пристигна тази сутрин, с пощата от Испания.

Взех писмото, което капитанът ми подаде. Свитъкът беше от хубава хартия, восъкът стоеше непокътнат, а името ми се четеше на адреса:

Сеньор дон Диего Алатристе

за Иниго Балбоа,

взводът на капитан Кармело Брагадо,

легионът на Картахена,

военна поща на Фландрия

Ръцете ми се разтрепериха, когато обърнах плика и видях инициалите А. де А. Без да пророня дума, чувствайки очите на Алатристе приковани в мен, се отправих бавно към едно по-закътано местенце при един завой на реката, където жените на немците перяха дрехите. Немците, също както и някои испанци, имаха обичая да си вземат за жени оттеглили се от занаята проститутки. Те облекчаваха страстите им, както и мизерния им живот, като перяха войнишките им дрехи или продаваха ракия, дърва, тютюн и лули на тези, които се нуждаеха. Вече съм споменавал, че в Бреда видях немкини дори да работят в окопите, за да помагат на съпрузите си. Близо до мястото за пране имаше дърво с окастрени за съчки клони, с голям камък под него. Там седнах, без да откъсвам очи от инициалите, държащ невярващ писмото в ръцете си. Знаех, че капитанът ме наблюдава през цялото време, тъй че изчаках да се успокои биенето на сърцето ми. После, като се опитвах жестовете да не издадат припряността ми, разкъсах восъчния печат и разгънах писмото.

Уважаеми дон Иниго,

Научих за Вашите премеждия и се радвам да узная, че служите във Фландрия. За което, вярвайте ми, Ви завиждам.

Надявам се да не сте ми много сърдит за неприятностите, които е трябвало да изстрадате след последната ни среща. В крайна сметка, веднъж Ви чух да казвате, че бихте дали живота си за мен. Приемете го тогава като изпитание на съдбата, която ведно с лошите моменти, Ви дава и радости — като например възможността да служите на нашия господар, краля или, навярно, да получите това писмо.

Трябва да призная, че не мога да не си спомням за Вас всеки път, когато се разхождам край извора „Ел Асеро“. Между другото, разбрах, че сте изгубили красивия амулет, който Ви подарих — нещо непростимо за безукорен благородник като Вас.

Надявам се да Ви видя някой ден в кралския двор, вече с шпага и шпори. А дотогава, имате спомена за мен и моята усмивка.

Анхелика де Алкесар

 

 

P. S. Искрено се радвам, че сте жив. Кроя планове за Вас.

Приключих с четенето на писмото. Сторих го три пъти, като преминавах последователно от вцепенение към възторг, а сетне се изпълних с тъга. Дълго време останах загледан в хартията, разгъната върху кръпките, които се мъдреха на коленете на панталоните ми. Бях във Фландрия, на война, а тя мислеше за мен. Ако ми е писано да имам дни и желание да продължа да разказвам на ваши милости за приключенията на капитан Алатристе и за моите собствени, ще се предостави случай да се върна на тия планове, които Анхелика де Алкесар хранеше за моята особа в онова двадесет и пето лето на века, когато тя беше на дванадесет-тринадесет години, а аз бях на път да навърша петнадесет. Планове, от които, ако ги бях отгатнал тогава, щях да се разтреперя едновременно от ужас и от щастие. Ще избързам само да кажа, че тази прекрасна и лукава главица с руси къдри и сини очи, по някаква неясна причина, обясняваща се единствено с тайната, която някои необикновени жени носят дълбоко скрита в душата си още от деца, щеше да поставя в опасност живота и вечното ми спасение много пъти занапред. И винаги щеше да го прави по един и същи, едновременно противоречив и хладнокръвен, премислен начин, също така, както мисля, че едновременно ме обичаше, и се опитваше да ми навреди през целия си живот. Беше така, докато ранната й и трагична смърт ми я отне — или ме освободи от нея, един Господ знае, и в това не съм сигурен.

