Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (8)

VIII. Щурм „По ризи“

Така изтече месец април. Дъждовете се редуваха с ясните дни. Тревата стана още по-зелена — по полето, окопите и гробовете на загиналите. Оръдията ни биеха по стените на Бреда, копаеха се мини и контрамини. Всички живо се занимаваше с престрелки и схватки от окоп в окоп. Някое наше нападение или холандски излаз от време на време разнообразяваха монотонността на обсадата. Точно в ония дни започнаха да пристигат новини за големия недоимък, който измъчваше обсадените, макар този, който изстрадвахме ние, обсаждащите, да не бе по-малък. Разликата бе там, че те бяха отрасли в плодородни земи, с реки и ливади, в градове-галеници на съдбата. А ние, испанците, от векове поливахме с пот и кръв пръстта, за да изтръгнем от нея къшей хляб. Тъй че противниците бяха по-привикнали да си угаждат, отколкото да се лишават. Затова някои англичани и французи от Бреда, едните поради природата си, другите поради навика, започнаха да прибират знамената и да идват в нашия лагер, като разправяха, че зад стените мъртвите, общо от простолюдие, буржоа и военни, наброявали пет хиляди души. Понякога пред стените осъмваха обесени холандски шпиони, опитващи се да шетат насам-натам с все по-отчаяни писма, писани от командващия гарнизона Юстин фон Насау до сродника му Мориц, който продължаваше да се намира на няколко левги от нас, все така непоколебим в намерението си да помогне на града, като разкъса проточващата се около година обсада.

В ония дни пристигнаха новини от дигата, че въпросният Мориц фон Насау се вдига към Севенберг, намиращ се на два дни път пешком от Бреда, с цел да отклони към нашия лагер водите на Мерк, с помощта на морето да наводни испанските казарми и окопи, и с лодки да вкара войска и провизии в града. Това беше голямо начинание, амбициозно и уместно. За целта се използваха много черноработници и моряци, които косяха трева, режеха клони, влачеха камъни, дървета и трупи. Вече бяха потопили три влекача, натоварени с баласт и напредваха от двата бряга, като притискаха пръстта с големи дървени траверси и укрепваха шлюза с дъсчени понтони. Това смущаваше нашия генерал Спинола, който търсеше безуспешно ефикасен начин да им попречи, та в един прекрасен ден да не осъмнем във вода до шията. По този въпрос се говореше на шега, че трябва да се изпратят хора от немските легиони да осуетят плана на Насау, понеже това щяло да им се удаде по-леко:

На немците ако се каже:

„Срутете дигата, това остава,

че ден да мине само даже,

водата всички ще издави“,

то вярвайте ми, господа,

за мигове ще го направят —

нали не пият те вода.

Пак по това време капитан Алатристе получи заповед да се яви в палатката на полковник дон Педро де ла Дага. Отзова се на повикването привечер, когато слънцето захождаше към равния хоризонт и обагряше в червено краищата на дигите, където се очертаваха далечните силуети на мелниците и горичките, простиращи се край блатата на североизток. За случая Алатристе приведе в приличен вид дрехите си, доколкото му беше възможно: елекът от биволска кожа прикриваше кръпките по ризата, оръжията блестяха повече от всякога, ремъците бяха прясно смазани с животинска лой. Влезе в палатката гологлав, с омачканата си шапка в едната ръка, а другата — отпусната на кръглата ръкохватка на шпагата. Изпъна се и застана мирно, без да отваря уста, докато дон Педро де ла Дага, който беседваше с други офицери, сред тях и капитан Брагадо, не реши да му обърне внимание:

— Значи е този — рече полковникът.

Алатристе не показа нито безпокойство, нито любопитство от странното посрещане, въпреки че бдителните му очи не подминаха леката успокоителна усмивка, която Брагадо му отправяше иззад гърба на военачалника. В палатката имаше още четирима военни. Алатристе познаваше всички по физиономия: дон Ернан Торалба, капитан на един от взводовете, главен сержант Идиакес и двама млади господа от така наречените „гусмановци“, зачислени към свитата на полковника. Последните бяха аристократи, идалгоси от добро потекло, които служеха без плата в легионите от любов към славата или — и това беше по-често срещано, — за да си изградят репутация, преди да се завърнат в Испания и да се насладят на синекурните длъжности, които щяха да получат благодарение на влиятелни застъпничества, приятелства или произход. Всички пиеха в кристални чаши вино, което се наливаше от бутилки, наредени на масата до книжата и картите. Алатристе не беше виждал кристална чаша от грабежа на Оудкерк насам. Щом овчари на вино са се сбрали, значи на овцата ще й пада главата.

