Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (2)

II. Холандската зима

Минаха седмици, месеци, зимата дойде и превали. И макар че нашият генерал дон Амбросио Спинола пак затягаше примката около бунтовните провинции, Фландрия се изплъзваше, неусетно, лека-полека, докато накрая я загубихме. Моля ваши милости да обърнат внимание, че като казвам „лека-полека“, то имам предвид, че единствено мощната испанска военна машина поддържаше все по-изтъняващата връзка с тези далечни земи, откъдето куриер, препускайки бясно с пощенски коне, стига до Мадрид след три седмици. На север Генералните щати^[1], подкрепяни от Франция, Англия, Венеция и други наши врагове, ставаха все по-силни в непокорството си, благодарение на калвинистката ерес. Тя се оказваше по-полезна за сделките на буржоата и търговците, отколкото истинската вяра, потискаща, остаряла и непрактична за тези, които предпочитаха да си имат работа с един Бог, одобряващ изгодата и печалбата, отърсвайки се същевременно от игото на кастилската монархия, прекалено далечна, централизирана и авторитарна. От своя страна южните католически провинции, макар и все още верни, трудно преглъщаха цената на една проточила се осемдесет години война, непосилните данъци и оскърбленията на войски, които все по-често бяха считани за окупаторски. Това в немалка степен създаваше угнетяваща атмосфера. А към всичко трябва да прибавим и упадъка на самата Испания, където един добронамерен, но некадърен крал, един умен, но алчен фаворит, една ялова аристокрация, едно корумпирано чиновничество и един клир, в еднаква степен ограничен и фанатичен, ни водеха право към пропастта и мизерията, като междувременно Каталуния и Португалия бяха на път да се откъснат от короната, при това завинаги. Притиснати от крал, аристократи и духовенство, с религиозни и граждански порядки, осъждащи всички, които искаха да вадят хляба си с честен труд, ние, испанците, предпочитахме да търсим щастието си, сражавайки се във Фландрия или завладявайки Америка. Търсехме щастливия случай, който да ни позволи да живеем като господари, без да плащаме данъци и без да си мърдаме пръста. Поради тази причина замлъкнаха становете и работилниците, Испания се обезлюди и разори. А ние изпърво се превърнахме в легион авантюристи, после в народ от обеднели благородници, а накрая в сган от мерзки подобия на Санчо Панса. Така необятното наследство, което нашият господар, кралят, беше получил от дедите си, онази Испания, над която слънцето не залязваше, защото, скриеше ли се вечерницата в единия й край, зорницата вече изгряваше в другия, продължаваше да е това, което е, единствено благодарение на златото, пренасяно с галеони от Индиите, и на прословутите копия, които Диего Веласкес щеше да обезсмърти много скоро именно благодарение на нас — ветераните от старите легиони. Тъй че въпреки упадъка, ние още не бяха за пренебрегване и още вдъхвахме страх. Затова съвсем навременно и справедливо, и напук на всички останали нации, можеше да се каже следното:

Кой тук с война сега ще ни заплашва?

Нима забравихме отминалата слава?

Нали от името Кастилия и днес

светът изтръпва в страх и се предава?

Нека ваши милости проявят снизхождение, че поради недостатъчна скромност включвам и себе си в картината, ала на този етап от похода във Фландрия юношата Иниго Балбоа, с когото се запознахте по време на приключенията с двамата англичани и с женския манастир, вече не беше същият. През зимата на двадесет и четвърта година, в която легионът на Картахена премина на гарнизон в Оудкерк, аз бях в разцвета на възмъжаването. Вече споменах, че барутният дим не ми бе чужд и макар поради възрастта си да не носех пика, шпага или аркебуз в сраженията, длъжността ми на носач в отделението, където служеше капитан Алатристе, ме беше превърнала във ветеран във всякакви изпитания. Имах инстинкт на истински войник, който надушва запален фитил на аркебуз от половин левга, определя фунтовете и унциите на всяко гюле или мускет по свистенето, и развивах необикновен талант в дейността, която ние, носачите наричахме „набавяне на фураж“: набези на групи из околностите — обикновено мародерство в търсене на дърва и храна за войниците и за нас самите. Това се оказваше крайно необходимо, когато продоволствието не достигаше и се налагаше всеки сам да се оправя, а случаят беше именно такъв. Работата не беше винаги фасулска. Доказателство е, че в Амиен французите и англичаните избиха осемдесет носачи, някои дванадесетгодишни, които се подвизаваха и грабеха из полето. После испанците си отмъстиха за всеки поотделно, като двеста русоляви войници на Албион минаха под ножа им. Защото каквото повикало, такова се обадило. И ако по-нататък във времето поданиците на английските крале и кралици ни видяха сметката в много битки, редно е да припомним, че и ние очистихме немалко от тях. И че макар да не бяхме толкова едри момчета като англичаните, нито толкова руси, нито толкова гръмогласни след няколко бири, що се отнася до дързост, никога не им се дадохме. Освен това, ако англичанинът винаги се сражава с националната си надменност, ние го правехме с нашето национално разочарование, което — щом няма друго — също не беше за изхвърляне. Тъй че си платиха скъпо и прескъпо със собствените си кожи, тия англичани и мнозина други:

Останах в битката без крак, но не тъгувам —

за тази дреболия не си струва.

