Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

Издание:

Автор: Ърнест Хемингуей

Заглавие: И изгрява слънце

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: юли 1980 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620

История

  1. — Добавяне

Глава VI

В пет часа пристигнах в „Отел Крийон“ и зачаках Брет. Тя се забави и аз седнах да напиша няколко писма. Излязоха твърде посредствени, но се надявах, че печатът на „Отел Крийон“ ще спаси положението. Брет не дойде и в шест без четвърт слязох в бара и изпих един коктейл „Джек Роуз“ с бармана Джордж, Брет не била идвала и в бара. Горе на изхода се огледах още веднъж, уверих се, че я няма и взех такси за кафене „Селект“. Когато минавахме над Сена, видях върволица празни шлепове: ватерлинията им се подаваше над водата, те плуваха по течението и когато се приближаваха до моста, матросите поемаха дългите весла. Реката беше красива. На парижките мостове е приятно по всяко време.

Таксито зави покрай статуята на изобретателя на семафора, той самият застанал като семафор. Тръгнахме по булевард Распай и аз се отпуснах назад, докато минем тази част от пътя. Винаги ми беше скучно да минавам с кола по булевард Распай. По линията Париж — Лион — Марсилия, между Фонтенбло и Монтеро, също има такава част от пътя, която ме отегчава до смърт, и чакам миг по-скоро да свърши.

Вероятно тези мъртви промеждутъци от пътя се дължат на някакви асоциации. В Париж има и други улици не по-малко грозни от булевард Распай. Нямам нищо против да мина по него пеша. Но с кола ми е противно. Може би някога съм чел нещо за него. На Роберт Коен целият Париж му действуваше така. Интересно откъде ли беше добил тази неприязън към Париж. Може би от Менкен. Мисля, че Менкен мрази Париж. Малко ли млади хора копират вкусовете на Менкен.

Колата спря пред кафене „Ротонд“. Ако се намираш на десния бряг на Сена и кажеш на шофьора да те отведе до някое от кафенетата в Монпарнас — което й да е, — той неизбежно ще спре пред „Ротонд“. След десетина години вероятно същото ще бъде с кафене „Дю Дом“. Всъщност и оттук ми беше близко. Минах край пустеещите маси на „Ротонд“ и продължих към кафене „Селект“. Вътре на бара имаше няколко души, а отвън беше само Харви Стоун. Седеше пред купчина чинии и беше небръснат.

— Сядай — каза Харви, — тъкмо те търсех.

— Какво има?

— Нищо. Просто те търсех.

— Ходиш ли на конните състезания?

— Не съм ходил от неделя.

— Какви новини от Щатите?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Какво се е случило?

— Не знам. С тях вече нямам нищо общо. Абсолютно нищо.

Той се наведе напред и ме погледна в очите:

— Знаеш ли какво, Джейк?

— Какво?

— Не съм ял от пет дни.

Бързо пресметнах наум. Преди три дни играхме с него покер в бар „Ню Йорк“ и той ми взе двеста франка.

— Какво се е случило?

— Нямам пари. Не ми пратиха. — Той помълча. — Знаеш ли, Джейк, чудно нещо. Когато съм така, искам само едно — да бъда сам. Да си стоя в стаята. Аз съм като котките.

Бръкнах в джоба си.

— Сто ще ти свършат ли работа?

— Да.

— Хайде. Да вървим да ядем.

— Има време. Да пием нещо.

— По-добре се нахрани.

— Не. Когато съм така, все ми е едно дали ще ям, или не.

Поръчахме две чаши. Харви прибави моята чинийка към струпаните пред него.

— Харви, познаваш ли Менкен?

— Да. Защо?

— Какво ще кажеш за него?

— Не е лош. Казва някои духовити неща. Последния път, когато вечеряхме с него, говорихме за Хофенхаймер. „Там е работата — каза Менкен, — че той е бракониер по душа.“ Което не е лошо.

— Не е.

