Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2017)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Литургия за Илинден

Издание: Трето

Издател: Издателство на БЗНС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: Печатница на Издателство на БЗНС

Излязла от печат: май 1982 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Художник: Петър Рашков

Коректор: Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1513

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Тази нощ Танас не спа. И без туй спеше съвсем малко, но когато не ходеше да копае по шосето и не се уморяваше през деня, измъчваше го безсъние. Ставаше нервен и зъл. Отначало тишината на нощта го замая. Но почнаха да минават по улицата хора, които отиваха да берат тютюн, като караха пред себе си магарета с празни кошове. Той чуваше говора и чаткането на подковите по калдъръма. Съвсем се разсъни. Излезе на двора. Наплиска лицето си с вода. Запали лампата. Избърса се пред огледалото и нареса внимателно косите си. Загаси лампата. Беше още тъмно. Седна пак пред масата и зачака. Постепенно съмна. Дойдоха кантонерът и двамата работника. Взеха количката. Танас им помогна да натоварят кирките и лопатите. Излезе с тях и ги изпрати чак до дървения мост на реката.

Върна се в къщи. Въпреки че дворът беше напълно чист, той отново го измете и напръска с вода. Друга работа нямаше. Сутрин никога не закусваше, навик, останал от четничеството му. На времето, като млад, ядеше веднаж дневно, както и останалите. Разбира се, ако паднеше отнякъде повече храна, не се отказваше. Предпочиташе обаче да яде вечер преди самото лягане, за да не се свива коремът му от глад. Беше забелязал, че като е гладен, мисълта му е ясна и движенията пъргави. Когато им предстоеше сражение, той никога не ядеше. В Цариград при преврата на младотурците видя пред Таксим-къшла един изтърбушен турски офицер, който се въргаляше в прахта. От корема му заедно с червата изтичаше храна. Беше ял много, преди да умре.

Ако немах работа в инженерството, си помисли Танас, немаше да е лошо да излеза на лов за зайци… Той погледна чифтето на стената. Имаше и готови патрони. Достатъчно е да се изкача към село Дъбрава и още с първите стъпки некой заяк ще изскочи от храстите. За всеки случай ще взема и кучето на Чунгата. Той ясно видя и кучето, и храстите, и заяка. Стреля, без да се замисли. Заякът изписка и се преметна… Танас въздъхна. Времето течеше толкова бавно, колкото тече бързо, когато си на лов. Помисли какво друго има да прави и се сети за фотографа. Имаше поръчка при него.

Излезе на улицата. Чиновници с чанти в ръка бързаха за работа. Той се почувствува чужд между тия хора. Сви в една странична тиха улица. Ако беха оставили едно свестно кафене, каквито си беха преди, немаше да се мотая като абдал по улиците, с яд си помисли Танас. Сега от кръчми не можеш да се разминеш! И се пие душмански… Направиха даже дървени лавки, та на крак се наливат за полвин час. Некога беше голем срам да се резелиш така пред хората. Затова пиеха само тези, които не ставаха за смех. Пиеше се с каяфет[1], си помисли Танас. Баш с каяфет!… Той си спомни, че между другарите му се намираха мъже, с които и той не можеше да се мери по издръжливост. Иванчо Кара̀сулията и Апосто̀л пиеха люта ракия направо от големото котле, като че ли е вода. А най-старите четници на Иванчо — Мито Аджията и Гого Мутуванлията, изпиваха толкова ракия, колкото да убие на место два големи вола. Но никой не видех да е пиян! Затова власите сложиха в ракията за четата му опиум, та да ги замае и турците лесно да ги избият.

Неусетно Танас стигна пред къщата на фотографа. Влезе в двора. Фотографчийницата представляваше една дървена барака. Вратата беше отворена. Нямаше никого, но подът беше току-що напръскан и изметен. Танас започна да разглежда снимките по стената. Той уважаваше стария фотограф не само дето бе участвувал в Илинденското въстание. На времето носеше сам тежкия си апарат на ръце и с дни ходеше по планината, докато стигне при четите и ги фотографира. От това нищо не печелеше. Издържаше се от фотографчийницата си в Солун, но след войните, като бежанец, загуби всичко и направи тая малка барачка. От нея изкарваше някак прехраната си. Последната снимка на Танас беше заедно с русалийската трупа, която водеше до близките села и градове, за да построят параклис в планината. Увеличената фотография на танцьорите Танас бе закачил в гостната си стая. Друга една картина, нарисувана от фотографа, също висеше на стената до русалийския портрет. Представляваше град Кукуш. Ясно личеше всяка улица, всяка къща. По тая картина Танас и сега можеше да разкаже кои хора са живели в града и каква е съдбата на всеки от тях. Може би тъкмо тая рисунка, направена с туш, стана причина Танас да му възложи поръчката си. Смяташе, че фотографът е истински художник.

Това бе малка наивна мечта, таена дълги години. Много пъти на младини имаше възможност да я изпълни, но все отлагаше. И не от липсата на време или заетост, а от срам да не изглежда смешен. Ако се бе страхувал истински от нещо в живота, това бе да не му се присмеят. Поръчката му не представляваше нищо особено. Искаше да има голям портрет, седнал на хубав лакиран стол с кръстосани отпред крака. На коленете си да държи късата манлихера, подарена от Гоце. Да бъде облечен в красиви дрехи: с бродираните навуща, с хубавите подковани опинци, със синьото елече и бялата копринена риза с широки ръкави, превързани над лакътя и на китката. Искаше да се виждат и бинокълът и патронташът, и двата револвера, и сабята, и кожената чанта с ресни и кабарчета от мед. Отзад, в далечината, да си личат поле и планина. Но чак в края на живота си, когато остана единствен жив от всички, реши, че има право да го направи. Даде една своя стара снимка с дълги като на момиче коси. Първата му снимка на четник, когато беше на осемнадесет години. Каза на фотографа да не му рисува шапка. От уважение към тия, които ще гледат снимката, неговото поколение четници се снимаха гологлави. С много заобикалки и смущение той обясни на фотографа какво иска. Разбраха се, че работата е сложна и требва време. Месец, каза той, а може би два.

