Дей Леклеър
Голямата лъжа (4)

Трета глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и седми: положението продължава да се влошава…

— Не, не! Това е много. Тук пише: три лъжици на двеста милилитра вода. По дяволите, Грейс, виж какво направи. Разля го!

— Аз ли го разлях? — Грейс отметна непокорните къдрици, разпилели се пред очите й, и го изгледа ядосано. — Ти ме бутна по ръката.

— Пречеше ми. Сега внимавай какво правиш или ще го изпуснеш на…

Шишето изтрополи по пода и млякото се разля върху килима:

— Пода — довърши изречението му тя с многострадална въздишка.

— Вземи друго шише. Това е мръсно. Ще трябва да започнем отначало.

— Не можем.

— И защо? — враждебно попита той.

— Причината е съвсем очевидна — отвърна Грейс, като полагаше усилия да запази самообладание при смущаващите обстоятелства, едно, от които бе Люк Салваторе. — Шишетата свършиха.

— Не задълго.

Люк грабна телефона и натисна няколко копчета.

— Едуард? Шишетата свършиха. Поръчай още. Освен това ни трябва и сухо мляко. Грейс беше доста несръчна.

— Как можах дори да си помисля, че е чаровен — промърмори Грейс, опитвайки се отново да вдигне косата си на кок. — Разбира се, че не е. Трябва да съм луда, за да мисля обратното.

— Каза ли нещо? — попита Люк, покривайки с ръка слушалката.

— Напомни му да вземе от същия вид.

— Едуард, поръчай от същия вид сухо мляко, защото Грейс се бои, че пак ще объркаш всичко.

Грейс се хвърли към телефона и дръпна слушалката от ръката на Люк.

— Едуард? Грейс е. Не съм казвала такова нещо. Дори не съм си го помислила. Ало? Ало?

Люк вдигна пръста си от вилката на телефона.

— Той май приключи разговора с теб.

Грейс затвори телефона и се обърна към мъжа, намествайки очилата си.

— Дори от теб не бях очаквала толкова подло нещо. И понеже знам колко се нуждаеш от помощта ми, предлагам…

— Тихо. Ами бебето? Не си ли спомняш?

Като в отговор от другия край на стаята се разнесе писък.

— Вече е късно — погледна я с упрек Люк. — Ти я разплака.

— О, трябваше да…

— Спокойно. — Той отново вдигна телефона. — Едуард, тя плаче. Какво? Че откъде да знам? Отдавна вече не съм бебе. О, така ли? Не, шегувам се. Значи казваш пелени или шишета?

Грейс трепна от сарказма му. Време бе да вземе нещата в свои ръце. Отиде в приемната. Гласът на Люк долиташе през отворената врата.

— Ще бъде доста трудно, щом досега нищо не си ни изпратил! И още…

Грейс седна на ръба на бюрото си и вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Едуард? Тук е Грейс. Първо, не съм казвала, че ще объркаш всичко. Искам да изясним този въпрос.

— Да, госпожице Барнс — въздъхна Едуард.

— Сега да се върнем на въпроса. — Тя отвори стенографското си тефтерче. — Какво сухо мляко поръча? Трябва да е абсолютно същото като оставеното от Карина. Обогатено с желязо.

— Да, госпожице Барнс.

— Той не е идиот, Грейс. Няма да повтори същата грешка — обади се Люк. — Нали, Едуард?

— Да, господин Салваторе.

— Люк, затвори! Сама ще се справя.

— Както се справи с шишето и млякото ли?

— Грешката не беше моя! Ало? Ало?

— Той затвори, госпожице Барнс — обади се Едуард.

— Прекрасно. Така… Какво още ни трябва? Да. Веднага щом получиш стерилизираните шишета, ни ги изпрати. — Тя си отбеляза нещо, след което попита: — Ами пелени? При нас са на привършване. Най-добре поръчай от тези за еднократна употреба.

— Кой номер?

— Сигурно малки — озадачи се тя.

— Те са съобразени с теглото.

— След малко ще ти кажа — прехапа устни Грейс.

— Добре, госпожице Барнс.

— Проклятие! — долетя вик от кабинета на Люк. — Грейс, ела бързо!

— Трябва да вървя, Едуард.

— Какво щастие!

— Как да разбирам това, Едуард? — намръщи се Грейс.

— Ами, казах, че това би било чудесно.

Люк се появи на вратата.

— Остави телефона и ела веднага. Нещо не е наред.

