Серия
Братята Салваторе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Who’s holding the baby?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 29 гласа)

Четвърта глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и седми. Двайсет и три часът и двайсет и девет минути…

Противно на полуочакванията и полунадеждите на Грейс, Люк не се и опита да я целуне. Зарови пръсти в разпуснатата й коса. Наведе се и невероятните му златисти очи блеснаха като пожар от страст. Погледът му я хвана и омота в мрежа от дълго потискана нужда и желание.

Една малка трезвомислеща част от нейното съзнание й внушаваше, че не бива да допуска това, че трябва да устои на допира му, на прегръдката му, на чара му… За Бога! Тя трябва да се държи като сгодена жена! Не бива да позволява на Люк дори да помисли, че е възможно да я привлича друг мъж, освен годеника й.

Сякаш успял да прочете мислите й, той нежно я целуна по устните.

— Не мисли за Уилям. Това няма нищо общо с него. Това е нещо само между нас двамата — нещо, което с теб желаем от доста време.

— Не е вярно — поклати глава тя.

— Така ли?! — подигравателно подхвърли той. — Никога ли не си се питала как би се почувствала в прегръдките ми?

— Никога — увери го тя.

— Никога ли не ти се е искало да сравниш целувките ми с тези на Уилям?

— Напълно съм доволна от годеника си — настоя тя.

— Трепериш.

— Студено ми е.

— Не е вярно. Топло ти е. А бузите ти са пламнали от желание.

— Това е грим.

— Не си гримирана. Или поне нямаш руж — рече той. — През живота си не съм виждал по-красиви зелени очи от твоите. Блясъкът им те издава.

— Не блестят, а са насълзени, защото не виждам без очилата си.

Това окончателно го развесели и той се засмя. На мургавото му лице усмивката проблесна като светкавица.

— Грейс Барнс, днес не лъжеш особено убедително. Това трябва да спре. И аз знам как точно да го направя.

Грейс разбра намеренията му — ще я целуне и тя вече няма да има сили да се съпротивлява.

— Люк, недей — помоли младата жена, надявайки се да предотврати неизбежното. — Ще съжаляваш за това. И двамата ще съжаляваме.

Той сви рамене, усмивката му се стопи и лицето му стана сериозно.

— Може би си права. Но нека поне имаме нещо, за което си струва да съжаляваме.

Палецът му се плъзна по пълните й устни, мъжът се наведе и я целуна.

Беше вълшебно. Когато устните му докоснаха нейните, сърцето й бясно заблъска, огнена лава сякаш се разля по вените й. Тя усещаше уханието му. Пръстите й чувстваха всяка частица от тялото му. Дори вкусът на устните му я опияняваше, замъгляваше разума й и изпълваше съзнанието й с чувства.

Мъжът плъзна ръка по гърба й, обгърна талията й, привлече я към себе си. Хармонията бе пълна. Грейс не се сдържа — обви ръце около врата му и отвърна на целувката.

Доста време бе изминало, откакто за последен път я бе прегръщал мъж. Дори бе забравила колко е прекрасно. И все пак сега бе по-различно и това я объркваше. В прегръдките на Люк усещанията й странно се раздвоиха. Чувстваше се едновременно в убежище и в опасност, силна и уязвима.

Самият той бе едновременно наслада, заплаха и изкушение, на което не можеше да си позволи да се отдаде.

Сякаш почувствала тревогата й, Тони се разплака. Тъкмо навреме. Грейс се отскубна от прегръдките на Люк и клекна до креватчето. Пое бебето на ръце и се обърна към прозореца, загърбвайки Люк.

Видя отражението му в стъклото. Бе свил юмруци. Гърдите му се повдигаха в синхрон с неравномерното му дишане. Явно не само тя бе развълнувана. Тази мисъл обаче никак не я успокои. Напротив, тревогата й се усили. Пътят, по който бяха поели, нямаше да доведе до нищо добро, а тя бе заложила твърде много, за да продължи слепешката. Трябваше да спре дотук.

— Ще сменя пеленката на Тони и ще си тръгна. Стана късно — съобщи тя спокойно.

— Можеш да й смениш пеленката — съгласи се Люк. Приближи се откъм гърба й и сложи ръце на раменете й. — Но няма да ходиш никъде. Нито днес, нито утре.

Тя не посмя да се извърне. От опит знаеше какво значи този решителен тон. Досега не бе успявала да разубеди Люк, когато той говореше по този начин. Но трябваше да опита.

