Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (4)

IV. Двама ветерани

Нужни бяха три дена за преговори, половината от забавените плати и личното присъствие на нашия генерал дон Амбросио Спинола, та метежниците от Оудкерк да се върнат към покорството. Три дни, в които дисциплината в стария легион на Картахена се поддържаше по-строго от когато и да било. Офицерите и всички ротни знамена бяха се подслонили в градчето, а легионът стануваше извън стените му. Но вече споменах, че легионите бяха най-дисциплинирани, когато се вдигаха на бунт. В този случай дори предните постове бяха подсилени, за да се предотврати възможността холандците да се възползват от ситуацията и да ни налетят като пилци на жито. Що се отнася до войниците, без разтакаване влезе в сила команден ред, установен от избрани представители, толкова суров, че се стигна дотам да бъдат изпълнени пет смъртни присъди (този път без никой да гъкне в знак на протест), на петима нехранимайковци, дръзнали да грабят на своя глава из градчето. Издадоха ги жителите. Военнополеви съд, съставен от техни другари, ги изправи на разстрел до стената на гробището и — мир на праха им. В действителност осъдените в началото бяха четирима. Но по стечение на обстоятелствата други двама, провинили се в по-дребни престъпления, бяха осъдени на отрязване на ушите. Единият от тях реагира с многобройни „мамка му“ и „мътните да го вземат“, заявявайки, че идалго и християнин като него, потомък на родовете Мендоса и Гусман, предпочита да умре, отколкото да понесе това оскърбление. Тъй че съдът, формиран от войници и колеги, за разлика от нашия полковник прояви разбиране по въпросите, свързани с честта, и реши да пощади ушите му, като замени присъдата с аркебузен изстрел. Осъденият се оказа не съвсем твърд идалго, защото се опита да се отметне, когато се озова изправен пред гробищния зид с непокътнати уши, но този опит не му помогна.

Тогава за първи път видях дон Амбросио Спинола и Грималди, маркиз Де Балбасес, испански гранд, главнокомандващ на армията във Фландрия. Благодарение на Диего Веласкес^[1] образът му — с черни бляскави доспехи, обковани в злато, с генералския жезъл в лявата ръка, с пелерината с фламандска дантела, червената лента и меки кожени чизми, недопускащ от учтивост победеният холандец да коленичи пред него, навярно ще остане завинаги в историята. За прочутата картина ще говоря по-нататък, когато му дойде времето, ненапразно аз бях този, който след години предостави на художника всичките му необходими подробности. По времето на Оудкерк и Бреда нашият генерал беше на петдесет и пет или петдесет и шест години, слаб в тялото и лицето, блед, със сива брада и коса. Характерът му — едновременно лукав и твърд — напомняше за родната му Генуа, която беше изоставил, за да служи от сърце на нашите крале. Беше търпелив войник, роден под щастлива звезда, но нямаше обаянието на онзи железен мъж, херцог Де Алба, нито вещината на други свои предшественици. Враговете му в двора, които се множаха при всеки негов успех — при испанците не може да е другояче, — му вменяваха двойна вина, че е чуждоземец и кариерист. Истината обаче е, че той извоюва най-големите военни победи за Испания във Фландрия и Палатината, като пусна в употреба личното си богатство и ипотекира семейните имоти, за да плаща на войската, и дори загуби брат си Федерико в една морска битка с бунтовните холандци. По онова време военната му слава беше огромна. Толкова голяма, че когато попитаха Мориц фон Насау, главнокомандващ на противниковата армия, кой е най-добрият войник на епохата, той отговори: „Спинола е вторият“. Освен това нашият дон Амбросио беше храбрец и това му беше извоювало авторитет сред войската още по време на походите преди Дванадесетгодишното примирие. Диего Алатристе можеше да го потвърди със собствените си спомени за помощта, оказана от него в битката при Слуис и обсадата на Остенде. При последната маркизът дотолкова се изложи на опасност в сражението, че войниците, включително и Алатристе, сваляха пиките и аркебузите и отказаха да се бият, докато генералът им не бъде поставен в пълна безопасност.

