Лесли П. Хартли
Посредникът (11)

Глава X

Надали Адам и Ева са били по-съкрушени от мен, след като са изяли ябълката.

Усещах се тъй дълбоко разочарован и обезсърчен, та загубих всякаква представа къде съм и когато дойдох на себе си, сякаш се събудих от сън.

Те били влюбени! Мариан и Тед Бърджес били влюбени! От всичките възможни обяснения на загадката само това не ми беше идвало наум. Бях се извозил като последния глупак!

Опитвайки се да си възвърна чувството за собствено достойнство, позволих си да се изсмея пресилено. Как ме бяха измамили само! Моят свят на бурни възвишени чувства се сгромолясваше около мен и това отприщи умственото напрежение, помете и физическия гнет, в който живеех; имах чувството, че ще се пръсна. В моя защита можеше да се каже само, че от Мариан такова нещо не бях очаквал. Мариан, която бе сторила толкова много за мен, Мариан, която можеше да разбере чувствата на едно момче, Мариан, Девата от Зодиака, как бе могла да падне така ниско? Да се превърне в онова, което ние презирахме повече от всичко на света — да лапне по някого, да стане лигаво сантиментална, едва ли не предмет на плоски шеги, на скрита насмешка. Мислите гъмжаха в главата ми: слугините, глупавите слугини, които се влюбваха и слизаха за молитва със зачервени очи… пощенските картички, цветните пощенски картички, смешните картички, пошлите картички по будките. И аз самият ги бях пращал, преди да поумнея.

„Прекарваме много забавно в Саутдаун“ — тлъстичка двойка, сплела туловища в нежна прегръдка. „Ела в Саутдаун, лапнал съм по тебе“ — две лъжици, едната много тънка, другата много дебела, с изрисувани на тях човешки лица, които се хилят похотливо.

И вечният или почти вечният мотив за дебелия и тънкия: единият партньор съвсем несъразмерен с другия, въздребен или огромен, ту мъжът, ту жената, ту жената, ту мъжът.

Голям смях падна, почти ми се искаше и Маркъс да е там, да се посмее и той, и същевременно се чувствах съвсем окаян, смътно усещах, че подигравката, колкото и да ми доставя удоволствие, е жалък заместител на благоговението. Та Мариан бе последният човек, способен на такова нещо! Нищо чудно, че искаше да го запази в тайна. Несъзнателно посегнах към джоба си, за да скрия срама й, мушнах писмото още по-дълбоко в плика, после го залепих.

И все пак трябваше да го предам.

Изкачих стъпалата на една ограда и поех към лъките, а слънцето тозчас ме грабна в жарката си прегръдка. Колко силно припичаше само! Мочурливите локви от двете страни на пътя бяха почти пресъхнали, а по стъбълцата на тревите, които са били под водната повърхност, сега се виждаше мръсножълтеникава ивица там, където бяха опърлени от слънцето. И като застанах на площадката на шлюза, аз открих почти смаян колко бе спаднала водата. От едната страна, синята, дълбоката, забелязах камъните на дъното, които преди въобще не се виждаха; а от другата, златистозелената, водата почти се губеше от погледа, скрита под стелещите се отгоре водорасли, които, напластени едни върху други, създаваха скръбно впечатление за безпорядък. Водните лилии, вместо да лежат на повърхността, грозно стърчаха над водата.

Всичко това бе сторило слънцето, и с мене бе сторило нещо — променило бе окраската на мислите ми. Вече не изпитвах онзи мъчителен срам заради Мариан, който ме бе налегнал в сянката на дърветата. Дали бях прозрял безсилието на Природата да се бори със себе си, не зная, ала сърцето не ми даваше да мисля лошо за Мариан, то смекчи страшните обвинения, с които я обсипвах наум, така че, свързана с нея, любовта вече не ми изглеждаше като най-позорното човешко деяние. Ала това не ми помогна да си променя изцяло отношението: бях прекалено честен към себе си, за да си кажа: „Какво лошо има в това да си лапнал по някого, щом тя го прави“ или: „За другите е лошо да са влюбени, но за нея може“. В края на краищата тя все трябваше да лапа по някого, а това, което бе редно за нея…

Едва ли не за пръв път си помислих за Тед Бърджес като за неин съучастник в любовта. Тази мисъл не беше приятна. Къде ли бе отишъл той? Нямаше го на полето при жътварите, това се виждаше от пръв поглед.

