Серия
Братята Салваторе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Who’s holding the baby?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 28 гласа)

Втора глава

Голямата лъжа

Все още е ден триста трийсет и седми и нещата не се развиват чак толкова добре…

— О, не — вдигна ръце Грейс и отстъпи. — Това си е ваш проблем.

Люк я погледна изумено. Не вярваше на ушите си.

— Нима ще ме изоставите в момент, когато се нуждая от помощ?

— Да.

— И ще оставите Пиетро и Карина в беда?

— Несъмнено.

— И ще обърнете гръб на едно безпомощно бебе? — намръщи се Люк.

Този път улучи. Тя обожаваше децата и през юношеските си години често я викаха за детегледачка. Когато църквата се нуждаеше от някой, който да наглежда малчуганите в детската градина в неделя, винаги споменаваха първо нейното име. И макар да нямаше богат опит, не можеше да откаже, щом се отнасяше за доброто на деца.

— Не е честно — оплака се тя. Но той вече беше спечелил. И дори да не знаеше, несъмнено го усещаше.

— Хайде, скъпа моя — усмихна се безпомощно той и й подаде Тони. — Нищо не разбирам от бебета. Освен това няма да е задълго. Само докато Пиетро и Карина се върнат и разрешат малкия си проблем.

Неспособна да устои, тя пое „малкия проблем“ и склони глава над милото спящо личице. Люк погали зачервената бебешка бузка.

— Той е един Салваторе. Точно копие на брат ми.

— Какво ще стане с Пиетро и Карина? — загрижено попита Грейс.

— Ще се оженят. — Златистите му очи весело проблеснаха. — Но май ще бъде една доста нестабилна връзка.

Много по-сериозен въпрос я измъчваше. Тя събра смелост.

— А как ще приеме новината баща ви?

— Зле — призна Люк. — Той е също толкова старомоден, колкото и родителите на Карина.

Люк нежно докосна малката бръчка, появила се на челото на Грейс. Допирът намали напрежението й и предизвика странно вълнение.

— Не се притеснявайте. Ще се разбера с него. Първо трябва да ги оженим. Това ще помогне да предразположим баща ми.

— Може би е по-добре да не му казвате точната дата на сватбата — предложи Грейс. — Без да лъжете, разбира се.

— Никога не бива да лъжем.

— Никога — тихо промълви младата жена и сведе глава. — Но ако се налага да изпуснем една-две дребни подробности…

— Ще действаме според обстоятелствата — сви рамене той. — Да се надяваме, че като види първото си внуче, баща ми ще бъде трогнат.

— Има ли опасност да… — Тя прехапа устни. — Да изхвърли Пиетро от къщи?

Познаваше родители, които биха го сторили и за по-малки провинения. Но Дом бе най-симпатичният и великодушен човек, когото някога бе срещала. Със сигурност нямаше да се ядоса до такава степен. Щеше да си даде сметка, че ако изгони Пиетро, това ще разбие цялото му семейство. А Грейс добре знаеше, че семейството е всичко за него.

— Би могъл — мрачно отвърна Люк, подклаждайки опасенията й. — Има твърде строги разбирания по въпроса.

— Но… — започна разтревожено тя.

— Не се тревожи, Грейс — каза той и я прегърна. — Ще се погрижа за всичко. Разчитай на мен.

Грейс му повярва, защото Люк винаги изпълняваше обещанията си. Но да разчита на него… Тя погледна изящните му черти, въплъщение на сила и власт, златистите му очи, пълни с увереност и решителност, и й олекна. Разчиташе изцяло…

Той отиде до вградения в стената шкаф и го отвори. Вътре имаше наредени монитори. Включи ги и свърза големия екран в средата със скритата камера във фоайето.

— Да видим какво става долу. Ето ги Пиетро и Карина, но все още не виждам Едуард.

— Сигурно асансьорът го е забавил — промълви Грейс и застана до мъжа. — О, Господи! Те отново спорят.