— Можеш и сам да се справиш с Тони. Не съм ти необходима. Ще се върна сутринта.

Той я извърна към себе си.

— Не. Ти обеща да останеш, докато Пиетро и Карина се върнат, и аз няма да ти позволя да нарушиш това обещание.

Но тя също така бе обещала на баща му да не се сближава с Люк. Май обещанията й вече не струваха и пукната пара.

— Люк, не мога да остана. Не е…

— Удобно? — засмя се подигравателно той. — Да не мислиш, че ме е грижа кое е удобно и кое не. Интересува ме бебето, което държиш. Искам да й дам най-доброто. А познанията ми за бебетата се свеждат до нула.

— Аз не знам много повече — намръщи се тя. — Освен това днес научи основните неща: да й сменяш пелените, да я храниш. Можеш да се справиш една нощ без мен.

Очите му странно проблеснаха.

— Мога. Но не желая. Искам да си тук, до мен, и да ми помагаш да взимам разумни решения.

— Наеми си професионална бавачка — отчаяно предложи тя.

— Много е рисковано — поклати глава мъжът. — Не искам отново да имам работа с полицията. Става дума само за ден-два. Скоро Пиетро и Карина ще си вземат Тони и всичко ще си дойде на мястото.

Грейс притисна детето към себе си и вдъхна сладката миризма на пудра, мляко и бебе. Не, нещата никога няма да се върнат в първоначалното си положение. Животът й вече течеше по друго русло. Можеше само да се надява, че всичко ще свърши добре: че Пиетро и Карина ще дойдат, че Тони ще се върне при родителите си, че Люк няма да скъси безопасната дистанция и че Дом никога няма да научи за краткото й провинение.

Но най-много се надяваше да се измъкне, без да подари на Люк сърцето си, а мимолетното й безумие да остане без последици. Защото знаеше, че когато се отнася до жени, не може да се има доверие на Люк. Освен това тя преследваше една мечта и трябваше да изпълни обещанието си. На никого нямаше да позволи да я отклони от поетия път.

— Няма да те докосна повече тази вечер — неочаквано каза Люк. — Ще си в безопасност при мен. Кълна се.

Тя му хвърли недоверчив поглед. Но щом се извърна към Тони, раменете й безпомощно увиснаха. Разбра, че наистина няма избор. Не можеше да изостави бебето. Но за нищо на света не трябваше да допуска близост с Люк. След тези единайсет месеца, четирите оставащи седмици ще минат бързо.

— Добре, оставам — отстъпи тя.

Очите му весело проблеснаха.

— Ще спиш с някоя моя риза. Ще ти дам халат и четка за зъби. Има само две спални. При теб ли ще спи бебето, или при мен?

— Тази вечер при мен, утре при теб — отвърна тя. Значи ще има и утре…

— Прекрасно. До стаята за гости има баня. Ако искаш, вземи душ, а аз ще наглеждам миризливчето.

— Миризливчето?! — не успя да сдържи усмивката си тя. — Пеленките са в коридора.

С тези думи Грейс се отправи към банята. Дълго стоя под горещия отморяващ душ, за да отмие насъбралото се през деня напрежение. С удоволствие би стояла така вечно. Изправи рамене, въздъхна дълбоко и неохотно спря душа. Като се върна в спалнята, намери копринена риза и халат върху леглото. Бързо се облече и среса мократа си коса. Трябваше да си купи боядисващ лосион, и то скоро. Естествено златистият цвят вече проличаваше под невзрачното кафяво. След едно-две измивания тази част от маскировката щеше да падне като очилата. И какво ще каже Люк тогава? На вратата тихо се почука.

— Може ли? — извика Люк.

Получавайки разрешение, той влезе с Тони на ръце.

— Пових я и й предложих шише, но не му обърна внимание. Подръж я, за да внеса креватчето.

Не след дълго всичко беше готово. Грейс стоеше в средата на стаята и се чувстваше неловко под проницателния поглед на Люк. На лицето му бе изписано, че маската й е свалена. Още като я прегърна, трябва да е разбрал, че дрехите й са несъразмерно големи. А сега, само по прилепваща риза и мек копринен халат, премахна и последните му съмнения.

— Имаш ли нужда от още нещо? — тихо попита той.

— Не, благодаря — поклати глава Грейс и влажните й къдрици се разпиляха по раменете. — Ще се видим сутринта.

