Лесли П. Хартли
Посредникът (23)

Глава XXII

Нея нощ спах дълбоко и на сутринта, за първи път, откакто бях в Брандъм Хол, не посрещнах лакея буден. Чувствах се особено, не можех да се съвзема. Особеното усещане не ме напусна и когато той дръпна пердетата. Това сигурно бе нещо вътре в мене, но и наоколо ставаше някаква промяна. Едва се сетих да му кажа: „Добро утро, Хенри“. Иначе той щеше да излезе, без да продума; трябваше аз да се обърна пръв към него, пък и тогава невинаги си отваряше устата.

— Добро утро, млади господарю, честит рожден ден!

— Да бе! Имам рожден ден! Съвсем забравих.

— Вий може да сте забравили, млади господарю — рече лакеят, — но другите не са. Времето тече. Вий сте на тринайсет, скоро идат четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет и всяка година носи нови грижи.

Не ми хареса много това изказване, макар да знаех, че бе направено с добри намерения и само издаваше закоравелия песимизъм на Хенри. Но все още се чувствах особено. Какво ли можеше да бъде? Погледнах към прозореца и ето ти причината!

— Божичко, ами че то вали!

— Не вали още — рече Хенри намусено. — Но ще завали до довечера, да знаете. Имаме нужда. Всичката тая жега не е на добро.

— О, ама нали е лято! — възкликнах аз.

— Лято или не, все пак не е на добро — повтори той. — Та всичко е прегоряло и казват — Хенри ме погледна зловещо, — че доста хора са се побъркали.

— О! — възкликнах аз, защото психическите заболявания, както и повечето нещастия, бяха сензация за мен.

— Горещниците. Кучешка жега.

Все още заинтригуван от въздействието на жегата, попитах:

— Ти лично виждал ли си някое побесняло куче?

— Не само кучетата побесняват — отбеляза Хенри с мрачно удовлетворение, — а най-вече хората.

— О, не се отнася за някого оттук, нали? — попитах аз, наострил уши.

— Не съм казал такова нещо — рече Хенри загадъчно, — но не съм казал и обратното. Рекох само, ако ни се размине на косъм — добре.

Нищо не разбрах и ако не беше леденото му държане, сигурно бих помолил да ми обясни. Той се бе навел над умивалника и извършваше обредното заместване на каната с меден тас, пълен с гореща вода, който покри с кърпа. Изведнъж рече укоризнено:

— Липсва част от сапуниерката.

— Ей там е — отвърнах виновно и посочих писалището, което по липса на място бе откъм долния край на леглото.

Хенри се приближи и втренчи поглед в моето творение.

Приличаше на малък езически олтар или на саморъчен модел на Стоунхендж^[1]. Четирите книги бяха жертвениците, по средата близо една до друга стояха свещите, отгоре, подпряна на книгите, бе решетчицата на сапуниерката, а върху нея, готова да поеме съставките, лежеше моята сребърна чашка. Шишето с вода, мокрият сюнгер, четирите кутийки кибрит бяха разположени на определени места, както изискваше магическият обред. Само часовникът ми липсваше от списъка. Колкото незначителна и детинска да изглеждаше тази постройка, тя все пак издаваше окултни замисли, сякаш бе подготвена, за да твори зло и аз бях крайно засрамен, че трябва да се призная за неин съзидател.

Хенри бавно поклати глава, знаех какво искаше да каже: „На още един жегата му е помътила разума“. Ала той само рече:

— Виждам, че сте прекарали забележителен ден.

С подобни лаконични забележки често изразяваше олимпийското си търпение, щом ставаше въпрос за постъпки, които макар и безвредни, бяха най-малкото неразумни.

— Обаче — заяви той мрачно — да ги раздигам не е моя работа.

Веднага щом Хенри излезе от стаята, скочих от леглото и внимателно разглобих магьосническото съоръжение. Различните предмети, разделени и отишли си по местата, сякаш загубиха общата си злотворна сила. Изглежда, бяха я придобили, докато съм спял, защото предишната нощ след схватката с лудото биле те ми се бяха видели комай съвсем безвредни, като най-бялата бяла магия. Аз бях така изтерзан от среднощния двубой, че в моето пътешествие назад и в мисълта, че може да ме заключат навън, вече нямаше нищо ужасяващо. Минах през отворената врата така, сякаш бе единадесет часът сутринта, а не почти среднощ.

