Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (17) (Фиеста)

Глава XVII

Пред бар „Милано“ намерих Бил, Майк и Една. Една беше познатата на Бил.

— Изгониха ни — каза Една.

— С помощта на полицията — поясни Майк. — Там има някои хора, които не ме обичат.

— Четири пъти ги спирах да не се сбият — каза Една. — Трябва да ми помогнете.

Лицето на Бил беше червено.

— Да се върнем вътре, Една — предложи той. — Ще се върнем и ще танцувате с Майк.

— Няма смисъл — каза Една. — Пак ще стане скандал.

— Мръсни свини от Биариц — продължаваше Бил.

— Да вървим — каза Майк. — В края на краищата това е бар. Да не е техен.

— Добрият ми Майк. Домъкнали се тук някакви английски свини, ще обиждат Майк и ще развалят фиестата — не спираше Бил.

— Отвратителни са — каза Бил. — Мразя англичаните. Майк е добро момче. Как така ще го обиждат. Няма да позволя такова нещо. Какво от това, че е фалирал? — Гласът му изведнъж секна.

— Не е ли все едно? — каза Майк. — За мен е все едно. И за Джейк е все едно. За теб не е ли все едно?

— Все едно ми е — отвърна Една. — Наистина ли си фалирал?

— Разбира се. За теб е все едно, нали, Бил?

Бил прегърна Майк.

— Ще се пукна от яд, че и аз не съм фалирал. Щях да им дам да разберат на тези простаци.

— Те са англичани и нищо повече — каза Майк. Какво казват англичаните, няма никакво значение.

— Мръсни свини — каза Бил. — Ей сега ще ги изхвърля.

— Бил! — Една ме погледна умолително. — Моля ти се, не влизай вътре, Бил. Нали ги виждаш, че са глупаци.

— Точно така — съгласи се Майк. Глупаци са. Знаех си аз.

— Как така ще обиждат Майк — каза Бил.

— Познаваш ли ги? — запитах аз Майк.

— Не. Никога не съм ги виждал. Разправят, че ме познавали.

— Няма да позволя такова нещо — каза Бил.

— Хайде отсреща в „Суисо“ — предложих аз.

— Те са приятели на Една от Биариц — каза Бил.

— Те са просто глупци — каза Една.

— С тях е и Чарли Блекмън от Чикаго — продължи Бил.

— Никога не съм ходил в Чикаго — каза Майк.

Една започна да се смее неудържимо.

— Отведете ме оттук, фалирали личности такива — каза тя.

— Какъв беше този скандал? — запитах Една. Пресичахме площада по посока на „Суисо“. Бил си беше отишъл.

— Не знам какво стана, но някой извика полицията да изгонят Майк от вътрешния салон. Имаше някакви хора, които познавали Майк от Кан. Какво е станало с Майк?

— Сигурно има да им дава пари — казах аз. — Хората обикновено не прощават такива неща.

Две редици хора се бяха наредили пред касите за билети на площада. Те седяха на столове или на земята върху черджета и вестници. Чакаха да се съмне и да отворят касите, за да си купят билети за коридата. Облаците се разпръсваха и луната се бе показала. Някои от чакащите спяха.

Седнахме в кафене „Суисо“, едва успяхме да поръчаме „Fundador“ и се появи Роберт Коен.

— Къде е Брет? — запита той.

— Не знам.

— Тя беше с теб.

— Сигурно си е легнала.

— Не е.

— Не знам къде е.

Лицето му беше изпито под светлината. Той продължаваше да стои прав.

— Кажи ми къде е.

— Седни — казах аз. — Не я знам къде е.

— Не говори глупости — знаеш!

— Стига си дрънкал!

— Кажи, къде е Брет?

— Нищо няма да ти кажа.

— Знаеш къде е.

— И да знаех, нямаше да ти кажа.

— Махни се, Коен! — извика Майк от другия край на масата. — Брет избяга с тореадора. Сега са в медения си месец.

— Ти по-добре мълчи.

