Още преди да изгрее слънцето, Танас излезе от къщи. Не можеше да стои и един ден, без да извърви десетина километра. Чувствуваше се като болен. Когато ходеше на работа, беше лесно. Редовно изминаваше пеша пътя до Бистрица и обратно. Но сега беше в отпуска. На младини ходеше много повече. Над 30 километра всяка нощ.

Прекоси площада. Нямаше жива душа. Паметникът стърчеше в средата, загънат в бяло платно. Мина край трибуната. Беше почти готова. Дървеното скеле се издигаше доста високо. Тая година Илинденските тържества ще бъдат големи, си помисли той и пак си каза, че требва да напусне по-скоро града. Останаха само три дни до празника. Имаше да свърши още две работи — да отиде на баня и попът да прочете на гробищата заупокойна молитва на жена му.

Тръгна по улицата край затвора, сетне покрай реката, докато стигна моста. Оттатък моста се спря за миг пред черквата „Св. Богородица“, но се сети, че е още рано за служба. Продължи нагоре по шосето и мина край къщата на Георги Измирлиев — Македончето. Харесваше му надписът върху жълт фон със старинни черковнославянски букви. Пишеше, че тук е живял един от апостолите на България, обесен от турците в Горна Оряховица през 1876 година. Гордееше се, че от тоя затънтен македонски град е излязъл апостол на свободата. Сви по пътя за Ловния дом. Мина по алеята на синдикатната вада. Ловният дом беше висока постройка. Спря се за миг на входната врата. Там още стояха двата еленови гора, трофеят, с който спечели първа награда на Ловно-рибарския съюз. През боровата горичка излезе право на пътеката за Делвино. Вървя известно време по посока на селото, но после свърна вляво, към паметника. Така наричаха хълма над града. Един висок, обрасъл с дървета зелен хълм, който според Танас придаваше главната красота и особеност на тоя град, иначе доста грозен и зле планиран.

Пътеката вървеше по билото между храстите. На откритата поляна, точно на най-високото място, Танас видя голяма яма, изкопана на времето за основи на знаменития паметник, който искаха да построят. Той трябваше да се издигне на такава височина, че светлините на фаровете му да се виждат от цела поробена Македония! Танас погледна нататък планините… Точно към Македония се тъмнееха веригите на Огражден. След тях имаше и други планини, все планини и върхове чак до Бяло море. Тия, дето беха измислили проекта, му приличаха на туристите, които се хвалеха, че видели Бело море от върха на Ел-тепе!…

Танас обичаше да седи тук и да гледа от високо града. Съвсем съзнателно не гледаше към Струма, където минаваше железопътната линия. Защото там вече нямаше поле. Той се любуваше само на стария град, накацал по хълмовете, откъдето река Бистрица започваше да се разлива по долината, и си мислеше колко по-красив щеше да бъде, ако не растеше към полето, ако не се унищожаваха най-хубавите ниви и градини, ако се качваше нагоре, по височините. Някога бе ходил във Велико Търново и оттогава смяташе, че няма по-красив град в България, и много искаше градът, в който живее, да е построен като старата българска столица. Но, изглежда, никой не мислеше като него и къщите продължаваха да завземат тясното равно пространство край Струма. Съвсем скоро щеше да има само град без поле.

Седна на ръба на ямата и си спусна краката надолу. Гледаше издълбаната скала и си мислеше, че паметниците не могат да ни върнат умрелите. Колкото и да са здрави, пак се рушат. Две години, след като убиха Леонид от Мачуково, Танас мина с другарите си край техните гробове. Само един кръст все още се крепеше, но и той скоро щеше да падне. Споменът за убитите — това е важно да се поддържа! И то не с паметници, дори не с книжки, а с разкази. Както некога хората разказваха в дългите зимни вечери на внуците. Ето какво се помни! Важно е да се разказва на децата. Така те нема да забравят мъртвите и цел живот ще обичат това, за което техните бащи са се борили. Ние даже немахме училище. Никой не ме беше учил да обичам бащинията си. Никой не ми каза, че трябва да се бия за свободата. А знаех, че така ще бъде, още от дете. Когато станах на шестнайсет години, вече се биех. И воеводите ни беха млади, и млади ни убиваха…

На времето едно момче от България донесе книжка от Иван Вазов. Четеха я вечер на газена лампа, когато се свираха в некоя къща, съсипани от дневния преход. Там се разказваше за Васил Левски. Колко пъти след това, особено в сражение, той имаше чувството, че отнекъде го гледа Левски и Танас го питаше: доволен ли си от мен, както сетне питаше и Гоце, и другите побратими от революцията. Питаше тех, а не паметниците им. Сега да разкаже на некой от младежите, че всеки ден си говори с Гоце, ще го пратят в лудницата…

Танас погледна нататък към върховете на Пирин, защото искаше да се откъсне от невеселите си мисли, но сетне отново се загледа в ямата. От едно камъче си подаде главата малко гущерче. Слънцето изгряваше и изпичаше вече скалите. Нищо не можаха да направят, си каза Танас, само дупка! Но си спомни за един друг паметник, който стоя дълго чак до Девети септември. Това стана през 1933 година…

При откриването Танас искаше да се махне от града, но старите му другари настояха много и той се подчини. Пред паметника застанаха Андон Кьосѐто, Ичко Бойчев, Нако, Танас и още няколко — последните, останали живи. Когато свалиха платното от паметника на Незнайния четник, стори му се лицето на Тодор Александров. Андон Кьосѐто, който недовиждаше, заплака. Той помисли, че паметникът е на Гоце, и като подсмърчаше и хълцаше, говореше: „Милио̀т Гоце, ангел ти наш, херувим и мъченик. Виж ни, баче Гоце, тука сме твоите побратими!…“ Никой не му обясни, че паметникът не е на Гоце. Нека се радва старият човек. Един от ораторите много хареса на Танас, говореше непознати думи, но ги нижеше така хубаво и така гръмогласно, че той запомни некои изречения. „Ти, най-достойният между достойните синове на Македония, първият между първите в цялото човечество, ти като богочовек бе подложен на най-люти обиди и сам изнесе кръста, на който бе разпнат.“ Хубави се сториха думите му, само че Танас не можа и до ден-днешен да разбере за Исус Христос ли говореше ораторът, или за Тодор Александров, но остана доволен. После от името на живите говори Андон Кьосѐто. Бяха му написали речта. Андон имаше хубава памет и я каза бързо, с глух глас, без да я чете, но като погледна нагоре към паметника, пак му се стори, че е на Гоце, и заговори: „Баче Гоце. Много си високо. Слѐзи да видиш мъките ни. Чонгулите, баче Гоце, те изедоха, тебе, сърцето на Македония…“

Набързо го свалиха от трибуната. Танас го хвана под ръка. Всички отидоха в кръчмата на дядо Васил. Пиха много. С тях седеше и Мамин Кольо. Беше дошел чак от Свети Врач специално за тържествата. В миналото Танас не го познаваше. Беше от другия край на Македония. Мамин Кольо си спомни нещо смешно за легендарния воевода Йордан Пиперката. Но Андон продължи да хълца. Тогава Танас почна да разказва за Илинденското въстание. Беше им милно да си спомнят за неща, познати и скъпи. Говореше високо, та да го чува Андон, и той скоро се успокои.

Танас стана от земята. Изправи се. Погледна пак града и заслиза надолу по обратния път. Сега отново седеше в кафенето на дядо Васил и разказваше за Илинденското въстание, но много по-хубаво оттогава, защото колкото повече старееше, толкова по-добре си спомняше миналото…

… Пролетта на 1903 година дойде дългоочакваното разрешение Танас да замине за Кукушки район с малка чета. Трябваше да прекара оръжие и боеприпаси за гевгелийската планинска чета на Аргир Манасиев, сетне да остане на разпореждане в Кукушко. Двата района бяха един до друг. По всичко се чувствуваше, че въстанието наближава. Някаква особена възбуда бе обхванала всички. Танас нямаше мъдростта да прозира в бъдещето, както това правеха Гоце, Чернопеев, Сандански и много други воеводи. Щом народът очакваше и вярваше в нещо, същото ставаше и с него. А у народа имаше вяра в успеха на въстанието. Тъкмо тази вяра използуваха върховистите. Народът искаше въстание, а това, което всички хора искат, отделните личности не могат да спрат, макар и да са прави…

Четата се строи. Преден патрул Танас сложи Гоне Бегинин. Зад него се източиха четниците, след това десет мулета, водени от селяни, и накрая задният патрул. Групата отмина по пътеката към Малешевско.

Танас стоеше пред Чернопеев. Воеводата мълчеше, Танас проговори.

— Е хайде, бай Христо. Довиждане. Не ме споменавай с лошо. Дано останем живи и се прегърнем в свободна Македония!…

— Довиждане, Танасе — каза глухо Чернопеев. Сетне изведнаж се обърна и го хвана за патронташа. — И ти ли си мислиш, че ще победи въстанието?

— И аз, бай Христо.

— Господ да ти е на помощ! Слушай сега какво ще ти кажа! Ти ми беше години наред повече от брат. Това въстание огън да го гори. Колкото повече останете живи, толкова по-добре! Иначе революцията е загубена.

— Добре, бай Христо.

Танас се затича по пътеката да догони четата. Прощаването с Чернопеев му подействува зле. Кой знае кога ще се съберат… Христо отиваше в България да подготви чета за въстанието, в което не вярваше…

Намериха Нивѝчанлията. Танас му даде писмото за оръжието.

— Много е — каза Нивѝчанлията. — Ще седите тука един ден и една нощ, докато приготва всичко.

На другия ден натовариха мулетата. Взеха пушки, бомби и взривове. Животните едва влачеха тежките товари, но Танас бързаше и не ги жалеше. Вечерта стигнаха в село Балѝнци пред Вардара. Хората и добитъкът падаха от умора, но Танас даде само кратка почивка. Бяха биллюк народ, оръжие много, а местото не им даваше добро укритие. Реши още тази нощ да прехвърлят Вардара и хванат полите на Кожух планина. Дадоха си голям гаерет^[1] и в полунощ стигнаха пред великата македонска река. Куриерите дълго търсиха брод. Реката беше пълноводна. На разсъмване минаха Вардара. Без почивка Танас ги заведе да денуват над село Смоквица, в смоквичките одрини. Пръснаха конете по лозята, а четниците и селяните легнаха направо на влажната земя кой къде свърне. От изтощение заспаха веднага. Танас остави на височината един четник на пост. Опитваше се да не заспи, но сънят го обори. Следобед, когато слънцето напече — най-хубавото време за сън, — някой разтърси Танас. Беше момчето от поста.

— Бай Танасе, иде чета.

Танас бързо разбуди останалите и се изкачи на височината. С бинокъла я видя отдалече. Вървяха в нишка един след друг. Позна я веднага. Беше четата на Иванчо Кара̀сулията. Прегърнаха се. Събраха двете чети заедно. Като се махне това, че Иванчо искаше веднага да убие Гоне Бегинин, с когото имаха сметки от арамийските години, всичко мина хубаво. Танас успя да измоли живота на Гоне. Но добрината, която бе сторил, и досега го гнетеше. Ако бех позволил на Иванчо да го убие, често си казваше Танас, немаше нищо да се случи на Кръстьо.

Официално Кара̀сулията водеше върховистка чета, с други думи, най-злия враг на Танас. Неофициално обаче двамата бяха побратими, тоест хора по-близки от родни братя. Щом двама революционери си разменят оръжие, от тоя ден нататък се считаха побратими. Иванчо беше още арамия, когато си размени камата с ножа на седемнайсетгодишния Танас. А и какъв върховист беше Иванчо? Беше хитър, това е истината. Иначе прост, безграмотен човек, но хитър като лисица. Отиваше в България, ядеше и пиеше с върховистите, а после вземаше от българските казарми оръжие и го продаваше по Македония. Имаше си арамийски табиети, верно! Вземеше ли отнякъде откуп или глоба, не всякога даваше парите на Организацията. Деляха ги помежду си. Това бяха обвиненията срещу Иванчо. Но той имаше донякъде право да задържа парите. Повече от неговите четници бяха възрастни хора — по на четирийсет и кусур години. Женени. Долу, в полето, имаха биллюк деца. Тия деца трябваше да ядат. Делените пари те пращаха на семействата си.

А какви четници беха само! Такива мъже сега не се раждат. Едни тежки, мълчаливи хора, но като си отвори устата и каже нещо — алѝс турски паша! Прости и безграмотни хора, но с каяфет. Мустаците им бяха големи като къдели, а униформите?… Само четниците на Апосто̀л Ениджевардарски можеха по красота на облеклото да се сравняват с Иванчовите. Върху гърдите им имаше барем по пет оки сребро и злато, верижки, кръстове, нанизи. Оръжието им беше най-модерното за онова време. Всички с покрити манлихери, които стреляха с бездимни куршуми. Най-старите му четници — Мѝто Аджията и Го̀го Мутуванлията, беха такива нишанджии^[2], че един Гоне Бегинин може би ги надминаваше. Ето каква беше четата на Иванчо. Гордост за нашата революция! Бил върховист?! Ветрища!… А в Илинденското въстание се би като хала. След потушаването само неговата чета остана в Македония в пълния си състав. Там го имаха като баща на населението. Един предател не му избега! Иванчо беше безмилостен мъж. Само некой от селяните да се оплачеше от турчин или издайник, под земята копаеше, докато го намери и убие… Танас знаеше, че Иванчо преди няколко дни посред бел ден влезъл сам в едно село и избил четирма арнаути разбойници, които тормозели населението. И много мразеше власите, си спомни Танас, защото беха стиснати. По-късно, след Илинденското въстание, често беха заедно. Веднаж Иванчо очакваше да му донесат вълнена фанела. Донесоха му я двама власи. Фанелата беше явно обличана.

— Ела тука, бре! — извика той единия влах. — Кой ти даде тая фанела?

— Е, господине, не знам. Жените са я плели, ке попитам.

— Така ли, твойта мама айдушка! Да ви носа кирливите фанели!

А сетне — леле, мале!… — тръшна ги и двамата на земята. Налага ги с прътове, докато душа не им остана. След боя Иванчо нареди още на другия ден да му донесат осемнайсет вълнени, бели фанели за цялата чета. Какво са правили власите, но до сутринта му предадоха всичко.

Друг път с Танас си седяха край шосето над Гевгели. Минаха двама власи, които караха на пазара чували с червен пипер. Иванчо ги спря.

— Що карате бре?

— Пипер, господине.

— Сваляйте чувалите тук, при мене!

Шосето беше нависоко и духаше вятър. Иванчо заповяда на власите да бъркат с ръце в чувалите и да хвърлят нависоко пипера, за да го вее вятърът. Двамата власи се заеха с работата доста усърдно. Единият от тях, като вееше пипера, заплака. На Танас цялата картина му се видя толкова смешна, че взе да се превива от смях.

— Още ли, господине, да си веем пипѐрот? — обади се единият влах.

— Още — каза Иванчо. — Цѐлиот пипер!

Когато освободи власите, Танас го попита:

— Защо така им направи, побратиме?

— Защо ли? Преди три недели поръчах на власите да донесат две шилета за четата, а те отидоха и ме издадоха на турците. Водих сражение и ми раниха едно момче.

— Ама нали не тия двамата са направѝли това?

— Ако! — рече Иванчо. — И те са власи. Като се върнат, ще разкажат на останалите. Нека пак да идат да предават!…

Имаше право да ги мрази, си помисли Танас. В края на краищата те го издадоха на турците и го убиха заедно с целата чета.

