Танас отиде в двора и се качи по стръмната дървена стълба към гостната стая. Тя се намираше отделно от къщата. На времето я построи върху самия дувар и надвисваше над улицата като бойница на крепост. Искаше да я почисти, макар че никой не живееше в нея. Беше определена само за гости, така както някога в Кукуш всяко семейство, което държеше на името си, имаше подобна стая. В гостната Танас бе наредил като на изложба най-хубавата си покъщнина — големия креват с медените топки, постлан с червена ямболия, стария стенен часовник с топузите, фотографията от сватбата с жена си, още една, на русалийската трупа, най-отпред с него, панорамата на Кукуш, килимчето с пауните — единствената вещ, оцеляла след бягството им от града, четирите перници, везани от жена му, и още много други неща. Но главната особеност на стаята беше един старинен, висок прозорец, чиято рамка бе разделена на множество правоъгълни клетки, всяка с разноцветно стъкло. Той я беше купил още когато се засели в града, при развалянето на една турска административна сграда. Разбира се, стъклата бяха изпочупени, но Дафинов, джамджията, му намери нови — и жълти, и сини, и червени, и зелени, които пак нареди на рамката. Първите слънчеви лъчи винаги огряваха прозореца и разноцветните квадрати се отразяваха на пода като шарена черга. Този прозорец му напомняше за гостната в Кукуш и когато гледаше само него, имаше чувството, че е в стария град, който отдавна бе сринат със земята от гръцката артилерия и може би сега само бурени и плевели растяха върху останките на хубавите къщи…

Танас нямаше много работа в стаята. Избърса прахта. Всяка вещ тук напомняше покойната му жена Слава, затова никога не се застояваше. Но като видя бродираните възглавници, отново му стана мъчно за нея. Приживе никога не й говореше за чувствата си. Но когато вече я нямаше на тоя свят, той разбра как силно я е обичал и колко хиляди мигове е пропуснал да й каже това. Знаеше, че тя би се радвала. Но както ред други работи, които не можа да направи в живота си, и тази бе отложил за по-нататък, във вечността, когато щеше да има много време… Той вярваше, че макар и за малко, ще я види горе, на небето, и ще й каже всичко, с което можеше да я зарадва тук, на земята. Щеше да я помоли да му прости и за лошотията, и за причинените от него мъки, и тогава щеше да си иде в пъклото, където му беше мястото.

Той слезе по дървената стълба на двора. Наплиска си лицето с вода. Изреши се. Облече единствения си костюм от тънък вълнен плат, почти нов, който имаше от трийсет години. Сложи си и вратовръзката. На двора отряза с ножица всички цъфнали рози от двата храста. Изплакна ги с вода. Уви ги във влажна кърпа и ги сложи на дъното на пазарската чанта, за да не се виждат. Отделно наля в едно шишенце олио, а в друго ракия. Взе и една малка мотика с къса дръжка. Беше напълно готов за гробищата. Вдигна чантата и излезе на улицата, след като заключи портата.

Мина през града. Отби се в един магазин и купи най-голямата кутия шоколадови бонбони. Беше още рано. Той бавно тръгна по улица Серока. Поздрави се с някои познати, но не се спря. Отмина дървеното мостче и пое пътя към казармата. Гробищата бяха близо. Той отиваше редовно там, за да не помисли жена му, че я е забравил. Влезе през голямата желязна двукрила порта и закрачи по главната алея. Тук беше винаги хладно и въздухът свеж. Близките на умрелите бяха насадили почти до всеки гроб дървета, храсти и цветя. Сви наляво и видя паметника на жена си. Беше от хубав, черен витошки гранит. На времето Танас изтегли всичките си спестявания, за да го поръча. Остана доволен. Танас спря до гроба и каза гласно:

— Добро утро, Славо. И аз най-сетне довтасах да се видим и поговорим… Сега ти е добре, времето е топло…

И наистина денят беше много хубав. Жегата още не се чувствуваше. По небето нямаше ни едно облаче. Но друг път, когато биваше студено, валеше дъжд или всичко бе покрито със сняг, Танас много я жалеше. Тогава й казваше:

— Студено ли ти е, сиротата ми?…

Той остави розите върху гранита и почна да изважда нещата от чантата. Кандилцето блещукаше през стъклото на паметника. Отвори желязната вратичка. Взе празното шишенце и сложи пълното с олио. Йордан гробарят добре си гледа работата, помисли Танас. Провери кутийката с шамандурките и фитилчетата за кандилото. Бяха се свършили. Изтича до черквицата. Купи нова кутийка и я поставя на мястото й. Изправи се и огледа внимателно гроба. Тревата беше свежа и току-що полята с вода. В средата се стелеше лента от разноцветни теменужки. Хареса я много. Тръгна да потърси Йордан гробаря. Намери го в края. Копаеше пресен гроб.

— Добро утро, Йордане.

— Добро утро, дедо Танасе — му отговори Йордан, на когото само главата стърчеше над земята.

Беше почти изкопал ямата. Изправи се на ръце и се измъкна навън. Двамата седнаха на тревата. Танас го почерпи с цигара. Запалиха. Каза му, че е доволен, задето така добре поддържа гроба на жена му.

— Малко мераклии останаха като тебе, дедо Танасе — му рече Йордан.

Танас извади портфейла и му даде една банкнота.

— Много е.

— Не е много. А цветята са хубави.

Йордан потърка парите от брадясалата си буза и рече:

— На хаирлия да е!…

Танас попита за кого копае.

— За един старец, дошъл от село. Не го знаеш. В края на юли и началото на август мрат като мухи!

Но не знаеше защо. Йордан се впусна надълго и широко да обяснява колко работа му се отваря през тия месеци.

— Айде — април… иди-дойди! Още е студено. Сменя се времето. Ама август, такъв хубав месец, да се чудиш.

Накрая се разбраха, че е божа работа. Танас попита кой свещеник е дежурен днеска. Разбра, че след половин час щял да дойде старият поп Санде, с когото бяха приятели. Той покани и Йордан за молитвата.

— Как може, ще дойда! — рече той и пак се смъкна в ямата.

Танас се запъти към черквицата. Купи много малки свещички. Върна се на гроба. Извади мотиката и взе да разкопава цветята, като от време на време измъкваше с ръка бурените, но все поглеждаше за поп Санде. Най-после се зададе. Танас избърса ръцете си и изтича към него. Свещеникът носеше чанта. Уговориха се, че има малко работа в черквата и веднага след това ще дойде. Танас се върна.

Около гроба почнаха да се събират хора. Първо дойдоха две жени в черно. Мълчаливо се поздравиха. Танас и понятие нямаше кои са. Сетне наближиха още жени. Не че ги беше канил, но тук, от съседните гробове винаги идваха да присъствуват на молитвата разни хора. Дойдоха и двама просяци. Единият беше чист турчин. Казваха му Салѝята. Известен беше като ревностен посетител на църквите и гробищата. Обикаляше цялата околия и даже присъствува при освещаването на новата църква в едно село до границата, когато един разпопен поп застреля владиката Борис. Беше глухоням, но с жива мимика. Винаги разказваше за убийството така картинно, както в пантомима. Понеже не можеше да говори, издаваше гърлени звуци, подобно на мучене, и голямата му гуша непрекъснато се движеше. Другият просяк бе един дребничък, необръснат мъж, с отрязани крака, който на коленете си бе сложил парчета от автомобилни гуми и така се придвижваше по улиците на града.

Салѝята първо се наведе и целуна ръка на Танас. Посочи паметника и заплака. Не че познаваше покойната, но големият му опит го бе научил кога трябва да плаче и за разлика от други хора плачеше искрено. Танас се трогна. Салѝята взе свещичките, оставени на тревата, и ги раздаде на присъствуващите, като непрекъснато се кръстеше. Той помагаше, с каквото може, също като близък роднина при такива случаи, за да заслужи след това пшеницата, парчето хляб, бонбоните или чашката ракия, а в най-добрия случай — някоя дребна пара̀. И Салѝята се трудеше според възможностите си. Многозначително сложи пръст на челото, сякаш се е сетил нещо, и изтичва към черквицата да извика поп Санде. Другият просяк, с отрязаните крака, се прекръсти три пъти, като всеки път навеждаше цялото тяло напред и удряше главата си от тревата в знак на голяма скръб.

— Е, мари Славо… — рече една от жените и изхлипа. Беше облечена цялата в черно, от тия жени, които всеки ден са на гробищата и отиват в къщи само да опят. — Отърва се и ти от тоя свет…

Танас я погледна така накриво, че жената начаса млъкна и скришом се прекръсти. Салѝята вървеше пред поп Санде. Заедно с него дойдоха и старият псалт от църквата, същият, който пееше в банята, а след него крачеше Йордан с гола глава. Каскета си държеше в ръцете. Поп Санде извади от чантата одеждите и си сложи епитрахила. Постави върху кадилницата няколко късчета тамян и запя. Псалтът му пригласяше. От време на време жените също пропиваха „Господи, помилуй!“ или „Амин!“. Танас стоеше изправен, със запалена свещ и никого не гледаше. Не мислеше за нищо и искаше по-скоро да свърши молитвата. Накрая целуна ръка на поп Санде. Даде му пари, а също и на псалта. Салѝята обиколи присъствуващите с кутията шоколадови бонбони, като пръв си взе от нея и непрекъснато се кръстеше. Имаше още много и затова пак обиколи с кутията. Танас с ръка му посочи, че останалите са за Салѝята. Бръкна за дребни пари и ги даде на двамата просяци. Салѝята се наведе и му целуна ръка. Танас се сети за ракията и извади лимонаденото шише. Бе взел и чашки. Първо наля на Йордан. Той изпи последователно три. Салѝята непрекъснато гледаше шишето. Танас му го подаде. Той веднага се отдръпна зад един паметник и надигна шишето. Танас виждаше как след всяка глътка се повдига и спада гушата му. Понеже жените продължаваха да стоят, Танас остави чантата до паметника и отиде да навести други гробове. Спря се пред тоя на Елица. Там имаше голям паметник — като пирамида, с петолъчка отгоре. Бяха я закачили след Девети септември. В същия гроб лежеше и баба й. Тя не можа да я прежали и наскоро след нейната смърт почина. Запали свещичките за двете. Забоде ги в пръстта и остана прав, докато догорят, защото такъв бе обичаят. Въпреки че на гроба нямаше кръст, Танас редовно в деня на смъртта й и на Архангел Михаил викаше поп да й чете молитва. Според Елица може би нямаше бог, но Танас знаеше, че момичето беше с чисто сърце и ако има, той би я прибрал при себе си. За всеки случай не биваше да го гневят… Свещичките изгоряха. Танас се запъти към западния край на гробищата, където бяха разстреляните от Народния съд. С мъка намери гроба на Нако. Дървеният кръст бе вече изгнил и полегнал на едната страна. Запали и на него една свещ. Но нямаше търпение да чака, докато изгори. Все едно! Сигурно скоро ще се видят в пъклото и тогава ще се разберат кой е бил прав и кой крив… Танас се върна на гроба на жена си. Църкварите се бяха разотишли. Салѝята внимателно бе оставил празното лимонадено шише на парапета. Танас сложи всичко в чантата и се изправи.

— Е хайде, Славо, довиждане — рече Танас. — Скоро пак ще дойда.

Но вместо след тия думи да тръгне, изведнаж мъката го налегна. За малко щеше да се разплаче. Седна до паметника да се успокои. Започна да си спомня най-хубавите мигове от живота им. Те не бяха бог знае колко, но не можеше да ги забрави. Спомни си колко беше хубава, но от тия кротки жени, които никога не разбират това. Гордееше се с нея. Остана хубава до края на живота си. Когато в тоя проклет ден се прибра от работа и я завари мъртва, напълно облечена върху леглото, тя беше все така хубава или може би му се стори тогава тъй. Усмивката й седеше на лицето. Най-сетне болното й сърце бе опряло да работи, но тя не се бе мъчила. Бог я взе тихо и спокойно от тоя свят, защото така заслужаваше. А как се смееше, боже господи! Като същинско канарче… Само едно я мъчеше. Син господ не ни даде. Но това стана заради мене, не заради нея. Аз бях прокълнатият. Тя бе божи човек, а аз на дявола… И той си спомни дните, когато очакваха син. Спомни си надеждата, която пареше гърдите му и не го оставяше да спи по цели нощи. На мене винаги ми е бил такъв късметът! Требваше всичко да се разбърка тъкмо когато аз чаках радост… И все така е било — или война ще се случи, или щеше да има земетресение, но това, дето чаках, немаше да дочакам! Танас вярваше в съдбата и знаеше колко е безсилен човек срещу нея. На младини това го дълбоко бунтуваше, но с годините точно тая вяра в съдбата го успокояваше. Каквото има да се случи — ще се случи, независимо дали аз искам или не искам, често си повтаряше той.

Беше есента на 1912 година. Турците не умееха да скриват чувствата си, не умееха да се сдържат. При тях всичко бе изписано на лицето им. Презрителни погледи, резки заканителни движения, псувни и Танас разбра, че лошото, което се надига, е съвсем близо. Турците много лесно се връщаха към старите порядки, а може би и никога не бяха ги забравяли, само чакаха сгоден случай, за да стоварят върху раята всичката си злоба от неуедиците в империята. Танас познаваше тази злоба от дете. Той помнеше първия ужас, който изпита, когато в селото му влезе аскер и хвана попа. Не знаеше за какво. Връзваха го за краката нагоре и под главата му слагаха запалена метла, та димът да го души. Много мъки изтърпя този поп, но нищо не каза. Остана сакат и след два месеца умря… Години минаха оттогава, но турските дивотии все се повтаряха. Бързо станаха пишма̀н за дадените свободи. Обърнаха стария тефтер. Когато обикаляше по служба из планините, отново дочу за някои зулуми. Там убили българин, четник заклали, на друго място мома озлочестили, на тоя кехая взели толко и толко шилета… Танас все по-рядко и по-рядко излизаше. Щом все пак се налагаше, гледаше да се върне по светло. Ако нощта го заваряше извън града, не тръгваше по шосетата, а заобикаляше по пътеки или вървеше направо низ полето. Научи и кучето си да върви на 20 крачки пред него. То отиваше напред и при най-малка опасност се връщаше и го спираше. Танас беше въоръжен добре. Двата нагана висяха отстрани под куртката му в кобури, които постоянно стояха разкопчани. Дочу и някои думи, казани от турските пеливани по селата. Бяха му се люто заканили. Не можаха да забравят, че е бил комита. Беше готов на всичко. Само да дочакам сина си, често повтаряше той. Никога в живота си не е искал да остане жив, както сега. Портата затваряше отвътре с дебело желязо. Оръжието си оставяше на пода до кревата. Често пъти скачаше нощем и още сънен хващаше пушката. Жена му го успокояваше. Понякога викаше мъчително насън и тя дълго време го разтърсваше, докато дойде на себе си.

Веднаж, когато Танас се връщаше в Кукуш, видя по шосето голяма група хора. Наближи и разбра, че са арестанти. Имаше и поп между тях. Всички бяха навързани с вериги. Той си носеше униформата на полковник, взета от Стамбул, и турците го помислиха за свой човек, освен туй говореше много хубаво турски. Жандарите му отдадоха чест. Танас се спря. Почерпи ги всички с цигари. Попита ги кого карат. Казаха му, че някакви душмани на империята от Дойранско. Бяха към шейсет души. Попита къде ще ги водят. Казаха му в Солун, в Едикуле. Всички без изключение бяха българи. Сърцето му се сви от мъка. Танас предпазливо изказа предположението, че тия прости селяни едва ли могат да бутнат царщината. Отговориха му, че не знае на какво са способни тия кучета. За доказателство му посочиха папазина.

— Има ли папазин и даскал — голема е рабо̀тата! — каза началникът на конвоя.

Танас се скара по турски на арестантите защо се бунтуват. Сетне измоли и те да седнат край шосето. Искаше да си починат малко. Селяните го гледаха напълно безчувствено. Имаха много измъчен и изтощен вид. Началникът на конвоя му каза, че им е заповядано да бързат. Танас даде две лири. Едната — да се почерпят войниците, а другата — да купят тютюн на тия пезевенци. Единственото, което можа да направи. Турците се трогнаха от бакшиша. Разделиха се, като му отдадоха големи поклони. Помислиха го за някой от тия улави техни управници, дето са учили във Френско.