— Той вече се изчерпа — продължи Харви. — Писа, за всичко, което знае, и сега пише за неща, които не знае.

— Предполагам, че не е лош. Но не мога да го чета.

— Сега никой не го чете — каза Харви — освен ония, които на времето са чели публикациите на института Хамилтън.

— Всъщност и те не бяха лоши.

— Разбира се — съгласи се Харви. Известно време поседяхме замислени.

— Още една чаша порто?

— Добре — прие Харви.

— Ето Коен — казах аз. Роберт Коен пресичаше улицата.

— Кретен — отсече Харви. Коен се приближи до нашата маса.

— Здравейте, негодници — поздрави той.

— Здрасти, Роберт — отвърна Харви. — Тъкмо разправях на Джейк, че си кретен.

— Какво искаш да кажеш?

— Отговори веднага. Без Да мислиш. Ако можеше да правиш каквото си поискаш, какво би избрал?

Коен се замисли.

— Не мисли. Отговори веднага.

— Не знам — каза Коен. — Кажете за какво става дума.

— Какво ти се иска да правиш. Кажи какво най-напред ти идва наум, колкото и да е глупаво.

— Не знам. Струва ми, се, че бих играл отново ръгби, след като вече имам известен самоконтрол.

— Излъгал съм се — каза Харви. — Не си кретен. Ти си само бавно развиващ се.

— Изключително духовит си — отвърна Коен. — Някой ден ще ти смачкат муцуната.

— Така ли мислиш? — засмя се Харви Стоун. Едва ли. Все едно ми е. Не съм боксьор.

— Ако някой го направи, няма да ти е все едно.

— Напротив. Тук именно грешиш. Защото не можеш да разсъждаваш.

— Стига си се занимавал с мен.

— Добре съгласи се Харви. — Все едно ми е, пет пари не давам за теб.

— Стига, Харви — намесих се аз. — Искаш ли още порто?

— Не — отвърна той. — Ще отида да ям някъде. До скоро виждане, Джейк.

Той стана и си тръгна. Гледах го как пресича между такситата — дребната му, натежала фигура се придвижваше с флегматична увереност по оживената улица.

— Винаги ме дразни — обърна се към мен Коен. — Не мога да го понасям.

— Аз пък го обичам — казах аз. — Симпатичен ми е. Недей да му се сърдиш.

— Знам — отвърна Коен. — Но просто ми действува на нервите.

— Писа ли днес следобед?

— Не. Не върви. По-трудно е, отколкото с първата книга. И това ми тежи.

Жизнерадостната самонадеяност, с която се бе върнал в началото на пролетта от Америка, се беше изпарила. Тогава той не се съмняваше в литературните си способности, измъчваше го само жаждата за приключения. Сега неговата самоувереност се беше стопила. Струва ми се, че не съумях да обрисувам ясно Роберт Коен. Причината е там, че преди да се влюби в Брет, нито веднъж не го чух да каже нещо, с което да се открои от другите. Беше удоволствие да го гледа човек как играе тенис. Имаше хубаво телосложение и се поддържаше във форма; играеше добре бридж и в известен смисъл беше запазил студентския си манталитет. Когато беше в компания, никога не можеше да каже нещо, което да направи впечатление. Той носеше спортни фланелки — поло, както им казвахме в колежа, а сигурно и сега така ги наричат, — но не с цел да младее. Струва ми се, че не мислеше много за дрехите си. Външно беше оформен от Принстън, вътрешно — от усилията на двете жени да го превъзпитат. Беше запазил в себе си нещо приятно, безгрижно и момчешко, което двете жени не бяха успели да заличат, а аз не мога да предам точно. Радваше се, когато побеждаваше на тенис. Сигурно самият Ленглън не се радваше повече на победите си. От друга страна, умееше да губи, без да се ядосва. Когато се влюби в Брет, залезе като тенисист. Започнаха да го бият играчи, които по-рано той редовно беше побеждавал. Но това не го дразнеше.

