Лесли П. Хартли
Посредникът (5)

Глава IV

Пътуването до Норидж бе повратен момент — то промени всичко. От самото пътуване ми е останало много малко, само някакво усещане за пълно блаженство, което се надигаше в мен, преливаше като вино в чаша. Обикновено купуването на дрехи ми се виждаше отегчително, защото аз не се гордеех с външността си и нямах причини за това. Струваше ми се, че тя съществува някак отделно от мен, но сега пламналото ми лице, което разсмиваше околните, ме накара да се убедя в противното. Мисълта, че може да има нещо общо между мен и външния ми вид, бе като просветление и отначало доста ме разтревожи. Когато Мариан ми казваше, че едно нещо ми отива, а друго — не (тя нито за миг не се поколеба), когато разбрах, че я интересува не удобното облекло, а красивото, в мен се породи непознато чувство, чиято сладост помня и до днес, макар че така скоро се стопи. Завърнах се, изпълнен не само с усещането, че е прекрасно аз да бъда аз, но и с вътрешно задоволство от вида си.

Закусихме в „Мейдс Хед“ на Уенсъм стрийт и за мен това бе важно събитие, защото, докато баща ми бе жив, у нас се смяташе за голямо разточителство да идем в хотел-ресторант: ако се хранехме навън, то обикновено влизахме в някоя гостилница.

От Брандъм Хол тръгнахме рано и към обед вече бяхме свършили с покупките. Един след друг пакетите се трупаха в каретата, докато седалката пред нас бе направо засипана с тях. Не можех да повярвам, че повечето са за мен.

— Сега ли искаш да се премениш? — попита Мариан. — Или ще потърпиш да се приберем вкъщи?

Още си спомням с какво колебание размишлявах над този въпрос, накрая, за да удължа радостното си очакване, й казах, че ще потърпя.

Трябва да е било много горещо в Норидж — термометърът, когато отидохме да го видим доста по-късно този ден, все още показваше 28,5°С, а сигурно е било и повече — но не си спомням да съм усетил жегата, при цялото си зимно облекло.

За какво ли сме си говорили тогава, та ми е останало усещане за криле и за пориви, за въздух, пронизан от полета на птица. За летеж във висините и за шеметно спускане надолу, за неуловими пъстроцветни отблясъци, потопени във водопади от слънце.

Навярно всичко зависеше от нейното присъствие и все пак, когато на обед тя ме отпрати да се позабавлявам за един час сам в катедралата, този възторжен унес не ме напусна. Несъмнено това се дължеше и на увереността, че скоро ще я видя отново; но никога не съм се чувствал в такава хармония с всичко наоколо. Сякаш самата катедрала, устремена цялата нагоре към своя прочут сводест покрив, изразяваше онова, което чувствах аз; и по-късно, когато напуснах прохладния полумрак, за да го заменя с горещината и слънчевия блясък навън, когато напуснах това царство на вечния покой — прочел словата, просто бях обаян — час по час вдигах глава нагоре, за да открия къде, в коя точка върхът на кулата пронизва небето.

O altitudo! Тя ме бе помолила да я чакам след час пред статуята на сър Томас Браун и от страх да не закъснея, отидох по-рано; каретата с двата си коня бе вече там, кочияшът вдигна камшик за поздрав. Аз обикалях наоколо, чудейки се кой може да е тоя сър Томас Браун и не смеех да седна вътре като собственик на каретата, когато забелязах Мариан в другия край на площада. Стори ми се, че се прощава с някого или поне зърнах нечия шапка, вдигната за сбогом. Тя тръгна бавно към мен, като си проправяше път през сънливото движение по улицата, и дълго не ме виждаше. После размаха слънчобрана си, украсен с бухнали рюшчета по края, и забърза.

Духовното ми преображение стана в Норидж; там аз като новоизлюпена пеперуда за първи път усетих, че имам криле. Но трябваше да дочакам закуската, та моето ново величие да получи публично признание. Новата ми външност бе посрещната с възторжени възклицания, сякаш всички бяха очаквали само този миг. Вместо газови горелки наоколо започнаха да избликват фонтани. Накараха ме да се кача на един стол и да се въртя като планета около себе си, а те обсъждаха всяка отделна видима част от новото ми облекло, като подхвърляха възторжени или шеговити забележки.