След няколко дни Танас отново трябваше да замине в планината. Там нарочно дойде да го види неговият стар другар Нако, дето му беше запазил краденото оръжие в Стамбулските казарми. На времето той бе шетал с някаква чета към Воденско. Двамата се много уважаваха.

— Танасе — му рече Нако, — беят на чифлика ти крои нещо. Въоръжил е десет души. Сега те чакат на шосето да минеш.

— Какво да правам?

— Ела тая вечер да прѐспиш при мене в Нема̀нци. Къщата ми е с дебели дувари. Който и да дойде, двамата ке се оправиме.

— Добре — рече Танас. — Само да не стане беля. Ако са много, нема да ги удържиме.

— Много са — каза Нако. — Освен тия десет души, там са и синовете му, ама оръжието им е калпаво.

Тая нощ Танас преспа̀ при Нако. На сутринта тръгна за Кукуш. Добре че на шосето застигна една турска военна част. Смеси се с войниците и така се прибра. Жените не бяха мигнали цяла нощ. Като го видяха, се хвърлиха на врата му и плачеха. Успокои ги, доколкото можа, но тревогата в себе си не успя да потисне. От турците в самия Кукуш не се страхуваше. Бяха в добри отношения. Но вън от града, дето действуваха съвсем други закони, знаеше, че е оставен сам на себе си. Един ден каймакаминът изпрати да го извикат. Отиде със свито сърце.

— Буйрум, Танас ефенди…

Той седна на стола.

— Що има, каймакам бей?

— Ето що, Танас ефенди. Скрий се тия дни, където намериш!

Танас изрази външно учудване, въпреки че очакваше подобно нещо.

— Защо? Да не съм нещо сбърка̀л! Или не си върша работата?

— Не, Танасе. Доволни сме от тебе. Мирен човек стана. Но искам да избегаш…

— Некой друг ли от началниците ми се е заканил?

— Не. От нас в Кукуш нема кой да те закачи. Но по селата сега е размирно. Мобилизират турците в армията. Дават им оръжие. Могат да те убият.

Танас размисли. Поиска му се да каже за заканата на бея и синовете му, но реши, че е излишно.

— Война ли ке има, каймакам бей?

— Война — отговори турчинът, като въздъхна.

Танас не попита с кого ще е войната. Смяташе, че дните на империята са преброени. Но знаеше също така, че хората стават много лоши, когато загубват властта си. Сбогуваха се. Кавалер човек! — помисли Танас за каймакамина. Щом лично го бе извикал да го предупреди, значи опасността е голяма. Прибра се в къщи и трескаво почна да се приготвя. Жените му подаваха това-онова. Взе една вълнена фанела. Намери си и старите опинци. Реши да бъде с турската униформа. Можеше малко от малко да го запази. Жените се разреваха. Танас се ядоса. Провери си пушката.

— Къде ми отиваш, Дилбер Танасе… Дѐтето нема да види тейко си… — нареждаше баба му.

Жена му още повече се разрида.

— Ти да мълчиш! — й викна Танас.

Но сетне се разкая. Не биваше така да се разделят. Всичко можеше да стане. Първо поговори отделно с баба си. Даде й нарежданията. Остави й всички пари, които имаше. Баба му го успокои.

— Докато съм жива, от глад никой нема да умре.

— Да пазиш детето! Ако е мъжко, Гоце да го кръстите, на Гоце Делчев.

После остана насаме с жена си. Целуна я.

— Славо — рече й той, — аз тръгвам веке оттука, да не гледаш утре как ке ме режат на мръвки турците…

— Кой ке ти стори нещо? Всички те познават. Ето и в махалата те обичат и уважават. Зло никой от тебе не е видел.

— Така е — рече Танас. — Но градът е пълен с аскер от чужди места. Като ме видат, все некой ке каже — ето, този е стар комита. Що го остават да ходи жив по улиците!

Слава повече не плачеше. Наведе глава и мълчеше. Танас се чудеше как да се измъкне незабелязано от Кукуш. Същия ден в града пристигнаха два табура. На другата сутрин, преди да изгрее слънцето, Танас облече униформата. Заметна пелерината. Взе под нея покритата къса манлихера, а отгоре преметна чифтето. Провери наганите, преди да ги сложи в кобурите. На голо запаса две ленти патрони. От студения метал почувствува как кръстът му изтръпна. Зарадва се, задето е така добре въоръжен. Докато ме убият, голем зор ке видат, си рече той. Само да не ми стрелят от засада. Иначе мнозина ке натръшкам! Беше бодър. Пред опасностите винаги се стягаше. Малкото години на мирен живот не заличиха това, що бе научил от четничеството. Помисли как ще е най-лесно да заблуди турците. Изкара на двора четирите кози. Бяха му домазлък. Отвърза кучето. То почна да се върти като лудо от радост и да скача по Танас. Го̀ркото, си рече той, мисли, че на лов ке о̀диме. Жена му го изпрати до портата. Не й даде да излезе на улицата.

Козите си знаеха пътя и веднага тръгнаха напред. Танас ги пусна да отминат. Кучето му вървеше на двайсет крачки пред него. Видя в края на улицата двама човека. Затича се към тях и бързо се върна. Погледна го право в очите. Беше весело и въртеше опашка.

— Хубаво, разбрах. Демѐк нема страшно! Това ли искаш да ми кажеш? — Танас винаги говореше на кучето като на човек и беше твърдо убеден, че то всичко разбира, само дето не може да говори.

Наистина двамата се оказаха мирни турци. По тоя час рядко можеше да срещнеш българин на улицата. Поздравиха се като стари приятели. Излезе благополучно от Кукуш. Щом стигна пътеката за село Нема̀нци, пусна пак козите напред. Те знаеха пътя. За тях не се никак грижеше.

Беше решил да отиде първо при Нако. Ако се съгласи да дойде с мен, добре ще е. Сам се повече боеше. Нако много мразеше турците и те него. Имаше подозрение, че след Хуриета бе застрелял един турчин, но властта нямаше никакви доказателства. Иначе щеше да гине в Едѝ-куле. Влезе в Неманци и стигна къщата на Нако. Танас потропа на портата. Дълго време никой не му отговаряше, сякаш всички бяха измрели. Знаеше, че Нако има пет деца, макар да бе по-млад на години. Най-сетне чу отвътре гласа му.

— Кой е?

— Аз съм, Танас.

Нако предпазливо открехна портата. В едната си ръка държеше пушка. Влязоха в одаята. И петте му дребни дечица стояха прави около майка си. Изглежда и при него е напечено…

— Лоша ни е рабо̀тата, Нако — рече Танас.

— Цела вечер читаците се въртат около дувара.

— Какво сметаш да правиш?

— Ке бегам. Иначе ке подпалят къщата и ке изго̀рат децата.

— Нѐ се бой! Сега сме двама — успокои го Танас.

Нако се приготви като за лов. Решиха да се правят пред турците на ловджии, па ако се случи нещо, тогава да си покажат зъбите. Не мина без разправии. Жената на Нако взе да вие и нарежда. Децата се разреваха. Накрая Нако се много разлюти. Напсува поред всички.

— Про̀сти се и ти като хората! — му рече Танас. — Всичко става…

Първо мина жена му и целуна ръка на Нако. Сетне едно по едно се изредиха и петте му сополиви деца.

— Като се върнам, ке ви донѐсум шекѐр! — им рече той за успокоение.

Танас остави козите в двора на Нако. Повече не му трябваха. Жена му ги изпрати чак извън селото. Като излязоха на полето, пуснаха кучетата. Танас погледна ръцете на Нако. Целите се тресяха. Не от страх или притеснение, това беше у него постоянно. И друг път се беше чудил как може с такива ръце да е толкова добър ловец. Разделиха се един от друг. Старата ловна страст ги обхвана. Кучето на Танас направи стойка. Той вдигна бързо чифтето. Пред него литна един бял мешкелдек — голямо пиле като кокошка. Танас бързо стреля. Мешкелдекът падна като камък на земята. Счу му се някой да вика. Обърна се по посока на Нако. Той се бе отдалечил на стотина крачки. Танас прибра мешкелдека.

— Тичай бързо! — му извика пак Нако.

Разбра, че става нещо. Завтече се. Нако бе застанал на едно хълмче.

— Гледай там!… — му рече той.

На около километър от тях ясно се забелязваха низами. Танас ги преброи. Десет.

— Към града отиват — рече Танас.

— Не. Вървяха по шосето. Но щом гръмна твоята пушка, веднага извиха насам.

— Брей, мама му стара! — извика Танас.

Без да си кажат дума, и двамата побягнаха към едно деренце. Кучетата се завтекоха по тях. Танас, който си бе навлякъл много дрехи и носеше две пушки, бързо се задъха. Но Нако тичаше като сърна напред и не спря да си починат.на Танас душата щеше да изскочи от умора. Най-сетне излязоха далеч, на една друга височина. Танас се просна на тревата да си събере душата. Не можеше дума да продума. Кучетата легнаха край тях. Виждаше се всичко наоколо. Низамите стигнаха височината, от която Танас уби мешкелдека.

— Нако — рече Танас, — играе тука некакво въже, ама да видим какво ке да е…

— Нема да е за арно! — рече Нако.

Турските войници се спряха и останаха на височината.

Двамата вече не можеха да мръднат оттук. По едно време низамите се разделиха. Едните тръгнаха право към Танас и Нако, а другите почнаха издалеч да ги заобикалят.

— Да бегаме! — рече Нако.

— Къде ке бегаме? Ако тръгнем налево — отиваме в Кукуш, дето ке ни причакат. Ако хванем назад, все са турски села.

Помълчаха и зачакаха какво ще стане.

— Ние с тебе, Нако, ке имаме убава сватба днеска…

— Айде, бре!

— Ке видиш!…

Когато аскерлиите наближиха, Танас и Нако лазешком слязоха отново в дерето. Там имаше бахчи и ниви с царевица. Пак затичаха. Вече навлязоха в нивите. Тъкмо мислеха, че са се измъкнали, изведнаж пред тях изскочи турски орач.

— Дръжте ги! Ето ги!… — започна да вика орачът. Танас и Нако се спряха. И двамата, без да си продумат, се подвоумиха дали да стрелят. В тоя момент пилещарите вдигнаха едно ято яребици. Танас се опря пред турчина.

— Що викаш, бре! Що вдигаш тая гюрултия! Не виждаш ли, че сме тръгнали яребици да бием? Що плашиш пилетата?…

Дали повярва на лъжата им, Танас не можеше да се закълне, но като видя оръжието, иска не иска, се направи, че им е повярвал.

— Ако само още един път викнеш — рече Танас, — ке те за̀коля!

Тоя път, без да тичат, навлязоха в една падина и наближиха Ериклѝя. Беше малко село — чифлик на Хасан бей. Трябваше да пресекат шосето от село Грамадна за Кукуш. Тук беше най-опасното място. Никой не ги спря. Отдалечиха се в Ериклийското поле. В далечината видяха стадо говеда.

— Требе да са най-малко пет-шесто̀тин — рече Нако.

Наближиха стадото. Имаше крави, телета, биволици и биволи. Влязоха сред добитъка и седнаха на тревата. Говедарите не ги видяха. Сега пак погледнаха нататък към войската. Бяха се събрали на едно място.

— Усетили са, че сме избегали — рече Танас.

Низамите тръгнаха към шосето. Нако и Танас се приготвиха да бягат.но за голямо тяхно учудване, след като излязоха на шосето, войниците се запътиха към Грамадна.

— Мислят, че сме отишли нататък — рече Нако.

Двамата не се успокоиха. Продължаваха да бъдат нащрек. Танас много искаше да се разсъблече и да забърше тялото си, плувнало в пот. Освен това се яви силен вятър, доста студен. Почна да кашля. Трябваше непрекъснато да се придвижват от едно място на друго. Щом говедата се местеха, ставаха и те, за да бъдат винаги закрити. Танас забеляза едно дере. Омръзна им да вървят по акъла на говедата. Спуснаха се в него. Тук беше завет. Тъкмо Танас искаше да се разсъблече и подсуши, чуха мучене зад храста. Отидоха натам. Един говедар се изпречи пред тях. Току-що се бе отелила кравата и той стоеше край теленцето, цялото още мокро. Не казаха нито дума на говедаря и продължиха нататък по деренцето. Недалеч се намираше търлото на Гоце кехая, стар приятел от комитските години. Беше богат човек. Притежаваше 5 хиляди крави. Щом наближиха търлото, бухнаха да лаят псета. Изкачиха се на височината, дето бяха кошарите. За да не дразнят повече кучетата, закриха се зад едни скали. По едно време Нако скочи. Точно над тях се спускаха шест души аскер. Късно беше да бягат. Приготвиха си оръжието. Изглежда, още не ги бяха забелязали. Танас помисли малко и рече:

— Нако, аз ке излезам пред турците и ке вървам на пейсет крачки преди тебе. Ако тия ми извикат „дур“, ке залегнам и ке стрелям. Ке гледам на първо време да сваля барем двама, та да се стрепнат. Ти ке отидеш малко настрани и ке о̀диш след мене. Щом чуеш, че стрелям, почвай и ти, та да ги поставим между два огъна. Мислим, като нищо да ги апнеме тия шест души!…

Танас излезе от прикритието и тръгна напред. Чу гласа на Нако.

— Аман бре, Танасе!… Отиваш право у ръцете им.

— Ти тръгвай зад мене, нѐ се коси!

Колкото повече ги наближаваше, толкова повече Танас се успокояваше. По облеклото им разбра, че не са тия, дето ги преследваха. Когато наближи още, с радост видя между тях своя стар приятел Мустафа. В мирните години често ходеха заедно на лов.

— Добър ден, бай Танасе — му рече Мустафа.

— Добър ден. Дека така бре, Мустафа?

— Бегаме, бай Танасе. Голем огин е по нас.

— От кой бегате?

— От гърците. Биеме се вече към Солун. Направиха ни на пакана̀. Армията на границата се разтури и всички бегаме кой накъде види.

За Танас беше новост, че войната е почнала и че гърците вече се бият при Солун. Това го силно зарадва. Чак сега Танас разгледа шестте войници. Пушките и дрехите им бяха целите в кал. Изглежда, че са много падали, докато се домъкнат дотук, си рече Танас. Отиде си царщината им!… Танас гледаше уплашените им лица и извика силно на Нако. Той пристигна с насочена пушка към войниците. Изведнаж Мустафа заплака и сграбчи двете ръце на Танас.

— Аман, бай Танасе…

— Защо аман? — не можа да разбере в първия миг Танас.

— Страх ни е…

— Нако, веднага свали пушката! Това са добри човеци!

Нако свали пушката.

— Аз на приятели не посегам! — рече Танас.

— Про̀сти ни, Танас ефенди. Като те видех, си рекох — той сигурно е излезал с чета и сега ке ни изколи всичките.

— Не бой се, нали ме познаваш?

Танас бързо съобрази, че и те са не по-малко уплашени от тях, но не се издаде. Седнаха на тревата всички. Танас извади кесията с тютюн и почерпи турците.

— А ти, Танас ефенди, що в това размирно време натука?

— Остави се — рече Танас. — Купих една крава от Енешево. Отели ми се дома, а днеска земала да избега и дошла тука при говедата. Сега не можем да я хванем и вържем. Чакаме говедарите да откарат добитъка в село и на шосето ке я хванем и вържем.

Като даде това обяснение, Танас сам се учуди на лъжата си. Брей, мама му стара! — си рече той доволен. — Една такава лъжа измислих, дълга от тука до Стамбул!… Поседяха още малко. Вече мръкваше. Турците се сбогуваха и тръгнаха, но все се извръщаха назад. Страх ги беше да не им стрелят в гърба. Танас и Нако се върнаха обратно към стадото. Говедата се събираха и се повлякоха към село. Двамата влязоха между добитъка. Лека-полека довтасаха до Енешево. Там преспаха в къщата на дядо Ильо, стар ятак на четниците. Но цяла нощ Нако се въртя и пъшка. На разсъмване, когато Танас спеше дълбоко, той го събуди.

— Що има, Нако?

— Танасе, аз тука се много съклетисах. Все ми е акълот в къщата и дѐцата. Турците могат да ги избият. По-хубаво е да се върна, па каквото ще да става!

Танас го разбра. Нали и той чакаше син?… Нако се подлагаше на голяма опасност, но е прав! Завиждаше на приятеля си за децата, а, от друга страна, си казваше, че син му нема да е такъв мърляв и сополив като Наковите. Целиот ке го облѐче в коприна!

— Ти най-добре си знаеш. Само да се вардиш отдалеко. Пък ако има нещо, дотичай насам! Аз ке останам.

