Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (5)

V. Вярната пехота

Неприятелят нападна посред нощ и „изгубените стражи“ се оказаха именно такива — абсолютно изгубени, намушкани изневиделица, без да успеят и гък да кажат. Мориц фон Насау се беше възползвал от мътните води на метежа и, уведомен от шпионите си, нападна Оудкерк от север. Опита се да вкара в Бреда холандски и английски помощни части, подкрепяни от пехота и кавалерия, която любезно се постара да направи на пух и прах предните ни позиции. Легионът на Картахена и другият, от валонски пехотинци, разставен в околностите и воден от дон Карлос Соест, получиха заповед да се разположат на пътя на холандците и да ги задържат, докато нашият генерал Спинола организира контраатаката. Тъй че през нощта се събудихме от биене на барабани, свирене на тръби и викове „на оръжие“. Само човек, който е преживял подобни моменти, може да си представи суматохата и бъркотията: запалени факли, осветяващи притичващите фигури, блъсканица и внезапни сепвания, сериозни, изопнати или уплашени лица, противоречиви заповеди, подвиквания на капитани и сержанти, строяващи припряно редици от сънени, наполовина облечени войници, намъкващи бойното си снаряжение. Всичко това под оглушителните удари на барабани, кънтящи навред между лагера и селището, сред хора, надничащи по прозорците и над зидове, съборени палатки и цвилещи коне, скачащи и мъчещи се да се отскубнат от ръцете, заразени от усещането за неизбежност на битката. И още — искри от стомана, проблясване на пики, на островърхи шлемове и леки брони. Както и стари знамена, които се вадят от калъфите и се развяват — бургундски кръстове, арагонски жезли, гербове със замъци, лъвове и вериги и всичко това на червеникавата светлина на факлите и огньовете.

Частта на капитан Брагадо потегли сред първите. Загърбихме огньовете на укрепеното селище и лагера и потънахме в нощта покрай една дига, която ограждаше обширни блата и торфища. Из редицата войници се носеше слухът, че отиваме при мелничаря Руйтер, чието землище беше задължителна стъпка от пътя на холандците към Бреда — невъзможно беше да се мине по друг брод. Аз вървях с другите носачи от отделението на Диего Алатристе, носех неговия аркебуз и този на Себастиан Копонс. Бях близо до тях, защото бях нарамил още запасите от барут и куршуми, както и част от боеприпасите им. Мимоходом казано, това беше мое неизменно занимание и благодарение на съмнителната привилегия да съм натоварен като муле крайниците ми заякваха ден след ден. Но един испанец, когато не му остава друго, винаги вижда и нещо добро в нещастието, и си казва „всяко зло за добро“. Или обратното, разбира се:

Така е, господа, така е, братя —

нали и без да казвам, ви е ясно,

че слава ако търсите, в отплата

ви чакат мъки, труд, а и опасност.

Пътят в тъмнината не беше лесен. Лунният сърп беше тънък и почти постоянно закрит от облаци. Тъй че от време на време някой войник се препъваше или пък върволицата спираше и задните се блъскаха в предните. Тогава край дигата се посипваха ругатни и хули като дъжд от куршуми. Както обикновено, моят господар беше безмълвен — силует, който аз следвах като сянка. Така напредвахме, докато в главата и сърцето ми се смесваха противоречиви чувства: от една страна, вълнение от близостта на битката, естествено за млад човек като мен, от друга — боязънта от непознатото, утежнена от мрака и перспективата да се сблъскаме в открито сражение с многоброен неприятел. Навярно затова толкова много се бях впечатлил в Оудкерк, когато в току-що строения легион, под светлината на факлите, дори най-малко религиозните се смълчаваха за миг и коленичеха с шапка в ръка, докато капеланът Салануева минаваше покрай редиците и причестяваше всички наред, за всеки случай. И макар отчето да беше недружелюбен и скудоумен свещеник, чиито латински думи се оплитаха във винени пари, в крайна сметка си оставаше единственият що-годе свят човек околовръст. И понеже първото не отменя второто, нашите войници, щом се видеха в затруднено положение, винаги предпочитаха едно „ego te absolvo“^[1] от устата на грешник, отколкото възможността да се отправят неподготвени за оня свят.

Имаше една подробност, която ме обезпокои извънмерно, а от коментарите наоколо личеше, че и ветераните се бяха размислили. Преминавайки един от мостовете в близост до дигата, видяхме, че неколцина сапьори светеха с фенери и подготвяха брадвите и кирките, за да го разрушат след нас, несъмнено, с цел да отрежат пътя на холандците в този район. Но това означаваше също, че никакво подкрепление нямаше да дойде по този фланг и че една евентуална заповед „спасявайте се, който както може“ не би могла да бъде изпълнена оттам. Оставаха други мостове, не ще и дума. Но се опитайте да прецените ефекта на подобна гледка, когато човек крачи в тъмна нощ към врага.

