Лесли П. Хартли
Посредникът (17)

Глава XVI

Брандъм Хол
        Край Норидж.
                Норфък.
                        Англия.
                                Земята.
                                        Вселената
                                                и т.н.

Мила мамо,

Много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но не прекарвам добре тук. Като ти писах тая сутрин, беше добре, но не и сега, заради поръчките и писмата. Всички са много любезни с мене, както ти писах тази сутрин, и ми харесва тука но моля те, майче, изпрати телеграма, че трябва да се върна веднага в къщи. Може да убясниш че искаш да си дойда за рождения ден, защото ще ти е много мъчно и че аз предпочитам да го прекарам с тебе. Рожденият ми ден е в петък, 27-ми, значи има още много време. Или ако това е много скъпо, може да пишеш пратете Лео в къщи, ще обясня с писмо. Не искам да стоя тука повече, отколкото можем да понесем и ти, и аз. Не че не се забавлявам, но сичко е заради писмата.

Тук спрях. Знаех, че трябва да пиша по-подробно за тези писма. Но как да го сторя, когато на устните ми бе печатът на мълчанието? И знаех ли самият аз какво представляват? Не, знаех само, че чрез тях Мариан и Тед си уреждат срещи. Знаех, че писмата са много тайни и предизвикват изблик на най-силни чувства, каквито до този следобед не бях и предполагал, че големите могат да изпитват, чувства, които щяха да доведат до… е, да доведат до убийство. За мен това беше само дума, но страшна дума и макар че не ми бе ясна логиката на тези чувства, то яростта на фермера, неговите заплахи и пушката, която бях започнал да виждам като олицетворение на самия Тед, ми дадоха представа за онова, което се случва в реалния живот. И лорд Тримингъм щеше да бъде жертвата — в това не се съмнявах, съдбата на петия виконт изясняваше всичко. Беше невъзможно да кажа на мама за това, но можех да използвам други доводи — доводи, които тя би разбрала — та моята неприязън към разнасянето на писма да й се види още по-убедителна.

Дотам и обратно е близо четири мили и трябва да минавам реката по тясна греда и да вървя по черен път, което е много изтощително в Атската Жега („адската жега“ беше изтъркан израз на мама и както споменах по-рано, тя се страхуваше от реалното явление), а от двете ми страни има диви животни или почти диви, от които ме е страх. Трябва да ходя там почти всеки ден, иначе ми се сърдят, толкова са важни за тях тия писма.

Дотук достатъчно за материалните и физическите затруднения. Сега щях да се заема с моралната страна на въпроса — сигурен бях, че това ще направи впечатление на майка ми. Тя си имаше два любими израза: „не е хубаво“ и „никак не е хубаво“ — първия употребяваше често, втория — умерено, за всеки начин на поведение, който не одобряваше. Самият аз не вярвах в представата за злото, но виждах, че сега е моментът да се позова на него.

Това нямаше да има такова голямо значение — продължих аз, — само че ми се струва, че ме карат да върша нещо, дето не е хубаво и никак не е хубаво (реших, че трябва да вмъкна и двата израза) и нещо, което ти не би одобрила. Затова, моля те, изпрати телеграма веднага щом получиш това писмо.

Надявам се, че си добре, майче, тъй както и аз съм добре и щях да бъда много щастлив, ако не бяха Писмата.

Твой любящ син

Лео

ПП. С голямо непърпение очаквам да се върна в къщи.

ППП. За нещастие днес изпуснах пощата, но ако това писмо пристигне с първата поща във вторник на 24 юли, твоята телеграма ще бъде тук около 11:15 ч. във вторник, а ако пристигне с втората поща, то телеграмата ще получа най-късно до 17:30 ч. във вторник.

ПППП. Сигурно ще можеш да изпратиш телеграма и на мисис Модсли.

ППППП. Горещината е Атска и става все по-Атска.

То се знае, с правописа бях добре и ако не бях така изморен и развълнуван, нямаше да направя толкова грешки.

При все че се почувствах много по-добре след написването на писмото, този следобед сякаш бе върнал умственото ми развитие назад, а на духа ми бе нанесъл суров удар, иначе едва ли щях да го напиша. Не знаех къде точно раната е най-дълбока. Наистина самолюбието ми беше наранено, но то бе наранено два пъти и вторият удар донякъде притъпи болката от първия. Избухването на Тед почти бе изличило от съзнанието ми думите на Мариан: то бе довело докрай разрухата на моя временен душевен строй. За втори път този следобед аз си бях плюл на петите: бях хукнал навън колкото ми държат краката. Хвърляйки поглед назад, бях видял Тед пред портата — маха ми с ръка, и вика нещо; но на мен ми се стори, че се кани да ме погне и като улично хлапе, което бяга от полицай, хукнах още по-бързо, докато не останах без дъх. Все пак този път не се разплаках, защото Тед бе мъж и неговият гняв бе засегнал една по-жилава струна в душата ми. Докато стигнах до шлюза — границата между неговата земя и нашата — уплахата ми се бе поуталожила, защото вече бях недостижим за ръката му, пък и за пушката, от която още се боях.