В деня, в който дон Амбросио Спинола лично потуши бунта, мнозина от нас го видяха да излиза от палатката си, където се бяха водили преговорите. Следваше го свитата му, както и нашият оклюмал полковник, който хапеше краищата на мустаците си от яд, че не успя да постигне целта си, а именно да обеси за назидание един на всеки десет бунтовника. Но с присъщия си такт и доброжелателност дон Амбросио беше обявил случаят за приключен. В този миг, след като вече беше възстановена официалната дисциплина на легиона, офицерите и знамената се върнаха при ротите си. Пред масите на ковчежниците — парите идваха от личните сандъци на нашия генерал, — започнаха да се вият нетърпеливи опашки от войници. Междувременно около лагера лавкаджийки, проститутки, странстващи търговци и всякакви други паразити се бяха появили предвидливо, за да вземат своя пай от златния дъжд.

Диего Алатристе беше от тези, които се навъртаха край палатката. Затова, когато дон Амбросио Спинола излезе от нея, поспирайки за миг, за да привикнат очите му на светлината, изсвирването на тръбата накара Алатристе и другарите му да приближат и погледнат отблизо генерала. По стар навик по-голямата част от ветераните бяха отупали кърпените си дрехи, оръжията блестяха и дори шапките им бяха кривнати наперено, въпреки съшитите места и дупките. По този начин войниците, носещи с гордост това звание, копнееха да покажат, че един метеж не накърнява войнската чест. Парадоксално е, но в редки случаи войните от картахенския легион бяха изглеждали така, както при появата на генерала им при приключването на събитията при Оудкерк. Спинола навярно оцени този факт. С ордена „Златното руно“^[2] на нашийника на бронята, ескортиран от избрани стрелци и следван от свитата си, полковника, главния сержант и капитаните, той много бавно се разходи между групичките, които му правеха път и надаваха възторжени възгласи в негова чест, най-вече защото им беше платил. Правеха го още и за да подчертаят разликата между него и дон Педро де ла Дага. Последният вървеше след главнокомандващия, предъвкващ яда си, че никой от виновниците не можа да намаже въжето, а също и заради конското, което според мълвата гневният дон Амбросио му теглил пространно и на четири очи, заплашвайки, че ще му отнеме командването, ако не се грижи за войниците като за зениците на очите си. Така се говореше, въпреки че аз лично се съмнявам това за зениците да е истина. Защото е добре известно, че благосклонни или тирани, глупаци или хитреци, всички генерали и полковници винаги са били от един дол дренки. Никога не ги е било грижа за войниците. Нуждаят се от пролятата им кръв, за да жънат на техен гръб ордени и лаври. Но в онзи ден испанците, доволни от добрия изход на своя бунт, бяха готови да повярват на всеки слух. Дон Амбросио се усмихваше бащински наляво и надясно, казваше „господа войници“ и „синове мои“, от време на време поздравяваше вежливо с тривърхия си жезъл и на моменти, когато разпознаеше лицето на някой офицер или стар войник, му отправяше някоя и друга блага дума. В крайна сметка, вършеше работата си. И Бог ми е свидетел, че я вършеше добре.

Вървейки така, той се натъкна на капитан Алатристе, който стоеше малко встрани от другарите си и наблюдаваше обиколката му. Близката групичка надаваше възгласи в прослава на военачалника. Както вече казах, частта на господаря ми беше съставена почти изцяло от стари войници, привикнали на живота на открито, с буйни мустаци и нашарени с белези лица, заприличали на кордовска кожа. При вида им, и по-специално при вида, който имаха в онзи ден — в пълно бойно снаряжение, препасали шпага и дага, с колана с барутници през рамо, и с аркебуз или мускет в ръка, — никой не би се осмелил да предположи, че съществува холандец, турчин или каквото и да е дяволско изчадие, което да излезе насреща им, ако се понесат барабанните удари, зовящи на смъртен бой. Та дон Амбросио огледа групата, възхитен от вида им, и щеше да се усмихне и да продължи нататък, но когато разпозна господаря ми, се закова на място и каза на своя мек и напевен испански с италиански акцент:

— По дяволите, Алатристе, вие ли сте?… Мислех, че сте останали завинаги във Фльорус.

Алатристе разроши косата си, докато сваляше шапка с лявата си ръка, десницата му остана облегната на дулото на аркебуза.

