Серия
Братята Салваторе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Who’s holding the baby?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Седма глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и девети: бедата чука на вратата

Грейс се заключи в стаята на Люк, но от това не се почувства по-спокойна. Нямаше нито пижама, нито четка за зъби, но изобщо не възнамеряваше да отиде да си ги вземе.

Като че ли в отговор на безмълвния й гняв на вратата тихо се почука. Можеше да бъде само Люк. Грейс се замисли дали да отвори, или не. Междувременно Люк натисна бравата и тихо се засмя, като откри, че вратата е заключена.

— Ако си искаш пижамата, оставям я тук. Разрешавам ти да ползваш четката ми за зъби. Лека нощ, Грейс, и приятни сънища.

Тя изчака няколко минути, после отвори. Откри пижамата и халата си грижливо сгънати и оставени пред вратата. Люк не се виждаше наоколо. Грейс отиде до дрешника му и, като поразрови из чекмеджетата, откри пижама. Остави я отвън и затръшна вратата. Що се отнася до четката за зъби… Да използва неговата? Няма да стане! Достатъчно е, че се налага да спи в леглото му.

Грейс свали роклята си и я метна на стола. Докато гледаше меката зелена коприна, в съзнанието й изплува ръката на Люк на фона на бледата рокля и тъмната му коса в рязък контраст с бялата й кожа… Тя се помъчи да диша спокойно. Няма да облече роклята на Коледа.

Сигурно никога повече няма да я облече.

След няколко минути вече бе готова за сън. Беше измила зъбите си с помощта на малко паста. Чудеше се дали изобщо ще успее да заспи. Едва ли. Всичко в тази стая сякаш нарочно й напомняше за Люк и за почти споделената страст.

Най-лошото дойде, когато се вмъкна под завивките и сложи глава на възглавницата му. В душата й се събудиха чувства, които се мъчеше да забрави. Грейс сви юмруци. Нарочно го е направил! Искал е да я подлуди. Няма да стане!

Три часа по-късно, намираща се на ръба на безумието, Грейс започна да се унася, но настойчиво тропане сложи край на съня й. Напълно объркана, тя не осъзна веднага, че се тропа не на вратата на спалнята й, а на външната. Стана и облече халата. Дълго не можа да се справи с ключалката, а когато все пак излезе от стаята си, видя, че Люк я е изпреварил. Бе обул долнището на пижамата, която му бе оставила пред стаята.

— Какво, по… — започна той, отваряйки входната врата. Грейс с ужас видя двама полицаи и госпожа Бъмгартъл.

— Арестувайте го! — заповяда старицата. — Арестувайте и двамата! Те са похитители на бебета!

За миг никой не помръдна. После Люк попита:

— Какво има, полицай?

— Господин Салваторе, аз съм полицай Хатчър. Преди два дни се запознахме в кабинета ви.

— Да, спомням си. Какъв е проблемът?

— Похитител на бебе! — обяви госпожа Бъмгартъл иззад широките рамене на полицая. — Каза, че бебето му е племенница, дъщеря на брат му. Но братята му идваха снощи и бебето не беше на никого от тях. Той ги предупреди, че трябва да се постараят полицията да не идва пак.

Хатчър премести поглед от Люк към явно разтревожената Грейс.

— Може би ще бъде по-добре да изясним всичко вътре. Карл — обърна се той към партньора си, — изпрати госпожа Бъмгартъл до апартамента й и вземи показания.

След кратко колебание Люк пусна полицая вътре. Въпреки че не каза нито дума, Грейс видя напрегнатите му лицеви мускули и тъмния блясък в очите му. Защо точно Хатчър трябваше да дойде?

— Няма какво да изясняваме — настоя Люк на път към всекидневната. — Вече ви казах, че се грижим за племенницата ми.

Хатчър извади от джоба си тефтерче и прелисти страниците.