Сутринта при Танас се събраха мъжете от Енешево. Обсъждаха какво да правят. Балканската война бе почнала. Трябваше с нещо да се помогне. Набързо избраха Танас за свой началник. Изкопаха скритото оръжие. Той внимателно го прегледа. Въоръжиха най-младите и най-опитните. Останалите също не се деляха. Всеки сграбна каквото можа, кой хубава сопа, кой брадва. Танас строи селяните на двора. Не остана много доволен, но нямаше как. Държа им реч, че трябва да помогнат на българската армия, която идва. Накара всички да си вземат хляб и сирене и ги изведе вън от селото. Разположи ги на шосето откъм Гевгели. Провери на всички позицията. Изведнаж се зададоха низами. Вървяха не в строй, а бързо, като подтичваха от време на време. Страхът и тях гонеше. Но селяните, като зърнаха турците, веднага побягнаха кой накъде види. Войската се изниза по шосето, а Танас от злоба му идеше да плаче. Подгони с пушката селяните и едва след обед успя отново да ги събере. Наби двама от тях за пример на останалите.

— Следния път ке избесим всички! — рече Танас. Но сам не си вярваше на заканата.

Боже господи, с тия пленници ли ке помогнеш на българската армия! Немаш си кабаат, Танасе… Отново ги поведе на шосето. Този път ги разположи близо до себе си.

— Бога ми — рече им той, — а̀ некой побегне, а̀ на место ке го утепам! — и се прекръсти, та да се уверят, че тоя път шега няма.

Изпрати далеч по шосето двама съгледвачи. Пак зачака. По едно време се вдигна прах. Съгледвачите бягаха право към тях като зайци.

— Стойте бре, вашта мама! — кресна Танас, но те префучаха край него. Бяха си хвърлили и пушките. Чу само как извикаха:

— Кавалерия иде. Бегайте, братя!…

Даже нямаше нужда от тия думи. Всички селяни толкова бързо хукнаха, че Танас успя да види само пушилката по шосето зад тях. Остана отново сам. Трябваше да направи нещо за собствената си безопасност. Ако наистина иде кавалерия, най-голямата глупост ке е да побегне. Тогава ке ме видат и съсекат. Лазешком мина в деренцето край пътя. Казваха му Киселата вода. Тук течеше и минерална, и сладка. Хората идваха отдалеч да пият лековитата вода. Залегна. Прикри се хубаво и зачака. В далечината се зададе един конник. Танас почака още малко, докато се убеди, че няма никаква кавалерия. Изпсува на майка двамата съгледвачи и се изтегли докрая на шосето. Конят му бе изморен. Такъв хубав, черен ат, ама без ни един бял косъм, Танас не бе видял досега. От устата на коня излизаше пяна. Човекът върху него беше с офицерски дрехи. Забеляза, че е добре въоръжен. Като наближи достатъчно, Танас изскочи на шосето и насочи пушката. Турчинът спря.

— Добър вечер — го поздрави Танас по турски.

— Добър вечер — каза ездачът, като несъзнателно хвана пушката.

— Остави пушката на место! — му рече Танас.

Конят играеше напред-назад с пяна на уста.

— Кой си ти? — го попита ездачът.

— Аз съм орман меймури. Какво има в тия дисаги?

— Караме хазната от Гевгели — рече турчинът.

Танас трепна. Като погледна дисагите, реши, че има много оки злато. Изглежда, и турчинът забеляза това трепване, защото използува момента и заби шпорите в хълбоците на коня. Черният ат направи голям скок встрани, право в дерето. Танас се обърна и стреля, но късно. Не успя да улучи. Трябваше да се хвърли по очи на шосето, понеже един куршум пропищя край ухото му. Турчинът също бе стрелял по него. Докато лежеше, забил глава в пръстта, Танас горчиво псуваше на майка селяните. Най-сетне се изправи. Видя как конникът хвана през полето право към железопътната линия. Бягаше към турското село Армутчи. Мръкна. Танас бавно се върна. Сега целият му гняв изкипя. Тръгна от къща на къща и изкарваше селяните пред себе си като говеда. Събра ги в една голяма стая на училището. Отначало искаше поред да им стовари тоягите, но изведнаж се почувствува много уморен.

— Що мълчите бе, пеливани? Айде некой от вас да каже нещо!

Никой не посмя да се обади. Тогава Танас им разказа за гевгелийската хазна. Нарочно преувеличи товара.

— Имаше барем сто о̀ки зла̀то! Сега да бехте най-богатите хора в Македония. Но на простия човек не е дадено да е богат. Така ви се пада!…

Тоя път селяните бързо излязоха от вцепенението. Почнаха да цъкат и да се тюхкат.

— Ту, мама му стара, такъв келепир!… Брей, анасана!… — се чуваха възгласите им.

Танас прецени в себе си, че с тия хора не може нищо да направи. Не смееше да се върне и в Кукуш, защото мислеше, че е пълен още с войска. Той не знаеше, че турците вече се изтеглят оттам, че около шейсет кукушани, влезли като четници, запалили казармите в града и избягали в лозята при манастира „Свети Георги“. Всичко се беше объркало и нямаше откъде да научи. Никой селянин не смееше да припари към Кукуш. Реши да изчака събитията тук и да слезе в града с българската армия.

Отначало само като слух, а сетне със сигурност узнаха, че тя наближава. Танас разбра това и по кервана от каруци, който се точеше по всички шосета. Натоварили покъщнина, жени, деца, турците бягаха. Жал му беше за тия прости хорица. Не бяха с нищо виновни. Събра селяните отново. Тоя път куражът им бе силно нараснал. Чудеше се тия ли са страхливите зайци, дето взеха един конник за цяла турска кавалерия. Но не беше време да се обиждат. Първо сложи ред в изоставеното от турците имущество. На едно място съраха добитъка. Само овце имаше към двайсет хиляди. Не даде никому да влезе в турска къща или да присвои имот.

— Турците ке се върнат — рече Танас на селяните. — Това и за тех е родно мѐсто. Ние не сме янкеседжии!…

Макар с неудоволствие и ропот, но го послушаха. След туй дойдоха куриери. Казаха на Танас, че откъм Дойран идва сръбска войска. Радостта му се помрачи. Той очакваше да срещне първо българи. Но все пак и те бяха съюзници. По заповед на Танас селяните изклаха трийсет крави. Напалиха огньове край шосето и почнаха да варят месото в казани. Поръча на всяка къща в селото да приготви погачи. Той знаеше от какво има нужда една войска, която е била толкова път.немаше да се посрамят с посрещането! Привечер се зададе сръбската войска. Беше кавалерийска част. Прегърнаха се, разцелуваха се. Всички вярваха, че сърби, гърци и българи са се събрали да освободят християните. Не знаеха нищо за предварителните споразумения, че Македония отново се разкъсва на части. Тия дни Танас непрекъснато се грижеше за настаняването на войниците и за храната им. Накрая се много съклетиса и се върна в Кукуш. Жените плакаха от радост.

Чети под водачеството на Тодор Александров бяха заели вече града. Беше краят на октомври. Представиха го на воеводата. Първото нещо, което каза на Танас, бе следното:

— Да не мислите, че ще я караме както досега! Вие много навредихте на движението. Станахте турски чиновници. Отсега нататък ще трябва да изкупите предателството!

— Нѐ те познавам — му рече Танас, — но по думите ти разбирам, че си ептен улав. Язък за Македония!

Двама от четниците на Тодор Александров извадиха револвери, но Танас беше по-бърз.

— Що?! Искате арнаутска сватба ли да правим? — рече той. — Чули сте моето име…

Тодор Александров с властен жест спря четниците. Танас се учуди от тая сурова дисциплина.

— Помисли си — му рече Тодор. — Ти си българин! Сега ти прощавам…

Танас повече не каза дума и си отиде в къщи. Затвори се в една от стаите и пи цяла нощ ракия. Искаше да забрави всичко, а мисълта му все се връщаше към новия воевода. Лицето му, боже господи!… — все си повтаряше Танас и тогава, и после. — Алѝс икона! Такова едно сухо, изпѝено… Ама и брадата му, и очите му светат!… Първата среща между двамата остави в душата му само объркване и болка. От друга страна пък си казваше, че времената са други. Старите вече умряха. Може би така требва да бъде?… И като дългогодишен съзнателен четник реши да подкрепи новите чорбаджии на Организацията, както ги наричаше в себе си.

Коремът на жена му явно растеше. Детето навлезе в деветия месец. На тебе ке прилича, говореше му Слава, много е лудо — все рипа… Една баба каза, че главата му била нагоре и щяло да се роди с краката напред. Танас се много уплаши. Успокояваха го, че можело и в последния момент да се извърти. Той не вярваше напълно. При мене всичко става с мъка, си мислеше Танас.

Един ясен слънчев ден отиде на пазара. Беше в началото на лятото. Още докато вървеше, стори му се, че чува някакво бумтене. Не са гръмотевици, си каза той. Когато обаче стигна пазара, видя, че никой не купува, ни продава. Мъжете се бяха събрали на купчини и пазеха тихо. Ясно се долавяше канонада. Следобед разбраха, че сърби и гърци се съюзили срещу българите. Няколко снаряда паднаха съвсем близо до Кукуш. Никой официално не съобщи за новата война. Българските войски се бяха изтеглили от града по посока на гръцката граница и вече се биеха.

Тодор Александров събра всички бивши четници в училището. Всеки носеше оръжието си. Вкупом потеглиха извън Кукуш. Не им беше ясно къде точно се бият. Хванаха три места: Саръгьол, Саламаново и Карабунар. Направиха си хубави дълбоки окопи и зачакаха. На другия ден чуха пукотевица откъм Солун. Скоро разбраха, че воеводата Георги Мончев води вече сражение с гърците. Изстрелите приближаваха. Четата на Мончев отстъпваше. Танас огледа позицията. Макар че окопите не бяха лоши, веригата беше много тънка. От човек до човек имаше голямо разстояние. Едва ли дълго ке издържиме, си рече той. Гърците бяха поставили оръдия откъм планините и биеха непрекъснато цялото поле. Лека-полека откриха и позициите на доброволците. Снарядите падаха вече пред и зад окопите. Цялата тая война беше непозната на Танас. Той бе свикнал да гледа противника със собствените си очи, а тоя път противник нямаше. Хитри гърци! Искат с топове да ни избият, си рече Танас. По едно време солунската чета на Георги Мончев, която се биеше далеч пред тях, бегом се вля в окопите на кукушани. Самият воевода бе ранен на пет-шест места от куршуми и го изнесоха назад. Гърците усилваха стрелбата. Срещу позициите на доброволците започнаха да прииждат първите бежанци. Измъчени и изморени, кой какво можал да грабне в ръцете, те прииждаха все повече и повече. Пропуснаха ги. Отминаваха нататък към Кукуш. Вечерта Танас с ужас гледаше как цялото поле свети. Селата на юг от града горяха. Не спираха да се точат кервани от бежанци, каруци, уплашен добитък. През нощта гърците почти прекратиха стрелбата. Танас не спа. Тоя път се измъчваше истински. Мисълта му беше все в Кукуш. Къде е жена му? Да не би да е родила? Понеже тия дни требваше да роди…

А в същото време Кукуш се изпразваше с часове. Всеки товареше каквото може от покъщнината на каруци и се изтегляше към България. В дома на Танас двете жени не знаеха какво да правят. Долният етаж бе превърнат в болница. Непрекъснато пристигаха ранени български войници. Те помагаха с каквото могат. Дойдоха зетят и сестрата на Танас. Казаха им да се приготвят.на сутринта ще бягат. Слава плачеше непрекъснато. Изведнаж посред нощ взе решение.

— Бабо — каза тя, — не знам какво става с Танас. Ке идам да видам.

— Къде мари, ти акъл имаш ли? — каза баба й. — Дѐте чакаш!

— Защо ми е дѐте без него! Иди веднага изкарай коня!

Баба й за пръв път виждаше Слава така твърда в решението си. С мъка оседлаха коня. Слава се качи. Танас я беше учил да язди. Баба й също тръгна с нея в нощта. Водеше коня за юздата. Излязоха от Кукуш. Бежанците от юг продължаваха да минават. Двете питаха къде са доброволците. Всеки махаше неопределено нататък, а други бързаха и въобще не отговаряха. Жените не знаеха накъде отиват. Внезапно наблизо удари снаряд. Земята изрева. Конят се вдигна на задните крака и се изскубна заедно с юздата от ръцете на бабата. Слава успя да се задържи, но само за миг. След това се строполи на земята. Добре, че конят не побягна. Беше кротък и обучен, но не за артилерийска стрелба. Обезумяла, баба й се наведе над нея. Болките почнаха. Старата жена завика в нощта.

— Хора-а-а-а, хора, елате и помогнете!

Една каруца спря. Някакъв селянин се приближи. От каруцата слязоха стара и млада жена. Без думи разбраха всичко. Слава раждаше. Но бежанците не искаха да спрат. Качиха Слава на каруцата. Коня завързаха зад нея и потеглиха. Болките следваха една след друга. Каруцата беше пълна с багаж. Тя лежеше върху тюфлеците и юрганите. Трите дребни деца на бежанците се притискаха до гърдите й. Място нямаше. Почна да вика от болки. И така, още преди да стигнат до Кукуш, пред селянина, жена му и трите деца Слава роди мъртво момченце. Изгуби много кръв и беше в безсъзнание. Селянинът спря да починат пред самия Кукуш. Баба й уви мъртвото дете не в приготвените пелени и шапчица, накичена с фурлини, а в едни парцали. Селянинът изкопа плитко гробче. Прочетоха „Отче наш“ и заровиха детето. Слава не дойде в съзнание. На разсъмване влязоха в града. Баба й покани бежанците да отпочинат в къщата им. Те продължиха. Двама български санитари вдигнаха побелялата от загуба на кръв Слава и я отнесоха в горния кат на къщата. Баба й доведе един военен лекар. Направи й каквото можа. Тя отвори очи. Разбра веднага какво е станало. Заплака тихо и безутешно. Дойдоха сестрата и зетят на Танас. Бяха вдигнали своя багаж и караха трета каруца за Слава и баба й. Попитаха ги какво да вземат от къщата. Нямаше никакво време. Взеха няколко дребни вещи, дрехи и завивки. В долния кат ранените войници стенеха. Бяха изкарали умрелите на двора, наредени един до друг. Те чакаха някой да ги погребе. Бавно каруците потеглиха. Слава даже не се обърна да погледне къщата, която оставяха. Лежеше със затворени очи и плачеше.

Но Танас не знаеше нищо. Само на разсъмване разбра, че днес ще бъде последната битка. Още рано сутринта започна артилерийската стрелба. Тоя път биеха с фугасни снаряди самия Кукуш. Дим и пламък се понесе от града. От позицията се наблюдаваше добре. Всички гледаха все назад към горящия град. Частите на българската армия почнаха да се изтеглят. Минаваха край окопите на доброволците. Заповедта беше те да ги прикриват.няколко артилерийски батареи, изстреляли вече последните си снаряди, също се изтеглиха назад. Тоя ден беше най-трудният за Танас и останалите. Цяла гръцка дивизия се разположи срещу тяхната верига и предприе първата си атака. Предварително бяха напили войниците си. Вдигнаха се, като се тълпяха на купчини. Танас с мъка на сърце помисли — само две оръдия да имахме, на пакана̀ щехме да ги сторим!… Той спокойно се мереше и стреляше непрекъснато. Полето пред тях се осея с трупове. Но напънът беше голям. Верига след верига те настъпваха. Гърците успяха да ги изтласкат назад във втория ред окопи, но не можаха да пробият позицията. Българското командуване изпрати на помощ една батарея оръдия. Но какво можеше да направи тя? След като изстреляха малкото снаряди, батареята се оттегли. Не че гърците ги превъзхождаха като бойци. За това говореха труповете им по полето пред позициите. Но бяха много и добре въоръжени. Накрая българската армия получи заповед да се изтегли.^[1]

Останаха сами. Гърците отново се раздвижиха. Всички доброволци очакваха атака. Някой предложи да запалят тревата и къпините на полето. Запалиха ги. Вятърът духаше срещу гърците и носеше дима право към тях. Нищо се не виждаше. Атака не предприеха. Но нещо почна да бучи. Танас гледаше откъде иде тоя непознат, малко мелодичен шум. Разстанаха от окопите. По небето летеше аероплан. Танас беше чувал, че има такова чудо, но сега за пръв път в живота си го виждаше. Никой нищо не каза на доброволците, но те всички мислеха, че е български. Вдигнаха пушките в ръка и ги размахаха в знак на поздрав, чу се „ура“… Танас зарева с цяло гърло. Аеропланът направи кръг точно около тяхната позиция и се изгуби на юг. Сега е свършено с гърците! — си каза Танас. Ке им платат за Кукуш. Ама хубаво ке им платат!… Всеки се вслушваше да чуе избухването на бомбите, но вместо това първият снаряд падна съвсем близо до окопите. Разбраха, че самолетът е бил вражески. След като направи кръга над позициите, бе съобщил точното им разположение, скрито от очите на гръцките артилеристи поради дима на запалената трева. Снаряд след снаряд се сипеха в окопите. Доброволците не смееха глава да вдигнат. Земята се тресеше. Биха с артилерията часове наред. Лека-полека някакъв ужас обхвана Танас. Устата му от страх пресъхна. Той искаше да скочи и побегне от окопа. Но видя какво бе станало с тия, които не издържаха. Всички лежаха избити по полето. Искаше като къртица да се зарови все по-дълбоко в черната земя. Тук ке ми е гробот, си каза той. Барем сам си го изкопах!… Вече не мислеше нито за жена си, нито за Кукуш. По едно време стрелбата спря. Настъпи тишина, която още повече ужаси Танас. Той не знаеше какво да прави. Взе си пушката и побягна назад през голото поле към горящия град. Видя, че и другите разстанаха от окопите и бягаха заедно с него. Не се даже замисли дали това, дето прави, е хубаво. Пък и никой не ги спря.

