Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (12)

I

Фердинанд седеше на една пейка в градинката и си почиваше. Всеки обича от време на време да си седне на някоя пейка в градинката и нищо да не върши, само да гледа хората как се разхождат, децата, как играят, цветята, които цъфтят в лехите или облаците, които плуват по небето.

Фердинанд също много обичаше това. В такива моменти можеше да се отдава на мечти, а това беше любимото му занимание.

И така Фердинанд си мечтаеше, седнал на една пейка в градинката, когато внезапно почувства, че някой се спря до него.

— Добър ден! — чу той познат глас.

— А, добър ден, добър ден — отвърна Фердинанд без дори да отваря очи. Просто не му се искаше да си отваря очите и толкова. „Няма да си отварям очите — помисли си той. — Ще се опитам да отгатна кой е, без да си отварям очите.“

— Отдавна не сме се виждали… — рече гласът.

— Наистина, доста отдавна — отвърна Фердинанд и в същото време си помисли: „И продължаваме да не се виждаме, защото аз не си отварям очите“.

— Какво ново към вас, скъпи Фердинанд? — разпитваше гласът.

— Нищо особено — отвърна Фердинанд.

— Изглеждате чудесно — рече гласът.

— Е, не съвсем — смънка Фердинанд и се замисли чий може да бъде гласът.

— Нямате представа колко се радвам, че ви срещнах. Мога ли да седна до вас?

— Заповядайте, седнете — рече Фердинанд, като все още не можеше да каже със сигурност на кого от познатите му принадлежеше този глас.

— Седнахте ли? — попита Фердинанд, който през цялото време стоеше с плътно затворени очи, макар че нещо отвътре го човъркаше да повдигне клепачи и поне с едно око да погледне кой е до него.

— Седнах — отвърна малко учудено гласът. — Не забелязахте ли, драги Фердинанд?

— Да ви кажа откровено, не забелязах — каза Фердинанд.

— Интересно… — промърмори гласът. — Но все пак ме виждате, нали?

— Там е работата, че не ви виждам! — отвърна Фердинанд.

— Не ме виждате? — извика дълбоко потресен гласът. — А защо, скъпи Фердинанд, не ме виждате?

— Много просто, уважаеми, защото очите ми са затворени — каза Фердинанд.

— А защо са ви затворени очите, скъпи Фердинанд? — попита гласът с глас, изпълнен с любопитство.

— Защото, когато очите ми са затворени, по-добре си почивам — отвърна Фердинанд. — Това е най-новото откритие в областта на почивките — заяви Фердинанд с нечувано сериозен тон.

— Какво говорите? — учуди се гласът. — За първи път чувам подобно нещо. Сигурно са го съобщили наскоро…

— Миналата седмица — каза Фердинанд. — Щом го прочетох, веднага се заинтересувах от това откритие.

— И какво? Затваряте си очите? — попита гласът.

— Всяка свободна минутка — отвърна убедено Фердинанд.

— И наистина ли така се почива по-добре? — разпитваше гласът.

— Много по-добре! Това дори не може да се изрази с думи!

— Тогава и аз ще си затворя очите — каза гласът. — Ще ми позволите ли, скъпи Фердинанд?

— Ама, моля ви се, затваряйте ги щом искате — отвърна Фердинанд. — Всеки е свободен да си затваря очите когато си иска.

— Вече ги затворих — рече гласът.

— И как се чувствате? — попита Фердинанд.

— Чудесно! — извика гласът. — Никога не съм допускал, че така прекрасно се почива със затворени очи.

— Нали? — доволно рече Фердинанд. — Тази система има само един недостатък.

— Какъв? — полюбопитства гласът.

— Недостатъкът й е, че не се вижда нищо — каза Фердинанд. — Когато очите ти са затворени, не виждаш нищо.

— Прав сте — потвърди гласът. — Когато очите ти са затворени, не виждаш нищо. Но когато поискаш, можеш да ги отвориш.