— Според записките ми, сте казали, че е въпрос на няколко часа. Вече минаха почти два дни. Как ще обясните това несъответствие?

Люк погледна Грейс, хвана я за ръка и я привлече към себе си.

— Струва ми се, споменах, че майката на снаха ми е болна. Брат ми и съпругата му щяха да пътуват за Италия заедно с бебето, но в последния момент решиха да оставят Тони. Не виждам какъв е проблемът.

Полицай Хатчър допълваше записките си.

— Родителите оставили ли са нещо, с което да удостоверите това?

— Не — призна Люк. — Не предполагах, че може да потрябва.

— Дори акт за раждане ли нямате? — строго попита полицаят.

— Не — поклати глава Люк. — Но те трябва да се върнат скоро.

Хатчър отново погледна записките си и застина.

— Колко е голяма племенницата ви, господин Салваторе? Кога е рожденият й ден?

Грейс тревожно погледна Люк. Той я прегърна по-силно.

— На три месеца е. Но не знам точната дата на раждане.

— И кога успя полът й да се промени от мъжки в женски? — с нескрит сарказъм попита полицаят. Този път ги бе хванал натясно. — Не знаехте, че е момиче, нали? Изобщо племенница ли ви е?

Люк мислено изруга.

— Не знаех, че е момиче, докато не й сменихме пелените. Карина я наричаше Тони, и понеже в семейство Салваторе като правило се раждат момчета, предположих… Но тя наистина е моя племенница!

Хатчър отново прегледа бележките си.

— Бебето се казва Антония Донати… Салваторе. Или може би това също е лъжа?

Люк затвори очи и въздъхна тежко.

— Карина и брат ми не са женени все още. Надявам се скоро това да се промени.

— Нека се разберем. Казахте, че родителите са ви оставили бебето и ще се върнат след няколко часа. Оказа се лъжа. Казахте, че детето е ваш племенник. И това не е вярно. Заявихте, че родителите на бебето са женени. Отново излъгахте. Нямате никакво законно основание да се грижите за това бебе. Не е ли така?

Люк сви юмруци.

— Вижте, Карина остави Тони при брат ми, защото се налагаше да замине при болната си майка. Честна дума. Трябваше й някой, който да се грижи за бебето, докато тя отсъства. Това също е истина. Естествено, че ще избере брат ми Пиетро, щом той е бащата. Единственият проблем е, че Пиетро не знаеше за съществуването на Тони, докато Карина не пристигна в кабинета ми.

Най-сетне нещата започнаха да се изясняват.

— Е, това обяснява скандала във фоайето.

— Именно. Брат ми се втурна след Карина, за да опита да я спре. Изпусна я благодарение на вас.

— Люк, не трябва да го ядосваме — разтревожено прошепна Грейс.

— Не ме интересува! Ако полицаите не я бяха пуснали толкова бързо, нямаше да сме в сегашното положение. Но няма значение. Пиетро ще я настигне, ще се оженят и ще се върнат при Тони. Дотогава с годеницата ми ще се грижим за бебето. То е в сигурни и добри ръце.

— Не съм аз този, който ще решава.

— Какво, по дяволите, означава това? — вцепени се Люк.

— Успокой се — прошепна Грейс.

— Искам да знам!

— Имам предвид, че съдбата на бебето ще се решава от социалните служби — строго отговори Хатчър. — Според закона то е изоставено.

— Не е! — изкрещя Люк. — Майката остави детето си при бащата.

— Господин Салваторе, няма да споря с вас. Взимам бебето в приюта. В случай на съпротива ще ви арестувам.

— Какво ще стане с Тони? — попита Грейс.

— Законът постановява да я закараме до районната болница. Там ще я прегледат, а сутринта ще я дадат в детски дом, докато се разследва случаят — студено и безстрастно обясни полицаят.

— Как можем да си я получим обратно? — попита Грейс.

