Михаил Черноусов
Съветските дипломати съобщават (12)

Предупреждението на Съветския съюз, че заплахата от война все повече надвисва над Европа, се потвърди.

Според Версайския договор Германия нямаше право да държи въоръжени сили и да строи укрепления по левия бряг на Рейн до границата с Франция, Белгия и Нидерландия, а също и по десния бряг върху ивица от 50 километра. Локарнският договор от 1925 г. потвърждаваше забраната. Това пречеше на Хитлер да осъществява агресивните си планове в Европа. Хитлер бе вече потъпкал Версай, редът бе на Локарно. Нужен му бе само повод.

На 27 февруари 1936 г. Палатата на депутатите във френския парламент ратифицира френско-съветския пакт. Хитлер заяви, че отсега нататък той не бил длъжен да спазва Локарнския договор. Намерението му беше ясно: да денонсира Локарно и да окупира Рейнската област. Това би създало заплаха преди всичко за Франция.

 

 

Париж, събота, 7 март 1936 година

Сутрешните вестници излязоха със статии, в които се обсъждаше възможното навлизане на немците в Рейнската област. Съобщаваше се, че днес в 11 часа преди обед в германското Министерство на външните работи на „Вилхелмщрасе“ са извикани посланиците на страните, подписали Локарно, и че е насрочена извънредна сесия на Райхстага.

Пресата продължаваше да коментира две изявления: на 28 февруари Хитлер даде интервю на кореспондента на „Матен“ Бертран дьо Жувенел, а след един ден Сталин — на шефа на американското вестникарско обединение „Скрипс-Хауард Нюспейпърс“ Рой Хауард.

На мнозина в Париж думите на Хитлер се сториха миролюбиви спрямо Франция. В официоза „Тан“ собственикът на френската металургия дьо Вандел писа: „Няма сериозни основания да се съмняваме в искреността на господин Хитлер.“

Десният печат с недоволство посрещна думите на генералния секретар на ЦК на ВКП (б): в последното си интервю пред френския вестник „Хитлер сякаш се опитва да говори миролюбиви неща, но това свое «миролюбие» той така гъсто посипва със заплахи към Франция и Съветския съюз, че от «миролюбието» нищо не остава. Както виждате, даже тогава, когато г-н Хитлер иска да говори за мира, не може да мине без заплахи. Това е симптоматично.“

„Емансипасион“ възмутено писа: „Сталин заяви, че интервюто на Хитлер съдържа заплаха по адрес на Франция. Наистина русите са загубили всякаква мярка!“

Малцина тук знаеха, че преди пет дена по инструкция от Париж Франсоа-Понсе отново се срещна с Хитлер, за да узнае пътищата за френско-германското сближение. В присъствието на Нойрат Хитлер устрои на посланика истерична сцена.

— Това е мошеничество! Това е издевателство! — крещеше той. — „Матен“ трябваше да публикува моето изявление преди гласуването в парламента на френско-съветския пакт, а те го публикуваха едва на следващия ден след гласуването! Или Вие лично, или вашето правителство нарочно задържате неговото публикуване!

— Господин райхсканцлер — опита се да възрази Франсоа-Понсе, — нито аз, нито моето правителство имат някакво отношение към публикацията в „Матен“.

— Не Ви вярвам! Гласуването тегли черта на моите изявления!

— Надявам се — вметна Нойрат, — че на Ке д’Орсе са получили нашата нота, че Райхът ще гледа на ратифицирането на френско-съветския пакт като на нарушение на Локарно.

— Ние я получихме няколко часа преди гласуването — отговори посланикът.

— Нотата — Хитлер скочи, — виждате ли, дошла късно, задържат публикуването на моето интервю по някакви си причини… Стига ми толкова!

— Но аз исках да разбера нещо за основата на френско-германското сближение. Вие говорехте за него…

— Този въпрос се проучва — промърмори Хитлер. — Скоро ще ви дадем отговор.

Франсоа-Понсе се ядоса: набелязаното подобряване на отношенията бе застрашено, всичко отиваше по дяволите заради някакви нелепи случайности, към които той наистина нямаше отношение. Но оптимизмът не го напускаше: каквото и да стане, даже и да окупират Рейнската област, с Хитлер може и трябва да се живее в съгласие.

Тази нощ граничарите съобщиха в Париж, че на границата на Рейнската област са стоварени немски военни части. Войниците си чистят ботушите, пеят песни и разказват на местните жители, че на разсъмване ще преминат в зоната.

Пръв узна за това министърът на пощите и телеграфа Жорж Мандел. Той веднага събуди по телефона премиера Саро.

