Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (13) (Фиеста)

Глава XIII

Една сутрин слязох на закуска и заварих Харис вече на масата. Беше сложил очила и четеше вестник. Вдигна глава и се усмихна.

— Добро утро — каза той. — Имате писмо. Ходих до пощата и ми го дадоха заедно с моите.

Писмото беше опряно на чашата за кафе на моето място. Харис отново зачете вестника. Отворих писмото. Беше препратено от Памплона, а вътре пишеше:

„Сан Себастиян, неделя

 

Драги Джейк,

Пристигнахме тук в петък, на Брет й прилоша във влака, затова останахме да починем три дни при наши стари приятели. Във вторник пристигаме в Памплона и отсядаме в хотел «Монтоя», но не знам в колко часа. Би ли изпратил бележка с автобуса да ни обясниш къде да ви намерим в сряда. Сърдечни привети и извинявайте, че закъсняхме, но Брет беше много зле. Все пак до вторник ще й мине, вече е по-добре. Знам си я каква е и се старая да се грижа за нея, но не е лесно.

 

Привети на всички

Майкъл“

— Какъв ден сме днес? — запитах аз Харис.

— Сряда, струва ми се. Да, правилно — сряда. Удивително, как губиш представа за времето в планината.

— Да. Тук сме вече почти цяла седмица.

— Надявам се, че не се готвите да заминавате?

— За съжаление да. Заминаваме следобед с автобуса.

— Жалко! Надявах се още веднъж да отидем заедно на Ирати.

— Трябва да се върнем в Памплона. Имаме уговорена среща с приятели.

— Много жалко наистина. Тук, в Бургете, прекарахме чудесно.

— Елате в Памплона. Ще играем бридж и ще видите чудно хубава фиеста.

— Иска ми се да дойда. Много мило, че ме поканихте. Но по-добре да остана тук. Нямам вече много време за риболов.

— Точите си зъбите за големите парчета в Ирати.

— Да си призная, да. Там действително има грамадни пъстърви.

— Ще ми се и аз да си опитам още веднъж късмета.

— Защо не? Останете още един ден. Хайде.

— Наистина трябва да слезем в града — отвърнах аз.

— Жалко.

След закуска Бил и аз седнахме на една пейка пред ханчето да се сгреем на слънце и да обсъдим положението. По пътя откъм центъра на града се зададе една девойка. Тя се приближи и извади една телеграма от кожената чанта, която беше провесила на дълъг ремък през рамо.

— Por Ustedes?^[1]

Погледнах телеграмата. Адресът й беше: „Барнс, Бургете“.

— Да. За нас е.

Тя извади книгата, за да се разпиша, и аз й дадох две медни монети. Телеграмата беше на испански: „Vango jueves Cohn“.

Подадох я на Бил.

— Какво значи Cohn? — запита той.

— Каква идиотска телеграма! За същата такса можеше да напише десет думи. „Идвам в четвъртък“. Иди, че разбери.

— Писал е само това, което е важно за него.

— Както и да е, ние тръгваме — казах аз. — Няма смисъл Брет и Майк да идват тук и да се връщат за фиестата. Ще им отговорим ли?

— Не е лошо да отговорим — няма смисъл да си придаваме важност.

Отидохме до пощата и поискахме телеграмна бланка.

— Какво да пишем? — запита Бил.

— „Пристигаме довечера“ — това е достатъчно.

Платихме и се върнахме в ханчето. Харис ни чакаше и отидохме тримата в Ронсевал да разгледаме манастира.

— Интересно място — забеляза Харис на излизане. — Но знаете ли, не съм голям поклонник на тия неща.

— Нито пък аз — каза Бил.

— Все пак мястото е забележително — продължи Харис. — Едва ли щях да го видя. Всеки ден се канех да дойда.

— Друго нещо е риболовът, нали? — обърна се към него Бил. Харис му допадаше.

— Да си призная, да.

Застанахме пред стария параклис на манастира.

— Не е ли кръчма онова там, зад пътя? — запита Харис. — Или очите ме лъжат.

— Прилича на кръчма — потвърди Бил.

— И на мен ми прилича на кръчма — присъединих се аз.

— Вижте какво — предложи Харис, — хайде да я употребим.

Този израз той беше научил от Бил.

