Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (7)

VII Обсадата

От Иниго Балбоа

за дон Франсиско де Кеведо,

кръчмата „Дел Турко“, улица „Толедо“,

до Пуерта Серада, Мадрид

Скъпи дон Франсиско,

Пиша на Ваша милост по настояване на капитан Алатристе, за да се уверите, както казва той, в моя напредък в писането. Затова простете грешките ми. Ще Ви съобщя, че напредвам с четенето, доколкото е възможно, и използвам всеки случай, за да се упражнявам в краснопис. В свободните мигове, които в живота на носача и на войника са колкото в живота на другите или дори повече, уча от отец Салануева склоненията и глаголите на латинския. Отец Салануева е капелан на нашия легион и, казано съвсем по войнишки, е на левги разстояние от същинския свят човек. Но има неуредени сметки с моя господар и му дължи услуги. Истината е, че се грижи много за мен и ми посвещава цялото си време, когато е трезвен (той е от тези свещеници, които употребяват виното по-скоро за пиене, отколкото за причестяване), за да подобри възпитанието ми с помощта на едни „Коментари“ на Цезар, а също и с книгите на Стария и Новия Завет. Споменавайки за книги, трябва да благодаря на Ваша милост, задето ми изпратихте „Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча“, втората част на „Знаменитият идалго“, която чета с такова удоволствие и наслада, с каквито и първата.

Що се отнася до живота ни във Фландрия, Ваша милост сигурно вече знае, че в последно време настъпиха някои промени. Със зимата приключи и престоят ни като гарнизон по продължението на река Остер. Старият легион на Картахена е под самите стени на Бреда, участваме в обсадата. Тежко е, защото холандците са се укрепили доволно добре. Правим все едно и също: ров и контраров, мина и контрамина, окоп и контраокоп, тъй че грохваме и приличаме по-скоро на къртици, отколкото на войници. Това води до такива неудобства, мръсотия, пръст и бълхи, че повече няма накъде. Освен това е работа, която ни излага на набезите и атаките, които извършват ония от града и на нестихващия огън на стрелковата част. Стените на града не са от пръст, а от тухли. Това намалява ефекта от атаките на артилерията ни. Градът се защитава от петнадесет добре защитени укрепления и ровове с четиринадесет равелини^[1]. Фортификационната система е организирана така добре, че стени, укрепления, равелини, трапове и ровове се пазят едни други, така че всяко приближаване на нашите се оказва много трудно осъществимо и струва усилия и жертви. Защитата се води от холандеца Юстин фон Насау, роднина на другия Насау, Мориц. Разправят, че вътре има французи и валонци при Гинекенската порта, англичани при Болдукската, фламандци и шотландци при Антверпенската. И всичките — все опитни бойци. Тъй че е невъзможно да се превземе града с щурм. Оттук и необходимостта от търпеливата обсада, която с цената на много труд и жертви нашият генерал дон Амбросио Спинола поддържа с петнадесет легиона от народи, изповядващи католическата вяра. Измежду тях испанците, както обикновено, са най-малобройни, но пък винаги се използват в най-рисковите задачи, изискващи опитни и дисциплинирани бойци.

Ваша милост би бил очарован да види със собствените си очи обсадните съоръжения и изобретателността, с която са измайсторени. Със сигурност са изумителни за цяла Европа, защото всяко село и всяко укрепление около града са свързани с окопи и крепост, за да възпрепятстват излизанията на обсадените и за да се предотврати идването на помощ отвън. В нашия лагер понякога с цели седмици не спираме да работим с кирката и лопата, вместо с пиките и аркебузите.

Страната е равна, с ливади и дървета, с малко вино, с лоша, болна вода, опустошена и ограбена от войната. Тъй че провизиите са оскъдни. Крина жито струва осем флорина, когато го има. Дори цената на ряпата е хвръкнала до небесата. Жителите и продавачите от съседните селца се осмеляват да носят храна в нашия лагер само крадешком. Някои испански войници, за които гладът стои над репутацията им, ядат месото на умрелите коне, отвратителна храна. Ние, носачите излизаме да набавяме фураж понякога много далеч, дори в неприятелска територия, излагайки се на обстрела на артилерията на еретиците, която сегиз-тогиз уцелва някого от пръснатите насам-натам хора. Собственият ми живот немалко пъти е зависел от това колко здрави са краката ми. Мизерията е голяма, както казах, и в нашите окопи, и в града. Това се оказва в наша полза и в полза на истинската вяра, понеже французите, англичаните, шотландците и фламандците, тия, които пазят града, са свикнали на по-охолен живот, та гладът и лишенията ги изтерзават повече, отколкото нас в лагера, по-специално испанците. Тук повечето хора отдавна са свикнали да страдат в името на Испания и да се бият извън нея, като не очакват друго, освен къшей сух хляб и малко вода или вино, за да могат да го преглътнат.