— На косъм бях — отвърна той почтително, — както ваше превъзходителство е така любезен да си спомня. Но не е бил ударил часът ми.

Генералът огледа с любопитство белезите по обветреното лице на ветерана. За първи път го беше заговорил преди двайсет години, при опита да помогнат на своите при Слуис. Тогава, изненадан от една кавалерийска атака, дон Амбросио беше принуден да се защитава на няколко квадратни метра, пазени от този войник и неколцина други. Рамо до рамо с тях, забравил за ранга си, знатният генуезец, свален от коня, трябваше да брани живота си с нож и пушка в продължение на един много дълъг ден. Нито той го беше забравил, нито Алатристе.

— Виждам — каза Спинола. — Дон Гонсало де Кордова ми разказа, че сте се сражавали като достойни войни в зелените поля край Фльорус.

— Не ви е излъгал дон Гонсало за достойните войни… Почти всички мои другари останаха там.

Спинола почеса козята си брадичка, сякаш току-що си спомняше нещо.

— Не ви ли направих тогава сержант?

Алатристе поклати бавно глава.

— Не, ваше превъзходителство. Това със сержанта беше през осемнадесета година, а ваша милост си ме спомня от Слуис.

— И как така пак сте редник?

— Загубих званието си година по-късно, заради дуел.

— Сериозно ли беше?

— С един ефрейтор.

— Мъртъв ли е?

— Абсолютно.

Генералът обмисли отговора си, после размени поглед с офицерите около него. Сбърчил вежди, той понечи да си тръгне.

— Да му се не види — рече той, — чудното е, че не са ви обесили.

— Беше по времето на бунта при Маастрихт, ваше превъзходителство.

Алатристе го каза без видимо смущение. Генералът се спря за момент, мъчеше се да си спомни нещо.

— Да, сещам се — бръчките по лицето му се бяха изгладили и той пак се усмихваше. — Немците и полковника, комуто спасихте живота… Той не ви ли отпусна възнаграждение от осем ескудо за това?

Алатристе пак поклати глава.

— Това беше за Монтаня Бланка, ваше превъзходителство. Когато с уважаемия капитан Брагадо, същият, който сега е тук, се изкачихме след господин Де Букоя до укрепленията горе… Колкото до ескудосите, намалиха ги на четири.

Сведенията за ескудосите минаха покрай усмивката на дон Амбросио, все едно нищо не беше чул.

— Добре — отсече той. — Във всеки случай за мен беше удоволствие, че ви срещнах… Мога ли да направя нещо за вас?

Алатристе се усмихваше. По лицето му не трепваше нищо, може би само няколко бръчици около очите.

— Не мисля, ваше превъзходителство. Днес получавам шест половини от закъснели плати, така че не мога да се оплача.

— Радвам се. Приятна е тази среща на стари ветерани, не мислите ли?… — беше протегнал приятелски ръка, сякаш да потупа леко капитана по рамото, ала погледът на последния, настойчив и присмехулен, като че ли го разубеди. — Имам предвид вас и мен.

— Естествено, ваше превъзходителство.

— Войник и… ъъъ… друг войник.

— Разбира се.

Дон Амбросио се почеса отново, усмихна се за последен път и погледна към групите войници по-нататък. Гласът му вече звучеше разсеяно.

— Желая ви късмет, капитан Алатристе.

— Късмет, ваше превъзходителство.

И маркиз Де Балбасес, испанският главнокомандващ във Фландрия, продължи по пътя си. Път към славата и вечността, който го очакваше благодарение на великата картина на Диего Веласкес, макар той да не го знаеше, а нас ни остави да вършим нелеката си работа. Предстоеше му още да извърви — ние, испанците, винаги сме забравяли приятелски подадената ръка — пътя на клеветите и несправедливостта на една родина осиновителка, на която той служи от сърце. Защото докато Спинола жънеше победи за своя крал, неблагодарен като всички крале на света, други в двора пълзяха в нозете на монарха, много далеч от бойните полета, и злепоставяха генерала. Един монарх с посърнало лице и вяла душа, добродушен по нрав и слаб по характер, който винаги беше стоял далеч от местата, където можеха да се получат доблестни рани. Вместо да надене бойно снаряжение, той се контеше за дворцовите балове и за народните танци, които Хуан де Ескивел преподаваше в академията му. Само пет години след тия събития, бившият победител от Бреда, този умен човек, вещ във военното изкуство, човек със сърце и влюбен в Испания до самопожертвувание, за когото дон Франсиско де Кеведо щеше да напише:

Бунтовните земи на колене постави,

пред краля ни положиха доспехи

смирено еретиците корави.