Вечерта Иванчо придружи Танас чак до Аргир Манасиев, за да го пази из пътя. Тук се получи съобщението за смъртта на Гоце Делчев. Всички бяха като попарени. Там, някъде към село Баница, лежеше надупченото тяло на най-големия син на Македония. Танас не можеше да го прежали. Все повтаряше, баче Гоце, дано да не си се мъчил… За̀валията, дано не се е мъчил!…

Особено силно почувствуваха загубата на Гоце старите революционери. И без това бяха силно разколебани в успеха на това преждевременно въстание. Знаеха, че ще се бият напразно. Танас го разбра, когато видя Аргир. Той умееше да разправи с прости думи какво мисли, та да го разберат всички. И все пак Аргир казваше: — ще се бием! Успех неуспех, все е от полза. Ще научим барем как да направим следващото въстание. Тогава сигурно ще се освободим. И ние се бихме, без да се щадим. Не бехме виновни, че не успе. Но Илинденското въстание беше най-големото, което е избухвало на Балканския полуостров до ден-днешен!^[3] … — се успокояваше Танас.

Четите на Гевгелийския район се разделиха. Танас тръгна с Кръстьо Асенов, определен за кукушки воевода. Беше много радостен, че отново са заедно. Един ден Кръстьо го извика:

— Танасе, немам нареждане от София, но искам ти да ми станеш помощник-воевода.

— Нема да може — рече Танас. — Клетва съм дал да си остана прост войник на революцията.

Кръстьо се обиди, но не за дълго. Той не беше злопаметен и не умееше да мрази. Четата постепенно порасна до осемдесет души. Между десетарите, които определи, беше и Гоне Бегинина. Танас знаеше какво говори Гоне зад гърба на Кръстьо. Опита се един ден да му каже.

— Ти не го обичаш — му възрази Кръстьо.

Танас повече не се опита да го предупреждава. Кръстьо беше буен, доверчив и самоуверен. Той не можеше да си представи колко далеч може да отиде човешкото коварство, но Танас познаваше четниците и отгатваше всеки какво мисли.

Така те обикаляха и подготвяха селата на Кукушко. А четата от ден на ден набъбваше. Турците виждаха как сноват из района и почнаха да се готвят, като въоръжаваха турското население. Един ден четата спря в село Морарци. Танас с неговата десетка се настани в къщата на Петровци. Петровци бяха цялата махала и те управляваха селото. Бяха сериозни и хитри хора. Привечер гръмна пушка. Танас и другарите му скочиха. Приготвиха си оръжието. Дотичаха селяни. Казаха, че идва аскер. След малко влезе и Иван Петров.

— Ще напуснем селото — му рече Танас — да не го изго̀рят.

— Не можете — каза Иван. — Обгра̀дено е.

— Тука ли ке стоим?

— Не бойте се. Ке уредим некак работата…

Танас се успокои. Турското управление уважаваше Петровци. След малко дойде друг селянин. Каза им, че войската се е разделила на три и търси из селото. Пак влезе Иван.

— Не бойте се! Почнаха да търсят, но ние ги водим по къщите.

Отведе ги в съседната къща. По едно време цялата войска се събра в двора на Петровци. Кръстьо Асенов излезе от селото, но Танас със своята десетка не можеше да мръдне. Потерята беше до тях. Чуха бурия. Стойчо Немански каза на Танас.

— Откриха ни и сега ке ни удар ат.

— Така бурия не свири за настъпление — рече Танас. — Нито за откриване на огън. Свири да се приберат на вечера.

Той добре познаваше всички сигнали на турската армия. Многобройните сражения го бяха научили да ги различава. Открехнаха портата. Видяха турската войска, насядала по двора. Петровци им бяха сложили на земята яйца, сирене и хляб. Дойде Иван.

— Сега можете да излезете през задната порта.

Пръв тръгна Танас. Ходеше с гръб, залепен към дуварите. Измъкнаха се. Намериха останалите четници на една височина. Оттам се вдигнаха направо през лозята и стигнаха до една кория.

Принудиха се да стоят в корията три дни, защото Кукушки район беше поле и нямаше къде да се скрият толкова хора. А всеки ден прииждаха нови момчета, зле въоръжени. Танас смяташе, че това въстание са го решили съвсем непрактични хора. Колко чини човек в едно въстание, ако не е добре въоръжен, ако нема храна и дрехи?… А турската армия имаше първокласно германско оръжие. Старите четници много добре знаеха срещу кого ще се бият. Това не бяха околийските потери, съставени наполовина от башибозук, а редовна армия, командувана от офицери, снабдени с артилерия. Ето защо старите четници и воеводи, без да се бяха сговорили помежду си, действуваха в пълно съгласие. Танас отпосле често разсъждаваше как една и съща мисъл може да дойде в ума на хората, без да са си я казали помежду си. Сметаше, че това е особеност на революционерите, която се проявява много редко, само във въстанията. Той си я обясняваше така — върху главите на революционерите се спуска нещо като Светия дух, за да ги ръководи, така както Христос направил с апостолите, когато си отишел от земята, за да не грешат в деянията си. Всеки стар революционер бе решил в себе си да пази от смърт тия силни, смели, но неопитни момчета, а народа от грабеж и унищожение. Това бе общата мисъл. Ако требва да се мре, си казваше тогава Танас, по-добре ще е да изпукаме ние, старите комити! Хем сме прости, хем файдата от нас вече не е голема. Каквото можахме, направихме! А ония млади момчета, ако се запазат, един ден ще направят истинската революция. Танас знаеше, че избият ли ги, требва много време да мине, за да израснат нови като тях. По-късно, когато остаря, сметаше, че никога нема да се родят толкова много на брой. Македония му изглеждаше като една многодетна майка, на която изяждаха децата. Накрая тя не можеше вече да ражда от изтощение…

Понеже турците усетиха голямата чета в Кукушки район и всеки момент можеха да вземат мерки, Кръстьо Асенов прецени, че трябва да бъдат в непрекъснато движение. Иначе рискуваха да ги обградят и избият далеч преди датата на въстанието. Затова решението да се изтеглят от Кукушки район и отидат към Серския се видя на всички най-приемливо.

Тръгнаха една вечер през юни. Беше топло. По пътя Танас видя колиба. Влезе. Завари две турчета. Бяха братя. Отведе ги при Кръстьо. Той пусна малкото турче, което непрекъснато плачеше. Понеже в тъмнината не можеха да намерят пътя, вързаха с една дълга ортома по-голямото турче и края на въжето държеше Танас. Турчето добре намираше пътя в тъмнината. Говореха си на турски. Както му е редното, Танас го разпита за баща му, за братята му, за селото. Момчето отговаряше с охота. От своя страна и то го попита какви хора са и Танас му разказа, доколкото можеше.

Стигнаха Бутковското езеро на река Струма. Един четник се сети, че в езерото има остров, на който могат да се скрият за няколко дни доста хора. Разположиха се на една поляна, обградена с върби. Танас даде турчето да го пази Насо Гълъбов и тръгна да търси между тръстиките на брега лодка. Намери една вира̀н^[4], но понеже беше израсъл край езеро, се зае да я поправи, доколкото можеше в тъмнината. Поне да не тече толкова, че да пренесе четата на острова. Храна нямаха. Затова Кръстьо Асенов прати няколко души до близкото село да поискат от селяните ядене и чак тогава да се прехвърлят на острова. Четниците се върнаха и съобщиха, че скоро ще има ядене. Чакаха така до среднощ, но жива душа не се мярна. Всички станаха неспокойни. По едно време дойде Насо Гълъбов и каза, че турчето му избягало. Нямаше смисъл да го гонят. Трябваше веднага да се махнат от поляната. Турчето можеше да ги предаде.

Тръгнаха гладни по шосето за Порой. Не знаеха добре околните пътища и това им се видя най-разумно, за да не хабят напразно сили. Започна да съмва. Танас, който беше преден патрул, спря. В далечината му се видя нещо бяло. Взря се и разпозна джамия. Попита четниците, които вървяха след него, кое е това село. Никой не знаеше. Когато се развидели, всички видяха в далечината още две села с джамии. Разбраха, че в нощта са се заблудили и са попаднали сред турски села. Трябваше колкото се може по-бързо да се махнат от шосето.

Изкачиха се на един хълм, обрасъл с ниски храсти. Четниците се разпръснаха кой къде намери. Турците започнаха да изкарват добитъка на паша. Танас беше легнал по корем заедно с няколко другари. Оттук виждаше целия склон и селото. Две турски воловарчета излязоха и подкараха говедата право към храстите, където бе залегнал Танас. Пресъхнаха му устата пред мисълта, че ще трябва да убият децата. Добитъкът се пръсна да пасе, а двете деца взеха да играят с един дълъг кокал „на тояга“. Понякога се толкова приближаваха, че Танас ръка да протегнеше, щеше да ги хване. Тая игра на воловарчетата изостри докрай напрежението на четниците. Стойчо Немански изпъшка и почна да се надига:

— Къде? — попита го Танас.

— Ексѝк олсун^[5]! Ке ѝда да ги фа̀на.

Танас не му забрани. Стойчо излезе от храстите като гладен вълк, но децата го видяха навреме и побягнаха бързо по склона право към селото. Тежък бе Стойчо и разбра, че няма да ги хване. Прибра се при Танас, като псуваше.

— Виде ли що направи? — му рече Танас.

Сега всички напрегнато се взираха към селото. Децата стигнаха в ниското. Там стоеше един стар турчин с чалма. Те се спряха пред него и се надпреварваха да му разправят, като сочеха върха и хълма. Положението беше повече от ясно. Танас отиде при Кръстьо.

— Да ставаме!

— Къде?

— Не знам — рече Танас. — Тук ке ни избият. Ке караме направо през турските сѐла…

Кръстьо се съгласи. Така и така бяха открити. Даде заповед на гладната чета. Тръгнаха един след друг посред бял ден. Бяха се проточили на километър разстояние. Стараеха се да заобикалят, доколкото можеха, турските села. Но населението ги виждаше и Танас ясно забеляза зад тях на няколко километра голяма потеря от башибозук, която вдигаше облак прах. След всяко село потерята нарастваше и скъсяваше разстоянието до четата. Все още не смееха да нападат. Чакаха редовна турска войска и Танас беше сигурен, че вече са изпратили хора да й съобщят.но денят преваляше и с приближаването на нощта четниците се успокояваха. Хванаха право към Круша планина. Тук-таме по полето срещаха турци, но не ги закачаха. И те спираха да работят и им казваха „добър ден“. Чудно въстание беше това нашето, си мислеше Танас на старини. Турците си работеха по полето, а и нашият народ жнйеше. Само ние като бесни кучета се биехме…

Късно вечерта се изкачиха на билото точно между Долни и Горни Тодора̀к. Бяха пребити от умора. Не помислиха за ядене. Надве-натри наредиха часовоите и всеки се зави презглава с кепето. Заспаха като умрели. Когато съмна, бяха вече обградени отвсякъде. Така започна първото им голямо сражение в Илинденското въстание, макар да не беше на определената дата.

Разнесоха се единични изстрели. Над четата имаше друга височина.

— Вземи веднага няколко души и бързо хвани тая височина, преди да са отишли турците на нея! — каза Кръстьо на Танас.

— Добре — рече той. — Искам само да ме прикриваш с голем огън, защото склонът е гол, и като изскочим, турците ке ни изтепат.

За целта Танас подбра най-опитните — Гоне Гудов, Гоце Карчев и Дико Люлянов. Той знаеше, че тримата тичат добре по върло. По даден от него сигнал изскочиха и се завтекоха към височината над тях. Турците, които в първия момент не ги усетиха, започнаха да стрелят като бесни. Но и Кръстьо отговори със силен огън. Четирмата стигнаха върха невредими. Бързо се окопитиха и откриха огън по турците. Под неговото прикритие Кръстьо с четата успя да се изкачи при тях по едно дере. Сега положението не беше толкова лошо. Залегнаха в кръг. С всеки изминат час от околните турски села прииждаше все повече башибозук. Вече не можеха да се измъкнат, но и не им даваха да приближат до тях. Подир малко се чуха първите стонове. Раниха едно момче, а сетне от уста на уста до Танас стигна тревожната новина, че са убити двама. Той прилази до Кръстьо.

— Требе да се измъкнем — рече му Танас. — Как?

— Като мръкне.

— До вечерта ще ни избият — каза Кръстьо.

— Днеска нема да е най-силното сражение — рече Танас, който искаше да сподели с Кръстьо някои предположения. — Не бързат. Ке чекат още войска и артилерия. С топове ке ни избият.

И наистина с наближаването на нощта изстрелите от турска страна ставаха все по-редки и по-редки, но убиха още едно момче. Съблекоха голи и тримата. Нямаше време да ги заровят. Оставиха ги проснати един до друг. Дрехите и оръжието им взеха. Четата се събра на куп. Долу, в полето, лумнаха огньове до всеки убит турчин. Такъв беше турският обичай. Трябваше да се измъкнат още тая вечер. Нямаха друг изход. Тръгнаха разделени на десетки, за да не се изгубят в тъмнината. Ако турците усетеха една десетка, останалите щяха да се измъкнат. Стараеха се да стъпват тихо. Танас, който водеше своята десетка, заобикаляше огньовете като лисица, ослушваше се в нощта. Отникъде не се стреляше. Той измъкна своите другари невредими от засадите и пое към село Междурѐк, където се бяха уговорили да се съберат. По пътя се настигнаха всички, освен две десетки. Кръстьо се много безпокоеше за тях, но в тъмнината нищо не можеше да се направи. Навлязоха в храстите на едно дълбоко дере. Водеше Танас, който познаваше тия места. Тръгна нагоре по дерето. От загубените две десетки нямаше никакъв знак. В една нива Танас се натъкна на заспал жетвар. Край него пасеше магаренцето му. Събуди го и му рече:

— Иди в Мутулово при Гоце Кехая. Ка̀жи му да донесе храна на Планинички кладенци. Там ке денуваме. Нека донесе каквото има, колкото да прекараме.

Селянинът тръгна напред. Танас го остави да отмине, за да не бъдат изненадани от някоя засада. Излязоха от дерето. Изкачиха се в местността „Томура“. Беше удобна за сражение. Тъкмо поседнаха и пропукаха пушки. Сетне настъпи тишина. Убиха го човека, си рече Танас. Всички мълчаха и се вслушваха в тъмнината. Мина време и се чу някакъв шум. Танас започна да лази към шума. Видя сянката на човек. Скочи с изваден нож върху него. Събори го на земята.

— Аман! — извика човекът.

Танас го пусна. Беше същият селянин с магаренцето, когото изпратиха напред.

— По тебе ли стреляха? — го попита Танас, като му помогна да стане.

— Не знам — каза уплашеният селянин. — Ама ми се чини да не е било по мене.

Направиха съвещание с Кръстьо. Сметнаха, че и село Мутулово е изпълнено с войска. Освободиха жетваря. По предложение на Танас тръгнаха към Грама̀дна. Той знаеше, че над селото има гра̀дище. На времето е било ка̀ле. Още стояха останки от старите укрепления. Изстрелите, които чуха, не им излизаха от главата. И наистина по-късно разбраха, че турците стреляли по двете десетки от четата на Кръстьо Асенов, които бяха изгубили при Тодора̀ците. И те се били запътили към Гоце Кехая за храна. Посрещнати от огъня на турската войска, побягнали назад. Не знаели добре пътя и минали край турското село Серчели. Оттам вече потерята им хванала следите и след пладне ги обградили в едно дере.