Поръчахме по бутилка вино. Харис не ни позволи да платим. Той говореше испански добре и кръчмарят не взе пари от нас.

— Честна дума, приятели, нямате представа колко ми беше приятно с вас.

— Прекарахме чудесно, Харис.

Харис беше малко пиян.

— Честна дума. Наистина нямате представа. Рядко съм прекарвал така от войната насам.

— Някой път пак ще ходим заедно за риба. Нали, Харис?

— Непременно. Прекарахме чудесно. Какво ще кажете за още една бутилка?

— Чудесна идея — съгласи се Харис.

— Този път аз черпя — каза Бил. Иначе няма да пием.

— Нека аз да платя. За мен е удоволствие.

— Този път — аз — каза Бил.

Кръчмарят донесе четвърта бутилка. Останахме със старите чаши. Харис вдигна чаша.

— Честна дума, това е приятно за употреба.

Бил го тупна по гърба.

— Браво, Харис.

— Всъщност не се казвам Харис, а Уилсън-Харис, Имам две имена. С тире по средата.

— Браво, Уилсън-Харис — каза Бил. — Но понеже сте ни толкова симпатичен, ще ви казваме само Харис.

— Честна дума, Барнс, нямате представа колко ми е приятно.

— Употребете още една чаша — подканих го аз.

— Наистина, Барнс. Просто нямате представа. Това е всичко.

— Пийнете си, Харис.

На връщане от Ронсевал Харис вървя между нас двамата. Обядвахме в ханчето и Харис ни изпрати до автобуса. Той ни даде визитната си картичка с домашния си адрес в Лондон, адреса на клуба и на кантората си, а когато се качихме в автобуса, подаде ни по един плик. Отворих моя плик и намерих вътре десетина изкуствени мухи, направени собственоръчно от Харис. Той сам си правеше мухите.

— Но, Харис… — започнах аз.

— Не, не! — прекъсна ме той и тръгна към вратата на автобуса. — Не са особено хубави мухи, но казах си, ще половите някой път с тях и ще си спомните колко хубаво прекарахме.

Автобусът потегли. Харис стоеше пред входа на пощата. Той ни махна с ръка. Ние се понесохме по пътя, а той се обърна и тръгна към ханчето.

— Нали Харис е много мил! — каза Бил.

— Мисля, че той наистина прекара добре.

— Харис ли? И още как!

— Жалко, че не дойде с нас в Памплона.

— Предпочете да лови риба.

— Да. И после, дявол знае дали щеше да се разбере с другите англичани.

— Предполагам, че нямаше.

Пристигнахме в Памплона късно следобед и автобусът спря пред хотел „Монтоя“.

На площада опъваха жици със закачени по тях електрически крушки: илюминации за фиестата. До колата се приближиха няколко деца и един чиновник от градската митница накара всички пътници да слязат и да разтоварят вързопите си на тротоара. Влязохме в хотела и на стълбите срещнахме Монтоя. Той се ръкува с нас и както винаги се усмихна смутено.

— Приятелите ви са тук — каза той.

— Мистър Кембъл?

— Да. Мистър Коен, мистър Кембъл и лейди Ашли.

Той се усмихна, сякаш искаше да каже още нещо.

— Кога пристигнаха?

— Вчера. Запазихме ви същите стаи.

— Много добре. Дадохте ли на Кембъл стая с прозорец към площада?

— Да. Същите стаи, които избрахме с вас.

— А къде са те сега?

— Мисля, че отидоха на състезанията по пелота.

— А какво става с биковете?

Монтоя се усмихна.

— Довечера — отвърна той. — Довечера в седем часа ще доведат вилярските бикове, а утре миурските. Ще отидете ли всички?

— Непременно. — Те никога не са виждали десенка-хонада^[2].

Монтоя сложи ръка на рамото ми.

— Там ще се видим.

Той отново се усмихна. Винаги се усмихваше тъй, сякаш борбите с бикове бяха някаква наша особена обща тайна, малко срамна, но наистина дълбока тайна, която знаем само ние двамата. Винаги се усмихваше тъй, сякаш за странични хора в тази тайна има нещо неприлично, нещо, което само ние можем да разберем и затова не си струва да я разкриваме пред хора, които няма да я разберат.

— Вашият приятел също ли е афисионадо? — усмихна се Монтоя на Бил.

— Дошъл е чак от Ню Йорк, за да види празника Сан Фермин.

