Лесли П. Хартли
Посредникът (12)

Глава XI

От метеорологична гледна точка съботата беше истинско разочарование; термометърът се покачи само до 25°C, появиха се облаци — първите облаци над Брандъм, откакто бях дошъл — а слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Ето така си спомням този ден — на пресекулки.

Спомням си един разговор на закуска. Маркъс имаше удоволствието да закуси в леглото.

— Всичко зависи — говореше Денис — от това дали ще можем да извадим от игра Тед Бърджес, преди да е загрял.

Наострих уши.

— Не ми се вярва, че той е най-добрият им батсман — заяви лорд Тримингъм. — По моему… и… — забравил съм имената — по̀ могат да им спечелят пробези. Той просто има добър удар, ама там теренът е малко изровен.

Хвърлих поглед към Мариан, която седеше до лорд Тримингъм, но тя не каза нищо.

— Много силен удар има — настоя на своето Денис. — Как ще се справим?

— Ще улавяме топките в края на игрището — рече лорд Тримингъм.

— Ами ако започне с неговите финтове?

— Щом забележа такова нещо, влизам в игра — каза лорд Тримингъм с усмивка. Той беше капитан на отбора.

— Знам, че ти си способен боулер, Хю, нямаш грешка! — заяви Денис. — Аз най-добре го зная. Ами ако той просто успее да хване топката във въздуха?

— Ще видиш, че няма да стане — каза ненадейно мисис Модсли. — Не разбирам чак толкова от крикет, но ми се струва, че ти предричаше същото и миналата година, Денис, а този мистър Бърджес едва спечели някой и друг пробел, или както му казвате там.

— Пробег, мамо.

— Е, пробег тогава.

Денис се отпусна на стола сред всеобщия който беше по-скоро за негова сметка. Грубоватото му лице, което отдалече изглеждаше красиво, пламна и даже аз се почувствах неудобно. В училище често се нагрубявахме жестоко и това си беше в реда на нещата — такива бяха нашите неписани правила. Но знаех, че за възрастните това означаваше отклонение от правилата, а аз педантично ги спазвах.

Скоро Денис занарежда отново:

— И нали знаеш, че не сме определили кой ще е резерва.

При тези думи всички утихнаха. Един-двама от сътрапезниците хвърлиха поглед към мен, но не му отдадох значение. То се знае, аз се интересувах от състава на нашия отбор и бях умувал кой ще играе, но в олимпийските промишления на избирателната комисия пръст нямах.

— Доста деликатен въпрос, нали? — рече лорд Тримингъм, като поглаждаше брадичката си.

— Да, Хю, въпросът е деликатен, но се налага да го решим по един или друг начин, нали така? Искам да кажа, че ще ни трябват единайсет души на терена.

Това бе очевидно, ала никой не направи предложение.

— Какво ще кажете вие, мистър Модсли? — попита лорд Тримингъм.

— Струва ми се, че има двама кандидати.

Лорд Тримингъм често се обръщаше така към своя домакин и това винаги ни идваше неочаквано, тъй като след пристигането си Негова Светлост сякаш бе станал господар на замъка вместо мистър Модсли. Макар че рядко се обаждаше, мистър Модсли винаги имаше готов отговор.

— Може би е добре да съберем тайния съвет — рече той, а мъжете станаха малко сковано и излязоха вкупом.

Навъртах се около вратата на пушалнята (една стая, в която никога не бях прониквал), за да мога веднага да задоволя любопитството си и да занеса новината на Маркъс. Толкова дълго се съвещаваха, че се уплаших да не са излезли от другаде, но най-сетне вратата се отвори и те се появиха един подир друг с тържествено сериозни лица. Дадох си вид, че минавам случайно. Лорд Тримингъм излезе последен.

— Охо, ето го и Меркурий! — рече той и лицето му, което трябваше да се разкривява на разни страни, за да изрази някакви определени чувства, се сбърчи в гримаса.

— Нямаш късмет, драги — рече той. — Страхувам се, че ти нося лоши новини.

Аз вперих очи в него.

— Да, не можахме да те сложим в отбора, защото Джим — това беше момчето от кухнята — игра и миналата година, и по-миналата, а той е обещаващ боулер и не посмяхме да го отстраним. Мис Мариан страшно ще ми се разсърди, но може да й кажеш, че вината не е моя. И така, ти ще бъдеш резерва.

