Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Go-Between, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Лесли Поулс Хартли

Заглавие: Посредникът

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1986 г.

Редактор: Спас Николов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева, Трендафил Николов

Рецензент: Жени Божилова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4073

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII

Обядът рядко свършваше преди три часа и нашата разходка с карета бе насрочена за 3 часа и 15 минути. Ала отново се бе заоблачило. Този път небето имаше застрашителен вид, бяло се стелеше върху сивото, сиво — върху черното, а затишието предвещаваше буря. Един подир друг ние излизахме навън, взирахме се в небесата и се връщахме с нашите предсказания.

За първи път трябваше да зависим от времето и за първи път мисис Модсли изглеждаше така неуверена. Лицето й не издаваше нищо, на него както винаги бе изписан застиналият израз на портрет, ала движенията й бяха неспокойни. Най-сетне тя предложи да изчакаме четвърт час, за да видим какво ще стане.

Ние се въртяхме из салона, както става след вземане на някое временно решение, когато Мариан каза:

— Хайде, Лео, ела да видим какво смята да прави това време.

Последвах я навън и прилежно вдигнах очи към навъсеното небе.

— Мисля, че… — започнах аз.

— Не си прави труд — прекъсна ме тя. — Какво ще кажеш за една разходка без карета?

Струва ми се, че никой в днешно време не би могъл да има невинния й вид.

— О, разбира се — рекох с готовност. — Ще дойдеш ли с мене?

— Стига да можех — отговори тя, — но не става дума за такава разходка, а за това.

И докато говореше, ръката й докосна моята и пъхна в нея едно писмо.

— О, не! — извиках.

— А пък аз казвам да.

Този път тя не беше ядосана, а се смееше и аз започнах да се дърпам колкото за лице. Писмото ми пречеше. Трябва да сме вдигнали врява, защото и аз се смеех, смеех се по-силно от нея, по-силно, отколкото позволява доброто възпитание, по-силно от някой плажен ухажор; и не исках да спра, докато не реша какво да правя. Като се предизвиквахме с погледи, ние се хвърляхме напред, отскачахме, правехме лъжливи движения. Тя сигурно се опитваше да ме накара да занеса писмото, бях забравил как е започнало това боричкане и не ми беше ясно дали нападах, или се отбранявах…

— Мариан! Лео!

При звука на този глас мигом се разделихме. Мариан все още се смееше, а аз едва си поемах дъх и бях засрамен.

Мисис Модсли бавно слезе по стълбите.

— За какво се боричкате така? — попита тя.

— О — рече Мариан, — аз му давах да…

Тя не можа да продължи, защото в този миг аз, съвсем в стила на Денис, изпуснах писмото. Смачкано, недостижимо, то лежеше на земята между нас.

— Това ли беше ябълката на раздора? — попита мисис Модсли.

Мариан вдигна писмото и го натъпка в джоба ми.

— Ами да, мамо — рече тя. — Исках да го накарам да занесе една бележка на клетата мами Робсън, да й известя, че ще отскоча да я видя по някое време следобед. И представи си, Лео не иска да я занесе! Разправяше, че са си наумили нещо с Маркъс за днес. Да, така каза! — настоя тя с усмивка, когато аз започнах да протестирам и заявих, че ще го занеса.

— Няма защо да се притесняваш, Мариан — рече мисис Модсли, като поред ни прониза с най-безизразния си поглед. — Нали си ми казвала, че тя въобще не помни дали си била при нея, или не. Преди малко си мислех да се разходим с Лео из градината. Кани се да вали — не е за път чак до Бийстън. Хайде, Лео, сигурно още не си разгледал хубаво градината. Маркъс не се интересува от цветя… но всичко с времето си.

 

 

Вярно беше, не бях разглеждал градината както трябва. Откровено казано, предпочитах бунището, отиването там приличаше на приключение. От мама знаех доста за цветята и на ботаниката гледах с уважение. Като отвлечено понятие цветята ми харесваха, моите блянове щяха да бъдат несъвършени без тях — там цветята винаги бяха в изобилие. Обичах да мисля за тях, да си ги представям наоколо. Обичах да чета за цветя, особено за редките видове и за насекомоядните растения: росянката, виктория регия и лугачката, която смилала насекомите направо на бульон. Но разглеждането на цветя не беше в навиците ми, а пък в компанията на мисис Модсли направо ми вдъхваше страх. Все още задъхан от боричкането, със смътното усещане, че ще имам нужда от подкрепа, рекох:

— Не искате ли и Маркъс да дойде с нас?