— Нима? — вежливо се учуди Монтоя. — Но не е такъв афисионадо като вас.

Той отново сложи смутено ръка на рамото ми.

— Напротив — казах аз. — Той е истински афисионадо.

— Но все пак не такъв афисионадо като вас.

Афисион означава пристрастяване. Афисионадо е човек, пристрастен към борбите с бикове. Всички добри матадори отсядаха в хотела на Монтоя, тоест ония, които бяха афисионадос. Другите — станали бикоборци само заради парите — отсядаха може би по веднаж и не идваха втори път.

Добрите матадори идваха всяка година. Снимките им, подписани, собственоръчно, висяха в стаята на Монтоя. Носеха посвещения на Хуанито Монтоя или на сестра му. Снимките на матадорите, които Монтоя действително признаваше, бяха в рамки. Снимките на матадорите, лишени от афисион, той държеше в едно чекмедже на бюрото си. Някои от тях носеха най-ласкателните посвещения. Но това нямаше значение. Един ден Монтоя ги извади всичките и ги хвърли в кошчето. Нямаха място при него.

Ние често говорехме за бикове и бикоборство. От няколко години отсядах при Монтоя. Разговорите ни бяха винаги кратки. Свеждаха се само до удоволствието всеки да разбере как другият чувствува нещата. Идваха хора от далечни градове и преди да отпътуват от Памплона, отбиваха се за няколко минути при Монтоя да поговорят за биковете. Тези хора бяха афисионадос. За един афисионадо винаги се намираше стая дори когато хотелът беше препълнен. Монтоя ме запознаваше с някои от тях. Отначало те биваха много вежливи и им беше смешно, че съм американец. Никой не допускаше в един американец да има афисион. Той можеше да симулира афисион, неговата наелектризираност можеше да мине за афисион, но да бъде истински афисионадо — не. Когато се убеждаваха, че съм афисионадо, а за това нямаше парола, нямаше стереотипни въпроси, с които да се провери, по-скоро в хода на разговора се установяваше душевната нагласа чрез странични въпроси и недомлъвки, тогава те също тъй смутено слагаха ръка на рамото ми или казваха „Buen Hombre^[3]“. Но почти винаги ме докосваха с ръка. Сякаш искаха да ме пипнат, за да се уверят.

Монтоя беше в състояние да прости всичко на матадор, който има афисион. Готов беше да прости нервни кризи, паника, неуместни действия, всевъзможни грешки. На човек с афисион той можеше да прости всичко. Той веднага ми прости, че имам такива приятели. Не каза нищо, сякаш между нас те бяха нещо, за което е тъй неловко да се говори, като за конете, чиито кореми биковете разпаряха на арената.

Щом пристигнахме, Бил се качи в стаята си и когато влязох, той се миеше и преобличаше.

— Е — обърна се той към мен, — поговори ли испански?

— Той ми каза, че биковете пристигат тази вечер.

— Да намерим нашите и да вървим.

— Добре. Те са сигурно в кафенето.

— Взе ли билети?

— Да. Ще видим всички животни.

— Интересно ли е? — Той изпъна кожата на бузата си пред огледалото, за да види дали се е избръснал добре под челюстта.

— Интересно е — казах аз. — Отварят клетките и пускат биковете един по един, а има специални волове, които ги посрещат, те вървят с тях и им действуват успокояващо, но биковете нападат воловете и воловете се суетят около им като стари моми и се опитват да ги успокояват.

— Случва ли се да намушат воловете?

— Разбира се. Понякога направо ги убиват.

— А воловете нищо ли не могат да направят?

— Не. Те се опитват да се сприятелят с бика.

— И защо ги държат в корала?

За да успокояват биковете, да не си строшат рогата в каменната стена и да не се намушат един друг.

— Сигурно е много приятно да си вол.

Слязохме долу и прекосихме площада към кафене „Ируня“. Две будки за билети самотно стърчаха сред площада. Гишетата с надписи: Sol, Sol y sombra, Sombra^[4] бяха затворени. Отваряха ги в деня преди фиестата.

Белите плетени маси и столове на „Ируня“ заемаха не само мястото под аркадата, но и целия тротоар. Потърсих с очи Брет и Майк. Те бяха с Роберт Коен. Брет носеше барета „баск“. Също и Майк. Роберт Коен беше гологлав и с очила. Брет ни видя и махна с ръка. Тръгнахме към тях. Очите й се смееха.

