Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

Издание:

Автор: Ърнест Хемингуей

Заглавие: И изгрява слънце

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: юли 1980 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620

История

  1. — Добавяне

Глава IV

Колата се заизкачва по стръмнината, прекоси осветения площад, продължи нагоре, тръгна по тъмната улица зад Сент Етиен дю Мон, понесе се надолу по гладкия асфалт, отмина дърветата и автобусната спирка на площад Контрескарп, след това свърна по паважа на улица Муфтар. От двете страни имаше осветени барове и още отворени магазинчета. Седяхме на разстояние един от друг, но когато колата заподскача по стария паваж, се доближихме. Брет свали шапката си. Отпусна глава назад. Видях лицето й на светлината от витрините, след това стана тъмно, после, когато излязохме от Авеню де Гоблен, отново го различих. Улицата беше разкопана и хора работеха на трамвайната линия на светлината на ацетиленови горелки. На ослепителната ацетиленова светлина лицето на Брет беше бяло, а дългата линия на шията й изящно се открояваше. Когато улицата пак стана тъмна, аз я целунах. Устните ни се сляха, след това тя се дръпна и се сви в ъгъла, колкото може по-далеч от мен. Беше навела глава.

— Не ме докосвай — каза тя. — Моля те, не ме докосвай.

— Какво ти е?

— Не мога да издържа.

— Брет!

— Недей: Трябва да знаеш, че не мога — това е всичко. О, мили, разбери ме, моля те!

— Не ме ли обичаш?

— Дали те обичам? Щом ме докоснеш, разтрепервам се като желе.

— Нищо ли не можем да направим?

Сега тя седеше изправена. Прегърнах я, тя се сгуши до мен и така останахме неподвижни. Тя ме гледаше с оня неин поглед, който караше човек да се чуди дали очите й изобщо виждат нещо. Очи, които гледат и ще продължат да гледат, след като всички други очи на света са престанали да гледат. Тя гледаше, сякаш всичко на земята би гледала тъй, и наистина имаше много неща, които я плашеха.

— И нищо, нищо не можем да направим казах аз.

— Не знам — отвърна тя. — Не искам отново да се изтезавам.

— По-добре да не се виждаме.

— Но аз не мога да не те виждам. Всичко не се свежда до това нещо.

— Не, но рано или късно се стига до него.

— Аз съм виновна. Изглежда, че човек плаща за всичко, което е вършил.

През цялото време тя ме гледаше в очите. Нейните очи се меняха — понякога губеха всякаква дълбочина. Но сега погледът ми стигаше чак до дъното им.

— Като си помисля как съм измъчвала някои нещастници. Сега плащам за всичко.

— Глупости — отвърнах аз. — Неща като това, което се случи с мен, е прието да се смятат за смешни. Никога не мисля за него.

— Не, нали? Не се и съмнявам.

— Стига сме говорили за това.

— Самата аз веднъж се смях на подобно нещо. — Тя гледаше встрани. — Един приятел на брат ми се върна от Монс в подобно състояние. Струваше ми се ужасно смешно. Човек никога не знае, нали?

— Така е — съгласих се аз. — Никой никога не знае.

За мен въпросът беше изчерпан. Разбира се, на времето го разглеждах от различни страни, включително и това, че някои наранявания и недъзи, погледнати отстрани, изглеждат смешни, макар че на пострадалия не му е до смях.

— Смешно е — казах аз. — Много е смешно. Да си влюбен, също е много смешно.

— Така ли мислиш?

Очите и загубиха дълбочината си.

— Не искам да кажа смешно в този смисъл. Но в известен смисъл създава комични изживявания.

— Не — възрази тя. — Мисля, че е истински ад!

— Хубаво е да се виждаме.

— Не. Смятам, че не.

— Не искаш ли?

— Не мога да не те виждам.

Седяхме тъй, сякаш не се познавахме. Отдясно, беше парк Монсурй. Ресторантът при езерото с жива пъстърва, където можеш да седиш и да гледаш парка пред себе си, беше затворен и тъмен. Шофьорът обърна глава.

— Къде искаш да отидем? — запитах Брет.

— Хайде в „Селект“ — отвърна тя с наведени очи.

— Кафене „Селект“ — казах аз на шофьора. — Булевард Монпарнас.

