Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (13)

II

С ловен костюм, пушка на рамо и с такъв блестящ, излъскан рог, че просто заслепяваше и минувачите трябваше да извръщат поглед, в уречения ден Фердинанд се яви на сборния пункт.

Там вече чакаха управителят на аптека „Крокодил“ и неколцина други ловци, въоръжени с най-различни пушки, двуцевки, флоберки и двуостри ловджийски ножове. Всички до един имаха необикновено страшен вид, толкова страшен, че щом ги зърна, Фердинанд в първия момент изпита силно желание да направи кръгом и чисто и просто да си плюе на петите.

Като видяха Фердинанд, всички много се зарадваха. Първи изтича към него управителят на аптеката, протегна ръце и извика:

— Добре дошли сред нас, скъпи Фердинанд!

— Добре дошли!!! — повториха като ехо останалите.

— Много се радваме, че ни почетохте със своето присъствие! — продължи управителят на аптеката.

— Мно-го!!! — потвърдиха останалите ловци.

— Днешният ден ще бъде записан в аналите на нашата ловна дружинка със златни букви! — заяви аптекарят и наведе глава.

— Ще бъде записан!!! — ревнаха ловците.

— Ще разказваме за него на децата и внуците си!

— Ще раз-каз-ва-ме!!!

— За нас е истинско удоволствие да бъдем във вашата компания!

— Ис-тин-ско!!! — съгласиха се останалите.

— Да се надяваме, че днешният лов ще има забележителни резултати!

— Да се на-дя-ва-ме!!!

— И че нашият гостенин ще спечели най-прекрасните трофеи! — завърши приветствието си управителят на аптеката.

— Ще спе-че-ли!!! — решително потвърдиха всички присъстващи.

След приветствието аптекарят представи поред на Фердинанд всички участници в лова. После ловците се настаниха в автомобилите, които чакаха отстрани, и поеха към гъстите гори.

Фердинанд пътуваше в една кола с аптекаря и двама други ловци. Седеше на задната седалка, мълчеше си и само от време на време подсмърчаше.

— Да не би нещо да не сте добре? — попита го накрая управителят на аптеката.

— Нищо подобно! — отвърна Фердинанд.

— Стори ми се, че ви мъчи нещо като хрема…

— Няма такива работи.

— Защото ми се стори, като че ли подсмърчате, скъпи Фердинанд — настояваше аптекарят.

— Наистина подсмърчах и май ще продължа да подсмърчам — каза Фердинанд.

— А поради каква причина? — заинтересува се аптекарят.

— Причината е тази — делово отговори Фердинанд, — че по никой начин не мога да усетя миризмата на бигоса. Нима изобщо няма бигос?

— Има, абсолютно сигурно е, че има, скъпи Фердинанд! — заяви управителят на аптеката като сложи ръка на сърцето си.

— В такъв случай защо носът ми не го усеща? — чистосърдечно попита Фердинанд.

— Защото бигосът е в херметически съд, скъпи Фердинанд.

— А къде е този херметически съд? — сериозно попита Фердинанд.

— В последната кола.

Фердинанд се наведе през прозореца, както колата летеше, и погледна назад.

— Последната кола е празна — каза той, след като дълго време гледа назад.

— Така изглежда само на пръв поглед, скъпи Фердинанд — каза аптекарят. — Колата не е празна. Именно с тази кола пътува той.

— Кой?

— Бигосът.

— И сам ли пътува?

— Сам.

— Това е ужасно! — извика Фердинанд.

— Защо? — попита управителят на аптеката.

— Защото сигурно му е страшно скучно.

— Тук вече с нищо не можем да му помогнем — каза управителят на аптеката, като разпери ръце.

— Винаги може да се помогне — рече Фердинанд.

— Трябва да ви кажа, че лично аз не виждам никакъв начин да премахнем самотата на бигоса — заяви аптекарят.

— А аз виждам! — извика Фердинанд толкова високо, че другите двама ловци в колата се сепнаха от дрямката, в която ги беше унесъл монотонният шум на мотора, скочиха на крака, поради което удариха глави в покрива на колата, загубиха съзнание и отново се отпуснаха на местата си, като ужасно си въртяха очите.

— Какво виждате? — безразлично попита аптекарят.

— Виждам начин да премахнем самотата на бигоса! — убедено отвърна Фердинанд.

— Не може да бъде… — иронично се усмихна аптекарят.

— Може! — държеше на своето Фердинанд.

— Как си го представяте?

— Обикновено — отвърна Фердинанд. — Ще се преместя от тази кола, в която пътувам сега, в колата, в която пътува бигосът.

— Е и?

— През целия път ще му разказвам разни интересни работи — каза Фердинанд.

— Вашият глас може да не стигне до него — рече аптекарят.

— Как така може да не стигне?

— Казах ви, че бигосът пътува в херметически съд.

— Но рогът ще стигне, нали? — попита Фердинанд.

— Как така рогът? — учуди се аптекарят, който не можеше да разбере за какво става дума.

— Ще му свиря на рог различни мелодии, докато пътуваме. Сигурно поне част от мелодиите ще стигнат до него. Вие как мислите?

— Ако свирите изключително силно, наистина нещичко от тези мелодии може да стигне до бигоса през херметическия съд.

— Ще свиря колкото мога по-силно! — каза Фердинанд. — Спрете колата. Аз се местя при бигоса!

Спряха и Фердинанд се премести в последната кола. В тази кола на задната седалка имаше огромен херметически съд, пълен с бигос, а този бигос се състоеше почти само от салам, в който бяха пуснали мъничко зеле. В колата дори се усещаше нежна замайваща миризма. Очевидно херметическият съд не беше съвсем херметически.

„Толкова по-добре — помисли си Фердинанд. — Щом не е съвсем херметически, значи миризмата ще се промъква навън и аз ще изпитвам удоволствие, а същевременно звуците от рога по-лесно ще стигат вътре и бигосът също ще изпитва удоволствие.“

— Как мислите — попита той, като затвори вратата на колата с бигоса, — дали такъв бигос обича да му свирят на ловджийски рог?

— Положително обича — отвърна управителят на аптеката. — Ами че това е ловджийски бигос! Не забравяйте.

Автомобилите отново потеглиха напред към тъмнеещите на хоризонта гъсти гори. В последната кола до огромния съд с бигос седеше Фердинанд и със златния блестящ като слънцето рог свиреше на бигоса най-различни мелодии:

— Тра-та-та-та, тра-та-та-та-та, тра-та-та-та-та-та-там!