— Здравейте, приятели! — посрещна ни тя.

Брет сияеше. Майк подаде ръка сърдечно както винаги. Роберт Коен се ръкува с нас просто защото се бихме върнали.

— Къде се загубихте? — запитах аз.

— Аз ги доведох — каза Коен.

— Глупости — възрази Брет. — Ако не бяхте вие, отдавна да сме тук.

— Сами нямаше да се оправите.

— Глупости. А вас двамата ви е хванало слънцето. Особено Бил.

— Имаше ли риба? — запита Майк. — Много ни се искаше да дойдем при вас.

— Имаше. Съжалявахме, че ви няма.

— Аз исках да дойда — каза Коен, — но реших, че трябва да ги доведа.

— Да ни доведе! Глупости.

— Имаше ли риба наистина? — запита Майк. — Много ли наловихте?

— Някой път хващахме по десетина. Там горе имаше един англичанин.

— Казва се Харис — допълни Бил. — Случайно да го познаваш, Майк? Той също е бил на фронта.

— Щастливец — каза Бил. — Хубави времена бяха. Защо не се върнат пак ония дни.

— Не говори глупости.

— А вие участвувахте ли във войната, Майк? — запита Коен.

— И още как.

— Той много се отличи — каза Брет. — Разкажи им как конят ти се подплашил по Пикадили.

— Не. Разказвал съм го вече четири пъти.

— Но на мен не сте — каза Роберт Коен.

— Не искам. Тази история не говори добре за мен.

— Разкажи им за медалите си.

— Няма. Те говорят още по-зле за мен.

— Каква е тази история?

— Брет ще ви разкаже. Тя разказва всички неща, които ме излагат.

— Хайде, Брет, разказвайте!

— Да почвам ли?

— Ще я разкажа сам.

— Какви медали имате, Майк?

— Нямам никакви медали.

— Съвсем никакви?

— Вероятно имам обикновените медали, които се дават. Но не се наканих да си ги взема. Веднъж имаше голям банкет, щеше да бъде и Уелският принц и на поканите пишеше, че ще се носят медали. Аз, разбира се, нямах медали и се отбих при моя шивач, на него поканата му направи силно впечатление, аз пък реших, че на банкета може да завържа полезни връзки и му казах: „Трябва да ме издокараш с медали“ — а той пита: „Какви медали, сър?“ Казвам му: „Каквито и да са. Дай там някакви медали“ — а той пак пита: „Но какви медали сте получили, сър?“ — „Откъде да знам — отговарям му аз. — Да не мислиш, че ще седна да чета скучния бюлетин на кралската армия? Дай там няколко — гледай да са повече. Избери ги сам.“ И Тъй, той ми намери медали — такива едни миниатюрни, — даде ми ги в една кутийка, аз я сложих в джоба си и забравих. После отидох на банкета, но същата нощ застреляха Хенри Уилсън и принцът не дойде, кралят също и не беше редно да се носят медали, така че всички започнаха да си свалят медалите, а моите си бяха в джоба.

Той почака да се засмеем.

— Това ли е всичко?

— Това е. Може би лошо го разказах.

— Да — каза Брет. — Но няма значение.

Всички се засмяхме.

— О, да каза Майк. — Сега се сетих. Банкетът беше толкова скучен, че не можах да издържа и си отидох. По-късно същата вечер, намерих кутийката в джоба си. Това пък какво е? — чудя се аз. — Медали. Глупави военни медали. Разпорих лентичките и ги извадих — нали знаете как ги закачат, на лентички — и започнах да ги раздавам. На всяко момиче по един медал. Един вид за спомен. Взеха ме за военен герой. Раздава медали в бара. Изключителна личност.

— Разкажи по-нататък — обади се Брет.

— Нали е смешно? — запита Майк.

Ние се засмяхме.

— Честна дума, смешно беше. Обаче шивачът ми изпрати писмо, че си иска медалите. Изпрати човек да ги вземе. Половин година ми писа писма. Излезе, че медалите били на някой, който ги оставил да ги почистят. Някакъв военен. Маниак на тема медали. — Майк замълча. — Неприятно за шивача — заключи той.