— Желаете ли вино, господин войнико?

С престорено любезен жест Хиняласога замахна широко с ръка към бутилките и чашите.

— Истински „Педро Хименес“ — додаде той. — Току-що пристигна от Малага.

Алатристе преглътна на сухо, опитвайки се да го прикрие. По пладне единственото блюдо, с което той и другарите му разполагаха в окопите, бе хляб с рапично олио и малко мръсна вода. Точно затова, каза си той с въздишка, всеки трябва да знае мястото си. За него беше също толкова важно да стои настрани от началниците си, колкото и за тях — да се държат на дистанция от нисшестоящите.

— С ваше позволение — каза Алатристе, след като размисли малко, — ще пийна друг път.

Докато говореше, се беше изпънал леко, като се опитваше да покаже подобаващо уважение. Но дори при това положение полковникът вдигна едната си вежда и след миг му обърна гръб, забравяйки за него, привидно много зает с картите на масата. „Гусмановците“ измериха от горе до долу Алатристе с любопитни погледи. Колкото до Кармело Брагадо, намиращ се на задна линия до капитан Торалба, неговата усмивка стана по-подчертана, ала се стопи, когато главен сержант Идиакес взе думата. Рамиро Идиакес беше ветеран със сиви мустаци и много ниско подстригана бяла коса. На носа си имаше белег, който сякаш го разделяше на две на върха — спомен от завземането и грабежа на Кале в края на стария век, по времето на нашия добър крал Фелипе Втори.

— Има обявен двубой — каза той със строгия тон, който използваше за издаване на заповеди, както и за всичко останало. — Утре сутрин. Петима срещу петима, при Болдукските порти.

В ония години подобни предизвикателства бяха присъщи за професията. Неудовлетворени от обикновените приливи и отливи на войната, съперниците понякога я пренасяха на лична основа, със самохвалства и простовати перчения, в които се съсредоточаваше честта на нациите и войсковите части. Дори в епохата на великия император Карлос, и за голяма радост на цяла Европа, последният беше предизвикал врага си Франсоа I на двубой, но французинът, след дълъг размисъл, бе отклонил предложението. Тъй или иначе, Историята щедро натри носа на французина, когато войските му се оказаха разбити при Павия, каймакът на аристокрацията му — унищожен, а той самият — повален на земята, с шпагата на Хуан де Урбиета от Ернани, опряна в кралското му гърло.

Настъпи кратко мълчание. Алатристе стоеше невъзмутим, в очакване да се каже още нещо. Най-сетне го стори единият от „гусмановците“.

— Вчера двамина много надути господа, холандци от Бреда, излязоха да го разгласят. Очевидно някой от нашите стрелци е ударил известна личност из окопите на обсадения град. Искат среща за един час на открито, петима на петима, с по два пистолета и шпага. Разбира се, хвърлената ръкавица беше приета.

— Разбира се — повтори другият благородник.

— Хората от италианския легион на Латаро молят да бъдат включени, но се взе решение всички от наша страна да са испанци.

— Обичайното за случая — вметна вторият.

Алатристе ги изгледа, много бавно. Първият, който беше проговорил, трябва да беше към тридесетгодишен. Облеклото издаваше произхода му, презрамникът на шпагата му беше от хубав, позлатен марокен. По някакъв начин, въпреки войната, явно успяваше да поддържа добре мустаците си. Беше неприветлив и надменен. Другият, по-набит и по-нисък, също беше млад, облечен по-скоро като италианец, с къса кадифена дреха с атлазени илици и пелерина, богато украсена с брюкселска дантела. И двамата носеха златисти пискюли на червените ленти и ботуши от хубава кожа с шпори, доста различни от тия, които носеше Алатристе, чиито нозе бяха обвити в парцали, за да не се показват пръстите му. Представи си как двамината си прекарват добре в компанията на полковника, който от своя страна чрез тях подсилваше влиянието си в Брюксел и Мадрид. Сигурно се смееха на собствените си шеги и си разменяха разните техни любезности, като кучета от един впряг. Колкото до останалото, от слухове знаеше само за първия, че е от Бургос, казваше се дон Карлос дел Арко, син на маркиз или нещо подобно. Беше го виждал да се сбива няколко пъти, явно се имаше за смелчага.

— Дон Луис де Бобадиля и аз сме двама — продължи той. — Трябват ни още трима храбреци, за да бъдем колкото тях.

