Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Советский полпред сообщает…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Михаил Черноусов

Заглавие: Съветските дипломати съобщават

Преводач: Тотю Маринов; Павлина Маринова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: документалистика; очерк

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В.Търново

Излязла от печат: април 1982 г.

Редактор: Марин Цуцов

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Борис Въжаров

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стойка Радойчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1740

История

  1. — Добавяне

Въпреки опасността от война правителствата на Англия, Франция и САЩ не отговориха на предложението на СССР от 17 март за колективни мерки за борба срещу агресията. Както и по-рано, те „умиротворяваха“ агресорите.

След като свърши с Австрия, Хитлер се готвеше за завладяването на Чехословакия. Поводът бе „грижата“ за судетските немци, живеещи в тази страна. По сигнал от Берлин фашистката „судето-немска партия“, използвайки като предлог искането за самоуправление на немското малцинство, през май 1938 г. предизвика политическа криза. Германските войски бяха готови да нахлуят.

Чехословашкият народ реши да защити родината си с оръжие в ръка. Правителството заповяда на войските да заемат отбранителните линии. СССР изрази готовност да помогне на Чехословакия съгласно договора за взаимопомощ. Франция, също така свързана с Прага чрез договора, щеше да бъде принудена да изпълни своите задължения. Англия също не можеше да остане настрана.

Хитлер реши да отложи нахлуването и първо да изолира Чехословакия, като разруши френско-чехословашко-съветските договори. Англия и Франция бяха готови да отстъпят, като получиха от Германия фалшиви обещания за гарантиране на техните интереси.

 

 

Париж, вторник, 19 юли 1938 година

Столицата на Франция бе украсена със знамена и под ослепителното слънце блестеше с ярки цветове. На улицата излязоха стотици хиляди хора.

На гарата пристигна специален влак. Идваха английският крал Георг VI и кралицата Елизабет.

Някой от тълпата каза:

— През 1914 г. войната избухна няколко седмици след посещението у нас на бащата на Георг VI — Георг V…

Взети са най-строги мерки за сигурност — всички добре помнеха убийството на Барту. В навечерието арестуваха някои подозрителни лица. Пред погледа на краля и кралицата в този момент се изредиха десетки хиляди войници и полицаи по целия път на кортежа. Възторжената тълпа приветствува гостите, но не ги виждаше. Непроницаемата стена от охраната закриваше кралската двойка.

По обед в чест на гостите се състоя парад, след който се предвиждаше почивка за краля и кралицата. Но не и за съпровождащите ги ръководители на британското правителство — в това време те се срещаха с френските си колеги. Премиерът Чембърлейн пристигна на Ке д’Орсе заедно с министъра на външните работи лорд Халифакс.

Едуард Халифакс, който отдавна се стремеше към този пост, през март смени Антони Идън във Форин офис. Неговият час удари, когато най-после отношенията между Чембърлейн и Идън се развалиха. Премиерът демонстративно не се съобразяваше с Идън, отнасяше се към него с оскърбително пренебрежение. Не може да се каже, че те имаха сериозни разногласия по същността на линията на „умиротворяване“. Впрочем сам Идън въведе този термин в политическия лексикон. Появиха се обаче различия по въпросите на тактиката и методите на дипломацията.

Кризата настъпи през февруари, когато Чембърлейн започна неофициална преписка с Мусолини зад гърба на Идън. В името на помирението с фашистка Италия той бе готов да признае завладяването на Етиопия. Идън също беше за преговори с италианците, но за разлика от Чембърлейн настояваше преди това Рим да изтегли своите „доброволци“ от Испания. Чрез своя агент в английското посолство в Рим италианците бяха не само в течение на всички предстоящи стъпки на Лондон, но знаеха и за отношението на Чембърлейн към Идън, затова пет пари не даваха за него. Работата стигна дотам, че когато Идън покани италианския посланик в Лондон да го посети, Гранди му отговори, че е много зает: трябвало да отиде да играе голф. А на срещата на Чембърлейн и Идън с Гранди, премиерът заедно с посланика започнал да говори против собствения си министър. Идън не могъл да понесе това и си подал оставката. Но ненапразно го наричаха „щастливецът“. Оставката му донесе огромна популярност сред противниците на „умиротворяването“. На него му провървя — против волята си той беше принуден да си отиде, снемайки от себе си отговорността за британската политика на „умиротворяване“, която самият той провеждаше в живота. Да си отиде, за да се върне след година и половина с ореола на славата. Да си отиде, за да стане по-късно министър-председател на Великобритания.