Нали ръката все пак ми остава —

да нося сабя и да се сражавам.

Та значи в онази зима с дрезгава светлина, мъгла и сив дъжд, набавях фураж, скитах, грабих и се бих нашир и надлъж из онази фламандска земя, която не беше суха като на по-голямата част от Испания — в това Господ ни се усмихна, — а почти цялата зелена подобно на полетата на моето родно Оняте, макар и доста по-равна и набраздена от реки и канали. При подобна дейност скоро се оказах изпечен майстор в краденето на кокошки, разравянето на репи, в опирането на нож в гърлото на селяни, гладни колкото нас, за да им отнема сиромашката храна. В крайна сметка направих, през следващите години щях и още да направя, много неща, споменът за които не ме изпълва с гордост. Но оцелях през зимата, помогнах на другарите си и станах мъж в пълния и страшен смисъл на тази дума:

На своя крал във служба шпагата препасах,

преди мъх устните ми да опаше…

Както писа самият Лопе за себе си. Загубих и девствеността си. Или добродетелта си, казано в стила на преподобния Перес. Което в онзи момент, във Фландрия и в положението ми на полуносач, полувойник, беше от малкото неща, останали ми за губене. Но това е съкровена и лична история и не възнамерявам да я разказвам тук, поради нейната маловажност за ваши милости.

 

 

Отделението на Диего Алатристе беше основното във взвода на капитан дон Кармело Брагадо и беше формирано от най-добрите бойци от всички краища на Испания: смелчаги, лесни на оръжие и трудни на увъртания, създадени да страдат и да воюват, всичките войници ветерани, които най-малкото бяха сърбали попарата на похода в Палатината^[2] или на дългогодишна служба в Средиземно море с легионите на Неапол и Сицилия, какъвто беше случаят с малагенеца Курро Гароте. Други, като Хосе Лоп от Майорка или бискаеца Мендиета се бяха сражавали във Фландрия преди Дванадесетгодишното примирие. А пожълтелите страници на военните книжки на някои, като на Копонс от Уеска и самия Алатристе, начеваха от последните години на властването на добрия дон Фелипе Втори, мир на праха му, под чиито стари знамена, както би се изразил Лопе, и двамата бяха препасали шпага и мъх бе опасал устните им. С отпускарите и попълненията отделението възлизаше на десет-петнайсет души, според случая. То нямаше определена функция в ротата, а по-скоро се придвижваше бързо и подкрепяше другите в различните им акции. За целта разполагаше с половин дузина аркебузи и още толкова мускети. Отделението се ръководеше по необичаен начин: нямаше ефрейтор или командир, защото частта беше на директното подчинение на капитан Брагадо. А той я използваше ту на бойната линия, ту я оставаше да се движи, както й скимне, при внезапни удари, разузнавалия, леки престрелки и набези във вражеска територия. Както казах, всички бяха врели и кипели в занаята. Навярно поради това във вътрешния ред по някакво негласно споразумение всички отдаваха върховенство на Диего Алатристе, без да бъде назначен за ефрейтор или да му е предоставена друга власт в йерархията. Колкото до трите ескудос, полагащи се на командира на отделението, тях ги получаваше капитан Брагадо, защото фигурираше в документите на легиона като такъв, и те бяха прибавяни към заплатата му от четиридесет ескудос като щатен капитан на взвода. Защото освен благородник, както е видно от името му, и разумен офицер, който държеше на дисциплината, дон Кармело Брагадо беше от тия, дето не пропускат монетен звън. Не подминаваше нито едно мараведи. Водеше все още зачислени убитите и дезертьорите, за да си присвоява заплатите им. От друга страна тази практика беше широко разпространена и в защита на Брагадо можем да кажем две неща: никога не отказваше да помогне на войник в нужда и освен това на два пъти предложи Диего Алатристе за повишение в ефрейтор на отделението, при все че от въпросните два случая последният беше по-скоро за разжалване. Във връзка с уважението, което Брагадо хранеше към господаря ми, ще спомена два факта. Четири години по-рано, в Монтаня Бланка, при провала на първото нападение на Тили^[3] и втората атака под командването на Букоа^[4] и полковник Гийермо Вердуго, Алатристе и капитан Брагадо — както и баща ми Лопе Балбоа, — бяха изкачили рамо до рамо възвишението, сражавайки се за всяка педя земя сред скалите, осеяни с трупове. А една година след това, в полето на Фльорус, когато дон Гонсало де Кордова спечели битката, но старият картагенски легион се оказа почти унищожен, след като удържа няколко кавалерийски залпа, Диего Алатристе беше сред последните испанци, заобиколили безстрашно знамето, което самият капитан Брагадо държал високо, след като загинал знаменосецът и всички офицери. Да му се не види, в онази епоха и за онези хора тия неща все още имаха някаква стойност.

