Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

Издание:

Автор: Ърнест Хемингуей

Заглавие: И изгрява слънце

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: юли 1980 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620

История

  1. — Добавяне

Глава X

Утрото беше слънчево, поливаха улиците. Закусихме в една сладкарница. Байон е приятен град. Прилича на някакъв особено чист испански град и е на голяма река. Макар и още рано, на моста над реката беше горещо. Минахме моста и отидохме да се разходим из града.

Не бях сигурен дали Майк ще получи навреме въдиците си от Шотландия, затова тръгнахме да търсим къде продават риболовни принадлежности и накрая намерихме на горния етаж на един магазин. Продавачът беше излязъл и трябваше да го чакаме да се върне. Накрая той дойде, купихме въдичарска пръчка за Бил сравнително евтино, а също две кепчета.

Излязохме пак на улицата и разгледахме катедралата. Коен каза, че била прекрасен образец на нещо — не помня точно какво. На мен ми хареса, беше хубава катедрала, хубава и мрачна като испанските черкви. След това минахме покрай старата крепост и излязохме при местния клон на транспортната служба, откъдето трябваше да тръгне автобусът. Там ни казаха, че редовните рейсове започвали чак на първи юли. В туристическото бюро узнахме, че трябва да платим за кола до Памплона и наехме една за четиристотин франка от големия гараж зад градския театър. Уговорихме да ни вземе от хотела след четиридесет минути и влязохме да пием по чаша бира в сладкарницата, където бяхме закусили. Започваше да става горещо, но във въздуха още се чувствуваше свежестта, на ранното утро и в кафенето беше приятно. Повя ветрец, чувствуваше се, че лъха откъм морето. На площада бяха накацали гълъби, къщите бяха пожълтели, сякаш опърлени от палещото слънце, и не ми се ставаше. Но време беше да отидем в хотела, за да си приготвим куфарите и уредим сметката. Платихме бирите — хвърлихме жребий кой да плати, мисля, че се падна на Коен, и тръгнахме към хотела. Двамата с Бил дължахме само по шестнадесет франка плюс десет процента за прислугата. Наредихме да снемат куфарите долу и зачакахме Коен. Както стояхме, видях на паркета една хлебарка, дълга най-малко три инча. Показах я на Бил и я настъпих. Решихме, че сигурно е дошла от градината — хотелът беше наистина много чист.

Накрая Коен слезе и всички се качихме в колата. Беше голяма открита кола, шофьорът носеше бяла дреха със синя яка и маншети и ние му казахме да свали гюрука. Той натовари куфарите ни, потеглихме нагоре по улицата и излязохме от града. Минахме край чудно хубави градини. Погледнахме за последен път града зад нас и навлязохме в зелена хълмиста равнина. Пътят непрекъснато се изкачваше. Често задминавахме селяни — баски в каруци, впрегнати с волове, и крави, мяркаха се бели спретнати къщи с ниски покриви. Биская е цветущ и плодороден край, къщите и селата са чисти и заможни. Всяко село имаше игрище за пелота, и децата играеха под горещото слънце. На черковните стени пишеше, че на тях е забранено да се играе пелота, а селските къщи бяха покрити с червени керемиди. След това пътят зави и започна да се изкачва по планинския склон, под нас се простираше долината, а по-нататък, към морето, се редяха възвишения. Морето не се виждаше, то беше далече. Виждаха се само хълмове, зад тях други хълмове и знаехме, че отвъд е морето.

Минахме испанската граница. Там имаше малка рекичка с мост и от едната страна бяха испанските карабинери с триъгълни бонапартистки шапки, обшити в лачена кожа, и къси карабини през рамо, а от другата — дебели, мустакати французи с кепета. Отвориха само един куфар и прегледаха паспортите ни. От двете страни на границата имаше по една лавка и едно ханче. Шофьорът трябваше да влезе в помещението и да попълни някакви документи за колата. Слязохме и тръгнахме към потока да видим дали има пъстърва. Бил се опита да говори на испански с един от карабинерите, но нищо не излезе. Роберт Коен посочи с пръст водата и запита дали има пъстърва. Карабинерът каза, че имало, но не много.

Запитах го лови ли риба, той каза, че не и не се интересувал от риболов.

В същия момент към моста се приближи брадат старец, с дълга изрусяла от слънцето коса и дрехи, сякаш съшити от зебло. Опираше се на дълга тояга, на гърба си бе преметнал едно козле с вързани крака и увиснала надолу глава.

Карабинерът му даде знак със сабята да се върне. Старецът, без да каже дума, обърна гръб и тръгна назад по белия път към Испания.