Така или иначе, с или без срутен подир нас мост, стигнахме до мелничаря Руйтер преди зазоряване. Оттам можеше да се чуе далечна канонада — нашите най-предни стрелци поддържаха огъня, отблъсквайки холандците. Мелницата гореше като клада и на заревото й видях мелничаря и семейството му — жена и четири невръстни деца, всички по нощници, уплашени, останали без дом, загледани безпомощно как войниците чупят вратите и прозорците, укрепват горния етаж, струпват оскъдната мебелировка и строят бастион. На пламъците проблясваха шлемове и брони, малчуганите плачеха от ужас при вида на тия груби мъже, облечени в желязо, мелничарят се беше хванал за главата, стопанството му беше съсипано и унищожено, но никой не се трогваше от това. Във война трагедията става ежедневие и войнишкото сърце се вкаменява пред чуждото нещастие, както впрочем и пред собственото. Колкото до мелницата, нашият полковник я беше избрал за команден и наблюдателен пост. Виждахме как дон Педро де ла Дага разговаря на вратата с военачалника на валонците, и двамата заобиколени от свитите и ротите си. На моменти те се обръщаха да погледнат едни горящи в далечината огньове, отстоящи на около половин левга. Там сякаш горяха цели села и изглежда бяха съсредоточени основните сили на холандците.

Наложи се да напреднем още малко, оставяйки мелницата зад гърба си. В мрака ротите започнаха да се разгръщат из храстите и под дърветата, стъпвайки във влажната трева, която ни мокреше до колене. Заповедта беше да не палим огън и да чакаме. Сегиз-тогиз някой далечен гърмеж или фалшива тревога разстройваха редиците. Посипваха се безброй „мамка му“, „мътните да го вземат“ и други войнишки изрази от този род, понеже страхът и напрегнатото бдение са лоши другари на чакането. Фитилите на аркебузите бяха запалени на предните постове и червените точици светеха като светулки в мрака. Най-старите войници се излегнаха на мократа трева, решени да отдъхнат преди битката. Други не искаха или не можеха. Те стояха нащрек, взиращи се трескаво в нощта, вслушани в откъслечните изстрели на авангарда, които отекваха наблизо. През цялото време бях до капитан Алатристе, който с частта си отиде да се изтегне край един плет. Последвах ги опипом в тъмнината и за зла участ изподрах лицето и ръцете си в къпинака. На два-три пъти чух гласа на господаря ми да ме вика, за да се увери, че съм наблизо. Най-сетне той поиска аркебуза си, а Себастиан Копонс — своя. Мен натовариха да държа един дълъг фитил, запален от двата края, за да бъде готов за всеки случай. Затова извадих от торбата огниво и кремък и затулен край плета направих, каквото ми заръчаха. Раздухах добре фитила и го сложих на един кол, който забих в земята, за да се запази сух и горящ и всички да могат да вземат огън от него. Сетне клекнах като останалите, опитвайки се да отморя след дългия преход и да поспя малко. Оказа се невъзможно. Беше прекалено студено, влагата от тревата се просмукваше през дрехите ни, а проклетият нощен хлад ни пропиваше отвън. Без дори да се усетя, се бях сгушил в тялото на Диего Алатристе, който продължаваше да лежи неподвижно, стиснал аркебуза между краката си. Долавях миризмата на мръсните му дрехи, примесена с тази на кожата и на желязното снаряжение. Това не ми попречи да се притисна в него, дирейки топлина. А той, усетил близостта ми, не помръдна. Едва по-късно, когато утрото просветна, се наведе за миг и без да каже дума, ме покри със стария си войнишки елек.

При пукването на зората холандците бяха така любезни да ни нападнат. Леката им кавалерия разпръсна нашите предни стрелкови постове и много скоро ни нападнаха в добре строени редици. Опитваха се да превземат мелницата на Руйтер и пътя за Бреда, минаващ пред Оудкерк. Взводът на капитан Брагадо получи заповед да формира ескадрон с останалите части на легиона на една поляна, оградена от плетища и дървета, намираща се между тресавищата и пътя. От другата страна на пътя зае позиции валонската пехота на дон Карлос Соест, съставена изцяло от фламандци католици, верни на нашия господар краля. Тъй че общо двата легиона покривахме площ, широка четвърт левга, по която нямаше как да се разминем с холандците. Честна дума, внушителна и достойна за възхищение беше гледката на тия два легиона, застинали на поляните, със знамената по средата на гората от пики, с дулата на аркебузите и мускетите, покриващи фронта и фланговете, докато полегатите склонове и падини на терена край близките диги се изпълваха с напредващия с пълен ход неприятел. В онзи ден щяхме да се бием един срещу петима. Говореше се, че Мориц фон Насау изпразва бунтовните провинции от хора, за да стовари всички върху нас.