Фотографът влезе в ателието. Отведе го при един статив и отмахна бялото платно. Портретът се беше почти очертал. Главата бе преснимана от старата фотография, а туловището и краката нарисувани с молив. Виждаха се всички подробности по дрехите, но личеше, че е рисуван.

— Помислих си — каза фотографът — да взема стария портрет на Апосто̀л и му сложа твоята глава.

— Не бива — рече Танас. — Посто̀л беше нисък човек. Моите крака са два пъти по-дълги от неговите, а и носиите ни беха различни.

— А така харесва ли ти?

— Главата ми е голема — рече Танас, — а телото е малко и късо.

— Защото си седнал. Като седне, човек се скъсява.

Общо взето, Танас остана доволен от портрета. Направи още две забележки:

— Нека елечето бъде синьо и да има извѐзани лозови лѝста от сребро, а също отпред на гърдите да поставиш голем сребърен кръст на дебела верижка. Кръстът е в сандъка. Ако искаш, да ти го донѐса.

— Дето пази от куршум ли?

Танас кимна с глава.

— Знам ги тия кръстове. Нема нужда. Но ако елечето е синьо, ще требва целия портрет да го направа с бои.

— На̀прави го — рече Танас.

Фотографът го помоли да разгледа някакви снимки. Обясни му, че местният вестник иска стари фотографии за годишнината на Илинденското въстание. От първата го погледна гордото и строго лице на мис Стон, цялата облечена в черно, с кръст на шията.

— Ти ли си я правѝл?

— Преснимах я от едно списание. А другата снимка е на Цилка, нали?

— Не — рече Танас, — Цилка беше по-пълна.

— Казаха ми, че е Цилка.

— Излъгали са те. Това е дъщеря й. Казва се Елена. Когато се роди, искахме да я кръстим Свобода или Войвода, но мис Стон я нарече на свое име.

— Ти я помниш като съвсем малка. После се променят…

— Беше едро сукалче — рече Танас. — Скъсваше ми ръцете да я носа. Но я видех и като мома. Мина през нашия град и ме потърси. Накара ме да й разправа всичко. Плака през целото време. Беше много хубава мома. Умре млада от охтика.

— Абе, Танасе, как започна тая история с мис Стон? Много съм чел за нея и все различно.

— Как започна ли? — попита Танас и с учудване спря да говори, защото не можа наистина да си спомни.

Двамата се сбогуваха, Танас се отправи към инженерството. Извади джобния си часовник. Беше още рано. Тръгна бавно по улицата към Градската градина. Влезе в централната алея и седна на една пейка. Все мислеше как започна тая история с мис Стон. Помнеше, че лятото на 1901 година си немаха и хабер от нея. Кой реши да я пленят, как се стигна до засадата, не можеше да си спомни.

На стари години всичко толкова се бе примесило в главата му, че не можеше ясно да отдели преживяното от това, което му бяха разказвали. В такива случай той притваряше клепки и се опитваше да гледа в миналото със собствените си очи… И той се видя заедно с другарите си точно в деня пред засадата и разбра, че на времето не е знаел нищо определено до последния момент. Воеводите са криели от всички, помисли Танас и се усмихна. Майстори беха за такива работи Яне[2] и Христо. Ашколсун! Щом и ние, четниците, не можахме да разберем. По стар стил беше 21 август, значи по нов стил ще е 3 септември, започна да прави сметка Танас…

… Рано сутринта, още по тъмно, четниците заедно с въоръжените селяни от село Гра̀дево хванаха пусиите при Предел. На Танас направи впечатление, че всичко е добре и подробно обмислено. Засадите бяха четири. Едната — най-важната — на Подпрената скала. Втората — по посока на Разлог, а третата и четвъртата към Горна Джумая. Групите се бяха разположили така, че можеха да си дават сигнали. Нападението щяха да извършат хората при Подпрената скала. Танас се падна там заедно с Чернопеев. Яне и Христо подбраха за тая засада само хора, които говорят добре турски. Танас знаеше езика с всичките учтивости, дълги и широки заобикалки, докато стигнеш до същността, с хилядите кратки поговорки за различните случаи в живота, а също и многобройните ругатни и псувни. Езика знаеше от дете. Не можеше точно да каже кога и как го е научил. По-късно, при сраженията, Танас стана известен сред комитите и турските аскери с находчивостта и смешките си. Обикновено преди боя, а и в самия бой, от двете страни се сипеха псувни и закани, за да се разпали кръвта на мъжете, които ще се бият. Танас стана всепризнат говорител на четниците. Когато извикваше с висок глас нещо от прикритието, и турци, и комити се превиваха от смях. Това, разбира се, не пречеше в края на битката четниците да оставят половината от другарите си убити по височината, а турците да изнасят с волски каруци своите трупове и, ако е вечер, да палят огньове до всеки убит аскерин. Само Андон Кьосѐто можеше да се сравнява с Танас. Когато двамата участвуваха заедно в сражение, по цяла Македония се говореше какви смешки са правили.

Танас се нагласи като турчин. Такова беше нареждането на воеводите. Имаше черен вълнен шал, който уви като чалма около феса и си забули долната част на лицето. Заприлича на същински разбойник. Властта трябваше да остане с впечатление, че точно такива са извършили нападението. Казаха им, че ще пленят една американска мисионерка — мис Стон. Щяла да пътува с голяма група хора за Самоков. Танас малко се срамуваше, че всички тия приготовления се правят, за да хванат една жена, но тя щеше да им донесе много лири. А парите бяха хляб, за да не гладуват, дрехи, за да не мръзнат, и най-главното — оръжие, за да победи революцията. Липсата на пари беше главното нещастие. Голяма злоба го хващаше. Ако имахме пари, често разсъждаваше Танас, може би това, за което се борихме, щеше да се сбъдне… Но сетне се успокояваше и си казваше, че сигурно не е било до тех. Имало е нещо друго. Но какво точно, той никога не можа да разбере.