— А ти върви по дяволите! — отвърна Майк флегматично.

— Вярно ли е? — обърна се Коен към мен.

— Върви по дяволите!

— Тя беше с теб. Кажи, вярно ли е?

— Върви по дяволите!

— Ще те накарам да ми кажеш. — Той направи крачка напред. — Жалък сводник!

Замахнах, но той се наведе и отбягна удара. Когато се навеждаше, видях лицето му на електрическата светлина. Той ме удари и аз седнах на тротоара. Надигнах се, но той ме удари втори път. Паднах гърбом и се намерих под една маса. Опитах се да стана, но краката не ме държаха. Съзнавах, че трябва да стана и да го ударя. Майк ми помогна да стана. Някой изля върху главата ми кана вода. Майк ме придържаше и аз забелязах, че седя на стол. Майк ме подръпваше за ушите.

— Ти беше в безсъзнание — каза той.

— А ти, къде по дяволите беше?

— О, тук бях.

— И не поиска да се намесиш, така ли?

— Той свали и Майк — каза Една.

— Но аз не бях в безсъзнание — каза Майк. — Само полежах малко.

— Всяка вечер от вашите фиести ли прекарвате така? — запита Една. — Това беше мистър Коен, нали?

— Мина ми — казах аз. — Малко ми се върти главата.

Около нас се бяха събрали няколко келнери. Тълпяха се хора.

— Уауа! — каза Майк. — Хайде! Вървете си.

Келнерите разпръснаха хората.

— Беше внушително зрелище — каза Една. — Той сигурно е боксьор.

— Да, боксьор е.

— Жалко, че Бил не беше тук — каза Една. — Интересно щеше да е да го свалят и него. Винаги съм искала да видя Бил свален. Защото е толкова дълъг.

— Надявах се, че ще удари някой от келнерите и ще го арестуват — каза Майк. — Много бих се радвал да видя Коен арестуван.

— Само това оставаше — казах аз.

— Сериозно ли говорите? — учуди се Една.

— Напълно сериозно — каза Майк. — Не съм от тези, които обичат да ядат бой. Затова не играя никакви игри. — Майк отпи от чашата си. — И никога не съм обичал да ходя на лов. Винаги има опасност някой кон да падне отгоре ти. Как се чувствуваш, Джейк?

— Добре.

— Харесвате ми — обърна се Една към Майк. — Наистина ли сте фалирали?

— Във фантастичен мащаб — каза Майк. — Дължа пари на всички. А вие имате ли да връщате пари?

— С тонове.

— Задлъжнял съм на всички — каза Майк. Тази вечер заех сто песети от Монтоя.

— И таз хубава! — казах аз.

— Ще му ги върна — успокои ме Майк. — Винаги и на всеки връщам.

— И затова фалирахте, нали? — допълни Една.

Станах. Долавях гласовете им сякаш издалеч. Имах чувството, че гледам лоша пиеса.

— Ще се върна в хотела — казах аз. Чувах ги, че говорят за мен.

— Мина ли му? — запита Една. Най-добре да го изпратим.

— Мина ми казах аз. — Няма защо да идвате. Ще се видим пак.

Излязох от кафенето. Те останаха. Обърнах се и ги погледнах. Масите бяха празни. На една маса седеше келнер, опрял глава на ръцете си.

Крачех през площада и всичко ми изглеждаше ново и променено. Никога досега не бях виждал тези дървета. Никога не бях виждал знамената, нито фасадата на театъра. Всичко изглеждаше различно. Същото чувство бях изпитал веднъж, връщайки се в къщи след ръгби-мач, който се бе състоял вън от града. Носех куфарчето със спортния си екип, вървях от гарата към града, в който бях живял цял живот, и всичко ми изглеждаше ново. Прибираха с гребла сухите листа, нападали по тревата, и ги горяха на пътя, а аз се спрях и дълго гледах. Всичко беше особено. След това продължих и ми се струваше, че краката ми вървят някъде далеч, всичко достигаше отдалеч и чувах стъпките си на голямо разстояние от себе си. В началото на мача ме бяха ритнали в главата. Сега, пресичайки площада, изпитвах същото. Когато се изкачвах по стълбите на хотела — пак същото. Докато се изкача, мина много време и имах чувството, че нося куфара си. В стаята ми светеше. Бил излезе и ме посрещна в хола.

