Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (5)

V

— Няма друг изход, скъпи Фердинанд, ще трябва да платите — рече разсилният, когато Фердинанд му разказа всичко, което се бе случило в зала номер 6. — Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване.

— Но откъде ще взема толкова пари? — вайкаше се Фердинанд.

— Сигурно имате нещичко в къщи — рече разсилният.

— Откровено казано, никога в живота си не съм имал пари — отвърна Фердинанд. — Въобще не съм мислил за пари.

— В такъв случай може би някой ще ви даде на заем?

— Не познавам никой, който би могъл да ми даде на заем — тъжно рече Фердинанд.

— Тогава единственият изход е да спечелите пари. В противен случай ще ви пратят в затвора.

— Ами да ме пратят!

— Вие не знаете, драги мой, какво значи пет месеца затвор? Това са повече от сто и петдесет дни. Разбирате ли какво значи това?

— Чудо голямо — рече Фердинанд отчаяно. — Ще ги излежа и край.

— Понякога дори на свобода един-единствен ден на човек му се струва безкраен, а какво остава за сто и петдесет дни, при това в затвора. Лежали ли сте някога в затвора?

— Никога.

— Разказвали са ми разни, дето са лежали, че никак не е приятно — рече разсилният.

— Животът не се състои само от приятни неща — философски каза Фердинанд.

В живота само радост не извира.

Не свети слънце всеки ден.

Не тича котарак край мен.

И кокал всеки ден не се намира.^[1]

— Много хубаво стихотворение — рече разсилният. — Никога не съм го чувал. Нещо ново ли е?

— Преди миг го съчиних — скромно обясни Фердинанд.

— Вие пишете стихове — възхити се разсилният.

— Понякога.

— Стихотворението е чудесно, но да ви призная, не го разбрах напълно.

— Какво например не разбрахте?

— Не разбрах за тоя котарак, дето тича, и защо всеки ден не се намира кокал?

— Това е поезията! — рече Фердинанд. — В поезията не всичко трябва веднага да се разбере. Понякога в нея е скрита по-дълбока мисъл, понякога трябва доста да си поблъскаш главата, няколко пъти да си повториш стихотворението и едва тогава схващаш истинския смисъл. Впрочем това стихотворение е изключително просто.

— Въпреки всичко — рече разсилният, — тази част за кокалите изобщо не мога да я разбера.

— Няма значение — смънка Фердинанд. — Поезията понякога трябва да е като пеперуда, да прехвръкне и да изчезне.

— Измислих! — извика внезапно разсилният. — Хрумна ми нещо! Такова нещо, че ще ви падне шапката!

— Ами тогава си го запишете — рече Фердинанд. — Ако едно хрумване не се запише веднага, по-късно за нищо на света не можеш да си го спомниш.

— Но моето хрумване е за вас.

— За мен ли? — учуди се Фердинанд.

— За вас! — викаше разсилният. — Как да спечелите пари за глобата!

— А какво е вашето хрумване? — попита Фердинанд.

— Слушайте — рече разсилният. — Веднъж бях на цирк…

— Е, какво от това? — отегчено попита Фердинанд.

— И там имаше една личност…

— Че в това няма нищо особено…

— И тая личност излизаше на арената… Слушате ли ме?

— Слушам ви, слушам ви — рече Фердинанд.

— Излизаше на арената…

— И сигурно е дресирал животни — завърши Фердинанд.

— Не дресираше. Там е работата, че не дресираше! — рече разсилният. — Излизаше на арената…

— И е правел фокуси.

— И това не. Не правеше никакви фокуси. Излезе на арената…

— Сетих се! — извика Фердинанд. — Бил е акробат.

— Не беше никакъв акробат — взе да се ядосва разсилният. — Той излезе на арената…

— И сигурно е свирел на някакъв необикновен инструмент, на трион или на дърво!

— Нищо подобно, драги мой! На нищо не свиреше! На арената той…

— Танцуваше.

— Не.

— Е, не мога да се сетя какво е правил на арената — рече Фердинанд примирено.

— Той, драги мой, излезе на арената и заговори в стихове.

— В стихове ли?

— Да, представете си, в стихове. В рими. И толкова забавно, че всички се смееха.

— Има такива хора — рече Фердинанд.

— А вие защо не опитате? — възкликна разсилният.

— Какво да опитам?

— Ами да говорите в стихове в цирка и по този начин да печелите пари?

— Че за какво са ми пари? — наивно попита Фердинанд.

— Как за какво? — смая се разсилният. — Забравихте ли вече, че трябва да платите петдесет хиляди глоба?

— О, вярно — сети се Фердинанд.

— Можете да говорите в рими…

— Мога малко — каза Фердинанд, — но струва ми се, съвсем не съм смешен.

— Смешен сте, драги мой! — извика разсилният. — Смешен сте. Истина ви казвам, много сте смешен! Нямате си представа колко сте смешен!

Фердинанд се засегна.

— Бях убеден, че съм по-скоро сериозен — каза той.

— Едното няма нищо общо с другото. Сериозните хора често пъти са много смешни. Сигурно и сам сте го забелязали. Впрочем, струва ми се, че е приятно да си смешен. Аз, драги мой, какво ли не бих дал, само и само хората да ми се смеят.

— А не ви ли се смеят?

— Рядко. Съдът не е място за смях. Циркът е друга работа!

— Уви! — каза Фердинанд. — Не познавам никого в цирка.

— Но аз познавам — рече разсилният.

— Може би познавате някой директор? — попита Фердинанд.

— Директорът, драги мой, в цирка не е фигура.

— Тогава сигурно познавате касиера?

— Също не.

— Или може би диригента на оркестъра?

— И него не. Познавам там един човек, който ще ви помогне и ще уреди всичко.

— Предавам се — рече Фердинанд. — Не мога да се сетя.

— Един мой приятел е разсилен в най-големия цирк. Ще идете при него…

— И какво? — попита Фердинанд с интерес.

— Ще идете при него и той ще нареди на директора да поговори с вас. Тогава вие ще разкажете на директора какво и как, че говорите в рими и изобщо, че сте много смешен. Може пък да ви ангажират…

— Боли ли много? — попита Фердинанд уплашено.

— Кое да боли?

— Ами гажирането?

— Не „гажиране“, а ангажиране. Не знаете ли какво значи ангажиране?

— Не зная — чистосърдечно призна Фердинанд.

— Когато се наема артист за работа, например да изиграе нещо в театъра или в киното, обикновено не се казва, че го наемат, а че го ангажират. Така звучи по-елегантно.

— Много обичам елегантните неща — каза Фердинанд. — Отивам в цирка.

— Ей сега ще ви напиша бележка до моя приятел — каза разсилният, взе писалката и с важен вид я потопи в мастилницата.