Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (11) (Фиеста)

Глава XI

На площада бе горещо като пещ, когато тръгнахме следобеда, натоварени с куфари и калъфи за въдици, да вземем автобуса за Бургете. Някои се бяха накачили на покрива на колата и по стълбата продължаваха да се качват още пътници. Бил се изкачи горе, а Роберт го последва, за да ми запази място. Аз се върнах в хотела да взема няколко бутилки вино за из път. Когато се върнах, автобусът беше претъпкан. Върху куфарите и сандъците на покрива бяха насядали пътници.

Жените се разхлаждаха с ветрилата си. Беше много горещо. Роберт слезе и аз се настаних на освободеното място на дъската, прикрепена върху покрива. Роберт Коен застана под сянката на аркадата и зачака да тръгнем. Един баск с голям мях вино в скута се беше излегнал в краката ни. Подаде го на Бил и на мен и когато аз го надигнах, за да пия, той така сполучливо и внезапно издаде звук като автомобилен клаксон, че аз разлях малко вино и всички се засмяха. Той се извини и отново ме покани да пия. След това отново изрева като клаксон и аз за втори път се излъгах. Много сполучливо го правеше. Баските се развеселиха. Човекът, седнал до Бил, му говореше на испански и тъй Като Бил нищо не разбираше, подаде му бутилка вино. Човекът направи жест, че не иска. Каза, че било много горещо и пил много на обед. Когато Бил за втори път му предложи, той отпи дълга глътка и след това бутилката започна да преминава от ръце на ръце. Всеки вежливо отпи по глътка, след това ни накараха да запушим бутилката и да я приберем. Настояваха да пием от техните мехове. Те бяха бискайски селяни и отиваха горе в планините.

Накрая, след още няколко фалшиви сигнала, автобусът потегли. Роберт Коен ни махна с ръка за сбогом и в отговор всички баски започнаха да махат. Щом излязохме на пътя вън от града, стана по-хладно. Приятно беше да пътуваш на покрива, между клоните на дърветата. Колата вървеше доста бързо и имаше приятен вятър, спускахме се надолу, дърветата зад нас се губеха в облак прах и между клоните се виждаше градът, кацнал на платото до речния бряг. Баскът, който се беше облегнал на коленете ми, посочи града с шийката на мяха, смигна ми и поклати глава.

— Не е лошо, а?

— Тези баски са чудесен народ — каза Бил.

Баскът, който се облягаше на коленете ни, беше почернял от слънцето като кожата на конско седло. И той като всички останали носеше черна блуза. Кафявият му врат беше набръчкан. Той се обърна и подаде мяха на Бил. Бил му предложи една от нашите бутилки. Баскът го заплаши с пръст, удари тапата с длан и върна бутилката. Той бутна мяха в ръцете ни.

— Arriba! Arriba! — каза той. — Вдигнете го.

Бил надигна мяха, отметна глава назад и подложи уста под струйката вино. Когато престана да пие и отпусна мяха, няколко капки се стекоха по брадата му.

— No! No! — обадиха се няколко баски. — Не така. — Един от тях — млад мъж — грабна мяха от ръцете на собственика, който сам се готвеше да ни покаже. Той хвана мяха с изпъната ръка, вдигна го високо, стисна го и струята със свистене започна да тече в устата му. Той държеше мяха високо, в устата му се изливаше силна струя вино, а той гълташе спокойно и равномерно.

— Ей! — извика собственикът. — Чие вино пиеш?

Другият му направи знак с кутрето си и ни се усмихна с очи. След, това спря струята изведнъж, извъртя бързо шийката нагоре и подаде мяха на собственика му. Той ни намигна. Собственикът тъжно поклати мяха.

Минахме през някакво градче, шофьорът спря при местния хан и натовари няколко колета. След това отново подкара колата. Излязохме от града и пътят започна да се изкачва. Минавахме през обработени земи, към които се спускаха скалисти склонове. Нивите се простираха нагоре по хълмовете. Бяхме вече по-високо и вятърът люлееше житата. Пътят беше покрит с бял прах, който оставаше като облак след нас. Продължихме да се изкачваме и хубавите житни поля останаха под нас. Само тук-там по голите хълмисти брегове на потоците се жълтееха ниви. Завихме рязко встрани, за да дадем път на впряг от шест мулета, наредени едно зад друго, които теглеха товарен фургон с високо чергило. Фургонът и мулетата бяха покрити с прах. Отблизо ги следваше нова върволица мулета, също впрегнати във фургон. Вторият фургон беше натоварен с трупи и когато минавахме покрай него, мулетарят се извърна назад и затегна масивните дървени спирачки. Тук, горе, местността беше съвсем гола, с каменисти склонове и спечена глина, набраздена на улеи от дъждовната вода.