Отидох при тях.

— Мистър Бърджес отскочи до фермата — ми казаха те. — Има си там една работица.

— Каква? — попитах аз.

Те се усмихнаха, но не ми обясниха нищо.

До фермата имаше близо една миля. Изпълнен бях с тревога и се стараех да насоча всичките си мисли към копата сено и удоволствието да се спускам от нея — единствената позната величина сред всички тези подозрителни загадки. Все още си представях любенето нагледно в стила на пощенските картички карикатури; като оскърбление за окото, а чрез окото и за човешкия разум. Глупост, истинска глупост, шутовщина някаква, която прави хората да изглеждат нелепи, смахнати, глупаво сантиментални… жалки в най-добрия случай. А кой би искал да го съжаляват? Така възрастните ставаха обект на презрение, а аз исках да им се възхищавам.

Като отворих портата, видях Тед да излиза от конюшнята. Той ме поздрави, както винаги — малко присмехулно, малко закачливо, но се долавяше и нещо като уважение към мен или Брандъм, което ме зарадва. Забелязах, че кожата му е придобила още по-тъмнокафяв загар и му завидях. Просто не можех да го свържа с глупост като любовта.

— Как е, пощальоне? — попита Тед.

Той ме беше нарекъл така. Големите си позволяваха подобни волности с децата. Това ми се нравеше у лорд Тримингъм, ала тук не бях толкова сигурен.

— Много добре, благодаря — отвърнах доста сдържано.

Той подръпна изтъркания си кожен колан.

— Има ли нещо за мен?

Подадох му писмото. Както винаги, той се поизвърна, за да го прочете, сетне го сложи в джоба на кадифените си панталони.

— Браво, добро момче! — рече Тед. А като го погледнах учудено, додаде: — Нямаш нищо против да те наричам добро момче, нали?

— Съвсем не — отвърнах пресилено.

Тогава ми се стори, че е дошъл сгодният момент в се чух да казвам:

— Боя се, че повече няма да мога да ви нося писма.

Той зяпна и сбърчи чело.

— Защо?

Обясних му какви затруднения ми създава присъствието на Маркъс.

Тед ме слушаше унило, цялата му жизненост сякаш бавно го напускаше. Не можех да не се почувствам поне малко доволен, като го видях така объркан и оклюмал.

— На нея каза ли й го?

— На кого? — отклоних отговора аз, надявайки се да го смутя още повече.

— На мис Мариан, разбира се.

Признах, че не съм й казал.

— Какво ще си помисли? Тя много разчита на тези писма.

Размърдах се смутено и той настоя на своето.

— Разбери, тя няма да знае какво да прави, нито пък аз.

Помълчах малко, сетне рекох:

— Ами как я карахте, преди да дойда?

При тези думи той се засмя и рече:

— Правиш се на голям, а? Ами не ни беше толкова лесно тогава.

Това ме зарадва.

— Виж какво — рече той изведнъж. — Тя те харесва, нали?

— Аз… аз мисля, че е така.

— И ти искаш да те харесва, нали?

Казах, че е вярно.

— И не искаш да спре да те харесва?

— Не.

— А защо? — рече той, като се приближи към мен. — Защо не? Какво значение ще има за тебе, ако тя спре да те харесва? Къде ще го усетиш?

Сякаш ме беше хипнотизирал.

— Ето тук — отвърнах аз и ръката ми неволно посегна към сърцето.

— О, значи си имал сърце — рече той. — Помислих си, че може и да нямаш.

Мълчах.

— Да знаеш, че няма да й хареса, ако не ни носиш вече писмата. Тя няма да е същата към тебе, помни ми думата. Не искаш да стане така, нали?

— Не.