— Несъмнено. Но ако все пак ти потрябва нещо, ме събуди.

— Ще се справя — хладно отвърна тя.

— Лека нощ, тогава. — Той излезе, но преди да затвори вратата, отново надникна. — Грейс?

— Какво има? — изморено попита тя.

— Виждам, че прекрасно се справяш без очилата. Чудодейно изцеление, нали?

Вратата се захлопна и Грейс простена от отчаяние. Вероятно трябваше да каже, че очите й са чувствителни към светлината? Или че лекарят й е препоръчал очила, за да не напряга очите си? Или може би просто трябваше да се отърве от всички тези лъжи? Погледна Тони. Бебето спеше дълбоко, притиснало пълничко юмруче към нацупената си уста. Грейс подпъхна одеялцето, отиде до леглото си, загаси нощната лампа и се пъхна под завивките. Лунната светлина се стелеше в стаята. Грейс сложи ръце под главата си и се вгледа в тавана.

Ето че спи в апартамента на Люк. Ако Дом някога научи, ще получи разрив на сърцето. Трябва да направи всичко възможно той да не разбере. Трябва да внимава също Люк да не узнае, че всъщност не е сгодена. Подсъзнателно усещаше, че ако се разкрие, ще си навлече неприятности. И не само защото го е излъгала — целувката бе голяма грешка, която не смяташе да повтори. Оставаха още само четири седмици, но изведнъж й се сториха цяла вечност.

 

 

Събуди я неясен звук. Три часът през нощта — не може да бъде! Изобщо не се бе наспала. Люк е виновен! Как е възможно да живее в най-шумния апартамент в квартала? Всеки звук я караше да подскача. И не само нея. Всеки път, щом бебето се унасяше, някакъв звук го събуждаше и то започваше да хленчи. И сега се чу плач и Грейс изстена. Стана и отиде до креватчето. Тони лежеше по гръб. Бе изритала завивките си и въртеше крачета като пощурял локомотив. Размахваше пухкави юмручета. Грейс я погледна подозрително.

— На влакче ли играеш? — попита тя зачервеното бебе и го взе на ръце. Тихо излезе от стаята. Чудеше се къде Люк е оставил пелените и шишетата. За щастие, бързо намери пелените, а в хладилника имаше шишета с приготвена течност. Грейс стопли млякото в микровълновата фурна и се върна във всекидневната. Дръпна стол към широкия прозорец и седна с Тони на ръце. Пред очите й се простираше Сан Франциско. Дори в три часа през нощта градът изглеждаше жив от светлини и движение. Луната бе почти пълна. Сребристата светлина се процеждаше през прозореца и струеше в стаята. Младата жена погледна Тони. С мургавата си кожа и огромни тъмни очи тя бе най-чаровното създание, което Грейс някога бе виждала. Как ли понасяше Карина раздялата е това скъпоценно вързопче? Решението й да замине вероятно е било доста болезнено. Но от друга страна не е никак лесно да си на двайсет години, да си студентка и вече неомъжена майка. Най-вероятно горката Карина не е посмяла да се появи вкъщи с детето — доказателство за неблагоразумието й. Изглежда не е искала да се обръща и към Пиетро за помощ, въпреки че в този случай причината не бе съвсем ясна. Ако Пиетро притежаваше поне половината от очарованието на Люк, Грейс би разбрала Карина. Но все едно…

Грейс се намръщи. Някак не можеше да си представи Люк да изостави любимата си жена в труден момент и още по-малко детето си. Нито пък можеше да си го представи да изостави, която и да е жена в беда — твърде много ги обичаше всичките. За съжаление, прекалено много, за да се спре само на една. Макар че…

Грейс познаваше Люк. Той би направил всичко възможно, за да избегне случилото се с Пиетро и Карина. Но ако все пак го бе сполетяло, щеше да поеме отговорността и за майката, и за детето. Грейс нито за миг не се усъмни в това. От друга страна, точно това се опитваше да стори и Пиетро. Изглежда беше фамилна черта.

Грейс погледна спящото в прегръдките й бебе, изпълнена с всепоглъщащото желание да го защитава. Прекрасно разбираше Люк. За по-малко от двайсет и четири часа самата тя силно се бе привързала към Тони. Дори си представяше собствено бебе, приличащо на това. Представяше си и бащата.

