Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (9) (Фиеста)

Глава IX

Мачът Леду — Франсис се състоя на двадесети юни вечерта. Беше интересна среща. На другата сутрин получих писмо от Роберт Коен. В Андай прекарвал спокойно, плувал, играел малко голф и повече бридж. Плажът бил чудесен, но с нетърпение очаквал да заминем на риболов. Кога съм щял да пристигна? Да съм му купел въдичарска корда, а той щял да ми плати, когато пристигна.

Същата сутрин писах на Коен от бюрото на редакцията, че с Бил тръгваме от Париж на двадесет и пети, в противен случай ще му съобщя телеграфически; ще се срещнем с него в Байон и оттам ще тръгнем с автобус през планините към Памплона. Вечерта към седем часа се отбих в „Селект“ да се видя с Майкъл и Брет. Нямаше ги и се запътих към „Динго“. Намерих ги седнали до бара.

— Хелоу, дарлинг — подаде ми ръка Брет.

— Здравей, Джейк — поздрави Майк. — Както разбирам, снощи съм бил пиян.

— И още как — каза Брет. — Неприятна история.

— Виж какво, Джейк, кога заминавате за Испания? Имате ли нещо против да дойдем с вас?

— Чудесно.

— Нямате нищо против, нали? Всъщност аз съм бил в Памплона. Но на Брет страшно й се иска да отидем. Сигурен ли си, че няма да пречим?

— Не говори глупости.

— Малко съм пиян. Ако не бях, не бих се решил да те питам така, направо. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Стига, Майкъл — каза Брет. — Може ли човекът да каже, че няма да му е приятно? По-късно ще го питам сама.

— Но няма да ти е неприятно, нали?

— Престани да питаш или ще се разсърдя. Ние с Бил заминаваме на двадесет и пети сутринта.

— Къде е Бил всъщност? — запита Брет.

— Вечеря с някакви хора в „Шантиѝ“.

— Той е добро момче.

— Чудесно момче — потвърди Майк. — Наистина.

— Ти изобщо не го помниш — каза Брет.

— Напротив. Много добре си го спомням. Слушай, Джейк, ще ви намерим там на двадесет и пети вечерта. Брет не може да става рано.

— Наистина не мога!

— Ако парите ни пристигнат и ако си сигурен, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че ще пристигнат. Аз ще се погрижа.

— Кажи какви риболовни принадлежности да поръчам?

— Набави си две или три пръчки с макари, корди и изкуствени мухи.

— Аз няма да ходя за риба — намеси се Брет.

— Тогава пиши да ти пратят две пръчки — едната за Бил, иначе трябва да си купува.

— Добре — каза Майк. — Ще изпратя телеграма до управителя.

— Ще бъде чудесно! — възкликна Брет. — Испания! Ще прекараме весело.

— Двадесет и пети — какъв ден се пада?

— Събота.

— Ще трябва да побързаме с приготовленията.

— Отивам до бръснарницата — каза Майк.

— А аз трябва да се изкъпя — обади се на свой ред Брет. — Бъди добро момче, Джейк, ела да ме придружиш до хотела.

— Нашият хотел е забележителен — каза Майк. — Струва ми се, че е публичен дом.

— Когато пристигнахме, оставихме си куфарите тук, в „Динго“, и в хотела ни запитаха дали ще искаме стая само за следобеда. Стана им много приятно, когато им казахме, че ще останем цялата нощ.

— Струва ми се, че е публичен дом — каза Майк. — Мисля, че разбирам тия неща.

— О, млъквай и върви да се подстрижеш.

Майк излезе. Двамата с Брет останахме на столчетата до бара.

— Още една чаша?

— Може.

— Добре ми дойде — каза Брет.

Тръгнахме нагоре по улица Деламбр.

— Не съм те виждала, откакто се върнах — каза Брет.

— Наистина.

— Как си, Джейк?

— Добре съм.

Брет ме погледна в очите.

— Кажи сега, ще дойде ли и Роберт Коен?

— Да. Защо?

— Не мислиш ли, че ще му е малко трудно?

— Не виждам защо.

— С кого мислиш, че бях в Сан Себастиян?

— Моите поздравления — казах аз. Продължихме да вървим.

— Защо каза това?

— Не знам. Какво искаш да кажа. — Продължихме пътя си и завихме.

— Държа се сравнително добре. Малко е скучен.

— Наистина ли?

— Смятах, че ще бъде полезно за него.

— Би могла да откриеш бюро за обществени услуги.

— Не ставай злъчен.

— Няма.

— Наистина ли не знаеше?

— Не — отвърнах аз. — Изглежда, не съм мислил за това.