Колкото до здравословното състояние, аз съм добре. Утре ставам на петнадесет години и съм пораснал с още няколко инча. Капитан Алатристе, както винаги, не може да се похвали с много плът по тялото и много думи в устата. Ала недоимъкът не изглежда да го е засегнал особено. Навярно защото, както той самият казва (засуквайки мустак в една от своите гримаси, която би могла да мине за усмивка), е живял в оскъдица през по-голямата част от живота си, а и войникът привиква към всичко, към беднотията — също. Вече Ви е известно, че той е от хората, неизкушени от перото и писането на писма. Но ми поръчва да Ви предам, че благодари за вашите писма. Настойчиво ме моли още да Ви поздравя и да Ви предам цялото му уважение и обич. Да предадете същото на всички приятели в кръчмата на Лебрихана „Дел Турко“.

И едно последно нещо. Зная от капитана, че Ваша милост напоследък посещавате Двореца. В такъв случай е възможно при някакви обстоятелства да срещнете едно момиче, по-скоро девойка, на име Анхелика де Алкесар, която несъмнено познавате. Тя беше и по всяка вероятност продължава да е придворна дама на нейно величество кралицата. В такъв случай бих желал да Ви помоля за една много лична услуга. Ако прецените, че се предоставя сгоден случай, да й кажете, че Иниго Балбоа е във Фландрия, служи на нашия господар, краля и на светата католическа вяра, и се сражава достойно като испанец и войник.

Ако го сторите за мен, скъпи дон Франсиско, преклонението и приятелството ми, които винаги съм хранил към Вас, ще бъдат още по-големи.

Господ да пази Вас, както и всички нас.

Иниго Балбоа Агире

(под стените на Бреда, първи април на хиляда шестстотин двадесет и пето лето)

От окопа можеше да се чуе как копаят холандците. Диего Алатристе залепи ухо на една от гредите, забити в земята, за да поддържа прътите и кошовете за укрепване на рова. Още веднъж чу глухото храс-храс, идващо от недрата на земята. От една седмица в Бреда работеха денонощно, за да отрежат пътя за окопа и подземната галерия, която атакуващите насочваха към равелина, наричан от тях Гробището. По този начин, педя по педя, едните напредваха с мината, а другите с контрамината, първите решени да взривят няколко бурета с барут под холандските укрепления, вторите заинатени да отвърнат любезно със същото под самите нозе на воините на католическия крал. Всичко беше въпрос на усърдие и бързина — кой ще копае по-пъргаво и ще запали първи фитилите.

— Гадно добиче — рече Гароте.

Стоеше, разчорлен, и се прицелваше, разположил се зад кошовете, с мускет, насочен между дъските, служещи му за бойница, с готов, димящ фитил. Бърчеше нос с погнуса. Въпросното гадно добиче беше едно муле, което от три дни лежеше мъртво на слънцето, на няколко хвърлея от окопа, на ничия земя. То избяга от испанския лагер и едва-що появило се между двата противника, един мускетен изстрел от крепостната стена, го просна с краката нагоре. Сега смърдеше, цялото покрито с мухи.

— Откога се мотаеш, а нямаш холандец — подхвърли Мендиета.

— Почти съм готов.

Мендиета беше седнал в дъното на рова, в нозете на Гароте и се пощеше с тържествено баско старание. В окопите, когато им дотегнеше да живеят по главите и в дрипите ни, въшките излизаха на ленива разходка. Бискаецът беше проговорил без особен интерес, погълнат от заниманието си. Брадата му беше пораснала, дрехите му се бяха превърнали в кални парцали, както впрочем и на всички останали, включително на самия Алатристе.

— Виждаш ли го въобще?

Гароте поклати глава. Беше свалил шапката си, за да представлява по-ниска мишена за тия отсреща. Къдравата му, мазна коса беше прибрана на тила в мръсна опашка.