— О, не, прекарали сте заедно цялата сутрин, сега може да се лиши от тебе за един час. Той много те обича, Лео, също и Мариан. Всички ние те обичаме.

Не можех да не бъда поласкан от това признание, но как да й отвърна? Училищният опит нищо не ми подсказваше, такива неща там не се говореха. Призовах образа на майка ми и се опитах да си послужа с нейния език:

— Вие всички сте толкова любезни с мен.

— Наистина ли? Страхувам се, че малко те пренебрегнахме, докато Маркъс беше болен и прочие. Пък и аз бях на легло. Надявам се, че са се грижили добре за тебе през това време.

— О, да — отвърнах аз.

Продължихме напред покрай кедъра и стигнахме до цветните лехи.

— Ето я и градината — рече мисис Модсли. — Има малко неправилна форма, с тези стени като буквата L. Аз май не бих я направила така, но стената спира източния и северния вятър, пък и такива красиви рози се вият по нея. А ти наистина ли обичаш цветята?

Отвърнах, че се интересувам най-вече от отровните растения. Тя се усмихна.

— Едва ли ще ги намериш тук.

За да се похваля със знанията си, започнах да й разправям за лудото биле, после изведнъж млъкнах. Усетих, че не ми се иска да продължавам. Но тя ме слушаше с половин ухо.

— В една от пристройките ли казваш? Там, където е старата градина, така ли?

— Да, там някъде… но… бихте ли казали как се нарича тази роза?

— Морска сирена. Нали е красива? Често ли ходиш там, при бараките, както ги наричаш? Малко усойно ми се вижда.

— Да, но там може да има бракониери!

— Да не искаш да кажеш истински бракониери?

— Не, не, просто измислени.

Спряхме пред една магнолия с розова окраска и мисис Модсли каза:

— Тази винаги ми напомня за Мариан. Колко мило от твоя страна, че ще занесеш бележката на мама Робсън. Често ли те праща с разни поръчки?

Съобразявах колкото може по-бързо.

— А не, само веднъж-дваж.

— Малко се безпокоя, че току-що ти попречих да тръгнеш — рече мисис Модсли. — Може би искаш вече да вървиш? Нали знаеш пътя?

Ето че имах възможност да се измъкна — пътят беше открит. Но как да й отговоря на този въпрос?

— Ами не съвсем, но ще попитам.

— Не знаеш пътя?

Аз мълчах.

— Слушай — рече мисис Модсли, — мисля, че все пак тази бележка трябва да бъде предадена. Тя е в джоба ти, нали? Ще помоля някого от градинарите да я занесе.

Побиха ме ледени тръпки.

— О, не, мисис Модсли — рекох аз, — не е толкова важно, не се притеснявайте.

— В известен смисъл е важно, нали разбираш — каза мисис Модсли, — защото мами Робсън ще иска да се приготви да посрещне Мариан… старите хора не обичат неочаквани посещения. Стантън — извика тя. — Ела за минутка.

Градинарят, който работеше наблизо, остави сечивата си и тръгна към нас с бавната клатеща се походка на земеделски работник. Лицето му се открои ясно насреща и ми заприлича на лице на палач. Неволно притиснах с ръце джобовете си. Градинарят докосна шапката си с пръст.

— Стантън — рече мисис Модсли, — имаме тук една бележка за мис Робсън, работата е доста спешна. Имаш ли нещо против да я занесеш?

— Не, госпожо — рече Стантън и протегна ръка.

Пъхнах ръце в джобовете си. Като се стараех да не прошумоли хартията и пристъпвах безпомощно от крак на крак, аз възкликнах:

— Ужасно съжалявам. Загубил съм я.

— Пак потърси — рече мисис Модсли. — Потърси.

Опитах, но без успех.

— Е, добре, Стантън — каза тя — само предай на мис Робсън, че мис Мариан ще я посети по някое време днес следобед.

Мъжът отдаде чест и тръгна. Понечих да го последвам просто за да се махна оттам, и даже направих няколко крачки, но разбрах колко е безсмислено подобно начинание и се върнах.

— Да не би вече да си намерил бележката? — попита мисис Модсли.

Както повечето деца, мразех да ми се присмиват; не й отговорих, а намусено втренчих поглед в една точка посред надиплените й поли в люляков цвят.

