Лесли П. Хартли
Посредникът (9)

Глава VIII

Спомените избледняват в различна степен. Все още пазя някакво впечатление, ясно, ала неподдаващо се на описание, за промяната, настъпила в Брандъм Хол с пристигането на лорд Тримингъм. Преди това там цареше дух на самодоволство и неограничена свобода, макар че мисис Модсли тайничко дърпаше конците; сега всички изглеждаха напрегнати, в очакване на някакво изпитание, както ставаше преди изпити в училище.

Че това нямаше нищо общо с мен, ми бе ясно: принудените усмивки, скритата тревога не бяха заради мене, в разговора, който никога не секваше, вземах малко участие. Пикници, излети, излизане по гости се уреждаха кажи-речи всеки ден, мисис Модсли ги обявяваше обикновено след закуската; за всички нас думите й звучаха като команда, но към лорд Тримингъм тя винаги хвърляше въпросителен поглед, сякаш той беше семафорът, който трябваше да светне и да ни даде път.

— Мен това ме устройва напълно — казваше той. — Точно това ми се искаше.

Все още виждам — седнал съм край ручея и наблюдавам как отварят кошниците с храна, как постилат килимчетата, а лакеят се навежда да смени чиниите. Тогава големите пиеха вино като кехлибар от високи източени бутилки, а аз получих шипяща лимонада в шише с порцеланово топче вместо капачка. Ядох с удоволствие, само дето разговорът след това, докато раздигаха, ми дойде много. Настаних се колкото смеех по-близо до Мариан, но тя не ме погледна, сякаш имаше ечи само за лорд Тримингъм до нея. Не можех да чуя какво си приказват, пък и колко ли щях да ги разбера! Думите щях да схвана, то се знае, но не и подбудите да бъдат казани. След малко лорд Тримингъм вдигна поглед и рече:

— Охо, ето го и Меркурий.

— Защо го наричате Меркурий? — попита Мариан.

— Защото изпълнява поръчения — отвърна лорд Тримингъм. — Ти нали знаеш кой е бил Меркурий?

— Меркурий е най-малката планета — казах аз, доволен от знанията си, но се усъмних, че намеква за ръста ми.

— Да, прав си, но преди това е бил пратеникът на боговете. Пращали го тук и там.

Пратеникът на боговете! Дори когато боговете ме лишиха от вниманието си, тази мисъл сякаш увеличи престижа ми. Представях си как крача по небесния път, навестявам звезда подир звезда — един възхитителен сън наяве, който стана истински, защото както си дъвчех дълго сочно стръкче трева, изведнъж съм заспал. Като се събудих, не отворих веднага очи; имах чувството, че ще ми се присмеят, задето съм заспал, исках да отложа този миг колкото може повече; и изведнъж чух как Мариан каза на майка си:

— Мисля, че той се отегчава до смърт, като се мъкне навсякъде с нас, мамо; сигурно ще му дойде добре да поскитори малко сам.

— О, така ли мислиш? — рече мисис Модсли. — Толкова е привързан към тебе, Мариан, той е твоето малко агънце^[1].

— Много е миличък — каза Мариан, — но нали ги знаеш децата! Компанията на възрастните бързо им дотяга.

— Е, може и да го попитам дали иска — отбеляза мисис Модсли. — Точно сега с него ставаме тринайсет. Не зная дали това има значение, но все пак. А виж, Маркъс жив да го ожалиш.

— Ако Маркъс има шарка — рече Мариан безгрижно, — сигурно ще трябва да отложим бала.

— Не виждам никаква причина за това — отсече решително мисис Модсли. — Ще разочароваме толкова много хора. А и ти не би искала това, нали, Мариан?