— Сега не, но от време на време се показва… Следващия път ще го отнеса, кучия му син.

Алатристе хвърли бегъл поглед над ограждението, като се прикриваше между дъските и вършините. Холандецът вероятно беше един от сапьорите, работещи на входа на тунела, на двайсетина метра пред нас. Каквото и да правеше, движенията му откриваха леко, не прекалено, главата му. Но и това беше достатъчно за Гароте, считан за добър стрелец, да го държи на мушката, без да бърза, докато му падне в ръцете. Малагенецът, спазвайки принципа „око за око“, искаше да отвърне на жеста с мулето.

В окопа имаше дузина и половина испанци. Беше един от най-предните, който се виеше досами холандските позиции. Отделението на Диего Алатристе прекарваше тук две от всеки три седмици, заедно с останалата част от взвода на капитан Брагадо, разпределен по близките окопи и ровове, всички разположени между укреплението при гробището и река Мерк, на два пушечни изстрела от главната стена и цитаделата на Бреда.

— Ето го еретикът — измърмори Гароте.

Мендиета, който току-що беше намерил една бълха и я разглеждаше с приятелско любопитство, преди да я смаже между пръстите си, вдигна за секунда глава, заинтригуван:

— Засече ли холандец?

— Да, засякох го.

— Прати го в пъкъла тогава.

— Това се каня да сторя.

След като прокара език по устните си, Гароте духна фитила и започна внимателно да наглася мускета, притваряйки лявото си око. Показалецът му докосваше леко спусъка, сякаш бе зърно на женска гръд, на някоя от жените, струващи половин дукат. Алатристе се наведе още малко и мярна една открита глава, надигнала се неблагоразумно над холандския окоп.

— Още един, който умира в смъртен грях — чу той провлечения глас на Гароте.

После проехтя изстрелът и с избухването на барута Алатристе видя главата отсреща внезапно да изчезва. После се чуха гневни викове и три-четири пушечни гърмежа вдигнаха пръст в испанското ограждение. Гароте, който отново беше легнал в окопа, се смееше тихичко, с димящ мускет между краката. Отвън прозвучаха още изстрели и ругатни, изречени на фламандски.

— Така им се пада — отбеляза Мендиета, откривайки нова бълха.

Себастиан Копонс отвори едно око, после пак го затвори. Изстрелът на Гароте беше прекъснал сиестата му край ограждението, където придремаваше, отпуснал глава на едно мухлясало одеяло. Любопитни, братята Оливарес също показаха рошавите си като на турци глави от един край на окопа. Алатристе се отпусна и седна, облегнал гръб в насипа. После пъхна ръка във вътрешния си джоб и потърси парче черен, твърд хляб от дажбата, което пазеше от предишния ден. Поднесе го към устата си и го навлажни със слюнка, преди да започне да го дъвче, без да бърза. Примесено с миризмата на мъртвото муле и задушливия въздух в рова, то не беше особен деликатес. Ала нямаше голям избор и дори това парче хляб представляваше истинско пиршество. Никой нямаше да донесе нови провизии до вечерта, когато можеше да се използва прикритието на тъмнината. Прекалено рисковано беше по светло.

Мендиета беше оставил една бълха да лази по горната част на дланта си. Накрая, отегчен от играта, той я размаза с един удар. Гароте чистеше с шомпола все още горещото дуло на аркебуза и си тананикаше някаква италианска мелодийка.

— Някои са били в Неапол — рече след малко и усмивката му се бялна на мургавото му, мавърско лице.

На всички им беше известно, че Курро Гароте беше служил две години в легиона на Сицилия и четири в Неаполския, а после бил принуден да смени климата след няколко неизяснени премеждия, включващи жени, ножове, нощни грабежи, съпроводени с прескачане на зидове и убийства, един принудителен престой в затвора „Викария“ и друг, доброволен, в убежището на църквата „Де ла Капела“. Затова можеше спокойно да каже следното:

Когато плаща си оставих,

спасявайки глава и кожа,

съдът какво ще ми направи,

щом съм захвърлил вече ножа

и в папските земи защита

потърсих, докато се скитах?