— В действителност липсва само един — поправи го главен сержант Идиакес. — Мисля двамата ни другари да бъдат придружени от Педро Мартин, смелчага от взвода на капитан Гомес Колона. Четвъртият вероятно ще бъде Егилус, от хората на дон Ернан Торалба.

— Добра компания, за да дадем добър урок на Насау — заключи напереният благородник.

Алатристе приемаше всичко това мълчаливо. Познаваше Мартин и Егилус, и двамата бяха стари войници, заслужаваха доверие за премерване на силите с холандците или с когото се наложи. Нито единият, нито другият би бил излишен при предстоящия дуел.

— Вие ще сте петият — каза дон Карлос дел Арко.

Както си стоеше неподвижен, стиснал в една ръка шапката, а в другата — дръжката на шпагата, Алатристе сбърчи вежди. Не му допадаше тонът, с който въпросният господинчо приемаше неговото участие за решено, още повече, че ставаше дума за човек, дошъл тук за развлечение, а не за офицер. Не му допадаха нито златните пискюли на червената лента, нито наглият му вид на човек, в чиято кесия подрънква добро количество кралски жълтици и баща му е маркиз в Бургос. Не му харесваше още, че прекият му началник, капитан Брагадо, стоеше там и дума не обелваше. Брагадо беше добър военен и умееше да съчетава това си качество с тънка дипломация, което беше безкрайно благотворно за кариерата му. Но на Диего Алатристе-и-Тенорио не му прилягаше да получава нареждания от арогантни фукльовци, колкото и безстрашни да се показваха на думи и дела, колкото и да пиеха от кристални чаши виното на главнокомандващия. Поради тази причина утвърдителният отговор, който беше на път да даде, спря на устните му. Колебанието му беше зле изтълкувано от Дел Арко.

— Не ще и дума — каза той с известно пренебрежение, — ако вие намирате начинанието за прекалено опасно…

Той не довърши, а само се огледа наоколо, докато другарят му тънко се усмихваше. Без да обръща внимание на предупредителните погледи, които му отправяше капитан Брагадо, Алатристе вдигна ръка от ръкохватката на шпагата към мустака си и лениво го приглади. Това беше просто начин, подобен на много други, да сдържи гнева, който се надигаше от стомаха към гърдите му, и да накара кръвта в главата му да пулсира бавно и съвсем равномерно. Впи ледените си очи в наглеца, сетне в другия и остана дълго така. Толкова дълго, че полковникът, останал през цялото време с гръб, сякаш нищо от ставащото не го засягаше, се обърна, за да го погледне. Но Алатристе вече се беше извърнал към Кармело Брагадо.

— Разбирам, че става дума за ваша заповед, капитане.

Брагадо вдигна бавно ръка към тила си и се почеса, без да отговаря. Сетне погледна главен сержант Идиакес, който хвърляше изпепеляващи погледи към двамата безделници. Но тогава взе думата самият дон Педро де ла Дага:

— По въпросите на честта няма заповеди — рече той грубо и ядно. — При тях всеки действа сам според репутацията и чувството си за срам.

При тия думи Алатристе побледня и дясната му ръка отново се спусна бавно към ръкохватката на шпагата. Погледът, отправян му от Брагадо, стана почти умолителен: дори само един инч от острието да се подаде, би било равносилно на бесило. Но той мислеше за нещо повече от инч. Фактически в този момент пресмяташе хладнокръвно с колко време би разполагал, ако намушка полковника и после се обърне бързо срещу фукльовците. Може би щеше да има възможност да види сметката на единия, за предпочитане на въпросния Карлос дел Арко, преди Идиакес и Брагадо да го убият като куче.

Главният сержант се прокашля видимо обезпокоен. Беше единственият, който поради ранга си и привилегиите в легиона можеше да се противопостави на Хиняласога. Познаваше и Диего Алатристе отпреди двадесет и една години. Тогава, в Амиен, единият още момче, а другият младеж с едва покарали мустаци, излязоха заедно от укреплението Монтрекур с ротата на капитан дон Диего де Вилялобос и се сражаваха в продължение на четири часа, плениха вражеската артилерия и осемстотинте французи, пазещи окопите, до един минаха под ножа им. В замяна заплатиха с живота на седемдесет свои другари. Което не е лоша равносметка. Единадесет живота срещу един и тридесет наум за разкош, ако аритметиката не греши.

— При цялото ми уважение към ваша милост — подхвана Идиакес, — трябва да кажа, че Диего Алатристе е стар войник. Всички знаят, че репутацията му е безупречна. Сигурен съм, че…

Полковникът го прекъсна с груб жест.