Не чух какво й отговори Мариан, но ми се стори, че са готови да се спречкат. Всяка се стремеше да наложи волята си. Правих се още малко на заспал, сетне предпазливо отворих очи. Мариан и майка й ги нямаше, а повечето гости се разхождаха наоколо и разговаряха. Двете карети бяха изтеглени на сянка, конете тръскаха глави и усилено махаха с опашки да прогонят мухите. Изправени на каприте, кочияшите се извисяваха над мен, техните високи цилиндри с кокарди почти докосваха тежките зелени клони и изглеждаха още по-тъмни в сянката на дърветата. С удоволствие наблюдавах играта на светлини и сенки. Сетне колкото може по-нехайно аз се изправих, като се надявах да не ме забележат; но лорд Тримингъм ме видя.

— Аха! — рече той. — Меркурий бе напуснал поста си, за да си подремне!

Усмихнах му се в отговор. В този човек имаше нещо непоклатимо. Неговото присъствие ме изпълваше с чувство за сигурност, сякаш мнението му за мен нямаше да се промени никога, каквото и да кажех или сторех. Неговите закачки никога не ме дразнеха, донякъде защото бе виконт, пък и защото ми вдъхваше уважение със своята самодисциплина. Той нямаше много причини да бъде весел и все пак беше весел. Тази жизнерадост идваше от болницата и от бойното поле. Струваше ми се, че той има такъв заряд от жизнени сили, че никакви превратности на съдбата, колкото и да са страшни, не биха го сломили.

При все това, докато пътувах назад, седнал на единственото свободно място на капрата (на другото беше лакеят), аз съзнавах (макар да не си го признавах), че практичните разсъждения на лакея ми допадат повече от баналния, безцелен, ефирен разговор, който бях слушал, преди да заспя. Обичах да давам и да получавам информация и той ми я поднасяше също като пътепоказателите или километричните камъни, докато те се стрелваха насреща ни. Понякога не можеше да отговори на въпросите ми.

— Защо има толкова междуселски пътища в Норфък? — попитах го аз. — В нашия край ги няма.

Той не знаеше това, ала, общо взето, намираше какво да ми отговори и с него имах чувството, че постигам нещо. С другите нямаше за какво да се хванеш, паяжинките на мисълта се късаха при всяко докосване и това изтощаваше разсъдъка ми. Разговорът на боговете! Тогава не се сърдех, нито пък се чувствах обиден, че не мога да ги разбера. Аз бях най-малката от планетите и това, че разнасях помежду им вести, които невинаги разбирах, си беше в реда на нещата: те сякаш говореха на друг език — езика на звездите.

Там долу, под пъстроцветния шатър на чадърите — огромна копринена пеперуда, обляна от слънцето — се бе подслонила не една мъжка сламена шапка. Бръмченето на разговора долиташе до мен — как само успяваха да го поддържат! — но този път не бях длъжен да ги слушам от вежливост. Отпървом се позасегнах от предложението на Мариан да ме лишат от техните разходки, после се досетих, че го е направила нарочно заради мен и нейното „много е миличък“ остана в съзнанието ми като сладък вкус в устата. То се знае, аз ценях високата чест да ги придружавам, наслаждавах се на нашето триумфално шестване из околностите на Брандъм Хол — пешите пътници се заглеждаха в каретите, децата тичаха да отворят вратичките и се боричкаха за пенитата, хвърлени небрежно от кочияша. Можех и отдалече да съзерцавам тези небесни създания и да се къпя в блясъка им, защото така щях да си запазя само върха на преживяването, без допълнителното неудобство да изобразявам на лицето си заинтересованост, когато съм напълно безразличен. Помислих си за пристройките, помислих си за реката, помислих си за копата сено, от която вече можех да се спускам когато си искам, даже се сетих за бунището. Нещо ме теглеше към тези места и аз копнеех да ги посетя отново.

— Познаваш ли Тед Бърджес? — попитах кочияша.

— О, да — отвърна той, — тука всички го познаваме.

Нещо в гласа му ме накара да попитам:

— А на тебе симпатичен ли ти е?