— От „Чалоу“ ли купихте вратовръзката? — извика Денис. — Няма да я платя, ако не е оттам.

Мариан каза да. Както забелязах по-сетне, на нея си личеше името на друга фирма — в толкова много магазини бяхме влизали.

— Боже, каква студена личност — забеляза някой остроумно.

— Ами да — засмя се друг, — като лед студен, като ливада зелен.

Започнаха да обсъждат зеления цвят на дрехите ми.

— Това е зелено сукно „Линкън“^[1] — заяви някой.

— Прилича на Робин Худ!

Аз бях възхитен от тази забележка и се видях да бродя из зелената дъбрава с девойката Мариан.

— Не се ли чувстваш друг сега? — попита ме някой така недоволно, сякаш аз бях отрекъл това.

— Да! — възкликнах. — Чувствам се съвсем друг човек.

Това си беше самата истина. Постепенно престанаха да ми обръщат внимание, както често става с децата, и аз слязох тромаво от своя пиедестал, съзнавайки, че моят час е отминал, но само какъв час бе това!

— Ела тук, момчето ми — рече мисис Модсли, — да те видя отблизо.

Аз пристъпих неспокойно, привлечен като пеперудка от блясъка на очите й, тези черни бляскави прожектори, чиято сила и въздействие никога не се променяха. Тя попипа меката тънка материя.

— Тези тъмносиви седефени копчета са хубави, нали? Да, много ти отива, надявам се, че и майка ти ще го хареса. Между другото, Мариан — добави тя, като се обърна към дъщеря си, сякаш аз и моите тревоги вече не съществувахме за нея, — намери ли време за малките ми поръчки, нещата, които ще ни трябват за едната седмица?

— Да, мамо — рече Мариан.

— А купи ли нещо и за себе си?

Мариан сви рамене.

— О, не, мамо, това може да почака.

— Не бива да чакаш много — прозвуча монотонно гласът на мисис Модсли. — Не срещнахте ли някого в Норидж?

— Ни жива душа — рече Мариан. — Бяхме страшно заети с покупките, нали, Лео?

— Да, вярно — отговорих аз с такава готовност, че забравих за онзи цял час, който прекарах сам в катедралата.

И ето че от враг лятото се превърна в мой приятел — това бе още една последица от покупките в Норидж. Имах чувството, че жегата ми е дарена, за да я използвам на воля и аз се скитах в летния зной, сякаш изследвах някаква нова стихия. Обичах да гледам как въздухът се издига, трепти и увисва тежко над тъмнозелените корони на дърветата в юлския ден. Харесваше ми това усещане за пълен покой, породено от жегата, или на мен така ми се струваше, сякаш цялата природа замирише в безмълвно съзерцание. Харесваше ми да докосвам знойния въздух с ръка, да го усещам около шията си, по коленете си, които сега бяха оголени за неговата прегръдка. Копнеех да навляза навътре, все по-навътре в него, да постигна по-голямо сближение, защото имах чувството, че тези усещания ще се натрупват и натрупват в мен, че ако става все по-горещо и по-горещо, аз ще проникна в самото сърце на горещината.

Зеленият костюм с неговите тъмносиви седефени копчета и отворена яка, дето тъй леко обгръщаше тялото, нежното бельо, чието докосване приличаше на милувка, чорапите — толкова тънки, че едва ли щяха да запазят краката ми от одраскване, половинките обувки — моята най-голяма гордост — това бяха само първите стъпки към пълното ми физическо сливане с лятото. Едно по едно щях да ги захвърлям и все не можех да реша в какъв ред, макар че този въпрос ме занимаваше. Коя дреха щеше да остане на мен последна, преди да настъпи пълното освобождение на голотата. Моите представи за благоприличие бяха съмнителни и неопределени, както и всичките ми познания по половите въпроси; и все пак те бяха достатъчно определени, за да копнея да ги отхвърля заедно с дрехите и да бъда като някое цвете или дърво — нищо да не стои между мен и природата.