— Безупречните репутации не са пожизнени.

— Диего Алатристе е добър войник — рискува да вметне капитан Брагадо отзад, срамуващ се от собственото си безмълвие.

Дон Педро де ла Дага го накара да млъкне с друг рязък жест.

— Всеки добър войник, а в моя легион с кош да ги ринеш, би дал едната си ръка, за да е утре сутринта при Болдукските порти.

Диего Алатристе погледна главнокомандващия право в очите. Малко след това гласът му прозвуча бавно, студено, много ниско, и дръзко като удара с нож, който пръстите го сърбяха да нанесе.

— С двете си ръце изпълнявам своя дълг към краля, който ми плаща…, когато ми плаща — той замълча безкрайно дълго. — … Колкото до честта и репутацията ми, ваша милост може да не се притеснява. За тях се грижа сам, без да има нужда никой да ми предлага предизвикателства или да ми дава уроци.

Полковникът го гледаше така, все едно се мъчеше да го запомни за остатъка от живота си. Очевидно прехвърляше през ума си това, което току-що беше чул, буква по буква, търсейки дума, нотка на гласа, отсянка, които да му позволят да го обеси на най-близкото дърво. Това беше толкова очебийно, че сякаш случайно Алатристе насочи ръката си, прикривайки я с шапката си, към левия си хълбок, близо до ръкохватката на дагата. При първия знак, разсъждаваше той, примирен и равнодушен, му забивам дагата под яката, вадя шпагата и каквото Господ покаже, или пък Дяволът.

— Този мъж да се върне в окопите — рече накрая Хиняласога.

Без съмнение споменът за скорошния бунт охлаждаше природната склонност на пълководеца да прибягва до въжето. Брагадо и Идиакес, на които не бе убягнало движението на Диего Алатристе, сякаш си отдъхнаха с облекчение. Като се опитваше с нищо да не издаде облекчението, което и сам изпитваше, Алатристе поздрави с почтително кимване, обърна се и излезе от палатката, на чист въздух, поспирайки се при алебардите на немските часови, които в този момент преспокойно можеха да го водят към бесилото. Остана неподвижен за миг, наблюдавайки с благодарност слънцето, което вече докосваше хоризонта зад дигите и което сега вече беше сигурен, че на другия ден ще види да изгрява отново. После нахлупи шапката си и тръгна към огражденията, които водеха към укреплението при гробището.

 

 

Онази нощ, легнал под наметалото си и загледан в звездите, капитан Алатристе не склопи очи до зори. Не бяха нито неблагоразположението на полковника, нито страхът от позора, които го държаха буден, докато другарите му хъркаха наоколо. Пет пари не даваше за версията, защото Идиакес и Брагадо го познаваха добре и щяха да предадат случката подобаващо. Освен това, както беше казал на дон Педро де ла Дага, той разполагаше със собствени средства, за да накара да го уважават, както равните нему, така и тези, които не му бяха равни. Друго пропъждаше съня от очите му. Това друго беше желанието му поне единият от „гусмановците“ да оцелее на следващия ден при Болдукските порти. За предпочитане въпросният Карлос дел Арко. Защото после, казваше си той, без да отделя очи от небосвода, времето тече, животът се завърта и човек никога не се знае с кои стари познати може да се срещне в някой сгоден, тих и тъмен сокак, чиито обитатели не биха се показали при звъна на шпагите.

 

 

На следващия ден, под погледите на войниците от нашите окопи и на неприятеля от противниковите окопи и от височината на стените, петима мъже се отделиха от нашата фронтова линия, насочвайки се срещу други петима, които излизаха от Болдукската порта. Последните, според слуха, плъзнал из лагера, бяха трима холандци, шотландец и французин. Що се отнася до нашите, капитан Брагадо беше избрал за пети в компанията подпоручик Миная, по произход от Сория, на тридесет и няколко години, верен и храбър, с яки крака и здрава ръка. Едните и другите вървяха с по два пистолета и шпага на кръста, без ками. Можеше да се предположи, че тези отсреща бяха предпочели да не включват в двубоя дага, защото всеизвестно беше колко опасни бяхме ние, испанците, отблизо с това хладно оръжие.

