Серия
Братята Салваторе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Who’s holding the baby?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 28 гласа)

Шеста глава

Голямата лъжа

Все още е ден триста трийсет и осми и измамата на Грейс бързо се разкрива…

Грейс прекара петнайсет от следващите двайсет минути в размисъл дали да облече зелената рокля, или не. От ума й не излизаше Дом и реакцията му, в случай че научи за престоя й при Люк. Знаят ли братята, че е прекарала предишната нощ тук и че ще остане и през следващата? Ако знаят, то Дом ще научи от тях. Не можеше да ги помоли да не му казват. Нямаше причина за това.

Младата жена седна на ръба на леглото. Ситуацията доста се беше усложнила. Вероятно ще се наложи да свали маскировката си или по-точно това, което бе останало от нея. Ако Дом научи, ще бъде напълно откровена. Ще му обясни ситуацията и ще се моли наум да я разбере. В края на краищата, нали се опитва да помогне на семейството му!

Въпреки онази доста страстна целувка, не бе изгубила напълно контрол върху отношенията си с Люк. Преди появата на Тони, двамата нямаха допирни точки. Не бе виновна, че Карина и Пиетро решиха да оставят бебето точно на Люк и да изчезнат. Какво да прави? Да откаже да помогне? Да изостави Люк сам с Тони? Студенината и безразличието й бяха чужди. Сигурно Дом няма да се ядоса. Или…

Грейс неохотно извади от гардероба зелената рокля. Беше я купила преди месец, за да я облече вкъщи на Коледа. Като награда за успешната година при Салваторе.

Без да си дава време да премисли, тя свали костюма си и облече роклята. Идеално! Дълги ръкави, стегнат корсаж с дълбоко деколте и широка пола до коленете. Перлената огърлица и обеците, подарък от родителите й за двайсет и първия й рожден ден, подсилиха ефекта.

Грейс отиде в банята и се гримира. Обичаше да облича любими дрехи и да се гримира с цветове, които я разхубавяват, а не загрозяват. Застанала на известно разстояние от огледалото, младата жена със задоволство огледа резултата. Изведнъж почувства, че е отново тя.

Дойде ред на косата. Среса я и, понеже фибите бяха останали в Алесандро, не я опъна. Боята почти напълно се бе отмила и златистите кичури се преплитаха с кафявите, сякаш косата й бе изрусена от слънцето. Всъщност така изглеждаше много добре.

Нахлузи високи обувки и пое към трапезарията. Вечерята току-що бе сервирана и Грейс вдъхна апетитния аромат.

Люк я забеляза пръв, но сякаш изобщо не се учуди от промяната. Щастлива усмивка озари лицето му и очите му проблеснаха. Нима е знаел, че тя ще изглежда така? Откъде? Нима е прозрял маскировката й от самото начало? Тази мисъл я уплаши.

Следващият, който я забеляза, бе Роко. Той млъкна на половин дума. Беззвучно отваряше и затваряше уста, разговорът секна. Реакцията на братята към вида на Грейс бе още по-смешна, отколкото по отношение на Тони. Те скочиха от местата си и се сблъскаха при опита да стигнат до нея. Миг по-късно около Грейс застанаха четирима високи красавци.

Усещането бе неповторимо.

— Грейс, какво си направила?!

— По-добре кажи защо ходеше в онзи вид, вместо да…

— Омъжи се за мен, Грейс — със закачлива усмивка падна на колене пред нея Марк.

— Нарочно си я държал маскирана — нахвърли се Алесандро върху Люк. — Не е честно.

— Нали ви казах — сви рамене Люк. — Идеята не беше моя. Обвинявайте Уил-Уилям.

— Годеникът ти те принуждава да се обличаш така?! — изправи се Марк и се намръщи. — Като… Като…

— Като повлекана — подсказа Люк.

— Но защо? — стана още по-мрачно лицето на Марк.

— Наистина, защо? — като ехо се обади Стеф и също помръкна.

— За да ме пази от шефа ми — пошегува се Грейс, стараейки се да разсее напрежението. Не беше й хрумвало, че ще изтълкуват по този ужасен начин маскировката й.