— Какво говорите! — каза Бил. — А аз помислих, че шивачът е бил във възторг.

— Добър шивач беше. Трудно е да се повярва, съдейки по сегашния ми вид продължи Майк. Плащах му по сто лири годишно, за да не ми додява с разни сметки и разписки. Беше голям удар за него, когато фалирах. Това стана малко след историята с медалите. Тогава писмата му станаха доста безцеремонни.

— А как фалирахте? — запита Бил.

— По два начина — отвърна Майк. — Отначало постепенно — после изведнъж.

— Каква беше причината?

— Приятелите. Имах много приятели. Неискрени Приятели. А имах и кредитори. Мисля, че никой в Англия не е имал толкова кредитори.

— Кажи им какво стана в съда — обади се Брет.

— Не си спомням — каза Майк. — Бях малко пиян.

— Малко! — възкликна Брет. — Ти беше пиян като пън.

— Странно нещо — каза Майк. — Онзи ден срещнах бившия си съдружник, предложи ми чаша уиски.

— Кажи им за адвоката — подкани го Брет.

— Не. Моят адвокат също беше пиян. Смятам, че темата е неприятна. Ще отидем ли да видим как докарват биковете?

— Да вървим.

Повикахме келнера, платихме и тръпнахме из града.

Аз вървях с Брет, но Роберт Коен ни настигна и тръгна от другата й страна. Тримата минахме покрай el Ayuntamiento с окачени по балкона знамена, подминахме пазара и стръмната улица към моста над Арга. Много хора бяха излезли да видят биковете, по склона към моста се спускаха файтони и над главите на пешеходците се виждаха кочияши, коне и камшици. Минахме моста и поехме към корала. На прозореца на една кръчма имаше надпис: „Хубаво вино, 30 сантима литъра“.

— Ето къде ще идваме, като останем без пари — каза Брет.

Жената, която стоеше пред входа, ни изгледа. Тя подвикна на някой вътре, на прозореца се показаха три девойки и заковаха очи в нас. Те гледаха Брет.

Пред вратите на корала двама души късаха билетите на посетителите. Влязохме. Вътре имаше дървета и ниска каменна къща. На отсрещния край беше каменната стена на корала с отверстия като бойници, пробити във външната стена на всяко отделение. На стената беше опряна стълба, хората се изкачваха по нея и се разхождаха по каменния зид между двата корала. Тръгнахме през тревата под дърветата и преди да стигнем до стълбата, подминахме две големи, боядисани в сиво клетки за бикове. Във всяка клетка имаше по един бик. Бяха ги докарали с влак от една кастилска ганадерия^[5], след това бяха свалили клетките от товарните платформи на гарата и ги бяха пренесли тук, за да пуснат биковете в корала. Всяка клетка носеше печат с името и емблема на владелеца на ганадерията. Изкачихме се на стената и застанахме така, че да виждаме корала. Каменните зидове бяха варосани, долу бе постлана слама, до стената имаше ясли и дървени корита за вода.

— Погледнете — казах аз.

Отвъд реката се издигаше платото, на което беше градът. Градските стени и кули бяха пълни с хора. Укрепленията бяха в три реда — и трите почернели от народ. Зад стените, от прозорците на къщите се подаваха глави. На другия край на платото хлапетата се бяха покатерили на дърветата.

— Сигурно очакват нещо да се случи — каза Брет.

— Искат да видя биковете.

Майкъл и Бил стояха на отсрещната страна на корала. Те ни махнаха с ръка. Зад нас стояха закъснели зрители и ни натискаха, когато други напираха зад тях.

— Защо не започват? — запита Роберт Коен.

Към първата клетка впрегнаха едно муле и то я довлече до вратата в стената на корала. Мъже с лостове я повдигнаха и я избутаха до самата врата. На стената стояха други помощници, готови да вдигнат вратата на корала, след това вратата на клетката. Една врата на отсрещния край на корала се отвори и вътре, размахвайки глави, дотичаха два вола. Слабите им хълбоци се тресяха. Те се свиха в ъгъла, с глави към вратата, откъдето трябваше да влезе бикът.

— Нямат много весел вид — каза Брет.

Мъжете на стената се напънаха и вдигнаха вратата на корала. След това вдигнаха вратата на клетката.