— Да ви призная честно — започна колебливо Хатчър, — не съм сигурен, че ще можете. В най-добрия случай ще трябва да се свържете със законния опекун или майката и да получите подписано разрешение за попечителство и медицинско свидетелство. Желателно е да имате и копие от акта за раждане.

— Можем ли да получим тези неща? — шепнешком се обърна тя към Люк.

— Пиетро може да ни ги изпрати по факса — кимна той.

— Дори тогава не е сигурно, че властите ще ви я дадат. Макар че — Хатчър колебливо погледна Грейс, — постоянното женско присъствие в дома може да наклони везните във ваша полза. А сега ме заведете при бебето — каза той и скри бележника си.

Не им оставаше нищо друго. Люк отиде в съседната спалня и събра в един плик пеленки, дрешки за няколко дни и други принадлежности. Стараейки се да скрие сълзите си, Грейс грижливо уви Тони, за да не измръзне по време на среднощното пътуване. Междувременно полицай Хатчър стоеше на вратата и следеше всяко тяхно движение.

— Един момент — обади се Грейс. Тя подаде на Люк бебето, взе един плюшен заек и го сложи в плика с другите неща. После погледна полицая. — Да сложа ли шише и резервно бурканче сухо мляко?

— Няма да попречи.

— След минута ще бъда готова. — Тя погледна Люк. Мъжът държеше Тони. Лицето му бе безизразно, но тя усети безмълвния му гняв. — Полицай Хатчър, бихте ли ми помогнали — помоли тя, надявайки се, че той ще остави поне за малко Люк насаме с Тони.

— Две минути. Не повече — след кратко колебание кимна полицаят.

Докато приготвяше шишето, Грейс се молеше Люк да не направи нещо необмислено. Отдъхна си, когато той се появи на вратата и протегна на полицая детето и плика.

— Ето визитната ми картичка. Домашният ми телефон е написан отзад. Ще очаквам човек от социалните служби да ми се обади сутринта — каза Люк и по гласа му личеше, че това не е молба.

— Съветвам ви да се снабдите с документите веднага. Иначе нямате шансове.

С тези думи Хатчър си отиде, нежно гушнал Тони.

В мига, в който вратата се затвори след тях, Люк удари с юмрук по стената. Мазилката хлътна. Грейс приближи, въпреки че не бе сигурна дали постъпва разумно в този момент.

— Успокой се — прошепна тя. — Ще си я вземем.

Той се обърна към нея. В очите му светеше дива ярост.

— Няма да го допусна отново, Грейс. Няма да им позволя пак да разбият семейството ми.

Пак?! Тя го погледна тревожно.

— Какво значи „пак“?

Без да отговори, той се насочи към стаята на Тони. Грейс го последва. Люк отиде до празното креватче и с неочаквана нежност завъртя едно шарено автомобилче. После взе розовото одеялце и го сгъна. При удара в стената се беше наранил и от ожулените кокалчета на ръката му се процеждаше кръв. Но той сякаш не забелязваше.

— Бях на четиринайсет, когато се роди Пиетро — започна мъжът. — Мама и татко много се радваха. Казваха, че с него ставаме точно половин дузина. Когато го видях за първи път, помислих, че това е най-грозното създание на света. Виках му „маймунче“.

Грейс се сви в люлеещия се стол до креватчето. Бе се натъкнала на нещо. Не знаеше какво точно бе то, но се досещаше, че е свързано пряко с чувствата му към Тони.

— Пиетро се е разхубавил с годините — тихо каза тя.

— Така е. — На устните му трепна усмивка, но веднага се стопи. — Мама почина, когато той бе само на няколко месеца.

— О, не! — тихо възкликна Грейс.

Люк удари автомобилчето и нарисуваните пътници се завъртяха като пияни.

— Не знам кое я уби: раждането на Пиетро — по това време бе прехвърлила четирийсетте — или пневмонията. Може и двете заедно. Вече няма никакво значение.

— Къде беше Дом?