Тръгнахме право надолу и завихме при Белфорския лъв, който следи като страж трамваите за Монруж. Брет гледаше право пред себе си. На булевард Распай, когато се показаха светлините на Монпарнас, тя каза:

— Ще ми се сърдиш ли, ако те помоля за нещо?

— Не ставай глупава.

— Целуни ме още веднъж, преди да сме стигнали.

Таксито спря, аз слязох и платих. Брет сложи шапката си и излезе. Слизайки от колата, тя потърси ръката ми. Нейната ръка трепереше.

— Кажи, изглеждам ли раздърпана? — запита ме тя, нахлупи шапката си и влезе в кафенето. Вътре покрай бара и на масите беше насядала почти цялата компания от дансинга.

— Здравейте, приятели — поздрави ги Брет. — Искам да пия нещо.

— Брет! Брет! — започна да си пробива път към нея малкият грък портретист, който се представяше за херцог и когото всички наричаха Зизи. — Имам да ти кажа нещо интересно.

— Здравей, Зизи — поздрави го Брет.

— Искам да те запозная с един приятел — продължи Зизи. — Граф Мипипопулос, запознайте се с лейди Ашли — обърна се той към пълния мъж, който се беше приближил към нас.

— Добър вечер — каза Брет.

— Прекарвате ли весело в Париж, милейди? — запита графът. Часовникът му беше окачен на верижка с еленов зъб.

— Сравнително, да — отвърна Брет.

— Париж е чудесен град — продължи граф Мипипопулос. — Но предполагам, че и в Лондон знаете как да живеете.

— О, да, и още как — каза Брет.

— Барнс! — извика ме Брадокс от една маса. — Ела да пием нещо. С твоята дама стана страшен скандал.

— Защо?

— Дъщерята на собственика каза нещо по неин адрес. Стана страшен скандал. Тя се държа чудесно. Извади жълтата си карта и поиска от дъщерята на собственика да покаже своята. Ужасен скандал.

— И как свърши?

— Някой я изведе. Няма лоша външност и говори чудесно парижкото арго. Седни да пийнем.

— Не мога — казах аз. — Трябва да си вървя. Къде е Коен?

— Те с Франсис си отидоха — намеси се мисис Брадокс.

— Изглежда много зле, бедният — каза Брадокс.

— Наистина — подкрепи го мисис Брадокс.

— Трябва да си вървя — настоях аз. — Лека нощ.

Казах лека нощ на Брет, застанала до бара. Графът поръчваше шампанско.

— Ще пиете ли чаша вино с нас, сър? — покани ме той.

— Не. Много ви благодаря. Трябва да си вървя.

— Отиваш ли си наистина? — попита ме Брет.

— Да — отговорих аз. — Имам отвратително главоболие.

— Утре ще се видим ли?

— Ела в редакцията.

— Не ми се иска.

— Добре, тогава къде?

— Където и да е около пет часа.

— В такъв случай хайде на другия бряг на Сена.

— Добре. В пет ще бъда в „Крийон“.

— Гледай да дойдеш.

— Не се безпокой — каза Брет. — Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, нали?

— Имаш ли новини от Майк?

— Днес получих писмо.

— Лека нощ, сър — каза графът.

Излязох на улицата и тръгнах към булевард Сен Мишел. Подминах кафене „Ротонд“, все още препълнено, погледнах към кафене „Дю Дом“, чиито маси бяха заели целия тротоар. От една маса някой ми махна с ръка, но не видях кой беше и продължих пътя си. Исках да се прибера. Булевард Монпарнас беше безлюден. Ресторантът на Лавин беше затворен, а пред „Клозери де Лила“ прибираха масите. Минах край паметника на маршал Ней сред разлистените кестени под електрическата лампа. До пиедестала беше положен тъмночервен венец, вече повехнал. Спрях се и прочетох надписа на лентата: „От бонапартистките групи“, дата — не помня коя. Маршал Не изглеждаше много добре с високите си ботуши, размахал сабя сред разлистените кестени. Жилището ми беше точно отсреща, в началото на булевард Сен Мишел.