Тези мои нудистки копнения трептяха в най-отдалечените кътчета на съзнанието ми, сигурно никога не съм мислил, че е възможно да се сбъднат. Междувременно гордостта от новите одежди промени, на някакво друго ниво на съзнанието, моето отношение към света и връзката ми с него. Новите дрехи винаги имат въздействието на стимулант, а обстоятелствата, при които получих моите, ги превърнаха в свръхстимулант. Перчех се, надувах се. Не че не бях способен да изпитвам благодарност и благоговение; тези две чувства се събудиха в мен. Благодарност за подаръците — как можех да си помисля, че моите благодетели не ме зачитат, как можех да не ги зачитам аз, когато бях дарен с такъв залог за приятелство — и благоговение заради начина, по който ми дадоха всичко това: сметките растяха, трупаха се небрежно от магазин на магазин, сякаш парите не бяха нищо! Тези разходи бяха достойни за боговете, това бе някакъв друг свят на изобилие, различен от този, в който живеех аз. Моят разум не бе способен да го обхване, ала въображението можеше да си играе с него, защото за разлика от разума, склонен да отхвърля онова, което не разбира, моето въображение обичаше да съзерцава непостижимото и да се опитва да го разгадае, откривайки някъде негово подобие. И аз имах готово подобие. От тези ослепителни същества, обсипани със златни лири (а както предполагах, и със златни гвинеи), които пристигаха, отсядаха, заминаваха, явно недосегаеми за всякакви ограничения, каквито работата или роднинските връзки налагат, от тези жители на света, които го бяха превърнали в игрална площадка и ме държаха в своята власт (аз не забравях това), защото можеха да ме направят щастлив само с една усмивка или нещастен само с присмеха си — от тях до зодиакалните знаци — а те едва ли бяха по-величествени и по-прославени — нямаше и крачка.

 

 

В моя чеиз не липсваше бански костюм и понеже бях обхванат от нудистки настроения или пък защото си въобразявах, че ще изглеждам много хубав в него (денят, прекаран с Мариан, ме бе накарал да осъзная много неща за себе си), страшно ми се искаше да го облека. Признах си, че не мога да плувам, ако някой не ме държи, а Мариан каза, че ще уреди това. Но тук мисис Модсли решително се възпротиви. Майка ми й била писала, че съм болнав и лесно се простудявам и тя не искала да поеме подобна отговорност без нейно разрешение. Но, разбира се, нямала нищо против да гледам как другите се къпят.

Една група вече тръгваше за реката и аз едва имах време да пиша на мама, преди да се присъединя към тях. Беше събота, 14 юли — един безнадежден ден от метеорологична гледна точка, защото термометърът (сега исках температурата да достигне несравними висоти) не показваше и 24°C. Но това беше тайна, която знаехме само ние с Маркъс и баща му; другите не бяха осведомени за истинското положение и високо се оплакваха от жегата. Взех си банския костюм, за да бъда в тон с настроението на останалите. И Маркъс си носеше банския, щеше да го облече, макар че и той като мен не можеше да плува. Както забелязах с печал, и двата ни костюма не правеха много отстъпки на голотата, вече бях премерил моя и той ми изглеждаше отчайващо обширен, а и Маркъс не беше по-добре.

Никога не бях ходил на такова къпане. Няма нищо чудно в това, защото в онези дни къпането бе развлечение за малцина и самата дума означаваше някакво по-силно преживяване, не както е сега. Бях изпълнен с любопитство и даже поизплашен — от самата мисъл, че трябва да се отдадем на някаква непозната, спотаено враждебна стихия. При все че моето запознаване с нея щеше да стане чрез другите, почувствах леки тръпки и ми премаля под лъжичката.