Без нито дума повече, тя затвори и го последва. Люк отиде до импровизираното детско креватче, което бяха направили с помощта на палтата и декоративните възглавнички на канапето.

— Какво има? — Тя застана до него и се вгледа в бебето.

— Виж я! От устата й излиза пяна. Не те ли застрелват, когато правиш така?

— Тя прави балончета — обясни Грейс. — Когато си на три месеца, възрастните изпадат в умиление от това. Когато станеш на шест години, околните се мръщят. На тринайсет предизвикваш строги забележки. Застрелват само възрастни, които правят балончета.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Сега по другия въпрос.

— Имаш предвид дали днес ще се работи? — поуспокои се той.

— Не. Имам предвид пелените.

— Ще се обадя на Едуард…

— Вече говорих с него. Трябва да знаем номера.

— Малки. Много малки — бързо реши Люк.

— Съобразени са с теглото — погледна го с превъзходство тя.

— Леки. Много леки.

Устните й трепнаха в усмивка. Миг по-късно Люк избухна в смях. Преди Грейс да се опомни, още една преграда между тях се стопи. Младата жена не устоя и също се засмя.

— Доста е налудничаво, нали? — попита тя.

— Да, но и весело. Имам племенница, а това е прекрасно!

Той обгърна раменете на младата жена и я привлече към себе си. Двамата се загледаха в Тони. Грейс се чувстваше прекрасно. Съзнаваше, че трябва да се отдръпне, но не й се искаше. Неволно се сгуши в прегръдките му и с лека въздишка се отдаде на приятното усещане.

Прииска й се да изостави ролята си на недостъпна жена и да се наслади на момента. Не приемаше сериозно прегръдката, нито й придаваше голямо значение. Но след всичко преживяно се нуждаеше от докосването на Люк може би повече, отколкото от храна и вода.

— Чуй — прошепна той и се наведе към нея. — Какво прави тя сега?

— Гука — отвърна Грейс, потръпвайки от горещия му дъх.

— Това какво значи: че е гладна или че е мокра?

— Вероятно, че е щастлива.

— Това е добре.

— Да, много добре. Дори отлично.

Извърна се и го погледна. Странното му напрегнато изражение леко я озадачи.

— Люк…

— Да, Грейс.

— Трябват ни пелени.

Неизвестно как се бе вкопчила в ризата му, сякаш от това зависеше животът й. Смути се и опита да изглади измачкания плат. Пръстите й се плъзнаха по стегнатите мускули. Мъжът поклати глава.

— Не ми трябват пелени. Нуждая се от друго. И то много силно.

— Искам да кажа, че бебето се нуждае от пелени — изчерви се тя. — Знам, че на теб не са ти необходими.

— Колко си наблюдателна! Макар че, ако продължаваш, с тези ласки, ще разбереш точно от какво се нуждая.

Тя подскочи като ужилена.

— Не исках да… Беше случайно.

— Чакай да отгатна. С Уил-Уилям ли ме сбърка?

Грейс трепереше от ужас. Как можа да постъпи толкова глупаво? Не трябваше дори за секунда да забравя, че е недостъпна! Познаваше Люк. Знаеше колко опасен може да бъде. И въпреки това му разреши да я докосне. Още по-лошото бе, че откликна на допира му.

— Няма да се повтори — сковано промълви тя.

— Кое? — приближи мъжът. — Това, че ме обърка с Уил-Уилям или това, че докосна гърдите ми?

— И двете. Не исках да… — Тя махна с ръка. — Знаеш какво.

— А именно? — усмихна се Люк.

Мразеше го, задето я постави в толкова неловко положение.

— Не исках да те докосна. И прекрасно знам, че не си Уил… Уилям.

— Дори не можеш да произнесеш името му, без да се запънеш — подхвърли той с мрачна усмивка. — Че каква е тази ваша връзка?

— Уилям. Уилям. Уилям. Видя ли, че мога? Сега доволен ли си?

Грейс си пое дълбоко дъх, стараейки се да потисне внезапно обзелия я гняв. Не си струваше да се ядосва заради Люк. Така само щеше да изгуби контрол над ситуацията. Тя повдигна предизвикателно брадичка.

— Да се върнем на проблема. Пеленки за Тони, помниш ли?

За миг й се стори, че той ще продължи да спори. През последните месеци бе приел доста сериозно връзката й с несъществуващия Уилям. Напрегнатата му войнствена поза създаваше впечатлението, че иска да върне разговора към отношенията й с нейния годеник. А тя бе готова да направи всичко, само и само да избегне това.