Чембърлейн назначи на мястото на Идън близкия си по дух и възгледи 57-годишен Халифакс. Този аристократ, член на парламента от 1910 г., бе заемал доста министерски постове в различни правителства. Някога бе вицекрал на Индия. Висок, слабоват и муден, със спокоен глуховат глас и с постоянна приятна усмивка на лицето, Халифакс външно предразполагаше към себе си. Но нямаше много желаещи да общуват с него. Той обичаше с часове да философствува на морално-религиозни теми. Когато служел в Индия, зад кабинета му имало параклис, където се отправял преди сериозни срещи да моли бога, да просвети разума му.

Като министър на външните работи Халифакс лесно се примиряваше с това, че Чембърлейн сведе Форин офис до положението на своя дипломатическа канцелария. Той поддържаше напълно политиката на „умиротворяване“. През ноември 1937 г. по поръчение на Чембърлейн той направи неофициална визита в Германия за преговори с Хитлер за широко англо-германско споразумение. Събеседниците си допаднаха по своята омраза към Съветския съюз. Халифакс одобри всички действия на Хитлер и предложи Берлин и Лондон съвместно с Париж и Рим да преустроят съществуващия ред в Европа. Той си даде съгласието за „уреждане“ с Австрия, Чехословакия и Полша, „по възможност“ по мирен път, както и за връщането на германските колонии. Аншлусът на Австрия показа вече към какво води такова „уреждане“.

… Дуетът Чембърлейн-Халифакс се срещаше за втори път през последните три месеца с новия парижки дует Даладие-Боне. Първия път те разговаряха през април в Лондон, когато 54-годишният Даладие току-що бе съставил своя кабинет.

Син на дребен търговец, Едуард Даладие завършил лионската гимназия. Бил е учител, следвал е в университета, а след това е преподавал там история на Франция. След Първата световна война той решил да провери себе си в политиката. И сполучливо. През 1919 г. в Бурбонския дворец се появил нов депутат от Радикалсоциалистическата партия. На първо време при себе си го държал и побутвал нагоре по служебната стълбица уважаваният радикал Едуард Ерио. Но скоро положението на „второ аз“ на Ерио престанало да задоволява Даладие.

Когато върху вълните на икономическата и политическата криза укрепнаха профашистките настроения сред френската буржоазия, Даладие се оказа на повърхността — той бе заемал редица министерски постове и дори беше министър-председател, активно заставаше срещу работническата класа вътре в страната и беше за примирение с фашизма на международната арена. Като представител на дребната буржоазия той търсеше съюз с едрата, която в негово лице видя защитник на своите интереси и противник на Народния фронт. Преди три месеца той отново възглави правителството.

Даладие не влизаше в числото на известните оратори. Той нямаше дарбата да разпалва ентусиазъм у слушателите и да заслепява с красноречие. Той обичаше да се представя в ролята на „човек от народа“, постигнал всичко „благодарение на вродения талант“, какъвто впрочем нямаше. Мълчалив и мнителен, той бе човек на настроения — ту си въобразяваше, че е силна личност, ту се държеше страхливо.

На пръв поглед Чембърлейн и Даладие съществено се различаваха един от друг. Слабият, мъртвоблед търговец от Бирмингам с нос като ястребова човка, под който стърчаха мустаци, и възпълният син на сладкар, нисък, с шия като на бик, с хитри, недоверчиво оглеждащи всичко очи и с меланхолично гладко лице. Син на крупен политик, пред когото се отваряха всички врати, и скромен учител, който беше принуден с труд да си пробива път нагоре. Но между тях имаше много общи неща: и двамата бяха суетни и не понасяха чужди мнения. И двамата вярваха в „умиротворяването“ на фашистките диктатори и се смятаха за спасители на съществуващия строй. Възможността за социални промени ужасяваше и двамата: Чембърлейн, като произлязъл от управляващата върхушка, а Даладие като „малък човек“, направил кариера.

Когато се срещнаха, двата дуета не се нуждаеха от взаимно опипване на позициите, защото знаеха, че по принцип между тях няма разногласия, ще стане дума само за подробностите.

