Серия
Братята Салваторе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Who’s holding the baby?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Първа глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и седми: всичко е наред до този момент…

— Добро утро, госпожице Барнс — любезно поздрави мъжът от охраната. — Рано идвате на работа, както винаги. Как прекарахте почивните дни?

— Чудесно, благодаря, Едуард — дружелюбно се усмихна Грейс, подпря мокрия си чадър на бюрото му, свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба на дъждобрана си. — А ти?

— Заведох жена ми и децата на планина. Синоптиците обещаха сняг, а в града рядко могат да видят как вали. Всичко бе украсено за Деня на благодарността. Страхотна гледка!

Спомени от минали семейни празници нахлуха в съзнанието й и младата жена тъжно се усмихна. Къщата винаги бе пълна с приятели и роднини. Разнасяше се миризмата на сладкиши и прясно изпечен хляб. Баща й наклаждаше голям буен огън, а майка й слагаше върху камината кратунки, царевица и изящни свещници.

Грейс се просълзи. Господи, колко й липсваше всичко това!

— Първи сняг — прошепна тя с копнеж. — Трябва да е било невероятно красиво!

— С годеника си никога ли не ходите на планина?

— Никога — поклати глава тя, все още в плен на спомените.

— Как не го е срам!

Внезапно Грейс осъзна, че за миг е забравила ролята си.

— Ще му предложа да отидем в планината в края на тази седмица. Сигурна съм, че идеята ще му хареса.

Знаеше, че мъжът не й вярва. Той се намръщи от усилие да намери думите, с които да й помогне да запази достойнството си. Колко смешно! След този едногодишен маскарад й бе останало твърде малко достойнство, което да спасява.

— Годеникът ви е късметлия — подхвърли най-сетне Едуард, — че толкова… елегантна жена ще му стане съпруга.

Той явно не можеше да излезе от затрудненото положение, в което бе попаднал. Грейс реши, че е време да сложи край на мъките му.

— Годеникът ми е много мил — излъга тя. — Не познавам по-отзивчив човек. Ще се зарадва на предложението за излет в планината. Дори можем да останем за два дни в някоя хижа.

— Какво чувам? — прекъсна я плътен дрезгав глас. — Моята госпожица Барнс отива на любовна среща през почивните дни.

Грейс се изчерви и се обърна да поздрави Люк Салваторе, мъчейки се да се придържа към студеното спокойно поведение, в което се бе усъвършенствала през последните единайсет месеца.

— Беше просто идея — започна тя.

— Но не и добра, щом се изчервихте. — Красивото му лице стана сериозно. Той приближи и докосна бузата й. Широките му рамене скриха от погледа й всичко останало и буквално я изолираха от света, което много я раздразни. — Не го правете, ако не сте готова.

Доловила загриженост в гласа му, тя се намръщи. Почувства се отвратително, задето занимава Едуард и Люк с приказки за измислено романтично преживяване с несъществуващ годеник.

— Благодаря за съвета — сряза го тя, надявайки се с това да сложи край на разговора.

— Няма защо — отвърна Люк, хвана я за лакътя и я поведе към асансьора. — Какъв е този разговор за излет през почивните дни с, как му беше името?

— Уил… Уилям, както прекрасно знаете — ядоса се тя.

— Значи Уил-Уилям ви е помъкнал в планинското си скривалище, за да върши гнусната си работа. Това ли казвахте на Едуард?

— Не ви засяга. — Тя се втренчи във вратата на асансьора, за да не гледа мъжа. Но това не помогна: лъскавата метална врата като огледало отрази решителността в очите му. — Да не мислите, че не видях погледа, който си разменихте с Едуард?

— Засяга ме, ако искам да ме засяга. — Той застана между нея и вратата. — За кой поглед става дума?

Тя умишлено се съсредоточи върху червената му копринена вратовръзка, която както обикновено бе леко изкривена. За пореден път смело устоя на изкушението да я пооправи. С всеки изминал ден обаче изкушението ставаше по-силно… Някой ден ще се предаде, но ако има късмет, това ще бъде ден номер триста шейсет и пет.