 

 

Във Фландрия валеше. Мътните да го вземат, валя си спокойно през цялата проклета есен, а после и през зимата, като превърна равната, хлъзгава и блатиста земя в тресавище, набраздено отвсякъде от реки, канали и диги, сякаш прокарани от ръката на самия дявол. Валя дни, седмици, цели месеци, докато сивият пейзаж потъна в ниски облаци. Странна земя с непознат език, населена с хора, които едновременно ни мразеха и се страхуваха от нас. Поле, изтощено от времето и войната, което нямаше никаква защита от студа, ветровете и водата. Там нямаше нито праскови, нито смокини, нито сливи, нито розмарин, нито борове, нито маслинови дървета, нито кипариси. Нямаше дори слънце, а само някакво бледо петно, движещо се мудно зад воала на облаците. Нашите хора, покрити с желязо и кожа, стъпваха здраво, тъгувайки в сърцата си по ясното южно небе, но мястото, от което идваха, беше много, много далеч, сякаш на края на света. И тези груби и надменни войници, които си връщаха по подобаващ начин на северните земи за посещението, направено им преди векове, при падането на римската империя, си даваха сметка, че са малцина и че са на много левги път от най-близкото приятелско място. Николо Макиавели вече е написал, че смелостта на нашата пехота се поражда от нуждата. Флорентинецът, макар и неохотно, беше признал — той така и не можа да приеме испанците, — „че принудени да се сражават в чужда земя и виждайки, че им се налага или да загинат, или победят, за да не го обърнат на бягство, се бяха проявили като много добри войници“. В случая с Фландрия това си беше напълно вярно. Там ние, испанците, никога не надхвърлихме повече от двайсет хиляди и никога не се събрахме повече от осем хиляди наведнъж. Но в това се криеше мощта, позволила ни да бъдем господари на Европа в продължение на век и половина: в съзнанието, че само победите ни осигуряват безопасност сред враждебно настроеното население и че ако ни разгромят, не съществува кътче, достатъчно близо, че да се стига до него пешком, където да се приютим. Затова се биехме докрай, с жестокостта на древните народи, със смелостта на човек, не очакващ нищо от никого, с религиозен фанатизъм и надменност, които един от нашите капитани, дон Диего Акуня, по-добре от всеки друг изрази в своята прословута, пламенна и жестока наздравица:

За Испания! Тоз, който нея защитава,

достойна смърт и слава заслужава;

Предателят пощада да не чака,

а вечни мъки във света на мрака;

Земята родна да не го приеме,

на гроба му да няма даже кръст;

ръка синовна с мъка да не хвърли

върху останките му шепа пръст.

Та разправях на ваши милости, че небето се беше продънило и валеше като из ведро в онази сутрин, когато капитан Брагадо извърши проверка на предните постове, където се пазеше знамето. Капитанът беше родом от Леон, от Биерсо, едър, висок около шест стъпки, и за да мине през тресавищата, беше реквизирал отнякъде един впрегатен холандски кон — животно, подходящо за неговите размери, със силни крака и добра височина. Диего Алатристе стоеше облегнат на прозореца, загледан в дъждовните струи, стичащи се по запотените стъкла, когато го забеляза да се появява откъм дигата, яхнал коня, с прегъната надолу периферия на шапката и с плащ, промазан с восък.

— Стопли виното — каза той на жената зад него.

Каза го на развален холандски — „verwarm wijn“ бяха думите му, — и продължи да гледа през прозореца, докато жената разпали оскъдния огън от торф, горящ в печката, и сложи отгоре калаената кана. Взе я от масата, където Копонс, Мендиета и другите дояждаха къшеите хляб и вареното зеле. Всичко тънеше в мръсотия, стената и тавана бяха на петна от саждите на печката, а миризмата на телата, затворени между четирите стени на къщата, примесена с влагата, просмукваща се през гредите и керемидите, бе толкова тежка, че можеше да се реже с камите и шпагите, разхвърляни навред заедно с аркебузите, кожените елеци, връхните наметки и нечистите дрехи. Миришеше на казарма, на зима и на бедност. Миришеше на войници и на Фландрия.

Сивкавата светлина от прозореца подчертаваше белезите и хлътналите места по небръснатото лице на Диего Алатристе, под мустаците, като правеше застиналия му поглед още по-студен. Беше по риза, с разкопчана връхна дреха, наметната на раменете. Два дълги фитила за аркебузи, навити под коленете, придържаха кърпените му кожени чизми. Без да помръдва от прозореца, той видя как капитан Брагадо слезе от коня, блъсна вратата и после, изтръсквайки водата от шапката и плаща си, влезе с няколко сочни ругатни, проклинайки дъжда, калта и цяла Фландрия.

— Продължете да се храните, моля — рече той. — Щом имате с какво.

Войниците, които бяха понечили да станат, продължиха с постното си меню. А Брагадо, чиито дрехи бяха започнали да миришат с приближаването му към печката, прие без превземки малко корав хляб и гаванката с остатъци от зеле, която му подаде Мендиета. Сетне се вгледа внимателно в жената, докато вземаше каничката с топло вино, която тя сложи в ръцете му. След като постопли пръстите си на топлия метал, той отпи няколко малки глътки, поглеждайки крадешком към мъжа, все още стоящ край прозореца.

