Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (22)

IV

С парите в джоба, Фердинанд тръгна из града да търси подходящ чадър.

— Не мога да постъпвам лекомислено — говореше си той, докато обикаляше по улиците и внимателно оглеждаше магазините за чадъри. — Няма нищо по-лесно от това да купиш какъв да е чадър и после до края на живота си да съжаляваш, че не си купил такъв, за какъвто си мечтал. Имам време… Първо ще обиколя всички магазини и ще видя какво се продава…

Обикаляше Фердинанд из магазините покрай редиците чадъри, също като някаква важна особа пред почетна рота. От време на време призоваваше някой от строените чадъри, оглеждаше го внимателно, облягаше се елегантно на него като на бастун и понякога дори го отваряше. Но все не можеше да се реши.

Най-сетне, след като излезе от двадесет и петия магазин, Фердинанд се удари по главата и каза:

— Ама че съм прост!

Удари се втори път по главата и каза:

— Ама че съм мухльо!

Удари се по главата за трети път и каза:

— Аз съм напълно безмозъчно същество! Ходя като един глупак по магазините и да не се сетя досега, че в магазините не правят чадъри. А къде правят чадъри? Чадъри правят майсторите на чадъри! Значи само при някой майстор ще намеря такъв чадър, за какъвто съм си мечтал!

И без повече да се бави, Фердинанд тръгна да търси някой майстор на чадъри. По пътя той си пееше тази песничка:

Майстори на дъждобрани!

Майстори на слънчобрани!

Жилищата ви къде са?

И какъв ви е адреса?

Улицата ви коя е?

И квартала ви не зная.

Майстори на дъждобрани!

Майстори на слънчобрани!

Дали тук — дали там

да ви търся —

сам не знам…^[1]

Една възрастна жена, която точно тогава минаваше наблизо, чу песничката на Фердинанд и каза:

— Извинявайте много, че прекъсвам хубавата ви песен, но случайно знам адреса на един много известен майстор на дъждобрани…

Фердинанд чак подскочи от радост.

— Моля ви се — извика той, — веднага ми дайте този адрес! Далече ли е?

— Ами, съвсем близко! На две крачки оттук! — каза възрастната жена. — На улица „Дъждовна“ 18. Ще го запомните ли?

— До края на живота си ще го помня, до края на живота си! — каза Фердинанд. — Стократно ви благодаря за тази безценна информация.

Като каза това, Фердинанд тръгна към улица „Дъждовна“.

— И не забравяйте, че на улица „Дъждовна“ винаги вали дъжд! — извика подире му възрастната жена.

— Това няма значение — отвърна Фердинанд. — Най-много да се понамокря, докато притичам до прочутия майстор. После, когато вече се сдобия с чадър, да си вали колкото си иска.

Улица „Дъждовна“ наистина беше съвсем близо. Фердинанд лесно намери номер 18. Откъм улицата нямаше нито магазин, нито работилница. Само до входната врата висеше табелка — на нея бе нарисуван чадър и стрелка, която сочеше към входа. Фердинанд тръгна натам, накъдето сочеше стрелката. Мина през входната врата и се озова в просторен двор. Постепенно целият се намокри, защото щом стъпи на улица „Дъждовна“, веднага се озова под струите на проливен дъжд.

„Странно нещо — помисли си той — какъв е този дъжд на улица «Дъждовна»?…“

Но не се чуди кой знае колко, защото вече от доста време Фердинанд на нищо не се учудваше.

Около десетина минути той се оглежда наоколо, но никъде не можа да забележи и следа от майстора на чадъри. Накрая вдигна поглед по-високо и едва тогава, на балкона на втория етаж, видя петнайсетина разноцветни чадъра, които растяха в сандъчета също като цветя. Всичките бяха разтворени и водата се стичаше по тях надолу право върху главата на Фердинанд, който вече беше мокър до кости.

— Разбрах къде е майсторът на чадъри! — извика Фердинанд и тичешком се спусна към втория етаж.