Слънцето силно припичаше. Танас, забулен с вълнения шал, се потеше и дишаше често с отворена уста. Мъчеше го жажда. А потокът течеше долу, но Чернопеев заповяда никой да не мърда от мястото си и това беше закон. Те лежаха по корем върху самата скала.

Тази Подпряна скала беше свещена за населението в околността. Някъде високо от Рила се бе откъснал огромен камък и като се търкалял, стигнал долу при рекичката и я избутал чак до отсрещния стръмен склон на Пирин. Наистина, между скалата и планината оставаше толкова малко място, колкото да тече реката. Самата скала не лежеше плътно на земята. Между нея и почвата имаше кухина, която отиваше дълбоко навътре. Ако я гледаш отстрани, имаш чувството, че ей сега ще се наведе и легне на земята. Затова, който минеше оттук, слагаше една пръчка, за да я подпре. От този обичай дойде и името й. За шосето нямаше място. То стигаше до единия край на скалата и прекъсваше. Следваше реката. Тя можеше да се мине тук на брод, ако си на кон. За пешеходците някой бе прехвърлил огромен боров дънер. Танас си помисли, че по цялото шосе няма по-удобно място за пусия[3]. Всеки, който достигнеше скалата, трябваше да спре. Ако ходеше пеша, трябваше да пази равновесие и бавно да мине по дънера. Ако беше на кон, то винаги конят се спираше, преди да нагази в студената буйна вода. Освен туй реката правеше тук остър завой и този, който стоеше на едната страна на шосето, не можеше да види какво става от другата. Отсреща склоновете на Пирин бяха стръмни и обрасли с борове. Долу, при реката, няколко широколистни дървета хвърляха дебела сянка. Водата изглеждаше тъмна, а самата клисура мрачна и влажна.

Цялата сутрин мина в мъчително очакване. Скалата се напече много от слънцето. Имаше чувство, че е като гущерите, които се препичаха по сипеите, само че за разлика от тях бе целият в пот и се измъчваше. Не можеха и да говорят помежду си. Чернопеев забрани да се пуши. Танас чуваше от време на време стъпките му зад себе си и тежкото му дишане. Единствен Чернопеев можеше да се изправя, за да гледа съседните засади с бинокъла.

Мина и пладне. Жегата се усили толкова, че Танас напълно се примири и вече не гледаше към Разлог. За ядене и не помисли, пък и какво? В торбата на гърба имаше парче сух хляб, а с тоя хляб трябваше да изпие цяло котле студена вода. Колко ще е хубаво да се съблече и натопи в реката!… Следобед през клисурата подухна лек ветрец. Четниците се съживиха и взеха да шушукат помежду си. Едно от момчетата нещо се изсмя, но Чернопеев така го погледна, че то изгуби цялата си веселост. Станал е лют като арнаутско куче, си помисли Танас. И аз ставам лют, ама не колкото него.

Късно следобед човекът от Разлог най-сетне дойде. Беше целият в пот от бързането. Когато го видя, на Танас му се разтупа сърцето. Мускулите му, напълно отпуснати от горещината, се стегнаха и почнаха да потрепват. Човекът каза, че пристигат тринайсет души, шест от които са жени. Танас леко се привдигна. Пристегна шала си и провери внимателно оръжието. Беше съвсем бодър. Неприятното чувство, че работата няма да стане, изчезна напълно. Мислено накара мускулите си да извършат движенията, които му предстояха. След това се успокои и зачака. Чернопеев беше възбуден. Отиваше при всеки от тях и отново му повтаряше задачите. Няколко души размести. Опита се нещо да каже на Танас.

— Остави ме — му отговори той, — знам какво да права!

Сега настъпи пълна тишина. Чуваше се само шумът на потока долу и на гората отсреща. Танас се помъчи да си представи каква е жената, която трябваше да пленят. Сигурно не е като нашите жени и прилича на мъж. Асъл, от протестантите какво ли свестно може да се очаква!… В Танас от дете беше насадено презрение към тях, въпреки че между четниците имаше смели момчета с тая вяра. Смяташе, че протестантинът заради рая е готов да умре като овца, когато имаше много по-свестни неща, за които си заслужаваше да даде живота си. А самата им вяра за него бе необяснима. Каква ще е тая вера без светци и икони, когато всички хора и занаяти си имат свой закрилник! Рибарите си имат свети Никола, а на касапите е свети Архангел Михаил. Не бива човек да е без закрилник на небето, защото господ и без това си има достатъчно работа. И тогава можеш да отидеш при своя закрилник, да коленичиш пред неговата икона и да му разправиш всичко, що те мъчи. А какво мъчи хората? Нуждата. Светиите са, за да им обясниш точно какво искаш. Можеш да се пазариш с тех. Най-малкото е да запалиш свещ за некоя дребна работа, ако е пък по-голема, да пожертвуваш и ти нещо повече. А светията, понеже нема нужда от нищо, ще се трогне от твоя подарък и ще ти даде каквото поискаш. Танас не харесваше и протестантските молитви. Говорят си с господ, като че ли купуват добитък на Ат пазар[4]!… А ние се молим с определени молитви от най-вехти думи. Наистина, думите не ги разбираме, но молитвата требва да е тайнствена и да прилича на заклинание. Чак като я прочетеш, можеш да си кажеш веке със свои думи какво искаш…

Напрежението нарасна. Танас придвижи още малко тялото си напред. Няколко камъчета се търколиха надолу. Стори му се, че чува човешки гласове. Не се излъга. От завоя се показа едно младо момче. То водеше след себе си кон и го дърпаше за юздата. Яздеше го възрастна жена. След нея Танас видя и останалите от групата на мис Стон. Шосето се стесняваше към реката и хората се наредиха един зад друг. Момчето, което водеше коня на първата жена, пусна юздата. Конят спря пред водата, но сетне нагази в нея. По-късно Танас научи името на тази жена. Казваше се Екатерина Ушева. А момчето й беше син. Танас чу виковете на другарите си: „Дур!… Теслѝм олунус!…“[5]

Пъргав като котка, той се спусна по скалата. Зад него се търколиха много едри и дребни камъни с голям шум и той падна на крака пред самата рекичка. Нагази с изваден револвер във водата. Посегна с ръка да хване юздата на коня. Животното се дръпна, а след това се изправи на задните крака. Жената с мъка се задържа на седлото. Конят се обърна назад. Танас успя да го хване за опашката и заедно с него излезе на отсрещния бряг. Там вече стояха останалите четници. Хората от групата на мис Стон уплашено се притискаха един до друг. Конете цвилеха. Танас разбра, че ако се разлудуват в тая теснина, ще смачкат някого. Видя и жените, облечени в тъмни дрехи. Всяка носеше часовник, закачен на верижка през шията.