Надвесих се над зида и се опитах да погледна в клетката. Вътре беше тъмно. Някой чукна по нея с железен лост. Разнесе се трясък. Бикът удряше наляво и надясно с рога по дървените стени. След това видях една черна муцуна и сянката на рогата, копитата затропаха по голите дъски, бикът се понесе напред, влезе в корала, предните му копита се плъзнаха в сламата и той рязко спря, вдигнал глава, с издути и напрегнати раменни мускули, цял потръпваш, вперил поглед в хората върху каменния зид. Двата вола се свиха до стената, свели глави, без да откъсват очи от бика.

Бикът ги видя и се хвърли към тях.

Един от мъжете, застанал зад клетката, подвикна и удари с шапка по дъските. Бикът, който не беше още достигнал воловете, се извъртя, събра крака, хвърли се натам, където беше стоял човекът, и бързо-бързо, за мушка напосоки с десния рог между двете дъски, опитвайки се да го набоде.

— Боже мой, колко е красив! — възкликна Брет.

Бикът беше точно под нас.

— Виж как умело си служи с рогата. Има ляв и десен удар, също като боксьор обясних й аз.

— Наистина ли?

— Гледай и ще видиш.

— Всичко става много бързо.

— Почакай. Ей сега ще пуснат и другия.

Втората клетка беше вече до вратата. На отсрещния ъгъл един от мъжете, застанал зад дъските, примами бика и докато той беше с гръб към входа, вдигнаха вратата и в корала влезе вторият бик.

Той се спусна право към воловете. Двамата мъже зад дъските закрещяха, за да отвлекат вниманието му, но той продължи напред. „А-а! А-а! Торо!“ — завикаха мъжете и размахаха ръце, а двата вола се извърнаха с хълбок към бика. Той заби рога в единия от тях.

— Не гледай! — обърнах се бързо към Брет. Но тя гледаше като хипнотизирана.

— Добре — казах аз. — Щом не ти действува на нервите.

— Видях — отвърна тя. — Видях как удари първо с левия, после с десния рог.

— Браво!

Волът лежеше там, където беше паднал, и конвулсивно изпъваше шия. Внезапно бикът го остави и се насочи към втория вол, който се беше свил в отсрещния ъгъл на корала и люлееше глава. Той бе видял всичко. Волът тромаво побягна, бикът го настигна, мушна го леко в хълбока, извърна се, сгърби мощните си раменни мускули и впери очи нагоре към тълпата. Волът се приближи до него и понечи да го докосне с муцуна, а бикът го бодна небрежно и след това той на свой ред докосна вола с муцуна и заедно се затичаха към другия бик.

Когато влезе третото животно, двата бика и волът го посрещнаха, застанали един до друг, с насочени рога. След няколко минути волът се приближи към новодошлия, успокои го и го присъедини към стадото. Когато вкарваха последните два бика, цялото стадо беше заедно.

Намушеният вол се бе изправил на крака и стоеше до каменния зид. Никой от биковете не се приближаваше към него, а и той не се опитваше да влезе в стадото.

Слязохме от стената заедно с тълпата и погледнахме още веднъж биковете през отверстията в стената на корала. Те стояха спокойно, със сведени глави. Излязохме навън, качихме се на един файтон и тръгнахме към кафенето. Майк и Бил се върнаха половин час след нас. Спирали на няколко места да пият по чаша. Седнахме всички в кафенето.

— Просто изумително — каза Брет.

— Дали последните ще се бият тъй добре, като първия? — запита Роберт Коен. — Струва ми се, че много бързо се успокоиха.

— Те се познават един друг — обясних аз. — Опасни са само всеки поотделно или когато са не повече от два-три заедно.

— Какво искаш да кажеш? — запита Бил. — Всички ми се сториха опасни.

— Бикът може да убие някого, единствено ако е сам. Разбира се, ако влезеш вътре, някой може да се отдели от стадото и да стане опасен.

— Много е сложно — каза Бил. — Никога да не се отделяш от стадото, разбра ли, Майк.

— И все пак — намеси се Майк — чудесни бикове, нали? Видяхте ли какви, рога имат?

— Видях, разбира се — каза Брет. — Досега нямах представа.

— А видяхте ли как намуши вола? — продължи Майк. — Нещо изключително.

— Никак не е весело да си вол — каза Роберт Коен.

— Нима така мислиш? — обърна се към него Майк. — Аз пък мислех, че ще ти е много приятно да бъдеш вол, Роберт.