— Това не е спор, а караница.

Тя се намръщи и гушна бебето.

— Може би трябва да слезете и да се намесите.

След известно колебание той поклати глава.

— Пиетро ще се разгневи. През последната година даде да се разбере, че иска сам да се справя с проблемите си и не желае по-големият му брат вечно да се намесва. Ще ме извика, ако му потрябвам.

— Сигурен ли сте?

— Не.

— Моля?!

— Казах „не“.

— От това не ми става по-леко.

— Ако се вземе предвид колко е твърдоглав Пиетро, това е най-доброто, което мога да предложа — сви рамене Люк.

— Изглежда инатът е семейна черта. — Тя отново съсредоточи вниманието си върху монитора. — Да можехме да чуем какво си говорят. Не вярвам да четете по устните им.

— Не е необходимо — засмя се той. — Очевидно е какво казват. Пиетро крещи: „Защо не ми каза за Тони?“

Въпреки тревогата си, Грейс неволно се усмихна и продължи:

— А Карина отговаря: „Защо да ти казвам?“

Той й хвърли бегъл поглед. Очите му весело блестяха.

— Защото съм баща на детето ти.

— Е, и какво от това? — усмихна се младата жена.

— Не биваше да криеш сина ми от мен. — Той приближи към нея. — Имах право да знам.

Грейс вече навлизаше в ролята си. Тя отговори:

— Нямаш права върху мен. Предаде ме заради… онази жена.

Люк я прегърна през кръста.

— Другата жена не означава нищо за мен, любов моя — промълви той и устните му се плъзнаха по бузата й.

Тя трепна. Бореше се с импулса да го прегърне, с острото желание, което растеше с всеки миг. Как бе успяло да мине незабелязано и така потресаващо лесно покрай изостреното й внимание? И защо точно сега, когато бе на косъм от реализирането на мечтата си.

— Ти си единствената жена, която ме интересува, която…

— Не говорете така, ако не е истина — прекъсна го рязко тя и излезе от ролята. — Знам, че не ви интересувам.

— Напротив.

— Не. Вие обичате всички жени. Аз съм само една от многото.

— Права си. Наистина обичам жените. — Той също изостави ролята си. Погледът му потъмня, изгуби блясъка си, мъжът изведнъж стана сериозен. — Обичам всички жени: стари и млади, ниски и високите, с тъмна, прибрана на кок или дълга руса коса. Всички са прекрасни за мен.

Тя му хвърли тревожен поглед, потискайки желанието да докосне косата си. Нервно облиза устни и прошепна:

— Значи признавате?

— Признавам само, че харесвам всички жени. Харесвам различната им външност, неповторимото ухание на всяка от тях: независимо дали мирише на пот, или на цветя и е свежа като първия полъх на пролетта. Обичам да слушам гласовете им, дрезгави от продължителното тютюнопушене или леещи се като мелодия. Обичам да ги гледам как се движат: дългокраки и игриви или дребнички и енергични. Но любимият ми тип са танцуващите под звуците на някаква вътрешна, недостъпна за околните, музика. Гъвкави, грациозни и жизнерадостни… като теб.

— Не продължавайте.

Но той не спря. Обхвана раменете й и нежно плъзна пръсти по шията й.

— Знаеш ли, че една от най-големите радости в живота е да докоснеш жена, да погалиш всяка копринена извивка и да почувстваш горещия поток на страстта й. Да я прегърнеш и да разбереш, че допирът ти я връща към живота.

Грейс искаше да се отдръпне, но не можа, защото държеше бебето и… защото непознат вътрешен импулс я спираше.

— Люк, не трябва да ми казваш всичко това — немощно възрази тя.

— Още не съм ти казал най-хубавото за жените. Досещаш ли се кое е то? Вкусът им. Вкусът на една жена е божествен дар. По-опияняващ от най-доброто вино и по-възбуждащ от най-силния ром. Става все по-хубав с годините и с… опита.