През това време четата на Кръстьо Асенов, пребита от глад и умора, денуваше на гра̀дището. Слънцето печеше силно и всеки се беше сврял зад някой храст. Вода нямаше. Мъчеше ги жажда и глад. Чакаха да настъпи вечерта. Случайно видяха двама местни селяни. Помолиха ги да им донесат няколко стомни вода. Когато денят прекърши, в далечината се чуха гърмежи. Танас трепна. Отначало единични, а сетне честа стрелба. Заедно с Кръстьо Асенов изтичаха на един хълм. Оттук се откриваше цялото поле. Дерето, където се водеше сражението, беше близко. Ясно се виждаше димът от изстрелите. Куршумите на въстаниците не бяха с бездимен барут, както тия на турците. Забелязаха, че към сражението идва от три страни войска — откъм Кукуш, Мутулово и Мора̀рци. Върнаха се при четата. Никой нищо не каза. Стараеха се да пазят тишина, за да не бъдат открити те. Едно младо момче се приближи до Кръстьо.

— Да им идем на помощ… — предложи то. Кръстьо нищо не отговори, но Танас не се сдържа:

— Как ще идем! Искаш хем да ни избият, хем да изгорим селата. Какво са виновни жените и децата?

Момчето млъкна. Но Танас почувствува, че Кръстьо е много притеснен.

— Що ти е, побратиме? — го пита той.

— Жалко за момчетата! — каза Кръстьо. — Нищо не може да се направи.

Гърмежите продължаваха, боят се усили. Танас отново се изкачи на хълма. Цялото поле бе изпълнено с аскер. От страна на въстаниците все по-рядко и рядко се чуваха изстрели. Към зайде-слънце настъпи тишина. Танас слезе при Кръстьо. Прекръсти се:

— Бог да ги прости!… — рече Танас сякаш на себе си. Избиването на двадесет души беше голяма загуба. По-късно разбраха, че от засадата успели да се измъкнат четири момчета. Само едното било здраво, а трите ранени. Особено зле било едното момче. То помолило другарите си, които едва го носели, да го застрелят и те го застреляли.

Решиха четата да тръгне към Арджанския гьол — единственото надеждно място, където можеха да се скрият толкова хора, докато почне въстанието. Но бяха уморени и гладни. Колоната се беше проточила на голямо разстояние. Тоя път Кръстьо непрекъснато спираше и проверяваше да не се е загубил някой. Не можаха да стигнат до езерото. Осъмнаха над село Гърбашѐл. Когато се изкачиха на един хълм, Танас изтръпна. В далечината откъм Енешово идваше войска. Бегом прехвърлиха баира и се спуснаха в едно дере. Наоколо имаше жита като море. В дерето течеше студена вода. Бяха гладни, но поне нямаше да ги гори жаждата. Кръстьо Асенов нареди на едно момче да отиде часовой на височината. Целия ден останаха там. Чакаха да се мръкне съвсем. Изведнаж небето се покри е черни, тежки облаци. Стана тъмно като в рог. На десет крачки не се виждаше нищо. От време на време блясваха големи светкавици и гърмът след това бе оглушителен. Дотича часовоят от височината:

— Бай Кръстьо, иде аскер.

— Къде аскер по това време! — рече Танас.

— Иди да провериш! — му заповяда Кръстьо.

Танас тръгна след момчето. Виждаше му се невероятно в такова време аскер да ги гони, но нямаше какво да прави. Изкачиха се горе. Танас изчака да светне мълния и огледа цялото поле. Виждаше се всичко като ден.

— Абе къде е аскерът? — го попита Танас.

— Е тука беха — посочи момчето с ръка в тъмнината. — Като се светна, видех как им блеснаха щиковете.

Танас искаше да го напсува, но все пак допусна да е било аскер. Клекна заедно с момчето и напрегнато се взираше натам, където му посочи часовоят.нова светкавица освети цялото поле. Танас разбра каква е работата.

— Ти кьорав ли си? Къде е аскеро?

— Ама сега блеснаха пак пушките, бай Танасе.

С мъка се сдържа да не му удари шамар. Покрай нивите имаше къпини, които дъждът бе навалял. Когато блясваха мълниите, къпините светеха като стомана. Часовоят беше неопитно момче. Сигурно се е уплашил от бурята. Върна се при Кръстьо.

— Нема нищо — рече уморено Танас, — и тук нема хлеб за нас. Да тръгваме!

Кръстьо отново раздели четата на десетки. Бурята нарастваше все повече и повече. Светкавиците и гръмотевиците следваха една след друга. На Танас му се стори, че от тех и ще загинат. От небето се сипеха ту едри капки дъжд, ту град. Деретата се изпълниха с вода, която бучеше. Тъмнината беше непрогледна. Кръстьо нареди на отделните десетки всеки да хване патронташа на другаря си пред него, за да не се загубят. Тръгнаха. Бяха целите мокри. И под езика ни тече вода, си рече Танас. На него се падна пак неблагоприятната задача да води четата.

— Ти си израснал по тия краища и най-добре знаеш пътя — му каза Кръстьо.

Тая вечер Танас много препати. Непрекъснато губеше пътя. Сетне чакаше в мрака да блесне мълния, за да го намери отново. От мръвка месо съм израснал по тия места, си казваше той, познавам всека педя земя и сега точно в мерата на родното ми село, в Гавалянци, да губа като кьорав пътя!… Чак на разсъмване стигнаха Арджанското езеро^[6]. На доста разстояние от брега растяха нагъсто тръстики. Четата нагази в тръстиките. Цялата вода от тях се стичаше като водопад върху четниците. Щом навлязоха на стотина метра, Танас ги накара да разгазят тръстиките и да направят нещо като харман. Беше сигурен, че в тоя гъсталак от брега не могат да ги видят. Поставиха и часовои на известно разстояние от четата. Започна да разсъмва. Дъждът поутихна. Денят обещаваше да е слънчев. Четниците легнаха, както си бяха вир вода, върху мочурището. Бяха пребити от умора. Танас огледа дрехите си. Ядоса се много. Като стар четник за въстанието си бе облякъл най-хубавата униформа. Една бяла копринена риза, превързана над лакътя и на китката. Върху нея носеше син атлазен елек, бродиран със сърма. От дъжда атлазеният елек бе пуснал боята си и сега цялата му риза бе изцапана. Той държеше да е винаги чист и хубаво облечен. Това го наскърби повече, отколкото всички несгоди на нощния поход. Но умората надделя и той бързо заспа. По едно време някой от часовоите дотича при Танас, който тая вечер бе началник на караула.

— Ста̀ни, бай Танасе.

— Що ѝма?

— Нещо щрапа в тръстиките.

Танас, сънен, тръгна след него. Не си взе оръжието. Всичко се бе толкова наквасило, че едва ли щеше да даде изстрел. Извади само камата. Момчето пред него спря. Не искаше да продължи по-нататък. Танас ясно долови шума от човешки стъпки. Залегна. Шумът наближаваше. След малко тръстиките се разтвориха и Танас видя двама четници от двете десетки, които считаха за избити. Бяха Гоне Парадов и Кольо Църничкото. Кольо подпираше от едната страна Гоне, ранен в крака. Танас се изправи. Те не го забелязаха. Като ходеха, шумът от тръстиките беше толкова силен, че нищо не можеха да чуят. Извика им високо. Спряха. Отведе ги при останалата чета. Развърза крака на Гоне. Раната не бе още засегнала костта. Само мекото месо бе посиняло. Избърсаха раната и я поръсиха с барут. Танас стегнато я превърза с чиста, суха бяла кърпа.

Когато съмна, слънцето изгря и стана топло. Преместиха се по-навътре в тръстиката, чак до чистата вода. Сега бяха добре закрити. Имаха и вода за пиене. До самия бряг намериха една потопена лодка. Не можеха да я използват. Трябваше да се изгребе водата. Двама четници излязоха из околните села. Донесоха ядене. Разпределиха хляба. Бездействието много мъчеше Танас. По цял ден, съблечен по бели гащи и гол до кръста, се опитваше да лови риба. Но тук, край самия бряг, имаше малко. Той знаеше, че хубавата, голяма риба е в дълбокото.

Скоро турците ги усетиха и тук. Лека-полека около езерото започна да се струпва войска. Отначало дойде башибозукът, а по-късно и редовни армейски части. Постовете край селото се изтеглиха навътре в тръстиката. Вече никой не смееше да излезе в полето и да донесе храна. Гладът започна да ги мъчи. Четниците взеха да роптаят.някои изявиха желание да си тръгнат по родните места.

— Жив оттук никой няма да мръдне! — каза Кръстьо. Старите четници знаеха как да се справят с недоволствата и ясно показаха, че думите на Кръстьо не са празна заплаха. Недоволните млъкнаха. Кръстьо отново събра старите четници. Решиха, че някой трябва да излезе от езерото и да намери храна. След това свикаха цялата чета. Кръстьо им съобщи решението. Никой не искаше да изпълни задачата. Бяха се уплашили. Едно момче гласно каза:

— Защо ние да ходим? Нека воеводите идат! Нека иде Кръстьо Асенов.

— Ще ида — каза Кръстьо. Танас се силно възпротиви.

— Къде ще идеш? Не познаваш хората тука.

— Двамата ще идем.

— Не — рече Танас. — Сам ще излеза от езерото. Ако ке се върна, ще знаеш, че са ме убили.

Тия млади момчета не са свикнали да гладуват, си каза Танас. Ако не донеса храна, ще стане още по-лошо. Той свали фустанелата и остана по бели гащи, така както ходеха най-бедните хора. Върза си мръсна кърпа на главата. Изцапаната от синия елек риза не свали. Беше толкова боядисана, че му се видя съвсем подходяща. Препаса се само с голям червен пояс, за да има къде да сложи пищовите. Един от четниците намери в тръстиката сърп. Танас го взе и го затикна отзад на пояса. Взе и нагана си. На тръгване Кръстьо Асенов му даде своя. Танас остана доволен от облеклото. Заприлича съвсем на циганин жетварин, каквито имаше доста низ полето. Стиснаха си ръцете с Кръстьо.

— Танасе, на тебе се надявам…

Намъкна се в тръстиките и дълго ходи из тях. Нарочно не тръгна направо, а вървя настрани около два километра. Страхуваше се, ако попадне на засада, да не открият четата. Най-сетне реши да излезе. Когато стигна края на тръстиките, дълго време лежа прилепен на земята и внимателно оглеждаше полето. Беше ясен слънчев ден. Отрано жетварите бяха излезли. Виждаше в далечината жените с бели кърпи на главата. До ушите му долитаха жетварските песни. Боже господи, си каза Танас, каква е тая проклетия? Хората жнѝят, ние умираме… Но сетне се успокои, защото разбра, че хората винаги ще жънат, дори житата върху юнашките гробове.

Надигна се и внимателно тръгна нататък към полето. Очите му бяха много силни. Като наблюдаваше някоя група, стараеше се да види познато лице. Но от предпазливост заобикаляше все издалече и не можеше със сигурност да каже, че е познал някого. Така дълго ходи, без да смее да се приближи към жетварите. Най-сетне се откри сгоден случай. В една нива видя един мъж и три жени. Помисли си, че там ще е най-добре да иде. Жените няма да направят беля, а и човекът е стар. Лесно ще се разправи с него, ако реши да стори зло.

Не се надяваше много на собствените си сили. Отдавна не беше ял и едва се движеше от слабост. Главата му непрекъснато се маеше. Като внимателно заобиколи отдалеч, той наближи трите жени и стареца. Позна го веднага. Беше дядо Трайко от Драгомирци. Двете от жените му бяха щерки, а третата — снаха, от родното село на Танас. Къщите им бяха една до друга. Като деца израснаха заедно. Тя се казваше Велика. Жените жънеха навътре в нивата, а старецът правеше въжета на синора. Танас знаеше, че дядо Трайко има двама сина. Единия го убиха като четник, а другият лежеше в Солунския затвор Едикуле. Тръгна към стареца. Застана до него. Той даже не се обърна да го погледне, от което Танас разбра, че го вземат за алѝс гюптин^[7], и се зарадва. Стоя дълго. Най-сетне проговори:

— Добър ден, дедо Трайко.

— Добър ден — каза старецът, без да вдигне глава. Танас мълчеше. Тогава старецът го погледна.

— Кой си ти?

— Не можеш ли да ме познаеш, дедо Трайко?

— Не мога. Не виждам хубаво.

— Аз съм Танас от Гавалянци.

Името на Танас бе познато, особено в родния му край. Дядо Трайко трепна. Изправи се.

— Ама ти ли си бе, Танасе! Що̀ тераш тука?

— Хлеб, дедо Трайко — рече Танас, като преглътна слюнката си.

— Бегай оттука! — каза изведнаж грубо старецът. — Не искам повече да имам работа с вас. Изгорехте ми къщата. Синовете ми избиха…

— Оти бе, дедо Трайко, така говориш? — рече Танас.

— Бегай, бегай, докато не е станало лошо!…

— Дедо Трайко — рече Танас. — Нас господ ни е прокълна̀л, та от хората ли ке се плашиме?…

— Я го драгомирския субашия къде ко̀си трева… — каза старецът, като посочи с ръка една нива.

Танас се обърна. Наистина, на около двеста метра от тях, драгомирският субашия косеше трева за коня си.

— Дедо Трайко, абе ти си виждал много хубаво, а се правиш на кьорав!… Можеш да идеш да му кажеш, ама сметам тука два кръста да има. Единият на тебе, а другият на драгомирския субашия — рече Танас, като извади пищовите от пояса.

— Скрий ги веднага! — каза старецът. — Нищо не мога да ти помогна.

Танас разбра, че тоя човек е много наплашен. А има и право, си рече той. От семейството му нищо не остана. Сега вместо синовете му да жнѝят, той превива стария си гръб. Дотича Велика, снаха му. Познала Танас по гласа.

— Добър ден, Танасе — каза тя.

— Добър ден.

Велика му сграбчи ръката и почна да плаче с глас.

— Защо плачеш?

— Ка̀жи ми къде е ба̀че. Какво стана̀ с него?

Тя имаше брат, който също бе излязъл въстаник.

— Тука е, с нас — рече Танас.

— В селото рекоха, че е ра̀нен.

— Не е. Само Гоне Парадов е ра̀нен, ама леко, в крака.

Велика се много зарадва от добрата новина. Изтича към торбите и му отряза голям краишник хляб. Даде му и едно парче баница. Танас веднага почна да яде. Устата му беше суха и се задави. Велика му поднесе вода. Дядо Трайко ставаше все по-неспокоен.

— Знаеш ли нашите къде жнѝят? — я попита Танас.

— Тук насреща. Като прехвърлиш Солунското шосе, ке видиш един орач, Нако Парадов, на Гоне баща му. Ке питаш него и он ке ти каже къде жнѝят братята и сестрите ти.

Танас тръгна към Солунското шосе, като избиколи отдалеч драгомирския субашия. Вървеше бавно, защото гълташе големи залци. Бързо изяде хляба, а на баницата така и не усети вкуса. Глътна я на няколко хапки. Почувствува повече сили. Пресече шосето. Видя една нива, в която ореше старец. Застана в края на нивата и дълго време гледа. Като изкарваше браздата, след стареца тръгваше едно дете, което садеше царевица. Танас изчака старецът да изкара браздата към шосето. Дядо Нако извади ралото и почна да го почиства от пръстта, а детето тръгна да сади царевица към другия край на нивата. Воловете му стояха до Танас. Той му рече:

— Дедо…

— Кой си ти, бре?

