Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Советский полпред сообщает…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Михаил Черноусов

Заглавие: Съветските дипломати съобщават

Преводач: Тотю Маринов; Павлина Маринова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: документалистика; очерк

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В.Търново

Излязла от печат: април 1982 г.

Редактор: Марин Цуцов

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Борис Въжаров

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стойка Радойчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1740

История

  1. — Добавяне

„С идването на Хитлер на власт в Германия международната обстановка рязко се изостри, в Европа се създаде огнище на нова световна война.

В Далечния Изток беше другото огнище на световната война. Още през 1931 г. Япония нападна Китай, заграби североизточната му част — Манджурия, и през следващата година създаде там марионетна държава Манджоу-Го. Японските милитаристи готвеха нови агресивни акции, преди всичко срещу СССР. Те заплашваха и интересите на американските империалисти в Далечния Изток.

Тези два фактора наред с искането на деловите кръгове и обществеността на САЩ да признае СССР накараха новия президент на Съединените щати Франклин Рузвелт да преразгледа отношението на Америка към Съветския съюз. САЩ бяха единствената велика държава, която още не беше признала СССР. Успехите на съветския народ в укрепване мощта на своята страна доведоха до това, че вече 24 капиталистически държави бяха принудени да установят с нея дипломатически отношения. Реалистично мислещите дейци все повече се убеждаваха, че СССР не бива да се пренебрегва в световната политика.“

 

 

Вашингтон, понеделник, 6 март 1933 година

Дипломатическият агент на НКИД в САЩ Борис Сквирски влезе в малък ресторант, разположен близо до Капитолия. Приятно беше да попаднеш най-после на топло — над Вашингтон бяха надвиснали ниски сиви облаци и студеният вятър пръскаше в лицето бодливи капки дъжд. Сквирски за всичките единадесет години работа в американската столица не можеше да си припомни такъв отвратителен март, приличащ на петроградска есен.

Това бяха трудни и вероятно най-дългите години от неговия 46-годишен живот. До 1920 г., когато съдбата му на революционер го запрати в Далечния Изток, той не смееше и да помисли за дипломатическа кариера. Партията изпрати Сквирски в Министерството на външните работи на Далекоизточната република[1]. През 1921 и 1922 година, като член на делегацията на Далекоизточната република, той беше във Вашингтон, където работеше международна конференция.

Тогава всякакви официални отношения между Съветска Русия и САЩ бяха прекъснати. През 1919 г. в Америка пристигна представителят на съветското правителство Людвиг Карлович Мартенс. Той връчи на Държавния департамент меморандум, в който се изразяваше готовността на РСФСР да установи дружески отношения със САЩ. Но Държавният департамент заяви, че отказва да признае Съветска Русия. Понеже нямаше възможност да осъществява дипломатическите си функции по обичайния път, Мартенс откри бюро на представителството на РСФСР. Той направи много: установи връзки с фирми и банки, сключи редица договори. Но американското правителство пречеше за тяхното реализиране. Тежката атмосфера и полицейските преследвания принудиха правителството на РСФСР да отзове Мартенс през декември 1920 година.

Сквирски фактически продължаваше неговата мисия. Намирайки се през 1922 г. във Вашингтон, той получи телеграма от НКИД:

„Всички свързани с нас правителства са уведомени официално чрез полпредите за присъединяването на Далекоизточната република към Русия. Направете аналогично заявление в пресата и пред американското правителство. Оставате като наш неофициален представител за информация и свръзка.“

Така Сквирски се установи в САЩ и скоро откри във Вашингтон неофициално Информационно бюро на НКИД. Много неща станаха през тези единадесет години. Сблъсквания с белогвардейската емиграция и с дипломацията на Керенски — посланикът на Временното правителство все още се ползваше с всички дипломатически привилегии. Държавният департамент запази консулите на Керенски в Чикаго, Бостън и Сиатъл. Но главното не беше в това, а в установяването на контакти с деловия свят и политиците, обществеността, в разпространяването на истината за Съветска Русия. По времето на Сквирски през 1924 г. в Ню Йорк беше открито със съветски капитал акционерното дружество „Амторг“, през което минаваше по-голямата част от търговията между СССР и САЩ. На връзките на Сквирски във Вашингтон биха могли да завидят някои акредитирани по всички правила посланици. В неговата задача влизаше, разбира се, системен анализ на политическите събития, на изказвания на членове на правителството и конгресмени, на публикации в пресата. Към Москва пътуваха неговите писма и телеграми с прогнози, оценки, изводи.