Неговата реч ме слиса така, че едва имах време да се разочаровам, преди да се издигна отново във висините на щастието.

— Резерва! — възкликнах аз задъхано. — Значи ще бъда в отбора!… Поне — добавих — ще седя с тях.

— Значи си доволен? — рече той.

— То се знае! Ами че аз не съм очаквал нищо! Да дойда ли сега с тебе?

— Да.

— Да се приготвям ли вече?

— Може, но няма да започнем преди три.

— Ще ми кажеш ли, като дойде време за тръгване?

— Оркестърът ще започне да свири.

Тъкмо се затичах да кажа на Маркъс и той ме повика обратно.

— Не искаш ли да й предадеш нещо?

— О, да!

— Попитай я дали ще изпее „Дом, свиден дом“ на концерта.

Втурнах се като стрела и както очаквах, намерих Мариан да подрежда цветята. Думите на лорд Тримингъм в миг се изпариха от главата ми.

— О, Мариан, аз ще играя!

— Ще играеш ли? — рече тя. — Че нали все това правиш?

— Ама не, искам да ти кажа за днес следобед, за мача. Поне съм резерва, а това е почти същото. То се знае, няма да пипна бухалка дори ако някой от нашия отбор умре.

— Значи няма защо да се надяваш — отвърна тя.

— Не… обаче ако някой се задъха много, може да тичам вместо него и даже да вляза в отбора, ако някой си счупи крака или си навехне глезена.

— И кой искаш да бъде той? — попита тя закачливо. — Татко ли?

— О, не!

— Денис?

— Не — казах аз, но не прозвуча много убедително.

— Сигурно искаш да бъде Денис. Или може би Бърнскил? — Бърнскил беше икономът. — Той е доста схванат в ставите. Лесно ще си счупи нещо.

Аз се засмях.

— Или Хю?

— О, не, не той.

— Защо не?

— О, защото вече е бил раняван… пък и…

— Пък и какво?

— Пък и той ни е капитан, и толкова ми харесва, и… о, Мариан!

— Да!

— Той ме помоли да ти предам нещо — опомних се аз. — В същност две неща, ама едното не е важно.

— Кажи ми това, което е важно. А защо другото да не е важно?

— Защото е за мен. Той каза, че не бива да му се сърдиш…

— Защо не бива да му се сърдя?

Тя си убоде пръста с една бяла роза.

— По дяволите! — възкликна Мариан. — Защо не бива да му се сърдя?

— Защото не съм в отбора.

— Но аз мислех, че си.

— Не бе, само резерва.

— Ама разбира се, че ми каза. Срамота! Наистина ще му се разсърдя.

— О, не, моля те, недей — възкликнах аз, защото тя така ядно забучваше цветята във вазите, че ми се видя наистина сърдита.

— Не беше по негова вина, пък и капитаните трябва… искам да кажа, че ще бъде ужасно, ако има протежета. Тъй че няма да е честно да му се сърдиш. А сега — добавих аз бързо, като отклоних разговора — искаш ли да чуеш и другото съобщение?

— Не особено.

Стъписах се от отговора и пак реших, че ми говори с оня закачлив тон, с който големите имат навик да говорят на децата.

— О, ама… — започнах аз.

— Е, май ще е по-добре да го чуя. Ти каза, че е по-важно от другото. Защо?

— Защото се отнася за тебе — рекох аз.

Тя взе от бялата емайлова ваза няколко рози, от които капеше вода, вдигна ги пред лицето си и ги огледа критично.

— Жалки цветове, нали? — рече тя и наистина в сравнение с нея розите изглеждаха направо увехнали. — Но едва ли може да се очаква нещо повече от цветята в края на юли, и то в тази горещина.

— Не е съвсем краят на юли — напомних й аз, тъй като никога не забравях календара. — Още е двайсет и първи.

— Така ли? — рече тя. — Вече губя представа за дните. Живеем в такъв водовъртеж от веселие, нали? Непрестанни развлечения. Не ти ли дотягат? Не искаш ли да си идеш у дома?

— О, не — казах аз. — Освен ако ти не искаш това.

— В никакъв случай. Ти си ми единствената надежда. Не мога без тебе. Впрочем колко ще останеш още?

— До трийсети.

— Но това е толкова скоро! Не бива да си заминеш тогава. Стой до края на ваканцията. Ще говоря с мама.