— Виж какво — каза той, — качи се горе при Коен. Забъркал е някаква каша и те търси.

— Да върви по дяволите.

— Иди. Иди да го видиш.

Не ми се искаше да изкачвам още един етаж.

— Какво ме гледаш?

— Не те гледам. Качи се горе при Коен. Той е много зле.

— А ти нали преди малко беше пиян — казах аз.

— И сега съм пиян — отвърна Бил. — Но ти се кача при Коен. Иска да те види.

— Добре — съгласих се аз. Въпросът беше там, че трябваше да изкача още стълби. Тръпнах нагоре с несъществуващия куфар в ръка, минах по коридора и стигнах до стаята на Коен. Вратата беше затворена и аз почуках.

— Кой е?

— Барнс.

— Влез, Джейк.

Отворих вратата, влязох и оставих куфара. В стаята беше тъмно. Коен лежеше по очи в тъмнината.

— Хелоу, Джейк.

— Не ме наричай Джейк.

Стоях на вратата. Както тогава, когато се прибрах в къщи. А сега чувствувах нужда от гореща вана, в която да се изтегна.

— Къде е банята? — запитах аз.

Коен плачеше. Лежеше, заровил лице във възглавницата, и плачеше. Носеше бяла фланелка „поло“ както в Принстън.

— Съжалявам, Джейк. Моля ти се, прости ми.

— Сега пък ще ти прощавам.

— Моля те, прости ми, Джейк.

Не отговорих. Стоях на вратата.

— Не бях на себе си. Трябва да разбереш как стана това.

— Няма значение.

— Не можех да понеса това с Брет.

— Нарече ме сводник.

Беше ми все едно. Исках гореща вана. Исках пълна, гореща вана.

— Знам. Моля те, забрави го. Не бях на себе си.

— Няма нищо.

Той плачеше. Гласът му беше смешен. Лежеше на кревата с бялата си фланелка. Със своята фланелка „поло“.

— Утре сутрин заминавам.

Сега плачеше безшумно.

— Не можех да понеса това с Брет. Мъчил съм се като грешен дявол, Джейк. Беше просто ад. Тук тя започна да се отнася с мен като със съвършено чужд човек. Не можех да понеса това. В Сан Себастиян живеехме заедно. Предполагам, че знаеш. Не мога повече.

Той лежеше на кревата.

— Добре — казах аз. — Отивам да се изкъпя.

— Ти беше единственият ми приятел и аз толкова много обичах Брет.

— Добре — казах аз. — Довиждане.

— Няма никакъв смисъл — каза той. — Абсолютно никакъв смисъл.

— Кое?

— Всичко. Джейк, кажи, че ми прощаваш.

— Разбира се — отвърнах аз. — Няма нищо.

Бях в ужасно състояние. Беше истински ад, Джейк. Сега всичко мина. Всичко.

— Довиждане. Трябва да си вървя.

Той се извърна, седна на края на леглото, после стана.

— Довиждане, Джейк. Ще ми подадеш ли ръка?

— Разбира се. Защо не?

Ръкувахме се. В тъмнината не можех да различа добре лицето му.

— Ще се видим утре сутрин — казах аз.

— Утре сутрин тръгвам.

— О, вярно.

Излязох. Коен беше на вратата.

— Нищо ти няма, нали, Джейк?

— Нищо ми няма — казах аз.

Не можех да намеря банята. После я намерих. Беше с дълбока вана. Отворих крановете, но не потече вода. Седнах на края на ваната. Когато станах, видях, че съм без обувки. Потърсих ги, накрая ги намерих и ги отнесох на долния етаж. Намерих стаята си, влязох, съблякох се и си легнах.