 

Войниците ти Фландрия превзеха,

в Италия смъртта ти ни остави

без тебе, Спинола, и без утеха.

… щеше да умре болен и разочарован от възнаграждението, получено за целия му труд. Неотменимото възнаграждение, което нашата каиновска земя, повече мащеха, отколкото майка, винаги долна и жалка, отрежда на тези, които я обичат и й служат добре, а именно забравата, отровната завист, неблагодарността и безчестието. И като връх на иронията, горкият дон Амбросио трябваше да умре, имащ за утеха един неприятел, Джулио Мазарини, италианец по рождение като него, бъдещ кардинал и първи министър на Франция, единственият, стоял до смъртното му ложе, комуто нашият клет генерал щеше да довери в предсмъртното си бълнуване: „Умирам без чест и без слава… Отнеха ми всичко, парите, честта… А бях достоен човек… Не такава отплата заслужават четиридесет години вярна служба“.

Няколко дни след потушаването на бунта неочаквано се озовах в центъра на необикновено произшествие. Това се случи в деня на раздаването на платите, когато позволиха един ден отпуск на нашия легион, преди да се върне при канала Остер. В целия Оудкерк се вихреше испанска фиеста. Дори свъсените чела на нацупените фламандци, които бяхме клали преди месеци, се проясняваха пред дъжда от злато, изсипал се върху градчето им. Присъствието на войници с пълни джобове доведе до чудодейната поява на провизии, които преди сякаш земята беше погълнала. Бирата и виното — последното бе по на почит сред нашата войска, наричаща другото така, както го наименува великият Лопе, „магарешка пикня“ — се лееха на литри. Дори слабото слънце се стараеше да огрее празника, осветявайки уличните танци, музиката и залаганията. Къщите със знаците на лебед или тиква по фасадите, имам предвид публичните домове и кръчмите — в Испания използвахме лаврови или борови клонки, — трупаха печалби. Русокосите, белокожи жени възвърнаха гостолюбивите си усмивки и немалко съпрузи, бащи и братя извръщаха глави, кажи-речи охотно, на другата страна, докато благоверните им съпруги гладеха ризите си, легнали по гръб. Няма мъка, каквато и да е тя, която да не се поуталожи от благозвучния звън на златото, победител на волята и рушител на честта. Освен това фламандките, волни в общуването и приказките си, бяха много различни от испанките с техните лъженабожни нрави, та лесно се оставяха да ги хванеш за ръцете и да ги целуваш по лицето. Не беше голяма мъчнотия да завържеш връзка с тези от тях, които изповядваха католическата вяра, и немалко от тях придружиха накрая нашите войници по обратния път към Италия или Испания. Но трябва да призная, че все пак не стигаха до висотата на Флора, героинята от „Обсадата на Бреда“ на Педро Калдерон де ла Барка, която авторът, несъмнено преувеличавайки, надари с добродетели, с чест в кастилския смисъл на думата и с любов към испанците, каквито аз, честна дума, така и не срещнах у никоя фламандка — а бих се заклел, че същото се отнася и до автора на пиесата.

Накратко, разправях на ваши милости, че там, в Оудкерк, освен неизменно съпровождащите войската в поход войнишки съпруги, леки жени, лавкаджии и комарджии, хора от всякакъв род бяха опънали сергиите си под стените. Войниците шетаха между пазарището и градчето, заменяха някоя дрипа с нова дреха, подновяваха перата на шапките си, посрещайки и другите си обичайни мъжествени нужди — парите, от вятър дошли, на вятър отишли, — потъпквайки благородно десетте Божи заповеди, без да оставят ненакърнена нито една от възхваляваните от теолозите добродетели. С две думи ставаше това, което фламандците наричат kermesse, а испанците веселба. Както биха казали ветераните, „също като в Италия“.