Много кървящи рани може да са по-опасни от една, ала болката от тях, разсеяна на много места е и по-поносима за ума.

За моето душевно благополучие самолюбието навярно бе много по-важно от чувствата, които изпитвах. Самолюбието ми бе пострадало в много отношения, ала се и крепеше на думите на Тед за успехите ми в крикета и пеенето и в известен смисъл то обитаваше онази част от мене, която беше недосегаема за чувствата: бях надминал всички в крикета, бях надминал всички в пеенето — това бяха преимущества, които не можеха да се обезценят с груби думи. В същото време всичко зависеше от всеобщото одобрение и както предвиждах, тъкмо то щеше да ми липсва, като се върна в Брандъм Хол. Бях си втълпил (най-невъзможното, което можеше да се случи), че Мариан вече е разправила на всички онова, което каза на мен — че съм глупав хлапак, наперен келеш и т.н., и най-лошото от всичко — Шейлок! Представих си как влизам в дневната, позакъснял за чая, и всички се държат с мен като с прокажен — това, даже след всички други преживявания, бе възможност, която ме плашеше.

Всъщност тъкмо обратното стана. Аз дори не закъснях, посрещнаха ме шумно, разпитваха ме — някои закачливо, други с интерес — как съм прекарал следобеда и аз им отговарях старателно; привлякоха ме в техния кръг на почетно място до чайника — лъскавия сребърен чайник, постоянен предмет на моето възхищение. Мариан царуваше там. Никога не бях я виждал така оживена. Макар че не наливаше чая с присъщата на майка й изисканост, тя намираше за какво да попита всекиго, подаваше всяка чашка така, сякаш връчваше дар, досещаше се или си спомняше кой как обича да го пие.

— Вашият с лимон, нали? — казваше някому и прочие.

Къщата беше пълна. Сред обичайните неделни гости имаше и възрастни хора, които посрещах с удоволствие, защото те по-често имаха какво да ми кажат от младите. Не си спомням лицата им, но нейното помня добре — предизвикателството в погледа, насмешливата нотка в гласа. Очите й винаги изглеждаха по-сурови от устните; докато се усмихваше, те сякаш мятаха мълнии. На гостите навярно им харесваха тези шеги, защото в тях се долавяше и ласкателство. Лорд Тримингъм седеше до нея на ниско столче, виждаше се само главата му и тогава ми хрумна, че точно така ще бъде, когато Мариан стане господарка на Брандъм Хол — тя ще седи на най-личното място, той — почти в сянка. Мариан придаваше блясък на всичко, което вършеше. В отсъствието на майка си тя сякаш вече царуваше — имаше толкова решителност в лицето и движенията й. Питах се къде ли е мисис Модсли; никога не бе отсъствала от следобедния чай. Дъщеря й царуваше по-различно от нея — не така изкусно, ала далеч по-бляскаво.

Когато дойде моят ред, Мариан ме погледна в очите и рече:

— Три или четири бучки, Лео?

Казах „четири“, защото се предполага, че малките момченца обичат много захар. Това предизвика смях, както и бях очаквал.

Пиенето на чай беше събитие в Брандъм Хол. Само какви сладкиши, сандвичи и мармалади поднасяха! Половината оставаха недокоснати и ги връщаха в помещението на слугите. Ако си помислих за Тед и за неговия самотен следобеден чай на кухненската маса, осеяна с резки от нож, то беше, за да се попитам как ли изобщо бях попаднал там, в съзнанието ми бе останал споменът за нещо зловещо, сякаш това бе клетка на диво животно. Благоприличните звуци, които се чуваха, докато ядяхме и пиехме, лекият ромон на разговора, спокойните гласове, едва доловимото, успокоително подрънкване при разместването или подаването на приборите, блясъкът на благосъстоянието — колко пленително бе всичко това, и все пак едва ли щеше да ме привлича така, ако не бях видял и другото.

Когато занесох чашата си на Мариан, за да ми я напълни повторно (имах това право като по-отдавнашен гост), нейните очи ми дадоха знак, който не пропуснах да забележа. „Остани последен — казваха те — или се върни при мен по-късно.“ Ала въпреки това, въпреки че прекарах толкова приятно, не се върнах. Отидох в стаята си, заключих вратата и написах писмото.