— Да — каза Фердинанд. — Можеш. Когато обаче си отвориш очите, в същия миг преставаш да си почиваш, според най-новите открития.

— Забележката ви е правилна — призна гласът. — Но за какво ви е да си отваряте очите?

— Понякога е нужно да си отваряш очите — рече Фердинанд. — Например, за да разбереш кой седи до теб на пейката.

— Аз — отвърна гласът.

— Аз зная, че сте вие — каза Фердинанд. — Но кой сте?

— Не ме ли познахте по гласа? — учудено попита гласът. — Гласът ми е много характерен, поне така казват всички.

— Разбира се — призна Фердинанд, — гласът ви е много характерен, но освен вас, аз познавам цял куп хора, които също имат много характерен глас. И сега, без да си отворя очите, не бих могъл да свържа вашия много характерен глас с някой човек. Не ми се сърдете за това…

— Ама, моля ви се! — отвърна гласът. — Аз, скъпи Фердинанд, съм…

— Не, не ми казвайте! — извика Фердинанд. — Не ми казвайте кой сте. Трябва сам да се сетя! Вие сте… вие сте… вие сте Сребърко, дето има месарница на улица Кленова…

— Не, скъпи Фердинанд, аз не съм Сребърко, който има месарница на улица Кленова — малко обидено каза гласът.

— Тогава сте директорът Ръчка…

— Не съм и директорът Ръчка.

— Сетих се! Вие сте Каетан Мехурски — извика Фердинанд.

— Не съм никакъв Каетан Мехурски — студено заяви гласът.

— Чакайте, чакайте — рече Фердинанд. — Кой още има такъв характерен глас? Май само доктор Лапнишарански. Познах ли?

— Не, драги Фердинанд, не познахте. Освен това с доктор Лапнишарански от онзи ден не разговарям.

— О, много ви моля да ме извините, че ви взех за доктор Лапнишарански, но наистина нищо не знаех за вашата разправия — каза Фердинанд, който вече изгаряше от желание да си отвори очите, защото започваше да се ядосва, че не може да познае кой седи до него на пейката.

— Продължавайте, да видим дали ще ме познаете — рече гласът.

— Да не сте управителят на кино „Ас“?

— Не.

— Раздавачът от нашия квартал?

— Също не.

— Сладоледаджията?

— Не мога да понасям сладолед.

— Учителят по латински?

— Винаги съм имал двойка по латински.

— Сетих се!!! — извика Фердинанд, така че се чу из цялата градина. — Вие сте управителят на аптека „Крокодил“!!!

— Най-сетне познахте, скъпи Фердинанд! — зарадва се гласът. — Аз наистина съм управителят на аптека „Крокодил“. Как се сетихте? Да не би случайно да сте си отворили очите? Е, хайде, признайте си де…

— За какъв ме смятате — обидено каза Фердинанд. — Очите ми бяха плътно затворени и плюс това нарочно си стисках клепачите, да не би случайно да се изкуша. Знаете ли какво ми помогна?

— Интересно какво?

— Донякъде латинския — каза Фердинанд. — Гласът на учителя по латински прилича на вашия…

— Да, прилича — съгласи се управителят на аптеката.

— А нали рецептите се пишат на латински?

— Разбира се.

— Е, това донякъде ме подсети, но всъщност истински ми помогна моят нос…

— Носът ви ли? Не разбирам…

— Поех по-дълбоко въздух с носа си — каза Фердинанд — и усетих миризма на лекарства. Сега вече разбирате, нали?

— Дааа. Сега вече всичко е ясно. Как успяхте да го измислите, скъпи Фердинанд. Изобщо, аз съм безкрайно доволен, че се срещнахме. Нямате представа колко е приятно да си седиш така със затворени очи. Не смятате ли, че такова затваряне на очите може да бъде много полезно за един ловец?

— В какъв смисъл? — попита Фердинанд, който изобщо не се сещаше какво има пред вид аптекарят.