Тръгнахме вкупом надолу по пътеката, ние, шестимата — Мариан и Денис, млад мъж и момиче, чиито имена са записани в дневника, но лицата им не помня, и ние с Маркъс завършвахме шествието. Беше около шест часът следобед, жегата все още не намаляваше, но палещите лъчи на слънцето вече грееха по-меко и ласкаво. Минахме през една вратичка в плета и навлязохме сред дърветата, които се редяха от двете страни на пътя. По-сетне често минавах оттам, но никога не изпитах същото усещане за прохлада след жегата. Короните на дърветата бяха много гъсти, сякаш ни обгърнаха целите; тишината ни завладя, никой не проговори. Стигнахме до пътя и тръгнахме по него, а после се спуснахме бързо по стръмен горист склон, прехвърлихме няколкото стъпала на една ограда и стигнахме на поляната. С още една степен по-близо до новото преживяване! Изложени на подновените атаки на жегата, ние пак се разприказвахме и Маркъс ми рече:

— Тримингъм пристига довечера.

— О, така ли? — отвърнах без особен интерес, като си отбелязах на ум името, за да го запиша в дневника.

— Да, ама късно, ние ще бъдем вече в леглото.

— Бива ли го? — попитах.

— Да, само че е ужасно грозен. Не трябва да се стряскаш, нито да се издаваш с нещо като го видиш. Стяга се от това и се отдръпва, не обича да го съжаляват. Нали разбираш, ранили са го във войната и после лицето му не могло да се оправи. Казват, че така ще си остане.

— Жалко за човека.

— Да бе, ама не го казвай нито на него, нито на Мариан.

— Защо не?

— На мама няма да й се хареса това.

— Защо не? — повторих аз.

— Обещай, че няма да издадеш дори на кола на мъченията.

Обещах.

— Мама иска Мариан да се омъжи за него.

Мълчаливо преглътнах тази новина. За мен тя беше безкрайно неприятна. Вече страшно ревнувах Тримингъм и това, че бе герой от войната, не ми говореше в негова полза. Баща ми не одобряваше войната дотолкова, че когато ставаше въпрос за Англо-бурската война^[2], той бе на страната на африканерите. Винаги се включвах, когато пееха „Ний, кралице, твои сме войници“ и „Сбогом, Доли, и прости“ и едва не полудях от радост, като научих, че обсадата на Лейдисмит^[3] е свалена, но вярвах, че баща ми е прав. Може би Тримингъм си бе заслужил да го обезобразят. И защо ли мисис Модсли искаше Мариан да се омъжи за такъв ужасно грозен човек, който отгоре на всичко не беше и мистър.

Тъкмо прекосявахме една морава по настланата с каменни плочи пътека, водеща към извитата редица на тръстиките. Тя бе вдлъбната по средата и ние се насочихме към най-отдалечената й част. Това бе една от онези обрасли с острица блатисти местности в Норфък, където расте и блатен памук; при все че жегата бе изсушила всичко наоколо, човек трябваше да внимава къде стъпва, за да избегне ръждивочервеникавите локви, скрити в тревата. Шляп, шляп в калта и по моите половинки обувки потекоха кафяви вадички.

Пред нас изникна някаква черна постройка, направена изцяло от метални пръчки, греди и отвесни подпори, подобно на бесилка. В нея имаше нещо застрашително, нещо безкрайно самотно. Взе да ми се струва, че не бива да се приближаваме много, че това нещо може да ни хване и нарани; чудех се защо вървим нататък тъй безгрижно. Бяхме съвсем наблизо, забелязах, че катранът навсякъде се е олющил, помислих си, че не е поддържана с години и в този миг сред тръстиките ненадейно изникнаха главата и раменете на някакъв мъж. Той бе с гръб към нас и не ни чуваше. Изкачи се бавно по стълбите на площадката между нейните зъбчати колела и скрипци. Изкачи се много бавно, опиянен от самотата си; размахваше ръце и разкършваше рамене, сякаш искаше да се усети още по-свободен, макар че не носеше на себе си нищо, което да ограничава движенията му и за момент си помислих, че е гол.

Миг-два той стоя почти неподвижно, само пристъпваше и се канеше да скочи, а после стремително вдигна ръце нагоре, тялото му се изви като дъга и изчезна. Когато чух плясъка на водата, разбрах, че реката е наблизо.

Възрастните се спогледаха слисано, а ние гледахме тях. Слисването се превърна в негодувание.

— Каква наглост! — каза Денис. — Мислех, че мястото е наше. Би трябвало да знае, че това е нарушение на чужда собственост. Какво ще правим? Да го изгоним ли?

— Не може да си иде в тоя вид — рече другият.

