Лесли П. Хартли
Посредникът (15)

Глава XIV

Споменът за тази неделна утрин е като белезникава мъгла, като безлично и застинало безмълвие. Всичките ми желания се бяха сбъднали и вече нямаше за какво да живея. Обикновено това е състояние на пълна безнадеждност; за мен беше блаженство. Никога по-рано, дори след сгромолясването на Дженкинс и Строуд, не бях изпитвал такова върховно усещане за пълно тържество. Съзнавах, че съм имал небивал късмет; топката можеше да прелети с няколко инча по-високо или пък да няма кой да ми акомпанира. Ала това не омаловажаваше успеха ми; аз бях любимец на съдбата, пък и на всички останали. Бях се издигнал толкова много в собствените си очи, че нямаше защо да доказвам своето превъзходство, да се изтъквам. Аз си бях аз. Благодарение на мен бяхме спечелили мача, благодарение на мен концертът имаше такъв успех. Това бяха факти, които не можеха да се оспорват.

Един по-незначителен успех навярно щеше да ме направи самонадеян, както очакваше Маркъс, ала триумфът ми бе така несъмнен, така пълен. Бях обзет от чувство на благоговеен трепет, от удивление, едва ли не от самообожание. Най-сетне се бях освободил от всичките си несъвършенства и скромни възможности; вече принадлежах към друг свят, към света на небесните тела. Бях се пренесъл в света на мечтите. За това не се нуждаех от ничие признание; и когато на закуска отново ме поздравиха с успехите ми, това нямаше по-голямо въздействие от наливането на още малко масло в горещия вече огън.

Ала не само за себе си ликувах аз. Моето щастие бе увенчано с разкритието на Маркъс. От външните влияния Марианината благосклонност бе стръмната стълба на Яков^[1], по която се бях въздигнал. Ако хармонията на моите чувства към нея бе нарушена само от един суров поглед, щях да падна от висините като Икар. А сега тя бе точно там, където желаех — свързана с лорд Тримингъм, другия ми идол. При все че се реех в небесата, вестта за тази подходяща партия бе за мен нов извор на възторг.

Това бяха възвишени дела, които разпалваха моето въображение. Ала те имаха влияние и върху всекидневния ми живот, или поне щяха да имат. От само себе си се разбираше, че с ролята ми на пощальон е свършено. Имах няколко причини да бъда доволен от това. Все още не виждах как тези тайни мисии могат да се съчетаят със завръщането на Маркъс в нормалния живот. Те бяха вълнуващи, бяха ми станали навик и преди мача не исках да се отказвам от тях. Те бяха частица от потока на моите стремежи, бях в стихията си, когато ги изпълнявах. Харесваха ми и тайнствеността, и съзаклятието, и рискът. Харесвах и Тед Бърджес — някак си неохотно, като хем му се възхищавах, хем го мразех. Когато не беше наблизо, можех да си мисля с безразличие за него като за прост фермер, за когото никой от Брандъм няма високо мнение. Ала когато бяхме заедно, неговото физическо присъствие сякаш ме омайваше: то имаше някаква власт над мене и аз не можех да я превъзмогна. Чувствах, че той е такъв, какъвто трябва да бъде всеки мъж, какъвто бих искал да стана и аз, като порасна. Заедно с това му завиждах, завиждах му за властта, която имаше над Мариан, колкото и слабо да познавах природата й, завиждах му за всичко онова, каквото и да беше то, което ми липсваше. Той стоеше между мен и представата ми за нея. В мислите си исках да го унижа; понякога го правех. Но също тъй се отъждествявах с него, затова не можех да си мисля без болка за неговото смущение, не можех да го нараня, без да нараня и себе си. Той бе част от моя въображаем живот, беше мой спътник в зелената дъбрава, съюзник, враг, съперник и приятел — не бях сигурен точно кое. И при все това в онази неделна утрин Тед престана да бъде неблагозвучен дисонанс и се превърна в част от общата хармония. Тогава не се запитах защо е така; бях доволен да приема душевния покой, който ми предлагаха тези размишления. Ала сега се питам защо и, струва ми се, знам отговора. Бях си разчистил сметките с него. Два пъти го бях надвил в честен двубой. Каква беше ползата от „четворките“ и „шестиците“ на този селски Ясоп, когато аз улових топката и изтръгнах победата от ръцете му. Моята победа щеше да се запомни, докато неговите блестящи удари бяха вече забравени. По същия начин го бях засенчил и на концерта. Неговите любовни песни ме бяха трогнали и му бяха донесли много аплодисменти, ала заедно с аплодисментите се чуваше и смях, те се отнасяха за него като личност, а не за музикалния му талант; ръкопляскаха му за неговата неувереност и грешки, както и за грубоватия чар на изпълнението му, ръкопляскаха му така, както биха го потупали по гърба. А каква фигура представляваше само на подиума с червеното си лице, с грубия си като дъска костюм, със силата си, която го правеше да изглежда тромав. Докато аз с моите песни за смъртта, с моите възвишени, чисти религиозни мелодии бях завладял възхищението и чувствата на публиката. От земната твърд, където царяха веселие, добродушни шеги и другарски чувства, аз ги бях пренесъл в небесните селения. Бях им дал истинска музика, пречистена от плътската греховност, не някакво си просташко изпълнение; и Мариан остави своя отпечатък върху всичко това, като стана от трона си, хвана ме за ръка и ми направи реверанс. Ако Големият концерт от 1900 година се запомнеше, това щеше да се дължи на моите песни, на моите песни за смъртта, а не на неговите за любовта. Аз го бях унищожил, той бе мъртъв и ето защо вече не го смятах за неблагозвучен инструмент в моя оркестър.