Работата е там, че покрай тия си занимания Гароте беше имал време да пропътува с галерите на нашия господар, краля, брега на Берберия и островите на Ориента, опустошавайки земите на неверниците и ограбвайки турски платноходи. В онези години, твърдеше той, бил събрал достатъчно плячка, за да се оттегли и да заживее без финансови затруднения. И така би постъпил, ако пътя му не били пресекли твърде много създания от женски пол и ако не бил прекомерно пристрастен към хазарта. При вида на зарове или на тесте карти, малагенецът пристъпваше решително към дело и беше в състояние да проиграе и слънцето, преди да е изгряло.

— Италия — повтори той тихо, със зареян поглед и все още със замечтана усмивка на устните.

Беше го казал тъй, сякаш произнасяше име на жена. Капитан Алатристе го разбираше добре. Макар да не го разгласяваше така разпалено като Гароте, той също имаше своите италиански спомени, които в един окоп във Фландрия изглеждат още по-сладки, ако това е възможно. Подобно на всички ветерани, сражавали се там, той също тъгуваше за онази земя. Или може би това, за което наистина тъгуваше, беше младостта под синьото и безбрежно небе на Средиземноморието. На двадесет и седем години, получил отпускно свидетелство от легиона си, след озаптяването на разбунтувалите се покръстени мюсюлмани във Валенсия, той се беше записал в легиона на Неапол и се бе сражавал срещу турци, бербери и венецианци. Бе кръстосвал островите в Адриатическо море с капитан Контрерас, очите му бяха видели как гори ескадрата на неверниците при Ла Голета на галерите на Санта Крус, а също и как се къпят в испанска кръв зловещите плитчини при Лас Керкенес. От последното място си беше тръгнал, влачейки със сетни сили младия и тежко ранен Алваро де ла Марка, бъдещия граф Де Гуадалмедина. В онези млади години ударите на съдбата и прелестите на Италия се бяха редували с немалко опасности и премеждия. В крайна сметка обаче нищо не бе успяло да вгорчи сладкия спомен за лозята по полегатите склонове на Везувий, за другарите, музиката, виното в кръчмата на Чорильо и красивите жени. За зло или добро, през тринадесета година неговата галера бе пленена в устието на Босфора, провлака при Константинопол, и половината от хората бяха съсечени и повалени от турските стрели под самите корабни платна. Той самият, ранен в крака, се видя свободен, едва когато корабът, в който го караха като пленник, бе превзет на свой ред. Две години по-късно, през петнадесетото лето на този век и току-що навършил Христова възраст, Алатристе беше един от хиляда и седемстотинте испанци и италианци, които с флота от пет плавателни съда опустошаваха в продължение на четири месеца бреговете на Леванта^[2], а после се прибраха в Неапол с богата плячка. Там за пореден път колелото на съдбата се завъртя надолу. Една жена със смугла кожа, наполовина италианка, наполовина испанка, с черни коси и големи очи, от тия, които казват, че умират от страх при вида на мишка, но се радват да срещнат половин взвод стрелци, беше започнала с молба да й купи сливи от Генуа, после златна верижка и за десерт — копринени дрехи. Накрая, както обикновено става, измъкна и последния му грош. Сетне приключението придоби привкус на комедия от Лопе, включително с посещение в неподходящ час и натъкване на непознат по риза там, където не би трябвало да го има. Неубедително звучаха оправданията на хубавелката, която безсрамно наричаше непознатия свой братовчед, макар по-скоро да ставаше дума не за от братовчед, а просто за побратим в леглото. Освен това Диего Алатристе не беше на такива години, че да се остави да го баламосват. Тъй че след като беляза мимоходом с една резка бузата на жената, принуди предполагаемия братовчед да се бие без долни гащи, което урони мъжествеността му при заемане на позиция и всичко завърши с две педи желязо между гърдите и гърба на натрапника. А Диего Алатристе трябваше да си плюе на петите, преди да са го тикнали в затвора. Предпазната мярка се състоеше в това да отплава скоропостижно за Испания с помощта на един стар познат, вече споменавания от мен Алонсо де Контрерас. Когато бяха още хлапаци на една и съща възраст, тринадесет години, Алатристе беше поел с Контрерас за Фландрия под знамената на принц Алберто.

— Ето го Брагадо — каза Гароте.

Капитан Кармело Брагадо вървеше покрай окопа с приведена глава и шапка в ръка, за да не предизвиква внимание, стремейки се да бъде извън обстрела на противниковите стрелци, разположени в равелина. Ала дори и така, понеже си беше снажен, като повечето мъже от Леон, му беше трудно да се промъкне в целия си шестфутов ръст под носа на холандците. Няколко мускетни изстрели профучаха над ограждението в чест на пристигането му.