— Мамка му, гадна битка се очертава — чух да казва капитан Брагадо.

— Поне не са повлекли и артилерията — вметна знаменосецът Кото.

— Засега.

Притворили леко клепачи под широкополите шапки, подобно на останалите испанци и те наблюдаваха с око на професионалисти проблясването на пиките, ризниците и шлемовете, изпълващи надлъж и нашир пространството срещу легиона на Картахена. Отделението на Диего Алатристе беше преден отряд. С готови аркебузи със запалени фитили и подпрени на стойките заредени мускети, те образуваха защитен ръкав за лявото крило на строения легион, пред настръхналите пики на леките пехотинци отзад — всеки копиеносец на един лакът разстояние от другия, първите готови с копия на рамо, вторите — целите в желязо, с шлемове, нашийници, нагръдници, брони — подпрели пиките, дълги двайсет и пет педи, на земята в очакване. Аз стоях на такова разстояние от Диего Алатристе, че ако ме повика, да мога да го чуя. Бях готов да хукна към него и другарите му с каквото потрябва — барут, оловни куршуми от по една унция или вода. Погледът ми сновеше между все по-гъстите редици на холандците и невъзмутимия вид на моя господар и на останалите. Всички стояха мирно по местата си, не разговаряха, с изключение на някоя забележка, отправена шепнешком към стоящите най-близо, някой красноречив поглед на едната или другата страна, смотолевена фраза, тиха молитва, засукване на мустаци или прокарване на език по пресъхналите устни. Чакаха. Възбуден от неминуемостта на сражението и в порива си да бъда полезен, аз отидох при Алатристе, за да видя дали иска да се освежи или има нужда от нещо друго. Но той почти не ми обърна внимание. Тъпата страна на аркебуза му бе подпряна на земята, ръцете му бяха върху цевта, фитилът димеше и се навиваше в лявата му ръка, светлите му очи гледаха съсредоточено вражеските полкове. Периферията на шапката му бе смъкната ниско над лицето, нагръдникът от биволска кожа беше добре стегнат под ремъка с барутниците и избелялата червена лента, на която висяха шпагата и бискайската кама. Орловият профил, подчертан от огромните мустаци, загорялата кожа на лицето и хлътналите, небръснати от предния ден страни го правеха да изглежда по-слаб от обичайното.

— Гледай наляво! — предупреди за опасност Брагадо, мятайки на рамо късото капитанско копие.

Отляво между торфищата и близките дървета, се разтъпкваха холандци от леката кавалерия, проучващи терена. Без да чакат други заповеди, Гароте, Лоп и още пет-шест стрелци пристъпиха напред, сипаха малко барут в паничките, прицелиха се внимателно и обсипаха с градушка от куршуми еретиците, които дръпнаха юздите и се оттеглиха без помайване. От другата страна на пътя неприятелят вече беше стигнал легиона на Соест и обстрелваше с аркебузен огън, на който валонците отвръщаха достойно. От своето място видях многочислена бронирана кавалерия да приближава с намерението да ги нападне. Видях как валонските пики се накланят — бляскав сноп от стоманени остриета, готови да ги посрещнат.

— Ето ги, идват — каза Брагадо.

Поручик Кото, с лека броня и ризница от железни халки — като знаменосец той беше изложен на всякакъв род противникови удари, — грабна пряпореца от ръцете на подпоручика и отиде да се присъедини към другите знамена в средата на легиона. От дърветата и плетищата, очертаващи се срещу нас на фона на първите коси слънчеви лъчи, холандците започнаха да изскачат със стотици, като стягаха редиците си, щом достигнеха полето. Крещяха силно, за да си вдъхват кураж. Е, имаше и немалко англичани с тях, толкова гръмогласни в битка, колкото и в пиенето. Без да спират да напредват, те се подреждаха в строен ред на двеста стъпки от нас, стреляйки с аркебузите, още преди да сме попаднали в обсега им. Вече споменах пред ваши милости, че макар да бях врял и кипял във Фландрия, това беше първото ми голямо сражение на открито бойно поле и никога дотогава не бях виждал как твърдо очакват щурма испанците. Най-странна беше тишината, с която чакаха, абсолютната неподвижност, с която тези редици изпити, брадясали мъже, произхождащи от най-недисциплинираната страна на света, наблюдаваха приближаването на врага — нито звук, нито трепване на лицето и тялото, което да не е регламентирано в устава от нашия господар краля. Тъкмо в този ден, срещу мелницата на Руйтер проумях всъщност защо нашата пехота беше, и още известно време щеше да продължи да бъде, най-страховитата в Европа. В битка легионът представляваше дисциплинирана, съвършена военна машина, в която всеки войник знаеше точно ролята си. В това се криеше силата и достойнството им. В тази разнолика войска, съставена от благородници, авантюристи, мошеници и от утайката на Испаниите^[2], възможността да се сражават доблестно за католическата монархия и за истинската вяра носеше всекиму, дори на най-долния, признание, непостижимо по друг начин:

За Фландрия смених земята си красива,

където второродни^[3], обезнаследени,

прокудени и бедни на война отиват,

в отечеството от имот лишени.

Така прекрасно се е изказал по въпроса плодовитият толедски гений брат Габриел Тейес, по-известен с името Тирсо де Молина. Закрилян от могъщия престиж на легионите, дори най-долният дрипльо имаше възможността да се окичи с титлата „идалго“:

Гордея се, че с мен родът започва,

защото ценните са тези,

династиите що създават,

а не потомци недостойни,

които ги опозоряват.

Що се отнася до холандците, те не се биеха толкова в гърдите и пет пари не даваха за потеклото. Ала в онази сутрин прииждаха неустрашими, запътили се право към Бреда, решени да съкратят пътя си, колкото могат. Просвистяваха откъслечни мускетни гърмежи, достигащи вече редиците ни, оловни топки лениво се търкаляха по тревата. Видях до знамената нашия полковник дон Педро де ла Дага, покрит от горе до долу с миланска стомана, възседнал кон, да спуска с една ръка наличника на шлема си, а с другата да вдига командирския жезъл. В същия миг заби големият барабан, в следващия към него се присъединиха останалите барабани на легиона. Биенето им сякаш продължи безкрайно и като че ли смрази кръвта на всички наоколо, защото се възцари мъртва тишина. Холандците, които наближаваха все повече, така че скоро щяхме да почнем да различаваме лицата, облеклото и оръжията им, замлъкнаха за момент. Разколебаха се, впечатлени от барабанните удари, носещи се откъм тия непомръдващи редици, препречили пътя им. После, подтиквани от ефрейторите и офицерите, отново тръгнаха напред и подеха виковете си. Вече бяха много близо, на шестдесет-седемдесет стъпки, с готови пики и насочени аркебузи. Виждахме как горят краищата на фитилите им.

Тогава един призив премина през легиона, предизвикателно и твърдо, повтарян редица след редица, набиращ сила, докато накрая заглуши звука на барабаните:

— Испания!… Испания!… Испания идва!

Това беше стар боен вик и винаги беше означавал едно и също: пазете се, Испания напада. Чух го и дъхът ми секна. Обърнах се да погледна Диего Алатристе, ала не разбрах дали той викаше или не. Щом барабаните забумтяха, първите испански редици тръгнаха напред. Той напредваше с тях, с аркебуза, рамо до рамо с другарите си, Себастиан Копонс от едната му страна и Мендиета от другата, много близо до капитан Брагадо, без да оставят разстояние помежду си. Всички крачеха бавно и в крак, изпънати и горди, сякаш маршируваха пред самия крал. Същите мъже, бунтуващи се преди няколко дни заради забавените плати, сега вървяха стегнато, с щръкнали мустаци, брадати и дрипави, с кожени нагръдници и лъснати до блясък оръжия, с очи, вперени в противника, безстрашни и вдъхващи ужас, оставящи зад себе си облак дим от запалените фитили. За да не ги изгубя от поглед, се втурнах подире им, под изстрелите на еретиците, които вече фучаха не на шега, понеже стрелците и копиеносците бяха съвсем близо. Бях останал без дъх, оглушал от бясното пулсиране на собствената ми кръв, която като че ли се канеше да пръсне вените и тъпанчетата ми, сякаш барабаните отекваха вътре в мен.

Първият залп на холандците отнесе някой и друг човек и изсипа върху ни черна пушилка. Когато тя се разнесе, видях как капитан Брагадо с вдигнатото нагоре късо копие, Алатристе и другарите му спират спокойно, духат фитилите, зареждат аркебузите и притискат прикладите към лицата си. Така, на трийсетина стъпки от холандците, старият легион от Картахена влезе в бой.

— Стегнете редиците!… Стегнете редиците!

Слънцето грееше вече от два часа, а легионът се сражаваше от тъмни зори. Предните редици от испански стрелци не се бяха огънали и бяха нанесли много щети на холандците. Така беше, докато не се озоваха притиснати между обстрел, копия и набези на леката кавалерия. Тогава отстъпиха, без да обръщат гръб на неприятеля, и се върнаха в строя. При всеки залп, при всеки изстрел празнините, оставяни от падналите мъже, бяха запълвани от оцелелите. И всеки път, когато холандците достигаха до нас, неизменно се натъкваха на преграда от пики и мускети, които отново и отново ги караха да отстъпват.