Събудих се с главоболие. Навън гърмеше музика. Спомних си, че бях обещал да покажа на Една, приятелката на Бил, как прекарват биковете по улицата до арената. Облякох се и излязох навън в хладното утро. Хора пресичаха площада и бързаха към арената. Отсреща двете опашки още чакаха пред гишетата. Продажбата на билети започваше в седем часа и хората още чакаха. Забързах към кафенето.

Келнерът ми каза, че приятелите ми били тук, но си тръгнали.

— Колко души бяха?

— Двама сеньори и една сеньорита.

Всичко беше наред. Значи, Една с Бил и Майк. Снощи тя се боеше, че те ще препият. Затова бе настоявала непременно да й се обадя. Допих си кафето и тръгнах заедно с всички към арената. Вече стоях здраво на краката си. Имах само неприятно главоболие. Виждах всичко ясно и избистрено и градът миришеше на ранно утро.

Пътят от края на града до арената беше кален. Около двете огради, образуващи проход към арената, се трупаха хора, а балконите и горната част на амфитеатъра бяха претъпкани от зрители. Чух сигналната ракета, съобразих, че нямам време да стигна до арената, за да видя как влизат биковете, затова си пробих път през тълпата и се приближих до оградата. Притиснаха ме до дъските. Полицаите в прохода между двете огради подканяха хората да побързат. Те влизаха в арената — някои вървяха, други подтичваха. След това се зададоха хора, които бягаха. Един пиян се подхлъзна и падна. Двама полицаи го сграбчиха и бързо го понесоха към оградата. Сега тълпата бягаше бързо. Изведнаж от множеството се изтръгна вик, аз подадох глава между дъските и видях как биковете се задават откъм улицата и влизат в дългия ограден коридор. Те се носеха бързо и настигаха тълпата. В същия момент друг пиян се отдели от оградата, хванал една риза като матадорски плащ. Той искаше да отбегне рогата им като матадор. Двамата полицаи се спуснаха, единият го сграбчи за яката, а другият го удари с палката, довлякоха го до оградата и останаха притиснати до дъските, докато тълпата и последните бикове отминаха. Бягащите бяха толкова много, че се струпаха при вратата на арената, а стадото продължаваше да се носи тежко към тях; животните размахваха рога, хълбоците им бяха опръскани с кал, един бик се устремя напред, намуши един от бягащите в гърба и го вдигна във въздуха. Когато рогът се заби, ръцете на човека увиснаха, главата му се отметна назад, бикът го вдигна и го захвърли.

Бикът се хвърли към втори човек, но той се скри в тълпата, хората успяха да се проврат през вратата и се затичаха по арената, а биковете — по петите им. Червената врата на арената се затвори, тълпата от горните скамейки на амфитеатъра напираше към центъра на арената, чу се вик, после втори.

Раненият лежеше по очи в утъпканата кал. През оградата се прехвърляха хора и аз не можах да го видя, защото около него се беше събрала плътна тълпа. Откъм арената се дочуха викове. Всеки вик означаваше, че някой от биковете се е нахвърлил върху тълпата. По силата на вика можеше да се определи доколко опасен е ударът. След това се издигна ракетата — сигнал, че воловете са отвели биковете от арената към корала. Дръпнах се от оградата и поех обратно към града.

Влязох в кафенето за второ кафе и препечен хляб с масло. Келнерите метяха пода и изтриваха масите. Един от тях се приближи и прие поръчката.

— Случи ли се нещо по време на el encierro^[1]?

— Не можах да видя добре. Един човек бе зле намушен.

— Къде?

— Тук — поставих аз едната ръка на кръста си, а другата на гърдите, откъдето ми се струваше, че рогът бе излязъл. Келнерът кимна и обра с кърпата трохите от масата.

— Лоша рана — каза той. — И всичко това само от любов към спорта. Що за удоволствие!