Днес в този ресторант беше му определил среща видният сенатор-републикалец Уйлям Бора, стар и твърд привърженик на признаването на Съветския съюз. Бора оглавяваше течението на изолационистите в политическия живот, ония, които категорично се противопоставяха на каквато и да било намеса на САЩ в европейските работи. Но той и неговите съмишленици смятаха за неправилен провъзгласения още през 1921 г. от реакционните политици тезис: до настъпването на „фундаментални изменения“ във вътрешната политика на Съветска Русия позицията на САЩ по отношение на нея ще остане отрицателна. При това изолационистите, разбира се, вземаха под внимание икономическите и стратегическите интереси на своята страна.

Сквирски неведнъж се бе срещал със стария, твърде влиятелен във Вашингтон сенатор, който в продължение на шест години възглавяваше Комисията по външните работи при Сената. Но тази среща той очакваше с особен интерес. Завчера на площада пред Капитолия, който сега се виждаше от прозореца на ресторанта, пак в такова студено и отвратително време положи клетва новият, 32-ри президент на Съединените американски щати — Франклин Делано Рузвелт.

Тогава Сквирски стоеше на дъжда сред стохилядната тълпа пред Капитолия. Някои се бяха покатерили по покривите на сградите и даже по дърветата. Войсковите части се строиха за парада. Точно на обед на трибуната се появи Рузвелт. Помагаше му да върви синът му Джеймс: през 1921 г. на върха на политическата си кариера, тридесет и девет годишният Рузвелт беше поразен от полиомиелит. Оркестърът на морската пехота гръмна традиционното „Ура за вожда!“. Председателят на Върховния съд прочете клетвата. Вместо приетото кратко „заклевам се“ Рузвелт я повтори дума по дума. Първата реч на президента засягаше преди всичко вътрешните проблеми. А Сквирски се интересуваше от външнополитическите планове на новия президент, от отношението му към признаването на СССР. Дали Рузвелт, както и неговите предшественици, ще чака „фундаментални изменения“ във вътрешната политика на съветската държава?

Сквирски разтвори „Ню Йорк таймс“. През цялата първа страница минаваше заглавието: „Рузвелт нареди да се закрият банките за четири дена.“ Бърз старт, помисли си той, финансите след голямата криза са болният въпрос. В погледа му попаднаха думите на президента: „Страната има нужда и ако не се лъжа, настоява за смели експерименти. Здравият смисъл подсказва, че трябва да се избере един метод и да се направи опит: ако той не бъде сполучлив, трябва откровено да признаем това и да опитаме нещо друго. Най-важното е да се опита.“

— Като че ли Рузвелт е склонен да руши традициите — помисли си Сквирски.

Той хвърли поглед върху заглавията на другите материали от първа страница. „Хитлер постигна мнозинство в Райхстага“, „Днес Рузвелт приема губернаторите“, „Японците напредват с тежки боеве“. Японската агресия в Китай продължава вече втора година, разсъждаваше Сквирски. Позициите на САЩ в Далечния Изток са отслабнали, надеждите на Вашингтон, че Япония ще нападне Съветския съюз, не се оправдаха. Американската дипломация в Далечния Изток се излъга, даже Англия и Франция не я поддържат. Американската флота в Тихия океан отстъпва на японската. Всичко това може би ще подтикне Рузвелт към признаване?

А ето и за признаването: „Съветският съюз представлява бариера срещу агресията на милитаристична Япония на единия континент и на хитлеристка Германия — на другия.“ Призиви на обществени организации да се признае СССР. Заявление на лидера на демократите в Палатата на представителите: „Нашият отказ да признаем Русия е икономическо престъпление. Почти всички страни в света я признаха и уреждат търговските си връзки с нея. А ние седим със скръстени ръце, когато нашите заводи спират, а работниците остават без работа. Това е глупаво.“

Като остави вестника настрана, Сквирски стана: появи се сенаторът Бора.