— Коя е мис Стон? — попита на турски Кръстьо Асенов[6].

— Аз — отвърна една от жените.

Беше точно тая, за която Танас помисли, че е мис Стон. Много едра и висока жена, на около петдесет години. Танас се приближи към нея. Жената го погледна така, че тръпки го полазиха по гърба. Готова е да умре, си помисли той, но каза:

— Чибук[7]!… Чибук!… (По-бързо!)

Мис Стон доброволно слезе от коня. Танас й подаде ръка, но тя презрително я отблъсна.

— Води я! — му каза Кръстьо Асенов.

Танас я хвана за ръката. Мис Стон се дръпна силно назад. Той се учуди на физическата й сила, но не я пусна. Заведе я при Яне и Чернопеев.

— Тая ли е? — попита го Яне.

— Тая е — рече Танас. — Батал жена! Как ке я караме с нас? Ке ни видат от Цариград!…

— Нищо — каза Яне и се засмя.

Христо Чернопеев не проговори, но Танас забеляза, че е много радостен. Когато беше радостен, той подсмърчаше по особен начин с носа. Танас погледна отново мис Стон. Лицето й беше бледо, устните стиснати и всичко в нея изразяваше готовност за жертва. Той се усмихна, защото знаеше, че шалът му скрива лицето. Върна се на шосето, където се разпореждаше Кръстьо Асенов. Екатерина Ушева лежеше на земята и повръщаше. Синът й помогна да стане. Подкрепяше я да върви и говореше: „Нищо, мамо… Един път ще се мре.“ Всички бързаха да очистят шосето и да дадат сигнал на засадите да се приберат. Яне и Чернопеев се изтеглиха още по-нагоре на една поляна. Кръстьо Асенов се занимаваше изключително с жените. Той се опитваше да ги успокои. Говореше им на френски. Танас се гордееше, че сред тях има такива учени момчета като Кръстьо. Но жените все плачеха. Танас погледна своите другари. Маскирани като турски разбойници, те изглеждаха страшни. Не им е лесно на пленените, си каза той. Някъде се разнесе изстрел. Танас трепна. От завоя се подаде въоръжен селянин.

— Не стреляйте! — извика селянинът.

Едно турче влязло в засадата и гръмнало, но го заловили.

Танас и останалите се изкачиха по стръмнината на поляната. Той отиде към групата на Яне, Чернопеев и Кръстьо. Искаше да ги пита какво да правят по-нататък. Те не му обърнаха внимание и продължиха да си говорят. Ставаше дума да вземат една жена, която да прислужва на мис Стон. Още преди пленяването се бяха спрели на Екатерина Ушева.

— Тая за нищо не става — каза Яне.

— Да вземем две — предложи Чернопеев.

— А кой ще ги храни? — сопна се Яне и плюна през зъби, както имаше обичай.

Започна да разглежда жените, които бяха насядали една до друга и се тресяха от страх. Яне има тежки очи, си помисли Танас.

— Ей тази! — каза Яне. — Здрава е и е силна. Ще издържи.

Танас тръгна към младата жена. Тя се изправи и започна да отстъпва назад. Беше бледа като платно и го следеше с втренчени очи. Ще припадне, си помисли той. Един млад мъж изтича към жената и я прегърна здраво с две ръце. Тя сгуши глава на гърдите му. Младият мъж гледаше Танас, без да мига. И тоя е готов да умре, си каза Танас. Сигурно е протестантски поп. Той хвана жената за ръка и силно я дръпна към себе си. Но мъжът я държеше през кръста.

— Ще я разчекнем бе, будала! — каза му на турски Танас. — Пусни я!

Той не я пускаше. Тогава Танас замахна с приклада на пушката и удари мъжа през ръцете. Той отпусна жената, закри с ръце лицето си и почна да плаче. Кръстьо я отведе към Сандански и Чернопеев.

— Защо плачеш? — го попита Танас на турски.

— Жѐна ми е — отвърна мъжът, като ридаеше. — Погребахме детенце в Банско…

— Не плачи! — каза Танас. — Пак ке ти е жена. Ке я вземеме малко с нас да помага. Като дойде време, ке я пуснеме.

Но мъжът продължаваше да плаче.

— И да се съдѐреш от плач, пак тая си е! — каза Танас.

Доведоха заловеното турче. Главата му беше цялата в засъхнала кръв и едното око затворено от удар.

— Познавате ли тоя човек? — попита Яне градевските селяни.

Познаваха го. Беше известен със зулумите си. Чернопеев каза нещо на двама четници. Те избутаха пред себе си турчето и го поведоха по склона към реката.

— Да не стреляте! — извика след тях Чернопеев.

Скоро се чу един проточен вик: „О-о-о“ и след това замлъкна. Всички жени заридаха с глас. Двамата четници се върнаха.

— Не можете един чита̀к[8] свестно да убиете! — им каза ядосано Чернопеев.

Отведоха мис Стон и другарката й Цилка при горния край на поляната. Пред останалите от групата застана Яне.

— Да имате нещо да се оплачете? — ги попита той.

Никой не проговори.

— Още един път ви питам?

— Нищо лошо не сме видели — рече един от кираджиите.

— Тебе не те питам! — каза Яне, като цъкна през зъби. — Да ви е взѐмено нещо? — обърна се той към жените.

— Храната ни взеха — каза една от тях.