— Беше доста тежък ден — каза Грейс. — И двамата сме уморени.

— И не бива да изричаме неща, за които след това ще съжаляваме. Това ли предлагаш?

— Именно.

— В такъв случай… — наведе се той и вдигна Тони на ръце — да се погрижим за пеленките. Последвай ме.

Мъжът излезе от кабинета и се насочи към асансьора. След моментно колебание Грейс го последва. За пет секунди Люк успя да събере около себе си рояк шумни секретарки. За най-голямо отвращение на Грейс момичетата се въртяха около него като жадни за прашец пчели. Люк прие реакцията им като съвсем нормална. Усмихваше се гордо, сякаш единствено на него се дължеше очарованието на Тони. Асансьорът пристигна и Люк се извини на грачещата орда. Хвана Грейс за лакътя, въведе я в асансьора и натисна бутона за сутерена.

— Къде отиваме? — попита тя по-остро, отколкото възнамеряваше. Прекрасно! Нека си блъска главата върху причината за тази враждебност.

— В отдела, където разпределят пощата — отговори той с подозрително ласкав тон.

— Защо отиваме там?

— Почакай и ще видиш. Но се подготви да бъдеш впечатлена.

— Едва се сдържам.

— Опитай — сухо предложи той.

Излезе от асансьора и се насочи към огромния пощенски отдел. Когато влезе, работата секна, но Люк дори не забеляза. Той занесе скъпоценния си товар до една от масите и нежно го сложи върху пощенския кантар.

— Почти седем килограма — заяви със задоволство. — Грейс, поръчай пелените.

— Добре, признавам, впечатлена съм — въздъхна Грейс.

— Не, още не си. Но не след дълго смятам наистина да те впечатля.

Очите й се разшириха от учудване. Дишането й се учести.

— За какво говориш? — успя да промълви най-сетне.

— След време ще разбереш — загадъчно отвърна Люк.

Тъй като не намери какво да каже, тя се отправи към най-близкия телефон и се свърза с Едуард. След това се върнаха в кабинета. След още половин час стерилизираните шишета, сухото мляко и пеленките за еднократна употреба затрупаха приемната. Четвърт час по-късно Грейс се настани на канапето със свежата и прекрасно ухаеща Тони и пъхна шишето в малката бебешка устичка. После се сгуши в меките възглавници, свали обувките си и подви крака.

— Удобно ли ти е? — попита Люк.

— Много.

— Прекрасно. Остани тук и си почивай, а аз ще се опитам да свърша малко работа — посегна той към купчината папки на бюрото.

— Страхотна идея — обади се сънено тя. — Знаеш ли, колкото и да е изморително да играя ролята на майка, установих, че в целия свят няма нищо по-хубаво от това да държа в прегръдките си това малко съкровище — прозя се Грейс.

Люк се облегна назад, почуквайки с писалката си по бележника, изражението му беше непроницаемо.

— Аз се сещам за още нещо, не по-малко прекрасно — отговори той.

— Така ли?

Грейс се замисли. Може би силната прегръдка на любимия мъж може да се окачестви като такова нещо. Но тя нямаше намерение да го признава пред Люк. Бе опасно дори да си представи нещо подобно. И все пак… Прекалено изморена, за да се бори с натрапчивата мисъл, тя даде пълна свобода на въображението си. Възхитителни и напълно невъзможни видения изпълниха съзнанието й и с лека усмивка младата жена се унесе в сън.

 

 

— Грейс, събуди се!

— Остави ме! — промърмори тя.

— Събуди се, скъпа. Време е да се прибираме вкъщи.

— Вкъщи?! — Думата сякаш прониза съзнанието й. Грейс се надигна и изведнъж ахна от ужас. — Бебето! Заспала съм…

— Спокойно, мила. Тони е добре. Взех я веднага щом ти задряма.

Стана й неловко при мисълта, че Люк я е наблюдавал как спи.

— Колко е часът?

— Шест.

— Шест! Пиетро върна ли се?

— Не.

— А Карина?

— Боя се, че не — поклати глава мъжът.

Грейс отметна разпилялата се по челото й коса и дръпна полата върху коленете си. Маскировката й бързо се разпадаше. Ако не внимава, всички прекрасно скроени планове на Дом скоро ще рухнат. Дали Люк е забелязал нещо необичайно? Тя опита да отгатне по изражението му. В отговор на погледа й мъжът въпросително повдигна вежда.