Аз се бях върнал предишния ден от тридневна обиколка за снабдяване с провизии — с една група носачи стигнах чак до бреговете на река Маас, — и сега бях сред тълпата с приятеля ми Хайме Кореас, прав, над чувалите на окопите, без риск да ме порази изневиделица мускетен удар. Стотици войници зяпаха отвсякъде и се говореше, че самият маркиз Де Балбасес, нашият генерал Спинола, също наблюдава двубоя заедно с дон Педро де ла Дага, другите офицери и командирите на останалите легиони. Колкото до Диего Алатристе, той стоеше в един от предните окопи с Копонс, Гароте и останалите от отделението, много смълчан и много спокоен, без да откъсва очи от опасния сблъсък. Подпоручик Миная, несъмнено в течение на събитията благодарение на нашия капитан Брагадо, направи жест на добро другарство: пристигна рано-рано и поиска от Алатристе да му заеме единия от пистолетите му, под предлог, че имал проблеми със своите, и сега вървеше към врага с това оръжие, затъкнато на кръста му. Последното говореше много в полза на доблестта на Миная и за това, че в рамките на взвода въпросът беше разрешен. По повод на това ще кажа, че много години по-късно, след битката при Рокроа, когато криволиците на съдбата ме превърнаха в офицер от гвардията на нашия крал, имах възможността да помогна на един млад редник с фамилията Миная. Направих го, без да се замисля, в памет на деня, в който баща му прояви благородството да излезе да се бие на открито под стените на Бреда, носейки затъкнат в колана си пистолета на капитан Алатристе.

Та значи стояха те там в онази априлска утрин, мекото слънце грееше отгоре и хиляди очи бяха впити в тях — петима срещу петима. Срещнаха се на ничия земя — малка поляна, която преминаваше във възвишение към Болдукските порти. Нямаше предварителни договорки, нито размахване на шапки, нито любезности — както се приближаваха едни към други, започнаха да стрелят и посегнаха към шпагите. Междувременно и двата лагера, които до момента бяха пазили гробна тишина, избухнаха в неистови викове в подкрепа на другарите си. Зная, че открай време хората на добрата воля проповядват мир, решаване на спорове с помощта на словото, и осъждат насилието. Ала въпреки това, въпреки склонността ми към размисъл, въпреки здравия разум и просветлението, което дават годините и природата, не мога да не потръпвам от възхита пред храбростта на истински смелите. Кълна се, че тези бяха именно такива. При първите изстрели падна дон Луис де Бобадиля, вторият от младите благородници. Останалите се хвърлиха в боя с много мъжество и много стръв. Единият от холандците отнесе куршум, който счупи врата му, а шпагата на войника Педро Мартин прониза корема на друг от другарите му, шотландеца. Но Педро не успя да измъкне шпагата си и като се оказа с два изпразнени пистолета, беше пронизан с нож в гърлото и гърдите и се свлече на земята върху трупа на току-що убития от него шотландец. Колкото до дон Карлос дел Арко, той така добре се справи с французина, който му се падна, че за кратко време, след няколко рязвания с шпага, успя да го застреля в главата. Макар че самият Дел Арко се оттегли от полесражението залитайки, с голяма рана в бедрото. Миная довърши французина с пистолета на капитан Алатристе и рани лошо другия холандец със собствения си пистолет, отървавайки се без драскотина. А Егилус, с куршум в лявата ръка и шпага в дясната, нанесе два много чисти удара на последния неприятел, един в ръката и друг в хълбока, когато еретикът, виждайки се сам и ранен, реши, да не бяга подобно на Антигон^[1], а да се възползва докрай от това, което има на разположение. После тримата, които бяха на крака, отнеха на противниците оръжията и оранжевите ленти, носени от тях според обичая във войските на Генералните Щати. Щяха дори да довлекат до нашите позиции телата на Бобадиля и Мартин, ако холандците, разлютени от изхода, не бяха изсипали за утеха порой от куршуми. Нашите тръгнаха да се оттеглят предпазливо, но без да губят достойнство. За нещастие един мускетен изстрел прониза Егилус в слабините и макар че той достигна окопите, подпомаган от другарите си, след три дни умря от раната. Колкото до седемте тела на полесражението, те останаха там през целия ден, докато на свечеряване бе уговорено кратко примирие и всяка страна прибра своите.