До самия град тичаше, колкото му крака държат. Щом се уморяваше, спираше и пак… Най-сетне стигна. Чудеше се откъде да проникне. Отвсякъде гореше. Заобиколи го и влезе по една по-запазена улица. Човек не видя. Само две крави тичаха по калдъръма, спираха се и мучеха. Дим се носеше навсякъде и задушаваше Танас. Дълго трябваше да се промъква към дома си между горящите къщи. Тяхната махала още беше запазена. Тук не бяха попаднали фугасните снаряди. Като излезе на улицата, нямаше нито една разрушена къща. Портата стоеше широко отворена. Застана на прага. Искаше да извика „Славо“, но млъкна, като видя убитите български войници, наредени на двора, бинтовани с парцали. Мина през долния кат на къщата. Никой не му обърна внимание. Няколко санитари превързваха ранените. Изкачи се по стълбата. Вратите на стаите бяха разтворени. Цялата им наредба си стоеше непокътната. Погледна към отворения долап и разхвърляните дрехи по пода. Потърси да не са му оставили бележка. Нямаше. Изтича към къщата на сестра си. Не можа да мине. Нататък всичко гореше. Върна се обратно. Попита санитарите за жена си и баба си. Никой нищо не знаеше. В яхъра, напълно оседлан, цвилеше конят му. Изкара го на двора и го върза за смоквицата. Реши да бяга по-нататък с него. Тоя път тревогата за Слава така го обхвана, че самообладанието го напусна. Отваряше и затваряше вратите на горния кат. Даже малко полегна на широкото легло с медните топки, но след миг пак скочи. От време на време избухваха снаряди, все далеч от къщата. Бият в центъра на града, си каза Танас и после уточни — бият чаршията. Погледна долу улицата. Няколко санитарни каруци товареха ранените. Помисли, че е време да се измъкне и той. Но нещо го спираше. Сякаш вече нямаше своя воля. Чувствуваше се безкрайно уморен.

Слезе в дюкяна. По рафтовете още стояха топовете коприна, бархети, кадифета… Танас се спря и разгледа магазина. Чудеше се какво да вземе. Видя напитките, наредени на рафта. Коняк нямаше. Баба му го бе дала за ранените войници. Избра три бутилки тантура. Това беше специалитет, нещо като ликьор, с известно име в Македония. Правете го един майстор в Солун. След като се поколеба малко, Танас надигна едната бутилка. Бързо я изпи до дъно. Останалите две пъхна в джобовете на куртката си. Помисли още какво може да вземе… Напълни празния си патронташ с бонбони. Отделно напълни джобовете на панталоните си с шекер-леблебия. От изпития ликьор му стана по-добре. Мисълта му вече работеше по-точно и чак сега прецени напълно положението. Жените са избегали — си каза той. — Градът е сринат. Скоро пламъците ке дойдат и към нашта махала. От къщата нищо нема да остане. Барем да намерех едно парче хлеб и сирене, оти не знам сетне кога ке ям!… Реши да тръгне там, дето бяха кехаите му. Щеше да намери храна. Започна да прибира това-онова. Изми се на двора. Преоблече се с ново бельо. Взе си най-хубавите обувки. Изпразни в дисагите джобовете с бонбони и леблебия. Нареди в патронташите си патрони. Провери револверите. Всичко беше наред. Въпреки жегата взе си старото кепе и офицерската мушама. Все се качваше и слизаше по дървената стълба, като товареше коня.

Танас отиде в дюкяна. Извади всички останали бутилки с ликьор. Повлече сандъка с бонбоните и каквото имаше за ядене. Влезе в стаята на ранените. Миришеше на мърша. Всички го гледаха уплашени като кучета. Разговори се с един, на когото липсваха двата крака. Надяваха се скоро да ги вдигнат. Танас раздаде на войниците всичко. Сети се, че не е заключил дюкяна, но се изсмя на себе си. Заключен или отключен, щеше да изгори заедно със стоката! Пак дойдоха санитарни каруци. Танас помогна да качат ранените. Каруците отминаха нататък по улицата. Върна се. В двора бяха останали само убитите, наредени един до друг. Пътят на бежанците не минаваше край дома на Танас. Цялата махала се беше изпразнила. Сега той бе останал сам в къщата си, а може би сам в целия град. Долу на двора конят цвилеше…

Влезе в гостната. Огледа поред всички дванайсет картини на Геновева. Знаеше, че вече никога нямаше да ги има. Погледна се в едно огледало. В стаята имаше точно шест. След всеки две картини следваше огледало. Лицето му беше бледо, брадясало, с тъмни кръгове около очите. Наблизо избухна снаряд. Той отвори големия прозорец с разноцветните стъкла. Огънят наближаваше, но Танас все още не тръгваше. Не можеше да се раздели с гостната стая, неговата гордост. Отвори дървения скрин с резба. Най-отгоре стоеше шапчицата на детето, накичена със златни фурлини. Боже господи — си рече Танас с тревога, — защо не са я взели?… Сетне се успокои. Нека се роди живо и здраво, аз жълтици ке му намерам и повече, и по-големи! Но реши да вземе шапчицата. Все пак пари са това! Кой знае как ке живееме за в бъдеще? Може и да потребват… На няколко пъти той отваря и затваря скрина и мислеше, че е взел шапчицата, но когато се качи на коня, разбра, че я е забравил. Не искаше да се върне обратно, защото смяташе, че няма да му върви. Така тя остана в къщата, която изгоря.

Тъкмо щеше да излезе от стаята и канарчето запя. Тоя път Танас не издържа и заплака. Откачи от тавана клетката, отвори вратичката и пусна птичето. Канарчето кацна на прозореца и не искаше да излети. Бутна го с ръка. То хвръкна и се залепи на дувара. Не може да лети, горкото, си каза той, в клетката е отвикнало.

Спусна се на двора. Погали уплашения кон по шията. Изведе го на улицата. Димът се стелеше вече и по нея. Яхна коня и без да се обърне назад, го пришпори по калдъръма.

Излезе от града и на една височина се спря. Дълго гледа горящия град. Боже господи, какви градини, какви къщи, какви постели… Спомни си, че баба му наскоро бе докарала стока за сто и двайсет лири. Стана му мъчно и тежко, но сетне пак си даде кураж. Де бре, Танасе! Дете чакаш! Син ке имаш! Здрав и силен си. Ке напрайте нова къща, нова гостна, още по-хубава!… Но в дълбочината на душата си той предчувствуваше, че тоя град никога няма да върне старата си хубост, многобройното си пъргаво население и гледаните имоти. Те оставаха за гърците.

Пришпори коня по пътя за село Смехча. Вече се движела с колоната бежанци. Избра тая посока, понеже искаше да навести кехаите си. Народ, главно жени, деца и старци, с по една бохчичка в ръка, вървеше по прашния път. Танас с тревога си помисли за своите. Къде ли са сега? Дали детето се е родило по пътя?… В Смехча намери двамата си кехаи. Овци при тях нямаше. Казаха му, че армията ги е конфискувала и изклала за храна.

— Добре са направили — рече Танас. — Иначе гърците ке ги вземат.

Кехаите го попитаха къде да дянат вълната. Бяха събрали повече от хиляда оки. Танас не знаеше.

— Ако можете, продайте я. На мене не ми требе. Ваша е!

Кехаите заклатиха глава. И те трябваше да бягат. За какво им беше толкова вълна. Дадоха му сирене и хляб. Още през нощта Танас се вдигна по пътя за Порой. Селото се бе изпразнило. Продължи нататък към Демир Хисар. Градът беше претъпкан с бежанци. Отиде на гарата. Хиляди бездомни хора стояха и чакаха влака. Навсякъде се виждаше изоставен багаж, юргани, килими, бохчалъци. Хората ги хвърляха, където намерят. Само и само да се качат на влака! Едва следобед се разбра, че няма да дойде. Народът отне се вдигна. Всеки взе най-необходимото в ръка. След два часа гарата се очисти. Само вятърът развяваше дрехите и чаршафите по купчините, захвърлени от бежанците. Танас се свря и погледна мъртвата гара, където оставаше много покъщнина. Качи се на коня и взе пътя към Беласица.

На разсъмване Танас прехвърли планината. Познавате я на пръсти. Коня остави в едно село, понеже нямаше с какво да го нахрани. След това се спусна в валете и тръгна по шосето. Вървеше към Света Врач. Беше се забавил и бежанците бяха отминали нататък, към Кресненското дефиле. Крачеше сам, с преметната пушка на рамо, напълно спокоен. Знаеше, че тук няма чужди войници. Никак не беше ял. Отдавна свърши хляба и сиренето на кехаите. Чудеше се откъде да намери някакъв залък. Бонбоните и небет-шекера остави в дисагите на коня. По пътя се спря при една чешма. Напи се хубаво с вода и наплиска лицето си. Тъкмо се бършеше с ръкава, и на шосето изскочиха двама войници. Бяха в българска униформа, но някак много окъсани. В първия миг реши, че са дезертьори, но щом видя опинците на краката им (а единият носеше потури), разбра, че са селяни, които са навлекли униформите, откраднати кой знае откъде. Застанаха с насочени пушки срещу Танас. Той бързо прецени, че са ямаджии, които обират бежанците по шосетата. Обзе го ярост.но нямаше къде да мърда. Единият от ямаджиите се обади:

— Фърли пушката и ѐла насам!

— Елайте вие!

— Лири имаш ли?

— Имам — рече Танас.

Двамата се погледнаха. Тъкмо този миг използува Танас и падна по корем на земята, като веднага премести пушката. Изстреля бързо два патрона над главите им. Не искаше да ги убива. Те побягнаха. Танас се изправи.

— Спрете се, вашта мама!

Селяните спряха. По негова заповед хвърлиха пушките на земята.

— Откъде сте?

— От Игуменските махали на Петричко.

Повече не му трябваше. Тия махали бяха известни със своите айдуци.

— Хората живот спасяват, а вие ке грабите, вашта мама!

Приближи се. Селяните взеха да примигат. Измахна се и удари единия. Завали го на земята. Сетне го зарита, където му падне. Другият използува това и побягна. Танас не скочи да го гони. Рита и тъпка тоя на земята, докато се умори. Остави тялото му проснато насред шосето и продължи пътя си, като все псуваше. Какви хора, боже господи, какви хора!…

В Свети Врач не се спря, а продължи. Тук шосето бе задръстено с каруци, добитък и хора. Нощта падна. Танас все бързаше. Настигаше една след друга каруците. Питаше за своите и отминаваше напред. Вече загуби надежда. И в Горна Джумая ако не ги намера, връщам се в Македония, па ако ще жив да ме дерат!… Наближи една волска каруца. Беше капнал и тръгна бавно след нея. В тъмнината не можеше да различи кой седи вътре. Един детски глас каза нещо. Стори му се много познат.

— Мѝто, Мѝто бре!… — извика Танас на детето и се приближи към каруцата.

— Вуйко, ти ли си? — позна го детето.

Спряха каруцата. Сестра му се хвърли на шията.

— Къде са моите? — я попита Танас със страх.

— Ами тука са… Малко по-напред.

Танас ги остави и затича в тъмнината. Спъна се на два пъти и се просна на шосето, като силно си удари коляното. Отмина няколко каруци и най-сетне видя баба си, която караше воловете. Жена му лежеше върху един тюфлек, завита в черги презглава. Танас спря воловете. Баба му изхлипа. Отбиха каруцата настрани, в едни ливади край Струма. Скоро дойде и сестра му с децата и зет му. Разпрегнаха добичетата да си починат. Танас още в началото разбра всичко. Но чак сега, като напалиха огън, попита. Баба му объркано му разказа. Танас отиде в тъмнината и заплака. Най-голямата надежда в живота му си бе отишла. Дълго стоя така. После чу гласа на баба си, която го викаше. Слава искаше да го види. Ако е рекъл Господ, ке ми роди друг син!… Отиде при жена си. Беше се събудила, но непрекъснато я тресеше. Танас я вдигна на ръце заедно с чергите и се премести по-близо до огъня. Стори му се много олекнала. Слава се разрида. Плака дълго и отчаяно. Тя знаеше, че никога вече нямаше да има дете и затова беше така безутешна. Танас не се мъчеше да я успокои. Само й галеше косите. Когато не й останаха сили да плаче, отново се унесе. Той я държеше в скута си. Слава сложи глава на гърдите му и тихо заспа. Танас се стараеше да не мърда, за да не я събуди. Насън тя охкаше и трепкаше с цялото си тяло. Той гледаше пламъците на огъня и не мислеше за нищо… Останалите спяха като мъртви.

На другата вечер стигнаха Горна Джумая. И тук градът бе изпълнен с бежанци. Нямаше място къде да отседнат. Останаха да спят на открито. Заваля дъжд. Намокри ги целите. Към полунощ чу някой да вика името му. Обади се, беше старият му приятел — воеводата Ичко Бойчев. Той се разпореждаше в града с настаняването на бежанците. Прегърнаха се. Ичко веднага ги заведе в някаква голяма къща на един богат турчин Осман. Даде им отделна стая. Танас настани семейството си. Ичко ги навестяваше всеки ден. Носеше им кога храна, кога пари. Слава взе да се оправя. Съвземаше се с всеки изминат ден. Най-сетне стана на крака. И тъкмо тогава дойде холерата. Отначало дойде като на шега. Хората, както си бяха здрави-прави, отведнаж взеха да повръщат, да се зачервяват и до вечерта умираха. В един ден умряха десетина души. На другия ден целият град бе обхванат от нея. Умрелите не втасваха да погребат. Докато се мръкне, от къщата на Осман откараха шест трупа. Танас беше преживял много кървави сражения, с много жертви, но такъв мор не беше виждал в живота си. Уплаши се не толкова за себе си, колкото за Слава.

Потокът бежанци този път се вдигна към София. Обезумели от страх, керваните от мъже, жени и деца потеглиха, за да оставят костите си край шосетата… Танас също впрегна воловете. Те поне не боледуваха от холера. Още като тръгна по шосето, чувствуваше някаква слабост. Мускулите го боляха, но караше напред, защото видя много умрели и захвърлени край пътя. В Кочериново обаче остана без сили. Попита за квартира. Прибра ги една самотна бабичка. Танас с мъка успя да разпрегне воловете и да свали багажа от колата. Когато свърши, целият гореше в огън. Изпи една стомна вода, но след малко я повърна. Легна на пръстения под и се зави с юрган и две черги. Тресеше го непрекъснато и нищо не можеше да го стопли. Жена му Слава, макар и много заслабнала, се мъчеше да му помогне. Баба му носеше това-онова в стаята — вода, мокри кърпи, оцет… Слава пипна босите крака на Танас. Уплаши се.

— Танасе — извика силно тя, като отви главата му от чергата, — краката ти са лед!…

Той с мъка отвори очи. Гласът на жена му идваше някъде отдалеч. Беше се унесъл.

— Болен съм от холера — едва проговори Танас с пресъхнали устни.