Грейс затвори очи, защото се страхуваше да го погледне и защото се боеше от изписаната на лицето му страст.

— Забравяш за Пиетро и Карина — прошепна тя.

— Обвини ме, че обичам жените. Признавам. Но чувствата ми към тях са нищо в сравнение с това, което изпитвам към теб.

Тя поклати глава и притисна Тони към гърдите си.

— Изричаш толкова сладки и красиви лъжи, но те са само лъжи. Жените те очароват. Не можеш да им устоиш. Затова си неспособен да се спреш на една от тях.

— Грешиш. — Гласът му стана дрезгав. — Ако един Салваторе се влюби, това е за цял живот. Никога не изневерява.

— Не ти вярвам — престраши се да го погледне тя.

— Напротив, вярваш ми, защото говоря истината. Пиетро казва на Карина точно това. На негово място и аз бих го казал на жената, която обичам.

Грейс премигваше, усещайки как магията на току-що произнесените думи бавно се стопява. Не знаеше нито какво да мисли, нито какво да каже, нито пък какво да чувства. Отчаяно шарещият й поглед попадна върху монитора.

— Люк, виж!

Карина и Пиетро бяха преминали от думи към действия. Карина сграбчи една голяма порцеланова ваза и я обърна над главата на Пиетро. Вода, гладиоли и папрат се посипаха по раменете му.

— Изглежда обяснението му не е било тъй красноречиво като твоето.

— Явно. Но тя не биваше да прави това — въздъхна Люк. — Брат ми няма да го приеме никак добре.

Като по команда брат му избухна. В този момент се появи Едуард и понечи да изтупа боклуците от костюма на Пиетро.

— Дано Карина остави тази ваза — каза Грейс.

— Притеснявам се именно за това къде точно ще я остави.

В същия миг Едуард се опита да измъкне вазата от ръцете на Карина. Дръпна рязко, вазата изхвръкна от ръцете му и удари Пиетро по главата. Той рухна като покосен. Люк се хвърли към телефона.

— Бързо извикайте лекар! Идвам веднага.

— Люк, почакай! Погледни! — извика тревожно Грейс. — Той не изглежда добре.

Пиетро вече не се виждаше. Огромна тълпа се бе събрала около него. Към плачещата Карина приближаваха мъже от охраната, а на входа се появиха двама полицаи. Младата жена местеше поглед от едните към другите и, очевидно решила, че законът е по-безопасен от разярените служители на Салваторе, се втурна към полицаите.

— Не знам какви неволи разказва, но го прави доста убедително — отбеляза Люк. — Ще си тръгне, преди дори да стигна до асансьора. Ето, нали ти казах. Излиза и хваща първото такси към аерогарата.

— А Пиетро? — загрижено попита Грейс.

— Един момент. Изправя се. Слава Богу! — въздъхна с облекчение Люк.

— Изглежда добре, но може да има мозъчно сътресение. Къде ли е лекарят? — разтревожи се Грейс. — О, не! Сега крещи на полицаите.

— Вероятно задето оставиха Карина да избяга.

— Тази полицайка защо вади белезници? Да не би да иска да го арестува? Не е направил нищо лошо.

— Освен че създаде неприятности на полицията. А те не обичат това. — Люк напрегнато се взираше в екрана. — Освобождават го!

— Чудесно! Но къде отива?

— Проклятие! Сигурно тръгва след Карина. Трябваше да се досетя, че ще скрои подобен номер.

— Ами Тони? Нима Пиетро очаква, че ние… — Очите й се разшириха от изумление.

Люк мрачно се усмихна и кимна.

— Изглежда междувременно поемаме функциите на детегледачи.

— О, не! Не може да бъде!

Преди Люк да успее да отговори, телефонът иззвъня. Мъжът грабна слушалката.

— Едуард? Как е Пиетро? Да, да. Знам, че замина. Къде? — Покри с ръка слушалката и се обърна към Грейс. — Прав бях: потеглил е към летището. Задръж така, Едуард.