 

 

Никой в легиона не подложи на съмнение честта на капитан Алатристе. Доказателство за това бе, че една седмица по-късно, когато бе взето решение да се щурмува дигата на Севенберг, той и отделението му бяха сред четиридесет и четиримата мъже, избрани за тази цел. Тръгнаха от нашите позиции при залез-слънце и се възползваха от първите часове на непрогледен мрак, за да прикрият придвижването си. Бяха под командването на капитан Брагадо и капитан Торалба и всички носеха ризите си отвън, над горните дрехи и кожените елеци, за да се разпознават едни други в тъмнината. Това беше обичайна практика в испанската войска и оттам за подобни нощни действия се казваше, че се извършват „по ризи“. Целта бе да се използва природната нападателност и ловкост на нашите хора в ръкопашен бой: да се вмъкнат в лагера на еретиците, да връхлетят изневиделица върху неприятеля, да убият колкото е възможно повече, да подпалят бараките им и после мълниеносно да се изнесат. Тъй като за подобен щурм винаги се подбираха елитни войски, да участваш в него се смяташе за голяма чест, и испанските войници често се биеха помежду си, за да бъдат включени в отряда и приемаха за голяма обида да останат извън него. Правилата бяха строги и обикновено се спазваха стриктно, за да се избегне смърт на свои в нощната бъркотия. От всички атаки „по ризи“, които често се провеждаха във Фландрия, най-известна беше тази при Монс: петстотин немци на плата при оранжистите^[2] бяха избити, а лагерът им — изравнен със земята. Или пък друга, при която бяха избрани само петдесетина човека, за да ударят през нощта, а в часа на тръгването от всички страни придойдоха ненадейно войници, които настояваха да се включат в нападението, отделно от избраните. Накрая, когато потеглиха, вместо обичайната тишина, в нощта се вдигаше врява, носеха се свади и всичко напомняше повече на арабски набег, отколкото на испански щурм „по ризи“, с триста души, блъскащи се по пътя, всеки стремящ се да изпревари останалите. Вражеските части се събудиха изумени, за да видят изсипващите се върху им талази от побеснели чудовища, крещящи и по ризи, които едновременно размахваха безпощадно ножове и се караха помежду си, в трескаво състезание кой ще сече повече и по-умело главите им.

Що се отнася до Севенберг, планът на нашия генерал Спинола беше да прекараме в глухо мълчание и крайна бдителност двата дълги часа път до дигата, после да нападнем стремглаво тези, които я пазят и да разрушим построеното, като потрошим със секири шлюзовете и подпалим всичко. Взе се решение половин дузина носачи, сред които бях и аз, да тръгнем с групата, за да пренесем необходимите пособия за палежа и разкопаването. Тъй че през онази нощ и аз крачех сред върволицата испанци покрай десния бряг на Мерк, където изпаренията бяха по-плътни. В мъгливата тъмнина се чуваше единствено приглушеният шум на стъпките ни — бяхме обути в платнени обувки или ботуши, увити с парцали и тежко му на този, който проговореше високо, запалеше фитил или носеше пистолет или аркебуз, лъснати до блясък. А белите ризи се вееха подобно на призрачни савани. Много време беше изтекло, откакто бях принуден да продам красивата си шпага от Солинген, понеже ние, носачите, не можехме да носим шпага, та вървях само с дагата си, здраво затъкната в пояса. Но не бях съвсем без товар: на плещите си носех мешка с муниции; барут и сяра, завити във фишеци, гирлянди от катран за палежите и две добре наточени секири, с които да се секат въжетата и трупите на шлюзовете.

Треперех от студ, въпреки дрехата от дебело сукно, намъкната под ризата, която изглеждаше бяла само нощем и беше по-надупчена от флейта. Мъглата създаваше атмосфера на нереалност, мокреше косата ми и се стичаше по лицето ми подобно на ситен дъжд или „пръскало“, както казваха в моя край. От нея всичко ставаше хлъзгаво, та бях принуден да вървя много предпазливо, защото едно плъзване по влажната трева би означавало да се озова право долу в студените води на Мерк, с баласт от седемдесет фунта на гърба. Колкото до останалото, при този мрак и изпаренията можех да виждам колкото някой пържен калкан: две-три белезникави петна пред мен и две-три зад мен. Най-близката фигура, която следвах усърдно, беше капитан Алатристе. Отделението му вървеше в авангарда, пред тях бяха единствено капитан Брагадо и двама френски водачи от легиона на Соест или по-скоро от това, което беше останало от него. Тяхната мисия, освен да ни водят като хора, познаващи местността, се състоеше в това да измамят холандските стражи, да се приближат достатъчно близо, за да ги изколят, без да им дадат време да посегнат към оръжията. За тази цел беше избран път, който навлизаше във вражеска територия след преминаване през големи блата и торфища, минаваше и по диги, където ставаше толкова тесен, че хората можеха да се движат само в колона по един.