— Все съседи сме тука — рече кочияшът. — Мистър Бърджес е наше момче.

Забелязах, че го нарече мистър, но останалата част от забележката бе отчайващо безсмислена. Тед Бърджес ни най-малко не ми приличаше на момче.

Най-сетне стигнахме хълма, който очаквах да видя с нетърпение — единствения истински хълм по пътя, единствената забележителност на пътешествието. Някакъв пътен знак изникна в далечината и постепенно взе да става все по-ясен.

КОЛОЕЗДАЧИ. КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО!

Измислих си една шега: „Колоездачи, карайте я внимателно!“. Което означаваше, че всички други могат да си я карат както си щат. Опитах се да обясня това на кочияша, но не му направи впечатление, беше зает със спирачките. Спускахме се по надолнище, крупите на конете, мокри от пот, подскачаха и предницата на каретата ги блъскаше. Погледнах назад и видях, че и другата карета напредва така мъчително бавно. Като загряха спирачките, наоколо се разнесе остър мирис на изгоряло и по някаква неведома причина в ноздрите ми сякаш нахлу дъх на тамян. Напрежението и чувството за близка опасност сякаш се засилваха; всички мои сетива се изостриха до крайност.

Най-после слязохме в ниското и каретите спряха. Сега ни очакваше нагорнище — преживяване, по-малко вълнуващо, по-малко опасно, ала не по-малко завладяващо, защото сега предните юзди се отпуснаха и мъжете слязоха, за да олекне на конете при изкачването. Обхвана ме топло чувство на милосърдие, помолих да сляза и аз.

— Защо, все едно е дали ще слезеш — рече за мое огорчение кочияшът, но все пак ми помогна да се спусна по тези пружиниращи тесни издатини, служещи за стъпала, по които е много лесно да се подхлъзнеш. Тръгнах с мъжете и се постарах да изравня своите ситни крачки с техните.

— Ей богу, на тебе май никак не ти е горещо! — рече лорд Тримингъм, като с копринена кърпичка попиваше леко потта от лицето си. Носеше бял ленен костюм и за разлика от другите — панамена шапка, окачена на черно шнурче — както обикновено, той изглеждаше невероятно елегантен; навярно човек обръщаше по-голямо внимание на дрехите му поради контраста им с лицето. — Това е най-горещият ден досега.

Подрипнах няколко пъти, за да покажа колко малко ме засяга това, но не забравих думите му и когато се върнахме по местата си, а конете се заклатушкаха в бавен тръс, моята идея фикс за горещината пак ме завладя. Може би днес времето щеше да счупи собствения си рекорд. Ех, само да може, помислих си аз, само да стане. Бях завладян от невероятното и готов да пожертвам всички прозаични събития заради него.

Първата ми мисъл след пристигането бе да изтичам бързо до ловното хранилище, но желанието ми бе осуетено. Чаят беше готов, а имаше и писмо от мама, пристигнало със следобедната поща. „Мистър Лео Коулстън (чрез мисис Модсли), Брандъм Хол, край Норидж.“ Разглеждах адреса с гордост: да, ето къде се намирах аз.

Обичах да оставам сам, особено когато четях мамините писма, дори ловното хранилище не ми се виждаше достатъчно уединено. Понякога се скривах в тоалетната, но сега имах отделна стая и можех да си остана сам. Оттеглих се там като куче с кокала си, но за пръв път не усетих истински интерес към писмото на мама. Вместо да ми станат близки, да погълнат вниманието ми, дребните домашни грижи си бяха все така дребни и далечни, лишени от живот като дагеротипи. Аз вече не принадлежах към онзи свят, моето място беше тук, тук бях планета, макар и мъничка, и пощальон на другите планети. А майка ми си опяваше все за горещината и това ми се стори неуместно, дори малко досадно; според мен тя би трябвало да знае, че жегата е удоволствие, че бях неуязвим за нея, неуязвим за каквото и да било…