— О, не, не мога. На майка ми ще й домъчнее за мене. Вече и така й е мъчно.

— Не ми се вярва. Преувеличаваш. Постой още една седмица тогава. Ще говоря с мама.

— Трябва да пиша вкъщи…

— Да, разбира се. Добре, значи това е решено. И цветята подредихме. Мога ли да ти поверя една от тези вази?

— Да, моля — казах аз. — Но, Мариан…

— Да?

— Ти още не си чула какво каза Хю.

Лицето й помръкна. Тя остави вазите, които носеше, и рече почти раздразнено:

— Е, хайде, какво е то?

— Той пита дали ще изпееш „Дом, свиден дом“ на концерта.

— Какъв концерт?

— Довечера след мача ще има концерт.

Лицето й придоби най-печалното си изражение, тя помисли малко и рече:

— Кажи му, че ще я изпея, ако той изпее… е, добре, ако изпее „Тя носеше венец от рози“.

С моето по детски силно развито чувство за справедливост си помислих, че това е едно много задоволително споразумение и като помогнах на Мариан да занесе цветята, при което волю-неволю трябваше да вървя бавно, изтичах да намеря лорд Тримингъм.

— Е, какво отговори тя? — попита той нетърпеливо.

Казах му за условието на Мариан.

— Но аз не пея — рече той.

Гласът му го издаваше повече от лицето. Веднага усетих, че нейният отговор е удар за него. Той каза „Аз не пея“, а не „Аз не мога да пея“, пък и беше съвсем очевидно, че не може, и аз се учудих как не съм се сетил по-рано за това. В училище подобни груби оскърбления бяха всекидневие и аз се изненадах, че той бе така дълбоко огорчен; но ми се искаше да го утеша някак, умът ми заработи по-бързо от обикновено и казах:

— Ама това беше само шега.

— Шега? — повтори той. — Но тя знае, че не пея.

— Точно в това е смешното — обясних му търпеливо аз.

— О, така ли мислиш? — рече той, а в гласа му трепнаха радостни нотки. — Иска ми се да съм сигурен.

Навярно щеше да е по-добре, ако беше останал с първоначалното си впечатление.

 

 

По-късно същата сутрин срещнах отново Мариан и тя ме попита дали съм предал отговора й на лорд Тримингъм. Отвърнах й утвърдително.

— И какво каза той? — попита тя.

— Той се засмя — рекох аз. — Шегата много му хареса, защото, знаеш ли, той не пее.

— Наистина ли се засмя?

Тя изглеждаше объркана.

— О, да!

Вече започвах да се величая не само като пратеник на боговете, но и като режисьор.

 

 

С пълното одобрение на Маркъс аз си облякох за мача училищния спортен екип, ала когато го попитах дали да си сложа и фуражката — синя, с избродиран бял грифон отпред, съшита от парчета, чиито краища се съединяваха на върха и завършваха с едно копче — той се поколеба.

— Щеше да е добре, ако беше шапка с герба на Англия или даже с емблемата на графството, или пък на някой клуб. Ама като е само ученическа фуражка, хората може да си помислят, че се перчиш с нея.

— Няма да си помислят така, ако я сложа да ме пази от дъжда, тапир такъв!

— Че то няма да вали бе, клизмо кекава!

Поспорихме малко за това кога какви шапки се носят, като се обсипвахме с находчиви обиди.

 

 

Слънце и сянка навън, слънце и сянка в душата ми. След завръщането на Маркъс започнах смътно да съзнавам, че водя двойствен живот. От една страна, това ме окриляше, даваше ми някакво усещане за сила и събуждаше скритите ми способности на интригант. Ала се и боях, боях се от някоя грешка и дълбоко в душата си съзнавах, че реалната трудност да държа Маркъс в неведение все още съществуваше, макар да ме бяха убедили да не й обръщам внимание. Притежавах нещо, което ме правеше опасен, но какво беше то и защо ме правеше опасен, нямах представа, а и скоро тази мисъл бе изместена от друга — мачът застрашително наближаваше и това се усещаше в цялата къща. Мяркаха се фигури, облечени в бяло, които крачеха решително нагоре-надолу, мъжки гласове се провикваха авторитетно и настойчиво, сякаш животът изведнъж бе станал по-тържествен, сякаш бяхме в навечерието на битка.