— Да те пази? — изумено попита Роко.

— От Люк?!

— Обаче подейства, нали? — дяволито се усмихна Грейс.

Шегата върна веселото настроение. Четиримата братя се засмяха. Грейс забеляза замислено присвитите очи на Люк. Повече не посмя да го погледне. Люк изглеждаше, така, сякаш в главата му внезапно е светнала крушка. Грейс почувства, че е казала повече, отколкото трябва, и че той е уловил неволната й грешка.

Младата жена поиска да смени темата. Взе Тони и се обърна към присъстващите.

— И така, какво мислите за племенницата си?

Въпросът предизвика порой от отговори. Всеки горд чичо се стараеше да каже по-голям комплимент от останалите. Бе пределно ясно, че са във възторг от най-новия член на семейството си. След броени минути й взеха Тони и докато вечеряха, бебето преминаваше от ръце в ръце, размахваше пухкавите си ръчички, риташе и мило примигваше.

— Флиртуваш, така ли, Тони? — гордо обяви Роко. — Добре, че имаш толкова много чичовци, да прогонват навъртащите се около теб момчета.

— Кога се връща Пиетро? — попита Алесандро.

— Скоро, надявам се — отвърна Люк. — Дотогава Грейс се съгласи да ми помага да се грижим за Тони.

— Тук ли оставаш? — попита Марк с хитра усмивка.

Грейс погледна объркано Люк и кимна. Край на надеждите, че Дом няма да научи. Може само да се моли той да я разбере. Ако задържи Люк на разстояние, със сигурност няма да има проблеми. Въпросът е дали ще успее. За пръв път осъзна колко я спасяваше маскировката. След като вече я нямаше, можеше да се надява само на несъществуващия Уилям.

— Настаних се в стаята за гости, докато Пиетро и Карина се върнат. Това ми напомня, че трябва да се обадя на годеника си. — Тя стана и се обърна към Люк. — Може ли да звънна от кабинета ти?

— Разбира се. — Изражението му бе непроницаемо, но й се стори, че е весел. — Грейс?

— Да?

— Предай му много поздрави от мен.

Този път доброто му настроение си пролича.

Щом Грейс излезе, заваляха въпроси. Несъмнено за нея и Уилям. При това критични, ако се съди по тона. Няма значение. След няколко седмици тя ще се отърве от годежния пръстен и ще прекрати лъжите.

От кабинета на Люк тя набра домашния си телефон и в течение на десет минути приказваше пълни безсмислици на телефонния секретар. Щом затвори, на прага се появи Люк.

— Как е Уил-Уилям?

— С нетърпение чака завръщането на Пиетро и Карина, за да може всичко отново да си дойде на мястото — спокойно излъга тя.

— Не се ли безпокои за престоя ти тук?

— А трябва ли?

— Ако аз ти бях годеник, щях да съм сериозно обезпокоен — каза Люк и приближи. — Дори пет минути не бих ти разрешил да прекараш без мен в къщата на друг мъж, да не говорим за цяла нощ.

— Обаче не си ми годеник — ядоса се тя. — И ако искаш да знаеш, не позволявам на нито един мъж да ми заповядва. Правя това, което искам.

— Значи си поискала да останеш с мен — усмихна се той със самодоволство, което я раздразни.

— С Тони — поправи го тя.

Той сякаш не я чу. Скръсти ръце и наклони глава.

— Казах ли ти, че днес си изключително красива?

— Благодаря — скочи от стола си тя. Искаше да приключи този разговор колкото може по-бързо. — Хайде да отидем при другите.

Люк не помръдна. Двамата стояха плътно един до друг. Явно бе сгрешила, напускайки безопасността на стола.

— Нервна ли си, скъпа? — тихо попита той и сведе глава.

— Глупости — едва промълви Грейс, чудейки се дали може да го заобиколи и да се измъкне през вратата. — Обаче съм сгодена и този разговор е нежелателен.

— Така ли? Какво не е наред? Това, че те нарекох хубава или това, че сме насаме заедно — усмихна се той. — Ще бъдем сами цяла нощ, а ти току-що каза, че това не е проблем.