Когато и четиримата седнаха на масата, Чембърлейн каза:

— Аз мисля, че днес ние с удоволствие ще продължим нашия разговор от април. Майската криза около Чехословакия ни кара да се върнем към този проблем, тъй като положението стана крайно опасно. Ако господин Хитлер не прояви благоразумие и тръгне срещу Прага в подкрепа на судетските немци, общоевропейската война би станала неизбежна. Президентът на Чехословакия Бенеш обяви мобилизация, Москва даде да се разбере, че е готова да помогне на чехите…

— А Франция — Даладие продължи мисълта на Чембърлейн — ще бъде принудена съгласно системата на френско-чехословашко-съветските договори да обяви война на Германия.

— За разлика от нас — каза Халифакс — вие сте свързани с Прага и Москва чрез договори. А аз мога съвсем определено да заявя, че Англия не може да поеме върху себе си задължение към Франция в случай на война. Ние не искаме френските министри да решават въпроса, дали Англия трябва да воюва или не. Както каза един мой колега от кабинета, Чехословакия не струва даже и шпорите на един британски гренадир.

— Сега, слава богу — каза с примирение Чембърлейн, — въпросът не стои така. Фюрерът разчита на английското посредничество с цел да постигне някои отстъпки от Прага, насочени към осигуряване на чешкия неутралитет.

— Знам — прекъсна го Даладие. — Но в случай на изолиране на Чехословакия, Франция ще бъде заплашена по трите си граници…

— Аз съм убеден — продължаваше Чембърлейн, — че с Германия можем да се споразумеем. Хитлер не се стреми да погълне цяла Чехословакия, а иска само да присъедини Судетската област. Ако той постигне това по мирен път, няма защо да прибягва до насилие.

— Даже ако допуснем невъзможното — добави Халифакс, — да кажем, че Хитлер заграбва цяла Чехословакия. Повтарям, това е само предположение. Какво ще стане? След като Германия установи господство над Централна Европа, убеден съм, че тя няма да започне да се кара с Англия и Франция. Хитлер ще има само тесен коридор на изток. А там е само Русия.

— Освен това за част от Чехословакия — отбеляза Чембърлейн — претендират Полша и Унгария. При това те са съюзници на Германия. А при това положение каква помощ Франция всъщност би могла да окаже на Чехословакия? Или се надявате на русите?

— При никакви условия ние нямаме намерение да сътрудничим с болшевиките — каза Даладие. — Всъщност ние наистина не сме в състояние да окажем на чехите непосредствена помощ. Дори да обявим мобилизация, ще можем само да сковем германските войски на нашата граница. Разбира се, ние не можем да говорим открито за това, защото все пак с чехите имаме договор за взаимопомощ.

— Там е цялата работа! — възкликна Чембърлейн. — Неутрализирането на Чехословакия ще ви позволи да излезете с чест от това положение!

„Голяма чест — усмихна се Халифакс. — Френската армия не е по-лоша от немската. Наистина заедно с чехите и русите те биха могли да разгромят Хитлер. Но за Англия това е риск да бъде въвлечена във война, като по такъв начин ние ще загубим контрола над положението. А не бива да допуснем това. Хитлер трябва умело да бъде насочван. Насочван от изток.“

— Ние смятаме — каза той, като се обърна към Даладие и Боне, — първо, че в Судетската област може да се проведе плебисцит за присъединяването й към Германия. В резултат на това трябва да се предполага, че тя тихо и спокойно ще мине към Райха. Второ, необходимо е Чехословакия да бъде превърната в неутрална държава. Тогава съюзите на Прага с Москва и Париж автоматически ще бъдат ликвидирани. Без да губите престиж, вие ще се избавите от необходимостта да помагате на чехите. И Берлин ще бъде удовлетворен.

„А господин Хитлер — помисли си министърът — без затруднения ще може да се предвижи на изток“.

— По такъв начин — продължи на глас Халифакс — Съветска Русия ще бъде отстранена от участие в уреждането на европейските проблеми и няма да може да помогне на Чехословакия.

— Прекрасно — включи се в разговора Жорж Боне. — Всякакво споразумение е по-добро от световна война, която ще разруши цяла Европа, а победителят заедно с победения ще станат жертва на световния комунизъм.

Четирийсет и девет годишният Жорж Боне, който в миналото бе заемал редица министерски постове и за кратко време е бил премиер, през април бе повикан от Даладие за министър на външните работи. Двамата си разделиха ролите — Боне открито се изказваше за сговор с Хитлер, а Даладие като правило не говореше гласно за това. Но по същество те бяха съмишленици.