— Може би имаш нещо да ми казваш — рече капитан Алатристе.

Беше проговорил тихо, с безизразен глас. Извърнах се и го погледнах. Беше седнал до мен, на камъка, под окастреното дърво. Там беше стоял през цялото време, без да прекъсва четенето ми. Шапката беше в ръката му, той гледаше в далечината, с отсъстващ вид, по посока на стените на Бреда.

— Няма много за казване — отвърнах аз.

Кимна бавно, като да приемаше думите ми, и приглади мустаците си с два пръста. Мълчеше. Неподвижният му профил напомняше на черен орел, който си почива спокойно на върха на някоя скала. Разгледах двата белега на лицето му — на веждата и на челото — и този на опакото на лявата му длан, спомен от срещата с Гуалтерио Малатеста при Портата на Духовете. Под дрехите си имаше още белези, общо осем. После погледнах лъснатата ръкохватка на шпагата, съшиваните тук-там чизми, захванати с фитил за аркебуз, дрипавите парчета плат, показващи се от дупките на подметките, кръпките на излинелия му плащ от кафяво сукно. Може би, помислих си аз, и той някога е обичал. Навярно, по свой начин, още обича и това се отнася до Каридад ла Лебрихана и русата, мълчалива фламандка от Оудкерк.

Чух го да въздиша много тихо — едва доловимо дихание, а после понечи да стане. Тогава му подадох писмото. Взе го, без да каже нищо и задържа погледа си върху мен, преди да го прочете. Ала сега аз бях този, който гледаше далечните стени на Бреда, тъй безучастен както него преди малко. С крайчеца на окото забелязах, че ръката с белега отново се вдига да погали с два пръста мустаците. Сетне зачете безмълвно. Накрая чух шумоленето на хартията при сгъването й и писмото отново се озова в ръцете ми.

— Има неща… — каза той след миг.

После спря и си помислих, че това е всичко. Което нямаше да е учудващо за човек, по-склонен да мълчи, отколкото да говори, какъвто беше той.

— Неща — продължи накрая, — които те знаят от момента на раждането си… Макар дори да не знаят, че ги знаят.

Пак замълча. Усетих, че се размърдва неловко, търсещ начин да приключи разговора.

— Неща, които на нас, мъжете, ни трябва цял живот, за да научим.

После отново замълча и повече нищо не каза. Нищо от рода на „внимавай, пази се, тя е племенница на нашия враг“, нито други коментари, които можеха да се очакват при подобни обстоятелства. И които аз от своя страна — той несъмнено го знаеше — щях да подмина тозчас с надменността на самонадеяното си юношество. Още известно време остана загледан в далечината, после нахлупи шапката си и се изправи, като нагласи плаща на раменете си. Аз не помръднах. Наблюдавах го как се връща към окопите и се питах колко жени, колко удари от шпаги, колко друмища и колко смърт, чужди и свои, трябва да е познал този мъж, за да се отронят от устата му ония думи.

Беше в средата на май, когато Хайнрих фон Насау, наследник на Мориц, пожела да изпробва късмета си за последен път, като се притече на помощ на Бреда. За зла участ по това време, точно в навечерието на предвиденото от холандците нападение, нашият полковник и неколцина офицери от генералния му щаб, правеха инспекционна обиколка на североизточните диги. За целта отделението на капитан Алатристе, според вмененото си задължение за седмицата, ги ескортираше. Дон Педро де ла Дага пристъпваше с обичайната си надменност, придружаван от половин дузина конници, знамето на пълководец на легиона, шестима немци с алебарди и дузина войници, в това число Алатристе, Копонс и останалите другари, които пешком, с аркебузи и мускети на рамо, проправяха и охраняваха пътя на свитата. Аз вървях с последните, нарамил торбата, пълна с провизии и запаси от барут и куршуми. Гледах отражението на върволицата мъже и коне в тихите води на каналите, които захождащото към хоризонта слънце обагряше в червено. Беше спокойна привечер, небето беше ясно, времето — приятно прохладно. Нищо не предвещаваше събитията, които щяха скоро да се разразят.