Но имаше една малка подробност. Тя искаше мъж, който да обича само нея, да я избере измежду всички останали жени и никога да не промени решението си. Грейс прехапа устни и очите й се напълниха със сълзи. Люк не е такъв. Няма начин това да е той. Тя погледна към прозореца и изведнъж видя до отражението си силуета на Люк.

— Всичко наред ли е? — попита той тихо.

— Да — сведе глава тя. Не искаше Люк да я види разплакана. Чак сега осъзна колко й липсват тъмните очила, скриващи всяка мисъл и емоция. Нищо, сутринта отново ще ги сложи. — Тони се събуди гладна и мокра.

— Дори с еднодневен опит на бавачка вече знам, че имат лошия навик да правят това — иронично отбеляза Люк и се взря изпитателно в Грейс. — Изглеждаш уморена. Искаш ли да те заместя?

— Добре съм — промълви тя и поклати глава.

Люк протегна ръка и неочаквано нежно и успокояващо прибра кичур зад ухото й.

— Изглеждаш изтощена. — Ръката му се плъзна към рамото й, разтривайки напрегнатите мускули на врата й. — Всичко ще бъде наред, Грейс. Знам, че сега изглежда неясно, но…

— Ами ако тя не се върне? — Въпросът неволно се изплъзна от устните й. — Ами ако изостави Тони?

— Тогава Пиетро ще се грижи за дъщеря си — не се поколеба да отговори Люк. Той изглеждаше толкова силен и решителен. — Това бебе е Салваторе. И аз ще направя всичко възможно, за да го защитавам.

— Семейството ти трябва да е много щастливо, задето те има и се грижиш за всички.

— А твоят годеник е късметлия, че има теб. Малко жени биха сторили това, което ти направи днес.

— Имах ли избор? — с усмивка попита тя.

— Да. Можеше да си тръгнеш. Можеше да ме пратиш по дяволите. Но ти не го направи, Грейс. Ти остана с мен, а това значи много.

Гъстата му черна коса падаше върху челото. По бузите му бе набола брада. Беше наметнал халат и тя подозираше, че под него не носи нищо. Затвори очи. Беше късно и се чувстваше изморена. А той я привличаше по-силно от всеки друг мъж.

— Люк, върви да спиш — прошепна тя и се извърна към него. В очите му гореше страст.

— Много си красива на лунна светлина. Сякаш имаш златни нишки в косата.

Грейс застина.

— Зрителна измама — настоя тя. — Върви си, моля те. Ти обеща.

— Обещах, че няма да те целуна снощи. Но не съм обещавал нищо за днес. Нито пък съм казвал, че няма да седя с теб на лунна светлина, че няма да говоря с теб или че няма да те наблюдавам как държиш Тони, сякаш е твое дете.

Всяка дума бе изпълнена със съблазън. Грейс извърна глава, сякаш да се предпази от поглъщащото я изкушение.

— Забравяш за годеника ми.

— Не. Но е добре ти да забравиш за него. Той не е добър човек, щом те кара да носиш тези смешни дрехи и да изпъваш безмилостно косата си, вместо да я разпуснеш. Ти си много красива, Грейс. Грехота е да криеш хубостта си.

Млякото в шишето свърши. Грейс преобърна Тони и потупа гръбчето й, използвайки момента, за да възвърне самообладанието си. Най-сетне се реши да продума:

— Люк, аз съм твоя секретарка. Сгодена съм и ще омъжа. Помоли ме за помощ и аз ти помагам, не усложнявай нещата. Не желая… връзка с теб. Имам Уилям. Той е всичко за мен. И винаги ще бъде.

Сякаш удари плесница на Люк. Той залитна назад и без нито дума повече стана и си отиде. За момент й се прииска да го последва и да му каже истината, но знаеше, че не може. Не бива да изпитва каквито и да било чувства към Люк, ако държи да има собствен бизнес и най-вече да излезе от цялата тази бъркотия с непокътнато сърце.

 

 

— Събуди се и се усмихни!

Грейс се обърна и прикри очите си от ослепителното слънце.

— Върви си — изръмжа тя.

— Нося кафе — подразни я Люк и се засмя.

— Кафе? — Тя надникна изпод дланта си.

— Една чаша сега и още цял кафеник, чакащ в кухнята.

Грейс седна и хвърли поглед към креватчето. Беше празно.

— Къде е Тони?