— Пак идват!

Сякаш дяволът бълваше еретици; нападаха вече за трети път. Копията им наближаваха отново, проблясвайки в гъстия дим. Офицерите ни бяха пресипнали от викане. Холандската кръв не успяваше да се съсири по шпагата на капитан Брагадо, изгубил шапката си във вихъра на битката, с почерняло от барута лице.

— Пиките, готови!

В края на ескадрона, на по-малко от стъпка един от друг, добре защитени в своите нагръдници и шлемове от мед и стомана, копиеносците приближиха дългите пики към гърдите си, и ги прехвърлиха от левите си ръце в десниците, готови да ги кръстосат с врага. Междувременно стрелците отстрани обстрелваха с все сили врага. Аз се намирах сред тях. Гледах да съм близо до отделението на господаря ми и се опитвах да не преча на мъжете, които зареждаха и стреляха: с аркебузи, вдигнати във въздуха, а най-тежките мускети — подпрени на стойки, забити в земята. Сновях между тях, носех на един барут, на друг куршуми или подавах на трети манерката с вода, която носех на въже през рамо. Гърмежът с пушките произвеждаше пушек, който дразнеше очите и носа ми и ме просълзяваше. Затова през повечето време се придвижвах почти слепешком сред викащите ме войници.

Току-що бях занесъл шепа куршуми на капитан Алатристе, защото неговите привършваха. Видях го как поставя няколко от тях в торбата, която висеше над дясното му бедро, слага два в устата си, пуска друг в цевта на аркебуза, натъпква добре барута, духва навития фитил в лявата си ръка, и вдига оръжието до лицето си, за да се прицели в най-близкия холандец. Извърши всичко механично, без да престава да дебне жертвата си с поглед. Когато аркебузът гръмна, видях как в железния нагръдник на еретика, копиеносец с огромен шлем, се отваря дупка, той падна назад и другарите му го скриха.

Вдясно от нас пиките вече се бяха кръстосали. И една внушителна редица от еретици в леки брони се отклоняваше и идеше върху ни. Диего Алатристе приближи уста до горещото дуло на аркебуза, изплю един куршум вътре, много бавно повтори предишните движения и стреля отново. Диря от собствения му изгорял барут покри в сиво лицето и мустаците му и те станаха като прошарени. Очите му, заобиколени от сажди, подчертаващи бръчките му, зачервени и възпалени от дима, следваха с упорита съсредоточеност напредването на холандските редици. Когато избираше нов неприятел, за да се прицели в него, известно време го гледаше, сякаш се страхуваше да не го изгуби. Като че ли да убие него, а не друг беше въпрос на лична чест. Имах усещането, че избира внимателно жертвите си.

— Ето ги!… — провикна се капитан Брагадо. — Дръжте се здраво!… Дръжте се здраво!

За това, т.е. да се държи здраво, Бог и кралят бяха дали на Брагадо две ръце, една шпага и стотина испанци. И бе дошло време да ги употреби докрай, защото холандските копиеносци ни връхлитаха с голяма решимост. Сред грохота на стрелбата чух Мендиета да бълва проклятия, с разпаленост, която единствено ние, баските сме способни да влагаме в ругатните си. Беше му се счупил спусъкът на аркебуза. После едно оловно врабче прелетя на инч от лицето ми — фъъър, туп, и точно зад мен един войник се стовари на земята. Пейзажът вдясно от нас представляваше гора от кръстосани испански и холандски пики. И подобно на разпенена стоманена вълна, флангът се канеше да ни удари с края си. Видях Мендиета да подхвърля аркебуза и да го хваща за дулото, за да го използва като боздуган.

— Испания!… Сантяго!… Испания!

Зад нас, зад пиките, се вееха знамената с кръстовете на свети Андрей, надупчени от куршумите. Холандците вече бяха там — лавина от ужасени или ужасяващи очи, окървавени лица, викове, брони, шлемове, желязо. Едри, руси и много смели еретици, размахващи пики и алебарди в опит да ги забият в нас или налитащи с шпага в ръка. Видях как Алатристе и Копонс, рамо до рамо, захвърлят аркебузите на земята и вадят шпагите, заемайки твърдо позиция. Видях още как холандските пики проникват в нашите редици, остриетата им раняват, осакатяват и как потичат реки от кръв, докато Диего Алатристе нанасяше удари и сечеше сред дългите пръти от стомана. Улових една пика, която мина близо до мен, а един испанец до мен заби своята пика в гърлото на холандеца. Стоях вкопчен в нея от другата страна, докато кръвта, стичаща се по ръкохватката, не стигна до дланите ми. За да ни помогнат, испанските пики се протягаха изотзад и се сключваха, стремящи се да намушкат холандците над раменете ни и в празнините, оставени от загиналите. Наоколо беше същински лабиринт от кръстосани копия и сред тях се вихреше истинска сеч.