В стаичката на портиерката светеше, почуках на вратата и тя ми подаде пощата. Казах й лека нощ и се качих горе. Имаше две писма и няколко вестника. Хвърлих им поглед в столовата, където гореше лампата със светилен газ. Писмата бяха от Щатите. Едното беше банкова сметка. Остатъкът се равняваше на 2,432 долара и 60 цента. Извадих чековата си книжка, събрах общата сума на четирите чека, които бях подписал след първото число на месеца, и пресметнах, че ми остават 1,832 долара и 60 цента. Вписах тази сума на гърба на банковата сметка. Другото писмо бе сватбена покана. Мистър и мисис Алойшъс Кърби съобщават за бракосъчетанието на дъщеря си Кейтрин — всъщност не познавах нито момичето, нито човека, за когото се омъжваше. Сигурно бяха разпратили такива писма из целия град. Що за име — Алойшъс. Сигурно не бих забравил човек с такова име. Звучеше солидно, по католически. На поканата имаше герб. Като герба на Зизи — гръцкия херцог. И на графа. Странен човек беше графът. Брет също имаше титла. Лейди Ашли. По дяволите Брет! Вървете по дяволите, лейди Ашли!

Запалих нощната лампа, прекъснах светилния газ й отворих широките прозорци. Леглото беше далеч от прозорците и седнах да се събличам, без да ги затварям. Вън по трамвайните релси минаваше нощното влакче със зеленчук за пазара. Нощно време, когато не можеш да заспиш, този шум дразни. Огледах се полусъблечен в огледалото на големия гардероб до леглото. Типично френска наредба. При това доста практична. И все пак, как можаха точно така да ме ранят! Може наистина да е смешно. Облякох си пижамата и легнах. Имах два вестника за борбите с бикове. Снех им опаковките. Единият беше оранжев. Другият — жълт. И двата даваха едни и същи новини, така че който и да прочетях, другият щеше да ми стане безинтересен. „Ел Торил“ минаваше за по-добър, затова започнах с него. Изчетох го целия заедно с писмата на читателите и ребусите. Угасих лампата. Надявах се да заспя.

Мисълта ми заработи. Пак старата болка. Наистина глупаво е да те ранят така, при това по време на бягство, и то на такъв несериозен фронт като италианския. В италианската болница искахме да си основем дружество. Имаше смешно име на италиански. Интересно какво ли правеха останалите, италианците. Това беше в главната миланска болница „Падильоне Понте“. Съседната сграда беше „Падильоне Зонда“. Имаше статуя на Понте или може би на Зонда. Там именно дойде да ме навести полковникът за свръзка. Смешно беше. Може би първото смешно нещо. Бях целият бинтован. Но му бяха разказали за мен. И той произнесе изумителна реч: „Вие, чужденецо, англичанино (за тях всички чужденци бяха англичани), дадохте нещо повече от живота си.“ Каква реч! Бих я преписал със златни букви, за да я окача в редакцията. Той ни за миг не се усмихна. Сигурно се поставяше на мое място. „Che mala fortuna! Che mala fortuna!“[1]

Всъщност нямах навика да се замислям за това. Опитвах се да го приемам философски и да не досаждам на околните. Вероятно никога не бих страдал, ако не бях срещнал Брет, когато ме изпратиха в Англия. Както изглежда, тя желаеше само онова, което не можеше да постигне. Такива са хората. Да вървят по дяволите. Католическата църква има добър подход при такива случаи. Поне дава добър съвет. Да не се мисли за това. Превъзходен съвет. Опитай се някой път да го последваш. Опитай се, ако можеш.

Лежах буден и мисълта ми блуждаеше. Не успях да й дам друга насока, тя се върна към Брет и всичко останало изчезна. Мислех за Брет, мисълта ми престана да блуждае и тръгна плавно, както се носят вълните. Най-неочаквано се разплаках. След малко се почувствувах по-добре, полежах, заслушан в тежките товарни ремаркета по трамвайната линия, които отминаваха надолу по улицата, после заспах.

Събудих се. Навън се караха. Ослушах се и ми се стори, че различавам познат глас. Навлякох един халат и се запътих към вратата. Долу говореше портиерката. Беше много ядосана. Чух името си и се обадих.

— Вие ли сте, monsieur Барнс?

— Да, аз съм.

— Тук има някаква си жена, която разбуди цялата улица. Що за безобразие по този час! Разправя, че трябвало да ви види. Казах й, че спите.

В същото време чух гласа на Брет. В първия момент, полусънен, бях уверен, че е Жоржет. Не зная защо. Тя не би могла да знае адреса ми.

— Пуснете я горе, моля.

Брет се изкачи по стълбите. Видях, че е съвсем пияна.