Преминахме на другия бряг, като прекосихме дъсчени понтони и те ни отведоха до дигата, деляща левия бряг от блатата. Бялото петно пред мен, което бе капитан Алатристе, се движеше безмълвно както обикновено. Бях го видял как се подготвяше бавно на свечеряване: елекът от биволска кожа под ризата, а над нея — колана с шпагата, дагата и пистолета, който подпоручик Миная му беше върнал и чийто магазин беше смазал с лой, за да го предпази от водата. На колана затъкна още барутник и торбичка с десет куршума, резервен кремък, прахан и огниво, които можеха да му потрябват. Преди да прибере барута, провери цвета му, нито много черен, нито много кафяв, убеди се, че зрънцата са много ситни и твърди, и го опита с език, за да установи качеството на селитрата. После помоли Копонс да му даде бруса и посвети доста време на привеждане в готовност на острието на дагата. Предната група, сиреч неговата, тръгваше без аркебузи и мускети, понеже те първи трябваше да нападнат с хладно оръжие и да подсигурят другарите си. А за подобна задача беше удобно да са лековъоръжени и да движат свободно ръцете си. Артелчикът на нашия взвод беше помолил за млади и готови на всичко носачи. Приятелят ми Хайме Кореас и аз се явихме като доброволци, напомняйки им как добре сме се представили при удара срещу шлюза на Оудкерк. Когато ме видя наблизо с ризата отвън, запасал вярната дага и готов за тръгване, капитан Алатристе не ме похвали, но не ме и упрекна.

Задоволи се да кимне с глава и посочи с жест една от раниците. Сетне, при мъглявата светлина на факлите, всички коленичихме на земята. Казахме „Отче наш“ в шепот, който премина през редиците, прекръстихме се и се отправихме на северозапад.

 

 

Върволицата спря изведнъж и мъжете се снишиха. От човек на човек, много тихо, се предаде една дума, обозначаваща нещо, което в онзи момент беше ясно единствено в главата на капитан Брагадо: Антверпен. Преди тръгването всичко беше много добре обяснено, тъй че без нужда от заповеди и коментари, колона от бели ризи мина покрай мен. Напредваха надясно и наляво. Мъжете сега се движеха във вода до кръста, отдалечавайки се от двете страни на дигата, чувах газенето им. Войникът, вървящ най-отзад, ме докосна по рамото и взе торбата. Лицето му представляваше тъмно петно, но можах да чуя учестеното му дишане, докато затягаше ремъците и поемаше отново. Когато погледнах пак напред, ризата на капитан Алатристе беше потънала в мъглата и мрака. Сега последните сенки минаваха покрай мен и се стапяха с глъхнещ шум на стомана, идващ от ножниците, и с едва доловимото подрънкване на аркебузите и мускетите, които се зареждаха и нарамваха в последния момент. Направих още няколко крачки напред с тях, докато накрая изостанах. Тогава легнах по корем на ръба на склона, върху влажната трева, която стъпките им бяха разкаляли. Някой приближи пълзешком и се настани до мен. Беше Хайме Кореас. Двамата останахме там, шепнейки тихо, вгледани жадно напред, в тъмнината, погълнала четиридесет и четирима испанци, които щяха да се опитат да превърнат в кошмар нощта на еретиците.

Изтече време, колкото да прехвърлиш две броеници. Двамата с другаря ми стояхме вкочанени от студа. Притискахме се един в друг, за да се топлим. Не се чуваше нищо, освен стичането на потока вода отстрани на дигата към реката.

— Доста се бавят — прошепна Хайме.

Не отвърнах. В този момент си представях капитан Алатристе, до гърди в студената вода, вдигнал високо пистолета, за да запази барута сух, и с дагата или шпагата в другата ръка. Виждах го как се приближава към холандските стражи, пазещи шлюзовете. После си помислих за Каридад ла Лебрихана, а накрая се сетих и за Анхелика де Алкесар. Често, казах си аз, жените не знаят колко доблест и колко ужас има в сърцата на някои мъже.

 

 

Прозвуча аркебузен изстрел: самотен, далечен и откъснат сред нощта и мъглата. Пресметнах, че е на повече от триста стъпки пред нас. Уплашени, ние се спотаихме още повече. Сетне тишината се възвърна за малко, за да избухне всичко след миг в бясна канонада от гърмежи на пистолети и мускети. Възбудени и въодушевени от стрелбата, Хайме и аз се опитахме да различим нещо в мрака, но без резултат. Сега пукотевицата се разнасяше и от двете страни, засилваше се и огласяше небето и земята, сякаш стихия изсипваше гръмотевиците си отвъд тъмната пелена. Чу се отсечен и силен изстрел, последван от още два. Тогава вече успяхме да различим нещо в мъглявината: бледо сияние, отначало млечнобяло, после — червеникаво, което се разпръсна в множество влажни капчици, изпълващи въздуха и отразяващи се в черната вода под ръба на склона, където ние продължавахме да лежим. Дигата на Севенберг беше в пламъци.