С идването на Боне от сградата на Министерството на външните работи на Ке д’Орсе започнаха да се изпращат подкупи на политиците и издателите на вестници, които се изказваха за съюз с фашистите. Той публично фалшифицираше данните за въоръжените сили на Франция, като представяше нещата така, че в случай на конфликт с Германия положението на Франция ще бъде безнадеждно. Купените от него вестникари бързо подхванаха тази лъжа. Неговите действия се обясняваха просто. Боне и стоящата зад гърба му банка „Братя Лазар“ се занимаваха с крупни спекулации на фондовата борса. Успехът им зависеше от отстъпките пред Хитлер. Даладие знаеше за това. Знаеше, но мълчаливо поощряваше линията на Боне за деморализация на населението. Майсторски подправяйки лъжата с полуистина, Боне усилено снабдяваше десния печат с материали, бичуващи „търговците на война“, със статии, пълни с клевети срещу Чехословакия, републиканска Испания и Съветския съюз. В тази кампания активно му помагаха бившите премиери Фланден и Лавал.

— Ние сме готови — Боне погледна Даладие — да окажем всякакъв натиск върху Прага, какъвто английското правителство ще сметне за желателен, за да се постигне мирно решение на судетския въпрос. Ако чехите и немците не могат да съжителствуват в рамките на една централизирана държава, трябва да се изолират едни от други.

Даладие кимна.

— Що се отнася до нашия договор с Москва — продължи Боне, — той е твърде условен и ние съвсем не се стремим да се опираме на него. Лично аз не съм привърженик на сътрудничеството с комунизма и ако френско-руският договор рухне в случай на неутрализиране на Чехословакия, аз само ще се радвам. Бих предпочел да разширим сътрудничеството с Полша и Румъния и да кажем на Русия, че Франция не се нуждае от нейната помощ.

— Отлично! — възкликна Чембърлейн. — Прага също не гори от желание да получи помощ от комунистите. Президентът Бенеш неотдавна казал на нашия посланик, че за него отношенията с Русия винаги са били второстепенен въпрос. Ако Западът, казал той, загуби интерес към Русия, то Прага също ще го загуби.

— А ние наистина сме загубили интерес към Русия — направи равносметка Халифакс. — Ние предлагаме да изпратим мисия в Прага за посредничество в преговорите й със судетските немци. Ако Бенеш не се съгласи на отстъпки пред Германия, трябва да го предупредим, че може да остане сам. Но аз мисля, че той ще се съгласи. Ние трябва да уредим чехословашкия проблем — без това е невъзможно споразумението между нашите две страни, от една страна, и Германия и Италия, от друга.

„Отново «пактът на четирите» — помисли Даладие. — Е, добре. Така поне ще избегнем войната и главното — социалните сътресения. Ако оставим работата на самотек, нашите леви могат да се активизират. Ето кое е най-страшно от всичко.“

— Кого предлагате да поставим начело на мисията? — попита Боне.

— Лорд Рънсимън — отговори Халифакс.

„Да, те всичко са решили предварително! — си каза Боне. — Както се казва, с приятелите не трябва да се церемониш.“

— Аз смятам — каза Даладие, — че няма да имаме възражения. Ясно е, че той е почтен човек.

Халифакс кимна. Той едва се удържа да не се усмихне, като си спомни разговора с лорд Рънсимън. Този глух старик, който едва се движи, никога не се е занимавал с международни въпроси. Сега му предстоеше да докаже на правителството на Чехословакия „законността“ на исканията на хитлеристите за откъсване на Судетската област и присъединяването й към Райха.

— Решено — завърши разговора Чембърлейн и пръв стана.

Вечерта на Ке д’Орсе даваха тържествен прием в чест на краля и кралицата. Залата беше осветена от свещи в два огромни златни свещника в стил ампир. Сто и петдесетте гости стояха край масите, покрити с покривки с везани от сърма листа. Блестяха кристалът, златото на чиниите, приборите и чашите.

— Ако Франция започне да защищава Чехословакия, това ще доведе до пълно разоряване на Западна Европа и до победа на болшевизма — каза посланикът на САЩ в Париж Уилям Булит на полския посланик Лукашевич. — А на мен можете да повярвате колко е страшно това.

— Франция няма да започне голяма война — каза в отговор Лукашевич. — Но ако Русия окаже помощ на Чехословакия, Полша е готова да воюва срещу болшевиките рамо до рамо с Германия. Моето правителство е убедено, че за три месеца руските войски ще бъдат напълно разгромени и Русия повече не ще представлява даже подобие на държава. Това ще бъде светкавична религиозна война между фашизма и болшевизма.