А сега небето бе притъмняло — ето една причина да се чувствам особено. И преди бе имало облачни дни, но не така мрачни, предвещаващи дъжд. Бях свикнал сутрин да ме среща слънцето и неговото отсъствие бе смущаващо като навъсено лице, което си виждал винаги усмихнато. Това ми подсказваше, че лятото си е отишло и идва следващият, по-суров сезон.

Нощните преживелици донейде ме бяха подготвили за това. Ненапразно се бях съюзил с времето; и на моето лято бе дошъл краят. Целият се бях изразходвал в битката с лудото биле, бях се пречистил от непомерно разрасналите се фантазии, преизпълнили душата ми след пристигането в Брандъм Хол. Никой не ми бе казвал да се пазя от тях, но ето че сам си го казвах. Сбогом на илюзиите! С известен успех се опитвах да си представя среднощната борба в пристройката като проста градинарска дейност — унищожаването на отровен плевел, за чието съществуване отдавна трябваше да предупредя домакинята.

На тринадесет години бях длъжен да гледам действителността в очите. В училище щях да бъда едно от по-големите момчета, които бяха на уважение сред другите. Като си помислих за нощното си деяние в бараката, за жалките си усилия да изменя събитията, като помислих за магьосническото си поприще, за фантасмагориите, с които се бях занимавал и на които бях учил другите, направо ми призля. Ами писмото ми до мама — този жалък зов за помощ — колко се презирах заради него. Обърнах поглед назад и осъдих всичките си постъпки, откакто бях пристигнал тук: сякаш друг човек бе сторил всичко това.

Безмълвно осъдих себе си. Дори не се запитах щях ли да извлека някаква поука, ако всичко можеше да започне отначало. Това бе някакво грозно шарлатанство, започнало още с пристигането ми в Брандъм, дори още по-рано, когато Дженкинс и Строуд паднаха от покрива. Оттогава насам аз играех някаква роля, която, чини ми се, бе заблудила всички останали и най-вече мен самия. Това нямаше да заблуди старата ми дойка, която винаги бе успявала да забележи у мен или у някое друго дете склонността към глупаво подражателство. Тя не се противеше, ако се правехме на което и да било животно или човешко същество, възвишено или долно, старо или младо, живо или мъртво, стига всичко да бе на шега, стига да можеш да кажеш кой си, ако някой се усъмни и поиска да знае. Но ако присвоената, чуждата личност бе някакво изопачение на собственото ти аз, нагиздено с чужди пера, за да направи впечатление, ако искахме наистина да ни вземат за други хора, тогава тя се нахвърляше върху мен.

— Сега пък за кого се представяш?

— О, нищо особено. Просто съм Лео.

— Това не е моят Лео. Ти си някое друго момче и то не ми харесва.

През цялото време в Брандъм аз бях другото момче, а възрастните ми бяха съучастници в това — вината си беше тяхна. Те обичаха да си представят всеки малчуган като малчуган, отговарящ на тяхната представа за такъв — едно олицетворение на детството — а не някакъв си Лео или Маркъс. Дори си имаха специален език, предназначен за малки момченца — така поне говореха някои от тях, от гостите, не от семейство Модсли. Последните, както и лорд Тримингъм, уважаваха достойнството ти, но има и други, далеч по-блазнещи прозвища от обръщението „мое малко мъжленце“, които те карат да се чувстваш особено. Никое момче не обича да го наричат „мъжленце“, ала всяко обича да се отнасят с него като с малък мъж и тъкмо това Мариан бе сторила за мене: понякога, поисках ли го, тя ме даряваше със самочувствието на възрастен, караше ме да чувствам, че тя зависи от мен. Най-вече Мариан ме бе обсипвала с похвали.