— Защо не пуснахте стареца? — запитах аз.

— Няма паспорт.

Предложих на граничаря цигара. Той я взе и благодари.

— А сега какво ще прави? — запитах аз.

Карабинерът плю в праха.

— О, просто ще прегази потока.

— Има ли при вас много контрабандисти?

— О, да. Минават.

Шофьорът се показа на вратата, сгъна документите и ги сложи във вътрешния си джоб. Влязохме в колата и поехме по белия прашен път към Испания. Отначало местността беше същата, продължихме да се изкачваме по виещия се път, но щом превалихме едно било, пред нас се разкри типична Испания: дълги възкафяви хълмове, тук-там борове, букови гори по някои далечни склонове. Пътят вървеше първо по билото над пролома, след това се спускаше надолу и шофьорът натисна клаксона, намали скоростта и отби настрана, за да не прегази две магарета, заспали насред пътя. Планините останаха зад нас и навлязохме в дъбрава, където пасяха бели кози. По-надолу се разстилаха плодородни равнини, прорязани от бистри рекички. Прекосихме един поток, минахме през едно неприветливо селце и продължихме отново нагоре. Продължихме нагоре и нагоре, превалихме още едно било, завихме по склона — тук пътят се спускаше надясно — и на юг се откриха нови планински вериги, кафяви, сякаш спечени от слънцето, набраздени на причудливи линии.

След малко оставихме планините зад себе си, пътят вървеше между две редици дървета, мина покрай една река и зрели жита, после продължи, съвсем бял и прав, започна леко да се изкачва, отляво се показа хълм със старинен замък, от едната му страна се гушеха разни пристройки, а от другата, до самите му стени, стигаха нивята, полюшвани от вятъра. Бях седнал отпред до шофьора. Обърнах се назад, Роберт спеше, но Бил гледаше и ми кимна с глава. След това прекосихме широка равнина и отдясно, между редицата дървета, блестеше под слънцето голяма река, а в далечината се издигаше платото на Памплона, очертаваха се градските стени, високата тъмна катедрала и силуетите на други черкви. Зад платото имаше планини, накъдето и да погледнеш все планини, а пред нас бялата лента на пътя се проточваше през равнината право към Памплона.

Заобиколихме платото и влязохме в града от другата страна. Прашният път между двете редици дървета стръмно се издигаше, след това ставаше равен и навлизаше в новата част на града, застроена извън градските стени. Минахме покрай арената за бой с бикове — бетонът се белееше на слънцето, след това една странична уличка ни изведе на големия площад и ние спряхме пред хотел „Монтоя.“

Шофьорът ни помогна да свалим куфарите. Около колата се събраха деца, на площада беше горещо, дърветата зеленееха, флаговете висяха на дълги прътове и беше приятно да се скриеш от слънцето под сянката на аркадата, опасала площада. Монтоя се зарадва, като ни видя, ръкува се и ни даде хубави стаи с прозорци към площада. Измихме се, пооправихме се и слязохме в салона да обядваме. Шофьорът остана да обядва с нас, след това му платихме и той тръгна обратно за Байон.

В хотел „Монтоя“ има две трапезарии. Едната е на горния етаж и гледа към площада. Другата е в приземното помещение, цял етаж по-ниско от равнището на площада и с врата към задната улица, по която рано сутрин минават биковете на път за арената. В долния салон е винаги прохладно и обедът беше много хубав. Първият обед на испанска земя винаги изненадва: ордьоври, яйца, две яденета с месо, зеленчуци, салата, десерт и плодове. За да погълне човек всичко това, трябва да изпие доста вино. Роберт Коен се опита да откаже второто ядене с месо, но ние не пожелахме да му превеждаме и момичето му донесе нещо друго в замяна — мисля, че студено месо. Откакто напуснахме Байон, Коен беше на тръни. Той се чудеше дали ние знаем, че Брет е била с него в Сан Себастиян и се чувствуваше неловко.

— Брет и Майк трябва да пристигнат довечера — казах аз.

— Не съм сигурен дали ще дойдат — възрази Коен.

— Защо? — намеси се Бил. — Разбира се, чеше дойдат.

— Те винаги закъсняват — казах аз.

— Мисля, че няма да дойдат — повтори Коен.

Той каза това с тон на превъзходство, който ни раздразни.

— Хващам се на бас за петдесет песети, че довечера ще пристигнат — каза Бил. Ядоса ли се, той винаги се обзалага, затова се лови на глупави басове.

— Прието — съгласи се Коен. — Запомни, Джейк. Петдесет песети.