Имаше раздвижване на холандската войска в околността и дон Педро де ла Дага беше получил заповед от нашия генерал Спинола да хвърли един поглед на италианските позиции край река Мерк, при тесния път, който водеше към Севенберг и Струденберг, за да провери дали е необходимо да бъдат подсилени от един взвод испанци. Намерението на Хиняласога беше да пренощува в Терхейден, при дон Карлос Рома, началник-щаб на легиона на Кампо Латаро, а на следващия ден да направи нужните разпореждания. Стигнахме дигите и укреплението Терхейден преди залез-слънце. Всичко стана, както беше указано. Нашият военачалник и офицерите се подслониха в предвидените за тази цел палатки. На нас ни отредиха малко укрепление от плет и кошове, под открито небе. Настанихме се, загърнати в плащовете си, след като вечеряхме със сух хляб, който италианците, веселяци и добри другари, ни предложиха при пристигането ни. Капитан Алатристе отиде до палатката на полковника, за да го попита дали имат нужда от него. А дон Педро де ла Дага, с присъщите си грубост и високомерие, отвърнал, че не му е притрябвал за нищо и да се разполага където му скимне. След завръщането си, понеже се намирахме на непознато място и сред хората на Латаро, между които имаше достойни мъже, но и други, невдъхващи доверие, капитанът реши, че с или без италианци, ние трябва да сложим свой страж.

Тъй че посочи Мендиета за първи наряд, един от братята Оливарес за втори, третия запази за себе си. Затова Мендиета остана при огъня, със зареден аркебуз и запален фитил, а останалите легнахме да спим, кой където свари.

Съмваше се, когато ме разбудиха странни шумове и викове, призоваващи на оръжие. Отворих очи и видях мрачна и сива утрин, на чиято светлина Алатристе и другите сновяха около мен, всички въоръжени до зъби, със запалени фитили на аркебузите, лъскащи магазините и натъпкващи припряно куршуми в цевите. В близост ехтеше оглушителна стрелба и се чуваха разбъркани гласове на езиците на всички народности. После разбрахме, че Хайнрих фон Насау беше изпратил по тясната дига английските си мускетари, все подбрани хора, и двеста бойци с леки брони и тежко въоръжение, предвождани от английския генерал Вер. Като подкрепление ги следваха французи и немци, общо шест хиляди души, предшестващи от своя страна холандски ариергард от тежка артилерия, каруци и кавалерия. С пукването на зората англичаните бяха връхлетели въодушевено върху първия италиански редут, пазен от един поручик и шепа войници. Прогонили с гранати някои от тях, останалите изклали. Сетне разположили стрелковата част на редута и със същата дързост и лекота завзели полукръга, покриващ портата на укреплението, катерейки се по стените. Стана така, че италианците, бранещи окопите, щом видели, че неприятелят е толкова напреднал, а самите те нямат никакво прикритие откъм него, захвърлили всичко и побягнали накъдето им видят очите, изоставяйки позициите си. Англичаните се сражаваха всеотдайно, достойно и с такава самоотвержена храброст, че италианската рота на капитан Камило Фениче, идваща да удържи укреплението, се видя принудена посрамена да търти на бяг, навярно за да потвърди онова, което Тирсо де Молина е казал за някои войници:

Във ругатните нямам равен

и картите без страх премятам,

избяга ли ти пък жената,

при мен търси я — с туй се славя.

Но видя ли врага, веднага

от бой и схватки се отказвам

и вместо блясъка на шпага

гърба си бързо му показвам.