— Става дума за онзи многозначителен поглед, с който мъжете си казват, че жените са големи глупачки.

— О… Общата ни загриженост ли имате предвид?

Погледът й се стрелна нагоре и срещна неговия. Не биваше да допуска тази грешка. С очите си Люк можеше да разтопи и лед.

— Личният ми живот не ви влиза в работата — промълви тя. Най-сетне успя да откъсне очи и отново заби поглед във вратовръзката. — А още по-малко засяга Едуард.

— Напротив. Сама избрахте да споделите с Едуард, затова се сърдете на себе си, ако той си е казал мнението. — С изящните си пръсти той леко докосна брадичката й и накара младата жена да го погледне. — И ако искате да знаете, всичко, свързано с вас, е моя работа.

Той произнесе тази неочаквана реплика толкова искрено, че не остана място за съмнение. Дъхът й секна.

— Какво значение има къде ще прекарам почивните дни с Уил… Уилям? — заекна тя, както всеки път, когато произнасяше името на измисления годеник. Това не убегна от вниманието на Люк.

Вратата на асансьора се отвори и мъжът се отдръпна, за да влязат. Натисна копчето за последния етаж и чак тогава продума.

— Тормози ли ви?

— Да ме тормози? В какъв смисъл? — с престорено учтива усмивка попита тя, въпреки че прекрасно го бе разбрала.

Той се извърна, на лицето му се четеше неодобрение.

— Сексуално. Не се правете, че не разбирате. Няма нужда с невинна физиономия най-скромно да ме лъжете. Не ви бива в това.

Грейс се постара да запази спокойствие. Какво знае той! През тази година тя се бе превърнала в една невероятно способна лъжкиня.

— Не желая да говоря на тази тема. Повтарям: не е ваша работа.

Люк натисна някакво копче и асансьорът рязко спря.

— Не го прави, Грейс — тихо настоя той. — Заслужаваш нещо по-добро.

Тя внимателно се вгледа в мъжа и почувства, че й прилошава от лъжи. Искаше отново да си е тя, вместо да внимава за всяка произнесена дума. Но не можеше, затова направи усилие да продължи.

— Какво по-хубаво от заснежена планинска къщичка в секвоена гора?

Той улови яката на палтото й и с меката вълна я погали по бузата.

— Мисля, че като за първи път… най-добрият вариант е стая на втория етаж в парижкия хотел „Риц“ с изглед към площад „Вендом“.

Грейс го погледна тревожно. Никога преди не й бе говорил толкова лични неща, не бе я докосвал така, не бе я поглеждал с толкова тлеещо очакване. Внезапната промяна в отношенията им я разстрои.

— Кой казва, че ще ми е за първи път? — тихо попита тя и стомахът й се сви от напрежение.

— Аз.

Беше прав и тя не посмя да спори. Затова продължи:

— На мен обаче ми харесва идеята за нощ, прекарана пред буен огън в камината, върху мечешка кожа, от която ме дели само тънка дантела.

Вече сама усещаше напрежението в гласа си, но неизвестно защо не можеше да сложи край на този странен интимен разговор.

Погледът му се премрежи и мъжът се наведе към нея.

— Не ми харесва идеята за любов върху мъртви животни. За твоята кожа е подходяща само коприна. — Той нежно я погали по бузата. — А още по-добре е да опитаме на пухен дюшек. Какво ще кажеш?

Тя потръпна, ужасена от силата, с която я привличаше. Къде е самообладанието й? Къде остана студенината?

— Люк… — Името му се отрони като въздишка.

— Това „да“ ли означава?

— Не! — Очите й се разшириха от ужас. Тя дишаше тежко, стараейки се да потисне изгарящото я отвътре желание.

— Само проверявам — сви рамене той. — Значи добрият стар Уил-Уилям, счетоводител от Сан Хосе…

— Сан Матео!

— … предпочита буен огън и предлага къщичка, шампанско и мъртви животни. Горе-долу така ли е?

