Артуро Перес-Реверте
Слънцето на Бреда (10)

Епилог

Останалото е история — и една картина. Девет години по-късно, една сутрин аз влязох в ателието на Диего Веласкес, почетен помощник при гардероба на нашия господар, краля, в Мадрид. Беше сив зимен ден, по-неприветлив и от онези във Фландрия. Ледът, покрил локвите, проскърцваше под ботушите ми, окичени с шпори, и въпреки загърнатия догоре плащ и ниско нахлупената шапка, мразовитият въздух режеше лицето ми. Затова почувствах благодарност, когато се озовах в затопления, тъмен коридор, а после в просторното ателие, където огънят бумтеше весело в камината. Стоях до големите прозорци, през които нахлуваше светлина и осветяваше платната — окачени на стената, разположени на стативи или струпани на покрития с дъски под. В стаята миришеше на боя, на различни смески, лакове и терпентин. Разнасяше се още и един доста апетитен мирис — от едно гърне върху желязна скара до камината, в което се топлеше пилешки бульон с подправки и вино.

— Заповядайте, ваша милост, сеньор Балбоа — каза Диего Веласкес.

Пребиваването в Италия, животът в двора и благоразположението на нашия крал дон Фелипе Четвърти бяха изличили до голяма степен севилския му акцент — в сравнение с деня, когато го бях видял за първи път, преди около единадесет-дванадесет години, на стълбите пред „Сан Фелипе“. Сега той чистеше много старателно някакви четки с чисто парче плат, а после ги подреждаше на масата. Носеше широка черна дреха, изпоцапана с петна от боя, косата му беше рошава, мустаците — непригладени, както и козята брадичка. Любимият художник на нашия монарх никога не привеждаше облеклото си в ред, преди да е превалила сутринта. Тогава прекъсваше работата, за да си почине малко и да стопли стомаха си, след като се бе трудил няколко часа, започвайки с първата ясна дневна светлина. Никой от близките му не се осмеляваше да го притеснява преди тази почивка в средата на сутринта. После продължаваше още малко, до следобед, когато хапваше нещо леко. Сетне, ако не го чакаха задачи, свързани с длъжността му в двореца или други важни ангажименти, той се разхождаше край „Сан Фелипе“, по Пласа Майор или по Прадо, често в компанията на дон Франсиско де Кеведо, Алонсо Кано и други приятели, ученици и познати.

Оставих плаща, ръкавиците и шапката си на малко столче и отидох при гърнето с бульона. Сипах си един черпак в гледжосана пръстена купа и сгрявах с нея ръцете си, докато отпивах на малки глътки.

— Как върви работата с двореца? — попитах аз.

— Бавно.

Двамата се разсмяхме на старата шега. По онова време на Веласкес бе възложена тежката задача да осигури живописната украса на залите в новия кралски дворец „Буен Ретиро“. Това и други благоволения му бяха оказани лично от краля и той беше извънредно щастлив от тях. Но е вярно и че се оплакваше, че те му отнемат пространство и спокойствие, за да работи, както желае. Затова наскоро беше отстъпил длъжността на придворен камерхер на Хуан Баутиста дел Масо и се беше задоволил с честта да бъде почетен помощник към кралския гардероб, което не налагаше особени ангажименти.

— Как е капитан Алатристе? — поинтересува се художникът.

— Добре е. Изпраща ви поздрави… Отиде на улица „Франкос“ с дон Франсиско де Кеведо и капитан Контрерас, да посети Лопе.

— А как се чувства нашият Феникс^[1]?

— Зле. Бягството на дъщеря му Антонита с Кристобал Тенорио е много тежък удар… Още не го е превъзмогнал.

— Трябва да намеря свободно време и да отида да го видя… Много ли е зле?

— Всички се страхуват, че няма да изкара зимата.

— Жалко.

Отпих още няколко глътки. Бульонът пареше, но възвръщаше към живот.

— Изглежда, че ще има война с Ришельо — вметна Веласкес.

— Така разправят и при „Сан Фелипе“.