— Нищо. Ще се върнете в Банско и ще се наядете. Ние сме гладни и нема откъде да намерим хлеб. Питам, нещо друго да ви е вземено?

Яне загледа една от жените. Тя не носеше часовник с верижка на гърдите.

— Къде ти е часовникът, мо̀ме? — я попита Яне.

— Не знам — каза жената и се разплака. — Загубила съм го.

— Станѝш Грамадски го взе — рече спокойно Танас.

Чернопеев извади револвера.

— Недей — спря го Яне, — нема време. После ще го кръстим…

Танас отиде при Станѝш, бръкна в пояса му и извади часовника.

— Вземете си го! — рече Танас. — Един от нашите другари, прост човек, не е знаел… Не сме дошли да ви обираме. — Подаде го на разтрепераната жена.

Станѝш така погледна Танас, че последният си помисли: „От днеска имам враг. Ще се сретнем некога… Но жална му майка на това копеле с къдрава коса като на овен!…“

— И да запомните! Прибирате се в Банско и право в хюкюмата! Там ще кажете — нападнаха ни хора. Беха облечени като турци и турски говореха. Взеха мис Стон и Цилка. Разбрахте ли? — попита Яне хората.

— Разбрахме — казаха те.

Танас натовари храната върху коня на убитото турче.

— Молете се за нас… — каза мис Стон.

Всички почнаха да плачат.

Четниците, селяните и двете жени се изкачиха нагоре по склона. Танас напусна последен поляната, като караше натоварения кон пред себе си. Обърна се назад. На един камък сред поляната седеше мъжът на Цилка, хванал главата си с две ръце…

 

 

А сетне започнаха мъките и теглата. Половин година водихме жените с нас, помисли Танас и стана от пейката.

По алеята минаваха деца от някаква детска градина, хванали се две по две за ръце. Танас се отдръпна на тревата, за да им направи път. Изчака ги да отминат. Зад децата вървяха две млади учителки и разговаряха. Танас гледаше децата. Господи боже, защо не ми даде син, каза в себе си Танас и старата болка, с която отдавна беше свикнал, отново се яви. Това е божие наказание. Убих много и майките на убитите люто са ме клели. А мене клетвите лесно ме стигат, като дребната шарка, като холерата през Балканската война. Наистина убивахме, заради революцията, и това за нас беше добро. Но бог си има други мерки и за него убийството си е убийство…

Така мислеше Танас, докато стигна модерното високо здание на инженерството. Изкачи стълбите и мина по дългия коридор. Почука на вратата на инженера и влезе.

Инженерът беше млад човек с пълно, кръгло лице, винаги усмихнато. Танас го уважаваше, защото много работеше и беше справедлив. Инженерът му разреши отпуската веднага. Старецът искаше да си тръгне, но той го задържа и го покани да седне. Танас остана прав.

— Дядо Танасе — каза инженерът, — аз съм отскоро тука във вашия край. От Северна България съм…

Танас знаеше това по говора му. Те, всички от Северна България, гледат да кажат „я“ вместо „е“, където им падне. И по тоя въпрос той си имаше специално мнение. Смяташе, че е мъжко да говориш на „е“. А тия дето говореха на „я“, според него се лигавеха или малко нещо му приличаха на жени.

— Искам да те питам нещо… — продължи инженерът.

Танас кимна с глава.

— Ти си бежанец от Македония, нали?

— Така е — рече той.

— Какъв се чувствуваш, дядо Танасе, българин или македонец?

Старецът мълчеше. На тия им е лесно да питат каквото им дойде на акъла!… Той не можеше да забрави, че преди години некои хора от града пострадаха тъкмо заради тоя въпрос. Така помисли Танас, а каза:

— Ние в Македония се чувствахме българи. Милеехме за всичко българско. Говорехме български, пишехме български, раждахме се българи. Това е, което имам да кажа.

Но инженерът не беше доволен от отговора и го попита отново:

— А сега как е?

— Не знам — рече Танас. — Политиката е мръсно нещо и какво е направила от Македония сега, не знам.

— Надявам се, че си откровен и не се страхуваш от мен, въпреки че съм комунист.

— Не се страхувам — рече Танас. — И слушай какво ще ти кажа. Сърбинът и гъркът първо са сърби и гърци, а сетне комунисти.

— Може би имаш донякъде право… — каза инженерът. — Интернационализмът е много голяма идея, но най-трудно ще се възприеме. Просто не знам какво да мисля…

— Нема нужда да мислиш! — рече Танас. — Загубихме Македония.

— Но това не е малко… — каза инженерът.

— Не е — рече Танас. — Това не е хич малко, но е свършено!

Той излезе ядосан от инженерството и тръгна по главната търговска улица на града. Друг път, когато беше свободен, обичаше да разглежда витрините, но сега вървеше, без да вижда нищо, и устните му се движеха, сякаш гласно изказваше мислите си. Целият разговор с инженера му беше неприятен, защото го засягаше болно. Този въпрос стоеше пред него отдавна. Той трябваше да намери отговор за себе си. А в отговора се включваха много неща. Дали 15 години четничество беше напразно? Дали тия мъки и тегла беха излишни? А тия, дето умреха, всички млади момчета, цветът на Македония, за какво? Напразно ли?… И както винаги, той избягна да отговори на тоя мъчителен въпрос. В такива моменти старецът съзнателно се връщаше далеч в миналото си, когато всичко беше ясно и нито за миг не се съмняваше. Тогава той най-често се връщаше към аферата мис Стон, защото му се струваше като приказка, най-чудната приказка на революцията, разказвана от уста на уста, останала все така хубава и свежа въпреки годините, въпреки всичко…

… Първите дни в съзнанието на Танас останаха като в мъгла. Той смътно си спомняше, че се катери много, че беше гладен и уморен. Не се застояваха на едно място, за да не попаднат турците на следите им. Близо някъде беше и дядо Дончо Златков Айдуко Арамията[9]. До ден-днешен Танас не можеше, без да прибави двете прозвища към името на тоя хитър върховистки воевода. Едва когато през октомври дойде Андон Кьосѐто с няколко другари, успяха да си отдъхнат. Андон приемаше несгодите весело. А времето тази есен беше хубаво и топло. По небето нямаше облаци. Звездите бяха тъй ярки, че Танас никога не беше гледал толкова нагоре. Чак вратът му се схващаше. А може би виновна беше мис Стон, която на всяка втора дума споменаваше небето. Тя не изпускаше случай и тук, сред четниците, да проповядва.