Изядохме леката закуска прави, като всеки отиваше на бюфета, за да си сервира сам и това ни се видя голямо нововъведение. То облекчи вълнението и напрежението, които ни караха да скачаме час по час, и ние с Маркъс се захванахме да обслужваме другите. Обслужвахме ги и чакахме, защото отдавна бяхме свършили със закуската и си губехме времето, когато лорд Тримингъм улови погледа на Маркъс и каза:

— Не е ли време да тръгваме?

Спомням си как вървях с отбора и ту се опитвах да си представям, че съм един от тях, ту си представях, че не съм играч; спомням си и онази увереност, толкова присъща на децата, че нищо друго на света няма значение, освен победата. Спомням си как класовите различия сякаш се стопиха и икономът, лакеят, кочияшът, момчето от кухнята сякаш бяха на равна нога с нас, спомням си, че някакво шесто чувство ми помогна да предположа с известна точност как всеки от тях ще се преобрази.

Всички наши играчи бяха облекли фланелени сака и бели панталони. Играчите от селото, по-голямата част от които се бяха събрали в павилиона, ме разтревожиха с невзрачната си външност; някои носеха работните си дрехи, други си бяха съблекли саката и се виждаха тирантите им. „Какъв ли шанс за успех могат да имат?“ — мислех си аз, защото макар да не бях чак такъв формалист като Маркъс, не ми се вярваше, че човек може да победи в някое състезание без подходящо облекло. Все едно туземци да се бият с редовна армия. И тогава ми хрумна, че селският отбор прилича на бурите, които от наше гледище не бяха добре със снаряжението, но въпреки това се представяха добре, и ги погледнах с по-голямо уважение.

Повечето играчи от двата отбора се познаваха, а останалите бяха официално представени един на друг от лорд Тримингъм. Цялата тази церемония ми се стори потискаща и сега ми се струва такава; първите едно-две имена се задържаха в паметта ми, а останалите започнаха да се отцеждат като дъждовни капки от дъждобран. Изведнъж чух:

— Бърджес, това е нашата резерва Лео Коулстън.

Машинално протегнах ръка и като видях кой е пред мен, аз, не знам защо, се изчервих до корена на косите си. И той изглеждаше смутен, ала се овладя по-бързо от мене и рече:

— О, да, милорд, ние с мастър Коулстън се познаваме, той идва да се спуска от моята копа.

— Колко глупаво от моя страна — каза лорд Тримингъм. — Ама разбира се, че той ни каза. Но трябва да го пращаш да ти изпълнява разни поръчки, Бърджес, той е майстор в тия работи.

— Сигурен съм, че е способен млад джентълмен — рече фермерът, преди да успея да отговоря.

Лорд Тримингъм се обърна и ни остави сами.

— Не те видях, като идваше — изтърсих аз, разглеждайки белия спортен екип на фермера, в който той изглеждаше като в карнавален костюм.

— Бях при кобилата — каза той. — Ама тя е добре вече, има си жребче. Трябва да минеш да ги видиш.

— Ти ли си им капитанът? — казах аз, защото ми беше трудно да си го представя като подчинен.

— Не съм кой знае какъв спортист. Просто им отбивам топките. Бил Бърдок ни е капитанът. Ей го там, говори с Негова Светлост.

То се знае, слугите често наричаха лорд Тримингъм „Негова Светлост“, но в устата на Тед това ми прозвуча странно и аз неволно се огледах дали Мариан не е наблизо, но дамите още не бяха се появили.

— Я, виж, хвърлят ези-тура — рече той с почти момчешко нетърпение. — Ама все едно, Негова Светлост никога не печели.

Но този път спечели и ние започнахме първи. Играта беше вече в ход, когато мисис Модсли се появи със свитата си. Без малко да ги упрекна за закъснението.

— Едвам тръгнаха — довери ми Маркъс. — Хайде, брат ми, пак ще се видим.

Той слезе с тях до една редица столове в основата на стълбите, а аз останах с отбора в павилиона.