Спомням си как в тази вълшебна утрин един от слугите, който не ми бе вече другар по оръжие, а се бе смалил до прежното си обществено положение, се приближи до мен и рече:

— Вие спасихте положението, мастър Лео. Биеха ни, ако не бяхме хванали оная топка. То се знае, Негова Светлост пое вратичките, тъй да се каже, ама вие ни спасихте. Пък за песните да не говорим!

Сега вече мисълта за двора на фермата бе изгубила вълшебната си сила: с това бе свършено, както става с някое любимо занимание, което си надраснал. Никога не съм бил възхитен от острите миризми, които се разнасяха там, нито от натрапливото усещане, че някое опасно животно може да се измъкне на свобода и да ме нападне. Колкото до копата, аз вече бях вкусвал до пресищане всяко преживяване, което тя можеше да ми предложи, и смятах като Маркъс, че спускането от копи е хлапашко забавление, недостойно за зрял ученик от частно училище, като мене. В същност даже малко се срамувах от това. Очаквах с нетърпение да се върна към стария ни живот, да възобновим с Маркъс нашите разговори и шеги, да поразкрасим нашия език. Измислях вече нови цветисти оскърбления, които да пробвам при случай.

Толкова сигурен бях, че Мариан вече няма да праща никакви писма по мене, та и през ум не ми мина да я попитам за това. В същност аз си мислех, че ще бъде нетактично, както бе нетактично да питаш съучениците си дали вършат нещо, щом се знае, че са се отказали. Щеше да бъде грешка дори да й го споменавам. С това бе свършено. Какъвто си бях съвсем невеж в любовните дела, колкото и малко да знаех за разните условности, сигурен бях, че когато едно момиче е сгодено за някой мъж, то не пише писма на друг, назовавайки го „любими“. Можеше да го прави до деня на годежа, но не и след това. То се разбираше от само себе си, такъв си беше редът, както и при крикета; когато си аут, трябва да напуснеш вратичката; и едва ли ми е минавало през ум, че може да е мъчително да го спазиш. Имах достатъчно опит във forse majeure и се възмущавах само ако беше явно нечестно. Както показва случаят с Дженкинс и Сторуд, неправдите бяха част от ученическата ни орис, ала възрастните бяха неуязвими, защото кой ли ще си позволи да бъде несправедлив към тях.

Вече не ми се струваше, че и животът ми ще стане много по-безинтересен с прекратяването на тези тайни пътешествия между Брандъм и фермата. Моите собственически чувства към Мариан съществуваха само когато се намесваше и Тед, а той бе вече отстранен. Не можех сериозно да считам лорд Тримингъм за съперник — той стоеше много по-високо, в света на въображението. От все сърце желаех щастие на Мариан и заради нея самата, и заради себе си, моето собствено щастие бе увенчано с нейното. Смятах, че щастието следва естествено от постигането на някоя цел — като спечелването на крикет мач например. Правиш това, което желаеш, и си щастлив: беше толкова просто. Кой не би желал да спечели лорд Тримингъм, а притежавайки него, Мариан щеше да притежава и Брандъм Хол, както ми каза Маркъс. Като се оженеше за нея, той пък щеше да живее тук. Златната диря следваше и нея.