— Мога и сам да запомня — каза Бил. Видях, че е ядосан и поисках да го успокоя.

— С положителност ще дойдат — заявих аз. — Но може би не тази вечер.

— Ако искате, да анулираме баса — предложи Коен.

— От къде на къде? Напротив, можем да го направим сто песети.

— Добре. Прието.

— Стига — намесих се аз. — Или ще трябва да ви стана банка и да вземам процент.

— Добре — каза Коен и се усмихна. — Вероятно ще си ги върнете на бридж.

— Не сте ги спечелили още — възрази Бил.

Излязохме на площада и тръгнахме под аркадата към кафене „Ируня“ да пием кафе.

Коен каза, че ще отиде да се избръсне.

— Кажи — обърна се Бил към мен, — имам ли някакъв шанс да спечеля баса?

— Почти никакъв. Те винаги закъсняват. Ако не са получили парите, положително няма да дойдат довечера.

— Започнах да съжалявам, още щом си отворих устата. Но не можех вече да се откажа. Иначе не е лош. Но откъде се е взела тази негова увереност, че знае повече от другите? Нали се уговорихме с Майк и Брет да се срещнем тук.

Видях Коен — той пресичаше площада към нас.

— Ето го.

— Дано не започне да важничи по еврейски.

— Бръснарницата е затворена — съобщи Коен, отварят чак в четири.

Пихме кафе в „Ируня“ на удобните плетени столове под сянката на арка дата и гледахме широкия площад. След малко Бил отиде да пише писма, а Коен се запъти към бръснарницата. Оказа се, че още е затворено и той реши да се изкъпе в хотела. Аз поседях още малко пред кафенето, после тръгнах из града. Беше много горещо, но аз вървях откъм сенчестата страна на улиците, минах през пазара и се радвах, че съм отново тук. Отидох в el ayuntamiento[1], намерих стареца, който всяка година ми осигуряваше билети за борбите с бикове, оказа се, че е получил парите, които му бях изпратил от Париж, и подновил абонамента ми. Така че всичко беше наред. Той беше архивар и цялата градска архива беше в неговата канцелария. Това в случая не е особено важно. Но, както и да е, към канцеларията му водеше врата, тапицирана със зелено кече, и друга, голяма дървена врата; когато излязох, оставих го седнал между архивите, покрили целите стени, и затворих двете врати, а на външния вход портиерът ме спря, за да почисти праха от дрехата ми.

— Сигурно сте пристигнали с кола — каза той.

Отзад яката и раменете ми бяха посивели от прах.

— Да, от Байон.

— Така, така, знаех си аз, че сте дошли с кола още като видях как сте се напрашили. — Дадох му две медни монети.

В края на улицата видях катедралата и се запътих към нея. Когато я видях за първи път, реших, че фасадата й е грозна, но сега ми харесваше. Влязох вътре. Беше призрачно и тъмно, високите колони се извисяваха нагоре, богомолци се молеха, миришеше на тамян и имаше няколко чудесни стъклописи. Коленичих и започнах да се моля. Помолих се за всички, за които се сетих — за Брет и Майк, за Бил, за Роберт Коен, за себе си и за всички тореадори, за ония, които обичах, се молех поотделно, а останалите ги минах всички вкупом, после пак се помолих за себе си и докато се молех за себе си, започна да ми се доспива и се помолих дано борбите с бикове бъдат интересни, фиестата — хубава и да хванем повече риба. Помъчих се да си спомня за какво друго бих могъл да се помоля, реших, че няма да е лошо да имам малко повече пари и се помолих дано спечеля много пари, после се замислих как ли ще ги спечеля и докато си мислех за печелене на пари, сетих се за графа и се запитах къде ли е сега и съжалявах, че не го видях след оная вечер в Монмартр, помъчих се да си спомня нещо смешно, което Брет ми бе казала за него; през цялото това време стоях на колене, опрял чело на дървеното облегало на молитвения стол, мислех си за това, че се моля и малко ме беше срам и съжалявах, че съм такъв лош католик, но съзнавах, че нищо не мога да направя, поне сега, а може би и никога, но че все пак католицизмът е нещо голямо, исках да се настроя набожно, надявах се да успея следния път, после излязох на стъпалата на катедралата под горещото слънце, пръстите на дясната ми ръка бяха още влажни и чувствувах как изсъхват на слънцето. Слънцето жареше безмилостно, пресякох, тръгнах под сянката на зданията и по странични улички стигнах до хотела.