Той се отдалечи и донесе два съда с дълги дръжки — за кафе и за мляко. Напълни чашата ми. От двата чучура потекоха две струи в голямата чаша. Келнерът кимна с глава.

— Промушен през гърба — каза той, остави съдовете на масата и седна на един стол. — Рогът го пронизал целия. И всичко това за развлечение. Как ви се струва?

— Не знам.

— Точно така е. За развлечение. Разбирате ли, за развлечение.

— Вие не сте ли афисионадо?

— Аз? Та какво са биковете? Животни. Скотове. — Той се изправи и сложи ръка на кръста си. — Да го намушат в гърба. Una cornada през целия гръб. И всичко това за развлечение.

Той поклати глава и се отдалечи със съдовете за меланж. По улицата минаваха двама души. Келнерът им извика нещо. Лицата им бяха сериозни.

— Muerto! — извика единият и поклати глава.

Келнерът кимна. Двамата мъже отминаха. Бяха се забързали за някъде. Келнерът се приближи към масата ми.

— Чухте ля? Muerto. Умрял. Рогът минал през него. Рано сутрин тръгнал да се забавлява.

— Лошо.

— Не виждам — каза келнерът, — не виждам какво забавно има в това.

Същия ден научихме, че убитият бил Висенте Хиронес от околностите на Тафаля. На другия ден прочетохме във вестника, че той бил на двадесет и осем години, имал стопанство, жена и две деца. След като се оженил, продължил всяка година да идва на фиестата. На следния ден от Тафаля пристигна жена му, за да бди при тялото, а на другия ден го опяха в параклиса „Сан Фермин“ и пиячите и танцьорите от Тафаля понесоха ковчега към гарата. Отпред бяха барабаните, след тях свиреха пиколите, а зад мъжете, понесли ковчега, вървеше съпругата с двете деца. Следваха ги танцьори и пиячи от увеселителните клубове на Памплона, Естеля, Тафаля и Сангеса, които бяха имали възможност да останат за погребението. Натовариха ковчега във фургона, а вдовицата и двете деца се настаниха в открит третокласен вагон. Влакът рязко потегли, след това тръгна плавно по склона, опасал платото, и се понесе през равнината към Тафаля, където вятърът люлееше житата.

Бикът, който уби Висенте Хиронес, се казваше Boca negra^[2] номер 118 от ганадерията на Санчес Таберно, пуснаха го трети поред същия следобед и падна пронизан от Педро Ромеро. Под ликуващите викове на множеството му отрязаха ухото и го дадоха на Педро Ромеро, който на свой ред го даде на Брет, а Брет го уви в една моя носна кърпа и заедно с десетина угарки от, цигари „Мурати“ го остави в дъното на чекмеджето на нощното шкафче до леглото си в хотела на Монтоя в Памплона.

Когато се върнах в хотела, заварих нощния дежурен седнал на скамейката зад вратата. Бе стоял там цяла нощ и много му се спеше. Щом влязох, той стана. В същото време пристигнаха три от келнерките. Бяха ходили на арената да гледат биковете. Изкачваха стълбите и се смееха. Тръпнах нагоре след тях и влязох в стаята си. Събух си обувките и се изтегнах на леглото. Вратата на балкона беше отворена и в стаята влизаше слънце. Не ми се спеше. Бях си легнал вероятно в три и половина, а в шест се бях събудил от музиката. Челюстта ме наболяваше от двете страни. Опипах я с палеца и показалеца. Този проклетник, Коен. Още първия път, когато го оскърбиха, да беше ударил някого и да си бе тръгнал. Но той беше тъй сигурен, че Брет го обича. Беше си въобразил, че трябва да остане и истинската любов ще преодолее всичко. Някой почука.

— Да.

Влязоха Бил и Майк и седнаха на леглото.

— Това се казва енциерро — каза Бил.

— Защо не дойде? — запита Майк. — Бил, позвъни да донесат бира.

— Каква сутрин — каза Бил и изтри с кърпа лицето си. — Господи, каква сутрин! А ето го и нашия Джейк. Джейк — боксовия чувал.