Шестдесет и четири годишният Албер Саро беше свикнал с много неща през своята дълга политическа кариера. Около петнайсет пъти е бил министър, два пъти — генерал-губернатор на Индокитай, където си бе спечелил името „палач на Сайгон“, защото беше заповядал да разстрелят сайгонските въстаници, без да се щадят жените и децата. „Комунизмът — ето врага!“ — изрече той преди десет години, когато беше министър на вътрешните работи в правителството на Поанкаре. Произлезли от богато търговско семейство в Бордо, братята Албер и Морис Саро бяха влиятелни хора в Радикалната партия. Дълги години разпределението на портфейлите в министерските кабинети и на депутатските места в парламента зависеше от тях. Морис остана в сянка, а Албер излезе на авансцената. Албер Саро, или „старият боен кон“, както го наричаха, знаеше, че кабинетът е временен, само за няколко месеца, изход от политическата криза, разтърсила Париж. В неговия пъстър центристки кабинет имаше както привърженици на курса на Лавал, така и трезво мислещи политици от рода на Пол-Бонкур. Саро лавираше между тях. От една страна, той ускори ратификацията на френско-съветския пакт, а от друга — играеше по свирката на „лавалистите“ в отношенията с Германия.

Като чу последните новини от Мандел, Саро веднага разпореди да се свика заседание на правителството. Оказа се, че никой от членовете на кабинета не е в Париж — всички бяха на почивка извън града, макар и да знаеха за надигащите се страшни събития. Едва към десет часа сутринта, когато хитлеристките войски вече бяха навлезли в демилитаризираната зона, успяха да съберат малка част от кабинета. Говориха до обед и накрая публикуваха комюнике, в което се съобщаваше, че заседанието на кабинета ще се състои в шест часа вечерта.

До това време бяха намерени и останалите министри, както и началниците на щабовете. Кабинетът се събра на Ке д’Орсе. Цареше атмосфера на обърканост. Цялата охрана се състоеше от двама оперетно натруфени часови пред входа, които не се интересуваха кой влиза и кой излиза. Вестибюлът и голямата зала бяха препълнени. Тълпа от няколкостотин човека бръмчеше като на пазар. Предполагаше се, че това са журналисти, но на входа не се проверяваха кореспондентските карти. Зад високата врата се провеждаше заседанието на кабинета. От време на време се показваше някой от секретарите и с трагичен глас молеше публиката за тишина:

— Господа, решава се въпросът за война или мир в Европа!

На заседанието избухна спор.

— Трябва да решим — каза Мандел — дали ще смятаме нарушението на границите в Рейнската област за акт на война и ще направим само юридически възражения, или на удара ще отговорим с удар.

— Последното е изключено — каза генерал Морен. — Според едни данни, които успяха да ми съобщят, немците са вкарали в зоната около двеста хиляди войници. Според други данни — 424 хиляди — полиция, части на СС, пет танкови бригади, четири въздушни групи. Освен това според някои сведения там трябва да влязат още четири корпуса, общо 120 хиляди души. Или всичко 544 хиляди.

— Е, вече преувеличавате — подхвърли генерал Гамлен. — Цялата немска армия не надминава осемстотин хиляди. Но така или иначе, всяка военна операция, даже и най-ограничената, е свързана с риск, който не може да се предвиди. Ние имаме 26 дивизии, а Германия ще има към края на годината 36 дивизии.

— Но сега е едва март! — извика Мандел. — Да имахме танкови дивизии, както предлагаше в нашумялата си книга подполковник Дьо Гол, само дрънкането на веригите им щеше да бъде достатъчно, за да бъде спрян Хитлер. Но Вие, генерал Морен, нарекохте предложението на този решителен офицер безумна авантюра. А него даже в Берлин го смятат за най-голям военен специалист. Вие превъзнасяте достойнствата на отбранителната тактика и отхвърляте идеята за настъпателни действия. Къде е сега тази ваша отбрана?

— Нищо не бива да се предприема без обявяване на всеобща мобилизация — каза Морен. — А даже и след нея на армията ще са й нужни един-два месеца, за да стане боеспособна. Освен това декретът за всеобща мобилизация ще навреди на моралното състояние на армията, тъй като вие, господа, няма да предприемете нищо, и добре знаете това. Англичаните няма да помогнат. Те даже ни посъветваха предварително да се откажем от правата си върху зоната…

— Англичаните ни предадоха! — прекъсна генерала Мандел, като се обърна към министъра на външните работи Фланден. — Преди четири дена Вие връчихте на Идън нота, в която уведомявахте Лондон за нашето решение: в случай, че Хитлер наруши режима на Рейнската област, да се отговори на това с военни контрамерки. Ние изпратихме запитване до англичаните каква подкрепа ще окажат те. Кога трябваше да ни отговорят?

— На девети — каза Фланден.