— Какво искаш да кажеш, Майк?

— Водят спокоен живот. Никога нищо не казват, само се въртят около биковете.

Стана ни неловко. Бил се засмя. Роберт Коен се обиди. Но Майк продължаваше.

— Струва ми се, че би ти харесало. Няма да става нужда да си отваряш устата. Хайде, Роберт, кажи нещо. Какво само стоиш тук?

— Но аз казах, Майк. Забрави ли? За воловете.

— Кажи още нещо. Нещо смешно. Не виждаш ли, че сме се събрали тук да се веселим?

— Стига, Майкъл. Ти си пиян — каза Брет.

— Не съм пиян. Говоря напълно сериозно. Ще продължава ли Роберт Коен да се влачи като вол след Брет?

— Престани, Майкъл! Прояви малко благородство.

— По дяволите благородството! Кой проявява благородство? Само породистите бикове са благородни животни. Наистина са чудесни. Не ти ли харесаха, Бил? Кажи нещо, Роберт. Стига си седял като на погребение. Какво от това, че Брет е спала с теб? Тя е спала с много мъже, които стоят по-горе от теб.

— Млъкни! — каза Коен и се изправи. — Затваряй си устата, Майк.

— О, я не заставай така, сякаш се готвиш да ме удариш. Това няма да ми направи впечатление. Кажи сега, Роберт, защо се мъкнеш след Брет като жалък нещастен вол? Не чувствуваш ли, че си нежелан? Когато аз съм нежелан — разбирам това. Защо и ти не разбереш, че си нежелан? Ти дойде в Сан Себастиян, където никой не те бе канил, и се повлече след Брет като жалък вол. Смяташ ли, че това е редно?

— Затваряй си устата. Ти си пиян.

— Може и да съм пиян. А защо не си и ти пиян? Защо никога не се напиваш, Роберт? Не прекара добре в Сан Себастиян, защото нито един от нашите приятели не те покани, където и да било. Можеш ли да им се сърдиш за това? Не можеш. Аз дори им казах да те поканят. Но не искаха. Е, можеш ли да ги обвиниш? Можеш ли? Отговори, можеш ли?

— Върви по дяволите, Майк!

— Аз не мога да им се сърдя. А ти можеш ли? Защо се влачиш подир Брет? Толкова ли нямаш възпитание? Мислиш ли, че на мен ми е лесно да гледам всичко това?

— И говориш за възпитание — каза Брет. — Държането ти е чудесно, наистина.

— Хайде да ставаме, Роберт — каза Бил.

— Защо се влачиш подир нея?

Бил стана и дръпна Коен.

— Не си отивайте — каза Майк. — Сега Роберт Коен ще ни почерпи.

Бил се отдалечи с Коен. Коен беше пребледнял. Майк продължаваше да говори. Аз седях и слушах. Брет беше без настроение.

— Кажи сега, Майкъл, защо трябва да се държиш като глупак? — прекъсна го тя. — Не искам да кажа, че Майк не е прав — обърна се след това към мен.

Майк говореше спокойно. Отново бяхме добри приятели.

— Не съм толкова пиян, колкото се показах — отвърна той.

— Знам, че не си — съгласи се Брет.

— Никой от нас не е трезвен — намесих се аз.

— Не казах нищо повече от това, което мисля.

— Но го каза в лоша форма — засмя се Брет.

— И все пак, той е глупак. Дойде в Сан Себастиян, където не бе никому нужен. Влачеше се след Брет и я гледаше. Просто ми се повдигаше от това.

— Държа се много, лошо — потвърди Брет.

— Ето, виждаш ли, Брет е имала любовници и по-рано. Тя всичко ми казва. Даде ми писмата на Коен, но не ги четох.

— Много благородно от твоя страна.

— Не, виж какво, Джейк, Брет е имала и други любовници. Но не са били евреи и след това не са се влачили подир нея.

— Чудесни момчета бяха — каза Брет. — Но няма смисъл да говорим за това. Ние с Майкъл се разбираме.

— Даде ми писмата на Роберт Коен. Но не ги четох.

— Не можеш да четеш ничии писма, дарлинг. Дори и моите.

— Може да е смешно, но не мога да чета писма — каза Майк.

— Ти изобщо нищо не можеш да четеш.