— Господ да ги убие — изръмжа Брагадо, залягайки между Копонс и Алатристе.

С шапка в дясната си ръка той си вееше към лицето, лявата ръка бе отпуснал на дръжката на шпагата — от битката при мелницата на Руйтер тя беше осакатена, липсваха безименият пръст и кутрето. След малко, точно както беше постъпил Диего Алатристе, и той прилепи ухо към една от дъските, забити в земята, и свъси вежди.

— Тия къртици, еретиците, са се разбързали — каза той.

После се дръпна назад и почеса мустака си там, където се стичаше потта от носа му.

— Нося две лоши новини — добави той след малко.

Огледа плачевното състояние на землянките, натрупалата се отвред мръсотия, окаяния вид на войниците и сбърчи нос от зловонието на умрялото муле.

— Въпреки че за испанците — подметна той, — да има само две лоши новини си е направо добра новина.

След това отново замълча, докато накрая направи кисела гримаса и се почеса по носа.

— Снощи убиха Ульоа.

Някой изруга, останалите мълчаха. Ульоа беше ефрейтор на отделение, стар войник. Преди да получи нашивките си, беше служил с тях и винаги се беше проявявал като добър другар. Според краткото обяснение на Брагадо, бил излязъл да се запознае по-отблизо с холандските окопи, заедно с един италиански сержант. Само италианецът се върнал.

— В чия полза е завещанието му? — поинтересува се Гароте.

— В моя — отвърна Брагадо. — И една трета за църковни литургии.

Известно време останаха смълчани и това беше всичко, с което почетоха паметта на Ульоа. Копонс продължаваше със сиестата, Мендиета — с лова на бълхи. Гароте, който беше привършил с почистването на мускета, скъсяваше ноктите си, като ги гризеше със зъби и плюеше парченцата, черни като душата му.

— Как върви нашето миниране? — попита Алатристе.

Брагадо направи обезсърчена гримаса.

— Върви бавно. Сапьорите се натъкнаха на прекалено мека почва, при това се просмуква вода от реката. Трябва много да укрепват и им отнема доста време… Опасяваме се, че еретиците ще стигнат първи и ще ни вдигнат във въздуха.

В края на окопа, извън обсега на погледите им, се чуха изстрели. Залпът беше кратък, но силен. Сетне всичко отново потъна в тишина. Алатристе гледаше капитана, в очакване да оповести най-после и втората новина. Брагадо никога не ги посещаваше само за удоволствието да поседи с тях.

— На ваши милости — рече той накрая, — се пада да отидете в галериите.

— Мамка му — изруга Гароте.

 

 

Галериите представляваха тесни тунели под окопите, изкопани от сапьорите. Бяха покрити отгоре с одеяла, дъски и кошове. Използваха се, за да се проваля работата на противника, но и за да се проникне в предните му позиции, чрез навлизане в ровове, ями и ремонтни съоръжения, където се взривяваха фишеци и врага се опушваше със сяра и мокра слама. Беше гаден начин да се биеш — под земята, на тъмно, в толкова тесни пространства, че често мъжете трудно се движеха един по един, пълзешком, задушавани от топлината, облака барут и серните пари, сражавайки се като слепи къртици с ками и пистолети. Тунелите в съседство с укреплението при гробищата описваха дъги и завои около главния тунел на испанците и близко разположения тунел на холандците, докато враждуващите страни се стремяха да си пречат едни други. Обичайна практика беше да събориш някоя стена с кирки или взрив и да връхлетиш на вражите сапьори. Тогава наставаше истинска бъркотия от удари с ками и гърмежи, удряше се дори с късите лопати, които специално за целта се точеха с брус, докато ръбовете им заприличваха на острие на нож.

— Време е — каза Диего Алатристе.