— Татко беше в Италия по работа. Трудно ни бе да се свържем с него. Мама знаеше къде е той, но си отиде толкова бързо, че не успя да ни каже как… — Гласът му заглъхна.

— Какво се случи? — попита Грейс. Стана от стола и отиде при него. Обви ръце около кръста му и допря буза до широкия му гръб. Кожата му бе топла и гладка. Мъжът не я отблъсна. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Същото, което се случи днес. Полицаите пристигнаха, за да ни отведат в приют, докато татко дойде да ни вземе. Аз се нахвърлих с юмруци върху им.

Гласът му бе студен и далечен. Сякаш разказваше не собствените си спомени, а тези на някой друг. Но тя осъзна, че впечатлението е погрешно, защото ясно долавяше накъсаното му дишане и усещаше напрежението му.

— Защо си се сбил с полицаите? — попита.

— Още от люлката ни се внушаваше, че семейството трябва да бъде сплотено. Последната молба на мама бе да запазя всички заедно до завръщането на татко. Обаче полицията искаше да ни раздели. Не можех да им позволя да го сторят.

— Не си виновен, че не си успял, Люк. Бил си много малък. Твърде малък, за да се грижиш за едно бебе и четири буйни хлапета.

— Длъжен бях да запазя семейството заедно, докато татко се върне. Бог ми е свидетел, че направих всичко възможно. Но не успях. Взеха братята ми: Алесандро, близнаците, Роко и Пиетро. Докато ги извеждаха от къщата, трима полицаи ме държаха за ръцете и краката. — Люк затвори очи и преглътна с мъка. — Разпръснаха ни по различни приюти. Три седмици по-късно татко се върна.

— Не те е обвинил, нали? — тревожно попита тя.

— Не, никога. Но аз сам знаех, че съм се провалил. Обаче няма да се проваля отново. Ще направя всичко, за да си върна Тони и да се грижа за нея, докато Карина и Пиетро се върнат.

— Какво възнамеряваш да предприемеш?

Люк рязко се извърна и я погледна настойчиво.

— Двамата с теб — започна твърдо и решително — сме вече официално женени.

— Не говориш сериозно! — възкликна тя и бързо отстъпи назад.

Люк я хвана за раменете, за да я задържи.

— Напротив. Хатчър каза, че постоянното женско присъствие вкъщи може да наклони везните в наша полза. Така че възнамерявам да имам постоянно женско присъствие в дома си.

— Ами Уил… Уилям?

— Какво точно те притеснява?

Дръзкият му тон я разтревожи и тя нервно сведе поглед. Изглежда не бе избрала най-подходящия момент да спомене предполагаемия си годеник.

— Ще… поговоря с него.

— Добре. Междувременно искам да пренесем почти целия ти багаж тук. Когато госпожицата от социалните служби пристигне, искам да намери щастлива семейна двойка: гребените ни да са заедно върху шкафчето, четките ни за зъби да са в съседство с обща паста, а обувките ни да споделят самотата на пода в килера.

Само да имаше време да помисли, да изброи причините, поради които планът му би рухнал… Грейс се намръщи и погледна празното креватче. Сърцето й болезнено се сви. С всеки час Люк я въвличаше все по-навътре в личните си проблеми. Когато Дом се върне, ще може ли да го погледне в очите и да му каже, че е спазила обещанието си? От друга страна, как да изостави Люк в това трудно положение?

— Задължително ли трябва да настояваме, че сме женени? Полицаите смятат, че сме сгодени. Ами ако решат да проверят?

— Тогава ще им покажем нашето брачно свидетелство.

— Какво?!

— Утре ще подадем молба за разрешително и ще преминем през необходимите тестове, в случай че се наложи временна женитба.

— Няма да направя това!

— Направи го, ако не заради мен, то заради Тони — въздъхна Люк и лицето му се сгърчи от болка. — Съжалявам. Знам, че върша всичко не така, както трябва. Но… Моля те, Грейс. Имам нужда от теб и от помощта ти. Не мога да им дам Тони.