Натисна някакво копче и гласът на Едуард се разнесе в стаята.

— Ало… господин Салваторе? Чувате ли ме?

— Чуваме те — намеси се Грейс. — Добре ли е Пиетро? Нали не е пострадал сериозно?

— Нищо сериозно, госпожице Барнс, раната почти не кърви. Но има един малък проблем.

— Какъв? — попита Люк.

— Ами… няма да ви хареса, но…

— Казвай!

— Разбирате ли, Пиетро случайно спомена за бебето, което младата дама остави, и…

— Едуард!

— Помислих, че е добре да ви предупредя…

В този момент се чу силно тропане по външната врата.

— Отворете! Полиция.

— Полицаите са се запътили към вас — привърши Едуард.

За момент Люк остана неподвижен. После каза спокойно:

— Благодаря, Едуард. Въведи ред долу и ме уведоми веднага щом Пиетро се върне. Аз ще се разбера с полицията.

Той затвори телефона и се отправи към вратата.

— Люк? — несигурно започна Грейс.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той. — Просто се постарай да не изглеждаш разтревожена и ме остави да говоря.

Тя кимна. Люк отвори вратата и протегна ръка.

— Здравейте! Аз съм Люк Салваторе, президент на „Салваторе Ентърпрайзис“. С какво мога да ви бъда полезен — той погледна картите с имената им, — полицаи Кейбъл и Хатчър?

— Съобщиха ни за изоставено бебе — каза Кейбъл. Тя хвърли поглед към Грейс и детето. — Това ли е?

— Това бебе не е изоставено — твърдо отвърна Люк и застана между Грейс и полицайката.

— Така ли? — пристъпи напред високият полицай Хатчър. — Ваше ли е?

— Племенник ми е.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Ще трябва да представите документ — обади се Кейбъл.

По лицата им Грейс разбра, че приемат ситуацията много сериозно. Люк извади шофьорската си книжка и я подаде на полицайката.

— Вероятно искате обяснение — предположи с усмивка той.

Грейс зачака реакцията на жената. Не се наложи да чака дълго. Полицайката несръчно посегна към книжката, но бързо се съвзе и започна да преписва данните. Скулите й леко поруменяха. А Люк дори не забеляза.

Грейс въздъхна. Значи той изобщо не забелязва. Събаря жените като кегли и никога не му идва наум, че са паднали. Чест му прави, че не е умишлено. Както сам призна, просто обича жените и се отнася към тях със смайваща учтивост и сърдечност. Това несъмнено е най-големият му чар.

— Мисля, че обяснението е необходимо — намеси се Хатчър с остро неодобрение към реакцията на партньорката си. Крачеше из стаята и хвърляше строги погледи на Кейбъл. С известно огорчение жената делово се върна към задълженията си.

— Долу срещнахте брат ми Пиетро Салваторе — започна Люк.

— Онзи, който спореше с младата жена ли?

— Дребна семейна кавга — пренебрежително подхвърли Люк. — Ние сме доста… емоционално семейство.

— Младата жена е…

— Съпругата на брат ми.

При тази нагла лъжа — първата, която чуваше от него — Грейс неволно възкликна. Гледаше Люк и не вярваше на ушите си: дори окото не му мигна. Той дори не я удостои с поглед. Затова пък Хатчър забеляза реакцията й. Грейс бързо затвори уста и се зае с бебето, но вече беше късно. Полицаят приближи.

— Стори ми се, че искате да кажете нещо, госпожице…

— Барнс. Грейс Барнс. Да, бих искала да ви помоля да ми подадете онзи плик? Мисля, че ни се случи нещо — смотолеви тя.

Полицаят присви очи, но не посмя да я обвини, че лъже и Грейс си отдъхна. Мъжът се наведе и вдигна плика. Тя го пое с благодарна усмивка и внимателно сложи бебето върху бюрото на Люк, право в средата на кожения му бележник. Нека се изцапа, помисли си тя. Не беше необходимо да лъже полицията. Грейс разгърна одеялото на Тони и започна да разкопчава долната част на комбинезончето му.