— Имах едно магаренце и ми избега от Калинци.

— Не съм видел магаренце. Ти какъв си?

— Жетвар съм на калинския поп.

— Не съм видел магаренце — пак каза дядо Нако и се наведе да си почисти ралото. Танас отиде по-близо до него.

— Как си бе, дедо Нако?

Старецът трепна и дълго го гледа.

— Аз съм Танас. Дилбер Танас.

Старецът почна да плаче.

— Оти плачеш, дедо Нако?

— Наш Гоне го убили. Къде му е гробот?

— Не бе, дедо Нако — рече Танас. — Само е ранен в крака, ама раната веке оздравева.

— Лажеш ме! — каза старецът. — Всички ме лажат.

Танас приседна до него и надълго и нашироко му разказа всичко за Гоне. Старецът все повече и повече се успокояваше.

— Ама да не му се е подлютила раната?

— Абе, здрав е! — каза троснато Танас. — Ти глух ли си? Устата ме заболе да ти приказвам.

— Добре, добре. Стар човек съм. Нѐ ми се сърди.

— Дедо Нако, къде жнѝят братята ми?

— Я ги е-е-е!… — каза старецът, като стана и посочи с ръка едни жетвари в далечината. — Там е големиот ти брат Вангел с братовчеда ти. Заедно жнйят.

— Ке ида при тех да поръчам хлеб за другарите. Много сме гладни. Нищо не сме яли.

Дядо Нако отиде при торбата, извади един краишник и глава кромид. Танас, който допреди малко беше изял толкова много храна, отново се почувствува съвсем гладен. Той беше като кучетата. Можеше дълго време да не яде, но паднеше ли му, изяждаше колкото за пет души. Така му бе пригоден стомахът от четническия живот и другояче не можеше да бъде, за да издържи и остане жив.

— Защо ти е тоя сърп? — го попита вече напълно успокоен дядо Нако.

— Взех го да приличам на жетварин.

— Така на нищо не приличаш! Дай сърпа! Само с него е малко.

Танас му подаде сърпа и продължи да яде. Старецът влезе в една ръж. На бърза ръка му направи голям сноп. Довлече го при Танас.

— Ха сега, вдигни снопа на рамо.

Танас дояде хляба и кромида. Вдигна снопа. Тръгна веднага по посока на жътварите в далечината. По едно време той усети стъпки зад себе си. Спря. Дядо Нако, целият запъхтян, тичаше след него.

— Що има пак, дедо Нако?

— Отка̀де ке минеш?

— През воденицата на Абедѝн чауш.

— Там има потера.

— Ако бе, дедо Нако. Да не би Абедин чауш да ми е ударил дамга, та да ме познае? Аз сега съм мирен жетварин…

Старецът поклати глава. Танас тръгна. Стигна воденицата. Покрай вадата имаше много акации. В сянката им бяха полегнали всички пехливани^[8] — другари на Абедин чауш. Двама от тях се бяха съблекли голи до кръста и се бореха. Други няколко се къпеха в прохладната вода. Оръжието си бяха оставили опряно на дърветата. Танас отиде нагоре по течението на вадата, за да избегне срещата с потерята. Точно се готвеше да прескочи вадата и пред него на другия бряг се изпречиха двама турци. Танас се спря и угодливо им рече на турски.

— Хайде пашала̀р^[9], рипнете вие първо!… — но едната си ръка сложи в пояса и напипа дръжката на нагана.

— Рипни ти и си върви по пътя — каза единият мустаклия пехливанин. — Ти сега вършиш най-важната работа. Жетварин си и събираш хлеба…

Танас прерипа вадата. Мина с приведена глава край турците, като не смееше да ги погледне. Така вървеше към нивата на брат си и не се обърна нито за миг. Свети Георги, молеше се той, само да не ми стрелят тия пезевенци в гърба? Молим ти се… Като се отдалечи достатъчно, не се стърпя и се обърна. Турците се бяха скрили под сянката на акациите.

Стигна до шосето на Кукуш и тръгна по него. Наближи жетварите. Мина през нивата на един техен съсед, който живееше до брат му. Казваше се Петър Гошев. Беше се изправил и явно го чакаше. Останалите работеха някъде навътре и не му обърнаха внимание. Танас се опита да го заобиколи.

Дойде до кръстците и се скри зад тях, но Петър веднага го намери. Смееше се.

— Живо-здраво, Танасе.

— Толкова ли лесно ме позна?

— Познах те, още като прерипа вадата. Рекох си, сега ке се сбиеш с аскера и ке стане голема сватба, но си имал късмет.

Остави го да седне сред кръстците и отиде да повика големия му брат. Двамата не се бяха виждали дълги години. Прегърнаха се. Вангел заплака.

— Още съм жив — рече Танас, — оти плачеш?

Танас бързаше.

— Требе да донесете хлеб. Ама много хлеб. Ти, Петре, ке идеш за тия рабо̀ти при брат си Божѐн. Той има хубав ат.

— Сега има кобила — каза Петър. — Ама е много яка.

— Добре де, кон или кобила все едно. Нека мине с кобилата по селата и събере от къща по един хлеб?

— Друго какво ке искате?

— Донесете и един дискос. Голем да е. Искаме да изчерпем водата от една потопена лодка и да влезем навътре в езерото.

— Ние тук имаме такъв дискос — каза големият брат на Танас и веднага рипна. Донесе го пълен с хляб. Танас искаше да си отчупи още малко, но реши да го запази за другарите си.

— Да донесете и сирене, и кромид, и сол — поръча Танас.

— Това се знае — отвърна Петър.

Уговориха се точно кога и къде ще се чакат. Беше вече станало късно след обед. Танас взе дискоса хляб и тръгна обратно. Все въртеше тъй, та да избегне среща с хора и турци. Най-много се боеше от Солунското шосе. Точно стъпи на него и се огледа. Трепна. Драгомирският субашия вървеше право към Танас. Беше натоварил коня с трева и седеше отгоре й. Пушката си държеше отпред. Те ти турчин, те ти беля! — си каза Танас. Хвана един от наганите и го премести по-напред да му е удобно. Беше решил, ако го познае, да му тегли куршума. Ако не го познае, щеше да го остави да си отмине. Като наближи на двайсет крачки, Танас се наведе ужким да си връзва цървула. Изправи се, тъкмо когато конят се изравни с него.

— Добър ден — рече Танас на турски.

— Добър ден — отговори субашията. — Къде ходиш?

— Нашите тука жнѝят — рече Танас, като неопределено махна с ръка. — Отивам при тех.

— Арно, арно… Иди — каза турчинът и отмина с коня. Това им е хубаво на турците, си помисли Танас, уважават много работния човек, и особено жетварина.

Танас пое право към езерото. Преди да стигне, нощта го завари. Реши да легне в тръстиките. Беше опасно да отиде още тая вечер при четата. Часовоите може да са неопитни момчета. Докато ме чуят и ще стрелят. По-добре е да почакам до сутринта, си каза Танас и избра едно сухо място. Внимателно зави хляба с кърпата, която жетварите му бяха дали, да не се намокри от росата. Заспа неспокоен сън. През цялата нощ трепкаше и се събуждаше. По едно време му се стори, че чува голям шум в тръстиките и говор на много хора. Стана. Ослуша се в тъмнината. Наистина се чуваше и шумът, и говорът, но някъде надалеч. Водата носи ехото чак от другия бряг, си помисли той и отново заспа. Рано сутринта, още преди съмване, тръгна по тръстиките към мястото, където предполагаше да е четата. Когато наближи достатъчно, по неговите сметки, той се спря и даде сигнал. Иначе не можеше да ги открие. Никой не му отговори. Тръгна отново. Често се спираше и даваше сигнал. Най-сетне му отговориха. Отиде при четата. Наобиколиха го като оси. Танас остави дискоса с хляба на земята. Ръцете на гладните се протегнаха. Танас извади наганите.

— Никой да не пипа!

— Дай хлеб! — извикаха в куп гласовете.

— Хлебът е малко. Само два самуна.

Седна на земята и внимателно го раздели на малки хапки. Трудно можеше да се раздаде хляб на толкова народ. Все пак направи му впечатление, че не са, колкото бяха.

— Къде е Кръстьо? Къде са останалите? — най-сетне попита той, след като раздаде хляба.

— Излезе от езерото през нощта — му отговориха, — но ще се върне другата нощ. Каза да стоим тука.

— Накъде отиде?

— Каза към Морарци. Взе половината от четата.

Това не е никак хубаво, си помисли Танас. Ке го обградат и ке ги избият. А шумът и говорът оная нощ дето чух, требва да е било от Кръстьо и четата.

— Като мръкне — рече Танас на мъжете, — двайсет души от нас требе да отидат на Калинската река. Там ке пристигне храната, що съм поръчал. Ке я стоварат в тръстиките, точно дето реката влиза в езерото. Нема да има никой. Хората само ке остават товаро и ке си идат.

Доброволци се намираха винаги. Даже се караха кой да тръгне. Приготвиха се и когато мръкна, тръгнаха. Върнаха се натоварени с много храна. Имаше и хляб, и сирене, и кромид. Танас им се скара, понеже бяха яли още по пътя, но само така, за лице. Носеха големи товари, каквито гладен човек не може да вдигне. Ядоха като разпрани чак до среднощ. Сетне всички заспаха така, както спят хора след дълъг глад.

В тая тъмна и тиха нощ се случи непоправимо зло. Вместо Кръстьо да се върне на другата вечер, както беше казал на останалите, върнал се същата вечер. Часовоите не са знаели това, пък изглежда и те са заспали. Търсил ги из тръстиките, давал сигнали и като не ги намерил, на разсъмване се отправил с четниците към Солунско. Три денонощия чакаха Кръстьо. Той не се върна. Тогава старите четници се събраха. По предложение на Танас избраха за временен воевода Дино Калински. Виждаше му се разумен и смел човек.

Танас се зае да стегне лодката. Изчерпа с дискоса водата и доколкото можа, запуши дупките с кълчища… Решението беше да се преместят навътре в езерото, на Гавалянската ба̀лта^[10]. Тя представляваше нещо като островче. Отдолу беше мочурище, но селяните бяха направили върху мочурището колиби и площадки върху колове, покрити с тръстика. Танас пренасяше на валтата хората по няколко наведнаж. Един трябваше непрекъснато да изчерпва вода с дискоса, защото лодката течеше и щяха да се издавят.на валтата се събраха повече от осемдесет души. Много народ!… Танас провери храната. Имаха точно за два дена. Пристигнаха тревожни съобщения. Около езерото вече имаше части от редовната турска армия. Вечер някой решителен четник излизаше от езерото и успяваше да донесе малко храна. Танас нареди да вземат царевично брашно от воденицата на Абедин чауш. Голяма воденица, която въртеше три камъка. Танас се беше свързал с двама чираци — едни млади бабанки, момчета от Корча. Макар и албанци, омразата им към турците бе толкова силна, че с радост се съгласиха да крадат брашното и го пренасят до езерото. И двамата бяха много яки. Единият носеше на гръб чувал с брашно, а другият вървеше след него, като го пазеше с пушка, която им даде Танас. Но въпреки това, храната не беше достатъчна и ставаше все по-трудно и по-трудно да я намират. Турците започнаха да правят окопи около езерото. Тактиката им беше ясна. Без да дават много жертви, да накарат въстаниците или да се предадат, или да изпукат от глад.

Една вечер знаменосецът на четата Христо Джеков Пеливанино от село Ротахчи, Дойранско, излезе с двайсет души да търси храна. Чакаха ги цяла нощ. Не се върнаха. Четата дала сражение. Убили им две момчета. Сетне се намерили с Кръстьо Асенов и заедно ходели.

На другата нощ Танас каза на Дино Калински:

— Хайде да идем до нашето село Гавалянци и да вземем повеке храна.

— Нека не е тая вечер — каза Дино. — Утре вечер ке идем.

— Добре — съгласи се Танас.

Но той имаше лошо предчувствие. В дългия си четнически живот винаги надушваше отдалеч лошото, било чрез сън, било по неспокойствието, което го обхващаше. И никога досега не се бе излъгал. Така стана и тоя път.на сутринта Дино и двамата четници се качиха на лодката, за да налеят в стомната прясна вода. Водата беше хубава за пиене само от дълбокото. На ва̀лтата беше мръсна, защото всички ходеха там по нужда. Но съвсем скоро Дино се върна. Танас го изчака на брега.

— Ела, Танасе, да видиш нещо… — му каза Дино, без да слезе от лодката.

Танас се качи.

— Какво нещо?

Излязоха от шафара^[11].

— А вдигни сега бинокъла!

Когато погледна нататък, Танас изтръпна. Цялото поле отсреща беше палатка до палатка. Около тях се движеха като мравки много войници. Погледна и към другия бряг. Там беше същото. Разбра, че през нощта вече окончателно са затворили обръча около езерото. Войниците копаеха окопи. Танас добре виждаше това през бинокъла. Ядоса се.

— Виде ли? — рече той на Дино. — Ако бехме излезли снощи, щехме да намериме храна. Сега имаме бра̀шно само за едно ядене.

Дино мълчеше. Върнаха се при останалите. Разказаха им всичко. Танас предложи да не изяждат храната наведнаж, но никой не се съгласи. Още на обед изядоха последната троха брашно и пак останаха гладни. На другия ден вече нямаше никакво ядене. Танас се зае да лови риба около ва̀лтата. Навътре не посмя да влезе. Улови няколко едри крапа. Не можеха да ги изпекат. Димът щеше да ги издаде. Тези, които бяха по-малко гнусливи, гълтаха рибата сурова. Още отначалото, когато дойдоха на ва̀лтата, Танас усети един голям сом. Реши да го хване. Занимава се с него целия след обед. Привечер с помощта на някои запалени рибари от момчетата го измъкнаха на брега. Тежеше цели трийсет оки. Нарязаха го на филии и вечерта след полунощ наклаха внимателно огън така, че да не блести. Изпекоха рибата. Това беше последното им свястно ядене.

На втория ден започна сражението. Още сутринта турците изстреляха няколко снаряда в средата на езерото. После от всички страни започна пукотевица. Стреляха напосоки, защото не знаеха точно къде са. Чакаха само да се обадят. Куршумите пищяха и над самата ва̀лта. Наложи се да залегнат. Слънцето светеше по цял ден и горещината бе нетърпима. На петия ден от започването на сражението, решиха да се преместят още по-навътре в езерото. На запад имаше също валта с няколко колиби. Танас знаеше, че там се намира и фурна. Надяваше се да е останало малко брашно. През нощта се прехвърлиха с лодката на новото място. Не намериха нито троха. Само в една колиба откриха чувал сол. Щяха поне да солят суровата риба. Но не можеха вече да ловят и риба. Изглежда турците ги усетиха и тук. Стреляха непрекъснато. Една сутрин докараха две батареи полски оръдия. Започнаха да претърсват езерото със снаряди. Целия ден снарядите вдигаха водата чак до небето, но при тях не падна нито един. Следобед турците вероятно сметнаха, че са изчистили вече езерото и скоро часовоите съобщиха за две лодки, пълни с войници, които наближават островчето. Дино Калински взе двайсет пушки и Танас двайсет. Навлязоха навътре в тръстиките, където беше каналът. Само по него можеше да дойде лодка. Стояха така, потопени до кръста. Оръжието и горната част на телата им беше суха. Заеха удобни позиции. Прикриха се добре в тръстиките и никой не можеше да ги види. Едната лодка с десет войника вече приближаваше. Пуснаха я да влезе в канала между групата на Дино я Танас. По даден сигнал изстреляха няколко залпа. Убиха всички войници. Доближиха се до мястото. Изхвърлиха труповете във водата и потопиха лодката. Другата веднага се върна обратно. След това турците ги оставиха на мира цели два дни, но Танас знаеше, че им кроят кюляха^[12].