— Мислиш ли, че ще му е лесно?

— Негова работа — отвърнах аз. — Кажи му, че идваш с нас. Може винаги да се откаже.

— Ще му пиша, за да може да се измъкне навреме.

Видях отново Брет едва на двадесет и четвърти юни вечерта.

— Имаш ли новини от Коен?

— И то какви! Изгарял от нетърпение.

— Господи!

— Аз също се изненадах. Пише, че с нетърпение чакал да ме види.

— Да не си мисли, че идваш сама?

— Не. Писах му, че отиваме всички заедно: Майкъл и другите.

— Той е удивителен.

— Нали?

Те очакваха да получат пари на другия ден. Уговорихме да се срещнем в Памплона. Те трябваше да отидат направо в Сан Себастиян и оттам да вземат влака. Щяхме да се срещнем всички в хотела на Монтоя в Памплона. Ако не дойдеха най-късно до понеделник, щяхме да продължим през планините към Бургете. До Бургете, където смятахме да ходим за риба, имаше автобус. Записах им маршрута, за да могат да ни намерят.

Двамата с Бил взехме утринния влак от гарата Орсе. Беше хубав ден, не много горещ, местността беше красива още от началото. Отидохме във вагон-ресторанта да закусим. На излизане поисках от кондуктора карти за първа група при обяда.

— До петата всичко е заето.

— Какво значи това?

В този влак по обед обслужваха пътниците, на две групи и винаги имаше достатъчно места.

— Всичко е заето — каза кондукторът на вагон-ресторанта. — В три и половина ще сервираме на петата група.

— Неприятно — обърнах се аз към Бил.

— Дай му десет франка.

— Вземете — казах аз. — Искаме да обядваме с първата група.

Кондукторът сложи десетте франка в джоба си.

— Благодаря. Съветвам ви да си вземете сандвич. Всички места за първите четири групи са предварителна запазени чрез железопътната компания.

— Ще стигнеш далече, приятелю — каза му Бил на английски. — Ако ти бях дал пет франка, сигурно щеше да ни посъветваш да скочим от влака.

— Comment?

— Върви по дяволите! — продължи Бил. — Поръчай да приготвят сандвичи и бутилка вино. Обясни му, Джейк.

— И ги изпратете в съседния вагон. — Казах му къде са местата ни.

В нашето купе седяха мъж и жена с младия си син.

— Вие сте американци, нали? — запита мъжът: — Харесва ли ви пътешествието?

— Чудесно е — каза Бил.

— Добре правите. Пътувайте, докато сте млади. Ние с жена ми отдавна се канехме да посетим Европа, но трябваше доста да почакаме.

— Можехме да дойдем още преди десет години, ако се беше съгласил — каза жена му. — Винаги казваше: „Най-напред да видим Америка!“ Така или иначе, видяхме доста неща.

— Влакът е пълен с американци — забеляза мъжът. — Цели седем вагона. Всичките са от Дейтън, щат Охайо. Ходили са на поклонение в Рим, а сега отиват в Биариц и Лурд.

— А, така ли? Значи, поклонници. Фарисеи такива — каза Бил.

— А вие, момчета, от кой край сте?

— Аз съм от Канзас сити. А той е от Чикаго — отвърнах аз.

— И отивате в Биариц?

— Не. Отиваме да ловим риба в Испания.

— Аз пък никога не съм се увличал по риболова. Но в нашия щат има мнозина запалени. В щата Монтана има много хубави места за риба. Ходил съм с приятели, но никога не съм се увличал.

— Когато ходиш с тях, май че изобщо не ловите риба — каза жена му.

Той ни намигна.

— Нали знаете какви са жените. Ако седнеш пред бутилка, уиски или бира, смятат те за пропаднал.

— Такива са мъжете — обърна се към нас жената. Тя приглади роклята върху пълните си бедра; — Гласувах против сухия режим, за да му направя удоволствие и защото обичам в къщи да се намира малко бира, а сега чуйте го как приказва. Чудно как намират жени да се омъжат за тях.

— Знаете ли — каза Бил, — че тази банда отци поклонници е монополизирала вагон-ресторанта до три часа и половина.

— Как така? Може ли такова нещо?

— Опитайте се да намерите места.

— Тогава, мами, изглежда, че ще трябва да отидем да си поръчаме още една закуска.

Тя стана и си оправи роклята.

— Бихте ли наглеждали куфарите, момчета? Хайде, Хюбърт.