Бях тръгнал към Алатристе, проправяйки си път, блъскайки се между другарите, когато един холандец го рани с шпагата си, той рухна в краката му и се вкопчи в тях, опитвайки се също да го събори. Тогава извиках, без да чувам собствения си глас, изтеглих дагата си и връхлетях мълниеносно върху холандеца, решен да защитя господаря си, дори да ме нарежат на парчета. Със замъглен до лудост ум, аз се стоварих върху еретика, турих ръка на лицето му и притиснах главата му към земята, докато Алатристе се освобождаваше с ритници от него и наръга на няколко пъти тялото му с шпагата си. Холандецът се мяташе и отказваше да поеме за оня свят. Беше силен мъж, в разцвета на силите си. Кървеше като ранен бик от Харама, от ноздрите и от устата. Спомням си усещането от лепкавата му кръв, червена, примесена с барут и пръст, стичаща се по бялото, луничаво лице, покрито с руса четина. Бореше се, кучият му син, не искаше да умира, а аз се борех с него. Както го притисках все така с лявата ръка, хванах здраво милосърдната си дага в дясната и с много ярост го наръгах яко три пъти в ребрата. Ала действах тъй отблизо, че и трите пъти острието се хлъзваше по кожения елек, предпазващ гърдите му. Той усети ударите, защото видях очите му да се разширяват. Най-сетне пусна краката на господаря ми, за да защити лицето си, сякаш се страхуваше, че ще го ударя там и същевременно въздъхна тежко. Аз бях ослепял от страх и ярост, объркан от проклетника, отказващ да напусне този свят. Тогава поставих края на дагата между илиците на елека. „Ne… Neee!… Srinden!“ така шепнеше еретикът думата, която означава „приятели“ или нещо подобно. Аз натиснах с цялата сила на тялото си и той избълва за последен път кръв, подбели очи и застина, все едно никога не е бил жив.

— Испания!… Оттеглят се!… Испания!

Разбърканите редици на холандците отстъпваха, тъпчейки труповете на другарите си и оставяха моравата добре наторена с мъртъвци. Неколцина новаци от испанците понечиха да ги преследват, но по-голямата част от войниците останаха там, където бяха. В легиона на Картахена почти всички бяха стари бойци, достатъчно опитни, за да не се втурват напред и да не развалят редиците си с риск да попаднат на флангова атака или засада. Усетих, че ръката на Алатристе ме хваща за яката и ме обръща към себе си, за да провери дали съм невредим. Когато вдигнах лице нагоре, видях зеленикавите му ириси. Сетне, без нито една мимика или дума, той ме отмести от мъртвия холандец и ме побутна назад. Жестът, с който вдигна острието, за да го прибере в ножницата, след като го изтрил в елека на холандеца, ми се стори изпълнен с умора, с изтощение. По лицето, по дланите и по дрехите му имаше кръв, но тя не беше негова. Озърнах се. Себастиан Копонс издирваше аркебуза си сред камарата испански и холандски трупове, а на слепоочието му кървеше отворена рана.

— Мамка му — изрече смутено арагонецът, докато опипваше двете педи космата кожа, висяща над лявото му ухо.

Повдигаше кожата с почернелите си от кръв и барут пръсти, без да е наясно какво да прави по-нататък. Тъй че Алатристе извади чиста кърпа от вътрешния си джоб, постави, доколкото можа, кожата на мястото й и привърза парчето плат около главата.

— Тия френци за малко да ме отнесат, Диего.

— Някой друг път ще е.

Копонс сви рамене.

— Някой друг път.

Станах, олюлявайки се, докато войниците отместваха холандските трупове и възстановяваха редиците. Някои се възползваха да ги претърсят набързо и да задигнат каквато плячка им попаднеше. Видях Гароте да ползва невъзмутимо камата си, за да реже пръсти и да прибира пръстени, а Мендиета да се снабдява с нов аркебуз.

— Стегнете редиците! — изрева капитан Брагадо.

Холандските ескадрони отново се строяваха с подкрепление от свежи сили на стотина крачки. Сред тях проблясваха нагръдниците на кавалерията. Тъй че нашите войници оставиха плячкосването за по-късно и пак се подредиха, рамо до рамо. Ранените минаваха назад и напускаха редиците, както свареха. Трябваше да се махнат и загиналите испанци, за да се върне строя на предишното си място: легионът не беше отстъпил и на педя.