С целия пламък на младостта си участвах дейно във всичко това, по свой начин. В онзи ден заедно с приятеля ми Хайме Кореас сновяхме насам-натам. Макар да не бях почитател на виното, подобно на всички останали и аз пих от този еликсир, между другото и защото на пиенето и хазарта се гледаше като на достойни войнишки занимания. А не липсваха и познати, които ни черпеха с вино. Колкото до хазарта, не играх на нищо, понеже ние, носачите, не получавахме плати — ни забавени, ни настоящи — та нямаше какво да залагам. Затова пък зяпах групичките войници, скупчили се около барабаните, където се хвърляха заровете и се раздаваха картите. И последният от хилядите наши славни бойци беше загърбил Божиите заповеди и трудно се справяше с четеното и писането. Ала ако вместо букви в псалтира имаше купи и пики, всички щяха да го редят наизуст, както редяха четиридесет и осемте карти.

Върху кожата на барабаните се търкаляха кости и зарове, майсторски се разбъркваха тестета, сякаш се намирахме в „Жребеца“ в Кордова или в „Двора на портокаловите дръвчета“ в Севиля. Отвред се залагаха пари и се раздаваха карти. Лагерът се беше обърнал на огромна комарджийница, из която се носеха подкани и се изстрелваха повече псувни, отколкото артилеристи имаше налице. От всички страни се чуваше: „раздавай, ваша милост“, „мамка им на тез купи“, „мътните да ви вземат всички“. Защото в тия занимания най-гръмогласни винаги са тези, които в боя показват повече малодушие, отколкото твърдост, но затова пък в тила блестят с храброст и по-добре цакат с пика, отколкото боравят с въпросната на бойното поле. В онзи ден някои проиграха шестмесечните си плати, заради които бяха вдигнали бунта. Загубиха ги в залози, не по-малко опасни от удари с нож. Що се отнася до последното, нещата невинаги оставаха обикновена метафора, защото от време на време се случваше някой да се опита да хитрува: белязано вале, пети поп или зар с живак. Тогава започваха да валят ругатни и проклятия, сипеха се юмруци, размахваха се ками, нанасяха се изневиделица удари с шпага, стигаше се и до обилно пускане на кръв, което нямаше нищо общо с порязванията на бръснаря или с изкуството на Хипократ:

Каква е тази шайка? Що за врява?

Пера, надменност, ругатни и клетви —

разбойници напомня сган такава,

а не войска испанска, погледнете!

Вече споменах, че по онова време във Фландрия се бях простил с невинността, както впрочем и с някои други неща. Във връзка с което през онзи ден двамата с Хайме Кореас се озовахме край една покрита каруца, превърната в публичен дом, чийто любезен собственик облекчаваше мъжките неволи с помощта на три-четири свои питомки:

По тез зелени брегове

немалко грешници ни срещат,

когато в късни часове

вълнува се кръвта гореща.

Имаше една много гиздава хубавица с кръшна снага, и що-годе млада, която получи голяма част от плячката, придобита при грабежа на Оудкерк от мен и моя приятел. Нямахме пукнат грош, но момата, половин испанка, наполовин италианка, която твърдеше, че се нарича Клара де Мендоса — така и не срещнах лека жена, която да не твърди, че произхожда от някой прочут благороднически род, като например Мендоса или Гусман, дори всъщност да е свинарка, — погледна с добро око на нас. Причината за това ми убягва, но навярно причина за нейната благосклонност бе младостта ни и още поверието, че младият и благодарен клиент винаги ще се връща при теб. Отидохме да се поперчим покрай нея — предпочитам да се изразя така, вместо да уточнявам какви нужди ни водеха там.

Въпросната мома, макар и заета с присъщите за професията си ангажименти, беше така добра да ни отправя по някоя ласкава дума и ослепителна усмивка, макар иначе да не бе особено словоохотлива. Това обаче бе зле прието от един наперен валенсианец с огромни мустаци, същински исполин. Към думите си „Изчезвайте оттук, проклетници“ той притури и действия — ритник за приятеля ми и плесница за мен, тоест погрижи се поравно и за двамата. Шамарът засегна повече честта, отколкото лицето ми. Въпреки младостта ми, почти войнишкият живот ме бе направил чувствителен към неправди, особено към тези, сполетели ме не по моя вина — затова и отвърнах както подобава — ръката ми сама се плъзна по кръста, назад, където бе затъкната толедската кама.