— Какво стана вътре?

— Какво стана ли? Майк, разкажи ти.

— Биковете тъкмо се задаваха — каза Майк. Вече настигаха тълпата, когато някакъв човек се спъна, а другите нападаха отгоре му.

— И биковете налетяха право върху тях — каза Бил.

— Чух ги как пищят.

— Това беше Една — каза Бил.

— Един след друг изскачаха на арената хора и размахваха ризите си.

— Един бик обиколи арената и с рогата си изхвърли всички през оградата.

— Откараха двадесетина души в болницата — каза Майк.

— Каква сутрин! — възкликна отново Бил. — Полицаите непрекъснато арестуваха разни самоубийци, които се изпречваха пред биковете. Накрая воловете ги отведоха в корала. Продължи почти цял час.

— Всъщност продължи само четвърт час — възрази Майк.

— О, стига — отвърна Бил. — Нали си ходил на война? За мен продължи два часа и половина.

— Какво става с бирата? — запита Майк.

— А какво направихте с хубавата Една?

— Току-що я изпратихме до хотела. Отиде да спи.

— Хареса ли й?

— Много. Казахме й, че всяка сутрин е така.

— Направи й много силно впечатление — каза Майк.

— Искаше и ние да слезем на арената — продължи Бил. — Не обичала да бъде зрител.

— Казах, че няма да е честно спрямо кредиторите ми — добави Майк.

— Каква сутрин прекарахме — възкликна Бил. И каква нощ.

— Как е челюстта ти, Джейк? — запита Майк.

— Наболява ме — отвърнах аз.

Бил се засмя.

— Защо не го удари с някой стол?

— Лесно е на приказки — каза Майк. — И теб щеше да свали. Той има светкавичен удар. Помня, че го видях пред себе си, а после се оказа, че аз седя на тротоара, а Джейк се търкаля под масата.

— Къде е отишъл след това? — запитах аз.

— Ето я — усмихна се Майк. — Ето я божествената лейди с бирата.

Камериерката остави на масата поднос с бутилки бира и чаши.

— А сега донесете още три бутилки — поръча Майк.

— Къде отиде Коен, след като ме удари? — запитах аз Бил.

— Не знаеш ли какво е станало? — Майк отвори една бутилка, пъхна гърлото й в самата чаша и започна да налива.

— Наистина ли не знаеш? — запита Бил.

— Върнал се тук, намерил Брет в стаята на матадора и пребил бедното момче.

— Не може да бъде.

— Така е.

— Ей, че нощ! — възкликна Бил.

— Малко останало да убие нещастния матадор. След това искал да отведе Брет със себе си. Искал да направи от нея честна жена, предполагам. Трогателна картинка.

Той обърна чашата на един дъх.

— Глупак!

— А после?

— Брет добре го наредила. Наругала го здравата. Представям си какво е било.

— И аз — каза Бил.

— Тогава Коен изпаднал в пълно отчаяние, започнал да плаче и искал да стисне ръка на матадора. Подавал ръка и на Брет.

— Знам. Той и с мен се ръкува.

— Така ли? Но те не приели. Матадорът се държал както трябва. Не казал почти нищо, но след всеки удар ставал на крака, макар че Коен отново го повалял. Не могъл да го свали в безсъзнание. Сигурно е било много весело.

— Кой ти разказа цялата история?

— Брет. Видяхме се тази сутрин.

— И какво станало накрая?

— Матадорът седял на леглото, Коен го повалил около петнадесет пъти, но той въпреки това искал да се бие. Брет го държала и не му давала да стане. Едва имал сили да се държи на краката си, но Брет не успяла да го задържи и той станал. Тогава Коен казал, че няма да го удря повече. Сърцето не му давало. Щяло да бъде жестоко. Матадорът залитнал, но успял да се добере до него. Коен опрял гръб на стената. „Значи, не искаш да се биеш?“ — „Не — казал Коен. — Бих се срамувал после.“ Тогава матадорът събрал последни сили, ударил го през лицето, но сам се свлякъл на пода. Не можел да стане, разправя Брет. Коен искал да го вдигне и да го занесе на леглото. Но той казал, че ако Коен му помогне, ще го убие. Всъщност той щеше да го убие тази сутрин, ако Коен не беше заминал. Коен се разплакал, Брет му наговорила доста неща, а той искал да им подаде ръка. Това вече ви казах.