Сетне пак изпадна в безсъзнание. Чуваше, че се говори, но нямаше сила да разбере какво. По едно време се стресна. Това ли е краят? Отвори очи. Помъчи се да събере мислите си. В своя живот бе слушал много за холерата. Такива епидемии се случваха често в турската империя. Старците разказваха на младите каквото знаеха за тях. Беше чувал най-чудновати лекарства. Най-сетне си спомни рецептата, която му бе казал един турчин в Цариград.

— Славо — прошепна той, — требе да ми намериш две кила мастика и една връзка чесън…

Жена му излезе по селото да търси мастика. Намери бързо. Хляб трудно можеше да купиш, но мастика колкото искаш!… Чесън имаше у хазайката им. Върна се с дамаджаната. Трябваше дълго да разтърсва Танас, докато дойде в съзнание. Той я надигна и наведнаж изпи половината. Сетне му счукаха двайсет глави лук и с една лъжица му ги напъхваха в устата. Гълташе с усилие лютивата каша. Отпусна се на земята и отново се забрави. Събуди се късно на другата сутрин. Отвори очи. Зарадва се. Беше жив. Слава, без да го пита, му донесе отново дамаджаната с мастика. Този път изпи към половин литър. Чесъна предварително го бе счукала. Танас отново яде. Вечерта се почувствува по-добре. Нямаше сили да стане, но повръщането мина и вече не го тресеше. След като полежа една неделя, вдигна се на крака. Слава го подкрепяше, за да може да върви. Той си отряза една тояга и с нея се подпираше. Чак тогава жените му казаха, че е опасно да остават още в Кочериново. Чужди войски наближаваха старата граница. Тримата криво-ляво наредиха багажа. Тоя път Танас седна в каруцата, а жена му караше воловете. Откъм границата се чуваше боботенето на оръдията. Затова отминаха Дупница и взеха посока към София. По-нататък знаеха, че няма къде да бягат.

Най-сетне стигнаха. Хиляди бежанци вече се бяха струпали в българската столица. Страната бе разсипана. И до ден-днешен Танас се чудеше как можаха да преживеят толкова много хора. Често си бе мислил отпосле за това. Когато целият народ е нещастен, всички стават добри един към друг и си помагат. Както животните се събират на стада, за да оцелеят, така и народът при опасност става много задружен. Хиляди и хиляди бежанци от Македония, Тракия и Добруджа се стичаха в това парче земя, което беше останало от разгромена България. Те предпочитаха да зарежат цветущи имоти, китни къщи, стока и богатства, да забравят спомени и да се приберат там, където живееха техните кръвни братя.

Така измяна една есен, една зима и пролетта свършиха. Танас трябваше на всяка цена да намери работа. Той непрекъснато търсеше и работеше, каквото му падне. Един ден, както безцелно се разхождаше по „Клементина“^[2], някой го извика. Зарадва се много. Беше Нако от Неманци, с когото се криеха от турците, като почна войната. Влязоха в кръчмата. Разговориха се надълго и широко. Разбра, че той е в същото положение. Чудеше се как да изхрани децата. От дума на дума при второто шише ракия Нако му предложи план. В София с храната беше зле. Нямаше достатъчно нито хляб, нито месо. Ще отидат в Северна България и ще купят оттам кокошки, гъски. После ще ги продават, а печалба в столицата. Търговията им е в кърпа вързана, палеше се Нако. Нямаха само… капитал! Накрая великодушно предложи на Танас да му стане ортак^[3]. Ще делят печалбата наполовина. Чурук^[4] му се видя цялата работа, но Танас се съгласи, защото нямаше друг изход. Прибра се в къщи. Баба му даде последната лира.

На сутринта Танас сложи половин самун в раницата и малко сирене. Срещнаха се с Нако. Двамата дълго мислиха накъде да хванат.никак не знаеха пътищата в стара България. Решиха напосоки да тръгнат по едно шосе. Когото се срещнеха, все разпитваха. Шосето ги изведе към Орхание. Там замръкнаха. В тъмнината не можеха да видят нито човек, нито село. Както вървяха, се натъкнаха на една колиба. Отидоха при колибата и извикаха. Излезе човек с газена ламба в ръка. Покани ги вътре. Седнаха. Човекът им направи качамак. Изчака ги да се наядат и чак тогава ги заприказва.

— Откъде сте, братя?

— От Кукуш — отговори Танас.

— И аз така си помислих, по говора — рече човекът.

— А ти откъде знаеш как говорат в Кукушко?

— Ами аз съм живял там. В Енешево строихме черква на времето. Живял съм и в Чигунци.

Разприказваха се надълго и нашироко. Питаше за разни познати. Явно, много им се радваше.

— А по каква работа сте натука, братя?

— Искаме да купим кокошки и гъски.

Човекът се засмя с глас.

— Къде кокошки и гъски в Стара планина?

Той им обясни защо от тяхната търговия няма да излезе нищо. Преди всичко не могат да закарат кокошките и гъските до София. Това не е добитък, сам да ходи. Съгласиха се е него и след като преспаха, се върнаха обратно. Жена му и баба му бяха много щастливи, че си е дошел. Казаха му и голямата радост.намерили зашити в юргана четирийсет златни лири. Баба му мислела, че ги оставила в Кукуш, но като си легнала Слава, нещо издрънчало. Попипала и след като разпрала юргана, открила лирите. Сега вече Танас имаше капитал.

Срещна се веднага с приятеля си. Каза му за лирите. Нако надуши по-добра търговия. Видя, че хората са много оголели и за скъсана дреха дават сума пари. В София той се завъртя около военните. Даде тук-таме бакшиш и накрая се разбра, че имат склад със стари вещи и униформи, които разпродават на купувачи. Складът се намираше на площад „Македония“. Един фелдфебел ги пусна вътре. Беше пълно с кърпени куртки, шинели и ботуши, които един с един не си охождаха. Имаше и скъсани фанели, и одеяла, и седла, и оръжие, и какво ли не още!… Двамата с Нако се ровиха два дена, докато изберат по-добрите. Купиха магарета. Иван от село Междурек, който беше станал самарджия в София, им направи на доверие самарите. Натовариха стоката. Решиха да идат чак в Петрич. Пътуваха три дни. Като стигнаха на чаршията, хората щяха да ги избият.не можеха да се отбраняват от оголелите купувачи. Танас обгради купчината стока с една ортома и чак тогава започна разпродажбата. Печалбата беше неочаквана. Не се грижеха да хвалят стоката. Купувачите сами си избираха каквото им трябва. Накрая продадоха на тройна цена и магаретата. Като добитък те най-много се ценяха по петричките планини.

Излязоха от града. Седнаха на една ливада и преброиха парите. Разделиха си ги братски. Бяха щастливи. От София до Петрич имаше повече от двеста километра, но за тях това беше една приятна разходка. Като минаваха през Левуново, направи им впечатление, че по полето пасат много крави и биволици. Без дори дума да си разменят, Нако и Танас започнаха пазарлъка със селяните. Купиха десет крави млекарки и две биволици с по едно голямо малаче. Вървяха бавно, за да не уморят добитъка и да не му секне млякото. Налагаше се да спират, за да го доят. Тоя път им трябваше цяла седмица, дорде стигнат София. Още като влязоха в Княжево, ги наобиколиха търговците на добитък. Двамата не можеха да повярват на цените, които им предлагаха. Нако все му шепнеше:

— Танасе, тая, нашта, е прекалена рабо̀та…

— Оти, бре? Нека дават! И ние требе да ядем!

Когато Танас изсипа на одъра в полутъмната стаичка банкнотите, двете жени не можеха да се начудят. Той много се гордееше от похвалите им, особено от тия на баба му, понеже тя беше добра търговка. На другия ден Танас каза на Слава да се облече хубаво. Излязоха заедно на покупки в София. Първо харесаха една хубава готварска печка. Пазариха и кюнци за печката. Ама какви дебели!… Години след това печката изгни, но кюнците стояха и до ден-днешен в стаята на Танас. Понякога, като спореше за старото производство и твърдеше, че било добро, винаги подкрепяше думите си с тия кюнци. Казваше на събеседника си:

— Слушай сега! — сетне удряше кюнеца с желязо, от което той иззвънтяваше мелодично. — Чу ли? Алѝс камбани бият!…

Купиха и още много други неща, главно покъщнина — чинии, вилици, лъжици, тави… Нямаха нищо. Танас натовари всичко на една каручка и ги отнесе в къщи. Живееха на края на Ючбунар. Сетне пак се върнаха в центъра.

— Ти, като имаш пари — му каза Слава, — мѐсто не можеш да си намериш…

Тоя път Танас обиколи магазините за дрехи. Купи на жена си нови хубави обувки и един голям шал, целият на цветя. Слава обу обувките още в магазина и наметна шала. За подарък на баба си взе икона на Света Богородица, молитвеник и черен плат за фуста. Жена му, която за пръв път излизаше на разходка в големия град, се радваше като дете. Все хващаше Танас за ръкава и му сочеше витрините.

— Глей, Танасе, виж що е убаво!…

София след злополучната Балканска война почна по малко да се съвзема. Магазините отново се изпълниха. Танас смяташе, че всичко ще се оправи, защото нямаше, според него, по-работлив народ от българския. Странна гледка бяха двамата, ако човек ги наблюдава отстрани. Една нежна, тънка, русокоса жена, с хубави сини очи и учудено изражение на лицето, облечена в китна македонска носия, един висок, черноок мъж, с горда осанка и вродено достойнство. Те правеха впечатление на минувачите. Но Танас за пръв път разбра колко е красива жена му, когато след покупките влязоха в една бирария. Цял ден бяха ходили по София и щом мръкна, се почувствуваха много гладни. Като вървяха към Възраждане, Танас чу музика. Спря се. Носеше се миризмата на скара. Слава, която денем от приличие не смееше да го хване за ръка, тоя път му стискаше радостно пръстите, понеже беше тъмно.

— Да идем ли там, дето свирят? — попита Танас.

— Ти знаеш — каза Слава, но не можа да прикрие голямото си желание.

Танас се усмихна. Бирарията беше на открито. Между дърветата бяха опънали електрически жици с много лампи и светеше като ден. Когато минаха сред масите, заети вече от семейства или компании, Танас видя как мъжете се обръщаха да гледат жена му. Почувствува се горд. Разбра, че е красива. Като седнаха, Танас рече:

— Всеко нещо требе да е от сой!…

От оркестъра Слава не можа добре да го чуе.

— Що вѐлиш, Танасе?

— Кога купиш кон — започна да разяснява мисълта си той, — питаш кой е баща му и майка му. Да е от сой! Та, вѐлям, си от убава порода…

Слава, несвикнала на такива похвали, се изчерви цялата. Танас я погледна. Виждаше я като че за пръв път. Язък, че нѐма да имаме дѐте! От нас двамата щеше да излезе нещо много хубаво… Той знаеше, че жена му и баба му редовно изнасят шест месеца и година на мъртвороденото момченце, заровено в полето пред Кукуш. Бяха го нарекли Танас, въпреки че поп не го е кръстил. Танас със своето развито чувство за справедливост никога с нищо не напомни на жена си за това. Но в дълбочината на душата си страдаше. Смяташе само, че той е виновният. Мои са били греховете и заради мене стана така…

— Що ти е, Танасе?

Той трепна. Беше свикнал бързо да се отърсва от лошите мисли. Усмихна се. Огледа внимателно масите. Видя, че всички пият бира. На него му се пиеше ракия, но смяташе за неприлично, щом всички пият бира, той да пие ракия. Поръча скара. Видя, че и жените пият бира. Поръча и за двамата. Оркестърът изпълняваше главно мелодии от оперети. Танас, зажаднял за музика, смяташе, че тия мелодии са най-хубавите, които е чувал в живота си. Истина, че не можеха да се играят на хоро, но галеха ухото. Направени са да услаждат яденето, си каза той. Излязоха си късно. По улиците на крайния квартал имаше лампи тук-таме. Прибраха се в тъмнината. Старицата спеше. Слава все му стискаше ръката.

Изведнаж заболя баба му. Слава много се уплаши. Танас не жалеше пари. Водиха я на много доктори. Водиха я и в частна болница.

— Стара жена е — му каза един доктор. — Сили няма в нея.

Танас се съгласи с него. Лирите бързо се стопиха. Печалбите на Танас отиваха по болестта. Парите винаги носят нещастие, си казваше той. Ако ги изкараш от едно мѐсто, отиват на друго. Но не му беше жал. Той искрено обичаше баба си и искаше да е жива и здрава. Търговията намаля. Цената на добитъка в София спадна. Сега с Нако правеха големите преходи пеша по навик. Печалбата им беше малка, колкото да преживеят. Веднаж, когато Танас се върна пребит от умора, завари баба си умряла предишния ден. Слава го чакаше за погребение. Той не се поскъпи. Купи място за вечни времена в Софийските гробища. Дойдоха почти всички приятелски семейства от Кукуш, а те не бяха малко. След погребението се прибраха в стаичката. Слава заплака и го прегърна.

— Сега ти си ми всичко — и баба, и баща, и майка… — рече тя на Танас.

Боже господи, си каза той и се сети, че жена му е сираче. Уплашила се е да не би сега да стана лош към нея. Но се ядоса, защото отгатна мислите й.

— Аз съм ти мъж — й рече той. — А това е повече от баща и майка. Друг път да не си рекла такива думи!

Пак тръгна по търговия. Не вървеше никак. Само се уморяваше. Отслабна много. Какъв търговец съм аз!… — често си казваше той. Жена му го чакаше, но линееше. Той не беше свикнал да се грижи за семейството. Досега все за него се грижеха. Като четник — народът, а сетне — баба му и жена му. Верно е, като орман меймури изкарваше добри пари, но това работа ли беше? В Турция така можеше, но в България много се работеше. Сега трябваше отново да се научи да изкарва пари. А занаят немаше… Една вечер, когато той се прибра в София, Слава му каза:

— Преди да умре, баба заръча да ти ка̀жум нещо.

— Ка̀жи.

— Рече — всичко става! Пак може да има война. Оставили сме хубави имоти в Кукуш. Приберейте се да живеете по-близо до границата, та дано се отвори и веднага си идете!

Танас цяла нощ мисли. На сутринта, когато се видяха с Нако, му рече:

— В нашата търговия за двама души нема печалба. По-добре ке е сам да я правиш. А яз ке хванам друга работа.

Нако с благодарност се съгласи. Направиха сметките и си разделиха парите. Танас отиде право на пазара. След дълги пазарлъци купи два хубави коня и една каруца. С тях нямаше да пропадне. Развесели се. Накара Слава да се облече хубаво и отидоха пак в бирарията с оркестъра. След няколко дни натовариха цялата покъщнина на каруцата и тръгнаха към границата на Македония…

Спря се в Горна Джумая. Реши тук да се заселят. Години наред беше четник в тоя край. Селяните го познаваха. А и повечето жители на града бяха бежанци. Имаше и много кукушани. И тоя път му помогна Ичко Бойчев. Като бежанец му дадоха място да си построи къща и нива край Струма да сади тютюн. Пренесе с каруцата камъни и тухли за къщата. На три пъти ходи в планината да докара дървен материал. При строежа му помогнаха приятелите. Всеки му даде някой лев, а който нямаше, дойде да работи. Издигна я за един месец. Но пари никак не му останаха. Накрая продаде и каруцата, и конете. Реши пак да опита в търговията. Искаше да почне касаплък, а капитал нямаше. Отначало потърси стока от селата. Купуваше главно пилета. Селяните го познаваха и му се радваха.

— Добре дошъл, бай Танасе. Що те води насам? — го питаха те.

— Нуждата — казваше Танас.

— И ние сега сме зле.

— Слушайте какво. По-рано сме живели заедно и сега пак ке живееме.

— Какво искаш, бай Танасе?

— Какво искам ли? Па̀ри немам, а искам да купа̀м.

— Трудна работа — отговориха селяните.

— Познавате ме. Нема да ви завлека. Дайте ми сега малко стока без пари. Аз ке я продам в града и като взема некой лев, веднага ке дотичам да ви се изплатам.

— Добре, бай Танасе — казваха селяните. — Така да бъде!… — и му даваха стока.