Не ще и съмнение, горещините също си бяха казали думата, прав беше Хенри. Те бяха извадили от строя мисис Модсли — горещините заедно с Мариан. Навярно Мариан и горещината бяха едно и също нещо. Жегата извади от строя и Маркъс, ала той понесе това много по-мъдро — изрина се и се оттегли в леглото. Той нямаше желание да се представя за друг — можеше да ми каже, че има шарка, но не пожела. И никога не се самозалъгваше: даже като хитруваше, правеше го не за да се представи в друга светлина — просто преследваше някаква скрита цел. Веднъж-дваж френското му възпитание го бе отвело твърде далече, но и тогава главната му цел бе да вземе връх над мене. Той се интересуваше какво става в действителност около него, не от въображаеми неща. Затова обичаше клюките — искаше да знае повечко за хората, а не да си фантазира за тях. Едва ли щеше да му доставя удоволствие да се мисли за романтичен герой, който брани с цената на живота си гибелна тайна. По-скоро би издал тайната, за да види какво ще стане. Никога не бях се възхищавал от Маркъс така, както в онази утрин на моя тринадесети рожден ден.

Така си мисля днес, но и тогава чувствах нещата по същия начин, а чувствата ми бяха от някаква особена тъкан, по-плътна от мисълта, и тегнеха като олово в изтощеното ми, объркано съзнание.

Този двубой с лудото биле беше прекален дори за мене. Ами ако някой ме бе видял как връхлетях върху него! Ами ако някой — въображаемият подслушвач, когото си бях представял — ме беше чул да декламирам „Delenda est belladonna“ в нощта! Сигурно щеше да ме вземе за луд. Ала самият аз си бях свидетел — и това не бе малко!

Призрачната сива светлина на утрото, която се разля като ръмеж по покривите и върхарите на дърветата, проникна кротко и в моята малка стая с висок таван. Хенри бе отнесъл итънския ми костюм, с който слизах на вечеря (понякога вземаше и тирантите ми, та трябваше да звъня за тях) и бе положил на стола зеления костюм заедно с бельото, чорапите и жартиерите, грижливо сгънати отгоре. Облякох се припряно и тъкмо се готвех да си сложа и костюма, когато ненадейно ми хрумна да се откажа. Не заради цвета му, нито пък защото ми напомняше за Марианиното притворство — не, това бе костюм като всеки друг, ала той представляваше и шутовското облекло от моите блянове. Нямах нищо против да ме смятат за зелен, какъвто си бях всъщност, но вече не исках да ме вземат за Робин Худ, какъвто не бях. Затова извадих норфъкския си костюм, който вече имаше вид на дреха, стояла дълго време в гардероба, обух си и чорапите, които вървяха с него, и високите обувки. Изпитах особено чувство, като си сложих всичко това; дрехите ме стягаха на други места, и пак се почувствах притеснен, като се погледнах в огледалото. Ала все пак това бях аз, не някакво си морскозелено продажно чучело.

По време на молитвите бях безлик; незнаен богомолец, чужд на суетата, но като се вдигнахме от пода, станах момче, което има рожден ден, пременено в норфъкска куртка, и докато ме поздравяваха за първото, второто предизвика шеговити забележки — едно връщане към първите дни, слабо, безобидно ехо на прежните закачки. Чудех се как ли някога съм имал нещо против, но лорд Тримингъм, който явно си мислеше, че имам нещо против, каза:

— Лео е съвсем прав, от всички ни само той. Норфъкска куртка в Норфък, пък и се кани да вали. Ние ще трябва да се преоблечем, а той си е добре.

Всички останали се бяха облекли за хубаво време.

— Да — рече Мариан и очите й блеснаха дяволито, — но той сякаш се готви да заминава, ето кое не ми харесва. На този костюм има етикет „Ливърпул стрийт“^[2].

На масата до чинията ми лежаха два продълговати плика — единият с почерка на мама, другият, надписан от леля ми. Обикновено изчаквах да станем от масата, за да прочета писмата си насаме, но днес в това оттегляне би имало нещо потайно; исках всичките ми действия да бъдат на показ и като се извиних, както правеха възрастните, аз отворих маминото послание. Имаше и нещо, увито в копринена хартия, но не го погледнах, а зачетох писмото. Беше пълно с нежни напътствия и извинения.

Бях толкова ядосана на себе си, задето не ти изпратих телеграмата — пишеше тя. — Тогава ми се видя, че така е най-разумно, но сега се питам дали не си бил болен и не си искал да ми кажеш. Ако има такова нещо, ще ми кажеш направо, нали, момчето ми? Не очаквах, че ще тъгувам толкова много за тебе, но е така, ужасно ми е мъчно и тези десет дни, които остават, изглеждат ужасно дълги. Но и те ще минат. Надявам се, че отново си щастлив, иска ми се да съм сигурна в това; ако все още разнасяш писмата и ти се вижда много уморително, послушай съвета ми и помоли мисис Модсли да праща някой друг вместо тебе. Сигурна съм, че тя охотно ще се съгласи. И се страхувам, мило момче, че не беше добре, дето ти казах, че новият ти костюм не е в подходящ цвят. Ама разбира се, че не е вярно — та и войниците носят зелено сега, защитният цвят е също зелен — и ето, аз ти пращам вратовръзка, която му отива. Надявам се, че е подходяща (различните оттенъци на зеленото невинаги си подхождат, но ти не би ме разбрал).