Работата е там, че не със стихове, а с най-груба проза англичаните бяха стигнали до палатките, където нощуваха нашият военачалник и офицерите му. Всички те бяха наизскочили по ризи, въоръжени, с каквото им падне, и размахваха шпаги и пистолети сред бягащите италианци и нападащите англичани. От мястото, където се намирахме, на около стотина крачки от палатките, ние видяхме търчащите италианци и прииждащите англичани, осветявани от заревото на изстрелите, които присветваха от всички страни в сивкавата светлина на утрото. Първият порив на Диего Алатристе беше да се впусне с отделението към палатките. Но едва стъпил на бруствера, той си даде сметка, че всичко е напразно. Бягащите преминаваха тичешком дигата и никой не идваше към нас, защото тук нямаше изход: брустверът представляваше леко възвишение от пръст, зад него се ширеше блато. Само дон Педро де ла Дага, офицерите и немският ескорт отстъпваха към редута, като се биеха, без да извръщат лице от противника. А противникът отрязваше отстъплението им към мястото, накъдето бягаха другите. Междувременно поручик Мигел Чакон се опитваше да спаси знамето. Щом видя, че малката групичка иска да стигне до нашия редут, Алатристе строи мъжете зад кошовете и заповяда постоянен огън, за да прикрива отстъплението, като сам пълнеше аркебуза си и даваше изстрел след изстрел. Аз бях приклекнал зад барикадата и притичвах да давам барут и куршуми, когато ме повикаха. Всички вече връхлитаха към нас и когато знаменосецът Чакон изкачваше малкия хребет, един изстрел го прониза в гърба и го повали на земята. Видяхме брадясалото му лице, с прошарените бакенбарди на стар войник, сгърчено от болка при опита да се вдигне отново, видяхме как търсеше с изтръпващи пръсти дръжката на знамето, което се беше изплъзнало от ръцете му. Той успя все пак да го хване и да се изправи леко, но друг изстрел го просна по гръб. Знамето остана да лежи на насипа, до трупа на поручика, който тъй достойно беше изпълнил дълга си. Тогава Ривас изскочи между кошовете, за да го прибере. Вече съм казвал на ваши милости, че Ривас беше от Финистере, далечно място, през девет планини в десета. Беше последният, за когото можехме да си представим, че ще излезе от прикритието, за да спасява знамето, което нямаше нищо общо с него. Но при галисийците никога не се знае, срещат се и такива, които поднасят подобни изненади. Та тръгна добрият Ривас, както ви разправях, и се спусна тичешком шест-седем стъпки по нанадолнището, преди да падне пронизан от няколко куршума и да се прекатури по насипа, почти в нозете на дон Педро де ла Дага и офицерите. А те, връхлетени от нападателите, бяха попаднали под безмилостните им остриета. Шестимата немци, хора, изпълняващи служебните си обязаности без въображение и без да усложняват живота си, стига да им е добре платено, въртяха оръжията както подобава, наобиколили полковника, и скъпо продаваха кожата си. Полковникът беше имал време да си вземе бронята и затова все още се държеше, въпреки че беше получил две-три рани. Прииждаха още англичани. Бяха сигурни в успеха си и крещяха поощрително на ония, които събираха кураж и дръзваха да тръгнат към проснатото на средата на насипа знаме. Понеже едно пленено знаме носи слава за този, който го плени и позор за този, който го загуби. Това знаме, бяло и синьо с червена лента, символизираше — така се смяташе тогава — честта на Испания и на нашия господар краля.

— No quarter!… No quarter!^[2] — така викаха кучите му синове.

Нашата стрелба просна неколцина от тях на земята, но на този етап нищо повече не можеше да се направи за дон Педро де ла Дага и офицерите. Един от тях, неразпознаваем, защото цялото му лице беше в рани, опита да отвлече вниманието на англичаните, за да може полковникът да избяга. Ала справедливостта изисква да кажем, че Хиняласога остана верен на себе си до края. С един удар се освободи от офицера, който го дърпаше за лакътя и го караше да се покатери по нанагорнището, и шпагата му тутакси потъна в плътта на един англичанин, а пистолетът му опърли лицето на друг. Сетне, без да се снишава или прикрива тялото си, все тъй високомерен по пътя към ада, какъвто беше и в живота, той се изложи на ножовете на връхлитащите го англичани, които бяха отгатнали ранга му и си оспорваха плячката.