Отидох да оставя паницата на масата и пътьом се спрях пред една завършена картина, поставена на статив, на която липсваше единствено лаковото покритие. Анхелика де Алкесар изглеждаше прекрасна на платното. Беше облечена в бяла атлазена рокля с позлатени илици, украсена с дребни перли, мантиля от брюкселска дантела падаше върху раменете й. Знаех, че е дантелата е брюкселска, защото аз й я бях подарил. Сините й очи гледаха внимателно и иронично, изглеждаха така, сякаш следяха всяко мое движение, както всъщност правиха невъзмутимо в продължение на целия ми живот. Фактът, че я виждах там, ме накара да се усмихна. Само преди няколко часа се бях разделил с нея, излизайки на улицата, загърнат в плаща си, за да се защитя от мразовития утринен студ, с ръка на ръкохватката на шпагата, в случай, че ме причакваха наемните убийци на чичо й. Още пазех сладкото й ухание по пръстите, устата и кожата си. Тялото ми носеше вече зарасналия белег от нейната кама, паметта ми — спомена за нейните думи на любов и на омраза, искрени и смъртоносни, както едните, така и другите.

— Намерих ви — казах на Веласкес — скица на шпагата на маркиз Де лос Балбасес… Един стар приятел я е виждал много пъти и си я спомня доста добре.

Обърнах гръб на портрета на Анхелика. После извадих листа, който носех сгънат под дрехата и я подадох на художника.

— Ръкохватката беше от бронз и злато. Ето, тук ваша милост ще види как са разположени и защитните зъбци.

Веласкес, който беше оставил парчето плат и четките, огледа скицата с доволен вид.

— Колкото до перата на шапката му — додадох — няма съмнение, че бяха бели.

— Отлично — рече той.

Остави листа на масата и погледна картината. Тя беше предназначена да краси една от залите в двореца — беше огромна, сложена на специална поставка до стената, а до нея имаше стълбичка, за да може художникът да работи в горната й част.

— Накрая реших да се вслушам в съвета ви — добави замислено той. — Копия вместо знамена.

Аз самият му бях разказал подробностите в дълги разговори, проведени през последните месеци, след като дон Франсиско де Кеведо го беше посъветвал да документира с моя помощ детайлите от картината. За да я осъществи, Диего Веласкес беше решил да подмине яростта на битките, сблъсъка на стоманата и другите обичайни неща за общите батални сцени, и да се опита да предаде тържествеността и величието на мига. Искаше, казвал ми го беше нееднократно, да пресъздаде едновременно и великодушието, и високомерието на победителите, при това по свой начин: действителността не такава, каквато е, а каквато той си я представя. Искаше да изрази нещата едновременно и истинно, но и да ги остави малко недовършени, така че да остави простор на въображението на зрителя, който да почувства контекста и духа на сцената.

— Как ви се струва?

Пределно добре знаех, че художествената ми преценка на двадесет и четиригодишен войник въобще не го интересуваше. Но той искаше нещо друго. Отгатвах го по начина, по който ме наблюдаваше, някак боязливо, почти крадешком, докато погледът ми се плъзгаше по картината.

— Така беше и не беше така — казах аз.

Едва-що тия думи се изплъзнаха от устата ми, и вече се разкаях за тях, боях се, че съм го подразнил. Но дон Диего само се усмихна леко.

— Добре — рече той. — Зная, че няма хълм с подобна височина близо до Бреда и че перспективата на фона е малко пресилена — направи няколко крачки и се вгледа в картината с ръце на хълбоците. — Но сцената се получава и това е важното.

— Нямах предвид това — отбелязах.

— Зная какво имахте предвид.

Отиде до ръката, с която холандецът Юстин фон Насау поднася ключа на нашия генерал Спинола — ключът все още беше скициран бегло и представляваше цветно петно — и я разтърка с палец. После отстъпи назад, без да откъсва очи от платното. Взираше се в пространството под хоризонталното дуло на аркебуза, който голобрадият войник държеше на рамо, там, където едва се забелязваше орловият профил на капитан Алатристе, полускрит между главите на двама от офицерите.

— В края на краищата — каза той най-сетне, — така ще го запомнят… Имам предвид по-нататък, когато вие, аз и всички те няма да бъдем между живите.