— А днес е седми. Значи Лондон е подсказал на Хитлер да побърза и да попречи на нашата договореност. Той нанесе изпреварващ удар. Кой го е предупредил? Ясно, че англичаните!

— Или някой от нас — усмихна се Пол-Бонкур.

Настъпи тишина.

Наруши я Саро. Той се обърна към Фланден:

— Спешно се свържете по телефона с Идън.

Високият министър на външните работи, наричан „небостъргач на парламента“, стана и отиде в съседния кабинет.

Пиер-Етиен Фланден произлизаше от богато семейство. Баща му и дядо му са заемали отговорни постове в Париж. Тези два фактора му помогнаха да напредне бързо. На 25 години беше избран в парламента, а през 1917 г., на 28-годишна възраст, стана директор на авиопощенската компания.

Преди да влезе в кабинета на Саро, седем пъти е заемал министерски постове и седем месеца е бил министър-председател. Фланден е участвувал само в десни кабинети, а станал премиер, когато неочаквано завил наляво: по-миналата година, когато се появи опасност от фашистки преврат, той съдействува за падането на дясното правителство. Фланден ни най-малко не стана по-ляв от тази маневра. Той направи само сполучлив ход в кариерата си, на която не бе попречило даже участието му в аферите на авиопощенската компания, където той беше консултант. Когато в резултат на тези афери три парижки банки претърпяха крах, нишките на следствието доведоха до Фланден, тогава министър на финансите. Но той успя да потули работата.

И все пак „200-те семейства“, управляващи Франция, не му простиха маневрата от 1934 година. Банките отказаха кредит на правителството на Фланден и през май 1935 г. то падна. Отмъщението не беше толкова сурово: в кабинета на Саро, който смени Лавал, Фланден стана министър на външните работи.

В близкото минало той се бе сработил добре с Лавал. И сега, в Ке д’Орсе, продължаваше неговата линия, макар и не така открито.

… Свързаха Фланден с Лондон доста бързо. На телефона беше Антони Идън.

— Знаете ли — започна Фланден, — че германските войски са окупирали Рейнската област?

— Разбира се.

— Каква е позицията на вашето правителство?

— А какво възнамерява да предприеме вашето правителство? Докато не научим това, ние няма да можем да обсъждаме позицията на Англия.

— Нашият кабинет сега заседава…

— В общи линии мога да кажа следното. Понеже зоната бе създадена главно заради сигурността на Франция и Белгия, то именно правителствата на тези страни трябва да решат доколко тя е важна за тях и каква цена те са готови да заплатят за нейното запазване. Но вие бихте направили сериозна грешка, ако започнете да действувате, без да се посъветвате с всички участници в Локарнския договор. Препоръчвам ви да не вземате никакви решения, които биха поставили бъдещето под заплаха.

Когато Фланден се върна в залата, където заседаваше кабинетът на министрите, там проучваха току-що получената телеграма на Франсоа-Понсе от Берлин. Сутринта Нойрат съобщил на посланиците на страните, подписали Локарнския договор, че Германия скъсва с него. Като свърши с телеграмата и изслуша разказа на Фланден за беседата му с Идън, Саро предложи да се състави съобщение за печата. След десет минути Фланден излезе при журналистите и с равен, спокоен глас прочете:

— Ние изучаваме текста на представения ни от германското правителство меморандум за скъсване с Локарнския договор. Смятаме за необходимо да влезем във връзка с другите държави, подписали този договор, за съвместна опозиция срещу нарушаването на договорите и за поставяне на този въпрос в Обществото на народите. Франция взе решение нищо да не предприема без Англия.

Като прочете съобщението, Фланден се върна при колегите си.

— Аз настоявам — говореше Пол-Бонкур — за незабавни военни действия, за които Франция да поеме цялата отговорност върху себе си.

В този момент влезе секретарят и сложи пред Саро текста на току-що произнесената от Хитлер реч в Райхстага. Като го прегледа набързо, Саро каза озадачено:

— Господа, Хитлер обещава да подпише с Франция и Белгия пакт за ненападение за двайсет и пет години и отново да влезе в Обществото на народите!

— Срещу скъсване с Локарно и Рейнската област. Знаем ги ние тези обещания — забеляза Пол-Бонкур.

— По-нататък това е из областта на риториката — продължи Саро. — Той твърди, че засилването на левите и вероятното създаване на народен фронт във Франция е заплаха за Европа, че той ще спаси от комунизма нея като цяло и по-специално Франция. Той говори, че Германия няма териториални претенции в Европа и че тя никога няма да наруши мира…

— Нужни са преговори — каза Фланден.

— Но аз нямам намерение да ги водя пред лицето на свършените факти и под заплаха. Незабавно ще изляза по радиото и ще заявя, че ние не смятаме да оставим Страсбург под дулата на немските оръдия! Общественото мнение, народът на Франция искат действия!