Грейс осъзна, че не й е предложил сериозно. Просто се е пошегувал. Стана й неприятно и тя опита да си внуши, че не я интересува.

— Може би не той предлага това, а аз — рече хладно.

Освободи се и натисна бутона. Преди асансьорът да потегли, тя успя да забележи гнева, изписан на лицето на Люк. Чудесно! Нека поне веднъж той да е губещата страна в спора. Младата жена се обърна към металната врата и видя отражението си така, както го виждаше той. С лосион за оцветяване бе направила косата си невзрачно кафява. Винаги я вдигаше в стегнат кок. Тъмните очила поглъщаха нежните й черти, скриваха яркозелените очи и високите скули, а тежкият грим само подсилваше ефекта, придавайки й болнаво блед вид. Маскировката се допълваше от огромните кафяви, тъмносини и черни костюми. Всичко бе толкова безупречно, та чак й се плачеше.

През тази година ясно осъзна колко е жесток светът към непривлекателните хора. Спомни си проповедите на баща си за суетата, за вътрешната красота като най-важното в един човек. Реши, че никога вече не ще съди за хората само по външния вид.

— Не исках да ви огорча — промълви Люк. — Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна тя сковано. И въпреки че току-що се бе зарекла да не съди по външния вид, с шокираща страст й се прииска той да може да види истинската й външност.

Асансьорът забави ход и вратата се отвори.

— Не е необходимо да спите с него, освен ако не сте абсолютно сигурна — препречвайки й пътя, каза Люк и излезе, оставяйки я изумена и разярена. Преди да успее да изскочи, вратата шумно се затвори и асансьорът потегли обратно. Няма нищо. И без това си бе забравила чадъра до бюрото на Едуард.

Пет минути по-късно вече беше в приемната до кабинета на Люк. Остави си палтото и чадъра в шкафа и седна на мястото си. Извади от чекмеджето червения маркер и с огромно удоволствие задраска поредния ден от едногодишната си присъда.

Като вдигна глава, видя, че Люк стои на прага на кабинета си и я наблюдава.

— Всяка сутрин правите това. Сякаш броите дните, оставащи до… нещо — сви рамене той.

— Глупости.

— Не са глупости. Какво е това нещо? — присви очи Люк.

— Нищо! — Тя го погледна изумено. Нямаше начин да се е издала!

— За втори път днес — строго каза той.

— Какво? — преглътна Грейс.

— За втори път днес ме лъжете — намръщи се мъжът.

Грейс застина. Редките му намръщвания неизменно водеха до взрив. Веднъж той избухна и тя реши никога повече да не му дава повод да показва отвратителния си характер.

— Не обичам тези неща, Грейс — каза Люк тихо, но заплашително. — Не ме лъжете никога повече.

Тя не посмя да отговори. Не посмя и да помисли какво ще се случи, ако той открие измамата, която с Дом бяха разиграли срещу него. Оставаше й само да се моли Люк да не разбере, защото ако някога научи… Мисълта за това я накара да потрепери.

Как е успял да разкрие последните й дребни лъжи? Грейс прилежно се усъвършенстваше в прикриването на истината, но изглежда дългото упражняване на този лош навик е причинило късо съединение и измамата се е разкрила. А може и омразата на Люк към лъжите в края на краищата да се е отразила върху нея.

Ако баща й научи, ще бъде слисан. Грейс се ужаси.

Люк се върна в кабинета си, без да дочака отговор, което бе добре дошло за нея, тъй като не знаеше какво да отвърне. Погледна календара. Остават още само четири седмици. Четири седмици лъжи, полуистини, маскарад и хладно държание. Ще се справи. Какво по-лесно от това?! Скоро Дом ще се върне от едногодишния си престой в Италия и ще назначи някой роднина за помощник на Люк, а Грейс ще може да отвори „Мечтани детски играчки“. Така най-съкровеното желание, нейното и на майка й, най-накрая ще се осъществи.