Някой от четниците започна да дъвче тръстика и всички го последваха. Дъвчеха като мишки, да им стане сладко в устата, а сетне плюеха дървесината. Заслабнаха много. Турците отново захванаха стрелбата. Сега оръдията биеха по-точно. По едно чудо островчето, заобиколено отвсякъде с тръстики, остана незасегнато. Оставаше им една-единствена надежда, че Кръстьо Асенов ще се върне да удари турската войска в гръб. Така ще им направи свободен коридор, за да се измъкнат, но това беше напразна надежда. Той водеше сражение на съвсем друго място и вече се бе изтеглил към село Корнишоре.

Изминаха две седмици на пълен глад. От слабост на Танас му се маеше главата. По цял ден лежеше само по бели гащи и се препичаше на слънце, гол до кръста. Гледаше да не прави излишни движения, за да запази малкото сили, които му оставаха. И другите постъпваха като него. Когато погледнеше валтата, изпълнена цялата с голи мъже, препичащи се на слънцето, струваше му се, че правят не въстание, а са дошли на бани.

Една сутрин двете полски батареи отново започнаха да претърсват езерото метър по метър. Водата завря. Часовоите извикаха Танас. Той имаше бинокъл и затова го викаха. Отиде. Легна в тръстиките. Видя на брега войници, които носеха тенекии. Имаше и две тулумби. Пълнеха тулумбите с газ. Взеха да пръскат с нея тръстиките. След това ги запалиха. Отначало се вдигна черен дим, а подир малко лумнаха големи огньове. До вечерта огньовете се силно разгоряха. И тръстиките от другите брегове на езерото бяха напръскани с газ. Цяла нощ Танас не спа и гледа пламъците. Те осветяваха Кукушко, Солунско и Гевгелийско поле. На сутринта полъхна лек ветрец откъм брега и почна да носи задушливия дим право на валтата. Всички кашляха и едва поемаха дъх. Танас си уви цялата глава с бяла кърпа и дишаше през кърпата. Отиде навътре в тръстиките, за да разбере какво става. Стигна до линията на огъня и чак тогава се уплаши, когато видя да гори самата вода. Гореше газието, което плуваше отгоре. Прекръсти се и каза, че такова чудо не е видел. До този момент се бе надявал, че четите от Солунско, Кукушко и Гевгелийско ще ударят аскера в гръб, сега и тая надежда му изчезна. Помощ от народа не се очакваше. Знаеше, че огньовете са уплашили населението и никой не смее да припари до езерото.

На другата сутрин се събуди късно, въпреки стрелбата. Лежа дълго по гръб. Комарите бяха изхапали цялото му тяло, но той вече не се чешеше. Рече малко да постане. Изведнаж всичко наоколо се завъртя. За да не падне на земята, отново приседна. Хвана главата си с две ръце. Не искаше младите четници да забележат, че му е лошо. Брей анасана^[13]!… Тука ли ке се мрие? — си помисли Танас, а сетне се озлоби и към себе си, и към турците, и към всичко на тоя свят. Защо стоите досега? Що чекате още майка си! Къде тя е устата да кажеш!…

Надигна се и отиде към Дино. Двамата се разбраха. След обед събраха всички на едно място.

— Млади другари — каза Дино, — решили сме да излезем на сухо да мрем.

Той говори още малко. Момчетата не можеха да се държат на крака и приседнаха. Стана да говори и Танас. Той започна речта издалече. Отначало каза:

— Дойде време да мрем за нашия роден край… — и още няколко думи от този род, но бързо съобрази, че вместо да им повдигне духа, те още повече се разкиснаха, затова умело извъртя речта в съвсем друга посока.

— Не искаме насила никой да дойде с нас. Но има голема надежда още тая вечер да ядеме хлеб!…

Чули думата хляб, всички се раздвижиха. Дино използува момента и високо извика:

— Кой обича Македония и пази клетвата — да излезе!… Старите четници веднага станаха на крак и повлякоха със себе си и другите. Едно съвсем младо момче извика:

— Ще дойдеме с вас. Където вие умрете, там и ние!…

Повечето се съгласиха да дойдат, но някои останаха в езерото. Още веднага Танас здраво се захвана за работа. Извика дядо Петко лодкаджията от Драгомирци и брат му Мицо. Те бяха нелегални и се криеха при тях в езерото. Каза им да приготвят лодките, защото живи или умрели тая нощ ще се опитат да избягат.

— Ние сме готови — рекоха двамата братя.

— Ке пренѐсете по десет души на брега и ке ги оставите на края на тръстиките, където не гори. Сетне се връщате и вземате останалите.

Събраха се отново с Дино и обсъдиха какво ще има да се прави. При тях държаха много взривни материали. Танас намери онова момче, специално пратено от София, което разбираше от бомби. То оставаше на ва̀лтата. Донесе взривовете и фитилите. Каза му, че иска от него да направи четири много силни бомби. Отначало момчето направи една, но на Танас му се видя много лека.

— Искам — му рече той — да може една голема къща да фръкне у въздуха.

— Ако направя такава — отвърна момчето, — ще избие и тия, дето я хвърлят.

— Нищо — рече Танас. — На̀прави така, както ти казвам.

Четирите бомби бяха по няколко оки и много тежаха. По поръчка на Танас, освен тях, момчето направи до вечерта още четири малки.

— С такава бомба — каза то — може цяла казарма да иде във въздуха.

Момчето внимателно обясни на Танас как да пали фитила и колко време след това ще избухне бомбата. За бомбаджии Танас определи себе си и четирма стари четници. Надълго и широко им обяснява как ще стане хвърлянето. Уговориха се Танас да командува. На първо викане ще хвърлят четирите малки бомби, а на второ — четирите големи. Всеки си взе товара. Към зайде-слънце започна пренасянето. Брегът беше далеч и всичко ставаше бавно. Каналът бе тесен и лодката се движеше не с весла, а с пръти. Късно през нощта излязоха между тръстиките на брега. Последен скочи Танас с бомбите под мишка. Каза на дядо Петко и брат му Мицо:

— Върнете се сега на островчето при останалите. На разсъмване ке дойдете на същото место, оти, ако ни ударат турците, можем да се върнем, а може и некой от другарите да се загуби и да се прибѐре с вас. Потърсете из тръстиките да не би да има ра̀нени. Ако има, приберейте ги на ва̀лтата!

— Добре, Танасе. За това дума да не става! — каза дядо Петко. — Ке чекаме не само до утре сутринта, но и чак до други ден.

Двамата лодкари се прибраха навътре в езерото. На брега остана четата. По предложение на Дино Калински всички се наредиха в една редица, за да се простят.

— Тази вечер от нас може да избият некого — каза той на редицата. — Обкръжени сме отвсекъде. Затова искам да се про̀стим един друг.

Пръв мина през редицата Дино Калински и целуна всеки четник поотделно. Като свърши, застана и той накрая. Сетне така последователно мина по редицата вторият, третият и т.н. Танас беше против такива сълзливи работи и се много ядоса, но не каза нищо. Някои от момчетата се разплакаха. Всички много се нажалиха. Ако ни избият, да ни избият! — си мислеше Танас. Нема да леем сълзи над своите гробове! По-добре е да оставим на роднините тая рабо̀та… Па защо да ни избият? Може ние да ги избием!… Така ядосан, Танас застана пред редицата.

— Ако ще мрем, да мрем като мъже! — рече той. — Стегнете се! Ще тръгнем право към село Арджани и ще пресечем сводовия мост над железницата. Минем ли оттам, нагоре е високо и има скали. Ще се спасим. А най-важното — обещавам ви още тая вечер хлеб и ядене. Ние ке пробием турските засади, а вие бегайте, колкото ви държат краката! И да помните, който се уплаши, ке умре!…

След тия думи на Танас в четата настъпи раздвижване. Всички взеха трескаво да се приготвят. Връзваха си опинците и за последен път проверяваха оръжието. Танас със задоволство видя, че се готвят да мрат като мъже. Може и да избият некого от нас, си рече той, но ще дадем едно хубаво сражение!… Както винаги той бе обхванат от тая особена възбуда пред битката. Мускулите му потръпваха и цялата умора и безсилие сякаш отлетяха някъде далеч. Отделиха се с Дино Калински да уговорят атаката. Разбраха се, че четвърт час преди цялата чета ще трябва да трогнат бомбаджиите. Ще хвърлят на два пъти бомбите. Така щяха да създадат суматоха в аскера. А след туй цялата чета, ако е рекъл господ, ще се измъкне през пробива. Танас и останалите трима бомбаджии, все стари четници, се приготвиха. По негово предложение отрязаха още от фитилите на бомбите, за да избухнат по-рано. Всеки провери състоянието на карабината. Имаха четири кутии каф-кибрит — такъв, който не гасне от вятъра.

— Дино — рече Танас, — време е. Аз тръгвам. Тръгни и ти с момчетата!

Танас с тримата бомбаджии се промъкна до края на шафа̀ра. Зад тях тихо вървеше четата.

— Слушай, Дино, виждаш ли нещо пред себе си?

— Нищо не виждам — каза Дино.

Луната още не бе изгряла и полето бе тъмно.

— А̀ко не виждаш! Точно пред нас е едно деренце. Ке вървите само по него. То води право на сводовия мост. Ние ке тръгнем напред. Като чуете, че хвърляме бомбите, тичайте по деренцето, колкото ви държат краката! Който остане жив, да бега по височината на сводовия мост!

Танас хвана в едната ръка бомбите, а в другата карабината. Пушката си остави отзад на гърба. Но когато излезе на голото поле, устата му пресъхна. Де бре, Танасе! — си каза той както винаги, когато искаше да се успокои. — Еднаж ке се мрие!… — Започна да лази по земята. Останалите лазеха зад него. Дълго се промъкваха напред, докато Танас чу говора на турските войници. Понадигна се малко. Бяха само на трийсетина крачки от окопите. Изчакаха останалите трима зад него. Прошепна им да се пръснат на десет крачки един от друг встрани. Когато прецени, че всеки си е заел мястото, запали каф-кибрита и размаха клечката. Сетне поднесе пламъка към фитила и загаси клечката в пръстта. Това бе най-мъчителната част от плана. И наистина започна стрелба. Турските войници видяха пламъците. Танас се надигна от земята и извика, колкото му глас държи:

— Ехеееее!…

Хвърли с всичка сила напред малката бомба и падна по очи. По негова сметка чака дълго, понеже смяташе, че бомбите веднага ще избухнат. А сетне земята забуча. Той се прилепи плътно. Върху раменете му се посипа пръст. Беше малко замаян. Отново запали, както лежеше, втората бомба, по-голямата. Вдигна се прав и пак извика:

— Ехеееее!…

Хвърли бомбата и легна по очи. Тоя път му се стори, че умира. Взривът от четирите бомби беше толкова силен, че напълно го оглуши. Не искаше да се надигне от земята. С усилие на волята стана. От взрива слухът му бе малко повреден, но все пак долови, че се стреля от всички страни. Само пред тях не се стреляше. Някой го хвана за ръкава. Видя и тримата бомбаджии живи и здрави край себе си. Свали пушката и затъкна ножа.

— Напреж! — извика Танас и полетя пръв към турските окопи.

Прескочи първата траншея и замалко не падна във втората, която беше съвсем наблизо. Стори му се, че пред него бягат някакви хора. Тичаше с всички сили и не усети кога стигна до сводовия мост. Изкачи се по насипа и залегна на самата линия. Тримата му другари дотичаха след миг и всеки зае позиция на насипа. Трябваше да прикриват четата, защото тя щеше да мине под моста. Малко встрани от деренцето се обадиха няколко пушки. Танас разбра, че това са турски войници, окопитили се вече от първия удар. А четата почна тичешком да се промъква под моста. Танас ясно виждаше мъжете, които бягаха. Четирмата бомбаджии насочиха пушките си към окопа встрани от дерето. Бяха по-нависоко от тях. Турците не можеха глава да вдигнат от куршумите им. Когато по преценка на Танас четата се изтегли, той заповяда на тримата бомбаджии да бягат. Остана сам върху насипа. Стреляше по окопа, но оттам скоро усетиха, че е сам. Надигнаха глави и почнаха да стрелят по Танас. Той се опита да ги излъже. Легна ниско край линията и не стреляше. Турците също престанаха. Тогава се надигна и точно щеше да побегне, турският залп го прикова отново върху насипа. Така на няколко пъти той преставаше да стреля и турците преставаха. Но опиташе ли се да избяга, виждаше, че ще го застрелят веднага. Изведнаж той скочи, но се спъна и се стовари върху самата линия. Ножът му удари на релсата и светна искра. Тия от окопите почнаха да бягат, като викаха на турски „Бомба… бомба!“. Танас използува объркването им и хукна право към хълма, но падна в деренцето върху една шипка. Ризата му се заплете в бодлите и в първия момент той с ужас помисли, че вече е хванат. Размърда се. Цялата му риза се разкъса. Бодлите дращеха дълбоко кожата му, но той не чувствуваше нищо. Успя да се измъкне от храста и пак се завтече нагоре. Тича дълго, с пресъхнала уста, докато се добра до едни скали. Хвърли се по корем до скалите и дишаше бързо, с охкане. Имаше чувство, че сърцето му се е изкачило в гърлото. Когато тая мъка мина, Танас се огледа за другарите си. Не се чуваше вече нищо. Остана да лежи така по корем. Сега луната осветяваше цялото поле. Загледа се надолу към дерето. Не беше успял твърде да се отдалечи. Чу говор на много хора. Близо до линията забеляза струпаната войска. Странно му се видя, че тя е подредена на роти. Хвана носа си да разбере дали не е сън. Сетне настъпи пълна тишина. Напред излязоха четирма конници, огрени от лунната светлина, които застанаха пред войската. Единият конник мина пред тримата. Сигурно е голям началник, си помисли Танас.

— Каква беше тая гюрултия? — попита на турски офицерът.

— Появи се голяма чета, но ние я ударихме и отново я върнахме в езерото — отговори друг.

Гласовете се чуваха съвсем ясно на хълма. Клисурата даваше хубаво ехо.

— Ашколсун! — каза конникът. — Тия там ще измрат в езерото или ще ги изловим живи, като се предадат…

— Ке ни хванете опинците! — си рече Танас, вече напълно успокоен. Бавно пролази нагоре по хълма. Когато прехвърли височината, намери другарите си залегнали. Пазеха толкова тихо, че насмалко щеше да ги отмине. Разказа им, че опасността е избягната. Направиха проверка на четата. Турците бяха убили двама души — Тенчо Бояджиев и Гоце Керемедчиев. Въпреки това всички бяха радостни. Трябваше веднага да тръгват. Взеха посока към село Баялци. Скоро стигнаха над него. Скриха се в една горичка.

— Ке слеза в сѐлто — рече Танас на Дино. — Там имам братовчед. Ке го потърсам да донѐсе храна.

Дино се съгласи. Понеже цялото тяло го болеше, Танас едва-едва се добра. Хората спяха или се бяха притаили, чули изстрелите и избухванията на бомбите. Отиде право в къщата на братовчед си. Чукна му на прозореца.

— Кой си ти?

— Аз съм Танас. Отвори. Оти се криеш?

Братовчедът му отвори вратата. Беше много уплашен.