— Правилно — продължи Булит, като разглеждаше голяма ваза от позлатено сребро, която е принадлежала на Наполеон I. — А засега великите демокрации от Запада са длъжни да намерят начин да се помирят с господин Хитлер. Нека това бъде, да кажем, нов вариант на „пакта на четирите“. Моето правителство ще подкрепи такава акция.

В другия край на залата Ото Абец, емисар на Хитлер в Париж, се обърна към група гости:

— За какво трябва да воюваме? За това, че три милиона чехословашки немци искат да си останат немци?

Абец, възглавяващ френската секция на шпионското „бюро на Рибентроп“, ловък спекулант, човек, нелишен от култура и активен събеседник, бе женен за французойка. Той блестеше в парижките салони. Разполагайки с много пари, той подкупваше журналисти, издатели и политически дейци. Някога, в минути на откровеност, той се похвалил, че над дузина френски парламентаристи са в джоба му.

Боне сподели със съветския полпред Суриц, който миналата година след Берлин бе назначен в Париж, че тези дни в пийнало състояние Гьоринг казал на жената на Франсоа-Понсе: „Жалко, но сигурно ще ни се наложи да се бием. Как сглупихме, че заедно с Австрия не взехме и Судетската област. Кой би си мръднал тогава пръста! Впрочем, изглежда, че не са малко англичаните и французите, които дълбоко в себе си съжаляват, че тогава не сме ги избавили от чехословашкото бреме.“

— А за вас това наистина ли е бреме? — попита Суриц.

— О, разбира се, не, но какво можем да направим? Кризата всеки момент ще настъпи. Да обявим мобилизация? А как ще постъпи тогава Съветският съюз?

— Досега, кой знае защо, вие не се интересувахте от това, най-малко вие изграждате своята политика, като се съобразявате със СССР. Въпреки че отлично разбирате, че в Чехословакия се решават съдбините на света, че след нейното заграбване Германия ще заеме господствуващо положение в Европа — каза Суриц. — Вие не обсъждате и не съгласувате с нас нито едно ваше решение по чехословашкия въпрос, макар че имаме система от договори за взаимопомощ. Ние сме готови веднага да се притечем на помощ на Чехословакия, ако ни помолят. Но нас ни разделят с нея Полша и Румъния. За да пуснат те нашите войски, е необходим силен дипломатически натиск върху тях от страна на другите държави и по-специално Франция. А военните аспекти на проблема биха могли да обсъдят представителите на генералните щабове на нашите страни.

— Уви — Боне въздъхна повече с облекчение, отколкото със съжаление, — Полша и Румъния категорично отказват да пропуснат вашите войски през своите територии… Тогава Суриц ще напише до Москва:

Когато следиш внимателно тукашния печат, повече от половината заграбен от фашистите, ролята на банките и тръстовете, на реакционната военщина, когато наблюдаваш този панически страх, смесен с пиетет пред германската сила, когато всеки ден си свидетел на непрекъснато озъртане, отстъпки, на постепенното изгубване на своето самостоятелно лице във външната политика, когато най-после виждаш, че с всеки изминат ден фашизмът все повече надига глава и става все по-нагъл, неволно се раждат тревожни мисли.

На 3 август в Прага ще пристигне „независимият посредник“ лорд Рънсимън. Той ще заплашва чехословашкото правителство, че ако то не приеме всички условия на Хитлер, Англия и Франция ще захвърлят Чехословакия на произвола на съдбата.

Майски ще съобщи на Народния комисариат на външните работи:

След анексирането на Австрия в продължение на почти четири месеца английското правителство всячески оказваше натиск върху Чехословакия, препоръчвайки й максимални отстъпки на судетските немци. Почти всяка седмица лорд Халифакс викаше при себе си чехословашкия посланик и го съветваше, обръщаше му внимание, посочваше, предупреждаваше, даже заплашваше, искайки нови и нови отстъпки в полза на Берлин. Аз казах на лорд Халифакс (в съответствие с вашите директиви), че Съветският съюз се разочарова все повече от политиката на Англия и Франция, че той смята тази политика за слаба и късогледа, способна само да поощрява агресора към по-нататъшни скокове и че отговорността за приближаването и разпалването на нова световна война пада върху западните страни.