Беше се притаил на входа на главния тунел с групата си. Капитан Брагадо ги наблюдаваше малко по-отдалеч, клекнал в един ров с останалата част от отделението и още дузина войници от неговия взвод, готов да се притече на помощ, ако се наложи. Колкото до Алатристе, придружаваха го Мендиета, Копонс, Гароте, галисиецът Ривас и двамата братя Оливарес. Мануел Ривас беше добро, русокосо и синеоко момче, много надеждно и смело, испанският му обаче беше отвратителен, със силния акцент на жител на Финистере^[3]. Що се отнася до братята Оливарес, те си приличаха като близнаци, без да са такива. Чертите им бяха много сходни, бяха с черни коси и тъмни гъсти бради под изящните семитски носове, които от цял километър издаваха произхода им. Двамата твърдо отказваха да вкусят сланина. Последното въобще не тревожеше другарите им, понеже проблемите за чистата кръв така и не проникнаха в легионите. Приемаше се, че ако някой пролива кръвта си на бойното поле, то кръвта му е благородна и чиста. Двамата братя ходеха навсякъде заедно, спяха опрени гръб в гръб, поделяха дори последния къшей хляб и се пазеха един друг в битка.

— Кой ще тръгне първи? — попита Алатристе.

Гароте изоставаше назад, привидно твърде зает да проверява острието на дагата си. Пребледнял, Ривас понечи да излезе напред. Но Копонс, както обикновено пестелив на жестове и думи, грабна шепа клечки от земята и предложи на другарите си да теглят жребий. Мендиета изтегли най-късата. Погледа я известно време и после, без да казва нищо, нагласи дагата си, остави шапката и шпагата на земята, взе малкия, добре смазан пистолет, който му подаде Алатристе, и навлезе в тунела, стиснал в другата ръка наточената къса лопата. След него тръгнаха Алатристе и Копонс, след като също се освободиха от шпагите и шапките и затегнаха здраво връзките на късите кожени елеци. Последваха ги останалите, във върволица по един. Брагадо и останалите отвън ги следяха безмълвно.

Началото на главната галерия беше осветено от насмолена факла, чиято белезникава светлина проблясваше по голите, запотени торсове на немските сапьори. Те бяха спрели работата си, за да ги пуснат да минат, и седяха приклекнали, подпрени на кирките и лопатите. Немците бяха толкова добри в копаенето, колкото и в боя, най-вече когато им бе добре платено и когато бяха трезви. Дори жените им, които сновяха с мулетата си, натоварени с провизии от лагера, носеха на рамо кошове и инструменти. Ефрейторът им, мъж с рижава брада и ръце, подобни на пушени бутове от Алпухара, поведе групата през плетеницата от галерии, укрепени с дъски, одеяла, вършини и кошове. Колкото повече напредваха към холандските позиции, толкова по-ниски и по-тесни ставаха те. Най-сетне сапьорът се спря при отвора на един проход, който нямаше и три стъпки височина. Висящ светилник осветяваше един фитил, който се губеше в тъмнината, зловещ като черна змия.

— Eine, една вара^[4] — каза немецът, показвайки с ръце дебелината на стената от пръст, отделяща края на укреплението от холандския тунел.

Алатристе кимна и всички се дръпнаха от тесния проход, залепяйки се за стената, притискайки кърпи към носовете и устите си. Тогава немецът им отправи една усмивка и каза:

— Zum Teufel!^[5]

После взе светилника и го поднесе към фитила.

 

 

Кости. Тунелът минаваше под гробището и сега отвред се сипеха кости, разбъркани с пръст. Дълги и къси кости, голи черепи, пищяли, гръбначни прешлени. Цели скелети, увити в разкъсани и мръсни покрови, в дрехи, станали на дрипи, прокъсани от времето. Всичко това — примесено с барутния прах и отломките, с проядените дъски от ковчези и парчетата от надгробни камъни. И една противна смрад, която нахлу в укреплението след взрива. Диего Алатристе тръгна пълзешком с останалите към отвора, блъскайки се в цвъртящите от ужас плъхове. Имаше една дупка, през която се виждаше небе и от нея се процеждаха малко светлина и въздух. Минаха под тази мъждива светлина, помътена от дима на изгорелия барут, после навлязоха в мрака от другата страна, където се носеха стонове и викове на различни езици. Алатристе усещаше тялото си, плувнало в пот под елека, устата — суха, с пръст под кърпата, предпазваща я от барутния облак. Напредваше, влачейки се на лакти. Нещо кръгло се дотърколи до него, избутано от краката на мъжете пред него. Беше човешки череп. Ръцете му се опираха в остатъка — скелетът в ковчега, разпаднал се при експлозията и срутването — докато минаваше отгоре му, като дереше бедрата си в натрошените кости.