— No quarter!… No quarter!

Бяха останали живи само двама от офицерите, които се втурнаха да бягат нагоре по насипа, възползвайки се от това, че нападателите се бяха струпали настървено върху полковника. Единият умря след няколко крачки, нанизан на една пика. Другият, с израненото лице, стигна, препъвайки се, до знамето, наведе се да го вземе, изправи се отново и дори успя да направи три-четири стъпки, преди да падне, надупчен като решето от пистолетни и мускетни изстрели. Пряпорецът пак лежеше на земята, но никой отгоре не тръгна към него. Всички бяха твърде заети да обсипват с дъжд от куршуми англичаните, които се впускаха да се катерят нагоре, готови да прибавят към тялото на полковника още един трофей — знамето. Аз самият, без да преставам да разпределям барута и куршумите, чиято наличност застрашително намаляваше, се възползвах от промеждутъците, за да зареждам и стрелям понякога иззад кошовете, с аркебуза, оставен от Ривас. Зареждах го неумело, изглеждаше огромен в ръцете ми и риташе като муле, та едва не откачаше рамото ми. При все това произведох не по-малко от пет-шест изстрела. Мятах унцията олово в дулото, натъпквах усърдно барута и после промушвах шнура в спираловидната тръба, като се мъчех да захлупя легенчето при раздухването на фитила, както толкова пъти бях виждал да го правят другите. Изцяло бях погълнат от грохота на битката, зашеметен от барутния дим, който ме обгръщаше като черен и лютив облак, и дразнеше очите, носа и устата ми. Писмото на Анхелика де Алкесар беше под дрехата, до гърдите ми.

— Ако се измъкна оттук — изсумтя Гароте, пълнейки забързано аркебуза, — не се връщам във Фландрия, та ако ще на ръжен да ме въртят.

Междувременно сражението при укреплението и на дигата продължаваше. Когато видя как бягат хората на капитан Фениче, който загина при портата, изпълнил с чест дълга си, началник-щабът Карлос Рома, мъж на място, сам грабна щит и шпага и застана на пътя на бегълците в опит да ги върне в битката. Осъзнаваше, че ако успее да спре нападателите, имайки предвид, че дигата, по която те идваха, беше тясна, щеше да стане възможно те да бъдат изблъскани назад по нея. При едно струпване там, всъщност щяха да се бият само намиращите се най-отпред. Така постепенно силите в тази част се изравниха. А италианците, съвзели се и с възроден боен дух, се сражаваха като лъвове около началник-щаба — трябва да отбележа, че хората от тази народност се сражават не по-зле от всички останали, стига да имат желание и мотив — като запращаха англичаните от стената надолу, пресичайки цялата им атака.

При нас нещата вървяха по-зле. Стотина англичани, много настървени, заплашваха да достигнат насипа, падналото знаме и кошовете на редута, възпрепятствани единствено от огъня на нашите аркебузи, които бълваха куршуми на по-малко от двадесет стъпки и го правеха безспир.

— Барутът свършва! — извиках аз предупредително.

Вярно беше. Едва имаше за още две-три зареждания на всеки. Курро Гароте, ругаейки като каторжник на галера, приклекна зад укритието. Едната му ръка беше лошо ударена от мускетен изстрел. Пабло Оливарес взе припасите, оставащи за двете зареждания на Гароте и продължи да стреля, докато изчерпа тези и собствените си муниции. Що се отнася до другите, Хуан Куеста от Хихон от известно време лежеше мъртъв сред кошовете, скоро към него се присъедини и Антонио Санчес, стар войник от Тордесиляс. По-късно Фулгенсио Пуче от Мурсия се сгромоляса на земята, притиснал длани към лицето си. Кървеше като заклан. Останалите изстреляха последните си куршуми.

— Това е — каза Пабло Оливарес.