Тя затвори очи. Съзнаваше, че не трябва да се съгласява. Гласът на разума й подсказваше, че няма нито една причина да му помага и има всички основания да откаже. Да беше разумна, щеше да се вслуша в този глас. Само да беше разумна…

— Добре — прошепна тя. — Ще го направя.

Мъжът я целуна тъй пламенно, че това бе повече от достатъчно, за да се заглуши гласът на разума.

 

 

Телефонът я събуди призори. Грейс се измъкна от леглото. Изтощеното й тяло болезнено напомняше, че почти не е спала след посещението на полицията. Наметна халата си и пое към кабинета.

— Пиетро! — чу възклицанието на Люк. — Къде си? Какво?! Защо, по дяволите, си се върнал в Италия?

— Какво става? — попита тя, стараейки се да потисне прозявката. — Какво прави Пиетро в Италия?

— Играе си с търпението ми — сложи ръка върху слушалката Люк. После пак заговори в телефона. — Слушай, тук положението се усложни. Полицията дойде снощи и взе Тони.

Грейс трепна. Бурните протести на Пиетро долитаха чак до нея.

— Кажи му, че ни трябва попечителско пълномощно — подсказа тя.

— Млъкни и слушай! — кресна Люк.

— Само се опитвах да помогна — обиди се тя.

— Не ти, Грейс. Казах го на Пиетро. Моля? Не е твоя работа какво прави тя тук по това време. Въпросът е ти какво ще направиш.

Грейс затвори очи и изстена. Точно когато си мислеше, че положението няма накъде повече да се влошава, събитията… в случая Люк Салваторе… опроверга това.

— Знаеш, че ако зависи от мен, ще си взема Тони, но ни трябва пълномощно за попечителство, подписано от Карина, и медицинско свидетелство. Можеш ли да й ги поискаш?

— И акта за раждане — подсказа Грейс.

— И копие от акта за раждане на Тони. Прати ги по факса възможно най-бързо. Ясно ли е? Иначе дъщеря ти отива в приют и доста ще трябва да потичаш, преди да си върнеш правата върху нея.

Грейс дръпна Люк за ръката. Той се обърна и младата жена забеляза изтощението, изписано на лицето му. Явно и той не бе спал.

— Кажи му, че всичко ще бъде наред. Нека се погрижи за Карина, а ние ще се грижим за Тони. Вдъхни му увереност.

Люк кимна.

— Не се тревожи, Пиетро. Знаеш, че ще се погрижа за всичко. Постарай се да се върнеш възможно най-скоро.

Той приключи разговора и затвори телефона.

— Обличай се — нареди. — Ако искаме да си вземем Тони още тази вечер, трябва да свършим доста работа.

Първо трябваше да пренесат багажа й в апартамента му. Когато привършиха с опаковането, жилището й беше почти празно.

Люк стоеше пред вратата на апартамента й и си играеше с ключовете от колата. Явно нямаше търпение да преминат към следващата точка от дневния ред — брачното свидетелство.

— Готова ли си?

— Идвам веднага.

Грейс се сети за телефонния секретар. Не се знаеше кога ще се върне тук отново. По-добре да прослуша оставените съобщения. Трябва да има поне едно от баща й.

За нейно учудване се оказаха три. Във всяко той я молеше да се обади вкъщи, защото имал изненада за нея. Е, изненадата щеше да почака. Следваше абсурдният й разговор с несъществуващия Уилям. Грейс притеснено погледна към вратата и превъртя безсмислените брътвежи. За неин ужас, след края на монолога се чу гласът на Люк: „О, колко интересно!“

Грейс объркано се втренчи в машината. Как… Изведнъж се сети за проведения непосредствено след нейния телефонен разговор от кабинета му. Опита да си спомни дали телефонът му има копче, автоматично повтарящо последния набран номер. Можеше да провери, но бе почти сигурна в това. Значи Люк е натиснал копчето и е установил, че вместо на „годеника“ си, тя се е обаждала в собственото си жилище.