Не мислеше. Напредваше пълзешком, педя по педя, стиснал челюсти и затворил очи, за да не се пълнят с пръст, задъхващ се от усилието под парчето плат, покриващо главата му. Не чувстваше. Вдървените му от напрежение мускули не се интересуваха от друго, освен да го изведат жив от това пътуване през царството на мъртвите и да му позволят да види отново светлината на деня. В този критичен момент съзнанието му не отчиташе друго усещане, освен това упорито, механично повтаряне на професионални движения, присъщи за войнишкия занаят. Тласкаше го примирението пред неизбежното и фактът, че един негов другар се движи отпред, а друг го следва отзад. Това беше мястото, което Съдбата му отреждаше на земята — или за да сме по-точни, под нея, — и нищо от мислите или чувствата му не беше в състояние да го промени. Затова бе нелепо да прахосва време и концентрация в нещо друго, освен в пълзенето с малкия пистолет в едната ръка и с дагата в другата, без друга причина, освен зловещия ритуал, който други мъже са повтаряли в продължение на векове: да убива, за да остане жив. Всичко друго извън тази проста истина нямаше смисъл. Кралят и родината му — която и да бе истинската родина на капитан Алатристе, — се намираха прекалено далеч от това място под земята, от тази тъмнина, от която долитаха, все по-отблизо, стенанията на холандските сапьори, изненадани от експлозията. Несъмнено Мендиета беше стигнал до тях, защото сега Алатристе чуваше глухи удари, хрущене на плът и кости при досега с късата лопата, с която бискаецът действаше без притеснения.

След отломките, костите и барутния облак, укритието се разширяваше в по-голямо помещение — холандският тунел, превърнал се в мрачно преддверие на ада. В един ъгъл още догаряше фитилът на лоен светилник: колеблива, червеникава светлинка, която едва стигаше, за да придаде очертания на стенещите в близост сенки. Алатристе се претърколи навън, изправи се на колене, затъкна пистолета в пояса и опипа терена със свободната си ръка. Лопатата на Мендиета чаткаше безпощадно, внезапно се разнесе тревожен вик — някой крещеше на холандски. Нечие тяло падна през входа на укритието, удари капитана по гърба и той долови как другарите му се скупчват по-близо един до друг. Внезапен изстрел освети с мимолетен блясък помещението и огря влачещите се по земята или проснатите неподвижно тела, и с краткотрайна искра очерта горе лопатата на Мендиета, почервеняла от кръв.

Отнякъде духаше вятър, и носеше прах и дим от вътрешността на холандския тунел към окопите. Алатристе се упъти крайно предпазливо натам. Сблъска се с някакво същество, достатъчно живо да избълва една фламандска ругатня, преди да даде изстрел, който почти опърли лицето на капитана и го заслепи. Хвърли се напред, срещна противника си, замахна с дагата на кръст, но тя мина през празно пространство, после удари още два пъти по-навътре и последния път попадна в плът. Чу се крясък, сетне шумолене — някой бягаше на четири крака. Алатристе се втурна след него, раздавайки удари с ножа, като се водеше от мъчителните викове на беглеца. Накрая го стигна пипнешком и го хвана за крака. Започна да забива дагата от горе надолу, и продължи да удря, докато другият спря да вика и да се движи.

— Ik geef mij over!^[6] — чу се нечий вой в мрака.

Последното беше безсмислено, защото повече от очевидно беше, че никой не взема пленници в тунелите. Когато не извадеха късмет, испанците също не чакаха пощада. Тъй че гласът премина в предсмъртно хриптене, когато един от атакуващите, воден от вопъла, стигна до еретика и го намушка. Алатристе чу шум от борба и наостри уши, неподвижен и съсредоточен. Разнесоха се още два изстрела и на светлината им той видя Копонс — много близо, здраво вкопчен в един холандец; и двамата се въргаляха по земята. После чу братята Оливарес да се викат тихо един друг. Копонс и холандецът вече не вдигаха шум и той се запита кой ли е останал жив.

— Себастиан! — прошепна той.