— Моля те, извади си ръцете от джобовете — рече тя. — Никой ли не ти е казвал, че не е хубаво да стоиш с ръце в джобовете?

Безмълвно се подчиних.

— Можех да ти заповядам да си обърнеш джобовете — рече тя и ръцете ми мигновено ги прикриха. — Но няма да го сторя. Само ще те попитам нещо. Ти каза, че и преди Мариан ти е давала такива бележки, нали?

— Ами аз…

— Мисля, че точно така каза. Ако не са били за мами Робсън, тогава на кого си ги носил?

Не можах да й отговоря нищо, но отговорът дойде. Небето сякаш с усилие се прокашля, а сетне избоботи гръм.

Рукна дъжд. Не мога да си спомня как се прекъсна разговорът ни, дали някой каза още нещо, нито пък усетих как стигнахме до къщата. Но помня, че хукнах нагоре по стълбите, за да се скрия в стаята си и бях направо слисан, когато открих, че вече е заета от някой друг. Самия човек го нямаше, но вещите му бяха там: стъклени, сребърни, кожени, абаносови и от слонова кост; четки за коса, сюнгер, прибори за бръснене. Измъкнах се на пръсти и не знаех къде да отида, затова се затворих в тоалетната, изпитах по-скоро облекчение, отколкото уплаха, когато нечии нетърпеливи пръсти заблъскаха дръжката на вратата.

 

 

Всички ние, без Мариан и мисис Модсли, се събрахме около масата за чай. Имаше няколко непознати лица — навярно гости за бала. Навън бе така притъмняло, че лампите светеха, имах натрапливото чувство, че е време за вечеря, не за чай. В отсъствието на нашата домакиня ние стояхме в салона, наблюдавахме блясъка на мълниите през прозореца и водехме безцелен разговор. Не ми обръщаха много внимание; аз бях като герой или жертва, която пазят отделно до започване на съответната церемония. Бях като замаян, а всичко наоколо изглеждаше съвсем нормално, само в средата на масата бе поставена моята торта с бяла глазура, с кръг розови свещи наоколо и с името ми, изрисувано с розови букви. Най-сетне всички обърнаха едновременно очи към вратата и разбрах, че мисис Модсли е влязла. Другите се струпаха около масата, но аз поизостанах.

— Лео, скъпи, ела седни тук, моля те — рече мисис Модсли и аз с неохота се затътрих към масата. Но мисис Модсли бе самата любезност. Нямаше от какво да се боя.

— Трябваше да те преместя пак в стаята на Маркъс — рече тя. — Много съжалявам, но се наложи да освободим твоята за един друг ерген, по-възрастен от тебе. Маркъс е толкова доволен, че се връщаш при него. Нямаш нищо против, нали?

— Не, съвсем не — отвърнах аз.

— Виждаш ли какво има пред тебе?

Имаше куп неща: книжни фойерверки, цветя, разпръснати красиво на покривката и — изведнъж видях — още една торта, точно копие на другата, но мъничка, увенчана с една-единствена свещ и с името ми, изписано по средата.

— За мен ли е? — попитах замаяно.

— Да, всичко е за тебе. Но нали разбираш, аз не обичам числото тринайсет. Глупаво, да? Мисля, че носи нещастие. Затова и сложихме дванайсет свещи на голямата торта, а като ги духнеш, ще запалим и тази.

— Кога ще бъде това? — попитах аз.

— Когато дойде Мариан. Тя иска първа да ти поднесе подаръка. Не се и опитвай да познаеш какво е. Другите подаръци те чакат ей там, на масичката.

Погледнах нататък и видях няколко пакета, кокетно завити в пъстра копринена хартия. Опитах се по формата им да разбера какво има вътре.

— Ще имаш ли търпение? — подразни ме мисис Модсли.

— Кога ще стане това? — попитах пак.

— Сигурно към шест часа. Когато Мариан се върне от мами Робсън. Скоро ще бъде тука, макар че закъсняваме с церемонията. Грешката е моя, не бях готова.

Тя се усмихна, но забелязах, че ръцете й треперят.

— Измокрихте ли се? — попитах аз. Почувствах непреодолимо желание да й намекна за разговора ни. Не можех да повярвам, че всичко е забравила.

— Само няколко капки — каза мисис Модсли. — Ти не ме почака, това не е кавалерско.