Вечер, като тръгваха на поход, качваха жените на коне. Отпред вървяха няколко четници, един след друг като преден патрул. Следваха конете на жените. Един четник водеше коня за юздата, а двама отстрани прикрепяха жените да не паднат. Останалите се движеха отзад. Жените държеха Кара Васил да ги придружава навсякъде. Танас с учудване забеляза, че и Андон Кьосѐто бързо стана техен любимец. Държеше се любезно, дори с превземки. Сигурно от Солун е научил тези мурафети, си казваше Танас.

По едно време някой забеляза, че Цилка почна да се шири. Танас разбра, че отсега нататък ще стане още по-лошо. Бяха взели бременна жена да помага на мис Стон и трябваше да се грижат за нея. Танас я жалеше и се стараеше да й услужи, с каквото може, но не умееше както Андон и Кара Васил.

Веднаж, през ноември, настаниха жените в една колиба до Тросковския манастир заедно с Андон Кьосѐто, Кара Васил, Стефан Мандалов, Танас и още един четник. Останалите се пръснаха. Една част с Чернопеев отиде към Лешко̀, а другата със Сандански мина към Сърбиново. Трябваше да търсят храна, вълна, плат и други дреболии за предстоящото раждане. Танас седеше на пост пред колибата и се препичаше под лъчите на есенното слънце. Кихна силно, а след това го налегна дремка и с мъка държеше очите си отворени. Вътре четирмата му другари и жените спяха дълбок и непробуден сън. Танас стана и обиколи колибата, за да се разсъни, тогава забеляза една селянка със забрадка, която вървеше към тях. От време на време спираше, ослушваше се и гледаше встрани. Най-сетне излезе на поляната пред колибата. В този момент Танас изскочи с насочена пушка. Жената писна, но той я хвана през устата и така я повлече към колибата. Тя го драскаше с ноктите си. Когато влязоха вътре, всички бяха наскачали и взимаха оръжието си. Мис Стон и Цилка седяха прегърнати в дъното.

— Ти коя си, мари? — я попита Андон Кьосѐто.

Жената нищо не отговори. Тогава Андон изтегли от ножницата късата си кама и се приближи с бавни нея.

— Недейте! — извика мис Стон.

— Кой те прати? — я попита с тих глас Андон.

— Чакай — рече Танас, като го хвана за ръката, защото не можеше да предвиди следващата му стъпка. — Това е Жека.

— Дедо Дончо ли те изпратѝ? Думай!

Жената кимна с глава.

— Къде е?

Жената махна с ръка, с което искаше да каже, че е тук наблизо.

— Вържете я! — заповяда Андон.

Вързаха жената. Един четник оставиха в колибата, а четирмата си взеха оръжието и взеха позиции на четирите ъгъла на колибата, като се прикриваха кой зад какво намери. Пред Танас имаше храст с почти окапали жълти и червени листа, а главата си можеше да скрие зад един камък. Докато лежеше, си мислеше за дядо Дончо Айдуко Арамията.

Беше го виждал само веднаж. Едър човек с голяма брада. Четниците на Яне и Чернопеев се подиграваха често с него, но Танас смяташе, че се лъжат. Дядо Дончо още тогава му се видя много хитър. По-хитър и от Яне, и от Христо. Прост е, ама е хитър. Знаеше, че при него милост нема. Той беше най-голямата опора на върховистите в Джумайски район. Много пъти се мъчеха да го унищожат. И засади му слагаха, и писма му писаха, но той беше хитър. Танас го мразеше от цялата си душа и въпреки това го уважаваше. Не можеше да обясни защо. Години след това разбра, че го е уважавал заради дарбата да бъде воевода. Да си добър воевода съвсем не значи много да си учил или много да знаещ, или хубаво да говориш… Искаше се нещо друго. И дядо Дончо Златков притежаваше това друго. Тъкмо туй добре разбираше Гоце. Той правеше разлика между воевода и учен човек. Може би по-близко до сърцето му бяха учените, но той не смени старите воеводи, които вървяха с Организацията. Нито дядо Илия Кърчовалията, нито Йордан Пиперката. Пък и Чернопеев и Яне съвсем не бяха от най-учените. Като че ли воеводите в нашата революция си беха от рождение воеводи. Имаше и учени между тех, но беха ли по-добри от Апосто̀л или от Иванчо Кара̀сулията? А и двамата не можеха да се подпишат. Кръстьо Асенов беше много образован, но не ставаше за воевода. Въпреки това го направиха. И какво излезе? Изедоха му главата собствените му четници. Затова Гоце пращаше към четите секретари. Те беха учените в четата. Пишеха писмата, даваха съвети на воеводите. А когато изтече много вода… когато секретарите станаха по-високо от воеводите, тогава революцията загуби своята сила, защото имаше кой да дава съвети, но немаше кой да се бие. Войвода не можеш да станеш, войвода се раждаш! Накрая секретарите избиха воеводите и застанаха начело на движението, но то погина. Нали Тодор Александров беше секретар на чета, а Иван Михайлов секретар на Тодор Александров?… Но всички тия мисли Танас ги нямаше тогава, а далеч по-късно, след като се оттегли от революцията.

Времето минаваше и от дядо Дончо нямаше никакъв знак. Кара Васил даже се надигна и се опита да се помайтапи, но Андон Кьосѐто го накара бързо да млъкне. Андон знаеше не по-зле от Танас кой е Дончо Златков и ясно разбираше, че положението никак не е хубаво. Долу по пътеката нещо се раздвижи. Храстите помръднаха. Танас видя млад селянин, който вървеше право към тях. Чу се гърмеж. Селянинът се завъртя около себе си и падна по очи напреко на пътеката. Беше стрелял Андон Кьосѐто.