— Благодарете се, ваша милост — рекох аз, — че не сме равнопоставени.

Не стигнах дотам да вадя дагата, но жестът беше достоен за човек, произхождащ от Оняте. Що се отнася до неравнопоставеността, исках да кажа, че аз съм голобрад носач, а той — истински войник. Но войникът разтълкува думите ми повратно, обидно за себе си, а и наличието на свидетели го жегна особено. Освен това смелчагата се беше понаквасил, сиреч беше излял в търбуха си няколко оки вино, от които дъхът му пареше. Тъй че без повече предисловия, преди още да съм свършил да говоря, той вече връхлиташе към мен, бъркайки в пояса си. Хората отстъпиха, за да направят място. Никой не се намеси. Явно ме смятаха за достатъчно пораснал, та да отговарям за думите си с дела. Бог да порази тия, които ме изложиха на това изпитание. Жестока е природата на човека, когато му се предлага зрелище. А и очевидно на никой от зяпачите не му се ставаше изкупителна жертва. А аз, който на този етап от развоя на събитията вече не можех дума да обеля, нямах друг изход, освен да измъкна камата си, за да се уравновесят нещата или поне да не приключа войнската си кариера като пиле, набучено на шиш. Животът при капитан Алатристе и преживяното във Фландрия ме бяха сдобили с някои умения. А бях и яко, височко момче. При това дамата Мендоса ни гледаше. Тъй че отстъпих пред насочената шпага, но без да изпускам от очи лицето на валенсианеца. А той съвсем спокойно започна да ми пуска кръв с острието на шпагата — леки рани, които не убиват, но трудно се забравят. Да избягам беше невъзможно — какво биха казали хората?! Да заема твърда позиция също ми беше невъзможно, защото майсторството ми в боравенето със стоманата оставяше много да се желае. Искаше ми се да го намушкам, но въпреки затрудненото положение, бях запазил здрав разум и съобразих, че ако ударът ми се окаже неточен, ще бъде и последен. Онзи продължаваше да ме напада стремително, а аз само се бранех. Чувствах, че му отстъпвам и по оръжие, и по телосложение, и по майсторство. Той въртеше умело шпагата, явно имаше точна ръка в трезво състояние, а и сега беше доста ловък. А аз — младок с кама, чийто куражът нямаше да послужи за щит. Имах всички основания да предполагам, че в този бой трофеят ще е моята глава.

— Ела тук, мерзавецо — рече лукаво той.

Но при тези думи изпитото вино го накара да се олюлее. Тъй че, без да се помайвам, аз се спуснах към него и доколкото можах, с умението на моите невръстни години, се шмугнах под острието на шпагата му, закрил лице с лявата ръка, ако му скимнеше да парира удара ми, и нанесох добър удар с дагата — от дясно наляво и от горе надолу. Ако беше само с педя по-навътре, кралят щеше да остане без един войник, а Валенсия — без един свой син. Голям късметлия се оказах, защото успях да се оттегля назад невредим и то след като само бях одраскал противника в слабините — където и беше насочен ударът ми. Това предизвика гневното му възклицание „Сар de Dieu!“ както и смях сред свидетелите и откъслечни ръкопляскания. Последното — слаба утеха — показваше, че публиката е на моя страна.