— Така е.

— Изглежда проблемът е в това, че стоим толкова близо.

— Люк…

— Но едва ли е това. На работа през цялото време стоим на такова разстояние. — Той долови ускореното й дишане. — Макар че не си спомням да ти е въздействало така. — Хвана я за брадичката и златистите му очи опасно проблеснаха. — Нали?

— Не! — моментално отрече тя. — И сега не ми въздейства.

— Лъжеш. По очите ти виждам, че лъжеш. Тези ясни зелени очи заприличват на буреносни облаци, когато не казваш истината. Затова ли ходеше с тъмни очила? Чудя се колко още лъжи си ми наговорила, докато беше с тях.

— Люк, моля те… — прошепна Грейс.

— Искам да си доволна. — Гласът му стана леко дрезгав от чувството, което тя се страхуваше да определи. — Дори не можеш да си представиш как искам да ти доставя удоволствие.

— Животът ни и така е прекалено сложен — прехапа устни тя. — Не е нужно да влошаваме положението.

— Да го подобрим тогава. Само ми дай шанс.

Изкушението бе много силно. Тя затвори очи и в съзнанието й моментално изплува образът на майка й, пришиваща дантели и панделки към малките плюшени животинки, които с обич създаваше. Наричаше ги „детски мечти“. Оттук се роди идеята за „Мечтани детски играчки“, за магазинчето, което някой ден щяха да отворят. Грейс тръсна глава. Не може да жертва нещо толкова скъпо, заради моментно удоволствие.

— Не мога — прошепна тя и отвори очи. — Пусни ме, Люк. Моля те.

Той дълго време мълча и я гледа замислено, сякаш опитвайки се да разбере нещо неразгадаемо. После сведе очи към годежния й пръстен и на устните му се появи лека усмивка.

— Разбира се. Върви при братята ми. Те се готвят да си тръгват. Аз ще дойда след минута. Трябва да проведа един телефонен разговор.

— Добре — колебливо отвърна тя. Нещо в изражението му я разтревожи, но не можа да определи какво.

Люк взе слушалката и въпросително я погледна.

— Още нещо?

Грейс поклати глава и без нито дума повече, се отправи да търси братята на Люк. Откри ги във всекидневната да си обличат палтата и да се сбогуват с Тони. Грейс се усмихна. Имаше реална опасност това момиченце да израсне много глезено… и силно обичано.

— Време е да си тръгваме — рече Алесандро, отвори вратата и подаде Тони на младата жена.

— Вижте! — възкликна Марк. — Тя ми се усмихна.

— Е, и какво от това? — обади се близнакът му. — На мен ми се усмихва цяла вечер.

— Само защото те бърка с мен.

Изведнъж се появи Люк.

— Тишина! И запомнете: никой да не разбере, че Тони е тук. Не искам пак да си имам работа с полицията. Не бива да рискуваме.

— Имаш думата ми.

— Ще мълча.

— Няма проблеми — увери го Алесандро. — О, госпожо Бъмгартъл! Пак ли вдигаме шум?

— Този път ще извикам домоуправителя — долетя от отсрещната врата. — Той да се разправя с вас, хулигани такива!

— Съжалявам, госпожо Бъмгартъл — започна Люк и прекоси коридора. — Братята ми си тръгват. Повече няма да чуете нито звук. — Той хвърли строг поглед през рамо. — Нали?

Старицата погледна Люк, после братята му и неодобрително присви очи.

— Всичките сте хулигани! — отсече тя и затръшна вратата.

— О-хо! — ухили се Марк. — Много обичам да виждам госпожа Бъмгартъл. Това ме подсеща, че на тази земя има една жена, която не можеш да очароваш.

— Две жени — поправи го Стеф. — Забравяш за Синтия, онази висока прекрасна напълно непроницаема брюнетка, която с поглед можеше да накара Люк да замръзне.

Роко потупа Люк по гърба.

— Не се тревожи, братко. Само две от милиони. Няма да ти се сърдим за това.

— Изчезвайте оттук, преди да са хвръкнали нечии глави — засмя се Люк. — Ще ви съобщя, когато Пиетро се обади.

