Михаил Черноусов
Съветските дипломати съобщават (17)

Залагайки на „германската и японската карта“ против Съветския съюз, управляващите кръгове в Англия, САЩ и Франция преминаха към пряк сговор с агресорите. Те дадоха на Хитлер да разбере, че няма да възразят против заграбването на малки страни от Германия в Европа, ако техните собствени граници и колонии останат неприкосновени. „Умиротворителите“ си правеха сметката, че като укрепи стратегическите си позиции в Европа и получи допълнителни икономически ресурси, Хитлер ще нападне Съветския съюз. А войната със СССР ще отслаби Германия като опасен противник и империалистически конкурент. Безразсъдният антисъветизъм заслепяваше западните политици и те не съзнаваха опасността за собствените си страни. В сметките си те виждаха само онова, което искаха да видят: Хитлер против „болшевишката опасност“.

Първата цел на германския фашизъм в Европа беше Австрия. Хитлер смяташе да я присъедини към Райха чрез „мирна еволюция“, както съветваха „умиротворителите“. Но се наложи тези планове да бъдат изменени.

Берлин, неделя, 13 март 1938 година

Гьоринг чакаше връзка с намиращия се в Лондон Рибентроп. Бе в отлично настроение, доволен от себе си, от това, как под негово ръководство бе осъществен „планът Ото“ за заграбването на Австрия. Всичко се нареди възможно най-добре. Фюрерът се страхуваше, че английското и френското правителство ще му попречат, но това не стана.

На 4 февруари Хитлер направи важни размествания в правителството. Той самият, държавен глава и шеф на правителството, се назначи за върховен главнокомандуващ. Военното министерство се закриваше. Кайтел стана началник-щаб на върховното командуване, а Йодл — негов заместник. За главнокомандуващ сухопътните сили бе назначен генерал Браухич, на Военноморските сили — адмирал Редер, а Гьоринг възглави военновъздушните сили. Нойрат излезе в почетна оставка, като поста министър на външните работи зае Рибентроп.

Преустройството на командуването на бойна нога, помисли Гьоринг, бе извършено навреме: предстояха големи дела.

Гьоринг с удоволствие си спомни отличния спектакъл, който фюрерът устрои в резиденцията си в Берхтесгаден преди месец. По негово искане там пристигна австрийският канцлер Шушниг. Като даде време на Шушниг само да изгълта оскъдната закуска, Хитлер му предяви ултиматум: да подпише протокол, по силата на който постът министър на обществената безопасност да се предостави на неговия агент, нациста Цайс-Инкварт, да амнистира и легализира дейността на австрийските нацисти, да се установят тесни икономически връзки между двете страни, тоест австрийската икономика да се подчини на Германия.

В момента, когато фюрерът говореше, Кайтел уж случайно влезе с група генерали и доложи, че армията е готова за нахлуване в Австрия. Той показа на Шушниг щателно разработения план за бомбардиране на главните градове. Предвиждало се някои от тях въобще да бъдат унищожени. Какъв израз доби лицето на Шушниг! Разбира се, той се съгласи с всичко.

Но след това канцлерът се изплашил от работниците, на които, виждате ли, не се харесвала мисълта за присъединяване към Райха, и преди четири дена насрочил за днес плебисцит за бъдещето на страната. Днес — плебисцит! Споменът за това сега разсмиваше Гьоринг. Още едно доказателство, че само един идиот може да насрочи сериозна работа за тринайсто число.

Завчера Гьоринг прекара целия ден на телефона. С Виена го свързваше пряка линия. Сутринта той говори с Цайс-Инкварт:

— Предайте на Шушниг, че фюрерът е разярен и настоява веднага да отмени плебисцита!

В два часа след обед Цайс-Инкварт съобщи:

— Шушниг отмени плебисцита.

— Отлично! Кажете му да върви по дяволите. Имам предвид още сега да си подаде оставката.

След час позвъни Цайс-Инкварт:

— Шушниг се съгласи.

— Разбира се, че ще се съгласи. А сега предайте на президента Миклас нашето искане да назначи Вас за канцлер.

Гьоринг трябваше да чака два часа отговор. В пет часа след обед Цайс-Инкварт доложи:

— Президентът отказа.