Проблемът е дали, след като отвори магазинчето, все още ще смята, че си е струвало. Когато се съгласи с плана на Дом, толкова искаше да има собствен бизнес, че не прецени последиците. По-късно имаше доста време да обмисли прибързаното си решение и вече не бе сигурна в правотата на избора си. Бе й неприятно, че с измама върви към целта си, макар тази цел да бе мечтата на живота й.

Грейс живееше в лъжа. Никога не бе се чувствала по-неудобно. А най-лошото беше, че работата при Люк й харесваше. Той бе невероятен шеф — щедър, интелигентен, умен. Дори честите им спорове бяха интересни. Ако не бяха лъжите, това щеше да е идеалната работа.

Някакъв звук привлече вниманието й и тя вдигна глава. На вратата на приемната стоеше красива млада жена. В едната си ръка държеше огромен пакет пеленки, а в другата — бебе.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Грейс, намествайки очилата по-удобно на носа си.

Жената й хвърли подозрителен поглед и поклати глава. Озърна се и щом очите й спряха на табелката, на която пишеше „Лучано Салваторе“, възкликна с облекчение, хвърли предизвикателен поглед към Грейс, и се насочи към вратата на Люк.

Грейс стана. Поведението на непознатата не й хареса. Жената се държеше така, сякаш зад вратата на Люк щеше да намери отговор на всичките си молитви…

— Извинете, имате ли уговорка? — попита Грейс, въпреки че ясно разбираше какъв е отговорът на този въпрос. Това посещение явно беше „изненада“. Тя сви юмруци. Как ли ще реагира Люк на новооткритото си бащинство? Във всеки случай вече знаеше какво бе въздействието на тази новина върху нея: сърцето й се сви. Откога се е променило отношението й към Люк? Откога не й е все едно?

Жената поглеждаше ту Грейс, ту вратата, сякаш преценяваше шансовете си да победи в евентуална надпревара. В момента, в който Грейс заобиколи бюрото си, погледът на посетителката решително проблесна и тя се хвърли към вратата. Рязко я отвори и, избухвайки в гръмогласни реплики на италиански, я захлопна в лицето на Грейс.

— Госпожице Барнс! — миг по-късно извика Люк. — Елате!

За част от секундата успя да си възвърне изгубената от изумление способност да реагира. Отвори вратата. Майката и детето бяха намерили убежище в прегръдките на Люк и заедно със сълзите жената изливаше една явно сърцераздирателна история. Люк й зададе въпрос и тя отстъпи, заливайки го с поток от ядни думи все на италиански. Събуденото от дълбок сън бебе избухна в сълзи и плачът му се сля с риданията на майката.

— Повикахте ли ме? — попита Грейс.

— Доведете брат ми Пиетро. Искам го веднага тук. — Грейс се обърна, за да излезе, но се сблъска с Пиетро.

— Какъв е този шум? — попита той. Изведнъж видя жената. — Карина!

Внезапно Грейс осъзна, че детето не е на Люк, а на Пиетро. Стараейки се да пренебрегне завладяващото я чувство на облекчение, тя следеше с жив интерес развитието на събитията.

Пиетро понечи да прегърне Карина, но изведнъж видя бебето. За броени секунди всичко му стана ясно.

— Какво, по дяволите, е това?! — извика той.

— На какво ти прилича? — кресна в отговор Карина. — Бебе е.

Въпросното бебе отново заплака. Грейс се досети, че не е затворила вратата и се обърна. Група секретарки се бяха струпали в полукръг и слушаха с отворени усти.

— Ще извикам охраната — предложи една и хукна по коридора.

Грейс не успя да я спре. Въздъхна и затвори вратата. Само проблеми!

— Стига! — избухна Люк. — Искам тишина!

За най-голямо учудване на Грейс, млъкнаха всички, дори бебето.

— Отлично. Сега да стигнем до същността на тази бъркотия.

— Брат ти е свиня! — обяви Карина и пак захленчи на италиански.

— На английски, ако обичаш — помоли Люк.

— Не говоря добре английски.

— Така ли?! А Пиетро почти не говори италиански. — Той мрачно погледна бебето. — Виждам, че сте преодолели езиковата бариера. В такъв случай да се запознаем.