Четиримата се отправиха към асансьора. Грейс притисна бебето към гърдите си.

— Мисля, че денят бе пренаситен с емоции. Време е за сън, млада госпожице — каза тя и се върна в апартамента на Люк.

Отсрещната врата отново се отвори.

— Лека нощ, госпожо Бъмгартъл! — весело извика Люк.

Вратата се затръшна. Той сви рамене и влезе в апартамента си.

— Обясни ли й за вчера? — попита Грейс, заставайки пред прозореца във всекидневната. — Не искам тя да остане с погрешно впечатление.

— Не можах — поклати глава Люк. — Но не й обръщай внимание. Тя си е такава.

— Все пак… — намръщи се Грейс.

— Не мисли за госпожа Бъмгартъл — каза Люк, приближи и прегърна нея и бебето. Грейс не можеше да откъсне поглед от отражението им. Бяха като истинско семейство. Елегантен, широкоплещест, облечен в черен панталон и пуловер, Люк се извисяваше над нея. Меката пола на роклята й сякаш прилепваше към краката му. А Тони размахваше ръчички, като че ли опитвайки се да хване Люк.

— Грейс — промълви мъжът и хвана кичур от косата й, — на мен ли така ми се струва, или косата ти е изсветляла?

Тя застина и бързо сведе глава, за да целуне косицата на Тони.

— По-светла ли изглежда? Не съм забелязала.

— Не ме разигравай, Грейс. Защо си боядисваш косата?

— Много жени го правят — сви рамене тя.

— О, да: от златисто в мръсно кафяво! — насмешливо подхвърли Люк.

Грейс опита да се отскубне от прегръдката му, но той все още я държеше за косата и за момент й се стори, че няма да я пусне.

— Искам да сложа Тони да легне — тихо каза тя.

— Ще ти помогна — отвърна мъжът и пусна косата й.

Грейс прекрасно знаеше, че не трябва да спори, когато Люк говори с такъв тон. Тя кимна и тръгна към стаята за гости, която се бе превърнала в приказна спалня. До новото бяло креватче стоеше масичка за повиване. Недалеч от нея висеше купеният от „Безброй играчки“ хамак, натъпкан с плюшени животинчета.

Грейс сложи Тони на масичката и нави детската латерна, за да има бебето занимание, докато тя приготвя пелените и пижамата.

— Искаш ли да спиш в леглото ми тази нощ?

Грейс трепна и се убоде с иглата за пелени.

— Ох! Виж какво направих — измъкна влажна салфетка и я уви около пръста си. — Прекрасно знаеш, че няма да спя с теб. Сгодена съм.

— Не е необходимо постоянно да ми напомняш. Обаче не си спомням да съм те молил да спиш с мен, въпреки че ако предлагаш…

— Не! — отсече Грейс и премести Тони от масичката в креватчето. — За какво тогава ме молиш?

— Не те моля, а ти предлагам. Предлагам ти леглото си. Мой ред е да се грижа за Тони през нощта, така че или ще преместим креватчето в моята стая, или ще спя тук.

— Не се безпокой. Аз ще се грижа за Тони.

— Не — поклати глава той и хитро се усмихна. После изгаси лампата. Светилник във вид на клоунско лице висеше над креватчето и разпръскваше тъмнината. Люк приближи към Грейс и сенките им на стената се сляха. — Няма да е честно.

— Не възразявам — настоя тя.

— Затова пък аз възразявам. — Той я хвана за ръката и я издърпа от стаята. — Отиваме да спорим във всекидневната.

— Люк…

— Не искаш ли да поспорим кой ще се грижи за Тони тази нощ?

— Не.

Люк не я пусна. Вместо това се настани на канапето и я дръпна да седне до него.

— Тогава ще обсъдим истинската причина, поради която цяла година криеш външността си.

— По-добре да поговорим за времето — сухо предложи тя и се дръпна в другия край на канапето. — Това е една хубава и безопасна тема.

— Прекрасно! — Люк се премести по-близо до нея. — Усещам прилив на горещина. А ти?