— Моля да ме извините за закъснението — започна Бора, — но аз имам сериозна причина: бях на обед у президента. Затова съм гладен като вълк.

Забелязал учудване върху лицето на събеседника си, сенаторът поясни:

— Просто е невъзможно да се ядат онези боклуци, които поднасят в Белия дом. Това е парадокс: най-могъщият човек в страната не може да получи един свестен обед. Това, че президентът яде на закуска дявол знае какво, го разбирам — решил е да даде пример за икономии и Елеонора приготвя закуска на мъжа си за деветнайсет цента. Но обедите, струва ми се, не икономисват.

В този ресторант познаваха вкуса и любимите ястия на шейсет и осем годишния сенатор. Достатъчен бе един знак към съдържателя и келнерите се засуетиха край масичката.

— И така, господин Сквирски, според мен работите с признаването не вървят зле.

— Има ли нещо ново по този въпрос, сенаторе?

— Първо, както знаете от вестниците, правителството вече обсъжда възможността, разбира се, чисто хипотетично — за война срещу Япония. Не са взети никакви решения, но затова пък — ще ви кажа под секрет — намерен е противовес на Япония в Далечния Изток.

— Съветският съюз?

Бора се засмя.

— Кажете, господин Сквирски, трябваше ли заради това да се свиква заседание на правителството? Въпросът е ясен дори за децата, и при това отдавна. Още един момент: Русия е най-големият потенциален пазар в света за нашите стоки. На обеда днес аз казах, че имам списък на 300–400 фирми, които са сключили сделки със съветски организации. Това е най-доброто доказателство, че Москва изпълнява своите договори. Тия дни аз пак ще внеса в Сената резолюция за установяване на дипломатически отношения. Сега Америка има повече нужда от Русия, отколкото Русия от Америка. Трябва веднага да се признае Москва, да се назначи посланик, а после да се водят преговори по подробностите.

— Струва ми се, че засега президентът предпочита обратния ред — първо преговори, а след това признаване.

— Засега да, и това е напълно обяснимо. Да знаехте само какъв натиск оказват върху Рузвелт. Даже майка му, както той разказва, го уговаряла да не признава Москва.

Сквирски се усмихна:

— А аз съм слушал друго, но от същата песен. Министърът на селското стопанство Уолъс, като дълбоко вярващ човек, убеждавал президента и държавния секретар Хъл да нямат работа с безбожниците-комунисти, за да не докарат беда на Съединените щати…

— Е, Уолъс скоро ще му дотегне. Що се отнася до Хъл, аз го познавам отдавна и съм сигурен, че той е привърженик на признаването. Днес Хъл каза, че ние сме били традиционни приятели до края на миналата война и че Русия е миролюбива страна, а в сегашния опасен период тя ще помогне за стабилизиране на обстановката.

— Това твърде много се отличава от позицията на неговия предшественик Стимсън — отбеляза Сквирски. — Спомняте ли си как преди няколко месеца той пред публика вдигна ръцете си като за молитва и тържествено се провикна: „Никога, никога! Столетия ще минат, но Америка няма да признае Съветска Русия“. Подобни настроения и сега са силни. Ту вашият Сенат ще се събере да разследва икономическите и политическите условия в нашата страна и ще засили антисъветската шумотевица, ту пък неочаквано ще заговорят, че Съветският съюз уж разпространявал фалшиви долари в Америка — чудят се вече как да ни дискредитират, ту свикват във Вашингтон митинг против нормализирането на отношенията с нас. И забележете, сенаторе, организират митинга именно тук, в столицата, очевидно за да демонстрират единство на правителството с антисъветските сили по въпроса за признаването… Извинете, аз се отвлякох. А как реагира президентът на забележките на държавния секретар?

— Напълно се съгласи с Хъл. Той смята, че двата велики народа трябва да поддържат нормални отношения. Освен това Рузвелт предполага, че признаването ще се хареса на американците, тъй като в резултат на това ние ще си получим дълга от 150 милиона долара.

— Имате предвид дълговете на царското и Временното правителство?

— Не аз, а президентът има предвид това. А аз предчувствувам, че работата тук ще се запъне.