Невероятно, но и на стълбите валеше. Ала тъй като Фердинанд, както казахме, беше мокър до кости, не обърна внимание на това странно явление. Беше му все едно дали ще се намокри още, или не.

— Нека си вали… — мърмореше си той под носа, от който час по час капваше по някоя капка.

Най-сетне спря пред една врата с нарисувани върху нея чадъри и почука.

— Влезте, влезте! — обади се отвътре някакъв глас.

Фердинанд отвори вратата и влезе. В самото жилище също валеше дъжд.

„Странна история“ — помисли си Фердинанд, но с нищо не издаде изумлението си и каза само:

— Добър ден.

— А добър ден, добър ден — отвърна майсторът, който седеше под един огромен чадър.

От чадъра му се стичаха потоци дъжд, а майсторът си стоеше под него сух-сухеничък.

— Защо стоите на дъжда? — обърна се майсторът към Фердинанд. — Елате да се скриете бързо под чадъра!

Фердинанд се мушна под чадъра и едва тогава забеляза, че той расте от огромно сандъче — в такива сандъчета понякога хората отглеждат палми в къщите си или във фоайетата на хотелите.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита майсторът, като се вгледа във Фердинанд. — Ако съдя по вида ви, на вас ви е нужен чадър, нали?

— Да, познахте — каза Фердинанд. — Нужен ми е чадър.

— Заповядайте, седнете — и майсторът посочи на Фердинанд едно столче под големия чадър.

Фердинанд седна и се огледа.

— Извинете ме — започна той, — но вашето жилище няма ли покрив?

— Има, разбира се — отвърна майсторът.

— Тогава защо вали толкова? — учуди се Фердинанд.

— На улица „Дъждовна“ винаги вали пороен дъжд — обясни му майсторът. — Между другото поради това и започнах да отглеждам чадъри именно тук.

— Навярно искахте да кажете: да правя чадъри? — прекъсна го Фердинанд.

— Нищо подобно. Исках да кажа: да отглеждам чадъри, а не да ги правя. Да прави чадъри може всеки, разбирате ли? А аз, Франчишек Амбрелински имам единствената в света ферма за чадъри. Моите чадъри са естествени, не някакви си там изкуствени. Както има истински и изкуствени перли, така има и изкуствени чадъри, които се произвеждат масово, и истински чадъри, каквито отглеждам само аз. А колкото до покрива — продължи майсторът, спомняйки си въпроса на Фердинанд, — за дъжда, който се излива на „Дъждовна“, никакъв покрив не помага. Още не е открит такъв непромокаем покрив, за разлика от моите чадъри… Погледнете само…

Фердинанд погледна. И наистина: под огромния чадър беше съвсем сухо, както и под всички други посадени в саксии или сандъчета чадъри, които бяха пръснати из цялата стая. Между тях имаше огромни чадъри столетници и мънички, току-що поникнали чадърчета.

— Необикновено — възхити се Фердинанд. — Под никой от тях, дори под най-малкия няма и следа от дъжд.

— Защото те наистина са непромокаеми — гордо рече Амбрелински. — Знаете ли, аз не отглеждам какво да е… А на вас какъв чадър ви трябва? Както ви гледам, май търсите за вила, нали?

— Не — отвърна Фердинанд. — Аз дори нямам вила. Трябва ми чадър за разходка…

— Разбирам — кимна Амбрелински.

— Елегантен — добави Фердинанд.

— С друг не ви виждам…

— Не твърде тежък — продължаваше Фердинанд.

— Моите са леки като перца, можете да бъдете спокоен — увери го майсторът, като сложи ръка на сърцето си.

— С бамбукова дръжка…

— Чадърите, които отглеждам, са само на бамбуков присад — заяви Амбрелински.

— И никога да не заяжда при отваряне и затваряне…

— Заяждат само изкуствените чадъри, естествените — никога.

— Да не пропуска вода…

— Моите са сто процента непромокаеми!