Жена му Слава не остана назад. Тя искаше да помогне, с каквото може. Скараха се здравата. Според Танас един мъж трябва да храни семейството си сам. Тя не се съгласи. Без да го пита, разработи нивата, която им бяха дали край Струма, и я насади с тютюн. Иска не иска, Танас се примири. Сега помагаше и на нивата. Взеха хубави пари от тютюна. Капиталът му нарасна. Реши да почне търговията по-наедро. Хвана се ортак с двама братя. Докато единият стоеше постоянно в дюкяна да продава месото, Танас и другият брат купуваха стока за клане. Отначало всичко вървеше добре. Танас беше наивен. Късно разбра, че го лъжат.накрая фалираха. Не му остана счупен грош. След няколко месеца двамата братя отвориха с награбеното нов и голям дюкян. Танас мислеше да отиде при тях с нагана и знаеше, че ще си прибере парите, но се въздържа. Щом съм бил будала, така ми се пада! Та от комита търговец става ли?… След това никога повече не се залови с търговия.

Познаваха го в инженерството. Намериха му работа по шосетата. Оттогава Танас не я смени до края на живота си. Остана прост работник-копач, защото разбра, че само така можеше да запази достойнството си. Жена му продължи да работи нивата с тютюн. Свързваха добре двата края.

Лятото на 1915 година се заговори за нова война. Особено много се говореше сред бежанците, напуснали родните си огнища. Смятаха, че войната ще върне земите на България. Някои започнаха да получават повиквателни заловеде, макар че обща мобилизация не бе обявена. Скоро и Танас получи заповед. Остави на жена си колкото пари имаше, даде й добри съвети, които не хранят, и се прости с нея. Беше сигурен, че ще се справи сама. Приготви се както трябва. Купи си ново топло бельо. Слава му оплете две вълнени фанели. Взе си и джезве, филджан, захар и една кутия мляно кафе. Наряза тютюн в друга голяма кутия. Според него, беше готов за войната. Казаха им, че в армията ще им дадат хубаво и модерно оръжие. Все пак скри в раницата си двата нагана с много патрони. Винаги можеха да му послужат.

Събраха се всички мобилизирани. Повиквателните им бяха за Кюстендил. Една сутрин се вдигнаха пеша. Когато излязоха от гарата и се погледнаха — бяха все стари четници, патили и препатили. А и годините им не бяха малко. Повечето минаваха четирийсет. Гордееха се, че ги викат в армията на тая възраст. По негласно споразумение избраха за свой началник Танас, прекарал най-дълго време в нелегалност. Имаше и някои по-млади между тях. Дойде и братовчед Кино. В България стана много отракан и все им правеше смешки. В Кюстендил завариха още свои другари от Македония. Всеки искаше да се бие за свободата й. Но в казармите повечето мобилизирани бяха от други краища на страната. Танас отиде при командира на полка и го помоли да оставят революционерите в една рота. Полковникът не се съгласи. Отпърво строиха мобилизираните. Видяха как ги разпределят в роти. Нареждаха една дълга редица и ги караха да се броят на първи и втори. Тековете отиваха в една рота, чифтовете в друга. Кино, братовчедът на Танас, свърши тоя път работата. Предварително подреди редицата. На един мобилизиран — един четник. Когато ги преброиха на първи и втори, всички революционери се паднаха в една рота. Зарадваха се много. Докато другите мобилизирани обличаха униформите, които им даваха, без дума да кажат, интендантът на полка видя много зор с четниците. Те бяха хора, воювали цял живот и знаеха какво да изберат. Караха се за всеки ботуш и за всяка куртка. Накрая се принудиха да им дадат от най-новите. С оръжието беше същото. Всяка пушка се оглеждаше от комисия с председател Танас. Подбираше внимателно оръжието. Дали затворът не заяжда, цевта да не е побита. Още в началото на идването си дадоха на началниците да разберат, че имат работа с опитни хора, а не с момчетии, непомирисали барут! За командир на ротата им назначиха капитан Кюлюмов от Ресен, много буйно момче. С тях се държеше братски, но иначе, според Танас, ставаше лют като арнаутска чушка. Обичаха го, че беше справедлив и куражлия човек. Само с фелдфебела не можаха да сполучат. Падна им се някакъв шоп от кюстендилските села. Викаха му Стойне. Имаше само една-единствена цел — да угоди на началството. Знаеше устава наизуст. Още като ги строи, Кино прошепна на Танас:

— Баче, тоя е голем хаирсъзин…

— Ке го оправяме!

Веднага ги накара да маршируват.наистина, между тях имаше хора необучени, които не можеха да стъпват в крак. Но това ли беше важното?… Танас знаеше, че всеки от тях, сложен на позиция, ще се бие много по-добре от обучените млади войници. Лятото се падна горещо. На казармения плац революционерите лееха пот на реки под крясъците на фелдфебела Стойне. На предната редица като най-висок беше Танас. Благодарение на него дисциплината криво-ляво се удържа първия ден. Фелдфебелът чувствуваше, че са го намразили, и, от своя страна, реши да им покаже кой е. Само че не знаеше с какви хора си има работа. Нарочно ги задържа на плаца, когато дойде време за обед. Другите роти обраха тлъстото и мръвките на манджата. За тях остана дъното на казаните. Почти не ядоха. Озлобиха се много и почнаха да роптаят.

— Почакайте — им рече Танас. — Още е рано. Не сме им видели мурафетите. Като разбереме всичко, ке обърнеме другио тефтер.

— Ка̀жи го на капитан Кюлюмов!

— Абе ние малечки ли сме, та ке се плачеме на началството? Сами ке го апнем!

Вечерта се повтори същото. Пак ги забави на плаца. Пак остана дъното на казаните за тях. Бяха гладни и пак не ядоха. Не че храната беше толкова лоша, но от обида. Фелдфебелът се подсмихваше и казваше:

— Що не ручате? Не ви ли е сладко? У казармата такава ни е манджата. Може да сте свикнали на богато, ама тука нема!

Четниците мълчеха. Го̀ркиот, си рече Танас, много лошо му се пише!… Вечерта пратиха Кино с още няколко момчета да купи храна от Кюстендил. Донесоха и ракия. Всички седнаха, наядоха се хубаво и изпиха ракията. Поразговориха се какво да правят на другия ден. Разбраха се по всички въпроси и спокойно си легнаха. На сутринта, когато засвири тръбата за събуждане, никой от тях не мръдна от наровете.

— Ставайте! Карцер за вас!

— По-тихо — му рече Кино. — Не виждаш ли? Хората спят! Ке ги скорнеш…

Фелдфебелът още повече се вбеси. Разпаса колана си, но някой от леглото му дръпна каиша и го хвърли чак към изхода на стаята. Стойне изтича навън. Като се наспаха, четниците разстанаха. Облякоха се криво-ляво. Излязоха на двора. Донесоха съчки и запалиха огън. Всеки си носеше джезве, филджан, захар и кафе. Седнаха да си варят кафето. Стойне изглежда не беше успял да намери началник, комуто да се оплаче, и дойде, когато четниците шумно сърбаха кафето си.

— Момчета, има и военен съд. После да не ви е криво!…

Никой не му отговори, сякаш не фелдфебел, а муха е кацнала наблизо. Стойне почна да казва наизуст устава и какви наказания се предвиждат за такова неподчинение. По едно време Кино го прекъсна.

— Да направам едно кафе и на бай Стойнѐ, що ке кажете?…

— Остави го, морѝ — рече един мустаклия четник. — Ке му почернеят мустаците от кафе. Още е малечок.

— Не дават, бай Стойнѐ, кафе за тебе — му обясни Кино. — Ама като пораснеш, тогава ке пиеш…

— Ей, войника, станѝ, мирно!

Кино продължи да сърба кафето и започна моабет със съседа си.

— Аз бай Стойне ли съм ти! — продължи да вика фелдфебелът.

— Сбъркал съм, прощавай — му каза Кино. — Не си бай Стойне, а Индрѝз гюптино.

Фелдфебелът потъпка така още на място и разярен изтича към плаца. Върна се с капитан Кюлюмов. Четниците станаха на крака.

— Момчета — им рече капитанът. — Така не може! В армията има дисциплина. Сега ви прощавам, но ако правите така, ще вземем други мерки.

Стойне беше доволен. Думите на капитана му дадоха сили. Като крещеше тъй, че да го чуят целите казарми, строи ги. Тоя път непрекъснато маршируваха. Въртеше ги наляво, надясно, опираше ги, караше ги да залягат и да лазят по корем. Дрехите им бяха потънали в прах, пот се стичаше по лицата им.

— Баче — рече Кино на Танас, — тоя пезевенк ке ни направи на улави. Много се въртим.

— Трай!

Преди да си легнат, отново се разговориха… На сутринта станаха с тръбата, но не се строиха. Пак излязоха на двора да си варят кафе. Чак когато го изпиха, доброволно се строиха на плаца. Щом фелдфебелът каза „ходом марш“, тръгнаха, но след малко Танас извика „седни“ и всички седнаха.

— Кой извика „седни“? — крещеше побеснелият фелдфебел.

— Не знам — рече Кино. — Заповед е, ке я изпълняваме…

Изправиха се. Щом фелдфебелът извика „наляво“, Танас веднага командуваше тихо „надясно“ и цялата рота се обръщаше в тая посока. Дотам стигнаха в ината си, че Стойне, като им казваше „стани“, те лягаха по корем на земята.

— Не те разбираме добре — му каза кротко Кино. — Вякаш много и не знаеш български. Требе да се упражняваш некъде по-спокойно да даваш, заповеди…

На другата сутрин целият полк излезе на учение по баирите. Тоя път мърдане нямаше. Всички началници начело с командира на полка бяха излезли да наблюдават учението. Стойне ги измъчи, колкото си искаше. Караше ги да тичат в горещия летен ден като за атака, връщаше ги и отново почваха да тичат към височината. Другите роти бяха свършили учението и една по една се прибираха в казармите. Остана ротата на Стойне. По едно време дойде файтон и взе командирите. Четниците веднага забелязаха, че са сами. Фелдфебелът пак изкомандува „за атака“, но четниците като един седнаха на земята. Той започна да крещи и псува. Никой не го слушаше. Дойде час за обед, а те седеха на тревата и продължаваха да се инатят. Понеже нямаха какво да ядат, запалиха огньове и почнаха пак да си варят кафе. Чак късно след обед станаха. Строиха се и сами потеглиха към казармата. Фелдфебелът вървеше край тях. А в това време капитан Кюлюмов ги чакаше да дойдат за обед. След като видя, че не идват, качи се разтревожен на кобилата си и я пришпори към хълмовете на Кюстендил. Не ги намери на мястото на учението и слезе на шосето. Там видя ротата. Като наближи, Танас извика: „Стой за среща!“ Цялата рота изпълни блестящо командата. Капитанът извика фелдебела, който се влачеше зад ротата.

— Защо твоите хора не са обядвали? Кое време е сега?

— Инатат се. За тех затвор!

— Защо правите така? — се обърна капитанът към четниците.

— Взема̀л ни е на гарѐз и само ни изтезава — рече Кино.

Неговите думи като че ли отпушиха насъбралото се недоволство. Всеки викаше. Капитанът ги накара първо да млъкнат и после един по един ги разпита. Накрая така се разлюти, че отиде при фелдфебела и му удари два шамара, ама такива, че шапката му фръкна в праха. Всички останаха много доволни. Прибраха се радостни в казармата. На следващия ден по предложение на Кюлюмов им дадоха друг, стар фелдфебел, участвувал и във войната от 1885 година, и в Балканската война. Беше разбран човек. Умееше да зачита революционерите, а и за ротата си бдеше като орел. Все най-хубавото за нея — от манджата до дрехите. На общото учение на полка ротата толкова се прояви, че поздравиха и капитан Кюлюмов, и фелдфебела за отлично проведената атака. Обучението им трая трийсет дена. Чакаха всеки момент да обявят войната, затова бяха в пълна бойна готовност.но вместо това се получи заповед всички македонски революционери да заминат в София. Сърдечно се простиха с капитан Кюлюмов и стария фелдфебел. Пиха цяла нощ в една кръчма на Кюстендил и потеглиха.

Отидоха в едно високо здание до Народния театър. Посрещна ги Тодор Александров. Надълго и широко им говори. Повечето бяха определени като водачи и съгледвачи на настъпващите войски, понеже познаваха местата. Други веднага заминаха като ударни отряди, които да нападнат местните гръцки и сръбски власти преди настъплението на армията. Трети, организирани в чети, заминаха в тила на врага. Танас остана между тия, които бяха на разположение на щаба им. Почна да обикаля София, понеже нямаше какво да прави.

Веднаж, както се разхождаше край Военния клуб, забеляза една хубава каляска. Направи му впечатление, че човекът на капрата му е познат. Когато каляската мина край него, до кочияша видя Нако, стария му ортак от търговията в Петричко. Беше много хубаво облечен. Танас се затича след конете и почна да вика.

— Нако, Нако бре!…

Един полицай го спря, като го хвана през кръста.

— Къде си се затичал! Това е каляската на министър-председателя Радославов.

— Дека отиде? — попита Танас.

— В Народното събрание.

Танас се запъти натам. Видя, че Нако вече е слязъл от капрата и придружаваше министър-председателя, който влизаше в Народното събрание. Чак тогава Нако се затича към Танас. Прегърнаха се.

— Голем човек си стана̀л! — му рече Танас.

— Про̀сти ми. Видех те, ама не можеше да спрем конете. Такава ми е службата.

— Какъв си сега?

— Калаузин^[5] съм на Радославов. Требели му куражлии хора да го пазат.

Танас го разпита за децата. От своя страна, също му разказа какво е правил в годините, откакто не бяха се виждали. Чакаха така до обед. Министър-председателят излезе и се качи в каляската. Нако подаде ръка на Танас да седне на капрата до него. Така минаха през главните улици на града. Навсякъде военни и полицаи се спираха и отдаваха чест.

Нако беше се сдушил с домашните на Радославов. Помагаше и на слугите. Всички го обичаха. Затова идването на Танас не направи никому впечатление. Седнаха да ядат в една приземна стая. По-късно Танас се запозна и със синовете на министър-председателя. Често отиваше на гости при Нако да похапне хубаво ядене. А имаше чужди вина, каквито в живота си не бе пил. Един ден Танас започна да го разпитва какво правят депутатите в Народното събрание.

— Псуват се и се бият с тефтери — му рече Нако.

— Айде бре! — не можеше да повярва Танас.

— Честен кръст, ако не верваш!

— Ама как може?

— Айде утре ке те водам, с очите си да видиш!

— Ке ме пуснат ли?

— Щом аз кажа — гордо рече Нако, — ке те пуснат!

На другата сутрин Танас първо мина през щаба. Кино, вместо да отиде с войската, се набута като писар, въпреки че едва се подписваше. Но понеже беше голям майтапчия, всички го обичаха.

— Айде, Кино, да те водам в Народното събрание — му рече Танас.

— Ей сега, баче. Малко да лъсна ботушите…

Беше още рано. Помотаха се така известно време. Депутатите взеха да пристигат кой пеша, кой с файтон. Най-после дойде и каляската на министър-председателя. Нако беше пак на капрата. След като изпрати Радославов до вратата, върна се при двамата.

— Айде сега… Ама нема да дигате шум.

Нако беше вътрешен човек в Народното събрание. Пропуснаха ги безпрепятствено. Настани ги в една ложа. Вътре имаше други хора — журналисти ли са, или дипломати, Танас не можа да разбере.

— Аз много съм слуша̀л — им каза Нако, — та ке чекам навън. Тук ке се съклетисам. Като ви омръзне, можете да си излезнете.

На Танас му направи впечатление, че депутатите много шумят. Един човек все звънеше на звънеца да пазят тихо. По едно време депутатите се скараха. Започнаха да се наричат с какви ли не имена, сякаш не са българи от един народ, а най-върли душмани. Ако е верно това, дето си казват, помисли Танас, тука са се сбрали най-развалените хора на земята. Кино му шепнеше:

— Баче, гледай. Сѐга ке се степат со тефтерите…

Остана разочарован. Тоя път не се биха, но Танас беше сигурен, че друг път наистина са се били. Той не можеше да схване за какво се карат тия хора. Когато ставаше един да говори, другите го освиркваха и тропаха с крака, а после — обратното. Горе-долу разбра, че едните са с правителството, а другите — опозиция. Направиха му впечатление едни млади момчета депутати. Те не взимаха думата, а избираха момент, когато ставаше тихо, и казваха някое изречение, ама такова смешно, че Танас едва се сдържаше. Много му харесаха.

— Кино, слушай тия чивиджѝи… Голем джумбуш прават.