Грейс затвори очи. Ето защо я бе попитал дали са останали някакви пречки. След свалянето на маскировката й и откритието, че Уилям не съществува, Люк явно е решил, че пътят е свободен.

— Грейс! Колко още ще се бавиш?

— Идвам! — извика тя. Как да го погледне сега? Какво да каже?

Грейс простена и се хвана за главата. Може би трябва да се престори, че не е прослушвала съобщенията. Да гледа невинно и да се моли очите й да не я издадат. Точно това ще направи! Нали вече успя да придобие доста опит в подобен род лъжи.

— Какво, по дяволите, става? — рече Люк и пристъпи в стаята. Погледът му попадна върху телефонния секретар, после върху пламналото й лице. За първи път през този ден той се усмихна. — Май си забравила да ми кажеш нещо?

— Глупости! — отсече тя и стана. — Да вървим!

— Няма да тръгнем, докато не признаеш, че Уилям не съществува — заяви Люк и скръсти ръце.

— Съществува — вдигна глава Грейс. — Но не е мой годеник.

Преди Люк да успее да я спре, тя се стрелна покрай него и се насочи към вратата. Мъжът се засмя и тръгна след нея.

Следващите няколко часа се изнизаха незабелязано. След като подготви формалностите за бърза женитба, в случай на необходимост, Люк купи халка за Грейс, като отмина с хладна решителност пламенните й протести.

— Преструваше се, че си сгодена цели единайсет месеца. Сега ще се преструваш на омъжена. Каква е разликата?

— Дай ми минутка и ще ти кажа.

— Не разполагаме с това време. На обяд ще дойде човекът от социалните служби. Все още не сме уредили всичко.

Грейс разбра, че доводите й бледнеят пред този аргумент, затова замълча и двамата с Люк се прибраха. Точно в дванайсет всичко вече беше подредено. Като по команда, на вратата се позвъни. Люк и Грейс отвориха заедно и посрещнаха служителката.

Госпожица Картрайт се оказа много приятна делова жена на около четирийсет години и на Люк му трябваха точно три минути, за да я очарова напълно.

Първо се запознаха и си размениха визитните картички. Люк представи Грейс като своя съпруга и благодари на госпожица Картрайт, че е отделила от ценното си време, за да ги посети.

След като затрупа потресената жена с куп въпроси за Тони, той се успокои и се извини за резкия тон. Покани я във всекидневната с една от най-обезоръжаващите си усмивки. Грейс знаеше, че тази усмивка топи стомана, какво остава за госпожица Картрайт.

— Тони е член на нашето семейство — искрено започна Люк. — Кажете какво трябва да сторя, за да си я върна, докато родителите й се приберат от Италия. Всичко ще направя.

— Господин Салваторе, разберете ни правилно — рече жената. — Не се опитваме да разбием семейството ви. Желаем доброто на детето.

— Ние също — кимна Люк. — Вярвам, ще се съгласите, че най-доброто за Тони е да бъде сред семейството си. Нека ви покажа обстановката и ще обсъдим по-нататъшните действия.

Госпожица Картрайт внимателно огледа всеки милиметър от апартамента. Най-накрая влезе във временната детска стая.

— Колко хубава е тази стая! — възкликна жената още от вратата. — За племенницата си ли сте направили всичко това?

— Е, не само за Тони — рече Люк и погледна Грейс с неприкрита страст. — Имам намерение скоро да й осигуря братовчеди.

Госпожица Картрайт се усмихна и потупа Грейс по рамото.

— По това изчервяване мога да позная, че сте младоженци. Бен Хатчър ви нарече годеница на господин Салваторе. Трябва да сте се оженили наскоро.

— Да — отговори Люк вместо Грейс.