Специално за гостуването мама ми беше дала кутия с писмени принадлежности, тапицирана с черна кожа, с мастилница, закрепена в горния десен ъгъл. Опитах се да й напиша писмо, но се чувствах отчужден. Не беше като в училище, където аз така нагласявах писмата си, че в тях не оставаше много нещо — само фактът, че съм добре и се надявам и тя да е добре; исках да й пиша за издигането си в обществото, за безбрежния ефир, за божествения въздух, който дишах тук. Но и на мен самия тези усилия се виждаха жалки. Виконт Тримингъм каза, че съм като Меркурий — пратеник на боговете, Мариан, сестрата на Маркъс, е все така мила с мен, мисля, че нея обичам най-много тук, жалко, че ще се омъжва, само че тогава ще стане виконтеса. Какво значение имаше това за майка ми? Ами за мене, та бях станал така надут? Писах малко и за това, а също и за неразположението на Маркъс (то се знае, за шарката нищо не споменах); разказах й за всички празненства в Брандъм Хол, минали и бъдещи: за пикниците, за мача, рождения ден, бала; благодарих й, че ми разрешава да се къпя, обещах да не влизам сам в реката, подписах се като неин любящ син. Ала дори това звучеше мъничко снизходително, сякаш безсмъртен бог признаваше кръвното си родство с някой простосмъртен.

Това жалко писмо ми отне много време и когато най-после се затичах презглава към ловното хранилище, минаваше шест. Очаквах да видя нещо невероятно и не се разочаровах. Живакът бе спаднал до 29°C, но магнитчето си стоеше кажи-речи половин инч по-нагоре и показваше 34°C. Тридесет и четири! Навярно това бе рекорд поне за Англия, където температурата никога не бе достигала 40°C на сянка. Ето я моята мечта! Оставаха само още 6°! Някаква си дреболия, слънцето щеше да се оправи с лекота навярно още утре. Докато стоях и бленувах така, сякаш усетих исполинското метеорологично усилие на природата да надмине себе си, да се пренесе в ново състояние, непостижимо дотогава. Сякаш самият аз бях този живак, който се възнасяше все по-нагоре, а Брандъм Хол с неговите все още неизследвани висини на преживяванията бе онзи връх, до който моят опит щеше да се въздигне. Чувствах се опиянен, захласнат, сякаш ме бяха удостоили с някакъв чудотворен дар — нещо, което ме пренасяше отвъд границите на моето „аз“, отвъд скромните възможности на посредствената ми личност. Но аз не бях самотен в своите преживявания, те бяха само частица от ожиданието, изписало се по лицата на околните. Всички еднакво предвкусвахме онова върховно осъществяване, което щяхме да достигнем постепенно, стъпало по стъпало: мача, рождения ми ден, бала. А после? После щеше да дойда часът на единението, което аз колебливо и с нежелание свиквах да свързвам с Мариан и лорд Тримингъм. Все пак при тази мисъл сърцето ми тръпнеше от възторг: да се освободя, да пожертвам онази част от себе си, за която цялото щастие на земята зависеше от Мариан.

— Забавляваме ли се? — прозвуча нечий глас зад гърба ми.

Беше мистър Модсли, също завладян от метеорологични увлечения. Като пристъпвах от крак на крак (все не можех да стоя спокойно, когато той говореше с мене), отвърнах му утвърдително.

— Горещо е днес — забеляза той.

— Не е ли рекорд? — попитах жадно.

— Не бих се учудил — рече той. — Трябва да проверим. Май ти харесва да е горещо, а?

Отвърнах, че ми харесва. Той се зае да оправя магнитчето. Не ми се искаше да гледам как доказателството за най-високата температура на деня изчезва пред очите ми, затова измърморих нещо и побързах да си тръгна. Смутен от тази среща, забравих накъде се бях запътил и неочаквано се озовах край моравата, където фигури в бяло се разхождаха безцелно като мен. Не възнамерявах да се присъединя към тях, искаше ми се да остана сам с преживяванията си и тръгнах към живия плет, който разделяше моравата и парка. От опит знаех, че е достатъчно висок, за да се скрия зад него. Ала бе късно, бяха ме забелязали.