Тогава аз надникнах в плика, без да имам намерение да извадя вратовръзката, но като видях едно ъгълче да се подава навън, не се стърпях и тя се плъзна от плика като дълга зелена змия.

— Ах, каква хубава вратовръзка — възкликнаха няколко души.

— Ти си момче с късмет — рече един от гостите и веднага ми стана неприятен.

— Обаче няма да подхожда на този норфъкски костюм, да знаеш — каза Мариан.

Като се изчервих, аз се гмурнах отново в маминото нежно послание, но водата бе плитка, едва раздвижена от последните леки вълнички на сбогуването. Другото писмо беше по-дълго, защото леля ми имаше какво да пише за себе си и какви догадки да направи за мене. Тя бе човек с въображение и винаги се догаждаше с какво се занимават другите, ала невинаги улучваше съвсем точно. „Норфъкските кнедли са добре известни — пишеше тя, — надявам се, че си хапвате в изобилие.“ Мисля, че не бяхме ги и опитвали. „Познавах едно време някакво семейство Модсли — предполагаше наслуки тя — и те живееха някъде там, в Обесни Брандъм или Църковни Брандъм, не си спомням точно. Сигурно си ги срещал.“ Уви, не бях. За други неща бе по-добре осведомена. „От майка ти научих, че имаш нов зелен костюм, може би този цвят е доста неподходящ за момче, но смятам, че мъжките дрехи са в прекалено мрачни тонове. Не мислиш ли и ти така? Казват, че една жена никога не може да избере подходяща вратовръзка, но според мене това е глупост. Я да видим!“

Отново трябваше да прекъсна четенето и да надникна в плика, и пак един поглед не бе достатъчен. Но той ми стигаше, за да разбера, че от всички нюанси на зеленото този е най-неподходящ за момче — имаше цвят на току-що покълнал синап. Но такъв прелестен възел никоя човешка ръка не е в състояние да направи, а дължината на краищата бе така добре премерена, че всеки би могъл да си я сложи с най-голяма бързина, без усилие. Но втората връзка нямаше същия успех. Одобрителните забележки се бавеха, в погледите се четеше колебание, лицето на Маркъс се свъси. Тогава ненадейно лорд Тримингъм протегна ръка и рече:

— Може ли да видя?

Побутнах я към него.

— Очарователна е — заяви той. — Толкова свежа! Чакайте, ще ви покажа как стои.

Той бързо смъкна своята вратовръзка на бели и сини капки и малко несръчно („Сега ще й намерим цаката!“) я надяна около врата си. Сега тя нямаше такъв просташки вид, както ми подсказваше все по-навъсеното лице на Маркъс; беше екстравагантна, но изглеждаше съвсем изискана. С елегантен жест и с усмивка на лицето лорд Тримингъм се опита да изобрази нещо като безгрижно развлечение — навярно си мислеше за „Гудуд“. Дори на мен ми се видя тъжна гледка; колко малко лицето му изразяваше мислите, ала той навярно не съзнаваше това.

— Какво ще кажете? — обърна се лорд Тримингъм към мистър Модсли.

— А ти, Мариан?

Вратовръзката пазих с години.

 

 

— А сега — каза мисис Модсли, като отмести стола си назад, — днес — тя спря, — днес ще бъде денят на Лео.

Тя ми се усмихна и усмивката й се разби в лицето ми като хладна вълна.

— Как искаш да го прекараш, Лео?

От смущение занемях. Не можех да измисля нищо. Мисис Модсли се опита да ме спаси от затруднението.

— Какво ще кажеш за един пикник?

— Би било чудесно.

— Стига да не вали — каза мисис Модсли, изучавайки внимателно небесата. — Или една разходка до Бийстън Касъл след закуска? Там не си ходил, нали?