И така ние седяхме на терасата на кафене „Селект“ и Харви Стоун току-що беше прекосил улицата.

— Да отидем в „Клозери де Лила“ — предложих аз.

— Имам среща.

— В колко часа?

— Франсис ще дойде тук в седем и четвърт.

— Ето я.

Франсис Клайн пресичаше улицата и идваше към нас. Беше твърде висока и имаше енергична походка. Тя махна с ръка и се усмихна. Ние я гледахме как пресича.

— Добър ден — поздрави тя. — Радвам се, че ви виждам, Джейк. Искам да поговоря с вас.

— Здравей, Франсис — усмихна се Коен.

— А, здравей, Роберт. Значи, си тук. Днешният ми ден беше ужасен — продължи тя бързо. — Той — посочи тя с глава Коен — не се върна в къщи за обед.

— Не се бяхме уговорили да се върна.

— О, знам. Но не си предупредил прислугата. Освен това имах среща с Паула, а нея я нямаше в редакцията. Отидох в „Риц“ и я чаках там, но тя изобщо не дойде, а аз, разбира се, нямах достатъчно пари да обядвам в „Риц“ и…

— Какво направи?

— Излязох естествено. — Тя говореше с престорена веселост. — Винаги съм точна, когато имам уречен час. Но днес хората не са такива. Би трябвало да си взема бележка. Всъщност как сте, Джейк?

— Добре съм.

— С какво хубаво момиче дойдохте на дансинга, а после излязохте с оная Брет.

— Не ти ли харесва? — запита я Коен.

— Намирам, че е просто очарователна. А ти?

Коен не отговори.

— Вижте какво, Джейк, искам да поговоря с вас. Да отидем отсреща в кафене „Дю Дом“. Ще почакаш тук, нали, Роберт? Да вървим, Джейк.

Прекосихме булевард Монпарнас и седнахме на една маса. Приближи се едно вестникарче с парижкото издание на „Ню Йорк Таймс“, купих един брой и го разтворих.

— Какво има, Франсис?

— О, нищо — отвърна тя, — като изключим това, че той иска да ме напусне.

— Как така?

— Навсякъде разправяше, че ще се оженим, аз казах на майка си и на всички други, а сега не иска.

— Защо?

— Решил, че не си е поживял достатъчно. Знаех, че така ще стане, когато замина за Ню Йорк.

Тя вдигна очи и се усмихна изкуствено. Опитваше се да говори небрежно.

— Няма да се омъжа за него, щом той не иска. Разбира се, че няма. За нищо на света не бих се омъжила за него. Но струва ми се, че сега е вече малко късно, след като чакахме три години и току-що получих развод.

Замълчах.

— Щяхме да го отпразнуваме тържествено, а сега имаме сцени. Каква детинщина. Имаме ужасни сцени — плаче, моли ме да бъда разумна, но казва, че не може и не може да се ожени.

— Неприятно.

— Аз си знам колко е неприятно. Загубих с него цели две години и половина. Не знам дали все още би се намерил някой да се ожени за мен. Преди две години в Кан можех да се омъжа, за когото поискам. Всички по-стари мъже, които искаха да си създадат дом и да имат елегантна жена, бяха луди по мен. Съмнявам се дали вече мога да хвана някого.

— Разбира се, можете да се омъжите за всеки.

— Не мисля така. Освен това съм привързана към него. И искам да имам деца. Винаги смятах, че ще имаме деца.

Тя се усмихна пресилено.

— Никога не съм обичала особено децата, но не мога да се примиря с мисълта, че никога няма да имам. Винаги съм смятала, че след като имам деца, ще ги обичам.

— Той има деца.

— Да, има. Има деца, има пари, има и богата майка, написа и книга, а това, което аз пиша, никой, абсолютно никой не иска да отпечата. Макар че не е лошо. Нямам и никакви пари. Можех да имам издръжка, но исках да получа развода колкото може по-бързо.

Тя отново ми отправи пресилената си усмивка.