— Ало! — долетя отзад гласът на лорд Тримингъм. — Ела при нас! Трябваш ни!

Той се приближи до живия плет и ме погледна.

— Май се опитваш да се измъкнеш в мъртвото пространство, а? — Не схванах веднага военния му намек, ала, общо взето, ми беше ясно в какво ме обвинява.

— И без това все тичаш насам-натам — рече той, — не можеш ли да намериш Мариан? Трябва ни четвърти за крикет. Нищо не успяхме да сторим. Търсихме я навсякъде, но съм сигурен, че ти я криеш в малкото си джобче.

Неволно посегнах натам и той се засмя.

— Е, добре, искаме я жива или мъртва.

Хукнах да я търся. Нямах ни най-малка представа къде е тя, ала и през ум не ми мина, че може да не я намеря. Краката ме отнесоха покрай къщата, далече от нейната прекрасна, внушителна фасада, която значеше толкова малко за мен, покрай скупчените пристройки отзад, които значеха толкова много, по настланата със сгур пътечка към изоставените бараки. И ето че точно там я срещнах; крачеше доста бързо с високо вдигната глава.

Изпървом не ме видя, а сетне ме прониза с леден поглед и рече:

— Какво търсиш тука?

Почувствах се виновен, както става с децата, щом възрастните ги попитат с какво се занимават; но имах готов отговор и бях сигурен, че ще й се хареса.

— Хю ме помоли да ти кажа… — започнах аз.

— Аз те помолих какво?

— Не бе, не ти, ами Хю.

— Не ти, ами ти — повтори тя. — И думичка не разбирам. Това шега ли е?

— Не — казах отчаяно аз, защото, изглежда, ми бе съдено да произнасям неправилно това име. — Хю, нали го знаеш, Хю.

— Да, разбира се, какво да ми… — каза тя, явно още по-озадачена.

Стояхме на едно място, но аз забелязах, че беше задъхана.

— Хайде да говорим за нещо друго — каза Мариан, сякаш достатъчно бе търпяла капризите ми. Мина ми през ум, че тя не иска да говори за лорд Тримингъм и нарочно ме залъгва; но нямаше как, трябваше да предам думите му.

— Не става въпрос за тебе, а за виконт Хю — рекох аз и сега вече не можеше да има грешка; очаквах да засияе от радост.

Но тя не засия, само очите й заиграха неспокойно и на лицето й се изписа досада.

— О, Хю-ю — проточи тя, сякаш изписка сова. — Колко глупаво от моя страна. Ама ти наистина много смешно му произнасяш името.

За първи път се държеше така нелюбезно и навярно съм изглеждал направо сломен, защото тя забеляза объркването ми и рече малко по-дружелюбно:

— Е, хората го произнасят различно. И какво иска той?

— Иска да идеш да играете крикет.

— Колко е часът?

— Наближава седем.

— Няма да вечеряме преди осем и половина, нали? Добре, ще отида.

Приятелството беше възстановена и ние тръгнахме заедно.

— Той каза да те заведа жива или мъртва — осмелих се да добавя аз.

— О, така ли? И каква съм сега?

Това ми се видя много смешно. Като се пошегувахме малко, тя ми рече:

— Утре отиваме на гости у едни наши съседи. Нямат деца и са съвсем дърти, направо мухлясали, а мама смята, че може да ти е скучно там. Не искаш ли да си останеш тук?

— Ама разбира се — отвърнах аз.

Спомних си как тъкмо тя, а не майка й, бе казала, че може да ми е скучно, но нямах нищо против; Мариан беше като онова момиче от приказките, от устата й се сипеха перли наместо думи.