Грейс опря длани в гърдите му и осъзна, че вместо да го отблъсне, би предпочела да го прегърне.

— Люк, престани. Знаеш, че това не е епизод от някоя романтична комедия от четирийсетте години.

— Права си. — Той се протегна и загаси лампата. Стаята потъна в мрак. — Е, сега вече напомня романтична комедия.

Лунната светлина се процеждаше през прозорците и обливаше стаята с течно сребро. Дъхът на младата жена секна. Мъжът бе толкова близо. Устните му докоснаха ухото й.

— А аз си мислех, че да поговорим за времето е безопасно — рече тя. — Но при теб безопасни теми като че ли не съществуват.

— Ами тогава да не говорим изобщо.

— Не, Люк. Не искам това.

— Мисля, че искаш. Да ти кажа ли какво още мисля? — Той не чакаше отговор. Пръстите му се вплетоха в косата й. — Смятам, че си имала причина да боядисваш косата си и да носиш несъразмерно огромни костюми.

— Каква причина? — тревожно попита тя.

— Същата, която се крие зад това. — С тези думи той повдигна лявата й ръка и докосна годежния пръстен. — Търсила си защита.

Грейс беше потресена. Знае ли? Издала ли се е по някакъв начин?

— Ти си луд!

— Аз ли? — Люк я привлече към себе си. — Сигурно си права. Хайде да бъдем луди заедно.

Не каза нито дума повече. Просто я целуна. Както и първия път, тялото й сякаш бе пометено от огнен вихър. Сетивата й оживяха с мощ, която изпепели всякаква съпротива, изтри всички мисли и остави само отчаяната остра и непреодолима нужда.

Целувката му обсеби дъха й, надви волята й и младата жена едва не изстена. Беше прекрасно като хубаво шампанско. Една глътка и повече никога не би била в състояние да се задоволи с друго, освен с най-доброто. А най-доброто беше Люк.

Той се откъсна от устните й я притисна с тяло към меките възглавници. Грейс вдигна поглед. Искаше той да я целуне отново, но не смееше да го помоли за това. Страхуваше се от думите или по-точно от желанието, което се криеше зад тях.

— С мен си в безопасност — прошепна Люк и Грейс осъзна, че е усетил както опасенията й, така и желанието й. — Няма да ти причиня болка, Грейс. Кълна се.

Той отново я целуна. Младата жена отметна глава и устните му се плъзнаха по изящната й шия. Люк нежно погали гърдата й и бушуващият в тялото й огън се разгоря с нова сила. За първи път през живота си Грейс изпитваше неописуемо удоволствие.

— Ела в леглото ми, Грейс — настоя Люк. — Позволи ми да ти докажа колко хубаво ще ни бъде заедно.

Желанието й бе почти непреодолимо. Но съществуваха твърде много причини, за да смята това за огромна грешка. Устните му отново потърсиха нейните и всичките й мисли и чувства се сляха в отчаяна жажда. Явно той имаше богат опит. За съжаление.

— Люк — събра сили да изрече тя, — не е разумно. Не трябва.

Той искрено и топло се засмя.

— Защо?! Аз те желая от хиляда години.

— В такъв случай защо не направи нищо досега?

— Имаше… препятствия.

По-голямата част от препятствията още остават, помисли си тя. Възможно е той да подозира, че годежът й с Уилям е измислица, но няма реални доказателства. И макар че не знае нищо за сделката й с Дом, недвусмислено забраняваща лични отношения, съвместната им работа е повече от достатъчна, за да го спре от евентуално увлечение.

— Да не би вече да няма? — попита тя.

— Ти ще ми кажеш.

Грейс не посмя да спомене нито Уилям, нито Дом.

— Ами работата ми? — хвана се тя за единственото препятствие, което можеха открито да обсъдят.

— Какво за работата ти? Тя няма да избяга.

— Какво ще стане, след като ние… Какво ще стане тогава?

— Какво, по дяволите, значи това? — намръщи се мъжът.

— Да не мислиш, че не знам за предшественичките ми. Трябва да са били невероятно много жените, които са напуснали работата, защото са се влюбили в теб.