— Е, да му дадем ли пет минути да се изпари?

— Както искате, аз отивам да се преоблека — рече Мариан. — И без това ми отнема много време. Хайде Юлейлия (такова странно име имаше приятелката й), ето я нашата кабинка, по-хубава е, отколкото изглежда.

И тя посочи към една дървена барака сред тръстиките, която като толкова други приличаше на изоставен курник. Двете отидоха там, като ни оставиха да се справяме с положението.

Спогледахме се нерешително и сякаш по взаимно съгласие започнахме да си проправяме път сред тръстиките на речния бряг. Водата още не се виждаше.

Изведнъж гледката се промени. Реката сякаш измести всичко наоколо — двете реки, бих казал, защото там имаше две отделни течения.

От другата страна на шлюза водата прииждаше, сякаш извираше от сянката на дърветата. Зелена, бронзова и златиста, тя течеше сред водораслите и тръстиките, пясъкът проблясваше, можех да видя рибките, които играеха в плитчините. Под шлюза реката се разширяваше и се превръщаше във вир — син като небето. Там не се виждаха никакви водорасли и само едно нещо бърчеше гладката водна повърхност — главата на натрапника.

Той ни видя и заплува към нас; ръцете му, бели в горната част и силно загорели надолу, пореха водата. Скоро можехме да видим очите му, втренчени в нас с онзи напрегнат поглед, който имат плувците.

— О, ама това е Тед Бърджес — рече тихо Денис, — наемателят на Блак Фарм. Не бива да се държим грубо с него — първо, земята от другата страна на реката е негова, пък и това няма да се хареса на Тримингъм. Ще ведите, че ще бъда много любезен с него. Не плува лошо за фермер, нали?

На Денис, види се, му олекна, че няма да стане нужда да прави сцена, а аз се поразочаровах, защото вече я очаквах с нетърпение и си мислех, че Тед Бърджес не е от онези, дето можеш лесно да изгониш.

— Само ще му кажа здрасти — рече Денис. — С него не поддържаме светски отношения, но и няма защо да ни мисли за надути.

Бърджес вече плуваше съвсем наблизо под нас. Над водата се издигаше дебел кол, прикрепен със скоби към зидарията на шлюза. Изложен на капризите на времето, той бе съвсем разяден отстрани, а върхът му приличаше на копие. За това копие се хвана Тед Бърджес и започна да се изтегля нагоре. Като се наведе над острия връх, за да стъпи по-здраво, той изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да бъде набит на кол; сетне ръката му сграбчи една метална халка, забита в самия край на парапета, и той вече беше при пас; а водата се стичаше от него.

— Боже, какъв начин да излезеш на брега! — рече Денис и протегна сухата си ръка, за да стисне мократа ръка на фермера. — Нямаше ли да е по-удобно от другата страна на шлюза? Там има стъпала.

— Знам — отвърна фермерът, — ама винаги го правя така.

Говореше с местен акцент, който придаваше някаква сърдечност и тежест на речта му. Погледна надолу към локвата вода, разляла се върху синкавата тухлена повърхност в краката му, и го досрамя, че е почти гол в присъствието на облечени.

— Не очаквах да намеря други хора тука — рече той извинително. — Жътвата започна и аз така се сгорещих от работа, че си помислих да дойда и да се топна малко, викам си, неделя е, така де. Ей сега тръгвам, само още един скок…

— Но моля ви се, няма защо да бързате заради нас — намеси се Денис. — И на нас ни стана горещо там горе в Брандъм. Между другото — добави той — Тримингъм пристига довечера, сигурно ще иска да ви види.

— Нищо чудно — каза фермерът и като махна с ръка за сбогом, се затича нагоре по стъпалата, оставяйки мокри стъпки след себе си.

Ние наблюдавахме как се хвърли във водата — най-малко от десет фута височина — сетне Денис рече:

— Мисля, че го накарах да се почувства като у дома си.