— Мислехме, че са ви избили…

— За ваш и наш таксират сме живи и сме тука над сѐлто.

— Що искате?

— Хлеб и ако може малко сирене. Две недели залък не сме сложѝли в устата.

Братовчедът събра целия хляб, който имаше в къщи. Отиде и по съседите. Качиха товара на едно магаренце. Братовчедът придружи Танас до четата. Всички спяха. Танас събуди Дино. Двамата разделиха храната. На всеки се падна по един залък хлеб и парче сирене. Почнаха да будят четниците. Те не искаха да стават. Дадоха на всеки дела. Танас се опита да яде своето парче. Не му се ядеше. Видя, че и останалите едва дъвчат.

— Оти не ядете? — попита той една група четници.

— Повръща ни се. Стомасите са ни залепнали за гърбовете.

Трябваше да тръгват, докато не е съмнало. Приготвиха се. С Дино решиха да отидат в Смолско бачево. Танас знаеше, че там има мандра. Смяташе, че ако поядат малко мляко и масло, четниците бързо ще се свестят. Дойде един селянин. Беше куриер на Аргир Манасиев.

— Аргир Манасиев с четата е оттатък Вардара — каза селянинът. — Сметаше утре вечер да премине реката и да удари в гръб войската при езерото, та да се измъкнете.

— Ке се върнеш при Аргир и ето що ке му кажеш! Ние тази нощ избегахме от езерото. Там останаха малко четници. Турската войска чет нема. Ако рече да ги нападне, ке ги избият до последния човек. А ние сега отиваме в мандрата на Смолско бачево…

Четата тръгна. Скоро стигна мястото, където по сметките на Танас трябваше да е мандрата. Но от нея нямаше и следа. Ослуша се да чуе лай на кучета. Нищо не чу. Тогава се обърна към четниците:

— Кои от вас лаят най-добре, да излезат!

След думите на Танас започна такъв лай и виене, като че ли се дави цяла глутница. Танас, макар да беше много пребит, се засмя.

— Между нас има големи дяволи! — рече той на Дино.

Когато четниците престанаха да лаят, кучетата се обадиха на двеста-триста метра над тях. Танас поведе четата право натам. Скоро видяха мандрата. Прозорецът лъщеше от светлината на кандилото. Танас остана учуден. Вечер обикновено мандраджиите не спяха там, а слизаха в селото. Само идваха да измълзят овцете, оставяха да втаса млякото с маята и на сутринта идваха да го сложат в цедилки. Усетили съвсем близо хора, кучетата почнаха да се дерат от лай. Кандилцето загасна. Един човек излезе от мандрата и побягна надолу. Не ги виждаше и тичаше право към тях. Когато мина край Танас, той го спъна. Човекът зарови глава в тревата и от носа му потече кръв. Двамата четници го вдигнаха на крака.

— Що бегаш, бре? — го попита Танас.

— Мислех, че идат турците и ке ме пребият.

Танас знаеше, че турците бяха издали заповед на всеки мандраджия да държи по един чувал царевично брашно. По което и време да мине аскер, да го нахранят с качамак и мляко.

— Сега ке напраиш много качамак за нас!

Четата насяда на поляната пред мандрата. Вече разсъмваше. Танас и още три момчета, които отбираха от готвене, влязоха в колибата заедно с мандраджията. Накладоха бързо огън. Сложиха един котел с вода. Скоро водата завря. В два големи бакъра изсипаха цялото брашно и направиха качамак. Човекът им даде и всичкото сирене, което имаше. Танас видя, че пак не ядат.не можеха да дъвчат, а само смучеха качамака и сиренето. Насила ги караше да гълтат. Скоро слънцето щеше да се покаже. Макар и малко, от яденето се посвестиха.

— Искам да ни намериш мѐсто къде да легнем, оти сме много изто̀щени — рече Танас на мандраджията.

— Знам такова мѐсто — каза той. — Казва се „Мечкина дупка“.

— Ние у дупка не влизаме! — избухна Танас.

— Не е това, що мислиш — уплашено отговори човекът. — Само така се казва местото.

Развидели се. Тръгнаха след мандраджията нагоре по хълма. Излязоха на билото чак над Вардара. Цялата местност се казваше „Орехово бачѐво“. Долу се виждаше реката, а отсреща — линията на Скопие. Четата се настани между скалите. Не можеха отникъде да ги видят. Танас остана на пост. Другите бързо заспаха. Но Дино не можеше да заспи и седна до Танас. Двамата свиха по една цигара и запушиха. Откъм бачѝята^[14] Танас забеляза да слиза право към тях едно момченце. Рече на Дино.

— Изправи се да те види детето, оти нас търси.

Самият Танас не можеше да стане. Краката много го боляха. Дино се изправи. Детето го видя и дойде.

— Що ѝма, момченце?

— Влезе аскер и сега претърсва целото село.

— Сѐди тука при нас — му рече Дино.

— Искам да си ида — приплака детето.

— Нема да си идеш. Ке останеш малко с нас.

Ако го пуснеха, можеше да го срещнат турците. Дете беше и щеше да ги предаде, като му ударят два шамара. Дино събуди един по един четниците. Всеки се прикри още по-добре зад скалите. Така мина половин час. Танас видя войската, която се зададе откъм Смолско бачѐво. Вървеше по баира край Вардара и идваше право към тях.

— Никой да не е мръдна̀л и да не кашля! Ако некой стреля — куршум в главата от тоя пищов! — рече Танас. — Ке стреляте, след като гръмне пушката на Дино. Разбрахте ли?

И без неговите, думи всички бяха разбрали какво ги чака. Двамата с Дино легнаха един до друг зад крайната скала и оттам наблюдаваха аскера. Войниците се спряха над тях, на около 200 метра разстояние. Засвири бурѝя.

— Побратиме, откриха ни — каза Дино.

— Не е верно — отвърна Танас. — Свири отбой.

Войската се събра на купчина и се върна обратно нагоре. Дино беше целият изпотен от напрежение.

— Куртулисахме^[15] и тоя път о̀гино, побратиме… — му рече Танас, като си пое дълбоко въздух в гърдите.

Целия ден спаха. Слънцето печеше силно и стопляше уморените им тела. Привечер освободиха детето. След полунощ дойдоха двама куриери от Аргирова страна.

— Имаме нареждане да ви прекараме през Вардара — рекоха те.

Преди разсъмване се вдигнаха и стигнаха бързо реката. От дъждовете водата бе силно придошла. Въпреки това решиха да минат на брод.

— Да се хванете по десет души наведнаж! — каза Дино на четниците. — Дръжте се за патронташа на другия пред себе си, ама здраво!

Така по десет, по десет, излязоха на другия бряг, целите намокрени. Наоколо беше вече светло. Знаеха, че наблизо има лагер на турска войска. Четниците едва ходеха. Двама от тях седнаха на земята и не искаха да се вдигнат. Краката им бяха отекли. Ходеха боси, без цървули. Танас отмина да води четата, а при тях остана Дино. Така вървяха известно време. Той започна да се безпокои. Предаде четата да я води друг и се спря да чака. Скоро видя Дино, който се приближаваше сам. Като дойде, хвърли пушката на земята и седна до краката на Танас.

— Що има, Дино?

— Иди ти да ги караш тия двамата!… Легнали са на земята и не искат да мръднат.

Като каза това, Дино отново се разпсува.

— Тихо — му рече Танас. — Я га турската войска!… Ста̀ни сега да водиш четата, а аз ке идам при тия двуицата.

Дино стана, взе си пушката и като се полюляваше от умора, отмина да догони четата. Танас натъкна ножа на своята пушка и тръгна обратно. Спомни си как на времето Андон Кьосѐто караше Назлъм бей. Скоро ги намери, проснали се на земята. Когато застана пред тях, те с нищо не показаха, че са го видели. Лежеха със затворени очи и пъшкаха.

— Станейте — кротко им каза Танас. Двамата не отговориха. Само спряха да стенат.

— Станейте веднага, вашата мама, или сега ке ви застрелям! — извика Танас, като щракна затвора на пушката.

Двамата уплашено се надигнаха и приседнаха. Танас им подаде ръце и ги изправи. Едва се държаха. Подкара ги пред себе си. Краката им бяха страшно отекли. Трудно пристъпваха. Танас много ги съжали, но нямаше друг изход. Щяха да ги хванат турците, а с това и цялата чета. Скоро двамата започнаха да се опъват. Тогава Танас безжалостно ги подръгваше с щика, като волове с остен, и им повтаряше едно:

— Ходете, инак ке ви намушкам!…

— Остави ни, бай Танасе — молеха се те. — Ние сами ке дофтасаме.

— Нема да остава живи да ви хванат! Или ходете, или ке ви избия!…

Голяма мъка видя с тях. Слънцето отдавна се бе вдигнало. Четата бе отишла напред и може би вече почиваше, а Танас караше двамата пред себе си и проклинаше цялата си съдба. Озлобението му към тях растеше от минута на минута и вече по ризата на двамата се яви кръв от подръгванията с щика. Едно от момчетата падна на земята. Танас с мъка го вдигна, но загуби равновесие и се стовариха един върху друг. Танас скочи бързо на крака. Измахна се и удари на момчето шамар. Момчетата зареваха с глас. На Танас толкова му дотегна, че хвърли пушката на земята и седна.

— Ексик олсун! — каза Танас. — По-арно да бехте измрели! А сега плачете, барем да се наплачете!…

— Избий ни, бай Танасе!

Танас се надигна. Беше се посъвзел малко.

— Айде, момчета — рече им кротко той. — Скоро ке починем. Дайте си още малко гаерет!

Тръгнаха. Тоя път често спираха, защото и Танас едва се крепеше да не падне. Най-сетне намериха четата, налягала в едно дере над село Муѝн, в полите на Кожух планина. Всички спяха. Само четирмата часовои бяха будни. Танас прати единия до селото да потърси храна. Легна на земята и веднага заспа. Скоро някой го събуди. Видя над себе си часовоя.

— Що̀ ме скорна? Иди при Дино!

— Дино спѝе като умрен.

— Е кажи тогава на мене!

— Дойдоха от Муѝн един мъж и една жена. Дадоха ми два хлеба и ми рекоха, че турският по̀ляк е видел четата. Тръгна̀л за Гевгели да ни предаде на турците.

Щом чу това, Танас скочи като ужилен. Ами сега? — си рече той. Ден е. Не познаваха добре местата. И хората също. Четниците не могат да ходят. Събуди ги бързо. Вместо да се уплашат и веднага да побягнат, всички стояха съвсем безчувствени към по-нататъшната си съдба. Дино разбра, че не може да вдигне четата. Повикаха един от куриерите на Аргир.

— Можеш ли да намериш сега Аргир Манасиев?

— Мога — каза куриерът.

— Тогава о̀стави пушката и отивай!

Не се мина и половин час, куриерът се върна. Всички мислеха, че се е натъкнал на турска засада.

— Не бойте се! Воеводата е под нас с целата чета. Нема и километър.

— Какво ти рече?

— Дино и Танас да остават само по един часовой. Да не мърдат от местото, където са, и да си почиват всички! Ако дойде турска войска, аз ще я посрещна. Те хич за нищо да не мислят!

— Щом е така — рече Дино, — добре!

Поставиха един часовой и всички отново легнаха.

Танас не можеше да се успокои, все се въртеше на земята. Скоро момчето на пост пак дотича.

— Бай Танасе, стани веднага! Аскер иде.

— Откъде иде?

— Откъм реката се чуват гласове на много хора.

Танас веднага скочи. Да се ядосва повече нямаше сили. Тоя ден изглежда ке се мрие, каза си той. Наистина и оттук се чуваха гласове. Събудиха четниците. С Дино ги разпределиха в кръг и всеки залегна. Де бре, свети Георги! — си рече Танас. — Таман мислех да си ни спасил. Защо ли требеше да теглим толкова мъки, та тука да ни избият? И ти си един застъпник — повеке на турците, отколкото на българите!…

Но скоро Танас трябваше да прекъсне тия горчиви размишления. Гласовете се оказаха на селяни от Муѝн. Всеки носеше по нещо в ръце — тенекии сирене и масло, погачи, баници… Изправиха се на крака. Почнаха да се здравуват и прегръщат. Всички се радваха. Аргир им дал заповед да донесат храна. Постлаха цяла мера с погачи и баници. Поседнаха. Похапнаха хубаво и водиха дълги моабети със селяните. Те стояха прави край четниците. Като свършиха яденето, прибраха тепсиите с кърпите и си отидоха. Момчетата, успокоени, заспаха отново. Привечер Аргир изпрати един куриер да им съобщи, че пристига. Зададе се начело на четата заедно със Сава Михайлов. Двамата воеводи бяха обединили четите си. Савата, какъвто беше огромен, се затича и прегърна Танас. Вдигна го от земята на ръце, толкова бе отслабнал.

— Побратиме, живи бехме пак да се видим!…

Танас не можа да се сдържи и една сълза потече по бузите му.

— Нищо, братко — каза Савата, — поплачи си малко. А сега седни и ми разкажи всичко!

Танас започна така:

— Това, що изтеглихме, на никой душманин да не се случи!…

Докато Танас разказваше патилата си, Аргир Манасиев вече се разпореждаше с всичко. Отдели набързо болните и ранените. Нареди да ги превържат. Лично с ръцете си нахрани няколко четници, които не искаха да ядат. Взимаше хапката и насила им я вкарваше в устата. Разпита за всичко, за всеки намери утешителна дума. Разбраха, че не са изоставени. Аргир се държеше като баща. Подир туй отиде при Танас. Аргир го много обичаше. Може би защото Танас беше хубав като момиче и простодушен. Но сигур най-много за това, че Танас имаше дарба на танцьор. А самият Аргир — богата душа — беше роден музикант. Ако не бе отдал живота си на революцията, Македония щеше да се гордее с един голям музикант. След като изчака Танас да свърши своя разказ, той го попита за мъжа и жената от Муѝн, които казали на часовоя за турския по̀ляк, че уж отишел да ги предаде. Танас му съобщи, каквото знаеше. Воеводата изпрати двама души от своята чета да доведат мъжа и жената.

Танас скоро забрави за тях. Аргир беше донесъл със себе си голям казан. Бяха наклали огън и сега вряха два чукани коча. Седнаха да похапнат. Още несвършили яденето, двамата четници доведоха мъжа и жената. Аргир спря да яде.

— Съблечете ги голи! — заповяда той.

Мъжът сам се съблече, но жената се дърпаше и пищеше. Съблякоха я, като й разкъсаха дрехите. Двама от Аргировите четници грабнаха отнякъде по една голяма сопа. Първо налегнаха мъжа върху земята. Застанаха със сопите от двете му страни. Почнаха да удрят с тоягите така, както се удрят с тупалки черги на реката. Мъжът пищеше колкото му глас държи, но тоя, който седеше над главата му, така го притискаше, че само от време на време успяваше да си отвори устата и да изреве. Биха го, докато глас не остана в него и от гърба му почна да излиза кръв.

— Аман, дедо Аргире! (Така го наричаше Танас понеже Аргир беше по-възрастен от него и носеше голяма брада, а също и от почит пред неговата ученост.) — Стига си ги тѐпал! — рече Танас.

— Тепаме ги заради мъките, дето сте изкарали.

— Мо̀лим ти се, прости им!

Дали от умора, или от глада, но на Танас от тая гледка му се заповръща.

— Не — каза Аргир. — Има още. Сега бием мъжа, а сетне жената повече. Тя го е подучила да ви излъже. Страх ги е от турците? Сега ще ги е страх повече от мене!