— Тя разчита на тия писма, пък и аз. И двамата ги очакваме с нетърпение. Това не са обикновени писма. На нея ще й липсват, на мен също. Може би ще плаче. Искаш ли тя да плаче?

— Не — отвърнах аз.

— Не е трудно да я разплачеш — каза той. — Ти може и да си мислиш, че тя е непреклонна и горда, ама всъщност не е. Често плачеше, преди да дойдеш.

— Защо? — попитах.

— Защо ли? Ами ако ти кажа, няма да повярваш.

— Ти ли си я карал да плаче? — рекох аз, прекалено объркан, за да се възмутя.

— Да, ама не беше нарочно, разбери. Ти си мислиш, че съм просто грубиян, а? Е, такъв съм си. Но тя плачеше, когато не можеше да ме види.

— Ти откъде знаеш? — попитах аз.

— Защото се разплакваше, като ме види. Не е ли ясно? — За мен май не беше ясно, ала имах смътната представа какво иска да каже. Все пак тя беше плакала и тази мисъл ме натъжи почти до сълзи.

Неочаквано се разтреперих, разтревожен от неговата настойчивост, от непознатите чувства, които бе събудил в мен, от нещата, които ме беше накарал да кажа. Той забеляза това и рече:

— Ходил си в тая жега. Влез на хладовина.

По-скоро ми се щеше да остана навън, защото в тази зле осветена и оскъдно обзаведена кухня с нейната проста, груба, вехта покъщнина, без следа от женско присъствие, което кара децата и от двата пола да се чувстват у дома си, аз несъзнателно усещах, че той е в стихията си. И макар че думите му породиха у мен някакво странно вълнение, все пак не исках повече да нося писмата.

— Мислех, че ще те намеря на полето — рекох аз с надеждата да минем на по-безопасна тема.

— Там щеше да ме намериш — отвърна той, — ама дойдох да видя Смайлър.

— О, да не е болна?

— Трудна е.

— Какво значи това? — попитах. — Тя нещо ти пречи ли?

Конете наистина се пречкаха наоколо понякога и си помислих, че това има пред вид.

— Не — рече отривисто той. — Ще се жреби.

— А, сега разбрах — казах аз, но не разбирах нищо. Тайните на живота бяха загадка за мен, макар някои от съучениците ми да си даваха вид, че са я разкрили и нямаше да откажат да ме просветят. Но аз не се интересувах толкова от самите факти, колкото от значението им за моите фантазии. Проявявах силен интерес към железниците, към относителната скорост на най-бързите експресни влакове, но не разбирах принципа на парната машина и нямах желание да го изучавам. А все пак любопитството ми надделя. — Защо ще се жреби? — попитах аз.

— Природна работа — каза той.

— Ами тя иска ли, щом й става зле?

— Е, тя няма голям избор.

— Че какво я е накарало да се жреби остава?

Фермерът се засмя.

— Между нас казано — рече той, — ходила е по любов.

Любов! Думата ме шибна като с камшик. Значи конете могат да се любят и от това да им се раждат жребчета? Беше направо нелепо. Закрих устата си с ръка — нервен жест, който сигурно ми е останал от онова време. Почувствах, че невежеството ми е позорно като грозен физически недъг.

— Не знаех, че конете могат да се любят.

— Могат я!

— Ама това е глупава работа! — отвърнах аз и бях доволен, че съм го казал. Беше като вадене на зъб. Животните нямаха нищо общо с човешката глупост. Имаха си свое достойнство; а глупави не бяха.

— Като пораснеш, няма да мислиш така — отговори ми той, някак стихнал, какъвто не бях го виждал по-напред. — Любовта не е глупава работа. Злобните хора говорят лошо за нея.

Гласът му секна.

— Да? — подканих го аз.

— Е, това е нещо, дето самите те биха искали да правят. Завиждат, разбираш ли? Затова стават злобни.

— Ако се любиш, трябва ли непременно да се ожениш след това? — попитах аз.

— Да, общо взето, така е.

— А може ли да се любиш, пък да не се ожениш после?

— Аз ли? — попита той. — За мен ли казваш?