Оттогава насам никога не съм гледал крикет по собствено желание, но съзнавам, че по онова време условията бяха изключителни; членовете на фамилията Тримингъм винаги бяха проявявали интерес към тази игра, а мистър Модсли продължаваше традицията; имахме табло за изписване на резултата, лични картони за отбелязване на точките и бяла тебеширена линия, която разделяше игрището. Всички тези допълнителни подробности ни изпълваха с усещане за важността на мача, за извънредната му значимост, нещо, което аз търсех и в живота; ако състезанието бе подготвено през пръсти, едва ли щеше да ми направи същото впечатление. Харесваше ми, когато човешкото съществование се свежда до победа или поражение, а аз бях голям запалянко. Струваше ми се, че честта на Брандъм Хол е заложена на карта, че ако загубим, никога няма да можем да се погледнем в очите. Представях си, че повечето от зрителите, като жители на селото или на съседните села, бяха против нас; фактът, че ръкопляскаха на всеки хубав удар, не ме сближаваше с тях, а ако носехме розетки или емблеми, за да се отличаваме от местните жители, нямаше и да ги погледна, макар че охотно бих стиснал ръката и на най-големия подлец от нашия отбор.

На първо място, страстно желаех лорд Тримингъм да се представи добре, защото ни беше капитан, а тази дума имаше ореол за мен, защото той ми харесваше и се наслаждавах на усещането за власт, идещо с неговото покровителство, и защото този човек олицетворяваше в най-висша степен великолепието на Брандъм Хол — скритите възможности да превъзнасям величието му до небесата.

Първата вратичка падна с петнадесет пробега, сетне дойде неговият ред.

— Тримингъм е голям батсман — бе казвал неведнъж Денис. — Признавам, че левите му удари не са нещо особено, но напоследък гледам, че праща топката отвъд защитната линия. Това е удар, достоен за истински играч от отбора на графството, и аз много се съмнявам дали самият Форстър ще може да се мери с неговите десни удари от последно време.

Наблюдавах как лорд Тримингъм отива към вратичката, вроденото изящество на осанката му контрастираше рязко с обезобразеното му лице; в начина, по който излезе в центъра на игрището — всъщност поиска място в средната и лява част, което бе новост за онова време — имаше особена ритуална тържественост. И той все пак ни показа на какво е способен. Прекрасният му удар отпрати топката отвъд защитната линия и тя два пъти докосна очертанията на игрището: последва майсторски десен удар почти с ръба на бухалката, при който топката премина на косъм от вратичката, а после, запратена от ръката на боулера, полетя застрашително, променяйки траекторията си, събори лявото колче на вратичката и Тримингъм изгоря, като прибави само единадесет точки към нашия резултат.

Разнесоха се ръкопляскания — сдържани и доброжелателни, по-скоро за самия него, отколкото за играта му. Аз се присъединих към тези приглушени аплодисменти и когато той се приближи, обърнах очи към него и тихо казах: „Лош късмет, сър“; с изненада забелязах, че Мариан му ръкопляска силно като на победител, спечелил цяла „стотица“, а очите й блестяха. Той й отвърна с онова разкривено изражение, което му служеше за усмивка. Дали тя му се присмиваше? Това се питах. Някаква нова шега ли беше? Не ми се вярваше: просто като жена тя нямаше представа какво е крикет.

Сполетяха ни и други беди; пет вратички паднаха, като спечелихме само петдесет и шест точки. Ох, колко ги мразех тогава, тези бури с техните пъстри одежди, които победоносно подхвърляха топката във въздуха след всеки сполучлив удар. Зрителите, разположени около игрището, седяха, стояха прави, лежаха или се облягаха на дърветата; и аз си представях как, въодушевени от бунтарските си настроения, се наслаждават на падението на висшестоящите.

Такова беше положението, когато мистър Модсли влезе в игра. Той вървеше вдървено и спря на няколко пъти, като неловко си оправяше ръкавиците. Предполагам, че тогава бе петдесетгодишен, но на мене ми изглеждаше безнадеждно стар и съвсем не на място, сякаш Старостта бе пристигнала със своята коса, за да се заеме с крикетната вратичка. Той донесе със себе си дъх на деловитост и работни часове, и онази неуловима златна следа, която бе толкова необичайна за крикетното поле. Дребничък като джудже, той застана пред съдията и отговори на неговите команди с резки движения на бухалката. Главата му леко се поклащаше върху тънката гущерова шия, докато погледът му обхващаше цялото игрище наведнъж. Като видяха това, играчите потриха ръце и се приближиха. Изведнъж ми стана жал за него — шансовете съвсем не бяха на негова страна, играеше една игра, за която бе прекалено стар, правеше се на по-млад. Сякаш някакъв герой от средновековен фарс се бе намесил в играта и аз покорно очаквах вратичката му да падне.