Приятелят му се съгласи. Те тръгнаха на една страна, ние — на друга, за да дирим някое по-скрито място сред тръстиките. Пухкавите им върхове кимаха подканващо. Помислих си, че оттук може да се вижда, но нас не могат да ни видят — беше така вълнуващо, тайнствено и уединено. Маркъс взе да се съблича. Исках да го последвам, ала той ми рече:

— На твое място не бих си сложил банския. Ще изглежда смешно, щом няма да се къпеш.

И си останах с дрехите.

Тръстиките прошумоляха и мъжете излязоха оттам, почти в същия миг вратичката на бараката скръцна и долетяха женски гласове. Всички се изкачиха по стълбичката на шлюза и аз ги последвах; струваше ми се, че вече не съм от тяхната компания. Бях донейде разочаровам, като ги видях така хубаво облечени, сякаш щяха да се къпят с дрехи; спомням си, че банският на Мариан прикриваше тялото й по-добре от вечерните рокли. Те се забавиха по стълбите, като игриво се подканяха един друг да влязат във водата. Денис и приятелят му се дърпаха взаимно, докато течението ги отнесе отвъд шлюза, а Мариан, Юлейлия и Маркъс останаха в плитчините, където водата бе само до кръста, краката им се виждаха — нежно бели върху златистия пясък — те газеха наоколо във водата с дълги неравни крачки, попадаха неочаквано в дупки, пръскаха се, пищяха и хихикаха, и се смееха силно. Дебелите им неугледни роби започнаха да прилепват и да приемат меките очертания на телата им. Станаха по-смели и заплуваха по-уверено, очите им се присвиха решително, брадичките им се вирнаха напред, със забавени, плавни движения протегнатите им ръце изтласкваха водата назад и после отново я загребваха. Плуването вече им се удаваше с лекота; като се усмихваха блажено, те поемаха дълбоко и щастливо въздух.

Сякаш наблюдавах някакъв танц, ала не можех да се присъединя. Нямах сили да ги гледам повече, та отидох в най-отдалечения край на шлюза, откъдето се виждаше как Денис и приятелят му плуват по гръб в дълбокото; ту ритаха и водата се пенеше наоколо, ту неподвижно се взираха в небето и само лицата им се подаваха над повърхността. Докато ги гледах с възхищение, ала без желание да ги последвам, някъде под мен се чу шум — Тед Бърджес се бе вкопчил с ръце за кола и се измъкваше от водата. С изпъкнали мускули, с лице, напрегнато от усилието, той не ме виждаше и аз почти изплашено отстъпих пред това мощно тяло, което ми загатваше за непонятни неща. Отдръпнах се сред тръстиките и седнах там, а той се изтегна на слънце върху топлите тухли.

Дрехите му лежаха до него; одеве не си беше направил труд да потърси уединение в тръстиките. Както и сега. Мислеше си, че никой не го вижда и се отдаде на самосъзерцание. Мърдаше пръстите на краката си, дишаше усилено през носа, изстиска от кестенявите си мустаци няколкото капки вода, които бяха полепнали там, огледа критично цялото си тяло. Огледът го задоволи напълно. Аз, който познавах само невръстни тела и умове, в миг се изправих пред мъжествеността в нейния най-цъфтящ вид; чудех се какво ли е да си като него господар на тези крайници, надраснали нуждата от гимнастика и спортни площадки, съществуващи само заради собствената си сила и красота. На какво ли са способни, помислих си аз, когато искат да усетят силата си.

В лявата си ръка той държеше стръкче живовляк и го прокарваше леко по косъмчетата на дясната, а те блестяха на слънцето и бяха по-светли от кожата, която имаше цвят на махагон до над лакътя. Сетне протегна нагоре ръце — гръдният му кош бе така бял, сякаш принадлежеше на друг човек, само под шията кожата бе загоряла като медна броня; а той се усмихваше на себе си с потайна, доволна усмивка, която у друг би изглеждала детинска или безумна, ала у него те караше да си помислиш за контраста, за птичка, кацнала върху гривата на тигър — и този контраст бе в негова полза.

Чудех се дали бива да го наблюдавам скришом, но не можех да мръдна, без да се издам, а ми се струваше, че не е безопасно да го безпокоя.

През цялото време другите не се обадиха, ала изведнъж откъм реката се чу вик:

— Ау, косата ми! Разплете се, цялата е мокра! Няма да мога да я изсуша! Какво да правя сега? Аз излизам.