Тримата тръгнаха към вагон-ресторанта. Малко след това мина един служащ да съобщи, че първата група ще обядва и поклонниците заедно с техните духовници се занизаха по коридора. Новият ни приятел и семейството му не се върнаха. По коридора се зададе келнер с нашите сандвичи и бутилка „Шабли“. Извикахме го.

— Днес ви чака много работа — казах аз.

Той кимна с глава.

— Започват още в десет и половина.

— А ние кога ще ядем?

— Кажете, аз кога да ям?

Той остави бутилката и две чаши, платихме сандвичите и му дадохме бакшиш.

— Ще се върна за чиниите — каза той — или може вие да ги донесете.

Ядяхме сандвичи, пиехме „Шабли“ и гледахме околността през прозореца. Житата бяха току-що започнали да зреят и нивите аленееха от макове. Пасищата бяха зелени, мяркаха се кичести дървета, големи реки и тук-там някой замък, потънал в зеленина.

В Тур слязохме, купихме още една бутилка вино и когато се върнахме в купето, заварихме, удобно настанени, джентълменът от Монтана, жена му и синът им Хюбърт.

— Има ли хубави места за плуване в Биариц? — запита Хюбърт.

— Момчето изгаря от нетърпение да се гмурне във водата — каза майка му. — На тази възраст е трудно да седиш мирно във влака.

— За плуване е хубаво — казах аз, — но когато има големи вълни, е опасно.

— Обядвахте ли? — запита Бил.

— О, да. Настанихме се, когато започнаха да идват, и сигурно са помислили, че сме заедно с тях. Един от келнерите ни каза нещо на френски, после върнаха трима от ония.

— Сигурно са ни помислили за важни персони — каза мъжът. — Така или иначе, католическата църква е голяма сила. Жалко, че вие двамата не сте католици. Тогава щяхте да се наобядвате.

— Аз съм католик — казах аз. — Най-много затова ме е яд.

Най-накрая в четири и четвърт можахме да обядваме. Бил беше започнал да става заядлив. Малко остана да хване за яката духовника, който се връщаше със своята група поклонници.

— А ние, протестантите, отче, няма ли да ядем?

— Аз нищо не знам. Нямате ли билети?

— Човек може само заради това да се запише в Ку клукс клан — каза Бил. Духовникът се обърна след него и го изгледа.

Във вагон-ресторанта келнерите за пети път сервираха определеното меню. Келнерът, който ни прислужваше, беше вир-вода. Бялото му сако беше лилаво под мишниците.

— Сигурно пие много вино.

— Или носи лилаво бельо.

— Хайде да го питаме.

— Недей. Много е уморен.

В Бордо влакът имаше половин час престой и слязохме на гарата да се поразходим. За града нямаше време. След това минахме през Ландите и гледахме залеза. Между боровете имаше просеки, широки като улици, погледът се плъзгаше по тях чак до гористите хълмове в далечината. В седем и половина вечеряхме и гледахме местността през отворения прозорец на вагон-ресторанта. Навсякъде растяха борове и папрати. Имаше малки полянки и къщи, минахме и покрай една дъскорезница. Здрачаваше се и нахлуваше дъхът на горещата, песъчлива, вече притъмняла местност. В девет часа стигнахме в Байон. Мъжът, жена му и Хюбърт се ръкуваха с нас. Те отиваха до Ла Негрес да вземат влака за Биариц.

— Желая ви всичко хубаво — каза мъжът.

— И пазете се от тези техни боеве с бикове.

— Може би ще се видим в Биариц — каза Хюбърт.

Слязохме с куфарите и калъфите с въдиците, минахме през тъмната чакалня и излязохме на осветената улица, където чакаха върволица файтони и автобуси за хотелите. Между хотелиерските служащи беше и Роберт Коен. В първия момент той не ни видя. След това тръгна към нас.

— Добре дошъл, Джейк. Добре ли пътува?

— Отлично — отвърнах аз. — Това е Бил Гортън.

— Здравейте.

— Да вървим — каза Роберт. — Наел съм файтон. — Беше малко късоглед. Досега не бях го забелязал. Той стеснително поглеждаше Бил и се мъчеше да си спомни откъде го познава.

— Ще отидем в моя хотел. Не е лош. Може да се каже, че е добър.

Качихме се, файтонджията сложи куфарите на капрата до себе си, изплющя с камшика и тръгнахме по-тъмния мост към града.

— Много се радвам, че ще бъдем заедно — обърна се Роберт към Бил. — Джейк много ми е говорил за вас, освен това съм чел книгите ви. Донесе ли ми корда, Джейк?

Файтонът опря пред хотела и слязохме. Хотелът беше хубав, персоналът много вежлив и ние получихме по една хубава стаичка.