Гледах лицата на полковника и капитаните на първа линия, на някои от които липсваха последните щрихи. Най-малкият проблем беше, че с изключение на Юстин фон Насау, принц Нойбургски, дон Карлос Колома и маркизите Де Еспинар и Де Леганес, и разбира се, самия Спинола, останалите лица, изобразени на платното, не отговаряха на действителни персонажи и че Веласкес рисуваше приятеля си Алонсо Кано като холандския стрелец отляво и че беше използвал някои черти, силно напомнящи неговите собствени, за офицера с високите ботуши, който гледаше зрителя отдясно. Или пък че рицарският жест на горкия дон Амбросио Спинола — умрял от мъка и срам четири години по-рано, в Италия — беше идентичен с този от онази далечна сутрин, но при представянето на движението на холандския генерал, художникът беше придал повече смирение и покорство, отколкото беше показал Насау, когато предаде града. Това, което аз имах предвид, беше, че в тази спокойна, тържествена композиция — „не, не, дон Юстин, не се покланяйте пред мен“ и в сдържаното поведение на едните и другите офицери се криеше нещо, което аз бях видял добре отблизо, макар и отзад, застанал сред копиеносците. Имам предвид високомерието и гордостта на победителите и горчивината и омразата в очите на победените; ожесточението, с което се бяхме секли едни други и още щяхме да продължаваме да го правим, макар да не бяха никак малко гробовете, с които беше изпълнена местността, виждаща се в дъното на картината, сред сивата мъглявина на пожарищата. Що се отнася до тези, които фигурираха на преден план в картината и онези, които не фигурираха там, истината е, че ние, вярната пехота, понесла и приела какво ли не, старите легиони, които бяха свършили черната работа в галерите и тунелите под окопите, щурмувайки „по ризи“ в нощта, ние, които събаряхме с огън и брадви дигата на Севенберг, сражавахме се при мелницата на Руйтер и край укреплението Терхейден, дрипави, с вехти оръжия, с гнойни рани, жертви на болести и мизерия, бяхме само прицел за дулата на противника. Бяхме неизменният декор, на фона на който другата Испания, официалната, потънала във фини дантели и достолепие, приемаше в свое владение ключовете на Бреда — накрая, както и се опасявахме, дори не ни позволиха да разграбим града, — другата Испания, която позираше за бъдещите поколения и си позволяваше цялата тази празна суета: лукса да демонстрира великодушие, „но, моля ви, не се покланяйте, дон Юстин“. Ние сме благородници и слънцето над Фландрия още не е залязло.

— Ще стане велика картина — казах аз.

Бях искрен. Щеше да стане велика картина и светът може би щеше да си спомня за нашата злочеста Испания, разкрасена чрез това платно, излязло изпод четката на най-големия художник на това време, от което не бе трудно да се почувства полъха на безсмъртието. Но действителността, моите истински спомени, заемаха втория план в картината. Там, накъдето непреодолимо се отклоняваше погледът ми, отвъд централната композиция, за която пет пари не давах.

Гледах към стария пряпорец на сини и бели квадрати, на рамото на знаменосец с разчорлени коси и засукани мустаци, който спокойно можеше да бъде поручик Чакон, когото видях да умира в опит да спаси същото това парче плат при редута Терхейден. Гледах към стрелците — Ривас, Лоп и останалите, които не се завърнаха нито в Испания, нито където и да било другаде, — обърнати с гръб към основната сцена, или онези сред гората от стройни копия, безименни в картината, но които аз можех, един по един, да нарека с имената на живи и паднали другари, пренесли с пот и кръв същите тези копия из Европа, за да превърнат в истина тези слова:

Докрай, на смърт под знамената

сражаваха се с чест и слава.

Пред тях французи се предават,

пребродиха навред земята —

безименни и без отплата.

Фламандците се покоряват,

позна и Англия страха,

и чак до края на света,

отдето слънцето изгрява,

те все Испания прославят.

На тях, испанци по език и земя, различни помежду си, но единни в честолюбието, гордостта и страданието, а не на портретираните фигуранти от предния план на картината, холандецът предаваше проклетите ключове. На тази безименна и безлика войска, която художникът едва загатваше в подножието на хълма, който никога не бе съществувал; където в десет часа сутринта на 5 юни в лето двайсет и пето на века, по време на властването на нашия крал дон Фелипе Четвърти, аз присъствах на капитулацията на Бреда, наред с капитан Алатристе, Себастиан Копонс, Курро Гароте и останалите оцелели от почти унищоженото отделение. Девет години по-късно, в Мадрид, изправен пред картината, нарисувана от Диего Веласкес, ми се струваше, че отново чувам барабана, че виждам как бавно се придвижват, сред димящите в далечината укрепления и окопи, копията и знамената на последната и най-добра пехота на света: пехотата на испанците, омразни, жестоки, надменни, дисциплинирани само под огън, които бяха готови да изстрадат всичко при всяко завоевание, но не понасяха да им се повишава тон.