Вечерта, когато седнахме на масата, видях, че Роберт Коен се е изкъпал и избръснал, косата му е подстригана, измита и намазана с нещо, за да стои сресана. Той нервничеше и аз не направих никакъв опит да го успокоя. Влакът от Сан Себастиян пристигаше в девет часа и Брет и Майк, ако идваха, трябваше да пристигнат с него. В девет без двадесет не бяхме дори преполовили вечерята. Роберт Коен стана от масата и каза, че отива на гарата. Съобщих му, че ще го придружа само за да го ядосам. Бил заяви, че за нищо на света няма да си прекъсне вечерята. Казах му, че скоро ще се върнем.

Тръгнахме към гарата. Коен беше на тръни и това ми доставяше удоволствие. Надявах се, че Брет ще пристигне. На гарата узнахме, че влакът имал закъснение. Седнахме отвън на една платформа за багаж и зачакахме в тъмното. Като изключим спомените от войната, никога не съм виждал човек да нервничи и да изгаря от нетърпение като Роберт Коен. Злорадствувах. Свинство е така да злорадствуваш, но аз се чувствувах свиня. Коен имаше удивителна способност да пробуди най-лошото у всекиго.

След малко чухме свирката на локомотива от другата страна на платото, после видяхме светлините, които се носеха нагоре по склона. Влязохме в чакалнята, където хората се тълпяха зад вратите. Влакът пристигна, спря и тълпата се устреми към перона.

Тях ги нямаше между пътниците. Останахме, докато всички минаха през чакалнята и се качиха на автобуси и файтони или заедно с приятели и роднини се изгубиха в тъмнината по посока на града.

— Знаех си, че няма да дойдат — каза Роберт. Тръгнахме обратно към хотела.

— Аз пък все се надявах — отвърнах аз.

Когато влязохме, Бил ядеше плодове и допиваше бутилка вино.

— Не дойдоха, а?

— Не.

— Нали нямате нищо против да ви дам стоте песети утре сутринта? Още не съм обменил пари.

— О, да оставим това — каза Коен. — Да се обзаложим за нещо друго. Може ли да се залага на борбите с бикове?

— Може — каза Бил, — но няма смисъл.

— Все едно да се обзаложи човек кой ще спечели войната — подкрепих го аз. — В случая материалната заинтересованост е излишна.

— Любопитен съм да ги видя — каза Роберт.

Монтоя се приближи към масата ни с телеграма в ръка.

— Това е за вас — подаде ми я той.

„Нощуваме в Сан Себастиян“ — гласеше тя.

— От тях е — казах аз и я сложих в джоба си. При нормални обстоятелства бих им я подал.

— Щели да нощуват в Сан Себастиян — продължих аз. — Изпращат ви поздрави.

Не знам защо, чувствувах желание да го измъчвам. Всъщност знам. Изпитвах сляпа ревност, не можех да му простя онова, което се бе случило с него. Бях го приел като нещо естествено, но това съвсем не променяше нещата. Безспорно намразех. Струва ми се, че започнах да го мразя истински едва на обед, когато почувствувах неговия тон на превъзходство и после видях бръсненето и всички останали приготовления. Затова сложих телеграмата в джоба си. И без това беше адресирана до мен.

— Трябва да тръгнем за Бургете с обедния автобус — казах аз. — Ако пристигнат утре вечер, ще ни догонят.

От Сан Себастиян имаше само два влака: единият рано сутринта, а другият — вечерният, който посрещнахме.

— Идеята не е лоша — съгласи се Коен.

— Колкото по-скоро се доберем до реката, толкова по-добре.

Поседяхме малко в „Ируня“ и пихме кафе, след това станахме да се поразходим, минахме покрай арената, прекосихме полето и тръгнахме под дърветата край брега. Долу реката се тъмнееше. Прибрах се в стаята си рано. Бил и Коен трябва да са останали в кафенето до късно, защото съм спал, когато са се върнали.

Сутринта купих три билета за автобуса до Бургете. По разписание трябваше да тръгнем в два часа. По-ранни рейсове нямаше. Седях в „Ируня“ и четях вестниците, когато видях Роберт Коен да пресича площада. Той се приближи до моята маса и седна на един от плетените столове.

— Тук е приятно — забеляза той. — Добре ли спа, Джейк?

— Спах като заклан.

— Аз пък не можах, да се наспя добре. Двамата с Бил стояхме до късно.

— Къде бяхте?

— Тук. Когато затвориха, се преместихме в другото кафене. Там съдържателят говори немски и английски.

— „Кафе Суисо“?

— Именно. Изглежда приятен старец. Мисля, че там е по-хубаво оттук.