— И най-главното никога да не се губи — завърши Фердинанд.

— Колкото до това, давам ви сто години гаранция. Чадърите от моята ферма сами търсят собствениците си, за разлика от обикновените чадъри, за които непрекъснато трябва да мислиш.

— Сто години гаранция ли ми давате? — учуди се Фердинанд.

— Ако ви е малко, мога да ви дам и по-дълга — каза майсторът, — но от опит зная, че чадърите живеят най-много сто години, искам да кажа чадърите, които аз отглеждам. Защото другите живеят година, две, най-много три — завърши той презрително. — А какъв цвят да бъде чадърът?

— Черен — бързо рече Фердинанд.

— Веднага си личи, че имате вкус — каза майсторът. — Другите искат сини, червени, зелени или лилави чадъри, а понякога, представете си, дори и жълти! А вие искате да имате черен чадър. Много хубаво от ваша страна… Самият аз също най-много обичам черните чадъри. Черните се отглеждат най-трудно, както розите. Много са разпространени червените, жълтите, белите рози, има дори сини и зелени, но истинска рядкост е само черната роза!

— Чувал съм за това — каза Фердинанд.

— Изберете си тогава някой от черните чадъри — и Амбрелински посочи на Фердинанд една редица прекрасни добре сложени и стройни чадъри, които кротко си стояха в саксиите.

Фердинанд внимателно ги заразглежда и накрая се спря на третия от ляво.

— Този ще взема — каза той.

— Най-красивият ми екземпляр за тази година — похвали неговия избор майсторът.

— А какво ще стане със саксията? — разтревожи се Фердинанд. — Струва ми се, няма да е много удобно да се разхождам с чадър, забучен в саксия.

— За това не се безпокойте. Този чадър все още расте, но ей сега ще го измъкнем от саксията и всичко ще бъде на ред — каза майсторът.

— А няма ли случайно да увехне, като го измъкнем от саксията? — попита Фердинанд.

— В никакъв случай! Трябва само от време на време да излизате с него по дъжд, за да се намокри хубавичко, това ще му се отрази много добре. Знаете ли, те тук на „Дъждовна“ са свикнали постоянно да са на дъжд. Ако много дълго останат без вода, може да им стане тъжно.

— Ще се разхождам с него под дъжда по цели часове — решително заяви Фердинанд.

Майсторът се наведе над саксията с избрания от Фердинанд чадър и с ловко движение го изтръгна от пръстта. Изчисти дръжката с едно парцалче и подаде чадъра на Фердинанд.

— Погледнете какъв чадър е това! — каза той.

Фердинанд взе чадъра и се почувства като в рая. Дъждът барабанеше ритмично по опънатия чадър, а във Фердинанд всичко бушуваше от възторг начело със сърцето му.

— Колко ще струва този чадър? — попита най-сетне той с треперещ глас, защото се боеше, че цената сигурно ще бъде по-висока.

— Няма да ви искам много — отговори Амбрелински.

— Но колко конкретно?

— Като за вас, триста злоти — каза майсторът.

— Триста злоти ли? — учуди се Фердинанд.

— Скъпо ли ви се вижда?

— Евтино! Ще ви дам четиристотин — каза Фердинанд.

— За нищо на света няма да се съглася на такова нещо — възпротиви се Амбрелински.

— Тогава поне триста и петдесет — предложи Фердинанд.

— Е, добре, нека бъде триста и петдесет — съгласи се майсторът, — но ви давам честна дума, че тази цена е много висока.

— Нищо подобно! Нищо подобно! Много е ниска! — извика Фердинанд.

Той извади парите и ги връчи на Амбрелински.

После се разделиха като стари приятели и Фердинанд под своя великолепен чадър напусна фермата на господин Амбрелински, където непрекъснато валеше. В потоци от дъжд той слезе по стълбата, в потоци от дъжд пресече двора и в потоци от дъжд тръгна, преизпълнен от щастие, по улица „Дъждовна“.

Над главата му беше мечтаният чадър.