След един завой неочаквано навлязохме в зелена долина и пред нас изникна селище. През него протичаше река, а лозята стигаха до стените на къщите. Автобусът спря пред една странноприемница, отметнаха големите платнища на покрива, извадиха част от багажа и го снеха долу. Мнозина от пътниците слязоха. Бил и аз влязохме в странноприемницата. Намерихме се в полутъмно помещение с нисък таван, от който висяха седла, хамути, вили за сено, издялани от бяло дърво, навървени платнени обувки с въжени подметки, свински бутове и парчета пушена сланина, връзки чесън и дълги наденици. Беше хладно, полутъмно и ние застанахме до дървения тезгях, зад който две жени пълнеха чашите. Зад тях имаше полици, пълни с продукти и други стоки.

Пихме по чаша aguardiente^[1] и платихме четиридесет сантима за двете чаши. Дадох на жената петдесет сантима, да има и за бакшиш, но тя реши, че не съм дочул цената и ми върна медната монета от десет сантима.

Влязоха двама от баските и поискаха непременно да ни почерпят. И тъй, те ни почерпиха, после ние ги почерпихме, след което те ни потупаха по гърба и отново ни почерпиха. Тогава ние ги почерпихме и след това всички излязохме навън на слънчевия пек и се качихме отново на покрива на автобуса. Сега на дървената седалка имаше достатъчно място и баскът, който бе лежал на покрива, седна между нас. Жената от странноприемницата се приближи, изтривайки ръце в престилката си, и заговори с някой от седналите вътре в автобуса. Шофьорът се приближи, размахвайки две полупразни кожени пощенски чанти, качи се, седна на мястото си, колата потегли и всички започнаха да махат с ръка.

Пътят изведнъж излезе от зелената долина и се заизкачва по хълмовете. Бил и баскът с винения мях водеха нещо като разговор.

Един човек, седнал на другия край на скамейката, се извърна към нас и запита на английски:

— Американци ли сте?

— Да.

— Бил съм в Америка — каза той. — Преди четиридесет години.

Беше стар човек, мургав като всички останали, с четинеста бяла брада.

— Как беше?

— Какво казвате?

— Как беше в Америка?

— Бях в Калифорния. Хубаво беше.

— Защо не останахте?

— Какво казвате?

— Защо се върнахте обратно?

— Дойдох да се оженя. Исках да се върна, но жена ми не обича да пътува. А вие откъде сте?

— От Канзас сити.

— Бил съм там — каза той. — Бил съм в Чикаго, Сент Луис, Канзас сити, Денвър, Лос Анжелос и Солт Лейк сити.

Той старателно изброи всички градове.

— Дълго ли бяхте в Америка?

— Петнадесет години. После се върнах да се оженя.

— Да пием!

— Добре — прие той. — В Америка такова нещо не можеш да намериш, а?

— Има, колкото искаш, стига пари да имаш!

— Защо сте тук?

— Отиваме на фиестата в Памплона.

— Обичате ли борбите с бикове?

— Да. А вие?

— И аз — каза той. — И аз ги обичам. — После добави: — А сега къде отивате?

— Горе, в Бургете, да ловим риба.

— Е, добре — каза той. — Дано уловите.

Той се ръкува с нас и пак се обърна гърбом. Останалите баски го гледаха с уважение. Беше се облегнал удобно и ми се усмихваше, когато се обръщах назад да видя местността. Но разговорът на английски очевидно го беше изморил. Той не каза ни дума повече. Пътят вървеше все нагоре. Местността беше гола, глинеста, осеяна с камъни. Покрай пътя нямаше трева. Зад нас се стелеше долината. По далечните й склонове нивите се очертаваха като зелени и кафяви правоъгълници. Тъмни планини със странни очертания затваряха хоризонта. Продължавахме да се изкачваме и линията на хоризонта се менеше. Автобусът пълзеше нагоре и на юг пред очите ни изникваха нови планини. След това пътят излезе на предела, тръгна по равното и навлезе в гората. Беше гора от коркови дъбове, тук-там през листака се промъкваше слънцето и между дърветата пасеше добитък. Гората свърши, пътят тръгна по едно възвишение и пред нас се откри зелена равнина, зад която се издигаха тъмни планини. Те не приличаха на кафявите, спечени от зноя планини, които останаха зад нас. Бяха гористи, и (по склоновете им пълзяха облаци. Пред нас се зеленееше долината. Виждаха се огради и дърветата от двете страни на пътя, който я прорязваше на север. Когато стигнахме до края на възвишението, видяхме низ от червени покриви и бели къщи — това беше Бургете, а отвъд, кацнал на първия склон на тъмнеещата планина, изникна куршумено — сивият покрив на Ронсевалския манастир.