— Да се върнем на въпроса — продължи офицер Хатчър.

— Жената, която разпитахме, се казва…

— Карина Донати… Салваторе — отвърна Люк.

— И тя пое към аерогарата, така ли?

— Точно така. Майка й е в Италия и е много болна. Брат ми молеше Карина да изчака, за да отидат всички заедно, но тя искаше да замине възможно най-скоро. Съжалявам, че ви обезпокоихме.

— Сега за бебето — прекъсна го полицайката. — Брат ви го е оставил на вас, докато се върне, така ли?

— Въпрос на няколко часа.

С наведена глава Грейс извади от плика чиста пеленка и пудра. Докато сваляше непромокаемите гащички от дебелите ритащи крачка на Тони, с облекчение установи, че наистина е мокър. Тя откопча подгизналата пеленка.

Полицаите тихо разговаряха и й се стори, че се чувстват неловко. Изглежда и Люк смяташе така, защото въздъхна.

— Вижте, аз съм уважаван човек, умея да поемам отговорности. Няколко часа ще бъда бавачка на племенника ми. Какъв е проблемът?

Грейс махна пеленката и изведнъж се обърна към Люк с широко отворени очи. Значи така… Ако не действа бързо, може да се случи нещо много неприятно. С едната ръка тя хвърли мръсната пеленка в кошчето, а с другата посегна към чистата. За неин ужас, пелената падна на пода.

— Ако трябва, ще представя препоръки — предложи Люк.

— Нима познавате някой, който може да гарантира за способностите ви на детегледач? — скастри го Хатчър. Той явно не одобряваше непрофесионалната реакция на Кейбъл и бе решил максимално да усложни нещата. — Приличате ми на зает човек — добави и изгледа Люк с подозрение. — Сигурен ли сте, че можете да осигурите необходимите грижи?

Грейс забеляза гнева, изписан върху лицето на Люк, и застина. Погледът му не вещаеше нищо хубаво. Той се взря в нея с мрачна решителност, след това премести очи към лявата й ръка и младата жена отгатна намерението му.

Без да губи нито секунда, тя измъкна нова пеленка от плика и покри крачката на Тони. В същия момент усети ръката на Люк да обгръща раменете й. Опита да се освободи, за да намести пеленката и да я забоде.

— Скъпа — произнесе той, — нека им покажа.

— Не сега! — изсъска тя.

— Сега! — Той вдигна лявата й ръка и я протегна към полицаите. — Вероятно трябваше да спомена, че с годеницата ми ще се грижим за Тони.

— Люк, бебето! — прошепна Грейс. Той я погледна намръщено, но тя издърпа ръката си. — Трябва да… го преобуя.

Уплашена да не би полицаите да приближат, тя се отказа от иглите. Дръпна гащичките върху малките ритащи крачка и зави бебето с одеялото, като се молеше пелената да не се измести през следващите няколко минути. След това се строполи на стола на Люк, повдигна Тони на рамото си и започна да потупва гръбчето на детето, сякаш бебетата си оригваха след всяка смяна на пелените.

— Сгодена ли сте? — попита Кейбъл с нескрито разочарование. Хатчър се ухили. Грейс измери Люк със свиреп поглед.

— Да — излъга тя. — Сгодена съм.

За щастие, не я попитаха дали е годеница на Люк. Не възнамеряваше да лъже полицията — не че по принцип не лъжеше, като се имаше предвид, че изобщо не е сгодена. Кейбъл философски сви рамене и се обърна към колегата си:

— Май тревогата беше лъжлива.

Полицай Хатчър обаче не се оказа толкова сговорчив.

— Ще направим подробно описание — заяви той, несъмнено подозирайки, че някои важни подробности са премълчани. — Следващия път ще поговоря с родителите на детето.