— Денем там не е хубаво. Много е топло. Впрочем взех билети за автобуса.

— Аз няма да тръгна днес. Вие с Бил вървете.

— Купих ти билет.

— Дай го. Ще си взема парите обратно.

— Струва пет песети.

Роберт Коен извади сребърна монета от пет песети и я остави пред мен.

— Трябва да остана — каза той. — Боя се, че има някакво недоразумение.

— Така ли? Ако тръгнат по развлечения в Сан Себастиян, може да дойдат едва след три-четири дни.

— Точно там е работата. Подозирам, че са се надявали да ме заварят в Сан Себастиян и затова са останали там.

— Защо мислиш така?

— Защото писах на Брет и й предложих да направим така.

— Тогава защо, по дяволите, не остана да ги посрещнеш там? — отворих уста да кажа аз, но замълчах. Реших, че той ще си зададе този въпрос и без моя помощ, но се излъгах.

Беше ми доверил тайната си и сега му беше приятно да говори със съзнанието, че аз знам какво се е случило между него и Брет.

— Тогава ние с Бил ще тръгнем веднага щом се наобядваме — казах аз.

— Съжалявам, че не мога да дойда и аз. Цяла зима мечтаех за този риболов. — Той започваше да сантименталничи — Но трябва да остана. Наистина трябва. Щом дойдат, ще ги доведа горе.

— Хайде да намерим Бил.

— Искам да отида до бръснарницата.

— Ще се видим на обед.

Бил беше в стаята си и се бръснеше.

— Но да, той снощи ми обясни всичко каза Бил. — Разкри ми душата си — какви излияния бяха! Каза ми, че имал среща с Брет в Сан Себастиян.

— Мръсен лъжец!

— Хайде, хайде — каза Бил. — Не се нервирай. Рано е още да се нервираш — едва сме тръгнали. Всъщност откъде го познаваш?

— Недей, че още повече се ядосвам.

Бил извърна наполовина избръснатото си лице, после започна да се сапунисва и да говори на огледалото.

— А миналата зима не голи изпрати с писмо до мен в Ню Йорк? Добре, че вечно пътувам. Не можа ли да помъкнеш още няколко приятели еврейчета. — Той разтри брадичката си с палец, огледа се и отново започна да се стърже.

— И твоите приятели не са по-свестни.

— Така е. Някои от тях могат да те изкарат от кожата. Но в сравнение с този Коен са цвете. Смешното е това, че иначе е симпатичен. Имам най-добри чувства към него. Но е просто нетърпим.

— Понякога е много симпатичен.

— Знам. Това е най-лошото.

Засмях се.

— Смей се, лесно ти е. А аз стоях снощи с него до два часа.

— Досаден ли беше?

— Нетърпим. Всъщност вярна ли е тази история за него и Брет? Имала ли е тя нещо общо с него?

Той вдигна брадичката си и я извъртя наляво, после надясно.

— Да, разбира се. Тя беше с него в Сан Себастиян.

— Каква глупост. Защо е постъпила така?

— Искаше й се да напусне града, а никъде не можеше да отиде сама. И смятала, че това ще му подействува добре. Поне така каза.

— Хубава каша. Защо не е заминала с някой от нейните приятели? С теб например. Или с мен — добави той бързо, за да заглади нетактичността си. — Защо не с мен? — Той внимателно огледа лицето си в огледалото и лепна на всяка буза дебел слой сапунена пяна. — Ето едно честно лице. Лице, на което всяка жена може да се довери.

— Тя не го бе видяла още.

— А би трябвало. Всички жени би трябвало да го видят. Това е лице, което би трябвало да се появи по всички екрани в страната. На всяка младоженка, която напуска олтара, трябва да се дава снимка на това лице. За него майките трябва да разправят на дъщерите си. Сине мой — насочи той самобръсначката към мен, — иди с това лице на Запад и стани човек.

Той се наведе над умивалника, наплиска се със студена вода, сложи си малко спирт, погледна се внимателно в огледалото и издаде напред горната си устна.

— Боже мой! — възкликна той. — Колко съм грозен! — Той се огледа още веднъж.

— А що се отнася до този Коен — заяви Бил, — той ми действува на нервите, и може да върви по дяволите и много се радвам, че ще остане тук и ще ходим за риба без него.

— Прав си.

— Отиваме да ловим пъстърва. Отиваме за пъстърва на река Ирати, на обед ще се напием с тукашното вино, а после ще се повозим славно с автобуса.

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим в „Ируня“ и да започваме.

Бележки

[1] Общината (исп.). — Б.пр.