— Без съмнение. Струва ми се обаче, че въпросът за дълговете трябва да се разглежда само във връзка с общите икономически отношения и търговията. А засега, сенаторе, работите тук не вървят добре. Тези дни получих от Ню Йорк последните данни от „Амторг“. През миналата година нашият внос от Щатите е намалял осем пъти в сравнение с трийста година. Според нас причината за това са дискриминационните мерки срещу нашия износ, въведени преди три години. А от това загубиха преди всичко американските бизнесмени.

— Именно. Мисля, че президентът, като има предвид тяхното недоволство, ще свърже решаването на търговските с политическите въпроси. Трябва да се назначат посланици.

— Впрочем, сенаторе, разправят, че е възможно да Ви предложат мястото на посланик в Москва.

— Зная за тия слухове. Празни приказки! Това е възможно само в случай, че много им се прииска да се отърват от мен тук, във Вашингтон. Рузвелт няма да дочака подкрепата ми на неговите нововъведения. Знаете ли кой разпространява такива слухове? Онези, които смятат, че изолационистът Бора е за признаването на Съветския съюз, той може да бъде обвинен в просъветски настроения. Уверявам Ви, господин Сквирски, ни най-малко не съм настроен просъветски, настроен съм както никой друг проамерикански. Е, ако говорим сериозно, в Държавния департамент има хора, които се славят като познавачи на Съветския съюз. Да речем Уйлям Булит — той е от малцината, които могат да се похвалят, че лично са разговаряли със самия Ленин. При това той е стар приятел на президента.

… Обобщавайки този и други разговори, Сквирски ще съобщи в Москва:

„Новият президент засега е склонен към предварителни преговори преди признаването. Той иска да проточи работата с около три месеца. Част от съветниците на Рузвелт са за признаване без всякакви условия. Въпросът за признаването не е решен окончателно. Нашите противници усилено се стараят да убедят Рузвелт, че СССР ще се съгласи да развива търговските отношения, без да е признат, и че нашите твърдения за обратното са само блъф.“

През август най-близкият приятел и съветник на президента Г. Моргентау-младши по време на една закуска ще попита Сквирски:

— Не намирате ли, господин Сквирски, че в интерес на развиване на търговията ние би трябвало да изпратим в Москва търговски представител? Нали в Съединените щати съществува „Амторг“. Впрочем това е мое лично мнение.

— Категорично не съм съгласен с вас. Стабилни отношения между нашите страни могат да бъдат създадени само върху твърда юридическа основа, като се установят нормални дипломатически отношения.

— В такъв случай нека забравим за това.

— Да забравим — ще кимне Сквирски.

А за Москва ще замине следната телеграма:

„През последните дни пресата съобщава, и това потвърждават частни източници, че президентът обсъжда въпроса за изпращане на търговски представител в СССР. Той се надява, че установяването на отношения чрез търговски представители ще доведе впоследствие до признаване. Без съмнение въпросът на Моргентау към мен е бил сондаж.“

След месец, през септември, Моргентау отново ще покани при себе си Сквирски.

— Аз поставих пред президента въпроса за окончателните условия за голямата сделка, както молеше „Амторг“. Президентът помоли да Ви съобщя, че той е решил засега да забави решаването на проблема, тъй като иска да обмисли цялостно въпроса за отношенията с вашата страна. Забавянето не е недружелюбен акт, подчерта президентът. От себе си мога да добавя, че неговото решение е продиктувано именно от съображения за дружба със СССР. Само чрез поставянето на общия въпрос кредитът за вас може да стане по-изгоден.

Същия ден в Москва ще се получи телеграма от Сквирски:

„Досега Моргентау-младши поставяше само икономически въпроси, като избягваше политическите. Затова съм склонен да смятам днешния разговор за повратен. Действията на японците и немците карат Вашингтон да ускори установяването на отношения с нас. Мисля, че Рузвелт ще постави въпроса за признаването през октомври.“

Бележки

[1] Демократична държава в Източен Сибир, Далечния Изток. Създадена от съветското правителство на 6 април 1920 г. за предотвратяване на военното стълкновение на Съветска Русия с Япония и за разгром на чуждестранната интервенция и белогвардейщината в този район. На 14 ноември 1922 г. Далечният Изток е обединен със Съветска Русия, а на 15 ноември с.г. Далекоизточната република е включена в РСФР. — Б.р.