Фермерът скочи. Не дочака да изсъхне. Навлече ризата презглава, нахлузи кадифените панталони направо върху мокрите бански гащета, мушна крака в дебелите сиви чорапи, сетне — в обувките. Подир доскорошното му бездействие яростната енергия, която вложи в тези движения, почти ме изплаши. Най-много се затрудни с кожения колан, изруга, докато закопчаваше токата. Закрачи по площадката на шлюза и изчезна.

След миг се появи Мариан. Придържаше отпред дългия сноп на косите си. Те се виеха от двете страни на главата й и в това имаше нещо познато, такива бяха косите на Девата от зодиака. Веднага ме забеляза; беше полузасмяна, полуядосана.

— О, Лео — рече тя, — седиш си там така доволен. Иде ми да те хвърля в реката.

Сигурно съм й се видял изплашен, защото веднага каза:

— Няма де, няма. Само че си отвратително сух, пък аз бог знае кога ще изсъхна. — Огледа се наоколо и додаде: — Оня човек отиде ли си?

— Да — казах аз, доволен както винаги, че мога да отговоря на всеки неин въпрос. — Страшно бързаше. Казва се Тед Бърджес и е фермер. А ти познаваш ли го?

— Може и да съм го срещала — рече Мариан. — Не си спомням. Но ти нали си тук. И това е нещо.

Не разбрах какво искаше да каже, но ми прозвуча като комплимент. Тя отмина и влезе в бараката. Скоро и другите се върнаха. Маркъс дойде при мен и ми заразправя колко божествено било в реката. Завиждах му за мокрия бански костюм, който се бе свил и изглеждаше два пъти по-тесен; моят беше сух и аз го носех като символ на поражението. Трябваше дълго да чакаме дамите. Най-сетне Мариан излезе, като се стараеше да държи косата си колкото може по-далеч от себе си.

— Ох, никога няма да изсъхне — завайка се тя. — Капе ми на роклята!

Видя ми се странно, че е така безпомощна и отчаяна — тя, която винаги приемаше нещата с леко сърце — и то за някаква си дреболия като мокра коса.

Жените са много особени. Изведнъж ми хрумна нещо. Потръпнах от радост.

— Вземи банския ми костюм — казах аз. — Той е съвсем сух. Ако си го вържеш около врата, да пада отзад, можеш да си разстелеш косата върху него и тя ще изсъхне, и роклята ти няма да се намокри.

Спрях задъхан; това май бе най-дългата реч, която някога бях произнасял. Изплаших се, че няма да ме послуша — възрастните толкова лесно пренебрегват думите на децата. Умолително протегнах към нея банския си костюм, за да види колко е подходящ за целта.

— Може и да стане — рече тя нерешително. — Кой има карфичка?

Намери се карфичка, разстлаха банския върху раменете й и аз получих поздравления за досетливостта си.

— Сега трябва да подредиш косата ми на него — рече тя. — Но внимавай да не скубеш. О-ох!

Отдръпнах се уплашено. Как бе възможно да съм й причинил болка! Едва бях докоснал косата й — при цялото си желание. Но я видях, че се усмихва и се върнах към задачата си. Наистина робувах на любовта — за първи път през живота си.

Вървяхме заедно сред сгъстяващите се вечерни сенки и аз копнеех да бъда „нещо“ за нея, макар да не знаех точно какво. От време на време тя ме питаше как е косата й и когато я докосвах, за да видя, преструваше се, че съм я дръпнал. Беше в особено, възбудено състояние, същото ставаше и с мен; и ми се струваше, че нашето опиянение извира от един и същ източник. Мислите ми я обгръщаха, проникваха в нея, аз бях банският костюм, на който лежаха косите й, аз бях част от съхнещите й коси, аз бях вятърът, дето ги сушеше. Имах чувството, че съм постигнал огромна победа, за която не можех да си дам сметка. Ала когато тя ми върна моята собственост, напоена с влагата, от която я бях спасил, и ми позволи още веднъж да пипна косите й, сухи със сухотата, която й бях спечелил аз, чашата на щастието ми бе пълна.