— Сигурно им се е случило нещо непредвидено — предположи тя. — Пътят до аерогарата и обратно отнема много по-малко време. Досега трябваше да са тук.

— Имат доста неща да обсъдят — сви рамене той. — Пиетро знае, че при нас Тони е в безопасност. Скоро ще се появят.

Като по команда звънна личният телефон на Люк. Слава Богу, отдъхна си Грейс, знаеше, че само членове на семейството използват този номер. Люк отиде до бюрото си и грабна слушалката.

— Пиетро? Къде си, по дяволите! — В продължение на няколко минути слушаше, след което заговори на италиански. По тона му Грейс разбра, че разговорът не вещае нищо хубаво. — Още утре ще уредиш всичко, разбра ли? Иначе ще разкажа на татко.

Люк ядосано затвори телефона. Нощта бе настъпила и само малката настолна лампа осветяваше стаята. Той отмести стола си и застана пред прозореца. Сан Франциско се простираше докъдето поглед стига и светлините му проблясваха през дъждовната пелена.

— Добри новини ли? — опита да се пошегува Грейс.

Не му бе до смях.

— Пиетро се е разминал с Карина на летището.

— Кога ще дойде да си вземе Тони?

— Няма да е тази вечер. — Той се обърна към нея, лицето му остана в сянка. — Няма да е и утре вечер.

— Какво… значи това?

— Значи, че ще се наложи да останем заедно по-дълго, отколкото бях предвидил. — Мъжът излезе от сянката и Грейс застина, щом забеляза гнева, изписал се на лицето му. — Пиетро се обади от самолета. Последвал е Карина в Италия.

От другия край на стаята се чу плач. Грейс се затича към Тони, вдигна я на ръце и я прегърна. Смутено си спомни своето обещание — да остане, докато Карина и Пиетро се върнат да си вземат бебето. Тревожно се обърна към Люк. Срещна хладния му поглед и разбра, че и той не е забравил. Младата жена затвори очи и потрепери. Господи, в какво се забърка?!

 

 

— Грейс, вратата.

— Ако не ми закриваш светлината, ще я отворя много по-бързо. Осветлението е прекалено лошо за такъв богаташки квартал.

— Грейс, ако не побързаш, ще изпусна прецедения спанак и плодовата каша върху краката ни.

Грейс се съсредоточи върху ключалката на апартамента му.

— Още в супермаркета ти казах да не ги купуваш. Бебетата на тази възраст пият само мляко, а някои ядат и зърнени храни.

— Исках да съм подготвен за всеки случай.

Тя се отказа от опитите да се справи с ключа, докато държи извиващото се бебе.

— В случай че на Тони внезапно й се доядат боб или праскови?

— По дяволите — надникна в чантите Люк, — забравил съм прасковите.

— Изтощена съм! Виж Тони, и тя е уморена.

— Единственият застрашен от изтощение съм аз. По-добре побързай с тази врата или…

Дъното на един от пликовете се скъса и на пода се изсипаха буркани. Люк изруга.

— Така ли се говори пред малко дете? — попита с отвращение Грейс.

— Да! — изръмжа мъжът. — Точно така говоря пред малко дете, когато двайсет и пет килограма буркани с бебешка храна тупват върху пръстите на крака ми.

— Казах ти…

— Знам, знам: да не взимам бебешка храна. А аз ти казах, че държа да съм подготвен. Не знам колко време ще се наложи да се грижим за Тони.

— Тя няма да може да яде това нещо още няколко месеца. Да не възнамеряваш да я криеш тук толкова дълго? Не мисля, че полицията би одобрила.

Отсрещната врата се отвори.

— Господин Салваторе? Какво става тук? Кой ругае?

— О, Госпожо Бъмгартъл, събудихме ли ви? — попита Люк с пленителна усмивка. — Много съжалявам!

За най-голямо изумление на Грейс възрастната жена ни най-малко не бе покорена от чаровната му усмивка. Старицата сложи очилата на крайчето на дългия си тънък нос и се намръщи.

— Това бебе ли е?

— Къде? О, това ли? Ами, да. Бебе е.

— Радвам се, че сме единодушни — присви очи съседката. — Въпросът е, чие е това бебе?

— Това е бебето на брат ми, искам да кажа моята племенница. Ще се грижим за нея известно време.

— Само няколко дни — потвърди Грейс.

Госпожа Бъмгартъл поглеждаше ту Грейс, ту Люк. Най-сетне пронизващият й поглед се спря върху Люк.