— Никой да не става! — извика Андон.

Започна да се стреля от всички страни. Основите на колибата бяха от камък и Танас помисли, че за жените нема да е страшно. По изстрелите разбра, че са калабалък народ. Събрал е хора и от други върховистки чети. Айдук! Ние да се мъчим, а той да вземе откупа! Куршумите повдигаха фонтанчета пръст точно пред главата му. Забелезали са ме, помисли Танас и още по-ниско наведе глава. Колко ли време ще издържим?… Сетне стрелбата секна.

— Предайте се, бре! — извика някой зад далечните храсти. — Дедо Дончо ке ви про̀сти. Дайте само жѐните!…

— Нѐма женѝ! — извика Андон.

— Са̀ми ке ги земеме!

— Ке зѐмете на майка си… — и последва една дълга, ядовита и мръсна псувня, каквато само Андон можеше да измисли.

Започна такава бърза и честа пукотевица, че предишното беше нищо в сравнение с тая. Танас знаеше, че когато стрелбата се засили толкова много, всеки миг можеха да очакват нападение. Той отмести встрани глава от камъка и вече не се пазеше, а чакаше нападение. Но то не последва. Екна далечен изстрел откъм Струма. После втори, трети… станаха чести и наближиха. Малко след туй Танас долови гърмежи и от планината. Яне и Чернопеев тичаха на помощ от две различни страни. Чу се песен. Пееше Кръстьо Асенов. Идат! — с радост си помисли Танас и се изправи. Видя Андон Кьосѐто. Изтича по пътеката надолу. Дядо Дончовата чета се беше изтеглила…

Чернопеев и Кръстьо Асенов често преминаваха границата да водят преговори с американците за откупа, но Яне нито за момент не изпускаше жените. Една вечер четниците се бяха събрали в някаква колиба. Беше студено.

— Абе, срамота е — каза един четник, — тая Америка толкоз ли не може да надвие на турците и пла̀ти па̀рите!

Четникът гласно изказа мислите, които вълнуваха тия измъчени хора. Яне се надигна от своето място.

— Ти ли рече това? — попита той, като цъкна през зъби. Четникът мълчеше. Млъкнаха и всички в колибата.

— Карал ли те е некой да дойдеш с нас? — продължи Яне. — Помниш ли какво стана с тия, дето се разбунтуваха на Бъндерица?

— Немо̀й — рече Танас, — измо̀рен е и е гладен.

— Тебе не те питам!

— Ке питаш и мен, и сите! — рече Танас. — Ние не сме войници, а революционери. Момчето нищо лошо не е каза̀ло. А откупът требе да се даде, оти ке ни избият като кучета.

Яне се спря. Разбра, че е отишел доста далеч.

— Откупа ще вземем. Ще вземем много пари, да им… на парите! — изпсува той, като се усмихна.

Всички с облекчение въздъхнаха. Това беше първото и последното сблъскване между него и Танас. Сандански почувствува веднага, че в тоя мълчалив и изпълнителен четник има много достойнство, може би колкото неговото. Отпосле Танас често беше мислил за Яне. Уважаваше го много. Голем войвода, но имаше в него нещо заповедническо, нещо, което немаше нито Гоце, нито Чернопеев. Наричаха го сетне „царо̀т на Пирин“. Танас мислеше, че такава титла на революционер никак не подхожда. Защо Гоце не наричаха цар, защо никой не се сети тъкмо него да нарече така? Защото за Гоце подхождаха много други думи, само не тая!… А може би не беха един за друг и затова, когато четите се разделиха, Танас отиде с Чернопеев.

Цилка наближаваше да роди. На другата вечер тръгнаха за Влахи, Мелнишко, родното село на Яне. Там щяха да бъдат напълно спокойни. Вървяха все по планините и се придвижваха бавно в снега. Първите родилни болки започнаха някъде към Сърбиново. Намериха полусрутена колиба. Докато траеше раждането, Танас стоеше вън пред колибата, увит в своето дебело кепе, и мръзнеше. За да не ги забележат, не смееха да напалят огън. Ослушваше се в тишината. От време на време чуваше стоновете на Цилка. Проточен силен вик го накара да скочи на крака. От колибата излезе една бабичка, която бяха намерили кой знае откъде, и каза, че се е родило момиченце. Танас силно се зарадва. Това — да се роди дете сред тех — можеше да бъде само пръст божий и значеше, че работата ще свърши на добре!

Отпосле, въпреки трудностите, новороденото внасяше много радост. Когато тръгваха на поход, слагаха Цилка в един сандък. От другата страна на коня слагаха тежести за равновесие, а пеленачето го носеха поред всички четници, добре загърнато. Беше кротко. Не плачеше. Дебела черга покриваше главата му. Много пъти Танас искаше да му открие главата и го погледне, но не смееше, за да не го простуди. Веднаж детето имаше коремни болки и силно плачеше, а трябваше цяла нощ да вървят. Кара Васил предложи да дадат на Цилка коняк. Имаха две бутилки „Метакса“. Цилка изпи една водна чаша, а след това накърми детето. През цялата нощ то спа като агне.

Най-милозлив беше Стефан Мандалов, както му викаха още — Доктора, понеже беше следвал аптекарство. Имаше голяма брада и когато спираха да почиват, го думкаше, като му говореше: „Трай, дядовото, трай!“ А беше млад, само на двадесет години. Един ден вървяха по тясна планинска пътека. Стефан, който държеше детето, се подхлъзна и изчезна в пропастта. Всички се затичаха. Видяха го как се търкаля. Зад него летяха камъни и пръст. Жените почнаха да пищят. Слязоха долу. Танас смяташе, че нищо не е останало нито от Стефан, нито от детето. Наистина едва успяха да го изправят на крака, но детето беше читаво. Стефан гледал само да запази момиченцето и никак не мислел за себе си.