— Да му се не види, капитан Алатристе — отбеляза след малко той, — май добре сте се устроили тук.

Звучеше странно истинският капитан на взвода да назовава така непринудено Диего Алатристе „капитан“. Това доказва до каква степен последният и прозвището му бяха познати на всички и зачитани от висшестоящите. Кармело Брагадо беше проговорил, впивайки жадно очи в жената — тридесет и няколкогодишна фламандка, руса като почти всички в онази страна. Не беше красавица, ръцете й бяха зачервени от работа, зъбите — неравни, но имаше бяла кожа, широки бедра под престилката и щедра гръд, изпъваща докрай корсажа й. Беше от жените, които рисуваше Петер Паул Рубенс в онази епоха. С две думи, имаше вид на добре гледана гъска, както обикновено изглеждат фламандските селянки на зряла възраст. И всичко това — както самият капитан Брагадо и най-простият новобранец можеха да отгатнат от пръв поглед по начина, по който тя и Диего Алатристе се правеха, че не се забелязват пред другите, — бе само в ущърб на съпруга й, заможен петдесетгодишен фламандски селянин с кисела физиономия. Той обикаляше наоколо, мъчейки се да угоди на тия мрачни и страховити чужденци, които ненавиждаше от дъното на душата си, но които злата участ му беше изпратила като приносители на настанителна заповед. На този съпруг не му оставаше друго, освен да преглъща гнева и яда си, докато всяка нощ усеща как жена му се измъква тихо от леглото, а после слушаше стенанията им, едва заглушавани от скърцането на сламеника от царевична шума, където спеше Алатристе. Защо се получаваше така си остана лична тайна на съпрузите. При всички случаи фламандецът получаваше в замяна някои облаги: къщата, стопанството и главата му бяха невредими, което не можеше да се каже за всички домове с настанени в тях испанци. Този селяк можеше да е рогоносец, но все пак жена му си имаше работа с един, и то свестен испанец, а не с неколцина и насила. В крайна сметка във Фландрия, като навсякъде другаде по време на война, който трудно се утешава, значи много му придиря: а най-голямата утеха винаги и почти за всеки е оцеляването. Онзи съпруг беше най-малкото жив съпруг.

— Нося заповеди — каза офицерът. — Един бърз набег по пътя за Хеертруд Берген. Без много кръв… Само за да вземем „език“ от неприятеля.

— А пленници?

— Двама-трима ще ни дойдат добре. По всичко личи, че според нашия генерал Спинола холандците се готвят да се притекат на помощ на Бреда с лодки, като се възползват от покачилите се от дъждовете води… Добре е хората да навлязат една левга навътре и да проверят тая работа. Тихомълком, без шум. Тайно поръчение.

Дали тихомълком или с биене на барабан, една левга под този дъжд из потъналите в кал пътища не беше шега работа. Ала нито един от присъстващите мъже не беше изненадан. Всички знаеха, че същият този дъжд задържа холандците в колибите и окопите им, така че те щяха да спят като младенци, докато шепата испанци се промъкват под носа им.

Диего Алатристе прокара два пръста по мустаците си.

— Кога тръгваме?

— Веднага.

— Колко човека?

— Цялото отделение.

Чу се ругатня, изречена от някого измежду седящите на масата и капитан Брагадо се обърна със святкащи очи. Но всички стояха с наведени глави. Алатристе, който беше познал гласа на Курро Гароте, изгледа мълчаливо малагенеца.

— Може би — каза Брагадо много бавно, — някой от господа войниците има да каже нещо по въпроса.

Беше оставил каната с топлото вино на масата, без да го допива, а дланта му лежеше на ръкохватката на шпагата. Зъбите му, жълтеникави и здрави, се оголиха доста плашещо изпод мустаците му. Приличаше на озъбено куче, готово да захапе.

— Никой нищо няма за казване — отвърна Алатристе.

— И по-добре.

Гароте вдигна глава, жегнат от това „никой“. Беше кавгаджия, слаб мъж, със загоряла кожа и рехава, къдрава брада, като брадите на турците, с които беше воювал в галерите на Неапол и Сицилия. Косата му беше дълга и мазна, носеше златна халка на лявото ухо, а на дясното — нищо, защото един турски ятаган — така разправяше той, — му го резнал наполовина при остров Кипър, въпреки че други го отдаваха на сбиване с ножове в публичен дом в Рагуза^[5].