Всичко това бе във висша степен приятно като обект на съзерцание и аз си мислех едва ли не с възторг за него, когато не намесвах себе си и собствените си успехи. Изпитвах непреодолимо желание да разкажа на мама за тези работи и в промеждутъка между закуската и тръгването за църква аз й написах дълго писмо, в което ние с Мариан бяхме еднакво въздигнати в недостижимите висини на величието. Писах й също, че Мариан ме е помолила да остана още една седмица. Мисис Модсли бе потвърдила поканата в своята военна канцелария веднага след закуска; беше ме обсипала с любезности. Сред тях имаше един комплимент, който особено ценях: била доволна, че Маркъс си е намерил такъв добър другар. Писах на мама и за това, като прибавих: „Моля те, нека да остана още, ако не се чувстваш много самотна без мен. Никога не съм бил толкова щастлив, освен с тебе“.

Пуснах писмото в пощенската кутия, поставена в салона, и с облекчение забелязах, че има още няколко зад стъклото. Изпитвах болезнен страх, че може вече да са прибрали пощата, макар тя да не минаваше по-рано от следобед.

Докато чаках да се съберем за църква, питах се как ще прекарам следобеда и мислите ми литнаха далече, далече — към Тед. Той бе обещал да ми каже нещо, но какво ли бе то? Спомних си: щеше да ми обясни всичко за любенето и по едно време горях от желание да го науча. Сега нямах чак такова голямо желание, ако въобще имах някакво желание. Навярно някой път — не този следобед — щях да му позволя да ми каже; оставаха ми още петнадесет дни в Брандъм Хол и можех просто от любезност да отида и да се сбогувам накрая.

Преди да тръгнем за църква, към тази хубава утрин се прибави и още нещо. При все че имаше облаци, температурата — бях сигурен — се покачваше: все пак времето не беше се развалило.

 

 

Пак излязох късметлия с псалмите, предишната неделя имаха четиридесет и пет строфи, тази — само четиридесет и три, седем под критичната бройка. Провидението явно бе на моя страна. А знаех и друго: че няма да има литания както предишната неделя — това също бе голям късмет. По-малко от всякога имах желание да се покайвам за греховете си или да си мисля, че другите трябва да се каят за своите. Не можех да открия и един недостатък в цялата вселена и бях раздразнен, че християнската религия натрапва пред погледа ми земните несъвършенства, тъй че запуших ушите си за тези откровения и си избрах за обект на съзерцание аналите на фамилията Тримингъм, възвеличена на стената на нефа. Сега проявявах особен интерес към тази фамилия, тъй като Мариан щеше да бъде допусната в нейните аристократични редове; щеше да стане виконтеса, така ми каза Маркъс, и за първи път забелязах, че имената на съпругите също бяха изписани на мемориалните плочи: досега си бях представял, че фамилията Тримингъм е някакво чисто мъжко явление. Все пак не пишеше, че те са виконтеси: „… и съпругата му Карълайн… и съпругата му Мабѐл…“ — ама че превзет начин да се изписва името Мейбъл! В следващия миг вече ми се видя прекрасно и аристократично, каквото беше и името Тримингъм. „И съпругата му Мариан“ — не, нямаше да си позволя да мисля за това: за мен те и двамата бяха нетленни. Нетленни — думата звучеше прелестно, което придаде нов блясък на моите мечтания. Защо изобщо родът Тримингъм трябваше да свърши някога? С нарастващо вълнение си спомних за деветдесет и деветия виконт, после — за стотния и се опитах да пресметна в кой век щеше да се появи той на бял свят. Мисълта за техния древен род, проточил се през вековете, ме развълнува дълбоко. И все пак имаше едно прекъсване — липсваше мемориалната плочка на петия виконт. Разумът ми отказваше да приеме тази непълнота, стараеше се да я отмине. Най-сетне, като убедих себе си, че липсващата мемориална плочка трябва да е някъде на друго място из църквата, успях да се върна във висините. Тържествената атмосфера на службата засили удовлетворението ми от земната слава; в някакво мистично единение с генеалогията и математиката времето се носеше като светкавица.

Лорд Тримингъм пак си тръгна последен. Мислех си, че Мариан ще го изчака, но след като тя избърза напред, сторих го и аз. Моето смущение в негово присъствие бе намаляло доста, вече бях склонен да си мисля, че всичко, което върша или казвам, ми приляга. Ала не ми се щеше веднага да начевам разговор за онова, което владееше съзнанието ми.