По-нататък събранието премина към други въпроси. Вече не се караха толкова. Като че ли всички се успаха. Едив четеше нещо дълго под носа си и Кино на два пъти се прозя. На Танас също му се приспа.

— Баче, гледай тоя с брадата на първио ред — спѝе и хърка…

Танас погледна. Наистина, на първия ред беше забол голямата си бяла брада на гърдите един депутат. Личеше си, че е едър и възрастен човек. Тъкмо решиха да напуснат от скука, и започна някакво разискване. Спомена се нещо за Петричка околия. Тогава един от младите депутати стана и каза:

— Ние не сме достатъчно компетентни по въпроса. Тук сред нас има един голям специалист от Петричко…

— Предлагам да стане дядо Дончо и даде обяснение — рече друг от чивиджѝите.

Цялата зала насочи погледите си към първия ред, където спеше човекът с голямата брада. Танас трепна. Боже господи! Да не би това да е дедо Дончо Златков Айдуко Арамията?… Тия около заспалия депутат го сръгаха. Едрият човек скочи като ужилен, но в първия момент не можа да разбере какво става.

— Що има, бре?… — извика той.

Цялата зала се разсмя. Нямаше съмнение, Танас го позна. Беше старият върховистки разбойник от село Палат.

— Дядо Дончо — каза един депутат, — става дума за Петричко…

Още чул-недочул, дядо Дончо махна гордо с ръка и каза:

— Сѐдни си, бре! — после се изкашля и дълбокомислено рече: — Не сум со̀гласен!… Тая ра̀бота нема да стане!… — и пак си седна на мястото.

Тоя път залата се превиваше от смях. Танас също се зарази. Разбра, че младите са взели на подбив дядо Дончо в Народното събрание. Кино си бършеше сълзите от смях:

— Баче, тия млади кабадѝи ке ми скинат коремо…

Излязоха вън при Нако. Танас искаше на всяка цена да се види с дядо Дончо. Вече не изпитваше тая омраза към стария си враг. Около обед депутатите почнаха да напускат Събранието. Танас застана на изхода. Още отдалеч видя едрата осанка на дядо Дончо. Изправи се пред него.

— Отмести се бре, да минам! — му рече той.

Танас не се отмести. Иначе дядо Дончо беше запазил фигурата си и пъргавината си. Но когато Танас го погледна в очите, видя, че са потъмнели. Имаше перде и не можеше да го познае.

— Не ме ли познаваш? — попита го Танас.

— Не виждам хубаво — въздъхна старецът. — Ако ми кажеш кой си, може да те позная.

— Аз съм Дилбер Танас. От четата на Чернопеев.

Като каза това, Танас помисли, че ей сега дядо Дончо ще избухне и ще се развика. Знаеше, че е невъздържан. Но се учуди, защото изведнаж той го сграбчи с огромните си ръце и го прегърна като роден брат.

— Танасе, братко! Живи бехме да се сретнем. Що чиниш?

Старият човек се разплака. Танас помнеше, че дядо Дончо е хитър и може да плаче, когато си поиска, но тоя път разбра, че е искрен. Отидоха в една кръчма. Дядо Дончо пи бира, а Танас ракия. Обясни му, че заради пердето на очите не трябвало да пие ракия. След това се разговориха за старите и новите работи.

— Ако и да се гонехме много, Танасе, домъчнело ми е за вас!… Толкова ти се радвам, че те виждам. Тука са се сбра̀ли от кол и въже. Прават си смешки со мене…

— Ти, дедо Дончо, стана̀ голем човек. Да ми паднеше, щех да ти изкорма̀м цървата. Сега си деаутатин…

— Знам, Танасе, вие ме имахте за лош човек. Ама имало и от мене по-лоши!…

Ядоха скара. Дедо Дончо не даде на Танас и дума да издума за плащане. Имаше пари, пък и беше широк човек. Предложи му даже назаем. Танас отказа. Изпрати го до Народното събрание за следобедното заседание. На раздяла дядо Дончо пак пророни някоя сълза. Танас тръгна по улиците на София. Размисли се за стареца. И на него му е тежко. Човек, свикнал с планината, в града не можеше да живее. А и тука са се сбрали толкова развалени хора, че дедо Дончо изглежда ангел пред тех!… Старите вражди ги отнесе миналото. Един по един бяха загинали хората, с които Танас започна четническия живот. И противниците бяха останали малко. Може би затова му стана драго, когато видя дядо Дончо. Макар и от противната страна, той беше участник в революцията, влязъл през задната врата на историята…

Кино и Нако се много сдружиха. Ходеха все заедно. Когато Нако беше свободен, Кино го водеше в щаба. Те станаха хора на Тодор Александров. Гледаха го като господ в очите. Танас се чудеше откъде има сила тоя човек да ги кара да правят каквото иска. Той не се свързваше вече с никого. За Танас единственият господар на Организацията си остана мъртвият Гоце. Затова Танас остана сам на себе си. От години не се бе срещал с Чернопеев. Знаеше, че напоследък живеел в Банско, Сетне чу, че бил мобилизиран като ротен командир в Пловдив. Когато една сутрин, съвсем случайно, някой в щаба му каза, че Христо е в София, той силно се развълнува. Не беше на себе си от възбуда. Разбра, че полкът му е отседнал на палатки в Лагера. Веднага тръгна нататък, но като стигна, научи, че само преди час войниците потеглили към Кюстендил. Изпращачите още не бяха се разотишли. Затича се по шосето за Княжево. За негова радост спря един свободен файтон. С него застигна полка чак към Владая. Пред една от ротите позна Чернопеев, яхнал на кон.

— Бай Христо! — извика Танас.

Чернопеев трепна. Обърна се. Скочи от коня. Прегърнаха се насред шосето. Ротата се спря да чака. Танас не можа да издържи и се разплака.

— Спираме движението на полка — рече Чернопеев. — Ходи с мен. Така ще си поговорим.

Остави коня на един войник. Танас се разплати с файтонджията и го освободи. Тръгнаха пред ротата. Танас искаше много да говори. Толкова работи имаше да пита Христо, да иска съвети и сам да му разкаже какво го боли, но сякаш им стана нещо и чак до височините след Владая дума не продумаха. Там ротите спряха и на войниците позволиха да се разтъпчат наоколо. Двамата останаха заедно. Време нямаше. Танас разбра, че и на Христо му е много тежко.

— Сбогом, Танасе! — най-сетне проговори старият му воевода.

— Защо сбогом? Ние пак ке се видиме!

— Нема вече никога да се срещнем. Хубаво стана, че сега се видехме да се про̀стим…

— Що думаш, бай Христо! Толкова ни мина през главите и останахме живи, сега ли ке умираме?!…

— Това е последното, Танасе. Искам да си спомняш за мене с добро…

Танас отново се разплака. Тръбата засвири. Войниците се събраха. Двамата се прегърнаха и целунаха три пъти. Христо, без да се обърне, се качи на коня и застана пред ротата си. Танас стоеше настрани, докато тръгне полкът. Все се надяваше, че Христо ще се обърне, но той не погледна и отмина с ротата напред. Дълго стоя така, докато се закриха от погледа му. Остана само прахът, който се стелеше над шосето. Някъде в далечината все още долитаха войнишките гласове. Пееха „Съюзници-разбойници“. Но и песента стихна. Танас поиска отново да се затича и догони полка. Имаше толкова много да говори с Христо… Но се спря. И до Кюстендил да вървим заедно, все това е!… Чак сега Танас разбра колко миналото е мъртво. Вървеше бавно по обратния път за София. Разбра, че отсега нататък е съвсем сам. Вече няма кой да мисли вместо него и да му казва кое е хубаво и кое лошо. Вече нямаше в кого да вярва. Разбра, че наистина нямаше повече никога да го види. Танас притежаваше тая дарба да предчувствува смъртта на хората, които обичаше, и досега не бе сгрешил. Според него, далеч преди да умре човек, първо умира в себе си, макар околните да не забелязват това. Но Танас не се лъжеше. Цветът на кожата им става землист, лицето им застива. Не се гневят, но и не се смеят, а думите, които казват, са някак особени, мъдри и за последен път. Може би имаше и други признаци, които Танас не можеше съвсем точно да определи, но знаеше, че Христо ще умре. Тогава, на Владайското шосе, той страда и го прежали. Затова, когато след два месеца му разказаха, че при една безсмислена атака на Криволак бил убит с куршум в челото, Танас не се учуди. Прекръсти се и рече тихо, като на себе си: „Бог да го прости Христо!“

Есента започна войната. Българската армия почти без битка зае цяла Македония. Всички се радваха на лесната победа. Танас беше сдържан. Смяташе, че войната не е свършила, а сега тепърва почва. Много от бежанците си отидоха по родните места след настъпващите войски. В София пристигна възбудена Слава.

— Танасе, да отидем в Кукуш!…

Танас не се съгласи. От Кукуш помен не бе останал.

— Нема там какво да правим.

— Ке си построиме нова къща. Много кукушани вече се прибраха.

Скараха се. Танас не отстъпи. Тук горе-долу се бяха наредили. Беше уморен да почне живота отново. Пък и нямаше нищо сигурно. Слава поплака поплака и се примири. Прибра се в Горна Джумая. Танас остана. Скоро го извикаха в щаба. Влезе в кабинета на Тодор Александров.

— Извиках те по една специална работа — му рече той. — Трябват ни за Ниш верни хора, стари комити. Сърбите са направили чети, които избиват наши войници из засада. А и мирни хора по селата.

За Танас това не беше нещо ново и слушаше спокойно.

— Като идеш в Ниш, ще се явиш при полковник Атанасов. Ще изпълняваш всичко, каквото той ти каже! Тая язва требва до корен да се унищожи!…

— Как? — изведнаж попита Танас, като усети нещо, дето не му харесва.

— Щом разбереш, че в едно село е била чета, ще го запалиш и ще го изгориш. Населението да не приема такава чета!

Танас не можеше да търпи такъв тон и прекъсна Александров за негово голямо учудване, защото той беше свикнал на раболепие от околните.

— Населението не е виновно — рече Танас настръхнал. — И тебе да ти дойдат на гости хора с оръжие, и ти ке ги приемеш, искаш не искаш!

— Ти си войник на Организацията и ще изпълняваш нейните заповеди! — каза гневно Тодор. — Сега е война. На войната нема да се лигавим! Работа требва да се върши!

— Господин Александров — рече с достойнство Танас, — аз съм македонски революционер, а не кокошкарин! Не мога да мъча населението. И те са българи като нас. Вие, що̀ искате, правете, но за такова нещо аз в Ниш не отивам. Мене ме не бива за тая рабо̀та.

Александров замълча. Лицето му се опъна и сякаш стана два пъти по-дълго. Накрая рече:

— Добре. Сега си иди. Като ни потребваш, ще извикаме отново…

Танас излезе от щаба. Не се обади ни на Кино, ни на Нако. Отиде в казармата. В помещението нямаше никого. Яде, каквото намери, зави се презглава и спа до вечерта.

Минаха два месеца, без да го закачат, но не се вълнуваше от това. Защо да се кахърам? Хранат ме редовно. Дрехи ми дават. Спѝя в казармата. Що ми е лошото?… Отиде си до Горна Джумая да види Слава. Стоя при нея цяла седмица. Двамата като деца се радваха един на друг. Слава го изкърпи. Простиха се и Танас се върна в София. Никой не му потърси сметка. Един ден отново го повика Александров. С Танас тръгна и братовчед му Кино, който вече не се делеше от него.

— Ще те пратя в Албания — му рече той — сред арнаутите. Но там е опасно.

— Мене не ме е страх. Само искам да ми дадеш един — братовчед ми Кино.

— Добре — съгласи се Александров.

На другия ден Танас заедно с Кино потегли за новото назначение. Първо отидоха в Тетово. Танас завари куп стари другари от Кукушко. Израдваха му се много. Още вечерта докараха отнякъде котел ракия и пиха до съмване. Танас знаеше, че кукушани не току-така му дават банкет. Пак нещо ке сакат, си каза той, ама да видим какво ще е… Най-сетне се отпуснаха и го заговориха. Войната отиваше вече към поражение. Бояха се как ще се измъкнат живи и здрави. Казаха на Танас:

— Остани тука при нас. Ние ке те ра̀ниме и чуваме. Само като дойде ред за бегане, ти ке ни водиш. Имаш лека ръка. Искаме живи да стигнем.

— Не мога — рече Танас. — Назна̀чен съм в Призрен.

Всички захванаха да го разкандардисват.

— Ти до Призрен нема да довтасаш! Додека идеш, мръвка нема да остане от теб. Албанците за дрехите и цървулите ке те утепат.

— Не се кахърейте, мо̀ри! Що мѝ е писано, това ке биде — им отговори Танас.

Кино остана в Тетово при кукушани.

— Баче, кога нещо се бърка, по-арно е да останам при своите.

— Добре — съгласи се Танас.

На другата сутрин той отпътува. Мина през Мѝтровица. Танас и там завари един кукушанин. Беше станал кмет. По целите му ръце имаше наредени пръстени. Голема яма е ударил, си каза Танас, но не му се скара, защото кукушанинът му даде богато ядене и пиене. Радваше се да види човек от родния край. На изпращане му подари три кутии локум и много цигари. Хляб и сирене Танас взе, колкото можеше да носи. От Мѝтровица се вдигна в Кача̀ник, а оттам във Ферѝзович. Като слезе на гарата, Танас се учуди. На една бесилка висеше човек, изглежда отдавна, защото кожата на лицето му беше почерняла. От гарата отиде към чаршията. На площада видя втора бесилка и друг обесен. Там беше и щабът. Вътре завари един полковник, който куцаше с едната нога. Танас му подаде документите.

— Мене ме викат Странджата — каза полковникът, като му подаде ръка.

Танас се трогна от това просто обръщение. Реши да го попита:

— Абе какви са тия бесилки и на гарата, и на площада?

— Иначе не може — уморено каза Странджата. — Ако не са тия бесилки, и два часа няма да се задържим тук. Няма по-разбойническо племе от арнаутите!

Танас се съгласи с полковника. Арнаутите си беха големи айдуци и ако немаше твърда власт, всичко щеха да избият и ограбат. Отпосле, като походи малко из Феризович, разбра как здравата ги е наплашил Странджата. А̀ некой направеше зулум, а веднага го окачваше на бесилото. Тук арнаутите бяха станали кротки като агнета. Танас се обърна към полковника да му даде съдействие, за да отиде в Призрен.

— Не може — му каза той. — Дотам е двайсет и четири часа път и все през Шап планина. Ще те застрелят веднага…

— Ами що да чинам?

— Стой при мене! Ще ти намеря тук работа.

— Не могам — рече Танас. — Имам назначение за Призрен. Жив или умрен, съм решил да стигнам дотам. И без това в тая война немах големо участие.

Странджата помисли малко и рече:

— Твоя работа. Тук два пъти седмично идват германски камиони от Призрен да товарят брашно. Можеш да се качиш в някой и да те откарат. Друг начин не виждам.

Танас се съгласи. На следващия ден пристигнаха германските камиони. Той отиде при Странджата.

— Кога тръгват?

— Утре заран. Казах им да те вземат.

Но на сутринта нямаше нито помен от камионите. Още след обед германците натоварили брашното и привечер заминали. Танас пак отиде при Странджата.

— Къде са германците?

— Избягали са, тяхната майка! Бъзливи са като зайци.

Танас почака още три дена. Нови камиони не дойдоха.

— Знаеш ли що? — рече той на Странджата. — Видел съм много таксирати в живота. Нека и тоя ми мине през главата! Ако е дошел еджѐльо^[6], така да бъде! Толкова години съм ходил по най-лошите места и съм се спасил. Ке тръгнам тая вечер, пък каквото господ даде…

— Жал ми е за тебе — му каза Странджата. — Ако имаш близки, остави барем едно писмо…

Танас реши да тръгне същата вечер. Познаваше добре нрава на арнаутите. Те нощем никога не поставяха засади, но още преди изгрев слънце зад всяка чука се криеше по някой и дебнеше с пушка минувач за плячка. Танас нареди внимателно раницата. Приготви си пушката и я държеше под мишка, готова за стрелба. Тръгна по шосето. Внимаваше много. Тъмнината не го плашеше, но на няколко пъти изтръпна. Шосето се изкачваше нагоре в планината. От такъв път господ да те пази! — си рече Танас. От едната страна имаше толкова дълбока стръмнина, че не можеше да види докъде стига, от другата — пак стръмнина, но нависоко, която закриваше небето и звездите. Ако двама души ти застанат на шосето, не можеш да се измъкнеш жив, си рече Танас. По едно време чу говор. Започна да стъпва тихо. Като наближи някакво по-равно място, видя цигани с каруца. Те идваха от Прѝзрен. От страх, горките, не смееха да напалят огън, макар да беше студено. Танас им даде самун хляб да нахранят децата. Циганите го благословиха и той пак пое пътя. Цяла нощ бързаше да измине колкото се може по-голямо разстояние. За деня смяташе да се скрие някъде и да продължи на другата нощ. На разсъмване стигна село Суха река. Искаше да го заобиколи, но реши да влезе, понеже водата му се беше свършила. На чешмата наля манерката. Неочаквано видя хора в български униформи. Бяха войници, един малък пост около десетина войници. Разпрегръщаха го, като че им беше роднина. Учудиха му се как е тръгнал сам посред нощ. Нахраниха го хубаво. Танас си почина при тях. На сбогуване един подофицер му каза:

— Дойде ли дотук, не се бой вече! До Призрен е поле и разбойници няма.