— А, така ли… Веднага заминавайте при него и му кажете, че ако продължава да упорствува, войските, които частично вече са на границата или се приближават към нея, ще започнат придвижване по целия фронт и Австрия ще прекрати своето съществуване. Нахлуването ще бъде спряно само ако в седем и половина часа ни съобщят, че Миклас Ви е назначил за канцлер.

Виена мълчеше.

В девет без четвърт Хитлер подписа „Директива № 2“ за нахлуване в Австрия на разсъмване на 12 март, съгласно „плана Ото“. Три минути след това Гьоринг отново се свързва с Цайс-Инкварт, който по това време фактически бе завзел властта във Виена:

— Слушайте внимателно. Трябва да ни изпратите такава телеграма. Записвайте. Диктувам: „Временното австрийско правителство, което след оставката на правителството на Шушниг смята за своя задача установяването на мир и ред в Австрия, се обръща към германското правителство с неотложна молба за поддръжка и помощ, за да се избегне кръвопролитието. За тази цел то моли германското правителство да изпрати колкото се може по-скоро войски.“ Записахте ли? Телеграфирайте!

Заради тези разговори Гьоринг закъсня за балета в Дома на авиацията. А без него не се решаваха да започнат спектакъла, макар че бе поканен и дипломатическият корпус.

След спектакъла, когато се разнесе слухът, че германските войски навлизат в Австрия, Гьоринг каза на приближилите се към него посланици:

— Недобросъвестността на канцлера Шушниг ни принуди да действуваме така. Фюрерът вече отпътува от Берлин, за да бъде утре сутринта във Виена.

Всичко мина почти гладко, но имаше и неща, за които Гьоринг си спомни със злоба. Много танкове се счупиха по пътя и останаха някъде около Линц. След това заседна тежката артилерия. Фюрерът, който на разсъмване мина през Линц за Виена, видял задръстванията по пътищата, побеснял и устроил скандал на генералите. За да се оправдаят, те казали: Ние предупреждавахме, че Германия още не е готова за война. Едва успели да потулят скандала. Чак днес сутринта леките танкове влезли във Виена, а бронираните коли и тежката артилерия били натоварени на железопътни платформи и така ги закарали в австрийската столица. Тържествената церемония в родината на Хитлер едва не се провалила.

Но в края на краищата това са подробности. Тази сутрин с имперски закон Австрия бе включена в състава на Райха. Гьоринг току-що чу по радиото речта на Хитлер, който говореше от балкона на кметството:

— Ако от австрийския град, където съм роден, провидението ме призова да ръководя Райха, то не можеше да не ми възложи и мисията да върна моята скъпа родина на германския Райх.

Гьоринг извика по телефона Рибентроп, който трябваше да успокои англичаните. Впрочем Гьоринг бе сигурен, че Чембърлейн няма да се възмущава. Не заяви ли той вчера, че английското правителство не може да гарантира защитата на Австрия. В Париж въобще си премълчаха, още повече, че Франция пак беше без правителство.

Телефонът иззвъня. Телефонистът съобщи, че след една минута ще има връзка с Лондон.

В това време телефонът иззвъня и в Лондон. Насреща бе Йоахим фон Рибентроп. Не случайно именно през тези дни той се намираше в английската столица. С това Хитлер искаше да покаже на целия свят, че Англия не е против заграбването на Австрия от Германия.

Рибентроп бе приет в Лондон с кралски почести и това му харесваше. Най-после той се оказа в центъра на вниманието. Няколко години беше посланик тук и в това си качество възглавяваше делегацията в Комитета по ненамеса. С английската столица го свързваха не най-добри спомени. Като посланик тук той често слушаше зад гърба си издевателски подигравки. Причина за това бяха неговата въпиеща нетактичност, самонадеяно-нелепата представа за своята собствена особа, както и абсолютното неразбиране на Англия и англичаните; веднага след пристигането си започна да нарушава нейните традиции. Преди връчване на акредитивните си писма Рибентроп устрои пресконференция. Това бе най-грубо пренебрегване на дипломатическите правила, а по време на нея той руга Англия за подценяване на „червената опасност“ и призова към обединяване с Германия за борба против комунизма. В Бъкингамския дворец приветствува краля с фашисткия поздрав вместо традиционното ръкостискане. Когато прие Майски, той организира срещата така, че, девет есесовци салютираха съветския пълномощен представител по пътя от колата до кабинета.