Спогледахме се едни други, без да знаем какво да правим. Виковете на англичаните звучаха все по-близо, на склона. Врявата будеше у мен ужас и безкрайно отчаяние. Нямахме време дори за една молитва. Нямахме друг изход — или англичаните, или блатото. Някои извадиха шпагите.

— Знамето — каза Алатристе.

Двама-трима го изгледаха, сякаш не разбраха думите му. Други, първи между тях Копонс, се надигнаха и наобиколиха капитана.

— Има право — рече Мендиета. — Все пак е по-добре със знаме.

Разбрах го. По-добре да измрем под знамето, воювайки за него, отколкото да ни избият горе зад кошовете, като зайци. Вече не чувствах страх, а дълбока, тежка умора, както и желание всичко това да свършва. Исках да затворя очи и да заспя завинаги. Усетих как кожата на ръцете ми настръхва, когато посегнах към хълбока си, за да изтегля дагата. И ръката, и дагата ми трепереха, тъй че я стиснах много силно. Алатристе забеляза движението и за частица от секундата светлите му очи просветнаха в нещо средно между извинение и усмивка. После извади шпагата си, свали шапката и колана с дванадесетте барутници и без да отрони дума, тръгна да се катери по бруствера.

— Испания!… Да живее Испания! — извикаха всички и поеха след него.

— Каква ти Испания! — смотолеви Гароте, надигайки се куцукащ с шпага в здравата ръка. — Да живеят моите топки!

Не зная как стана, но оцеляхме. Спомените ми от хълма на редута Терхейден са объркани, също като онзи пристъп на безнадеждност. Зная, че се появихме горе на бруствера, че някои се прекръстиха в блъсканицата, и после, подобно на глутница диви кучета, вкупом хукнахме надолу, крещейки като умопобъркани, размахвайки ками и шпаги. И това точно когато първите англичани щяха да докопат знамето на земята. Те се спряха изумени, слисани от тази неочаквана поява в момент, когато вече смятаха съпротивата ни за сломена. Стояха си така, загледани нагоре, с ръце, протегнати към флага, когато ние връхлетяхме и започнахме да сечем наред. Паднах върху знамето, стиснах го между ръцете си и решен, че никой няма да ми отнеме и парченце плат, преди да вземе живота ми, се превъртях с него надолу по насипа. Стигнах до телата на мъртвия офицер, поручик Чакон, добрия Ривас и тези на англичаните, които Алатристе и другите колеха, спускайки се по хълма, с такъв устрем и такава свирепост — силата на отчаянието не познава милост за никого, — че англичаните, уплашени от настъплението, започнаха да губят мощ. Все повече ранени падаха и се блъскаха един в друг. Сетне един обърна гръб и други го последваха. А капитан Алатристе, Копонс, двамата Оливарес, Гароте и останалите, целите оплескани в кръвта на неприятеля, заслепени от ярост, не спираха да убиват. Неочаквано англичаните го обърнаха на бяг, честна дума, бягаха на дузини. Втурнаха се назад, а нашите ги следваха и удряха в гръб. Така стигнаха до трупа на дон Педро де ла Дага и продължиха нататък. Оставяха след себе кървава диря от мъртви и ранени англичани. Аз се препъвах и падах, стиснал здраво в ръцете си знамето, и ги следвах, викайки с всички сили, давайки воля на отчаянието, яростта и ожесточението на мъжете и жените, които бяха мои предци. Слава Богу, щях да позная още много премеждия и битки, някои от които не по-малко тежки от тази. Ала още се насълзявам като хлапака, който бях тогава, когато си спомня онзи ден. Виждам себе си, едва петнадесетгодишен, вкопчен в абсурдното парче плат на сини и бели квадрати, крещящ и бягащ по окървавения склон на редута Терхейден, в деня, в който капитан Алатристе потърси достойно място да умре и аз го последвах срещу англичаните, защото така или иначе всички щяхме да умрем, а ни досрамя да го оставим сам.