— Не е справедливо. От една страна, сама съм си виновна, но не за всичко. Трябваше да бъда по-умна. И когато му казвам това, само плаче и разправя, че не може да се ожени. Защо да не може? Бих била добра съпруга. Сговорчива съм. Не му се бъркам. Но каква полза.

— Неприятна история.

— Неприятна наистина. Но какъв смисъл има да говорим за това. Хайде да се върнем в „Селект“.

— Няма как да помогна, нали?

— Няма. Само не му казвайте, че съм говорила с вас. Знам го какво иска. — Едва сега тя остави непоносимия си весел тон. — Той иска да отиде сам в Ню Йорк, да бъде там, когато книгата му излезе, и да жъне успехи сред малките госпожички. Ето какво иска.

— Може би книгата няма да има успех. И не смятам, че той е такъв. Наистина.

— Не го познавате тъй, както аз, Джейк. Точно това иска. Знам. Знам го. Затова не иска да се ожени. Иска да е сам, когато жъне лаврите си тази есен.

— Да се върнем ли в „Селект“?

— Да. Хайде.

Станахме от масата — не бяха ни донесли нищо за пиене — и прекосихме към кафене „Селект“, Коен ни се усмихваше, седнал зад мраморната маса.

— Защо се смееш? — запита го Франсис. — Много ли ти е весело?

— Смея се на вашите тайни с Джейк.

— О, това, което казах на Джейк, не е никаква тайна. Скоро всички ще знаят. Исках само да му обясня как всъщност стоят нещата.

— Какво точно? Това, че ще ходиш в Англия ли?

— Да, това, че ще, ходя в Англия. Ах, Джейк! Забравих да ви кажа. Аз ще ходя в Англия.

— Чудесно.

— Да, точно тъй се постъпва в добрите семейства. Роберт ме изпраща в Англия. Ще ми даде двеста лири и аз ще гостувам на приятели. Чудесно, нали? Приятелите още не знаят това.

Тя се обърна към Коен и му се усмихна. Неговата усмивка беше изчезнала.

— Щеше да ми дадеш само сто лири, нали, Роберт? Но аз го накарах да ми даде двеста. Той наистина е много щедър. Нали, Роберт?

Не разбирам как може да се говорят такива ужасни неща на Роберт Коен. Има хора, на които не можеш да казваш обидни неща. Те създават чувството, че ако им кажеш някои работи, светът буквално ще се разпадне пред очите ти. А ето, Коен седеше и слушаше. Й всичко това ставаше пред мен, а аз дори не изпитвах желание да се опитам да го прекратя. Но то бе детинска шега в сравнение с онова, което последва.

— Как можеш да говориш такива неща, Франсис? — прекъсна я Коен.

— И още пита. Аз заминавам за Англия. Ще гостувам на приятели. Случвало ли ви се е да гостувате на приятели, които не ви искат? О, ще трябва да ме приемат, няма как. „Как си мила? Откога не сме те виждали. А как е милата ти майка?“ Да, как е милата ми майка? Вложи всичките си пари във френския военен заем. Да, вложи ги. Вероятно е единственият човек на света, който е направил това. „А какво става с Роберт?“ Или пък деликатно ще замълчават за Роберт. „Внимавай да не споменеш за Роберт, мила. Бедната Франсис преживя голямо разочарование.“ Ще бъде забавно, нали, Роберт? Как мислите, Джейк, няма ли да е забавно?

Тя се обърна към мен с нетърпимата си изкуствена усмивка. Твърде доволна беше, че има кой да я слуша.

— И как смяташ да се държиш, Роберт? Сама съм си виновна, знам това. Никой не ми е крив. Когато те накарах да се отървеш от оная малката — секретарката на списанието, трябваше да знам, че по същия начин ще се отървеш и от мен. Джейк не знае тази история. Да му я разкажа ли?

— Франсис, за бога, млъкни.