От 1934 г. той възглавяваше едновременно външнополитическия отдел на Националсоциалистическата партия и шпионското ведомство, което наричаха „бюрото на Рибентроп“ — важни постове, но те не му донесоха тъй желаните почести. Рибентроп не получи много почести и като посланик в Лондон. Но сега той се върна в английската столица с ново положение. Този път неговото самолюбие бе задоволено. Той пристигна с огромна свита съветници. Въобще откакто Хитлер реши да постави професионалните чиновници от „Вилхелмщрасе“ под началството на своя партиен сподвижник и назначи 45-годишния Рибентроп за министър, тоя хитроват бивш търговски агент по пласиране на евтини шампански вина не можеше без специалисти. За поста си той нямаше нито талант, нито знания, нито опит и заобикалящите го дипломати виждаха това. Рибентроп се опитваше да скрие недостатъците си с надменност и грубост.

Министърът с кръгозор и навици на пруски фелдфебел имаше болезнен стремеж да излага личността си на показ. В това отношение той се стараеше да подражава на Гьоринг, макар че бе далеч зад него. Живееше нашироко. Издействува си специален влак, който се състоеше от салон-вагон за самия него, два вагон-ресторанта и осем спални вагона за помощници, секретари и секретарки, съветници, консултанти и лична охрана. Всичко това напомняше цирк на колела, който опъваше шатрата си ту тук, ту там.

Рибентроп постоянно се чувствуваше напълно зависим от благосклонността на Хитлер и трескаво се стараеше да я запази. В обкръжението на Хитлер той имаше свой човек — Валтер Хевел, стар приятел на фюрера, на времето лежал заедно с него в затвора. Хевел му съобщаваше за това, което Хитлер говореше в тесен кръг. Въз основа на тези информации Рибентроп знаеше за намеренията и идеите на Хитлер и в нужния момент му ги поднасяше като свои собствени. Хитлер изпадаше във възторг и хвалеше неговата „феноменална интуиция и далновидност“.

Телефонът на бюрото на Гьоринг отново иззвъня. Този път той чу в слушалката гласа на Рибентроп.

— Добър ден, Гьоринг!

— Денят изглежда наистина е добър. Както знаете, фюрерът ме натовари с текущите правителствени работи, затова реших да Ви информирам. Възторгът в Австрия е неописуем. Това можете да чуете по радиото.

— Това настина е фантастично, нали? — възкликна Рибентроп.

— Разбира се! Фюрерът бе силно развълнуван миналата нощ, когато разговаря с мен. Не забравяйте, че той за пръв път от толкова години отново вижда своята родина. Но сега искам да поговоря с Вас по политически въпроси. Разбира се, историята за това, че сме предявили ултиматум, е глупост.

Думата „глупост“ Гьоринг произнесе с натъртване, като даде на Рибентроп да разбере какво да говори и как да се държи в Лондон. Той не можеше да си позволи голяма откровеност, след като знаеше, че разговорът му се подслушва от английското разузнаване, пък и не само от него.

— Австрийските националсоциалисти — продължи Гьоринг — ни помолиха да ги подкрепим; те се страхуваха от терора на червените и от гражданска война. Ние им заявихме, че няма да позволим на Шушниг да предизвика гражданска война. По пряка заповед на Шушниг или с негово съгласие комунистите и червените са били въоръжени и вече провеждали демонстрации, по време на които се разнасяли възгласи: „Да живее Москва!“ Затова Цайс-Инкварт, който по това време вече бе възглавил правителството, ни помоли незабавно да изпратим войски. Още преди това ние бяхме придвижили части към границата, тъй като не знаехме предварително дали ще има гражданска война или не. Това са фактите. Фюрерът смята, че след като сте в Лондон, трябва да разкажете там как в действителност е станало всичко това. Повтарям: абсолютно невярно е да се смята, че Германия е предявила ултиматум на Австрия.

— Днес имах откровен разговор с Чембърлейн — каза Рибентроп. — Той също не мисли така. Само журналистите започват да задават разни въпроси и аз, изглежда, не трябва да оставам повече тук. Това би изглеждало някак странно.

Гьоринг разбра, че на Рибентроп не му се иска да се пържи повече на огъня, да се оправдава за нахлуването в Австрия.

— Да, аз също мисля така. Но още веднъж кажете на Чембърлейн: не е вярно, че Германия е предявявала някакъв ултиматум. Това е лъжа. Цайс-Инкварт настойчиво ни е молил по телефона и телеграфа да изпратим войска.