Танас стана от огъня и отиде настрани в тъмнината. Но и тук писъците на жената го настигнаха. Като се върна, тя вече не пищеше, но още я биеха. Накрая Аргир нареди да вдигнат двамата на лѐса и да ги откарат в селото.

— За лъжата прошка нема! — каза Аргир на Танас. — Всички грехове започват от лъжата.

По-късно Аргир даде заповед да станат. Той пое командуването на обединените чети.

— Сега ще отидем в Искинбеговата бачѝя. Там ще има хубаво ядене и ще си починете — рече Аргир.

— Ти знаеш, дедо Аргире — му отвърнаха четниците. Вдигнаха се в тъмнината. Започнаха да се изкачват в полите на Кожух планина. Пристигнаха на бачѝята късно през нощта. Спаха чак до вечерта на другия ден. Бачѝята беше богата и имаше много ядене. Четниците от Арджанския гьол останаха, но Аргир ги напусна, за да си гледа работата. Заедно със Савата те извършваха атентати по линията за Солун и на няколко пъти водиха сражения с турската войска.

За четниците се грижеше самият Искин бег, който помагаше на Организацията. С Аргир бяха големи приятели. Когато пристигнаха, каза на своите овчари:

— Всичката ялова стока и млекото да са за Аргир воевода!

Въпреки това няколко месеца по-късно Аргир лично уби Искин бег за блудство с българки. Такива бяха законите на Организацията. Но докато бяха на бачѝята, ядоха добре и закрепнаха. Само Танас се поболя и линееше. Никак не можеше да се храни. Аргир се върна. Взимаше яденето и лично го даваше на Танас. Все му викаше — кога кротко, кога люто.

— А̀ ха̀пни де, ха̀пни!…

Но Танас едва преглъщаше. Беше много заслабнал. По цял ден лежеше на слънцето и не мислеше за нищо. Аргир даде заповед четата да се изтегли. Много заседяха на едно място. Танас не можеше да ходи. Аргир намери кон. Качи Танас върху коня и така го водеше със себе си. От яденето му отбираше дреболиите на шилетата — бъбреци, черен дроб, слезка. Караше го насила да пие мляко. Лека-полека Танас почна да се съвзема. След още една седмица слезе от коня и можеше да ходи вече сам.

Аргир обикаляше главно балканските села. Към полето на Вардара не слизаше. Турците се бяха много озлобили от въстанието, а и четата беше станала калабалък народ. Един ден ги заведе в Ошанския манастир. Имаше важна работа. Хвана един калугер, за когото се знаеше, че е предател. Биха го, докато вече не можеше да мръдне. После му оскубаха брадата. Аргир го изпъди в една воденица и му каза да не е стъпил повече в манастира. Тогава воеводите на района бяха всичко за българското население — и баща, и съдия-изпълнители на присъдите, а често се месеха и в църковните работи. Населението не смяташе, че има друга власт, освен властта на воеводите. Когато имаха спорове, отиваха при Аргир. Той разрешаваше бързо кавгите им. Налагаше глоби или бой с тояги. За по-тежки престъпления убиваха веднага виновния. Така беше не само в Гевгелийски район. Същото правеше и Апосто̀л, и Кара̀сулията, и останалите. Но самите воеводи стояха на висотата на властта, която си бяха извоювали. В годините на революционния подем самият живот наложи най-добрите.

Танас смяташе, че голямата власт на воеводите (а те разполагаха с живота на населението) се дължеше на три важни неща. Първо, на личния пример. Самите воеводи бяха силни, яки и здрави мъже. Много куражлии и окото им от нищо не трепваше. В сраженията бяха на първа линия, на поход най-издръжливи, спяха най-малко от всички и гладуваха най-много. Според Танас, да управляваш — нема нищо по-важно от личния пример. Когато сам воеводата се лишава, той може да изисква всичко от своите четници и от населението. Никой не можеше да го упрекне, че гледа за себе си. Повечето воеводи не бяха женени. А тия, които имаха семейства, ги бяха напълно зарязали. Смяташе се за срамно воеводата да си гледа семейството или да говори за жена си и децата си. Така, изоставени напълно на съдбата си, жените им по цял ден свиваха гръб на нивата, за да изкарат прехраната на семейството. Но в цяла Македония Танас не помнеше да е чул жената на някой воевода да се е оплакала или да се е отказала от мъжа си. А и населението им помагаше с каквото може. Чернопеев не се мяркаше в село Дерманци с години. Когато взеха парите от аферата мис Стон, Гоце лично изпрати три-четири лири на жена му да купи малко брашно за децата въпреки протестите на Чернопеев. Аргир — човек учител, образован мъж, който можеше да заеме високи служби в турско управление, беше зарязал семейството си в Гевгели. Същото беше и с Апосто̀л, и с много други воеводи. Апосто̀л каза веднаж пред Танас: „Децата са на жена ми. Тя им е баща и майка. Аз съм комита.“ А що се касаеше до личния морал на воеводите, и най-големите им врагове не можеха една лоша дума да кажат. Докато водеха четите, всички бяха назаареи. Това беше най-подходящата дума според Танас, взета от евангелието, която означаваше пълна чистота.

Като втора важна отличителна черта за воевода Танас смяташе справедливостта. Повечето от воеводите имаха това качество, което според него беше дарба божия. В забърканите отношения между власт и хора, между самите хора достатъчно беше воеводата да издаде само едно несправедливо решение, за да се срине с трясък целият му авторитет, но те не грешеха или грешеха в границите на човешкия ум. В повечето случаи решаваха с инстинкта си и населението бе доволно от присъдите им.

На трето място, Танас смяташе за голяма тяхна отлика безмерната им обич към народа. Те го обичаха, както баща обича децата си. Ядосваха се на лошотията му, радваха се на доброто. Наказваха строго и сурово. Законите на Организацията бяха неписани, но населението свято ги спазваше. Знаеха ги, без да са ги чели, без никой да им ги е разяснил. Защото разказите кой воевода какво е направил на тоя или на оня крадец, как са убили някого, дето е озлочестил мома, как Апосто̀л е накарал да бият двама съседи, които се карали за нивата, и още хиляди други случки минаваха от уста на уста. Така, от практика, населението научи законите. А когато трябваше да закрилят народа, пред нищо не се спираха. В разбърканата турска империя, когато грабежът и убийствата бяха в реда на нещата, воеводите се справяха далеч по-добре с тая напаст, от която и да било друга власт. Ето такива бяха воеводите в съзнанието на Танас. Според него народът и Господ им е дал властта, затова той винаги се подчиняваше и изпълняваше техните нареждания.

Аргир най-сърдечно покани Танас да остане в неговата чета. Сава Михайлов му каза:

— Иди при Аргир. Искам да си с мене, но нещо не ми върви. Обикалям много и все попадам на засади. Нема дълго да изкарам… Ти си заслабнал, а при Аргир повече ще почиваш и по-добре ще се храниш.

Така Танас остана в четата на Аргир Манасиев. Въртяха се все из планините. Всеки момент очакваха да пристигне Кръстьо Асенов с момчетата си. Знаеха, че след няколко сражения се е изтеглил заедно с Апосто̀л Ениджевардарски и Иванчо Кара̀сулията в село Корнишоре. Един ден Аргир повика Танас и го отведе настрани.

— Танасе, току-що получих писмо от Трайко Гьотов, Гоце Нистров Павле, воеводи на въстаническите чети в Кукушко, от Апосто̀л и от Иванчо…

Танас погледна лицето на Аргир. Беше много разстроени пребледнял.

— А Кръстьо Асенов? — попита с мъка Танас.

— Той е убит.

— Сражение ли са имали?

— Не — каза Аргир. — Убит е от другарите си.

Танас дълго време мълча.

— А убийците? — най-сетне проговори той.

— Казах ти всичко, което знам. Има писмо лично до тебе.

Аргир му подаде писмото. Танас го разгъна, но от вълнение не можеше нищо да види. Буквите играеха пред очите му. Подаде го на Аргир.

— Чѐти! От тебе тайни немам.

В писмото до Танас вече пишеше по-подробно Кара̀сулията. Писмото бе писано от секретаря на четата, но явно диктувано от Иванчо. Самият той и Апосто̀л, като воеводи от други райони, не се бяха намесили, за да съдят виновните. Съобщаваше му и имената на убийците. Каза, че Апосто̀л лично се е разпоредил да погребат Кръстьо Асенов в двора на черквата в Корнишоре. Още пишеше, че при тях е Ана Малешевска. Накрая завършваше писмото така: „Ти, като близък приятел на Кръстьо, най-добре ще отсъдиш виновните. Ние нема да пуснем никой да избега. Грехът, що е сторен, е много голем. Аз и Апосто̀л не можем да станем съдници. Най-добре ще е да се сберете всички на едно место.“

Танас се оттегли настрана от четата в една дъбова горичка. Трябваше му време, за да размисли. Убийците на Кръстьо — Мито Данов и Киро Танаров, го озадачаваха. Мито беше четник от няколко месеца. Не е могъл в толкоз кратко време да събере злоба към Кръстьо. Не беше сигурно да е разменил с Кръстьо и две думи. За другия убиец — Киро Танаров, бе съобщено в писмото неясно, че той не е стрелял. Второто нещо, което озадачаваше Танас, бе присъствието на Ана Малешевска. Още когато пристигна в Кукушко, Танас забеляза, че отношенията между Кръстьо и Ана, която дойде веднаж в четата да донесе знамето на въстанието, не бяха съвсем в реда на нещата. След това се сети за внезапното напускане на Арджанския гьол от Кръстьо. Може би една от причините е била да се срещне с Ана. Всички тия разсъждения Танас остави за по-късно. Отиде при Аргир и Савата.

— Искам да тръгна за Уменското гра̀дище — им рече той.

— Ще тръгнем заедно — каза Аргир.

По настояване на Танас вдигнаха се посред бял ден. Стигнаха до Уменското гра̀дище нощем. Там завариха неколкостотин четника. Горяха огньове. Четниците бяха разпределени на десетки. За всяка десетка гореше отделен огън. Началникът на караула — Гоне Бегинин, ги посрещна радостен. Спря за малко Танас, който бързаше.

— Що има? — го попита Танас.

— За Кръстьо Асенов… Голема работа! Убили едно даскалче! Искам да им кажеш да не прават нищо на момчетата. Наши кукушани са!

— Аз така ти казвам, па ти, както знаеш… Плашиш ли ме? — попита Танас и всичко зверско, което имаше в природата си, в миг се яви на красивото му лице. Гоне не беше от най-куражлиите. Той си замълча и пусна Танас в лагера. Танас отиде направо при четата на Кръстьо Асенов. Взе четирма от старите четници и почна да обикаля от огън на огън. Бързо намери Киро Танаров. Грееше се най-спокойно. В скута държеше покритата манлихера на Кръстьо. Танас тихо се приближи зад Киро и се хвърли върху него. Събори го и му удари няколко пъти главата о земята. Киро не се съпротивяваше. Изправи го на крака, като държеше насочени и двата нагана в корема му. Мислеше си, ако стреля — само в корема, та да се мъчи барем два дена! — Кой ти даде тая пушка? — попита Танас. Киро мълчеше.

— Ти имаш ли сурат да носиш такава пушка!

Останалите четници бързо наобиколиха Танас.

— Чакай! — му казаха те. — Киро не е стрелял.

— Назад! — извика Танас. — Или ке ви натръшкам всички.

Отдръпнаха се. Дотича Аргир.

— Танасе. Затова дойдохме тук, за да съдим, а не да се саморазправяме.

— Вържете го! — заповяда Танас на четирмата четници.

Вързаха Киро и той пак не се съпротивяваше. Танас попита къде е Мито Данов. Посочиха му огъня. И той най-спокойно се грееше. Танас го тръшна на земята и веднага го върза така, че Мито едва дишаше.

— Защо ме връзвате? — попита Мито, обезумял от страх. — Аз не съм виновен.

— Ке видим — рече Танас.

— Дайте ми револвер — каза Мито. — Аз сам ке се застрелям.

— Не заслужаваш! — рече Танас. — Ние това ке направиме.

Той върза двамата гръб за гръб и ги остави на четирмата четници да ги пазят. Край един от огньовете се събраха воеводите, десетарите и по-старите четници. Разпитваха и двамата. Киро Танаров каза, че не е знаел нищо за убийството. Работата е станала така. На Илинден Кръстьо Асенов се оженил за Ана Малешевска пред всички въстаници в черквата на Корнишоре. Но да се жениш по време на въстание и жена ти да е с тебе, това се смяташе за престъпление пред Организацията. Много от въстаниците били възмутени. Скарали се с Кръстьо. Той се ядосал и напуснал с Ана четата. Вечерта при Киро дошел Мито Данов. Казал му, че воеводата Трайко Гьотов заповядал да доведат Кръстьо Асенов, за да бъде съден. На излизане Гоне Бепшин, който бил караул, спрял Мито Данов и дълго нещо му говорил. Мито и Гоне бяха братовчеди. Намерили Кръстьо Асенов и Ана в една къща. Киро казал на Кръстьо, че воеводите го викат на съд. Кръстьо бил спокоен. „Ще дойда — рекъл той. — Ана не ми е била жена. Не съм престъпил законите на Организацията. Исках само да се оженя на такава велика дата. Един ден децата ми да знаят, че баща им и майка им са били комити и са се оженили в деня на въстанието. Нека сега преспим, а утре, като съмне, ще дойда с вас.“ Легнали да преспят. Киро заспал бързо. По едно време скочил. Чул оглушителен изстрел. Било тъмно. Запалил клечка кибрит. Видел Мито Данов с пушка в ръка. Кръстьо се гърчел на пода. Мито бил насочил пушката в Ана, но не можал да изтегли затвора. Пушката му била Гра, а затворът й понякога заяжда. Ана се била свила в ъгъла и чакала изстрела. Тогава Киро се хвърлил върху Мито и му взел пушката. Запалили газена лампа. Кръстьо бил вече умрял. Киро попитал Мито:

— Какво правиш?

— Не аз — каза Мито. — Отвън гръмнаха и го убиха.

Но вратата била здраво залостена, а прозорецът цял.

— Ти си го убил! — каза Киро.

— Аз го убих. Воеводите Апосто̀л, Иванчо, Трайко Гьотов и Гоце Нистров му издадоха присъда. Изпратиха нас двамата да го убием.

Киро повярвал, че е така. Преди да отидат при четата, пак ги причакал Гоне Бегинин. Тримата си разделили вещите на Кръстьо в присъствието на Ана, която била като луда. Хвърляли чоп. Бинокълът се паднал на Гоне, пушката — на Киро, а други някои вещи и два револвера — на Мито. На сутринта воеводите се събрали. Между тях се явили големи разногласия. Иванчо Кара̀сулията казал: „Ако питате мене, аз двамата ще пусна, а ще застрелям Гоне Бегинин. Той е истинският убиец.“ Към мнението на Иванчо се присъединил Апосто̀л, Трайко Гьотов и Гоце Нистров настоявали да се убият Мито и Киро. Скарали се. Накрая Апосто̀л отсъдил така: „Прави сте. Кръстьо не е от нашия район. Вместо да биете магарето, биете самара. Това не е справедливо. Асъл, кукушани сте свински черва. Гоне ви е по-мил от справедливостта. Но щом не давате него да убием, ние с Иванчо не даваме да убиете Мито и Киро. Съберете се всички четници от Кукушко и там решавайте!“ На другия ден погребали Кръстьо при черквата. Иванчо и Апосто̀л си отишли заедно от селото. Останалите четници и воеводи тръгнали към Уменското гра̀дище.