Струваше ми се, че ако аз си замина, само ако си замина, връзката между Тед и Мариан ще се прекъсне. Не се питах как са се срещали, преди да се появя аз. Размишлявах така: няма кой друг да им носи писмата освен мен, трябва да ги занасям и връщам отговорите и един и същи ден, защото едва след закуска Мариан научава плановете на майка си за деня; ако мене ме няма, те не могат да се срещат и лорд Тримингъм никога не ще узнае, че неговата бъдеща невеста се е държала прекалено приятелски с друг мъж. Ако остана, ще трябва да правя каквото ми каже тя, значи единственият изход е да си ида. Не виждах ни една пукнатинка в тази логика.

Не се запитах защо моята мисия, някога така приятна за мен, вече се бе превърнала в кошмар. Ако нещо се беше променило, това бях аз, те си оставаха същите. За първи път в живота ми у мен се появи силно чувство за отговорност, свързано с нещо, което ни най-малко не ме засягаше лично — чувство за това кое е редно и кое — не. До неотдавна моят принцип бе да си гледам собствената работа, както правеха и повечето ми съученици. Ако някой ме нападнеше, опитвах се да се защитя. Ако нарушах правилата, мъчех се да избягна последиците. Там, където нямаше наредби и никой не ме заплашваше, губех представа за онези две независещи една от друга сили, които нямаха нищо общо с личните ми тревоги и бяха наречени Добро и Зло, и моите действия можеха да бъдат отнесени към едното или другото за порицание или за одобрение. Ала сега, заради някакви угризения от този род, се видях принуден да взема предпазни мерки, и то в свой ущърб, защото не исках да напускам Брандъм.

Не ще и съмнение, Мариан и Тед ми бяха дали достатъчно основания да се сърдя, но справедливостта изискваше да си призная, че аз пръв ги бях нападнал. Те се отбраняваха. Смятах, че зная кое е най-добро за мен, най-добро за тях, най-добро за лорд Тримингъм, най-добро за всички: затова си и отивах. Нямах чувството, че бягам. Но бягах. Бях разстроен, изплашен и не разчитах вече нито на себе си, нито на някой друг.

Пощенската кутия бе празна и моето писмо трябваше да почака до заранта. Другото го беше изпреварило с повече от половин ден. Не се и съмнявах, че то ще накара майка ми да прати спасителната телеграма.

Като прекосявах бързешком салона, налетях на лорд Тримингъм.

— Тъкмо ти ми трябваш! — възкликна той, както бе ми казала и Мариан преди него. — Искаш ли да спечелиш моето благоволение?

Другите двама ми бяха предложили по-големи подкупи, но аз не виждах нищо опасно да приема този.

— О, да!

— Хайде, бъди добро момче и ми намери Мариан.

Сърцето ми се сви. Тя бе последният човек, когото исках да видя.

— Ама аз си мислех, че вече няма да й предаваш съобщения — възразих.

За първи път, откакто се познавахме, сякаш усетих как се чувства, стига да бях отгатнал правилно признаците — изглеждаше объркан и ми се стори, че ще се нахвърли върху мен, както бяха направили другите двама. Каза ми доста рязко:

— О, не се притеснявай, ако си зает. Аз само исках да й кажа нещо. Тя заминава за Лондон утре и може да не я видя дотогава.

— Заминава за Лондон?

— Да, до сряда. — Стори ми се, че говори за нея прекалено собственически.

— Не ми е казвала — рекох аз с обидения тон на слуга, който не е бил уведомен за пристигането на гост…

— Точно сега трябва да мисли за един куп неща… Иначе щеше да ти каже, сигурен съм. Хайде, бъди ангел и я намери, освен ако не я държиш в шапката си като фокусник.

Ненадейно, с безкрайно облекчение се сетих за един много сериозен довод.

— Маркъс ми каза, че тя ще ходи у мами Робсън след чая.

— По дяволите мами Робсън. Мариан все у тях ходи, а пък ми казва, че на старата паметта й изневерява и вечно забравя дали е идвал някой, или не. Робсън по име, роб по природа, казваше мистър Модсли. На нея трябва да й викаме робиня.

Помислих си, че това е великолепна шега и тъкмо се затичах, когато той ме повика отново:

— И не се пресилвай — рече лорд Тримингъм с прежния си добросърдечен тон. — Нещо си пребледнял. Не бива да имаме двама болници в къщата.

— О, а кой е другият?

— Нашата домакиня. Но тя не иска да се говори за това.

— Много ли е болна?

— А, не, нищо особено.

Виждаше се, че съжалява, задето се е изпуснал.