Ала напразно се боях. Качествата, които бяха помогнали на мистър Модсли да преуспее в живота, му бяха от полза и на крикетното поле — най-вече способността да преценява обстановката. Той знаеше кога да пропусне топка. Не може да се каже, че използва докрай слабите удари — изобщо не улучи линията на полето — но спечели точки от тях. В играта му явно нямаше стил; справяше се практично с всяка попаднала му топка. Неговата система не беше никаква система, но тя даде резултат. Имаше необикновен усет за разположението на играчите в полето и, общо взето, успяваше да промъкне топката между тях. Караше ги да идват по-наблизо, да тичат повече, да напрягат краката си до крайност, да заемат пози на извънмерна бдителност, но всичко бе напразно.

Някакъв боулер, който с точните си удари малко по-рано можеше да претендира за две вратички, се появи на игрището. Една от неговите топки улучи мистър Модсли и той напразно направи протест пред съдията, сетне играта му се разстрои и го изтеглиха вдясно. В следващата серия една вратичка падна и Денис се присъедини към баща си. Имахме вече 103 точки, от които мистър Модсли бе спечелил двадесет и осем. Дамите, както личеше от неподвижните им шапки, следяха играта с жив интерес; можех да си представя прожекторния поглед на мисис Модсли, насочен неотклонно към вратичката.

Преди да тръгне от павилиона, Денис ни беше казал какво смята да прави.

— Главното е да не се измори — рече той. — Стига да мога, няма да го оставя да тича от една вратичка до друга нито веднъж. Исках да сложим някой да тича вместо него, но той не даде. Когато топката дойде към мене, или ще улуча границата на полето, или няма да я докосна. Изобщо няма да я докосна.

Отпървом тази тактика бе успешна. Денис наистина улучи границата на полето — улучи я два пъти. Той жестикулираше много, когато беше ред на баща му да подава топката, Денис обикаляше с дълбокомислен вид, а понякога утъпкваше изровените места в центъра. Ала неговият метод някак не се съгласуваше с бащината му опортюнистична тактика. Изпълнен с желание да спечели всеки пробег, знаейки точно кога да го направи, мистър Модсли често бе прекъсван от вдигнатата ръка на Денис, която щръкваше нагоре като полицейска палка. На няколко пъти зрителите захихикаха, но Денис съвсем не забелязваше тяхното веселие, нито растящото раздразнение на баща си, което бе очебийно за всички. Най-сетне, като му дадоха сигнал, мистър Модсли извика: „Да-вай!“. Сякаш камшик изплющя, цялата му властност, така внимателно скривана във всекидневния живот, прозвуча в тази дума. Денис се втурна като подплашен заек, но беше късно; едва успя да стигне до средата на полето и изгоря. Паднал духом и с пламнало лице той се върна в павилиона.

Нямаше съмнение кой владее положението. Но колкото и да е странно, макар да не ми се зловидеше успехът на моя домакин, аз съвсем не можех да го съчетая с бойния дух на играта. Това не беше крикет, това не можеше да се нарече крикет, щом едно дребничко като джудже старче със скърцащи стави и жилест врат успя с малко ум и невероятна находчивост да опровергае поговорката, че в младостта е силата. Това бе превъзходството на разума над физическата сила, към което аз, като англичанин, се отнасях с недоверие.

Все пак никой не успя да устои дълго на мистър Модсли. Последните ни три вратички паднаха бързо, но вече имахме 142 точки — доста приличен резултат. Оглушителни аплодисменти посрещнаха завръщането на мистър Модсли — непобеден, току-що спечелил петдесет точки. Той вървеше сам, икономът, последният му партньор, се бе присъединил към отбора, където несъмнено се чувстваше по-свободно. Ние всички станахме, за да му засвидетелстваме нашето уважение, а той бе малко пребледнял, но съвсем не изглеждаше така разгорещен като играчите от селския тим, които се потяха обилно и си бършеха лицата. Лорд Тримингъм си позволи да го потупа по рамото, но колкото и леко да го направи, цялата крехка фигурка на мистър Модсли се разтресе от допира.

По време на почивката пихме чай и си припомняхме всичко отново и отново, а героят на деня бе доволен, че го оставихме на мира; в действителност скоро за нас беше така невъзможно да го свържем с набраните от него точки, както и с финансовите му операции в града. В пет часа нашият тим пак излезе на игрището; селото разполагаше с два часа, за да ни победи.