— Лео не бил кавалер? — възкликна лорд Тримингъм, който седеше от другата страна на мисис Модсли. — Не вярвам. Той е така галантен. Не знаете ли, че той е Марианиният рицар?

Мисис Модсли не му отговори. Вместо това каза:

— Не е ли време Лео да нареже тортата?

Не можех да стигна до средата на масата, затова преместиха тортата към мене. Не се справих много добре с нарязването.

— Остави едно парче за Мариан — рече някой.

— Трябваше да е вече тук — отбеляза лорд Тримингъм, като погледна часовника си.

— Още вали — каза мисис Модсли. — По-добре да изпратим каретата да я вземе. Защо не се сетихме по-рано?

Тя дръпна звънеца и даде нареждания.

— Валеше ли, когато Мариан тръгна? — попита някой, но нямаше кой да му отговори. Не бяха я виждали да излиза.

Тортата бе изядена, остана само последното голямо парче, което лежеше, обърнато на една страна, в средата на подноса, свещите още горяха наоколо. Чухме как каретата мина под прозореца.

— Най-много след десет минути ще е при нас — каза лорд Тримингъм.

— Ще трябва и да се преоблече — добави Маркъс.

— Ш-шт — обади се Денис. — Това е тайна. Голяма тайна.

— Кое е тайна? — попита мисис Модсли. — Кое е тайна, Денис?

— Че Мариан ще се преоблече.

— Като е тайна, защо го казваш?

Денис млъкна, но всъщност Маркъс бе издайникът.

— Може да не е дочакала каретата — рече някой — и да се връща в дъжда. Тогава ще трябва да се преоблече, сигурно се е измокрила до кости.

— Какво добро сърце има дъщеря ви, мисис Модсли — каза друг от гостите. — Не всяко момиче се грижи така за дойката си.

— Мариан винаги е била много привързана към нея — рече мисис Модсли. — Хайде Лео, духни тези свещи, преди да направят пожар. И после ще запалим твоята свещичка. Остана ли ти място за едно парче и от меката торта?

Станах да изпълня нейните нареждания и в стаята се разнесе шумът от духането на свещите. Колкото и да бяха тънички, те не изгасваха лесно, а и аз бях останал без дъх още преди да започна.

Но нечии по-силни и отпочинали бели дробове ми дойдоха на помощ.

— О, хайде опитай с пръсти! Първо ги наплюнчи.

Най-сетне тлеещите фитилчета бяха угасени. Запалих самотната свещичка и си отрязах от малката торта, но не можех да преглътна.

— И Лъвът сит, и тортата цяла — рече някой.

Настъпи пауза; забелязах, че през последните няколко минути след всяко действие или забележка следваше пауза.

— Трябва да дойде всеки миг — рече лорд Тримингъм.

Никой не възрази.

— Хайде сега да запалим фойерверките — предложи мисис Модсли. — Ето, Лео, ела да дръпнем заедно.

Всеки си намери партньор, някои избраха съседите си по маса, други — седналите срещу тях. Дамите правеха гримаси и се дърпаха назад, един-двама смелчаци опънаха хартиените лентички.

— Хайде, три-четири!

Гърмежите бяха великолепни и продължителни. Разнесоха се заедно с гръмотевиците навън — екна страхотен залп; струва ми се, че само аз долових шума от колелата на каретата, която мина пак под прозореца. Наслагахме си шапки — островърхи палячовски шапки, кепета, римски шлемове, корони; пищяха тенекиени пищялки, разнежени гласове декламираха сантиментални стихове.

— Хайде, още фойерверки! Още!

Всеки започна да търси неизгорели фойерверки сред останките; скоро се въоръжихме отново и застанахме един срещу друг със зачервени предизвикателни лица. Този път моя партньорка беше мисис Модсли. Тя наведе глава и стисна устни.

— Оставете и за Мариан — извика някой.

Пукот на фойерверки, разкъсана хартия, дим, остра миризма на изгоряло. Когато шумът затихна, а димът взе да се разнася и избухна смях, аз видях иконома, изправен до рамото на мисис Модсли.

— Извинете, госпожо — рече той — каретата се върна, но без мис Мариан. Нямало я у мис Робсън и мис Робсън казала, че днес тя не е ходила у тях.