— Аз, капитан Брагадо — отбеляза той, — имам за казване три неща… Първо, че сина на майка ми не го е грижа дали ще върви и две левги при дъжд, срещу холандци, турци или каквото, мътните го взели, се наложи…

Говореше твърдо, нахакано, малко грубо. Другарите му го гледаха очаквателно, някои с видимо одобрение. Всички бяха ветерани и строгото спазване на военната йерархия беше нещо естествено за тях. Ала също така естествена за тях беше дързостта, понеже занаятът да въртиш оръжие превръщаше всеки един от тях в идалго. Това за дисциплината, двигателната сила на старите легиони, беше признато дори от онзи англичанин, някой си Гаскойн, когато в „Испанската ярост“ по повод разграбването на Антверпен писа: „валонците и немците са толкова недисциплинирани, колкото изключителни в дисциплината са испанците“. А това е голямо признание, когато става дума за испански войници и английски автор. Колкото за дързостта, няма да е излишно да вмъкнем тук мнението на дон Франсиско де Валдес. Той беше изкачил стълбицата на военната йерархия, така че добре познаваше материята, когато заяви в своя „Образец на военна дисциплина“ следното: „Те почти всички ненавиждат да се придържат към всяка заповед — най-вече испанската пехота, в чийто състав се числят най-избухливите и най-лишени от търпение хора“. За разлика от фламандците, които бяха премерени и мудни, не лъжеха, нито се гневяха и всичко вършеха с голямо спокойствие — макар безпределно алчни и цепещи косъма на две, — при испанците във Фландрия открай време вярата в собствения им кураж, както и опасността, ведно с изстрадалия им дух при вечно окръжаващата ги враждебност, раждаха чудото на желязната дисциплина в битките, но ги правеха и малко податливи в други отношения, например поведението спрямо висшестоящите. Затова последните трябваше да постъпват с много такт и дипломатичност. Не беше рядкост, въпреки тегнещата заплаха от бесилото, редови войници да намушкат сержант или капитан за действителни или предполагаеми оскърбления, наложени унизителни наказания или изречена лоша дума.

Знаейки всичко това, Брагадо се обърна към Диего Алатристе с мълчалив въпрос, но срещна само едно безучастно изражение. Алатристе беше от хората, които оставят всеки да поема отговорността за думите и за постъпките си.

— Ваша милост спомена три неща — каза Брагадо, обръщайки се отново към Гароте много спокойно и с още по-смущаващо хладнокръвие. — Кои са другите две?

— От много време не са раздавани дрехи, ходим в дрипи — продължи малагенецът, без да снижава тона. — Не идва и храна, а забраната да крадем ни обрича на глад… Тия фламандски хитреци крият най-хубавите си провизии, а когато ги продават, ни одират кожата — кимна той ядно към домакина, надничащ от другата стая. — Сигурен съм, че ако го погъделичкаме с камата, това куче ще ни покаже пълен долап с храна или зарито гърне с лъскави флорини.

Капитан Брагадо слушаше търпеливо, външно спокоен, ала без да сваля ръка от ръкохватката на шпагата си.

— А третото нещо?…

Гароте повиши леко глас. Точно толкова, че да зазвучи още по-дръзко, без да стига прекалено далеч. Той също знаеше, че Брагадо не беше човек, който ще търпи силни думи — ни от ветераните, ни от папата. Най-много от краля и то от немай-къде.

— Третото и основното, господин капитан, е че тези господа войници, както напълно основателно и справедливо ни нарече ваша милост, не са получавали плати от пет месеца.

Този път сдържан одобрителен шепот премина по цялата маса. Само арагонецът Копонс от седящите остана безмълвен, загледан в кората хляб, която дробеше в супата и ядеше с пръсти от гаванката. Капитанът се обърна към Диего Алатристе — той продължаваше да стои прав до прозореца. Алатристе издържа погледа, без да отвори уста.

— Ваша милост поддържа ли казаното? — попита Брагадо сърдито.

Алатристе сви рамене с невъзмутимо лице.

— Поддържам това, което казвам аз — уточни той. — И понякога подкрепям това, което правят приятелите ми… Но за момента аз нищо не съм казал, нито пък те са направили нещо.

— Но почитаемият господин войник ни дари с мнението си.

— Всеки има право на мнение.

— Затова ли мълчите и ме гледате по този начин, господин Алатристе?

— Затова мълча и ви гледам, господин капитан.

Брагадо го измери с поглед, без да бърза, после кимна бавно. Двамата се познаваха добре, а освен това офицерът имаше добър усет и можеше да различи твърдостта от обидата. Тъй че в следващия момент той отдръпна ръка от шпагата, за да прокара пръсти по брадичката си. Сетне изгледа всички на масата и постави отново длан на ръкохватката на оръжието.

— Никой не е вземал плата — рече той накрая и изглеждаше, че се обръща към Алатристе, сякаш не Гароте, а той беше говорил или на него заслужаваше да се отговори. — Нито ваши милости, нито аз. Нито полковникът, нито генерал Спинола… Въпреки факта, че дон Амбросио е генуезец и от фамилия на банкери!

Диего Алатристе го изслуша мълчаливо и не отговори. Светлите му очи продължаваха да се взират в офицера. Брагадо не беше служил във Фландрия преди Дванадесетгодишното примирие, но Алатристе беше. Тогава метежите бяха ежедневие. И двамата знаеха, че той бе преживял няколко от тях, когато войската отказваше да се бие, защото месеци и години не й беше плащано. Но никога не се коментираше кои се бяха бунтували, дори когато критичното финансово положение на Испания утвърди метежа като единствено средство на войската да получи закъснелите си плати. Другата възможност беше грабежът, както беше в Рим и Антверпен:

Пред замъка от глад примирам,

но дръзна ли да протестирам,

ще кажат — превземи го, ако не умреш,

ще можеш до насита да ядеш.