От разпита на Мито не можеше нищо да се разбере. Той твърдеше само едно.

— Кръстьо ми беше неприятен и затова го убих.

— Абе, ти кажи от колко време познаваш Кръстьо? — го попита Танас. — Та чак и неприятен ти е станал…

— Исках да го убия и го убих.

— Киро го е подучил — каза Гоне, който също присъствуваше в качеството на съдия.

Киро го напсува, но Гоне се смееше. Вързан човек нищо не може да направи.

— Не, аз сам го убих — повтаряше непрекъснато Мито. Събраха се всички четници. Воеводите прочетоха на тях присъдата. Бяха убедени в невинността на Киро. Него осъдиха да ходи без оръжие, а Мито на смърт. Присъдата трябваше да изпълни Танас на разсъмване. Развързаха Киро. Всеки четник мина край воеводите със запалена главня и казваше своята дума. Тя беше една: „Смърт за Мито!“ Когато край вързания Мито мина Гоне и каза своето „смърт“, той, който до тоя момент беше съвсем безучастен, се надигна.

— Братовчед — каза той на Гоне. — Искам, когато ме убиват, ти с твоите ръце да направиш това! И ако един ден видиш майка ми и тейко ми, така да им кажеш: „Вашият Мито е по-черен от дявола, а пък аз съм чист като ангел…“

— Де бре, братовчед! — се смееше Гоне. — Нема да те оставим за едно даскалче да те убият!

Четниците се оттеглиха всеки при своя огън. Завиха се с кепетата и заспаха. Само Танас се въртеше на земята. Събуди няколко от старите другари на Кръстьо. Събраха се всички около един огън. Разпита ги най-подробно. Беше напълно убеден, че Гоне Бегинин е моралният убиец. Той е казал на Мито да убие Кръстьо, за да стане воевода, а сетне той го е заплашил с нещо да не го издава. Но нямаха никакво доказателство. Ако сега на Уменското гра̀дище почнеше самоизбиване, когато турската войска ги дебнеше, щеше да стане най-лошото. На разсъмване Танас заедно с още двама четници отиде да вземе Мито. Той не спеше. Развързаха му краката. Не се съпротивяваше никак. Подкараха го пред себе си. Отдалечиха се на една поляна. Вързаха го отново целия.

— Слушай, Мито — рече Танас. — Ти знаеш, че ще те убия. Не искам да се мъчиш. Ще го направа така, че нема да усетиш. На майка ти и тейко ти ще кажем, че си загинал в сражение. От тебе искам само едно. Ка̀жи тук пред нас, нали Гоне те подучи?

— Аз сам… — повтори Мито. — По-бързо ме убивай!

— А, така ли? — рече Танас. — Сега ке повърнеш майчиното си млеко, що сѝ сукал!…

Започна мъчението. Танас забиваше в тялото му ножа на пушката си така, че да не засегне важен орган и Мито да не умре. Вършеше това съвсем обмислено. Мито пищеше. Останалите двама четници се оттеглиха ужасени настрани.

— Казвай! — викаше Танас.

— Аз сам го убих… Милост, братко! Убийте ме!

— А ти имаше ли милост към Кръстьо, куче майчино! Да убиеш с пиканите си ръце един от най-старите революционери!…

Танас все повече и повече се озлобяваше. Мито вече не можеше и да вика. Дотича един четник, точно когато Танас му извади едното око.

— Бай Танасе, всички се събудиха и са уплашени. Воеводите казаха да свършиш!

Танас се наведе за последен път над Мито.

— Ка̀жи, Гоне ли ти заповеда?

— Аз сам… — със сетни сили прошепна Мито. Кръв на мехури излизаше от устата.

Танас се изправи. Опря ножа на пушката в сърцето му. Натисна бързо приклада. Мито се огъна като дъга. Извика „а-а-а-а!“, сякаш искаше да каже нещо, и после се отпусна. Танас ритна трупа. Тръгна към другите двама четници, побелели като платно.

— Дигнете го и го заровете некъде! Измо̀чайте се върху гроба му и веднага го забравете! Ако само кажете къде е погребан, ке се разправяте с мене. Това куче немаше родина, нема и гроб!

Танас целия ден нито яде, нито проговори на някого дума. Седеше и мислеше. Накрая реши. Отиде при Аргир.

— Дедо Аргире. Сега ти си ми воевода…

— Какво си намислил?

— Ке убиям Гоне.

— Добре — каза Аргир. — Това е справедливо. — Убий го тая нощ! За да не закачат после тебе, ще ти дам куриер, който ще те отведе при Апосто̀л и Иванчо. Остани при тях, докато се забрави всичко.

Времето мъчително течеше. Танас се приготви. Отнесе си четническата чанта извън гра̀дището и я скри в окапалата шума под едно дърво. Остави си само двата нагана. Беше решил да застреля Гоне с нагана на Кръстьо. Няколко пъти провери оръжието. Не искаше да прави засечка. Гоне се държеше спокойно и безгрижно, но той не беше толкова будала, колкото го смяташе Танас. Късно през нощта Танас тихо се надигна, да не разбуди останалите. Прилази право към огъня, където беше Гоне. Нямаше го там. Сигурно е отишел да провери караула си. Нали сега е началник!… — си каза Танас. Той знаеше къде са секретните постове. Отиде право към единия. Четникът на пост липсваше. Това не го много разтревожи. Тръгна към другия. Но когато и там не завари часовой, се сепна. Бързо провери по всички постове. Нямаше никого. Уменското гра̀дище бе останало без охрана. Върна се. Събуди воеводите.

— Ставайте! Немаме часовои.

— Защо бе? Къде е Гоне Бегинин?

Целият лагер се надигна в тревога. От постовете нямаше и следа. Гоне Бегинин бе подбрал за караул все свои приятели, двайсет души. През нощта, вече усетил, че Танас ще го убие, вдигнали се и забягнали. По-късно Чернопеев му доразправн историята. Гоне се домъкнал в България. Чернопеев го заловил в София. Вкарали го в една къща. Осъдили го и а смърт. Смъкнали го в зимника, за да го застрелят без много шум. Но кукушани пристигнали тъкмо, когато революционният съд произнесъл присъдата. Те казали, че ги изпраща уж Гьорче Петров, за да им съобщят, че българската полиция идва да обгради зданието. Докато съдът се суетял за книжата си, кукушани слезнали в избата, прерязали въжетата на Гоне и го пуснали на свобода. Така една от най-тъмните личности в македонското революционно движение остана жива. Дълги години след това Танас съвсем случайно го видя в Перник. Имаше работа в града. Искаше да стане миньор, но не го приеха поради възраст. А Гоне беше сляп, на деветдесет и кусур години. Позна го по едрата му фигура. Спря го.

— Помниш ли Кръстьо Асенов? — го попита той.

— Помна го… помна. Бехме големи приятели…

От старост главата му се тресеше. Танас го отмина. Отдавна вече се беше смирил. Хората извършиха далеч по-големи престъпления от Гоне и Танас не съдеше така рязко, както на младини. Когато седна във влака, се разсърди на себе си, че не му е вече тъй мъчно за Кръстьо, а след това горко се размисли и за себе си, и за Кръстьо, и за Гоне и разбра, че е остарял. Душата му се струваше като пресъхнало блато, без една тревичка, и че отсега нататък трябваше и той да помисли за своя край. Танас имаше този странен навик да си представя какво би се случило, ако някой умрял бе останал жив. И по-често оставаше с убеждението, че така, както е станало, е било най-добре…

Няколко дни Танас бе като болен. Преследваха го кошмари. Не спеше. Аргир искаше да извикат лекар от Гевгели. Танас не позволи. Намери в гра̀дището Ана Малешевска. Тя се бе свила като коте на края на лагера и никой не се интересуваше от нея. Танас я взе при себе си. Беше тънко, нежно момиче с черни очи. Почти дете. Не я попита нищо, въпреки че много искаше. Чудно му се виждаше, че силният, едър Кръстьо е избрал за своя жена такова малко момиче. Тя беше дъщеря на Кольо Малешевски и беше дошла от България за учителка в Кукуш. Наметна я с кепето да не й е студено. На няколко пъти се скара с четниците, които разнасяха храна. Не й даваха парче хляб. В дълбочината на душата си простите четници обвиняваха Ана за смъртта на Кръстьо. Ако не беше жена, нямаше да има беля. Възмущаваше го тяхната несправедливост. Беше вече късна есен. Студено. Всеки гледаше да седне по-близо до огъня. А Ана, тънко облечена, се тресеше цялата от студ. Ако седнеше по-напред до огнището, веднага някой четник бутваше запалена главня към нея и тя със сълзи на очи отиваше да мръзне настрани.

— Защо я тормозите? — ги питаше Танас. — Такъв й е бил късмета. Да вземем да я напъдим ли?

— Ке я напъдиш! — му отговаряха. — Не я искаме!

— А вас да напъда ли?

— Ами както е закарало, по-добре нас да напъдиш… Или и на тебе ти стана мила?

Танас млъкна. Нещо го спираше да я защити по-открито.

Помагаше й с каквото може. Един ден останаха сами.

— Бай Танасе — каза Ана, — с Кръстьо бяхте ли приятели?

Танас беше само с няколко години по-възрастен от нея, му казваше „бай“.

— Много големи приятели.

Почти като братя. Оттогава той много често й разказваше за Кръстьо, какъв е бил и какво е правел. Ана го слушаше и плачеше.

— Да не ти разправям, ти плачеш…

— Не ме гледай, бай Танасе. Разправяй ми…

Другарите на Танас започнаха да се държат още по-лошо с нея. Не й даваха даже вода, когато беше жадна. Кавгите между Танас и тях избухваха по цял ден с повод и без повод. Най-сетне той се принуди да поговори с Ана.

— Твойта рабо̀та — й каза той — тук нема да я бъде.

— Защо, бай Танасе? — каза момичето, като цялата пребледня. — Кръстьо ми казваше, че има и жени-четници.

— Това е хубаво, но моите другари не те искат. С тех нема да можеш да живееш. Баща ти, бай Кольо Малешевски, ми е близък. Той ме посрещна на времето в България. Ако се случи нещо с тебе, виновен ще съм аз. Прѝготви се и още днес ще те изпрата в Дупница. Тая вечер за България заминават трийсет души.

Момичето заплака. Плачеше толкова жално, че на Танас му се късаше сърцето. Той измоли от Аргир един катър. Оседла го и качи на него Ана. Групата тръгна. Изпрати я далеч по пътя, като държеше животното за юздата. Ана плачеше по целия път. Спря катъра, за да се сбогуват.

— Не пла̀чи. Ке се ожениш. Ке наро̀диш дѐца и сичко ке забраиш!…

— Не си спомняй с лошо за мене — му каза момичето. Танас бавно се върна на Уменското гра̀дище. Тепърва го чакаха още по-големи неприятности, затова бързо и забрави. Но винаги, когато се сещаше за Кръстьо, си спомняше и за това тънко, нежно момиче с черни очи и думите й: „Не си спомняй с лошо за мене…“ Той наистина нито веднаж не я обвини и не каза лоша дума.

Листата на дърветата окапаха. Сутрин падаше слана. Не можеха толкова народ да останат на Уменското гра̀дище. Храна нямаше, пък и турците не бяха кой знае колко далеч. Трябваше да се предприеме нещо. Един ден Аргир Манасиев събра всички воеводи. Разпредели четите коя за кой район ще бъде. Дойде и първата амнистия. Тя обхвана голяма част от въстаниците. Те се приготвиха да се завърнат по родните места. Аргир тръгна да ги води към България. Когато се огледаха, видяха, че са останали пак старите, прокълнати от бога революционери, и някои от младите, които се проявиха във въстанието. Танас не пожела да замине с Аргир. Присъедини се към четата на Дельо Калъчев, който остана да замества воеводата в Гевгелийско по единия бряг на Вардара. Придружиха стария си воевода чак до Беласица. Аргир с голямата си брада му се видя тогава като пророк Мойсей. И той така водел своя народ, за да намерят почивка и храна. Вървяха само нощем, за да не се сблъскат с аскера. По пътя им се присъединяваха още избягали въстаници. Стигнаха полите на планината. Тук се разделиха.

Заваляха проливни дъждове. Валеше по цял ден и в низините се стелеше мъгла. Танас от опит знаеше, че влагата много по-силно изтощава, отколкото сухият студ. Предложи на Дельо да отидат в Попчево да се стоплят и нахранят.на третия ден вечерта, точно когато се стягаха да напуснат селото, пристигна Андон Кьосѐто — идвал с другари. Двамата с Танас се разцелуваха като братя. От четата му бяха останали живи само четирма души. Беше много уморен. Два дни ходили без почивка. Примоли се на Танас:

— Накарай вашата чета да остане още дни тука и да ни пазите, докато почиваме. Инак ке ни избият, докато стигнем границата.

Според Танас не трябваше да остават повече, но Андон Кьосѐто беше стар приятел и той уговори Дельо. Андон почива един ден. Спаха като умрели. На другата вечер Танас ги събуди. Заедно с Дельо и другите четници го придружиха чак до село Съчево. Така той прехвърли границата.

Четата на Дельо намери някаква плевня да се подсуши. Дъждът продължаваше да вали. Всичко им беше мокро. Не можеха цигара да запалят. След няколко часа тръгнаха и те към Гевгели.

Бележки

[1] гаерет; правилно гайрет (араб.) — 1. усилие, стремеж, усърдие; 2. ревност. ↑

[2] нишанджия (пер. тур.) — 1. стрелец, мерач; 2. (истор.) чиновник, комуто е възложено да поставя държавен печат върху берати, фермани и др. ↑

[3] Въстанието в Македония и Одринско е траяло 3 месеца. В 239 сражения са участвували 26 500 въстаници и четници и над 350 000 турска войска и башибозук. Избухнало е на 2. VIII. 1903 год., но в редица райони са започнали преди определената дата. ↑

[4] вира̀н (пер.) — 1. разрушен, опустошен, разнебитен; 2. вехт, овехтял. ↑

[5] ексѝк олсун — такава помощ по-добре да я няма — ексик (тур ) — 1. недостиг, недоимък; 2. недостатъчен, неточен, къс; 3. малко, най-малко; олмак (тур.) гл. — ставам, бивам. ↑

[6] Арджанското езеро е имало пространство 15,3 кв.м. В 1939 г. е било пресушено и превърнато в работна земя. — Б.а. ↑

[7] гюптин (от гр.) диал. — гиптин — циганин. ↑

[8] пехливан (пер.) — 1. борец; 2. преносно — едър и силен човек. ↑

[9] пашалар (тур. истор.) — титла, давана на висши граждански и военни чиновници в Османската империя; тук е в мн. Число. ↑

[10] балта (тур.) от батаклък блатисто място, тресавище. ↑

[11] шафар; правилно шавар (диал.) блатно растение, папур. ↑

[12] кюлях (пер.) — 1. висок конусовиден калпак; 2. конусовидна фуния; 3. хитрост, измяна; 4. незаконна печалба. ↑

[13] анасъна (тур.) — част от ругатня — на майка ти. ↑

[14] бачѝя (тур.) от бач — вид данък, събиран върху стоки, пренасяни от керваните и от корабите, които пристигат в пристанищата на стара Турция — митнически данък. ↑

[15] куртулисвам (тур.) — 1. спасявам се; 2. приключвам; 3. отвързва се, изтървава се. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Свобода Бъчварова Литургия за Илинден (6)

Метаданни

Данни

Литургия за Илинден

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста глава

Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (6)