— Господин премиер — каза примирително Фланден, — не си струва само да се разпалват страстите. А пресата ще успокои обществеността.

Той кимна към вечерните издания на вестниците, които донесоха преди минута.

— Ето, погледнете — Фланден вземаше от масата вестник след вестник и показваше на всички заглавията на първа страница. — „Ами дьо пьопл“: „Ние няма да се бием за Москва“, „Шок“: „Москва иска война!“, „Ентрансижан“: „Да се примирим със свършения факт.“

Пол-Бонкур взе от ръцете на Фланден „Ентрансижан“.

— Тук има и разяснение — „да се примирим със свършения факт, за да развържем ръцете на Германия за действия на изток“. Това е възмутително!

— Все пак правилно постъпихме — заяви генерал Морен, — че не рискувахме да воюваме и да бъде унищожена нашата армия от превъзхождащите я сили на противника.

В това време в Берлин, потривайки доволно ръце, Хитлер разправяше на своя военен министър генерал Бломберг:

— Всички ваши армейски сметки и пресмятания, нищо не струват в сравнение с политическия усет. Аз знаех, че французите няма да се съпротивяват, а англичаните и пръста си няма да мръднат. Не ни се наложи да даваме на войниците даже боеприпаси!

Генерал Бломберг изпитваше чувство на облекчение като след рискован скок над пропаст. Преди пет дена по настояване на фюрера той подписа заповед за осъществяване на „операция Щулунг“ — внезапно и едновременно вкарване на немските войски в Рейнската област. Подписа неохотно, защото знаеше, че армията е много слаба. На авиацията не можеше да се разчита — единственият тип самолет, годен да носи бомби, бе бавният „Юнкерс-52“. Ако Франция би отвърнала с военни мерки… Шахт се страхуваше от икономически репресии от страна на Запада. Но Хитлер, който изглежда разполагаше с убедителни данни, че французите няма да отговорят, а Западът няма да го осъди, настоя на своето. Решението бе в случай на каквато и да е френска реакция незабавно да се отстъпи. Фюрерът даже заяви: вие ще отстъпите, а аз ще се самоубия.

В края на краищата в Рейнската област изпратиха пет полка. Войниците бяха натоварени във вагони, казаха им, че отиват на маневри, и не им дадоха нито патрон. По пътя командирите отвориха дадените им пакети и чак тогава разбраха къде ги пращат. Влаковете спряха на десния бряг на Рейн. Само три батальона минаха през моста на левия бряг. Беше им наредено да се оттеглят веднага, ако на границата се появи дори само една френска рота. Но това не стана. Като изчакаха, немците вкараха в областта около трийсет хиляди войници.

… Вечерта имаше заседание на правителството. По време на почивката Фланден покани при себе си Потьомкин.

— Нито речта на Хитлер, нито меморандума, връчен тази сутрин от Нойрат на посланиците — каза министърът, — не направиха такова впечатление, каквото се преследваше с тях. Във всеки случай външнополитическата линия на Франция никак не се изменя. Нашето отношение към френско-съветския пакт си остава предишното.

— От само себе си се разбира — отговори Потьомкин. — Най-малкото колебание по този въпрос ще бъде изтълкувано от Германия и международното обществено мнение като проява на слабост от Франция и ще нанесе непоправим ущърб на нейния престиж. Убеден съм, че ако не беше френско-съветският пакт, Германия щеше да намери друг предлог за вкарване на свои войски в Рейнската област. Твърдостта е единственото средство за предотвратяване на нови усложнения. СССР винаги е бил привърженик на строгото изпълнение на международните задължения и никога не се е отклонявал от изпълнението на договорите. Настоявайки за противодействие на грубия произвол на Германия, Франция може да бъде сигурна, че ще срещне пълната подкрепа на СССР.

— Ние — каза Фланден — решихме засега да се въздържим от военни мерки. Ние разчитаме на Обществото на народите и на конференцията на локарнските държави, която ще се свика не по-късно от понеделник-вторник в Париж.

… Нито една страна освен СССР не ще осъди Берлин в Съвета на Обществото на народите. Съветът ще се ограничи само с констатиране на факта на нарушаване на международните договори от страна на Германия. Същото ще стане и на съвещанието на страните, сключили Локарнския договор.

След две седмици Потьомкин ще напише до Москва за престъпната „нерешителност и страхливост на Франция“. Между причините за това ще съобщи и следната:

След като се сблъска с примиренческата позиция на Англия, Франция се страхува да проявява такава твърдост и настойчивост, които биха могли да я доведат до разрив с най-могъщия й партньор. Към това трябва да се добави, че сред нейните съюзници и приятели се проявяват същите колебания и страх пред опасността от война с Германия.