При все това в този поход, освен в случаите на превземане на селища с щурм, в разгара на бойните действия, политиката на генерал Спинола беше да не се издевателства прекалено над мирното население, за да не се изпари и малкото останало чувство на симпатия у тях. Бреда, ако един ден паднеше, нямаше да бъде разграбена. А мъките на тези, които я обсаждаха нямаше да бъдат компенсирани. Затова пред перспективата да се окажат без плячка и без средства, войниците започваха да се мръщят и да мърморят недоволно в един глас. И най-големият глупак можеше да долови симптомите.

— Освен това, доколкото ми е известно — добави Брагадо, — само войниците от другите народи искат платите си преди битката.

Последното също беше вярно. При недостига на пари оставаше репутацията. А добре известно е, че испанските легиони винаги са били докачливи на чест и не изискват забавените им пари, нито се бунтуват преди сражение, за да не се заговори, че го правят от страх пред битката. Дори при дюните на Нюпорт и в Алост, разбунената вече войска отложи исканията си, за да влезе в сражение. За разлика от швейцарците, италианците, англичаните и немците, които често изискваха неизплатените си заплати като условие да се бият, испанските войници се бунтуваха само след победа.

— Смятах — завърши Брагадо, — че си имам работа с испанци, а не с немци.

Язвителната забележка имаше ефект и мъжете се размърдаха неспокойно на местата си. Междувременно се чу как Гароте изсумтява едно „дявол да го вземе“, все едно бяха споменали с лошо майка му. Сега в светлозеления поглед на Диего Алатристе имаше загатната усмивка. Защото тези думи се оказаха чудодейни: сред ветераните край масата не се чу нито един протест повече. А офицерът вече не изглеждаше така напрегнат и също се усмихваше на Алатристе. Двама изпечени хитреци.

— Тръгвате още сега — постанови Брагадо.

Алатристе пак прокара пръсти по мустаците си. После погледна другарите си.

— Чухте капитана — рече той.

Мъжете започнаха да се надигат — Гароте роптаещ, останалите примирени. Себастиан Копонс, дребен, слаб, кокалест и жилав като лозов филиз, беше станал преди известно време и надяваше снаряжението си, без да чака заповеди от никого и сякаш не го бе грижа нито за забавени пари, нито за заплати, нито за съкровищата на персийския цар; фаталист подобно на маврите, чиито глави бяха падали посечени от неговите деди, алмугаварите^[6], допреди няколко века. Диего Алатристе го наблюдаваше как слага шапката и плаща си и после излиза, за да предупреди останалите войници от отделението, настанени в съседната махала. Беше воювал с тях в много походи, от Остенде до Фльорус, а сега и в Бреда, и през всичките тези години не го бяха чули да произнася повече от тридесетина думи.

— Мътните да ме вземат, бях забравил — възкликна Брагадо.

Беше взел отново каничката с виното и я изпразваше, загледан във фламандката, която прибираше остатъците от храната. Без да спира да пие, все така надигнал каната, той бръкна в дрехата си, извади едно писмо и го подаде на Диего Алатристе.

— Това е за вас. Пристигна преди седмица.

Имаше восъчен печат, а от дъждовните капки мастилото на надписа се беше разтекло. Алатристе прочете името на подателя, изписано на обратната страна: дон Франсиско де Кеведо Вийегас, ханът Бардиса, Мадрид.

Без да го поглежда, жената го докосна с пищната си, твърда гръд, докато минаваше покрай него. Присветна стомана, докато прибираха остриетата в ножниците, блестеше ярко добре смазаната кожа. Алатристе взе елека от биволска кожа, навлече го бавно и едва тогава сложи презрамника с шпагата и дагата. Навън дъждовните капки продължаваха да тропат по стъклата.

— Двама пленника, най-малко — наблегна Брагадо.

Мъжете бяха готови. Мустаците и брадите бяха скрити под шапките, плащовете, целите в кръпки, ги обгръщаха отвсякъде. Носеха леки оръжия, подходящи за това, което предстоеше да вършат. Никакви мускети, пики или други притесняващи предмети, само добра, сигурна стомана от Толедо, Саагун, Милано и Биская: шпаги и ками. Носеха някой и друг пистолет, чиято дръжка се подаваше изпод дрехите, но той щеше да се окаже безполезен заради мокрия барут при всичкия този дъжд. Взеха със себе си още няколко къшея сух хляб и две–три въжета, с които да завържат ръцете на холандците. Както и онези празни, равнодушни погледи на стари войници, решени да се изправят за пореден път пред капризите на занаята, преди да се завърнат един ден по родните си места, целите в белези и рани, без да имат постеля, на която да легнат, нито вино, което да си налеят, нито огън, на който да изпекат хляба си. Но пък имаха — на войнишки жаргон наричаха сами себе си „земевладелци“, — седем педи чудесна фламандска земя, където да заспят вечния си сън с името на Испания на уста.

Брагадо изпи виното, Диего Алатристе го изпрати до вратата и офицерът си тръгна без повече приказки. Никой нищо не каза, нито пък имаше думи за сбогуване. Видяха го да се отдалечава по дигата, яхнал добичето, разминавайки се със Себастиан Копонс, който се връщаше.