Така и не разбрах колко трая всичко това. Ала зная, че в далечината нощта ехтеше така оглушително, както навярно трещи самият пъкъл. Замаяни, ние се надигнахме леко и в този момент чухме шум от стъпки, които идваха бежешком по дигата. После низ от бели петна, от тичащи в тъмнината ризи, започна да се откроява през мъглата — преминаваха край нас в посока към испанската линия. Свистенето на куршуми и аркебузните гърмежи отсреща продължаваха, докато светлите фигури, задаващи се оттам, профучаваха светкавично. Стъпки в калта, подхлъзвания, дишане, накъсано от усилието, стон на някой ранен, когото другарите му крепяха. Сега трясъкът на мускетите ги достигаше все повече и белите ризи, които отначало прииждаха накуп, започнаха да се разреждат.

— Да се махаме! — каза ми Хайме и хукна да бяга.

Скочих на свой ред, тласкан от пристъп на паника. Не исках да остана там сам. Все още минаваха изостанали мъже и във всяко бяло петно се опитвах да открия фигурата на капитан Алатристе. Един силует идваше откъм дигата, олюляващ се, тичащ трудно, с дишане, задавено от болезнени стенания, които се изплъзваха от устата му на всяка крачка. Преди да стигне до мен, падна и се търкули по насипа. Чух цопването му във водата. Без да мисля, се втурнах надолу, нагазих до колене във водата и в черната мъгла се помъчих да достигна неподвижното тяло. Напипах лека броня под ризата и ледено като самата смърт брадато лице: не беше капитанът.

Стрелбата отекваше все по-близо и се сипеше отвред. Изкатерих се по насипа до ръба на дигата и в този миг, загубил ориентация, не знаех вече коя е добрата и коя е лошата страна. Заревото в далечината не се виждаше, никой не тичаше, аз не си спомнях на коя страна беше паднал онзи мъж, не се сещах в коя посока да побягна. Умът ми отказа да ми служи и аз нададох тих стон. Обземаше ме паника. Мисли, казах си аз. Мисли спокойно, Иниго Балбоа, или никога няма да видиш как слънцето изгрява. Паднах на колене на земята и направих усилие разумът ми да надмогне неравномерното туптене на кръвта в мозъка ми. Войникът беше паднал в спокойни води, спомних си. И тогава си дадох сметка, че чувах как Мерк тече с тих ромон под насипа вдясно от мен. Реката слиза към Севенберг, разсъдих аз. А ние дойдохме по десния бряг, като после преминахме вляво на дигата по дървените понтони. Следователно бях се обърнал в грешната посока. Тъй че се завъртях отново и хукнах да бягам през черната мъгла, сякаш зад гърба ми идеха не холандците, а самият дявол.

 

 

Броени пъти в живота си съм тичал така. Нека ваши милости пробват да го сторят в нощен мрак, подгизнали от вода и кал. Движех се с приведена глава, слепешком, рискувайки да падна по насипа и да се озова право в реката. Давеше ме влажният и студен въздух — щом влезеше в дробовете ми, той ставаше горещ и сякаш нажежени игли се забиваха в мен. Внезапно, точно когато започвах да се питам дали не съм ги подминал, се натъкнах на дървените понтони. Улових се за дървените греди и се заех да ги прекосявам, като се хлъзгах по мокрите дъски. Едва стигнах до другия край. Едва се озовах на твърда земя и един гърмеж раздра нощта. На педя от главата си усетих свистенето на аркебузен куршум.

— Антверпен! — изкрещях аз, хвърляйки се на земята.

— Мамка му — каза един глас.

Две светли фигури, приведени предпазливо, се очертаха в мъглявината.

— Втори живот живееш, друже — рече вторият глас.

Станах и се приближих към тях. Не различавах лицата им, но виждах белите петна на ризите им и зловещата сянка на аркебузите, които за малко не ме пратиха на другия свят.

— Вие какво, не виждате ли бялата ми риза? — попитах, все още объркан от бягането и уплахата.

— Каква риза? — попита единият.

Попипах се по гърдите учуден и не изругах само защото още не бях на възраст за подобен навик. Защото от толкова време стоене по корем върху дигата, по време на щурма, цялата ми риза се беше покрила с кал.