Все пак от предпазливост Танас пътува нощем. Стигна Призрен на разсъмване. Беше голям град. Танас преброи сума джамии. Отиде направо в щаба. Макар че беше рано, завари един млад поручик. Той му се зарадва като на господ. Веднага го прибра в своята стая. Вечерта двамата пиха, но момчето не носеше много и повръща цяла нощ. На заранта Танас реши да се захване с работа. Иначе щеше да се пропие.

— Много добре — рече му поручикът. — Само че аз исках да останеш при мене…

— Требе да си подбера чета — рече Танас.

— Има вече такава. Смели хора са, но не знам дали ще се разбереш с тях.

— Защо?

— Не разбират български.

— Аз знам турски — рече Танас.

— Албанци са. Сигурно и турски не знаят.

— Повикай ги да видам какви са.

След около час дойдоха. Бяха двайсет и пет души. Личеше си, че до един са бабаити! Харесаха му много.

— Те са богато платени — му разправяше поручикът. — Даваме им по един наполеон месечно. Води ги, където искаш, защото тук здравата се залежаха.

Танас се обърна на турски към момчетата. Гледаха го о отворени уста и не го разбираха. Но един, по-възрастен между тях, излезе напред и отговори на турски. Казваше се Занек. Беше нещо като водач на бабаитите. Бързо се разбраха. Обясни му какво иска от тях и да се стягат. Уговориха се на другия ден да са готови. Танас остана с поручика. Попита го точно какво ще прави с тая платена чета. Личеше, че поручикът е млад и неопитен. Но иначе имаше златна душа.

В мирно време бил учител в Скопие.

— Слушай, бай Танасе — му рече поручикът, след като помисли доста. — Хич не питай мене! Не разбирам от тия работи. А каквото искаш от мене — било патрони, било храна или оръжие, — ще ти давам!

Сутринта цялата чета със Занек посрещна Танас с почит. Тия прости хора бяха разбрали, че воеводата им е опитен човек още като получиха хлябовете, патроните и сиренето. Танас попита Занек накъде да хванат. Тръгнаха към село Ябланица в Шар планина. От разговора с него разбра, че е сърбоманско. Когато наближиха, Танас видя как хората се разбягаха и изпокриха. Бяха се уплашили. Влязоха в селото. Чукаха на портите. Никой не им отвори. Най-сетне Занек довлече отнякъде по̀ляка. От страх зъбите му тракаха. Танас попита къде е кметът.

— Отиде в Призрен.

— Къде му е канцеларията?

— Не смея да ви кажа.

— Защо?

— Кметът е много лош.

— Лош ли? — рече Танас. — Ами аз за лошите съм дошел, а не за арните. Ти ми ка̀жи къде е канцеларията, пък аз ке го оправам.

Танас имаше разрешението да действува по свое усмотрение. Поручикът му беше казал да бъде внимателен към народа, защото са се разбягали и не работят по полето. Главно да се занимава с войниците и с управителите, които бяха назначени в окупираните земи. Танас имаше негласното право да ги наказва както си знае, ако бяха злоупотребили с властта, която имаха. А втората, още по-важна задача беше да пазят селата от разбойници. В това време хората на Танас се плъзнаха из къщите да търсят царевично брашно. Въпреки че в раниците си имаха по три хляба, не бяха свикнали с него. А в селото беше голяма сиромашия. Танас спря една бабичка.

— Бабо, да̀ли ти се намира малко царевично бра̀шно?

— Имам, синко, но ако ти го дам, ке останеме гладни.

— Аз ке ти дам чист хлеб същото тегло, а ти ми дай бра̀шно, моите хора са качамакчѝи.

Жената се много зарадва. Дълго време не бяха яли пшеничен хляб. Заедно с комшийките донесоха много брашно. Смениха го за целия хляб. Танас накара по̀ляка да отключи канцеларията. Беше една стара къща с пръстен под. Четата насяда по пода и мълчаливо зачакаха пристигането на кмета. Двама от тях взеха брашното и отидоха в съседната къща да варят качамака. Танас нареди да извикат един по един от по-първите хора на селото. Всички му се оплакваха много. Правел каквото си иска. По едно време откъм шосето за Прѝзрен се чу голяма гюрултия и песни. По̀лякът дотича в канцеларията.

— Господин капитан (по тези места всекиго в униформа наричаха капитан). Кмето ѝде. Сите ке ни изтепа!… А мене първи, оти ви дадох ключовете на канцеларията.

— Ти стой до мене! Ке видим кой кого ке тепа. Гледай си само сеир!…

Танас излезе на двора. Кметът се зададе, яхнал един черен ат. Двама селяни го подкрепяха да не падне. Беше толкова пиян, че се люлееше на седлото. Пееше колкото му глас държи. Като видя Танас, почна да псува на гръцки и арнаутски. Излезе и Занек.

— Що говори тоя? — попита Танас.

— Псува те, капитане.

Кметът сбута коня право срещу Танас. Той се отмести и хвана юздата.

— Кои сте вие и що тѐрате тука, вашта мама! — се обърна кметът към Танас и Занек. Още не бе видял останалите момчета в канцеларията.

— Слез от коня! Кажи ни добър ден, а ние ке ти кажеме откъде сме и що тѐраме тука…

Танас смигна на Занек. Той дръпна кмета за палтото и го събори на земята. Стовари се като чувал. Но, изглежда, се удари лошо, защото взе да вика силно и събра цялото село.

— Що го гледате още! — рече Танас на момчетата, които излязоха от канцеларията.

Те го хванаха за ръцете и краката и го замъкнаха в стаята. Там по заповед на Танас го налегнаха на земята. Обърнаха го по корем. Завиха му главата с шинел. Един тежък четник му седна на гърба, а друг на краката. Танас, който имаше богат опит в боя, нареди на най-здравите албанци да намерят по една сопа. Услужливите селяни, които се бяха вече събрали на двора, донесоха две дебели дървета. Повече Танас нямаше какво да учи албанците. Те бяха майстори в занаята. Направиха го на туршия. Отначало псуваше и викаше. Сетне почна да стене. Накрая го удари на жална молба:

— Ох, братя, убихте ме…

— Чакай — му рече Танас, — има време, много си як.

Когато по преценка на Танас вече ставаше опасно за живота му, заповяда на албанците да спрат. Вдигнаха го на ръце и го вкараха в една стая. Заключиха я. Цялото село се събра около Танас. Така ги беше наплашил кметът, че не можеха да повярват. Искрено се радваха, особено жените.

— Всека вечер е пиян. Сбира ни да му пеем песни и да му играем хоро. Молим ти се, капитане, не го оставайте вече у нашето село.

— Не се бойте, джанам! Ако си бѐхте на местото, немаше да ви тормози. И той е човек, а не господ. Четирма мъже да го беха почнали, и нищо да не останеше от него!…

Чак късно народът се разотиде. Танас и четниците легнаха да спят. По едно време се чу нечовешки вик. Бре, мама му стара, мучи некой като крава, дето ке се тели!… Разбра, че е кметът. Виковете още повече се засилваха. Дали пък не сме му сплескали бъбреците?… Отиде при заключената врата.

— Що ти е, бре?

— Умирам, братко.

Танас разбуди Занек и още един албанец. И без това не можеха да спят от виковете. Занек донесе една газена ламба. Танас отключи вратата, да види дали няма кръв. Успокои се. Нямаше. Сетне изведнаж се сети.

— Занек, дай му вода! Ептен е заула̀вен…

От опит знаеше, че след голям кютек на бития му се пие вода, та да изкара отровите. Тоя път не го заключиха. И без това не можеше да се движи. След като изпи една стомна вода, кметът ги остави на мира до сутринта. Престояха още един ден да се оправи съвсем. Сетне Танас отдели от албанците четирма души. Вързаха кмета с о̀ртома. Даде им нареждане да минат през всяко село по пътя за Прѝзрен и да го показват на народа. Същия ден Танас вдигна четата към село Манастирец. Вървяха по едно дере. Долу в ниското течеше буен планински поток. По едно време Занек, който беше напред, се върна.

— Капитане, чу ми се като да говорат хора…

Танас отиде напред заедно с него. Наистина се говореше.

Даде заповед на четата да се приготви. Стъпваха тихо. Раздели ги на две да обградят дерето. Като отмести един храст, Танас видя долу четирма мъже. Всички бяха голи до кръста, по дълги бели гащи. Ровеха нещо във водата. Сетне изведнаж побягнаха, колкото им крака държат. Чу се избухване на бомба, която вдигна фонтан. Танас разбра. Ловяха риба с бомби. Този риболов той ненавиждаше и гонеше люто бомбаджиите още като орман меймури в Кукушко. Каза на четата да стои на место и да не мърда. Четирмата по бели гащи бяха отишли по-надолу и хващаха умрялата риба. Хвърляха я на брега. Напълниха цели две раници. Чак когато започнаха да се обличат, Танас даде заповед на четата. С насочени пушки ги обградиха. Бяха трима войници и един фелдфебел.

— Що тѐрате тука? — ги попита Танас, като че ли не виждаше наловената риба.

— Ами топло е… дойдохме да се разхладим.

— Рибата ли ви пречаше да се разхладите, та първо я избихте?

Войниците нищо не отговориха. Занек донесе двете раници при Танас. Той бръкна. Бяха подбрали все едри парчета планинска пъстърва.

— Две раници сте напълнили, двеста е отнесла реката надолу. За вас куршум!

Войниците се бояха. Те не знаеха с кого си имат работа. Виждаха само въоръжените до зъби хора. Затова се зарадваха, когато Танас изрева:

— Бегайте колкото ви държат краката, иначе лошо ке стане!…

Подбраха набързо дрехите си, взеха ги под мишница и хукнаха така, по бели гащи. Добре стана, си рече Танас. Риба откога не бех апна̀л… Отседнаха в едно малко село. Дълго време Танас трябваше да обикаля къщите, за да намери малко шарлан. Срещу пет хляба му дадоха. Понеже нямаше много вяра на албанците в готвенето, сам изкорми рибите и ги въргаля в брашно. Четниците донесоха отнякъде тиган. Рибата беше в изобилие. Ядоха всички до насита.

На сутринта рано бяха вече в село Манастирец. Отидоха право в канцеларията на кмета. Беше около трийсетгодишно момче. Видя му се разбрано, добро и много просто. Тоя не може да брани хората от душмани, си помисли за него Танас.

— Добър ден! Добре дошли! — ги посрещна кметът.

— Добър ден — му отговори Танас. — Аз обикалям селата. Искаме да сложим малко ред. Ти ке ми разправиш всичко, каквото става. И лошото, и арното.

Момчето нещо се колебаеше.

— Е, ако нема̀ нищо — рече Танас, — тогава да си ходиме?…

— Инак сме добре — проговори кметът. — Ама тука са пратени двама войници и са като еничери за селото. Ни кокошка остават, ни ма̀сло, ни яйце, ни чисто бра̀шно. Ядат по цел ден.

— Къде са?

— Ей тука отсреща, на високото. Не живеят в селото, а са си построили колиба. Само слизат и взимат каквото видат за ядене.

Танас погледна към височината. Забеляза колибата. От нея се виеше дим.

— Занек. Вземи неколко души. Вържи войниците и ги докарай.

Занек взе четирма албанци и тръгна към височината. Танас наблюдаваше от канцеларията какво ще стане. Влязоха в колибата, но много се забавиха. А в колибата бил само единият войник. Другият бил слязъл в селото за масло. В тенджерата варели две пилета, но толкова се ояли, че варени вече не ги харесвали. Само пържени в масло. Такъв им бил табиетът… По едно време Танас видя другия войник, който се прибираше в колибата. След малко Занек изкара двамата и ги подкара с ритници към канцеларията, вързани като пеленачета. Най-отзад вървеше един албанец, който носеше голяма тенджера в ръце. Вкараха ги в канцеларията. Албанецът остави на масата пред Танас голямата тенджера. Той отхлупи капака. Видя и пилетата.

— Що е това? — ги попита Танас.

Единият от войниците се приближи и погледна кокошките, сякаш за пръв път ги виждаше.

— Кокошки — рече той.

— Са̀ми ли си ги очувахте?

— Купихме си ги.

— Не е верно! — рече кметът.

— Ами какво да правим? Да гладуваме ли? Готвиме си сами.

— Хората коските си оставиха на бойните полета, вие тука само плюскате! Къде има такова ядене? За двама души — две кокошки!

Престъплението не беше според Танас големо, но за наказание им се накара хубаво. След това нареди на двама четници да ги закарат вързани на поручика в Призрен. Написа му една бележка да прави с тех каквото ще. Чак сега погледна тенджерата. Слюнки му потекоха.

— Занек. Като че ли тия кокошки са заръчани за нас. Иди вземи тигана с ма̀слото.

Макар и малко за толкова народ, всеки с удоволствие изяде падналото му се късче от кокошките.

Танас се въртя по тия села с четата почти до края на войната. Раздаваше справедливост така, както я разбираше. Зулумите намаляха. Хората заживяха по-спокойно. Но вече се чуваха тревожни новини. Противникът започнал настъпление. Все пак Танас не очакваше, че фронтът ще рухне така скоро. Наложи се посред нощ заедно с четата си да побегне за Призрен. Албанците му останаха верни докрай. В града беше голяма бъркотия. Не се знаеше кой пие, кой плаща. Танас събра българите на едно място. Каза им, че той ще ги води. Имаше и много по-големи по чин от него, но всички с радост се съгласиха. Отделно поговори със Занек:

— Вие си останете. Тука сте си у дома. Скрийте пушките. Само не можем да ви пла̀тиме за последнио месец. Па̀ри нема.

— Нищо, капитане. Ти да си жив! А сега накъде ке хванете?

— Към България.

— Знаеш ли що, капитане? Такъв воевода не сме има̀ли. Ке ни позволиш ли да те придружим през планината и да ви пазим? После ке се разделяме.

Вдигнаха се нощем. Занек и албанците устояха на думата си. Прекараха ги невредими през планините. Като слязоха в полето, Танас се прости с всички поотделно. Оттам след големи преживелици се добраха най-сетне до Скопие. И тук нямаше мира. Германците бяха запалили гарата и складовете. Не се спряха даже да починат. Танас познаваше добре местата. След шест дни стигнаха София заедно с хилядите отстъпващи войници.

Войната свърши неочаквано за Танас. Отиде в щаба. Взе си уволнителен билет и пътен лист. Прибра се в Горна Джумая. Слава плака с глас, като го видя така мръсен, въшлясал и отслабнал. Танас спа непрекъснато цели три дни. Ставаше само да яде и да пие вода. Сетне лека-полека се оправи. Чак сега, след войната, разбра, че е вече остарял и много уморен. Но трябваше да се живее, трябваше да се печелят пари. Скоро започна отново работа в инженерството.

Бележки

[1] Повече от пет гръцки дивизии, подсилени от скорострелна лека и тежка артилерия и една конна бригада, се биха с не повече от 4000 души български войници и 1500 местни доброволци. ↑

[2] Сега бул. „Стамболийски“. ↑

[3] ортак (тур.) — съдружник, съучастник. ↑

[4] чурук; правилно чюрюк (тур.) — гнил, развален; преносно неоснователно, необосновано. ↑

[5] калауз; правилно кълавуз (тур.) — 1. пътеводител; 2. справочник; 3. стройник. ↑

[6] еджел (араб.) — естествена смърт, смъртен час. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Свобода Бъчварова Литургия за Илинден (9)

Метаданни

Данни

Литургия за Илинден

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета глава

Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (9)