— Вие, господин Салваторе, сте намислили нещо. И подозирам, че не е добро. — С тези думи тя се скри в апартамента си.

— Чудесно! Думи нямам! — въздъхна раздразнено Люк. — Отвори тази врата, Грейс, и да влизаме, докато не сме събудили целия квартал.

Тя му подаде бебето и с всички сили натисна бравата. Миг по-късно вратата се отвори. Грейс пое Тони и влезе. Опита да намери ключа на лампата. Люк подхвана многобройните пликове с храна и бебешки принадлежности, ритна изпопадалите буркани към входа и я последва.

— Но ти остави половината буркани навън — напомни му тя.

— Щом си толкова сигурна, че не се нуждаем от бебешка храна, нека останат вън, докато не благоволя да ги прибера. Това тревожи ли те?

Той се наведе и носът му почти докосна нейния.

— Мен, не. Но госпожа Бъмгартъл вероятно ще се разтревожи — побърза да го увери тя.

— Ще се разбера с нея. — Мъжът остави багажа си на пода.

— Да не мислиш да я очароваш — засмя се Грейс, — както постъпваш с всички жени. Или по-точно да я излъжеш.

Люк я стрелна с поглед. Потършува из покупките и извади преносимо детско креватче. За по-малко от минута го разгъна и настани Тони. Занесе бебето в хола и се обърна към Грейс:

— За ваше сведение, госпожице Барнс, никога не лъжа.

— Така ли?! Как тогава наричаш казаното на полицаите?

— Предстояща истина. Защото е истина, че се грижим за племенницата ми, че Пиетро и Карина скоро ще се върнат да си вземат Тони, и че ще се оженят или ще си понесат наказанието.

— А нашият така наречен годеж?

— Предлагам да запазим тази истина за бъдещо обсъждане. Не се гордея с това, което направих днес, но беше наложително. Мразя да лъжа и да ме лъжат… — Той се взря изпитателно в нея. — Затова се разбираме толкова добре с теб, Грейс.

Тя се изчерви. Молеше се той да го изтълкува като объркване, а не като чувство за вина. Защото ако някога научи за уговорката й с Дом, ще се разяри. Освен това отношенията им ще се променят, а Грейс за първи път осъзна, че не желае тази промяна.

— Що се отнася до очароването на жените — безмилостно продължи той, — да, жените ме намират за чаровен. Казах ти, че обожавам жените. А те лесно се оставят да бъдат очаровани. Нещо лошо ли виждаш?

— Н-нищо — бързо отстъпи назад тя.

С една крачка той стопи разстоянието помежду им и промълви:

— Ако не бе толкова хладна и сдържана, и ти щеше да ме намираш за чаровен. Това и още нещо ме спираше през последните единайсет месеца.

— Кое е другото? — осмели се да попита Грейс и нервно преглътна.

— Годежът ти. И знаеш ли защо? Защото никога не съм отнемал чужда годеница. — Златистите му очи блестяха на меката светлина. — До този момент. — Той я привлече в прегръдките си.

Грейс отчаяно клатеше глава и се опитваше да го отблъсне.

— Не! Казваш го само за да… за да…

— Защо?

За да ме подлудиш! За да ме изкушиш, мислеше си Грейс.

— За да… ми създадеш неприятности — изрече тя единственото приемливо оправдание, дошло й наум. — Но не е вярно. Може би ако бях красива като другите жени…

— Всички жени са хубави — отсече Люк. — Дори онези, които се крият зад…

Той свали очилата й и небрежно ги завъртя на пръста си.

— Не мога без тях! — Грейс посегна да ги вземе, но Люк ги хвърли на канапето.

— Така ли? — подхвърли иронично.

Дали подозира, че очилата са част от маскировката й?

Грейс не посмя да излъже. Мъжът се взираше изпитателно в очите й. Почувства се безпомощна без защитната стена, която бе изградила с толкова усилия, за да се предпази от неустоимия му чар.

— Люк, престани!

Той не се подчини. Вместо това измъкна фибите от косата й и освободи тежките къдрици.

— Само не мога да разбера защо красавица като теб…

— Не! — Тя опита да се отскубне, но той я сграбчи за раменете и я придърпа обратно. За неин ужас ръцете му се плъзнаха по тялото й и спряха на бедрата.

— … иска да прикрие хубостта си — довърши той. — Това да не е идея на Уил-Уилям?

— Люк, моля те — простена Грейс.

— Скъпа моя, ти си поразително красива — прошепна мъжът, — а добрият стар Уил-Уилям нека върви по дяволите.