Както и да е, това нападение беше грешка. Всички се убедиха, че не съм беззащитен хлапак и вече никой нямаше да се намеси. Дори моят побратим Хайме Кореас ме подстрекаваше, въодушевен от ролята ми в свадата. Неприятното беше, че ударът ми заличи действието на виното върху валенсианеца. Сега той зае твърдо позиция и се накани да ме набоде по касапски на шпагата си, което вече беше друга работа. Ужасен, че ще си отида от този свят, без дори да се изповядам, но и лишен от друга възможност, аз реших да рискувам за втори и последен път — да се промуша под шпагата на валенсианеца и да се вкопча в корема му, като мушкам и ръгам, докато или аз, или той не предадем Богу дух. Поради липсата на възможност за опрощение и миропомазване, вече бях започнал да измислям обясненията, които щях да бъда принуден да давам там горе. Любопитно е, че години по-късно прочетох следните думи, написани от един французин: „испанецът, реши ли да нанесе удара, който се налага да нанесе, го прави, ако ще и да го сторят на парчета“ и си помислих, че никой не е изразил по-добре решението, което взех в онази схватка с валенсианеца. Задържах дъха си, стиснах зъби, изчаках противникът ми да завърши поредния си удар, и когато върхът на шпагата му описа края на дъгата, по моя преценка най-далеч от мен, понечих да налетя върху му с камата напред. И кълна се, щях да го направя, ако внезапно някой не ме сграбчи за врата и рамото със силните си ръце и едновременно с това нечие тяло не застана между мен и съперника ми. Вдигнах слисан глава и видях зеленикавите, студени очи на капитан Алатристе.

— Момчето е дребна риба за смелчага като вас, драги.

Сцената се беше изместила малко и сега действието се развиваше в друго русло, относително по-дискретно. Диего Алатристе и валенсианецът стояха на около петдесет крачки един от друг, в подножието на една дига, която ги скриваше от погледите на хората в лагера. Върху дигата, висока осем-десет лакътя, другарите на моя господар държаха на разстояние зяпачите. Правеха го почти незабележимо, образувайки нещо като стена, и не позволяваха никому да я премине. Сред тях бяха Лоп, Ривас, Мендиета и неколцина други, в това число Себастиан Копонс. Именно неговите железни ръце ме бяха спипали насред разпрата и сега аз стоях до него, протягайки врат, за да видя какво става на брега на канала. Около мен другарите на Алатристе доста успешно играеха ролите си. Поглеждаха ту на една, ту на друга страна и с решителни погледи, приглаждане на мустаците и потупване на дръжките на шпагите разколебаваха тия, които искаха да се приближат и да хвърлят едно око. За да протече всичко както си му е редът, бяха накарали да дойдат и двамина познати на валенсианеца, за да може после, ако се наложи, да свидетелстват по подробностите на кавгата.

— Нали не бихте желали — додаде Алатристе, — да ви нарекат детеубиец?

Изрече го с леден и ехиден тон. А валенсианецът измърмори едно „Майка му стара“, което всички успяхме да чуем от горната част на насипа. У него не бе останали и следа от винените изпарения. Простил се с доброто си настроение, той прокара лявата си ръка по брадата и мустаците, докато в дясната държеше изваденото оръжие. Въпреки заканителния му вид, ругатните и голата стомана, отдалеч личеше, че не е много склонен да се бие. В противен случай отдавна щеше да е нападнал капитана, решен да отпраши за гробищата, като отнесе и него със себе си. Беше се докарал до това положение заради крайната си докачливост, но съзнаваше и не особено цветущото състояние на авторитета си след сблъсъка с мен. От време на време хвърляше погледи нагоре към дигата, сякаш още се надяваше някой да се намеси, преди бурята да се разрази. При всички случаи, най-голямо внимание отделяше на движенията на Диего Алатристе, който много бавно, все едно разполагаше с цялото време на света, си беше свалил шапката и сега, с все така бавни движения, смъкваше през главата си ремъка с барутниците, поставяше го до аркебуза на земята, на брега на канала, и с все същата флегматичност започваше да разкопчава илиците на елека си.

— Смелчага като вас, драги… — повтори той, с очи вперени в другия.