— Здрасти, Меркурий — рече той.

— Искаш ли да предам някое съобщение или записка? — попитах аз; бях твърде тактичен (и много горд от това), за да спомена името на получателя.

— Не, благодаря — отвърна той и долових задоволство в гласа му. — Много мило от твоя страна, но мисля, че вече няма да има нужда.

Беше ми на върха на езика да го попитам защо, но се сетих, че зная, и вместо това казах, този път съвсем нетактично:

— Сега не си е забравила молитвеника, нали?

— Не, но виждал ли си някога такова разсеяно момиче? — рече той, сякаш да си разсеян беше голяма гордост и аз трябваше да познавам куп такива момичета.

Казах, че не съм виждал и с надеждата да го подтикна към откровеност, пък и за да си изпрося някой комплимент, добавих:

— Само как свири на пиано, а?

— Да, а ти как пееш само! — рече той, веднага лапнал въдицата.

Доволен, че моята хитрост е успяла, подрипнах няколко пъти, след което беше съвсем лесно да попитам:

— Защо няма пети виконт?

— Няма пети виконт ли? — повтори той. — Какво искаш да кажеш? Има цял куп пети виконти.

— О, сигурно е така — отвърнах небрежно, като не исках да изглеждам незапознат с аристокрацията, — но в църквата му няма името. Петия от вашите виконти го няма, няма пети виконт Тримингъм.

— О, разбирам — рече той. — Не знаех, че за това става въпрос. Бях забравил кой е поред. Ами да, имало е пети виконт.

Той замълча.

— А защо не пише за него? — настоях аз.

— Е, виж какво, това е доста тъжна история. Убили са го.

— О! — възкликнах аз, приятно изненадан, защото това надминаваше и най-смелите ми очаквания. — Сигурно в битка!

Спомних си колко много от виконтите бяха служили във войската.

— Не — отвърна той, — не е било в битка.

— Нещастен случай? — подсказах аз. — Да не е изкачвал планински връх? Или някому е спасявал живота?

— Не — рече той. — Не е било точно нещастен случай.

Виждах, че не му се ще да ми каже, и една седмица по-рано щях да престана да го подпитвам. Ала сега, на върха на славата си, реших, че мога да си позволя да настоявам.

— Ами какво е било?

— Ако наистина искаш да знаеш — заяви лорд Тримингъм, — бил е убит на дуел.

— Боже, колко интересно! — възкликнах аз, озадачен, че не желае да говори за този свой прародител, който ми се виждаше най-интересният от всички Тримингъмовци. — Какво е направил? Трябвало е да защити честта си ли?

— Е, да, донякъде — съгласи се лорд Тримингъм.

— Някой сигурно му е нанесъл оскърбление. Нали знаеш, нарекъл го е страхливец или подлец… Аз, разбира се, знам, че не е бил такъв — добавих бързешком, уплашен да не си помисли, че се присъединявам към оскърблението.

— О, не, няма такова нещо — рече лорд Тримингъм. — Той се е дуелирал заради друго лице.

— Заради кого?

— Заради една дама. Всъщност жена му.

— О-о… — Моето разочарование бе така силно, както и в деня, когато открих какво представляват посланията на Тед и Мариан. Ала Маркъс ми бе казвал, че само профан може да нарича жените „дами“. Това бе една от неговите максими. Сега можех да му съобщя, че лорд Тримингъм го прави. И това ако не беше нещо! Като се правех на заинтересован, попитах: — Виконтесата ли?

— Да.

— Не знаех — продължих аз с равен и глух глас, — че хората са се дуелирали заради дами.

— Е, така е било.

— Ама какво е сторила тя? — Не ме интересуваше много, но трябваше да попитам поне от учтивост.

— Той смятал, че жена му се държи прекалено приятелски с друг мъж — рече рязко лорд Тримингъм.

Осени ме вдъхновение:

— Той е ревнувал?

— Да. Това се случило във Франция. Той извикал другия на дуел и онзи го убил.

Бях поразен от тази несправедливост и го казах.

— Би трябвало да стане обратното.

— Така е, просто нямал късмет — рече лорд Тримингъм. — И са го погребали във Франция, далече от близките му.

— А виконтесата омъжила ли се е за другия?