— И с какво ще се забавляваш, като останеш сам? — попита ме тя.

— Ами с най-различни неща — рекох аз, за да спечеля време.

Това според мен беше великолепно казано.

— Какви например?

Бях поласкан от нейния интерес, но притиснат от въпроса, успях да измисля само едно нещо.

— Може да ида на разходка.

Дори на мен това ми се видя съвсем прозаично занимание.

— И къде ще отидеш?

Мярна ми се догадката, че тя нарочно насочва разговора, но почти несъзнателно я последвах.

— Може да ми се прииска да се спусна от някоя копа сено.

— Чия?

— Ами сигурно на фермера Бърджес.

— О, неговата ли? — рече тя и изглеждаше учудена. — Лео, ако ходиш натам, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

Но аз вече знаех.

— Да му предадеш едно писмо.

— Надявах се, че точно това ще кажеш! — възкликнах аз.

Тя ме погледна, подвоуми се, после рече:

— Защо? Защото той ти харесва ли?

— Да-а. Ама не колкото Хю, разбира се.

— Защо харесваш повече Хю? Защото е виконт ли?

— Ами това е една от причините — признах си аз, без да се правя на засрамен. Преклонението пред титлите тогава беше в кръвта ми и не го смятах за снобизъм. — Пък и той е толкова любезен. Искам да кажа, че хич не ме командва. Мислех си, че един лорд ще си придава важности.

Тя се замисли.

— А мистър Бърджес — продължих аз, — ами той е само един фермер и нищо повече. — Спомних си как се беше отнесъл към мен в началото, когато не знаеше откъде идвам. — И е доста груб.

— Така ли? — В нейните уста това прозвуча като похвала. — Не го познавам чак толкова добре. Понякога си пишем… по делови въпроси. И ти казваш, че ти харесва да носиш писмата?

— О, да, харесва ми — възкликнах радостно.

— Защото ти харесва. Те… мистър Бърджес ли?

Знаех, че тя искаше да й отговоря утвърдително и бях готов да й направя тази услуга, пък и ненадейно ме обхвана непреодолимото желание да й се изповядам, а ето че това ми даваше възможност.

— Да. Ама има и друга причина.

— Каква?

Нямах представа, че когато му дойде времето, ще ми бъде толкова трудно да й го кажа; ала най-сетне произнесох с усилие:

— Защото ти ми харесваш.

Тя ми се усмихна очарователно и рече:

— Много мило от твоя страна.

Мариан спря. Пътят се разклоняваше. Едната пътека, по-зле поддържаната, отиваше към задната част на къщата, другата, по-широката, по която рядко минавах, водеше към главния вход.

— Накъде отиваш? — попита ме тя.

— Ами исках да дойда с тебе на игрището за крикет.

Лицето й помръкна.

— Аз май няма да отида там — отсече тя малко грубо. — Доста съм изморена. Кажи им, че ме боли главата. Или че не си ме намерил.

Сякаш земята се разтвори пред краката ми.

— О! — възкликнах аз. — Ама Хю ще бъде толкова разочарован.

Не беше само това: аз щях да бъда разочарован, задето са ми отнели плячката, задето са ме лишили от славата да я заведа жива или мъртва. Лицето й се пооживи пак.

— Така се обърквам, все Хю, та Хю — рече тя. — Какво искаш да кажеш? Аз ли ще бъда разочарована, или Хю?

— Хю — отвърнах аз, като се стараех едва ли не да свирна с уста, както тя го правеше, макар че това не ми харесваше много, защото ми приличаше на подигравка.

— Е, тогава трябва да тръгвам — рече тя. — Ама и ти си един робовладелец! Но ще ида сама, ако нямаш нищо против.

Имах нещо против, даже много нещо.

— Ами нали ще им кажеш, че аз те пращам?

Погледна ме закачливо през рамо.

— Може и да им кажа — рече тя.