— Разбира се — съгласи се Люк и изпрати полицаите до асансьора.

Веднага щом си отидоха, Грейс сложи бебето на масата и бързо намести пеленката. Тони негодуваше през цялото време, задето се налагаше да изтърпи процедурата втори път в течение на по-малко от пет минути.

— Какво правиш? — попита появилият се на вратата Люк.

— Повивам бебето.

— Пак?!

— Първия път толкова бързах, че не го пових както трябва.

— Защо…

— Знаеш ли какво щеше да стане, ако Кейбъл беше приближила, докато сменях пелената? — нахвърли се върху него тя.

— Щеше да види как се повива бебе — засмя се Люк.

— Щеше да види, че Тони не ти е племенник, а племенница!

— Моля?!

Грейс занесе бебето на канапето и го сложи сред възглавниците.

— Явно Тони е галено от Антония, а не от Антонио.

— Шегуваш се! — изуми се Люк. — Но това е чудесно! Тя е първата жена в рода ни от четири или даже пет поколения насам.

Грейс опита да потисне гнева си.

— Ти май не разбираш. Ако полицаите бяха разбрали, че не знаеш дори пола на детето на брат си, играта щеше да свърши. Щяха да ни хвърлят в затвора и да вземат бебето в приют.

— Нямаше да им позволя — поклати глава той.

— Едва ли щеше да си в състояние да им се противопоставиш! Как смееш! — Грейс не помнеше някога да е била толкова ядосана.

— Как смея какво?

— Как смееш да ги лъжеш! Знам, че една лъжа повлича след себе си много, но защо излъга точно полицаите?

— Налагаше се — сви рамене мъжът.

— Защо ме намесваш в семейните си проблеми?

Люк я сграбчи за раменете и я привлече към себе си.

— Нашите проблеми — напомни той. — Ние сме сгодени. Не помниш ли, че им го каза?

— Не е вярно! Казах им само, че съм сгодена, но не съм уточнила за кого…

— Няма да си спомнят тази подробност — прекъсна я той.

— Но това е лъжа! Аз не съм твоя годеница. Пиетро и Карина не са женени. За Бога, Люк, бебето дори не е момче!

Тя забеляза назряващата в очите му буря, видя как яростта и решителността превръщат лицето му в студена маска.

— Нека ти обясня нещо: няма да позволя на полицията или на когото и да било друг да ми отнеме Тони. Ще я защитавам, каквото и да ми струва това.

Грейс не се съмняваше. Дори в известна степен споделяше чувствата му. Салваторе бяха сплотено семейство. От дълги години веруюто им бе „един за всички, всички за един“. И в интерес на истината тя се чувстваше в известна степен длъжница на Люк. Лъжеше го вече цяла година и му дължеше една… лъжа. Но само при условие, че е малка и краткотрайна. Така ще са наравно.

— Какво искаш от мен?

Той се успокои. Огънят в очите му угасна и златото отново заблестя. Схватката се превърна в прегръдка.

— Искам само да останеш с мен и да се представяш за моя годеница, докато Карина и Пиетро се върнат.

— Само за два часа обаче — настоя тя.

— Не. Имам нужда от теб, докато брат ми си вземе Тони.

— Няма да стане.

— Значи ще ме изоставиш, когато се нуждая от помощ?

— Да.

— И ще оставиш Пиетро и Карина в беда?

— Без всякакво съмнение. Този разговор вече го водихме.

— Така е — тихо се съгласи той и я освободи от прегръдките си. — Струва ми се, точно на това място попитах дали ще обърнеш гръб на едно безпомощно бебе. Доколкото си спомням, миналия път това промени нещата.

Грейс опита да откаже, но не успя. Не можеше да изостави Тони, независимо колко ядосана бе на Люк.

— Не играеш честно.

— Права си — кимна той. Хвана ръката й и галантно я поднесе към устните си. После се усмихна чаровно. — Играя така, че да спечеля.