В подобни занимания прекарахме сутринта и посрещнахме пладнето. Издържахме на холандския огън, здраво стъпили на краката си, викахме „Сантяго“ и „Испания“, а когато не нападаха, изтегляхме нашите мъртви и превързвахме раните, докато еретиците, убедени, че тази стена от неустрашими мъже не възнамерява да помръдне от мястото си за деня, не започнаха да стрелят с по-малко въодушевление. Аз бях изчерпал запасите си от барут и куршуми и претърсвах трупове, за да прибера техните. Понякога, възползвайки се от това, че холандците бяха доста далеч, между една и друга атака се промъквах доста напред в откритото поле, за да се сдобия с трофеи от собствените им стрелци. Няколко пъти се наложи да се връщам бежешком като заек, докато куршуми от мускетите им профучаваха край ушите им. Свърши се и водата, която давах на господаря си и другарите му — военните действия предизвикват дяволски силна жажда, — та немалко пъти отскачах до реката, намираща се зад нас. Последното не беше особено приятна екскурзия, защото пътят беше осеян с всички наши ранени и издъхващи войници, които се бяха оттеглили там. Минавах покрай печална гледка, ужасни рани, кървящи, осакатени крайници, вопли на всички познати в Испания езици, агонизиращи хрипове, молитви, ругатни и латинския на капелан Салануева, който сновеше насам-натам, изтощен да раздава последно причастие, което поради липса на миро заменяше със слюнка. Безмозъчните същества, които говорят за славата на войната и битката, би трябвало да си припомнят думите на маркиз Де Пескара: „Да ми даде Бог сто години война, но нито ден битка“. Или пък да се поразходят, както сторих аз в онази сутрин, за да се запознаят с истинското задкулисие на спектакъла от знамена, тромпети и речи, измислени от хитреците и самохвалковците в тила, от тия, чиито профили се виждат на монетите и са увековечени в статуите, без някога да са чували свистене на куршум, нито да са виждали как загиват другарите им, нито да са оцапвали ръцете си в кръвта на врага, нито да са рискували карантиите им да бъдат отнесени с някой изстрел в слабините.

Възползвах се от шетнята си до канала и обратно, за да хвърлям по някой поглед към пътя, идващ от мелницата на Руйтер и Оудкерк и да проверявам дали не идва помощ, ала пътят винаги се оказваше пуст. Имах възможност да огледам и полесражението в цялата му широта, с холандците насреща и двата легиона, препречили пътя им от двете страни, испанският вляво от мен, този на Соест — вдясно. Картината беше една: проблясване на стомана, мускетни гърмежи, барутен дим и знамена сред гъсти гори от пики. Добре се справяха със задълженията си нашите другари валонците. Истината е, че те понесоха по-тежката част от сражението, притиснати отблизо от стрелковото поделение на еретиците и лютите набези на кавалерията. Всеки път, след отблъскването на поредната атака, в ескадрона се изправяха все по-малко пики. И макар хората на Соест да бяха мъже с чест и съвест, силите им неизбежно започваха да отпадат. Лошото бе там, че ако те се огънеха, холандците можеха да напреднат през техните позиции, да се явят в гръб на легиона на Картахена, да го обстрелват по фланговете и да му нанесат сериозни вреди. Тогава мелницата на Руйтер, а и Оудкерк щяха да са изгубени. С тази грижа на сърцето се връщах при легиона си. Не се въодушевих, когато минах покрай нашия полковник, който седеше на коня си в средата на ескадрона с офицерите и гвардейците си. Един куршум от холандски мускет се беше спрял в бронята му, уморен от изминатия път, и беше поставил прекрасна щампа върху миланската стомана. Но като изключим това, нашият полковник изглеждаше в добро здраве, за разлика от главния тръбач, когото бяха убили с изстрел в устата и сега лежеше на земята, в краката на конете, без някой да му обръща внимание. Видях, че дон Педро де ла Дага и свитата му наблюдаваха със свъсени вежди изтерзаните редици на валонците. Дори аз, макар млад и зелен, разбирах, че ако хората на Соест се огънеха, без кавалерия, която да ни пази, нямаше да имаме друг изход, освен да отстъпим към мелницата на Руйтер, за да не ни обградят. Да не говорим за разложителното въздействие, което можеше да има гледката на оттеглящия се легион. Защото едно е да видиш стена от непоколебими мъже, внушаващи уважение и страх у неприятеля, и съвсем друго е, когато същите мъже търсят начин да се измъкнат невредими, макар да го правят бавно и без да разкъсват строя. Още повече по онова време, когато имахме слава на безпощадни в нападение, както и на горди и храбри пред смъртта и никой дотогава не беше виждал как изглеждаме в гръб, нито дори на картина. Честта струва не по-малко от победата.