— Не. Не си права. Чета доста. Когато съм в къщи, чета.

— Скоро ще пропишеш — каза Брет. — Хайде, Майкъл. Погледни малко по-весело. Той е тук и трябва да се примириш с това. Не ни разваляй фиестата.

— Тогава да се държи прилично.

— Добре. Ще му кажа.

— Кажи му ти, Джейк. Кажи му да се държи прилично или да се махне.

— Ще бъде особено подходящо аз да му кажа.

— Кажи, Брет, как те наричаше Роберт. Слушай, Джейк, чудесно е.

— О, не. Не мога.

— Хайде. Тук сме само приятели. Кажи, Джейк, нали сме приятели?

— Не мога. Много е глупаво.

— Аз ще му кажа.

— Недей, Майкъл. Не изглупявай.

— Той я наричал Цирцея — каза Майк. — Защото превръщала мъжете в свини. Добре казано. Съжалявам, че не съм и аз писател.

— От него би излязло писател — каза Брет. — Пише извънредно забавни писма.

— Знам — съгласих се аз. — Той ми писа от Сан Себастиян.

— Това нищо не беше. Той пише извънредно забавни писма.

— Тя ме накара да пиша. Уж била болна.

— Наистина бях.

— Хайде — подканих ги аз, — да вървим да ядем.

— А как да се държа с Коен? — запита Майк.

— Все едно, че нищо не е било.

— За мен няма никакво значение — каза Майк. — Ни най-малко няма да ми е неудобно.

— Ако каже нещо, ще му отговориш, че просто си бил пиян.

— Точно така. Смешното е, че наистина бях пиян.

— Да вървим — каза Брет. — Платени ли са тези отрови? Трябва да се изкъпя преди вечеря.

Прекосихме площада. Беше се стъмнило, а околовръст под арка дата светеха кафенетата. Тръгнахме към хотела по каменната настилка под дърветата. Те се качиха горе, а аз останах да разменя две думи с Монтоя.

— Е, харесаха ли ви биковете? — запита ме той.

— Харесаха ми. Хубави бикове.

— Не са лоши — кимна с глава Монтоя, — но не са и много хубави.

— Защо не ви харесаха?

— Не знам. Ей така, не останах с впечатлението, че са наистина хубави бикове.

— Разбирам.

— Все пак, не са лоши.

— Не, не са лоши.

— А вашите приятели харесаха ли ги?

— Много.

— Това е добре каза Монтоя.

Качих се горе. Бил беше в стаята си, стоеше на балкона и гледаше площада. Застанах до него.

— Къде е Коен?

— В стаята си.

— Как е?

— Зле, разбира се. Майк беше ужасен. Когато е пиян, става невъзможен.

— Не беше много пиян.

— Как да не беше! Нали знам какво изпихме по пътя към кафенето.

— След това изтрезня.

— Да. Но се държа невъзможно. Добре знаеш, че не обичам Коен и смятам, че отиването му в Сан Себастиян беше евтина хитрина, но Майк каза неща, които не са за пред хората.

— Харесаха ли ти биковете?

— Чудесни са. И как интересно ги изкарват от клетката.

— Утре пристигат миурските.

— Кога започва фиестата?

— Вдругиден.

— Не трябва да позволяваме на Майк да се напива. Говори отвратителни неща.

— Да се приготвим за вечеря.

— Да. Предстои ни приятно прекарване.

— Нали?

Всъщност вечерята мина приятно. Брет бе облякла черна вечерна рокля без ръкави. Беше много красива, Майк се държеше тъй, сякаш нищо не се беше случило. Трябваше да се кача и да доведа Роберт Коен. Той се държеше сдържано и официално. Беше още бледен и с измъчен вид, но накрая се развесели. Той не можеше да не гледа Брет. Изглежда, че това го правеше щастлив. Сигурно му бе приятна мисълта, че тя е тъй хубава, а той е бил с нея и всички го знаят. Това беше нещо, което никой не можеше да му отнеме. Бил беше много забавен. Също и Майкъл. Двамата си допадаха.

Всичко ми напомняше за някои вечери от годините на войната: с много вино, скрито напрежение и чувството, че предстоят неща, който не можеш да предотвратиш. Под влияние на виното настроението ми се поправи и се почувствувах добре. Всички ми се струваха крайно мили хора.