Тази новина ме слиса така, сякаш изобщо не бях я очаквал. Може би наистина не бях я очаквал, може би си бях внушил, че Мариан ще бъде там. Стомахът ми отново започна да се бунтува. Срещу мен под книжните шапки, с които възрастните винаги изглеждат състарени, в блесналите очи, в лицата, гъсто почервенели под светлината на лампите имаше нещо призрачно, разюздано. Приличаха ми на картините в пушалнята — всички се бяха самозабравили.

— Къде ли може да е? — попита някой така, сякаш това не бе от особено значение.

— Да, къде ли е?

— Тя трябва да се преоблече. Може би сега се преоблича. Може да е горе в стаята си — рече Денис.

— Е, остава ни само да чакаме — каза мисис Модсли с равен глас.

Разноцветните шапки кимаха дълбокомислено, свирките пищяха пронизително, някой започна да чете гатанка, като се надвикваше с останалите, когато мисис Модсли ненадейно блъсна стола си назад и се изправи. Лактите й стърчаха встрани, тялото й беше приведено и трепереше, в лицето беше неузнаваема.

— Не! — каза тя. — Няма да чакаме повече. Отивам да я търся. Лео, ти знаеш къде е, ти ще ми покажеш пътя.

Преди да разбера какво става, бях пометен от стаята — колкото от властната сила на гласа и държането й, толкова и от ръката й, която, струва ми се, стискаше рамото ми.

— Маделин! — извика съпругът й и тогава за първи път го чух да я нарича по име.

Докато се носехме по коридора, зърнах зеления велосипед и неговият образ мигновено се запечата в съзнанието ми. Беше подпрян в дъното, на стълбищния парапет, и не знам защо ми заприлича на овне с извити рога, главата му — наведена в някакво подобие на отбрана. Кормилото, обърнато към мен, изглеждаше смалено в сравнение с невероятната височина на седалката, която беше вдигната докрай, за да може да се качи Мариан, и това оголваше блестяща метална тръба, дълга шест инча.

Докато тичах в дъжда редом с мисис Модсли, това видение остави в съзнанието ми представата за нещо обезобразено, нещо, с което са злоупотребили. Не знаех, че тя може да тича, но тогава така се носеше напред, че едва успявах да я стигна. Лилавото й книжно боне скоро се накваси цялото, то плющеше на вятъра и имаше съвсем жалък вид, сетне прилепна о главата й, потъмняло и разкашкано, а водата се стичаше от връзките му под брадичката й. Усетих как дъждът се процежда през островърхата ми картонена шапка, разхлажда главата ми и се излива на струйки в гърба.

Вече валеше по-слабо, гръмотевиците отекваха в далечината, а сред черните облаци вместо леденосините отблясъци на мълниите се виждаха трепкащи оранжеви струйки, докато небето за миг светваше в лимоненожълто. Бях прекалено изплашен, за да обръщам внимание на бурята, макар че тя ме караше да се чувствам още по-окаян; това, което усещах — освен собствената си злочестина — бе неописуемият мирис на дъжд, наситил въздуха.

Мисис Модсли тичаше напред с широки тромави крачки, полата й, с три реда сърмени ширити, се влачеше по чакълената пътека и разплискваше локвите, скоро започнах да съзнавам, че тя ме води, тя знаеше къде отиваме. Когато стигнахме до настланата със сгурия пътечка между рододендроните, аз се опитах да я дръпна назад. Изкрещях:

— Не насам, мисис Модсли!

Но тя не ми обърна внимание и се втурна сляпо напред, докато стигнахме до бараката с лудото биле. Стеблото с разперените като корона корени все още лежеше на земята, омекнало и кално. Тя спря и надникна вътре към купчината листа, мокри, вече повехнали.

— Не насам — рече мисис Модсли, — но може би тук, или там. Ти каза, че имало бракониери.

Откъм редицата запустели бараки не се чуваше и звук, само дъждът трополеше бързо по разнебитените покриви. Беше непоносимо да й помагам в това търсене, затова се дръпнах назад и заплаках.

— Не, ще дойдеш! — извика тя и сграбчи ръката ми.

Точно тогава ги видях двамата на земята — Девата и Водолея — две тела, сплетени в едно. Бях по-скоро смаян, отколкото ужасен, изплашиха ме протяжните писъци на мисис Модсли и една огромна сянка на стената, която се свиваше и разтваряше като чадър.

Повече нищо не помня, ала докато бях още в Брандъм Хол, някак си стигна до мен, че Тед Бърджес си отишъл у дома и се застрелял.