— Ами в такъв смисъл, че ловецът трябва да има зорки очи. А зорки очи — това са отпочиналите очи, струва ми се, че ще се съгласите с мен, скъпи Фердинанд?

— Несъмнено.

— И тъй, струва ми се — продължаваше аптекарят, — че такова често затваряне през деня би трябвало много благотворно да влияе върху очите на ловеца…

— Ох, аз съвсем забравих, че вие сте най-прочутият ловец в нашия град! — извика Фердинанд.

— Така е — съгласи се аптекарят. — Много обичам да ходя на лов. Защо някой път не дойдете с мене на лов, скъпи Фердинанд?

— Само двамата ли?

— Мога да поканя и повече хора, ако искате — каза аптекарят. — Можем да устроим голям лов. С рогове и бигос.

— Но аз никога досега… — започна Фердинанд.

— Не се безпокойте — прекъсна го аптекарят. — Всеки ловец е бил във вашето положение. Всеки ловец е започнал от първия лов.

— Но аз дори нямам пушка — каза Фердинанд.

— Лесна работа — отвърна аптекарят. — Аз имам толкова пушки, че мога да ви дам на заем две или три.

— Нито пък имам ловно облекло…

— Ще ви изпратя. От младини ми е останал чудесен ловен костюм — каза аптекарят. — Съвсем запазен. Сигурен съм — ще ви стои така, като че е шит за вас.

— А роговете пък за какво са? — попита любопитно Фердинанд.

— С роговете се обявява началото и краят на лова.

— А кой ще тръби с тях?

— Специални тръбачи.

— А аз не бих ли могъл да получа един рог? — умолително попита Фердинанд.

— Ако много държите на това, един от ловджийските рогове е на ваше разположение.

— Много ми се иска да е златен — каза Фердинанд. — И да има сребърен шнур, да мога да си го закача през рамо.

— Положително рогът, който ви поверим, ще има такъв шнур — рече аптекарят.

— И ако това не ви затруднява много, ще ви моля да ми го изпратите поне една седмица преди лова — каза Фердинанд.

— Както желаете — отвърна аптекарят. — Но тъй като сме насаме, ще ми кажете ли за какво ви е нужен рогът една седмица преди лова?

— Искам да се поупражнявам, за да мога хубаво да тръбя — рече Фердинанд. — И освен това искам да го изчистя, че да блести като…

— Като какво?

— Да блести като не знам какво! — завърши Фердинанд.

— Още утре ще ви изпратя рога, ловния костюм и една пушка — каза аптекарят. — А след седмица ще уредим лова.

— Пушка може и да не ми изпращате — каза Фердинанд. — Най-важното е да имам рог. А колкото до бигоса…

— Имате някакви специални желания за бигоса ли? — попита аптекарят.

— Колкото до бигоса — тържествено започна Фердинанд — най обичам, когато в бигоса има много салам.

— Мога да ви уверя, скъпи Фердинанд, че ще има.

— Вижте какво — каза Фердинанд, — обикновено бигосът се прави от зеле, в което се прибавя малко салам. А аз мечтая за бигос, който да се прани от салам и в него да се добавя малко зеле.

— Точно такъв бигос ще сготвим във ваша чест, скъпи Фердинанд — каза аптекарят. — Значи след една седмица?

— След една седмица! — потвърди Фердинанд.

— А сега с ваше разрешение ще ви кажа „довиждане“ — рече аптекарят и стана от пейката.

— Да си кажем „довиждане“, без да си отваряме очите — предложи Фердинанд.

— Отлично. Да си кажем „довиждане“, без да си отваряме очите. Безкрайно съм ви благодарен, че ме научихте да си почивам със затворени очи.

— Нали чудесно се почива по този начин? — каза Фердинанд.

— Фантастично, скъпи Фердинанд! Фантастично!

И без да отварят очи, двамата събеседници си кимнаха за довиждане.