Слънцето приближаваше зенита си, когато валонците, след като се бяха сражавали достойно за своя крал и за истинската вяра, се огънаха. Една кавалерийска атака и натискът на холандската пехота приключиха с разбъркване на редиците. От нашата страна на пътя видяхме как, въпреки усилията на офицерите, част от войниците се разпръсват към мелницата, а повечето се насочиха към нас, търсейки убежище в нашия строй. С тях идваше пълководецът им дон Карлос Соест, в окаян вид, без шлем, и двете му ръце простреляни от аркебузи, заобиколен от офицерите, които се опитваха да спасят знамената. Почти ни отнесоха, прииждайки в такъв безпорядък. Но най-лошото беше, че след тях, непосредствено след тях, идваха конете и холандската пехота, готови да довършат започнатото с един удар. За наше щастие устремът им не беше толкова мощен, колкото при предишния щурм, а и се движеха разбъркано. Опитваха късмета си, проверяваха дали сами няма да се разпръснем в настъпилия смут. Но вече съм казвал, че войниците от легиона на Картахена бяха калени бойци и много бяха преживели. Тъй че, почти без команди, след като пуснаха разумен брой валонци да минат, редиците на нашия десен фланг се затвориха, сякаш бяха от желязо. А аркебузите и мускетите проехтяха в страховит гръм, който отнесе голяма част от изоставащите хора на Соест и от холандците, притискащи ги отзад.

— Пиките надясно!

Без припряност, с хладнокръвието на легендарната си дисциплина, редиците от леко бронирани войници на нашия десен фланг се завъртяха и застанаха с лице към холандците. После подпряха пиките на земята, стъпиха здраво и насочиха остриетата напред, като крепяха дръжките с лявата ръка. Същевременно изтеглиха шпагите с десниците си, готови да секат краката на връхлитащите върху им коне.

— Сантяго!… Испания и Сантяго!

Холандците спряха, сякаш се удариха в стена. Сблъсъкът вдясно беше толкова мощен, че дългите дръжки се трошаха, забивайки се в конете, кръстосваха се с вражеските в кълбо от копия, шпаги, ками, ножове и удари с приклади.

— Пиките напред!

Еретиците налитаха и фронтално. Отново заизлизаха от горите, но вече с кавалерията начело. Стрелците ни пак си свършиха работата с невъзмутимостта на стари пехотинци, като се целеха и стреляха в добър ред, без да искат да им се носят барут и куршуми и без ни най-малко да отпускат редиците. Между тях видях как Диего Алатристе духа фитила, вдига оръжието и се прицелва, за да стреля в пълен синхрон с останалите. Залпът удари доста от холандските пешаци. Ала по-голямата част все пак пристигнаха цели и се оказа предостатъчна. Тъй че нашите стрелци с аркебузи, трябваше да се скрият сред пиките, и аз заедно с тях. В суматохата изгубих от поглед господаря си. Успях да видя само как Себастиян Копонс с превръзка на главата, която напомняше традиционните кърпи на арагонците, посяга решително към шпагата. Неколцина откъснали се испанци побягнаха страхливо назад, напускайки редиците на другарите си. Иберия не ражда само лъвове. Но повечето удържаха геройски. Куршумите свистяха и удряха на месо около мен. Един копиеносец падна върху мен и ме опръска с кръв, призовавайки на португалски Божията майка. Измъкнах се изпод него, отмахнах копието му, което се беше заплело в краката ми, и се озовах тласкан напред-назад, сред потока хора, смърдящите груби дрехи, мириса на пот, на изгорял барут и кръв.

— Дръжте се!… Испания!… Испания!

Зад стегнатите редици, които пазеха знамената, барабанът биеше невъзмутимо. Валяха още куршуми и падаха още мъже. Редиците все повече се стягаха, за да запълват празнотите. А аз се блъсках в грубите, облечени в стомана тела около мен. Едва виждах какво става напред и се надигах на пръсти, за да погледна над покрити с елеци и презрамници рамене на мъжете, вехтите шапки, железните брони и шлемове, аркебузите, мускетите, святкащите пики, алебардите и шпагите. Горещината и барутният облак ме задушаваха. Главата ми неизбежно се размътваше и с последен проблясък на разум извих ръка назад и извадих дагата.

— Оняте!… Оняте! — извиках с цялото си сърце.

Миг по-късно, сред трясъка на пресрещащите се пики, цвиленето на ранените коне и удара на желязо в желязо, холандската кавалерия разкъса строя ни и вече само Господ можеше да разпознае своите.