Алатристе усещаше очите на жената, впити в него, но не се обърна да я погледне. Без да дава обяснения дали излизат за няколко часа или си тръгват завинаги, той блъсна вратата, озова се навън под дъжда и почувства как ботушите му се напълват с вода. Влагата се просмукваше до мозъка на костите му и караше старите рани да се обаждат. Въздъхна леко и тръгна. Зад гърба си чуваше шляпането на другарите си в калта, следващи го по посока към дигата, където Копонс чакаше неподвижен под пороя, приличащ на дребно, но непоколебимо каменно изваяние.

— Гаден живот — рече някой.

И без повече думи, привели глави, загърнати в подгизналите плащове, върволицата испанци потъна в сивата мъгла.

От дон Франсиско де Кеведо Вийегас

до дон Диего Алатристе-и-Тенорио,

старият легион на Картахена,

военна поща във Фландрия

Скъпи капитане, надявам се настоящето писмо да Ви завари здрав и читав. Що се отнася до мен, пиша Ви, току-що превъзмогнал едно неразположение, което се прояви в треска и ме държа прикован към леглото няколко дни. Сега, слава на Бога, съм добре и мога да изразя неизменната си обич към Вас и да Ви изпратя горещи поздрави.

Предполагам, че сте зает с битката за Бреда, тема, която е на устата на всички в Двора, поради важността й за бъдещето на монархията и католическата вяра. А и защото се говори, че военният апарат и военната машина, пуснати в действие, нямат равни на себе си от времето на обсадата на Алесия от Юлий Цезар. Тук се изказват догадки, че няма как градът да не бъде отнет от холандците и да не падне като зряла круша. Макар да не липсват и други, които отбелязват, че дон Амбросио Спинола не си дава много зор и че зрялата круша или се яде навреме, или червясва. Както и да е, понеже дух никога не Ви е липсвал, желая Ви много късмет в щурмовете, окопите, с мините и контрамините и останалите дяволски изобретения, тъй много изобилстващи тъй много в глъчните дела, подобни на това, с което сте се захванали сега.

Веднъж чух Ваша милост да казва, че войната е честно дело. Пределно ясно го проумях, и не мога да не се съглася с Вас. Тук, в столицата и в кралския двор, врагът не ходи с броня и островръх шлем, а с тога, расо или копринена дреха и никога не напада направо, а от засада. По тоя въпрос всичко си е постарому, че и по-зле. Още вярвам в добрата воля на графа-херцог^[7], ала се опасявам, че и това не е достатъчно. Ние, испанците скоро ще разполагаме с по-малко сълзи, отколкото причини, за които да ги пролеем. Защото празна работа е да се предлага на слепия светлина, на глухия четмо и писмо, на простака учение и на монарха почтеност. Тук щастието се усмихва на обичайните, могъщият рус кабалиеро продължава да дърпа конците по всички въпроси и честният човек трябва да търпи и преглъща непрестанно. Колкото до мен, няма напредък в отколешното ми дело относно Торе де Хуан Абад и ката ден се боря с това жалко правосъдие и продажните му служители, които Господ ни е пратил за греховете ни, решил, че адът е препълнен с подобни изчадия. Уверявам Ви, капитане, че никога не съм бил изправен пред толкова подлост, колкото срещам в храма на правосъдието. Точно във връзка с това, ще ми позволите да Ви подаря един сонет, който моите последни неудачи ме вдъхновиха да напиша:

Надеждите за правда са напразни,

закона не познаваш, а продаваш;

за право само златото признаваш;

не смелостта Язонова, а руното те блазни.

 

И Божието право, и човешко,

с решенията свои оскърбяваш,

внимаваш дали вземаш или даваш —

без грош да не останеш по погрешка.

 

Молби непозлатени не дочуваш,

но този, който дава, оправдаваш;

че не закон, а злато те вълнува.

 

От алчност и присъдите издаваш,

измий ръце като Пилат — това си струва,

така бесилото на Юда заслужаваш.

Още доизглаждам някои стихове, но вярвам, че ще Ви хареса. Като оставим настрани поезията и земното правосъдие, другите ми дела вървят добре. Звездата на вашия приятел Кеведо продължава да сияе в двора, от което не се оплаквам. Отново се ползвам с уважение в дома на графа-херцог и в Двореца, навярно защото напоследък държа езика и шпагата си прибрани, въпреки естествения порив да развъртя и едното, и другото. Но трябва да се живее и понеже отбирам от изгнания, съдебни спорове, затвори и неудачи, не смятам, че е срамно да си дам отдих и да укротя малко начумерената си орис. Затова всеки ден се опитвам да не забравям, че на крале и на властващи винаги трябва да се благодари, макар да няма за какво. И никакви оплаквания — макар да има за какво.