— Това би било чудесно — повторих жално аз.

— Е, значи така ще направим, да? Стига да не завали. Сигурно искаш сутринта да си поиграеш с Маркъс?

— Да, моля ви.

— А в пет часа ще нарежеш празничната торта… Да, Денис?

— Исках само да кажа, мамо, че ние все още не знаем какво желае Лео.

— Аз смятам, че знаем — рече тихо мисис Модсли. — Това те задоволява, нали, Лео?

— О, да — отвърнах аз.

Мисис Модсли се обърна към по-големия си син:

— А ти доволен ли си сега, Денис?

— Исках само да кажа, мамо, че на рождения си ден той трябва сам да избере.

— Че той нали избра?

— Е, не, мамо, ти избра вместо него.

Лицето на майка му показваше, че търпението й е подложено на върховно изпитание.

— Той самият не предложи нищо, така че…

— Знам, мамо, но на рождения си ден…

— А ти можеш ли да ни предложиш нещо, Денис?

— Не, мамо, защото аз нямам рожден ден.

Видях как ръцете на мисис Модсли се вкопчиха една в друга.

— Смятам, че моите предложения ще те задоволят — рече тя безстрастно. — А сега за нас, възрастните…

 

 

Щом излязохме от стаята, Маркъс рече:

— Не, Лео, не може така.

— Не може какво?

— Не може да носиш тая вратовръзка.

— Защо не?

— Защото — обясни ми той бавно, като наблягаше на всяка дума — това е много крещящ цвят.

След като се поборихме малко, Маркъс рече:

— За Тримингъм е добра, не ще и дума… той може да си позволи всичко, но ти, ти трябва да внимаваш.

— Да внимавам за кое?

— Да не заприличаш на селендур. Млъквам, защото имаш рожден ден.

 

 

През деня разполагах с достатъчно време, за да се насладя на новите си усещания. Новата ми истинска личност имаше доста блудкав вкус. От една страна, тя нямаше подходящо настроение за рожден ден, не искаше да признае, че този ден се различава от всички останали, че човек има право на особени чувства и държане. Тя все ме предупреждаваше да не се възгордявам. Когато ставах за смях пред другите, аз се противопоставях на тяхната присъда още докато болеше най-силно, но не бе така лесно да отхвърля собствената си присъда. Новият ми съдник не позволяваше да се върна на местопрестъплението, както неудържимо копнее всеки престъпник, дори не ми разрешаваше да отида на бунището, за да видя дали тленните останки на растението не са вече там. Когато слънцето се показа на хоризонта и блесна между надвисналите облаци, дори не си позволих да му се зарадвам. Когато видяхме Мариан и лорд Тримингъм да се разхождат заедно, доближили глави, аз се постарах да потисна бликналата радост. Чувствата, които ме свързваха с хората и нещата, се бяха притъпили. Даже с Маркъс, чието положение в моите очи си бе останало неопределено — едно бе в училище, друго — у тях, аз не се чувствах спокоен; нашето приятелство се крепеше на добре премерени чувства, на множество дребни отстъпки и от двете страни, до мен вървеше едно момче, малко по-ниско, с едра кръгла глава и се стараеше да се държи особено любезно, дори избягваше да говори на френски, защото имах рожден ден.

Рожденият ми ден! Всичко се завърташе около него. Ала аз нямах чувството, че това е моят рожден ден, струваше ми се, че съм един безстрастен наблюдател, присъстващ на чужд празник: някакво си момче, облечено в закопчана догоре норфъкска куртка, стегнато с колан през корема, обуто с дебели чорапи и високи обувки с връзки, с назъбени катарами, зейнали нагоре като зъбати змии, готови да погълнат краката му.

Не съзнавах, че този опит да захвърля двойствената си или дори многопластова личност бе най-голямата комедия, която бях разигравал досега. Това всъщност бе самоубийствена заповед да излича от съзнанието си онази част, която ми доставяше най-голяма радост. Да виждаш само реалното — каква духовна нищета! Изтерзан тялом и духом, аз се шляех безцелно до Маркъс, като почти се надявах той да ме блъсне, да ме наругае или да ме измъчва с превъзходния си френски, вместо да ме крепи под стъкления похлупак на светската си любезност.

Точно преди обяда аз се промъкнах в стаята си и се преоблякох в зеления костюм, след което дойдох на себе си.