— Лежи на едно одеяло във всекидневната и се заканва с юмрук на прашинките. — Той се отправи към вратата. — Днес ни чака доста работа, така че бързо се обличай.

— Нямам чисти дрехи.

— Ще минем през дома ти на път към магазините. Ще се преоблечеш и ще си вземеш дрехи за няколко дни.

— За няколко дни? — погледна го подозрително тя.

— Точно така. Пиетро се обади.

С тези думи Люк излезе от стаята. За десет минути Грейс се приготви. Кафето доста я ободри. На канапето във всекидневната откри очилата си и ги сложи. След това събра разхвърляните по килима фиби и ги прибра в джоба си. Поигра си малко с Тони, защото не искаше да знае какво точно е казал Пиетро. Но гладът я принуди да отиде при Люк в кухнята. Откритото противопоставяне изглеждаше най-сполучлив начин на поведение.

— Как така няколко дни? Какво каза Пиетро?

— Разминал се с Карина в Италия. Лекарите изпратили майка й в Швейцария и Карина отпътувала. Пиетро я последвал.

— Каза ли му за полицията? Каза ли му, че не знаем как да се грижим за бебето? Кога се връща?

— Веднага щом може — припряно отвърна Люк. — Разстроена си. Аз също. Но засега не мога да променя нищо.

Да, но ако дойдат полицаите? Или още по-зле — ако Дом се върне? И тогава гениалният план на Люк ще се сгромоляса върху главите и на двама им. Грейс се опита да запази спокойствие. Със скандал нищо няма да постигне. Тя въздъхна дълбоко, разкъсвана между гнева и примирението.

— И какво смяташ да правиш? — попита, отстъпвайки пред неизбежното.

— Първо отиваме у вас, а после — да пазаруваме за Тони. Обадих се в службата и отложих всичко за няколко дни. Сега ще ти налея кафе. Овесени ядки ли искаш, или да ти изпържа яйца за закуска?

— Ядки — хладно отвърна тя. — Не понасям нищо жълто сутрин.

След закуска започнаха да се приготвят за излизане. Отне им повече време, отколкото Грейс очакваше. Да се опаковат бебешките принадлежности се оказа голям проблем.

— По-добре вземи още един плик. Този няма да побере всичко.

— Ще вземем ли хладилна чанта за млякото?

— Глупости! — ядоса се Грейс. — А как ще го топлим?

— В микровълнова фурна, разбира се.

Да сдържа гнева си ден след ден, докато работеше при Люк, бе трудно, но интересно. Но да го прави, когато е с него денонощно, бе невъзможно. Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Микровълнова фурна? Да не мислиш да я вземем с нас?

— Няма да е необходимо. Всеки има микровълнова фурна. Ще вземем на заем от някого.

Люк метна на рамо плика с бебешките принадлежности, взе хладилната чанта и якето си и се насочи към вратата.

— Хайде, Грейс. Много се забавихме, а ни чака работа.

Грейс скръсти ръце.

— Не забрави ли нещо?

Той се огледа.

— Бебешките пелени, хладилната чанта, якето, пликът за мръсните пелени. Нищо не съм забравил. Взех всичко.

— Всичко, освен бебето — въздъхна Грейс.

Половин час по-късно те напуснаха Сан Франциско и стигнаха до малкия апартамент на пътя Окланд-Бъркли, в който Грейс живееше под наем. Той се намираше близо до гарата и на Грейс й бе удобно, а и доста по-евтино, да пътува до града всеки ден.

— Ще изтичам горе да си събера багажа, а вие с Тони ме чакайте тук — предложи Грейс.

За нейно учудване Люк откопча предпазния колан, слезе от колата и спокойно измъкна бебето от предпазните му ремъци.

— Тони би искала да види апартамента ти. Аз също. Освен това искам да се уверя, че няма да вземеш някоя дреха в стил „Уилям“.

— В стил „Уилям“ ли? — обърка се тя.

— С два номера по-голяма и с три десетилетия по-старомодна.

Не й оставаше избор. Тръгна към вратата.

— Чувствайте се като у дома си — каза тя с нескрита ирония. — Аз отивам да си събера багажа.

Влезе в спалнята, измъкна малък куфар и започна да хвърля в него най-важните неща. След минута се появиха Люк и Тони. Мъжът държеше удостоверението й за спечелено трето място на организирания от Салваторе конкурс за млади предприемачи.

— Какво е това, Грейс? — хладно попита Люк.