— Разкажи останалото — подкани го Бил.

— И тъй, матадорът седял на пода и събирал сили, за да стане и да удари Коен отново. Брет отказала да поеме ръката на Коен. Той й разправял през сълзи колко много я обича, а тя му казала да не говори глупости. Тогава Коен се навел да подаде ръка на матадора. В знак, че не хранят лоши чувства. Нещо като прошка. А матадорът отново го ударил през лицето.

— Браво на него — казал Бил.

— Той дал добър урок на Коен — продължи Майк. — Мисля, че Коен никога вече няма да си служи с юмруци.

— Кога видя Брет?

— Тази сутрин дойде да вземе някои неща. Тя се грижи за Ромеро.

— Той изпразни още една бутилка бира.

— Брет е доста разстроена. Но тя обича да се грижи за болни. Всъщност ние така се запознахме. Тя ми беше болногледачка.

— Знам — казах аз.

— Доста съм пиян — продължи Майк. — И ще се постарая да не изтрезнея. Историята е много смешна, но не особено приятна. Поне за мен.

Той допи бирата си.

— Имахме едно малко обяснение с Брет. Казах й, че както е тръгнала с евреи и матадори и какви ли не други, няма да свърши добре. Той се наведе към мен. — Джейк, може ли да изпия и твоята бутилка? Тя ще донесе още.

— Заповядай. И без това не ми се пие.

Майк се опита да отвори бутилката.

— Би ли я отворил?

Натиснах телената скобка на запушалката и му налях.

— Брет се държа както трябва — продължи Майк. — Тя винаги се държи както трябва. Казах й най-безцеремонно, че минава през ръцете на евреи, матадори и други такива, а тя знаете ли какво ми от говори? „О, да. Живях тъй щастливо с английската аристокрация!“

Той отпи една глътка.

— Добре го каза. Този Ашли, от когото тя получи титлата си, бил морски офицер. Девети баронет. Когато се връщал в къщи, не искал да спи в леглото. Винаги заставял Брет да лежи на пода. На края, когато животът им станал ад, започнал да я заплашва, че ще я убие. Винаги спял със зареден пистолет. Брет чакала той да заспи, за да изпразни пълнителя. Не може да се каже, че е видяла много щастие в живота си. Което е възмутително. Защото тя на всичко умее да се радва.

Майк се изправи. Ръцете му трепереха.

— Отивам си в стаята. Ще се опитам да поспя.

Той се усмихна.

— От тази фиеста не можем да се наспим. Сега ще се наспя както трябва. Лошо нещо е да не си доспива човек. Изнервя се.

— Ще те чакаме на обед в „Ируня“ — каза Бил.

Майк стана. Чухме го как влезе в съседната стая.

Той позвъни, камериерката дойде и почука на вратата.

— Донесете шест бутилки бира и една бутилка „Fundador“ — поръча й Майк.

— Si, senorito.

— Отивам да спя — каза Бил. — Бедният Майк! Снощи имах ужасен скандал заради него.

— Къде? В бар „Милано“?

— Да. Там се засякохме с един, който по-рано в Кан заел пари на Брет и Майк да си платят дълговете. Беше доста хаплив.

— Знам тази история.

— Аз не я знаех. Лошото е, че някои хора имат основание да ругаят Майк.

— Тъкмо това е лошото.

— Никой не би трябвало да го ругае. Вбесява ме това, че някои хора имат основание. А сега отивам да спя.

— Има ли убити на арената?

— Мисля, че не. Само тежко ранени.

— Един човек загина отвън в оградения проход.

— Така ли? — каза Бил.