Чувайки за втори път да го наричат „драги“, при това с такава студена насмешливост, валенсианецът изсумтя гневно, погледна към хората на насипа, направи крачка напред, друга встрани и размаха шпагата. Когато не се употребяваше между роднини, приятели или хора с различно социално положение, „драги“ вместо „ваша милост“ беше твърде неучтива форма. А при винаги докачливите испанци тя често се приемаше за истинско оскърбление. Ако вземем предвид, че в Неапол граф Де Лемос и дон Хуан де Сунига стигнаха до вадене на шпагите, при това не само те, а и свитите, и дори слугите им, така че сто и петдесет остриета се изтеглиха в онзи ден, защото единият нарекъл другия „ваше благородие“ вместо „ваше превъзходителство“, а вторият се обърнал към първия с „ваша милост“ вместо с „ваше благородие“, става лесно да си представим създалата се ситуация. Отдалеч беше ясно, че на валенсианеца това обръщение не му допада и въпреки нерешителността си — очевидно познаваше, макар и не лично, репутацията на мъжа срещу него, — не му оставаше нищо друго, освен да се бие. Самият факт, че е извадил шпагата си в присъствието на друг войник, който се беше обърнал към него с „драги“, и че държи в ръка въпросната шпага по фукливия начин, по който го правеше, би бил голям позор за репутацията на другия. А по онова време, произнесена на кастилски, думата „репутация“ означаваше много нещо. Ненапразно се сражавахме век и половина в Европа, стигайки до разруха, за да защитим истинната вяра и собствената си репутация. Докато лютераните, калвинистите, англиканците и другите проклети еретици, макар да подправяха гозбата си с много молитви и приказки за свобода на съзнанието, в действителност воюваха, за да могат търговците и компаниите им да печелят повече в Индиите. А за репутацията си, ако тя не се съпътстваше от практически облаги, не даваха и пукната пара. За нас обаче винаги е било типично да се водим по-малко от здравия си разум, отколкото от „Отче наш“ и „какво ще кажат хората“. Виждате какво стана с останалата част от Европа и какво стана с нас.

— Никой не ви е канил да палите свещ на чуждо погребение — каза хрипливо валенсианецът.

— Така е — съгласи се Алатристе, сякаш беше обмислял дълбоко репликата за погребението. — Но си помислих, че на войник като вас, драги, му трябва нещо по мярка… Тъй че аз съм на вашите услуги.

Беше по риза. Внушителният му вид не се нарушаваше нито от кръпките по нея и по дългите чорапи, нито от старите чизми, привързани под колената с фитил за аркебуз. Водата в реката отрази блясъка на шпагата му, когато я извади от ножницата.

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете името си?

Валенсианецът, който разкопчаваше елека си, също толкова прокъсан и с толкова кръпки, колкото и ризата на капитана, кимна враждебно. Очите му не се отделяха от стоманата на съперника.

— Казвам се Гарсия де Кандау.

— Много ми е приятно. — Алатристе беше плъзнал лявата си ръка назад, към кръста си, и сега в нея проблясваше и бискайската му дага. — Моето…

— Зная как се казвате — прекъсна го другият. — Вие сте мним капитан, присвоил си звание, на каквото всъщност няма право.

Горе на насипа войниците се спогледаха. Въпреки всичко виното даваше кураж на валенсианеца. Защото, познавайки Диего Алатристе и при положение, че има надежда да се отървеш с лека драскотина и няколко седмици в лазарета, да нагазиш в подобни дълбоки води, бе все едно да си изпросиш билет за пътя, от който няма връщане. Тъй че всички зачакахме със затаен дъх, решени да не пропуснем нито една подробност.

Тогава видях, че Диего Алатристе се усмихваше. Бях живял достатъчно дълго с него, за да познавам тази усмивка: гримаса под мустак, злокобна като поличба, кръвожадна усмивка на уморен вълк, който за пореден път се кани да убива. Не от страст и не от глад. Такъв му беше занаятът.

Тялото на валенсианеца бе паднало наполовина във водата — докато го вадеха на брега, кръвта обагряше в червено спокойните води на канала. Всичко беше станало по правилата на фехтовката и на честната игра. Застанали твърдо един срещу друг, те нанасяха удари, пристъпваха заканително, използваха измамни финтове, докато шпагата на капитан Алатристе не проникна там, накъдето бе насочена. Тъй че когато се извършиха проверките относно тази смърт — след залаганията, караниците и ваденето на ножове до края на деня беше видяна сметката на още трима — всички свидетели, достойни войници на нашия господар краля и мъже на думата, не спираха да повтарят, че валенсианецът, добре почерпен, паднал в канала и се наранил със собственото си оръжие. В крайна сметка началник-щаба на легиона с голямо вътрешно облекчение обяви случая за приключен и прикани всички да се разотиват. Освен това същата нощ холандците нападнаха и началник-щаба, полковникът, самите войници, както и капитан Алатристе, и аз самият имахме по-важни неща, за които да мислим.