— Карина, това е брат ми Лучано, а това е секретарката му госпожица Барнс — започна Пиетро. — Люк, това е Карина Донати. Запознахме се в „Бъркли“. Карина е чуждестранна студентка.

— Вече не съм — прекъсна го тя, притискайки бебето до гърдите си. — Сега съм самотна майка.

— И чия е грешката? — нахвърли се върху нея Пиетро.

— Твоя! Не вярваш ли, че ти си бащата?

— Имай късмет да не съм аз — стисна юмруци Пиетро.

— Деца… — тихо промълви Люк.

Грейс прекоси стаята и протегна ръце.

— Дайте ми бебето — каза тя, надявайки се да изнесе горкото дете от бойното поле. За нейна радост Карина безропотно й връчи вързопа и Грейс се отдалечи.

Пиетро се обърна към младата майка с вече по-спокоен тон.

— Звънях ти, но не вдигаше телефона. Отидох в общежитието, ала ми казаха, че си напуснала, без да оставиш адрес. Търсих те навсякъде. Като че ли вдън земя бе пропаднала.

— Ами да — презрително го изгледа Карина. — Ти ме излъга!

— Не е вярно!

— Ами Джована Кардучи?

— Заради нея ли ме напусна?

Очите й се насълзиха и тя го посочи с треперещ пръст.

— Вижте! Той си призна!

— Нищо не съм признал!

— Стига! — пак се намеси Люк. — Да видим дали съм разбрал правилно: срещате се, влюбвате се, скарвате се заради някаква Джована Кардучи…

— Не! — извика Пиетро.

— Да! — настоя Карина.

— И — отново взе думата Люк, — без Пиетро да знае, Карина ражда…

— Тони — подсказа Карина.

— Тони. Горе–долу така ли е?

— Да — съгласи се Карина. — Накъсо.

— Накратко — поправи я Пиетро.

— Все едно. Големият човек е прав.

Тя отметна косите си назад. „Големият човек“ въздъхна.

— Мога ли да те попитам, Карина, сега какво… искаш?

Очите й се насълзиха. Пиетро понечи да я прегърне.

— Скъпа, какво има? Какво се е случило?

— Майка ми е много болна. Трябва да отида в Италия, но не мога.

— Защо? — озадачено попита Пиетро.

— Защо ли? — дръпна се тя. — Аз съм от много малко селце. Роднините ми са старомодни. Ако разберат, че имам дете, но нямам съпруг, ще ме изхвърлят.

По бузите й се стичаха сълзи. Тя грабна Тони от ръцете на Грейс и няколко пъти целуна подаващата се от одеялото къса черна косица. После връчи на Пиетро малкия вързоп.

— Тони е и твое дете. Поеми грижата, докато съм в Италия. Когато мама се почувства по-добре, ще се върна и пак ще бъда самотна майка.

Тя изпусна плика с пеленките и изхвръкна от стаята.

— Чакай! — извика Пиетро. Понечи да я последва, но усети, че нещо му пречи.

— Трябва да обсъдим… — започна Люк.

— После. — Пиетро подхвана неумело товара си и погледна брат си с отчаяна безмълвна молба. — Трябва да я спра!

— Господин Салваторе — появи се на вратата Едуард, — нещо не е наред ли?

— Да. Кажи на охраната да задържи една дребна, дългокоса и вероятно разплакана, млада жена. Тя… — Люк погледна бебето — си забрави един твърде важен пакет.

— Веднага, господине — каза Едуард и изчезна.

— Пиетро… — обърна се Люк към брат си.

— Не! Няма време. — Без да се бави повече, Пиетро връчи бебето на Люк. — Ти наглеждай Тони, а аз отивам след Карина.

— Чакай малко! Върни се!

Но беше късно. Пиетро беше изчезнал. Люк погледна втрещено бебето, после Грейс. Подозрителен блясък се появи в очите му.

— Госпожице Барнс — с прекалена любезност изрече той и тръгна към нея с една от най-чаровните и най-решителните си усмивки. Подаде й бебето. — Вижте какво ви нося.