— Колко глупаво, стана ужасен скандал — каза тя. — Не спеше, нали?

— А ти какво мислиш, че правех?

— Откъде да знам? Колко е часът?

Погледнах стенния часовник. Беше четири и половина.

— Нямах понятие кое време е — каза Брет. — Е, може ли човек да седне? Не се сърди, драги. Току-що оставих графа. Той ме доведе дотук.

— Що за човек е той? — Извадих коняк, сода и чаши.

— Само една капка. Не се опитвай да ме напиеш. Графът ли? Не е лош. Наш човек.

— Граф ли е наистина?

— Наздраве. Знаеш ли, смятам, че е. Във всеки случай заслужава да бъде. Познава хората дяволски добре. Не знам къде е добил такъв опит. Собственик е на мрежа сладкарници в Щатите.

Тя отпи от чашата си.

— Мисля, че така се изрази — „мрежа“. Нещо от този род. Всички свързани помежду си — разказа ми някои неща за тях. Страшно интересно. Във всеки случай той е наш човек. Съвсем. Никакво съмнение. Личи си от пръв поглед.

Тя отпи още една глътка.

— Увлякох се в подробности. Не ми се сърдиш, нали? Знаеш ли, той помага на Зизи.

— И Зизи ли е истински херцог?

— Не бих се учудила. Той е грък, разбираш ли? Като художник — бездарен. Но графът ми хареса.

— Къде ходихте с него?

— О, навсякъде. Току-що ме доведе дотук. Предложи ми десет хиляди долара да отида с него в Биариц. Колко прави в лири?

— Около две хиляди.

— Не са малко пари. Казах му, че не мога. Прие го много възпитано. Казах му, че в Биариц имам много познати.

Брет се засмя.

— С това мудно темпо не виждам как ще ме настигнеш — каза тя.

Едва се бях докоснал до чашата си с коняк и сода. Отпих дълга глътка.

— Виж, така е по-добре — каза Брет. — След това поиска да отида с него в Кан — продължи тя. — Казах му, че и в Кан имам много познати. Монте Карло. Казах му, че и в Монте Карло имам много познати. Казах му, че навсякъде имам много познати. Всъщност това е съвсем вярно. Така че накрая му казах да ме доведе тук.

Брет ме погледна, опряла лакът на масата, с вдигната чаша.

— Не ме гледай така — продължи тя. — Казах му, че съм влюбена в теб. Което е вярно. Не ме гледай така. И това прие много възпитано. Иска да ни заведе на вечеря утре. Ще дойдеш ли?

— Защо не?

— А сега да си вървя.

— Защо?

— Исках само да те видя. Просто глупаво хрумване. Ако искаш, облечи се и слез с мен. Той е с колата си на две крачки оттук.

— Графът?

— Той самият. И шофьор в ливрея. Ще ме поразходи, а после ще закусим в Булонския лес. От „Зели“ взе десетина бутилки Мюмс. Също и Хампер. Не те ли съблазнява?

— Преди обед трябва да работя — отвърнах аз. — Освен това твърде назад съм да ви догоня — ще ви бъде скучно с мен.

— Не ставай магаре. Не мога.

— Както искаш. Да го поздравя ли от теб?

— Държа крайно много.

— Лека нощ, дарлинг.

— Без сантименталности.

— Ти си причината.

Целунахме се за лека нощ и Брет потръпна. Да побързам — каза тя. — Лека нощ.

— Трябва ли да си отиваш?

— Да.

На стълбата се целунахме още веднъж, аз извиках на портиерката да дръпне кордона, а тя промърмори нещо зад вратата. Върнах се горе и през отворения прозорец видях как Брет се приближава към голямата лимузина, спряла до тротоара под уличната лампа. Тя се качи и колата потегли. Обърнах се. На масата имаше една празна чаша и друга пълна до половина с коняк и сода. Отнесох ги в кухнята и изсипах преполовената чаша в умивалника. Угасих светилния газ в столовата, седнах на леглото, подритнах чехлите настрана и легнах. При мисълта за Брет ми се плачеше. Спомних си как бе тръгнала по улицата, как се бе качила в колата й, разбира се, не след дълго отново изпаднах в отвратително състояние. Много лесно е да си твърд денем, но през нощта е друго.

Бележки

[1] Какво нещастие (ит.). — Б.пр.