— Е, ти или който и да е.

Мислех се за страшно хитър.

— Сигурно може.

Замислих се над това.

— А може ли да се ожениш за някого, без да си се любил по-напред?

— Може, ама…

Той млъкна.

— Ама какво? — попитах настойчиво.

Той сви рамене.

— То пък ще е една любов…

Забелязах, че не влагаше в думата „любов“ онзи познат оскърбителен смисъл, по-скоро бе обратното. Нямах намерение да го оставя да ми налага своите мнения, но исках да зная какво мисли.

— А по-лошо ли е, ако се любиш, без да се жениш после? — попитах аз.

— Така разправят. Аз не бих казал такова нещо — рече той рязко.

— Може ли да обичаш някого и да не се любиш с него?

Той поклати глава.

— Природата си иска своето.

За него думата „природа“, изглежда, решаваше всичко. Никога не бях мислил, че може да служи за оправдание. Природата! Значи любовта била природна работа! Не бях и помислил за това. Смятах, че е нещо като игра за възрастни.

— Ами тогава, ако се любиш с някое момиче, значи ли това, че то ще си има бебе?

Този въпрос го стресна. Руменото му лице стана на петна, а скулите се откроиха под кожата. Той пое дълбоко въздух, задържа го и после го изпусна с шумна въздишка.

— Разбира се, че не. Откъде ти дойде това на ум?

— Ти. Ти ми каза, че Смайлър се любила и затуй щяла да се жреби.

— Схватлив си, няма що — рече той и аз виждах как трескаво търси отговор.

— Е, добре, с конете не е същото.

— Защо не? — настоях аз.

Пак трябваше да си помисли хубавичко.

— Ами природата иначе ги има, не като нас.

Пак природата! Отговорът не ме задоволи, пък и самата мисъл, че природата може да се разпорежда с мен, никак не ми се хареса. Усещах, че той крие нещо, но изпитвах страшно удоволствие да го измъчвам.

— Е, хайде, не станаха ли много въпроси за днес? — заубеждава ме фермерът.

— Но ти не си ми отговорил — възразих аз. — Почти нищо не си ми казал.

Той стана от дървения стол и закрачи неспокойно из стаята, като сегиз-тогиз ме поглеждаше с неприязън.

— Така е, ама, види се, нищо няма да ти кажа — отвърна той почти троснато. — Защо пък аз да ти втълпявам разни работи. Съвсем скоро сам ще научиш всичко.

— Но щом е толкова хубаво…?

— Да, хубаво е — съгласи се той. — Ама не бива да го научаваш, преди да си готов за него.

— Сега съм готов.

При тези думи той се засмя и лицето му се промени.

— Ти си голямо момче, а? На колко каза, че си?

— В петък на двайсет и седми ставам на тринайсет.

— Е, хайде да се договорим. Ще ти кажа всичко, ама при едно условие.

Знаех какво ще каже, но за лице попитах:

— Какво е то?

— Да си останеш нашия пощальон.

Обещах и след обещанието всички пречки, които стояха пред мен, сякаш се стопиха. В действителност нямаше нужда да ме подкупва допълнително. Сигурно искаше да си опече работата, ала артилерийската подготовка, казано по днешному, ми стигаше. Той ме накара да почувствам донякъде какво те с Мариан бяха един за друг и макар че силата, която ги привличаше, ми бе толкова непозната, колкото и онази, с която магнитът притегля стоманата, аз все пак признавах нейната власт. И в тази сила имаше нещо красиво и загадъчно, което плени моето въображение въпреки всичките ми предразсъдъци.

Ала не мога да твърдя, че обещанието на Тед не беше от значение за мен, макар че не ми бе съвсем ясно защо толкова много ми се искаше да знам какво е любов.

— Ти забрави нещо — рече той ненадейно.

— Какво?

— Копата.

Имаше право. Забравил бях. Тя сякаш олицетворяваше нещо, което бях надраснал вече — физическото движение само за себе си. Вече не ми беше до това.

— Бягай да се пързаляш — повтори той, — пък аз ще драсна някой ред.