— Не, но останала да живее в странство, а децата им се върнали в Англия, освен най-малкото.

— Сигурно е бил нейният любимец? — С егоизма, присъщ на моя пол, аз веднага предположих, че е бил момче.

— Да, сигурно.

Бях доволен, че получих някакво обяснение, колкото и да бе незадоволително за моя влюбен в сензациите разум, и ме порази безстрастният тон на лорд Тримингъм. Усетих и аз нещо от скръбната човешка орис, от безразличието на съдбата към нашите желания, дори към естественото желание нещастията да изглеждат по-красиви. Идеята за покорство и примирение със съдбата бе неприемлива за мен: очаквах чувствата да бъдат по-драматични от събитията, които са ги предизвикали.

— Ако тя не е била виконтеса, за него всичко това щеше ли да има такова голямо значение? — попитах аз.

Той се усмихна объркано.

— Според мен нейната титла едва ли е била от значение. Тя я е получила от него, нямало е защо той да бъде чак такъв сноб.

— О, не исках да кажа това — възкликнах аз, съзнавайки, че моето нежелание да говоря за виконтесата като за обикновена съпруга е довело до недоразумение. — Всъщност въпросът е дали ако не са били женени, а само сгодени, щеше да е от значение за него, че тя си има друг… приятел?

Лорд Тримингъм се замисли.

— Да, все същото е според мене.

Докато размишлявах върху това, за първи път ми мина през ум, че има нещо общо между положението на петия виконт и неговото собствено. Веднага отхвърлих тази мисъл — толкова бях сигурен, че Мариан е престанала да се държи прекалено приятелски с Тед. Но това докосна въображението ми и аз рекох, защото гневът винаги ми е бил интересен:

— Много ли се е ядосал той?

— Не мисля — отвърна лорд Тримингъм. — По-скоро е бил съкрушен.

— Тя нещо лошо ли е направила?

— Е, постъпила е малко неразумно.

— Ама нали грешката е нейна, както и на другия мъж?

— Една дама никога не греши. Ще разбереш това някой ден — рече лорд Тримингъм.

Тази забележка потвърди нещо, което вече сам бях усетил и ми направи огромно впечатление.

— А другият мъж много лош ли е бил? — попитах аз. Не вярвах много в злото, но думата ме развълнува.

— Сигурно е бил някой мерзавец с хубава мутра — рече лорд Тримингъм, — и не за пръв път… — Той млъкна. — Бил е французин — добави накрая.

— О, французин! — възкликнах аз, сякаш това обясняваше всичко.

— Да, и както личи, добър стрелец. Сигурно не е бил много лош човек за времето, в което е живял.

— А сега щеше ли да бъде? — Бях решил, че все някъде трябва да открия злото.

— Да, сега това се нарича убийство, поне в Англия.

— Ами нали нямаше да бъде убийство, ако петият виконт беше убил другия, а не обратно? — политах аз.

— В днешно време се смята за убийство.

— Не е много справедливо — забелязах аз.

Опитах се да си представя подобна сцена, както ги знаех от книгите, кафето и пистолетите за двама в лятната утрин, усамотеното място, секундантите, които отмерват разстоянието на глас, изпуснатата кърпичка, изстрелите, строполилото се тяло.

— Ами на… петия виконт… много ли кръв му е изтекла?

— По този въпрос историята мълчи. Пък и не мисля. Една огнестрелна рана не кърви много, освен ако е засегната артерия или вена… Дуелите са забранени в Англия — и толкова по-добре.

— Обаче някои все още се убиват, нали? — попитах с надежда аз.

— Мен се опитаха да ме убият — отговори той с нещо като усмивка.

— Да, ама това е било във войната. А заради дами все още убиват ли се?

Представих си един килим, осеян с проснати женски тела, над които отекват изстрели.

— Понякога.

— И това е убийство?

— В Англия — да.

Реших, че точно така трябва да бъде, сетне, нетърпелив да чуя неговото мнение по един въпрос, който ме безпокоеше открай време, рекох:

— Бурите нарушават законите на войната, нали?

Бях наследил своя пацифизъм от баща си, но лорд Тримингъм, героят от войната, ме бе разколебал.

— Бурите си ги бива — рече той примирително. — Аз лично не ги мразя. Много жалко, че трябва да ги избиваме, но какво да се прави. Охо! — рече той удивено, сякаш бе направил внезапно откритие. — Хванахме Мариан. Да отидем ли да си поговорим с нея?