— Радвам се — каза жената и надраска нещо в бележника си. — Не одобрявам семейства, в които наставниците не са женени. Кой ще се грижи за Тони през деня?

— И двамата — отвърна Люк. — Уредил съм всичко, за да работя вкъщи, докато брат ми и съпругата му се върнат.

— Съпругата му? — намръщи се госпожица Картрайт. — Доколкото знам, госпожица Донати е самотна майка. Всъщност не ми се нрави, дето първо сте казали на полицията, че брат ви и госпожица Донати са женени, а после сте признали, че не са.

На лицето на Люк се изписаха смесени чувства — объркване, гняв и най-сетне примирение.

— Готов съм да кажа какво ли не, само и само да запазя Тони в семейството — тихо призна той. — Знам, че ви звучи ужасно, но моят брат ме помоли да се грижа за Тони и не исках да го разочаровам.

— Разбирам чувствата ви, но държа отсега нататък да ми казвате само истината — рече служителката. — Да лъжете полицията или нас е сериозно нарушение. Ако открием нови несъответствия, няма да ви разрешим да се грижите за племенницата си нито сега, нито в бъдеще. Разбрахме ли се?

Грейс почувства, че ще припадне. Как успя да се забърка в тази каша? Може би все пак ще трябва да звънне на баща си? Сега повече от всякога имаше нужда от благоразумните му съвети. Няма да попречи и някоя от проповедите му.

Люк се оказа по-твърд. Той прекара пръсти през косата си и кимна.

— Разбрахме се.

Госпожица Картрайт не забеляза нищо. Прегледа някакви листове.

— Притеснявам се и за майката.

— Карина е млада и доста емоционална — започна Люк. — Не разсъждаваше трезво, когато остави Тони при нас. Но и семейството й, и религията й не биха одобрили това бебе. Освен това току-що бе научила, че майка й е на смъртно легло. Единственото умно нещо, което направи, бе да се обърне към брат ми за помощ.

— Но и той е оставил бебето.

— На моите грижи. Аз съм най-големият и братята ми винаги се обръщат към мен за помощ. Вижте, госпожице Картрайт, сигурен съм, че Пиетро и Карина скоро ще се оженят и ще се върнат, за да си вземат детето. Ако социалните служби решат да проверят дали съм подходящ временен наставник на Тони, нямам нищо против. Могат дори да дежурят пред вратата ми, за да ме държат под око. Само моля да ми позволите да се грижа за Тони, докато родителите й се върнат.

— Добре — намръщи се жената, преценявайки тежестта на доводите му. — Все още трябва да изясня някои неща по случая. Добре е да представите справки от финансово и лично естество.

— Веднага. Това ли е всичко?

— Не съвсем. Ако до края на деня представите писмено съгласие от майката, копие от акта за раждане на бебето и медицинско свидетелство, ще издействам да ви върнат Тони.

— Тази вечер ли?

— Ще се постарая — усмихна се тя. — Като ви я върнат, ще бъдете под наблюдение. Дори когато госпожица Донати се върне, наблюдението няма да бъде прекратено. Според закона тя е изоставила детето си.

— Тя ще има подкрепата на семейство Салваторе и на съпруга си.

— Надявам се да сте прав.

Няколко минути по-късно госпожица Картрайт си тръгна. Люк сграбчи Грейс и бясно се завъртя с нея из стаята.

— Успяхме! — обяви радостно той и я пусна на пода. — Нали ти казах!

— Ти успя. — Грейс се хвана за раменете му, защото й се зави свят.

Но не беше толкова уверена. Час подир час лъжите се увеличаваха, а отговорността й към бебето и Люк растеше.

Вече не можеше да погледне Дом и чистосърдечно да каже, че е спазила уговорката им, защото прекалено лично се бе обвързала с Тони… а и с Люк.

Всичко се разпадаше пред очите й. Най-вече „Мечтани детски играчки“. Но по-страшното бе, че Люк вече бе пленил сърцето й.