Копонс отвърна с изръмжаване и така го изтръгна от съмненията му. Сега цареше почти пълна тишина, нарушавана от глухи ридания, близко дихание и шума от влаченето на мъжете по земята. Алатристе отново се придвижи на колене, като с едната ръка опипваше в тъмнината пред себе си, а с другата — стегната и готова до хълбока, стискаше дагата, насочена напред. Последното изпращяване на фенера освети слабо входа на тунела, водещ към вражеските окопи, пълен с отломки и счупени греди. Едно неподвижно тяло го препречваше и след като го наръга за всеки случай два пъти с дагата, капитанът пролази върху му, приближи се до тунела, където изчака няколко секунди, ослушвайки се. От другата страна беше тихо, но усети миризма.

— Сяра! — извика той.

Изпарението идваше бавно по тунела, тласкано несъмнено от духала, които холандците задействаха от другия край, за да изпълнят галерията с дим от слама, смола и серни пари. Очевидно не ги беше грижа за съотечествениците им, които бяха останали живи там, или пък вече бяха сигурни, че никой не е оцелял. Въздушният поток облагодетелстваше операцията им. Докато кажеш едно „Отче наш“ и задушливите изпарения щяха да са отровили въздуха. Обзет от мрачна тревога, Алатристе отстъпи лазешком между отломките и труповете и се блъсна в другарите си, които се струпваха на входа на тунелите. Накрая, след няколко мига, които му се сториха години, запълзя отново през тях с най-голямата бързина, на която бе способен, оттласквайки се с лакти и колене от срутената пръст и гробищните останки. Чуваше зад себе си звуците и ругатните на някой, който му заприлича на Гароте и който го буташе, докосвайки ботушите му. Мина под дупката на тавана на прохода, вдиша жадно въздуха отвън и после продължи по тясната галерия, със здраво стиснати зъби, задържайки дъха си, докато не видя да се светлее отворът на прохода над раменете и тавата на другаря му отпред. Най-сетне излезе от големия тунел, който беше изоставен от немските сапьори, после се хвърли в испанския окоп, раздирайки платното пред лицето си, дишайки с пълни гърди и разтърквайки покритото си с пот и пръст лице. Наоколо му, подобно на смъртници, възкръснали за нов живот, мръсните белезникави лица на другарите му прииждаха, изнемощели и ослепели от светлината. Накрая, когато очите им привикнаха с нея, той видя капитан Брагадо, който чакаше с немските сапьори и останалата войска.

— Всички ли сте тук? — попита Брагадо.

Липсваха Ривас и единият от братята Оливарес. Пабло, по-малкият, чиито коси и брада вече не бяха черни, а сиви от прахта и пръстта, понечи да се втурне пак навътре, за да търси брат си. Но Гароте и Мендиета го спряха. Сега холандците стреляха мощно с аркебузите от другия край, освирепели от случилото се. Куршумите им свистяха и чаткаха, когато рикошираха в кошовете на окопа.

— Добре ги подредихме — рече Мендиета.

Нямаше триумф в гласа му, само дълбока умора. Още държеше лопатата, оцапана с пръст и полепнала кръв. Потта образуваше блестяща маска на калното лице на Копонс, който едва дишаше, проснат до Алатристе.

— Кучи синове! — крещеше отчаяно по-малкият от братята Оливарес. — … Мръсни еретици, дано се пържите в ада!

Проклятията му секнаха, когато Ривас подаде глава от входа на тунела, влачейки със себе си другия Оливарес, полузадушен, полужив. Сините очи на галисиеца бяха червени, кървясали.

— Мамка му.

Русата му коса миришеше на сяра. С рязко движение Ривас отмахна кърпата от лицето си и изкашля пръст.

— Благодаря ти, Господи — каза той, след като изпълни дробовете си с чист въздух.

Един от немците донесе мях с вода и мъжете пиха жадно един след друг.

— Дайте това, дори да е магарешка пикня — измърмори Гароте и започна да пие, като разливаше течността по брадата и гърдите си.

Облегнал лакти на окопа и усещащ погледа на Брагадо, Алатристе чистеше камата си от пръстта и кръвта.

— Как е сега тунелът? — попита най-после офицерът.

— Чист като тази дага.

Без да допълва друго, Алатристе прибра желязото. После избърса малкия пистолет, който не се беше наложило да ползва.

— Благодаря ти, Господи — не спираше да повтаря Ривас, докато се кръстеше. От сините му очи се ронеха кални сълзи.

Алатристе мълчеше. Казваше си, че Господ понякога изглежда преситен. Тогава, отегчен от мъки и кръв, поглежда на другата страна и си почива.