— Напротив, ще му кажа. В редакцията на Роберт имаше една малка секретарка. Беше най-сладкото момиче на света и той я намираше чудесна, а после се появих аз и той реши, че и аз съм чудесна. И тъй, накарах го да се отърве от нея и когато редакцията се премести от Кармел, той я отведе в Провинстаун и дори не й даде пари да се върне. Само за да ми достави удоволствие. Тогава той смяташе, че съм интересна. Нали, Роберт?

Да не си помислите нещо лошо, Джейк, историята със секретарката беше съвсем платонична. Дори и платонична не беше. Изобщо нямаше нищо. Само че тя беше тъй мила. И той постъпи така само за да ми достави удоволствие. Няма как, който вади меч, от меч умира. Звучи литературно, нали? Можеш да го запомниш за следващата си книга, Роберт.

Знаете ли, Роберт събира материал за нова книга. Нали, Роберт? Затова ме оставя. Решил е, че не съм фотогенична. През цялото време, докато живеехме заедно, той беше тъй погълнат от тази книга, че вече нищо не помни за нас двамата. И тъй, сега тръгва да търси нов материал. Няма що — надявам се да намери нещо страшно интересно.

Виж какво ще ти кажа, Роберт, скъпи. Няма да се сърдиш, нали? Гледай да нямаш сцени с твоите млади дами. Постарай се. Защото, когато устройваш сцени, не можеш да не се разревеш и тогава ти става тъй мъчно за теб самия, че не можеш да запомниш какво казва другият. По този начин няма да запомниш нито един диалог. Затова гледай да не се вълнуваш. Знам, че е страшно трудно. Но помни: всичко това е в името на литературата. Всички ние трябва да правим жертви в името на литературата. Ето, погледни мен. Заминавам за Англия, без да се оплаквам. В името на литературата. Трябва да помагаме на младите писатели. Не сте ли съгласен, Джейк? Всъщност ти не си млад писател. Нали, Роберт? На тридесет и четири години си. Все пак за един голям писател не е много. Вземи Харди например. Или Анатол Франс, той почина наскоро. Но Роберт не го намира за добър. Така му казали някои от неговите френски приятели. Самият той не чете много добре френски. Той не беше такъв голям писател като теб, нали, Роберт? Как мислиш, имал ли е нужда да тръгне да събира материал? И какво предполагаш, че е казвал на любовниците си, когато не е искал да се ожени за тях? Интересно дали и той е плакал? О, хрумна ми нещо! — тя допря ръка до устните си. — Разбирам коя е истинската причина Роберт, да не се ожени за мен, Джейк. Изведнъж се сетих. Прозрението ми дойде в „Селект“. Просто мистика! Някой ден там ще сложат табелка. Както в Лурд. Искаш ли да знаеш, Роберт? Ще ти кажа. То е тъй просто. Чудно как не съм се сетила по-рано. Нали знаете, Роберт винаги е искал да има любовница и ако не се ожени за мен — готово, ще може да каже, че е имал любовница за повече от две години. Разбирате ли? А ако се ожени за мен, както винаги е обещавал, изчезва цялата романтика. Това, че се сетих, говори добре за мен, нали? При това е вярно. Погледнете го и ще се убедите. Къде отивате, Джейк?

— Ще вляза вътре за минутка да се видя с Харви Стоун.

Когато влизах, Коен вдигна глава. Беше пребледнял. Защо трябваше да седи и да слуша всичко това?

Стоях облегнат на бара и ги виждах през витрината. Франсис продължаваше да говори, усмихваше се изкуствено, поглеждаше го в очите и всеки път го питаше: „Нали, Роберт?“ А може би беше престанала с този въпрос. Може би говореше за нещо друго. Казах на бармана, че не искам нищо за пиене и излязох през страничната врата. На излизане се обърнах, погледнах назад и през двете стъкла видях, че още седят там. Тя продължаваше да говори. Тръгнах по една странична улица към булевард Распай. Към мен се приближи едно такси, влязох вътре и дадох адреса си на шофьора.