— За твое сведение, никога не съм влизал в лични отношения с никоя от подчинените ми.

— Досега.

Фразата увисна във въздуха. За миг на Грейс й се стори, че той няма да продължи разговора. Но мъжът кимна. След това обхвана лицето й и я целуна така, сякаш искаше да прогони мисълта за съпротива от съзнанието й. Грейс почти си позволи да се отдаде на желанието и на нуждата да бъде обичана.

В този момент тя съвсем ясно видя възможностите, зависещи от избора й тук и сега. Можеше да наруши самоналожените си правила и да прекара няколко приятни мига с Люк, които ще пази като прекрасен спомен до края на живота си. Но съществуваше опасност интересът му да се насочи към друга жена, което щеше да разбие сърцето й. Затова трябваше да спре, преди отношенията им да се задълбочат.

След няколко седмици Дом ще се върне и работата й при Люк ще приключи. Вероятно за много неща ще съжалява.

Но затова пък ще има „Мечтани детски играчки“, а и все още съществува надежда да излезе от цялата тази история с непокътнато сърце.

Без да му даде време да отгатне намеренията й, тя се отскубна от прегръдките му и стана.

— Защо правиш това? — попита, ръководена от инстинкт за самосъхранение. — Аз съм твоя подчинена, в момента се опитвам да ти помогна да излезеш от неудобното положение, а ти ме нападаш!

— Какво богато въображение имаш! Наистина ли смяташ, че те нападам?

— Да! Не!

Така определено няма да успее. Сети се за още един начин да постигне целта си и побърза да се възползва от него. Вирна брадичка и скръсти ръце. После с възможно най-делови тон каза:

— Ако искаш да ти помагам и занапред, ми обещай да запазим делови отношения. Не искам намеци нито под формата на думи, нито във вид на действия. Ако не спазваш тези условия, ще си тръгна. Разбрахме ли се?

Затаи дъх. Молеше се този път Люк да й повярва. За собствен ужас осъзна, че въпреки направения избор, иска нещо повече от професионални отношения с Люк. Опита да не мисли за докосването му, за всяка милувка, за която отчаяно жадуваше. За нищо на света не трябва да забравя „Мечтани детски играчки“ и майка си. Длъжна е. Лицето му се превърна в непроницаема маска.

— Ясно. — Дълго я гледа, сякаш опитвайки се да проумее какво точно е направил не така както трябва. После тихо промълви: — Знаеш, че не трябва да се страхуваш. Можем да започнем постепенно. Ако прекалено избързвам, просто ме спирай.

— И постепенно не желая — поклати глава тя.

— Пълна капитулация, така ли? — насмешливо попита той.

— Да си събирам ли багажа?

— Добре, печелиш. Щом не искаш, няма да те принуждавам.

— Благодаря. — Сякаш нямаше повече какво да каже. Затова се извърна и се отправи към вратата.

— Грейс?

Тя спря, но не се обърна. Чакаше го да каже какво иска от нея, за да може най-сетне да излезе оттук.

— Какво има, Люк?

— Не искам да те загубя, затова ще направя така, както желаеш.

— Благодаря — повтори тя.

— Не ми благодари. Ако имах избор, никога нямаше да го направя. Ако сложиш ръка на сърцето си, ще разбереш, че и ти не желаеш това. И още нещо…

— Да? — прошепна тя.

— Иди да спиш в леглото ми.

Тя най-после се обърна.

— Не! Това не е необходимо.

Люк бавно се надигна от канапето и Грейс с изумление забеляза обезсърченото му изражение.

— Спи в моето легло — настоя той.

— Добре — нервно преглътна тя и заднешком тръгна да излиза от стаята. Той я последва.

— И за твое сведение, красавице моя, прекрасно знаеш, че… По време на цялата тази пламенна реч очите ти бяха по-тъмни от всякога. Можеш да избягаш сега, но не мисли, че съм повярвал на това, което ми каза. Ти наистина ме желаеш. И твърде скоро ще го признаеш пред себе си и… пред мен.

Грейс не посмя да отговори. Обърна се и побягна.