— Разбрах Ви. Тук имах продължителни разговори за германо-английските отношения.

— Вие сам знаете, че никой не би се радвал повече от мен, ако действително установим отлични отношения с англичаните. Но нека те признаят, че ние също сме горда и свободна нация. Нали сме две братски нации в края на краищата.

„Ако Рибентроп не съумее да предаде дословно тази фраза на Чембърлейн — си помисли Гьоринг, — това ще направи английското разузнаване.“

— Чембърлейн — се чу от Лондон — ми направи много добро впечатление. Струва ми се, че той се стреми сериозно към споразумение с нас. Той каза, че винаги е желал да подобри англо-германските отношения. Сега ме помоли да предам на фюрера, че това е негово искрено желание и твърдо намерение. Казах му, че след решаването на австрийския въпрос споразумението между Англия и Германия ще се постигне по-лесно. Смятам, че той е на същото мнение.

— Тъй като целият този проблем е решен — каза Гьоринг — и всякаква опасност от вълнения или сътресения е премахната, всички трябва да са ни благодарни за ликвидирането на източника на кризата.

— И аз говорих тук за това. Тази промяна даже и да доведе до известни вълнения в даден момент, това ще бъде само от полза за англо-германското взаимно разбирателство.

„Идиот, какви ги дрънка — Гьоринг за малко не сне слушалката от ухото си, — вълнения, взаимно разбирателство.“

— Чембърлейн — продължи министърът на външните работи — ме попита относно Чехословакия. Отговорих, че нямаме нито желание, нито намерение да предприемаме нещо в тази насока. Обратно, ако там се отнасят добре с нашите братя-немци, ние безусловно ще стигнем до споразумение. А въобще моите преговори тук завършиха. Ако остана още, това може да изглежда странно…

— Аз също съм убеден, че Чембърлейн е напълно разумен човек — Гьоринг злобно прекъсна Рибентроп. „Той пак за това. Да, аз разбрах, че той повече не може да стърчи там, и дадох съгласие за неговото завръщане.“

— Моите впечатления от него са превъзходни — подхвана Рибентроп. — Някои мислят, че тук сега могат да възникнат затруднения: в очите на общественото мнение всичко станало ще изглежда като решение, натрапено със сила. Но аз имам впечатление, че всеки нормален англичанин, еснафът, ще се запита — какво я е еня Англия за Австрия?

— Разбира се — Гьоринг разбра, че е време да завършат разговора. — Това е съвършено ясно. Има работи, които засягат народа, и работи, които не го засягат. Всичко е повече или по-малко превъзходно, цари мир. Две нации се откриха взаимно, подадоха си ръце, възрадваха се и ликуват…

Четири дена по-късно, на 17 март, Народният комисариат на външните работи ще направи заявление пред представителите на съветския и чуждестранния печат. Текстът му ще се разпрати чрез съветските пълномощни представителства до чуждите държави.

Съветското правителство предупреждаваше, че международната пасивност и безнаказаността на агресията в един случай неизбежно ще повлекат след себе си повтарянето и умножаването на такива случаи. Събитията потвърждават правилността на тези предупреждения. Извършено е военно нахлуване в Австрия, отнета е независимостта на австрийския народ. Насилието създаде опасност за всички европейски държави, и не само за европейските. Възникна опасност за териториалната неприкосновеност, политическата, икономическата и културната независимост на малките народи. Тяхното заробване ще създаде предпоставки за натиск и даже за нападение и срещу големи държави. На първо място възниква заплаха за Чехословакия. А след това опасността заплашва да се разрасне в нови конфликти. Международното положение поставя пред всички миролюбиви държави въпроса за тяхната отговорност за по-нататъшната съдба на народите. Съветското правителство, както и преди, е готово да участвува в колективни действия, които да бъдат решени съвместно с него и които биха имали за цел да спрат по-нататъшното развитие на агресията и отстраняване на засилващата се опасност от нова световна касапница. То е съгласно да се пристъпи веднага към обсъждане с другите държави в Обществото на народите или вън от него на практически мерки, диктувани от обстоятелствата. Днес още не е късно. Нужно е всички, особено великите държави, да заемат твърда и недвусмислена позиция по проблема за колективно спасяване на мира. Утре може би ще бъде вече късно.