Но аз казах, че държа шпагата прибрана, а това не е съвсем вярно. Защото истината е, че я изтеглих преди няколко дни, за да я забия цяла-целеничка, като в жалък слуга и долна твар, в един раболепен и жалък поетец, някой си Гарсипосадас. В едни свои безсрамни стихове той злепоставя бедния Сервантес, мир на праха му, твърдейки, че написан със саката ръка, „Дон Кихот“ е и анемична и безсъдържателна книга, лоша проза и нищожна литература. И това четат мнозина, защото е по вкуса на простолюдието, макар от него да няма полза и утре никой да не си го спомня. Подобно лайноизлияние би подхождало прекрасно на онзи содомит Гонгора, с което, мисля, всичко е казано. Тъй че една нощ, когато бях по-склонен да философствам на чаша вино, отколкото на вятъра, се натъкнах на подлеца на входа на кръчмата „Лонхинос“, свърталище на култеранисти^[8], бастион на суетата, средоточие на пустословието и несъстоятелните словоизлияния. Придружаваха го двама угодничещи култеранисти, които наливаха вода в неговата воденица: бакалаврите Ечевария и Ернесто Аяла. Писарушки, бълващи жлъч, настояващи, че истинската поезия е неразбираема или по-скоро гонгороразбираема, и че никой не може да я оцени, освен избраниците, сиреч те и събратята им. Прекарват живота си, сочейки с пръст идеите, които ние, другите, раждаме, а самите те са неспособни да навържат четиринадесет стиха в един сонет. Работата е там, че бях с херцог Мединасели и други млади господа със закрити лица, всички от братството на Сан Мартин де Валдеиглесиас. Та отделихме малко от времето си, за да турим на мястото им тия мерзавци (те на всичкото отгоре не знаят и как да държат шпага), докато не се появиха стражите да ни усмирят и ние си тръгнахме. Това е.

Впрочем, като говорим за мерзавци, новините за Вашия любимец Луис де Алкесар са, че господин кралският секретар продължава да се радва на привилегировано положение в двореца, занимава се с все по-значими държавни дела и като всички нему подобни мълниеносно се сдобива с голямо богатство. Освен това, както Ви е известно, има племенница, много красиво момиче и придворна дама на кралицата. Що се отнася до чичото, цяло щастие е, че сте далеч. Но като се върнете от Фландрия, ще трябва да се пазите от него. Човек никога не знае докъде може да стигне отровата, която плюят подобни влечуги.

И понеже говоря за влечуги, трябва да споделя нещо с Ваша милост. Струва ми се, че преди няколко седмици срещнах онзи италианец, с когото Ви свързват — така си мисля аз — неуредени сметки. Това стана при хана на Лусио, при Кава Баха. Ако наистина е бил той, то според мен се радваше на добро здраве. Последното ме кара да предполагам, не се е възстановил след последната Ви среща. Вгледа се в мен за миг, сякаш ме разпозна, а сетне продължи спокойно по пътя си. Зловещ тип, казано мимоходом, все така в траурно черно от глава до пети, с онова лице, издълбано от шарка и с онази чудовищна шпага, запасана в колана му. Един човек, с когото поговорих тайно по въпроса, ми каза, че той предвождал малобройна шайка от самохвалковци и негодници, които Алкесар държал на заплата и които му служели като изпълнители на разни тъмни дела. Мътна работа, с която един ден Ваша милост, по един или друг начин, ще трябва да се разправи. Защото който остави жив оскърбения, оставя живо и отмъщението.

Продължавам да посещавам кръчмата „Дел Турко“ и приятелите Ви ме натовариха да Ви пожелая от тяхно име да сте все така в добро здраве. Много да се пазите, поръчва и Каридад ла Лебрихана, която, според собствените й думи й — а аз нямам основание да не й вярвам — Ви носи и пази в сърцето си, както пази и старата Ви стая, гледаща към задния двор на улица „Аркабуси“. Тя е все така снажна, което не е за пренебрегване. Между другото Мартин Салданя се възстановява след нощна престрелка с някакви нехранимайковци, които възнамерявали да се укрият в църквата „Сан Хинес“. Намушкали го, но ще се оправи. Разправят, че той убил трима.

Не искам да Ви отнемам повече време. Моля само да предадете топлите ми чувства на младия Иниго, който сигурно е станал разсъдлив момък и напет съперник на Марс, след като има Вас за учител, та да му отваряте очите едновременно за Вергилий и за Ахил. При все това, припомнете му, ако обичате, моя сонет за младостта и благоразумието. Като добавите, ако бъдете така любезен, и тия стихове, които ми се въртят в главата:

Раненият от болка се превива,

кръвта със слава не те увенчава;

дългът в химера често преминава,

така животът в битки си отива.

… Макар че, така или иначе, какво ново мога да кажа аз, драги капитане, което Ваша милост да не знае добре и в излишък.

Господ да е с Вас, скъпи приятелю.

Ваш Франсиско де Кеведо Вийегас

 

 

P.S. Липсвате ни и на срещите пред „Сан Фелипе“, и на представленията на Лопе. Забравих да Ви кажа, че получих писмо от някакво момче, което навярно помните, последното от една злочеста фамилия. Както по всичко личи, след като е разчистил по свой начин неуредените си дела в Мадрид, той е успял да замине безпрепятствено под чуждо име за Индиите. Предположих, че ще се зарадвате да го научите.