— Ето Ронсевал — казах аз.

— Къде?

— Ей там, където започват планините.

— Там горе е студено — каза Бил.

— Високо е. Сигурно има хиляда и двеста метра. Голям студ — каза Бил.

Автобусът тръгна по равния прав път към Бургете.

Минахме един кръстопът, след това моста над реката. Къщите на Бургете бяха от двете страни на пътя. Напречни улички нямаше. Подминахме черквата и училищния двор и колата спря. Слязохме и шофьорът ни подаде куфарите и калъфа с въдиците. Приближи се един карабинер с триъгълна шапка и амуниция от жълта кожа, кръстосана на гърдите.

— Какво има вътре? — посочи той калъфа с въдиците.

Отворих го и му показах. Той поиска да види риболовните ни билети и аз ги извадих. Погледна датата и махна с ръка.

— Всичко наред ли е? — запитах аз.

— Да. Разбира се.

Тръгнахме по улицата с варосани каменни къщи — на праговете стояха цели семейства и ни гледаха — и влязохме в хана.

Дебелата ханджийка излезе от кухнята и се ръкува с нас. Тя свали очилата си, изтри ги и отново ги сложи. Навън започваше да духа и в помещението беше хладно. Жената каза на едно момиче да ни покаже стаята на горния етаж. Вътре имаше две легла, умивалник, шкаф и голяма, поставена в рамка гравюра — Ронсевалската света Богородица. Капаците скърцаха от вятъра. Стаята беше северна. Измихме се, облякохме си пуловерите и слязохме в столовата. Тя беше с каменен под, нисък таван и дъбова ламперия. Всички капаци бяха затворени и вътре бе тъй студено, че виждахме дъха си.

— Дано не е толкова студено и утре — въздъхна Бил, — Не мога да газя реката в такъв студ.

В ъгъла зад дървените маси имаше пиано и Бил започна да свири.

— За да се сгрея — поясни той.

Отидох при жената и я попитах колко ще ни струва стаята и храната. Тя сложи ръце под престилката си, извърна очи настрани и отговори:

— Дванадесет песети.

— Че ние дори в Памплона платихме толкова.

Тя не отговори, само сне очилата си и ги избърса в престилката.

— Много е — казах аз. — Бяхме в голям хотел и платихме пак толкова.

— Инсталирахме баня.

— Нямате ли някоя по-евтина стая?

— През лятото няма. Сега сме в сезон.

Ние бяхме единствените гости. Нищо, казах си аз, нали е само за няколко дни.

— Включвате ли и виното?

— О, да.

— Добре — приех аз. — Няма значение.

Върнах се при Бил. Той духна, за да ми покаже колко е студено, и продължи да свири. Седнах на една маса и започнах да гледам картините по стената. Една изобразяваше убити зайци, другата убити фазани, а третата патици. Картините бяха потъмнели и опушени, рафтовете — пълни с бутилки. Бил продължаваше да свири.

— Какво ще кажеш за един горещ пунш с ром? — предложи той. — Не мога да се сгрея само с пианото.

Намерих жената, обясних й какво значи пунш с ром и как се приготвя. След няколко минути момичето внесе глинена кана, от която се вдигаше пара. Бил стана от пианото, отпихме от горещия пунш и заслушахме вятъра.

— Не бих казал, че са му сложили много ром.

Отидох до бюфета, взех бутилката и налях в каната половин чаша ром.

— По-добре да се действува направо — каза Бил, — отколкото по административен път.

Момичето влезе и започна да слага масата за вечеря.

— Тук е цял ветрилник — каза Бил.

Момичето донесе голям супник гореща градинарска чорба и вино. След това — пържена пъстърва, някакво готвено с месо и голяма купа е диви ягоди. Оправдахме добре парите, предвидени за виното. Момичето го донасяше смутено, но с готовност. По едно време старата жена надникна и преброи празните бутилки. След вечерята се качихме горе, запалихме цигари и почетохме в леглата, за да се сгреем. Веднъж през нощта се събудих и чух вятъра. В леглото беше топло и приятно.