След като Цилка роди, положението на четата много се подобри. Американците постигнаха споразумение с турската Порта да се спрат потерите по четата. Движеха се спокойно из района, но винаги бяха нащрек. Веднаж денуваха в село Ощава. Жените седяха в стаята, четниците — в преддверието и си подаваха един на друг детето, като го думкаха. Дойде ред на Кара Васил. Той почна да го думка и да му пее някаква песен с непознати думи. Никой от четниците не разбираше какво пее. Изведнаж вратата се отвори. Влезе Цилка, много разгневена.

— Защо псуваш детето?

— Нѐ го псувам — забърка се Васил, — пея му.

Тогава тя се нахвърли върху Яне.

— Ти даваш заповед да псуват детето!

— Не съм давал никаква заповед. Не виждаш ли, че всички го милуваме от сърце?

А това, дето пеел Кара Васил, било арнаутска псувня. Цилка разбирала думите, защото мъжът й бил албанец, но Кара Васил хабер немаше от арнаутски. Чул отнякъде думите и понеже все го избиваше на песни, изпял ги на детето. Когато жените се прибраха, Яне цъкна през зъби и каза на Кара Васил.

— Оти не си говориш български бре, Василе!…

Върна се и Кръстьо Асенов. Преговорите за откупа бяха свършили. Вместо за 25 хиляди лири бяха се разбрали за 14 хиляди и 500 лири.

Преместиха се в едни землянки на Кресненското дефиле. Хората правеха такива землянки в лозята си и вътре държеха големи бъчви с вино. По това време цялото Кресненско дефиле беше с лозя, които по-късно филоксерата напълно и завинаги унищожи. А тия бъчви с вино бяха истинска напаст. Воеводите не разрешаваха всекиму от четниците да пие, защото между тях имаше добри пияници.

— И чешма да тече, пак нема да им стигне — казваше със смях Яне.

Един ден от шосето за Серес се чу говор на много хора и тракане на каруци. Постовете веднага съобщиха. Всички се изкачиха нависоко, за да видят какво става. Не се бояха. Трудно можеха да ги открият, а и за да ги нападнат, трябваше да прегазят Струма. От завоя на шосето изскочиха няколко души конници. Подире се зададоха три каруци, впрегнати с по четири коня, следвани от едно поделение турска пехота. Четниците дълго гледаха ескорта, докато отмина към Горна Джумая. Всички бяха много възбудени. Караха парите! Но никой не знаеше как ще ги получат.на другата сутрин дойде куриер от Горна Джумая. Консулите поръчали да идем за лирите. Малко по-късно пристигна и друг куриер. Откъм Серес идвала голяма турска войска, за да ги залови. Събраха се всички на съвещание заедно със Сава Михайлов и Никола Чавеев, които живееха в Горна Джумая. Чернопеев предложи да слезе в града само една група и да вземе откупа.

— Ние лесно ще влезем в града и ще земем откупа — каза Чавѐята, — но нема да можем да излезем, оти цела Джумая е турска и е напълнена с войска. Хем ще ни избият, хем парите ще завлекат.

Чавѐята като бивш конекрадец беше много хитър и пъргав мъж и не приказваше на вятъра. Тогава Яне реши златният товар да се разтовари на неговия район — Банско, и веднага замина да уреди работата.

Една вечер Чернопеев повика при себе си Танас.

— Ще вземеш десет момчета и ще заминеш за Банско. При мене има човек от Градено. Той ще ви води. Там ви чака Яне. С него са вече Сава Михайлов и Кръстьо Асенов. Пък аз и Андон Кьосѐто ще останем с жените.

Същата нощ потеглиха. Човекът от Гра̀дево ги водеше направо през планината. Снегът стигаше до пояса. Когато наближиха Предел, селянинът им каза, че тук има турски пост и трябва да го заобиколят. Отбиха се от шосето и повече от час продължиха да газят дълбокия сняг. Вървяха през една букова гора и докато се измъкнат от нея, на Танас му се струваше, че душата му ще избяга през устата. Излязоха пак на шосето. То цялото беше заледно и хлъзгаво. Четниците непрекъснато падаха и ставаха. Стигнаха над Банско до една тепавица. Изведнаж отдолу, където беше селото, пропукаха пушки. Лумна огън.

— Хубава сватба ще имаме… — каза един от четниците.

Скоро се чу говор на хора. Четниците залегнаха в снега.

— Стой!

— Не стреляйте, ние сме от Банско.

Бяха двама селяни, изпратени от Яне да ги посрещнат.

— Не бойте се! — извикаха те. — Турците гърмят. Запали се плевнята на братя Тодеви. Яне нарѐди да се отвлече вниманието на аскера.

Влязоха в къщата на най-горния край на Банско. Оттам вървяха само през дворовете на къщите. Между дворовете имаше капеджици. На всяка вратичка стояха по двама души въоръжени селяни, хора на Яне. Здраво е наредил работата, си помисли Танас. Спряха в една голяма къща. Там ги чакаха Яне и Йонко Вапцаров. Яне веднага заръча да им се даде ядене. Повечеряха. Изсушиха се на огъня, защото бяха мокри. Почистиха и смазаха пушките. Легнаха кой където завари на пода. Когато Танас се събуди, беше вече следобед. Седнаха всички край оджака[10]. Гореше буен огън от борови цепеници. Над огъня имаше голям котел. Стопаните на къщата донесоха две големи тепсии. Обърнаха котлите в тепсиите. Имаше три кокошки и 4–5 парчета месо, всяко по ока и половина. На Танас му потекоха лигите. Ядеше, без да проговори, и на два пъти се задави. Не бяха се хранили свястно повече от два дни. Накрая им дадоха по една чаша негушко вино. То беше много гъсто. В кърпа да го туриш, не се излива. Пиеха, като го разреждаха с вода. Танас се беше изпотил от обилното ядене. Яне седеше на едно ниско столче край оджака и търпеливо чакаше да свършат. Танас си избърса устата с кърпа.

— А сега що ке чиним? — го попита Танас.

— Починете си още. Като се съмне съвсем, ще земем парите.

Танас и другарите му отново легнаха на земята. Знаеха, че хората на Яне ги пазят добре, и заспаха.

Някой го дърпаше за рамото и той се събуди. Беше вече нощ. Видя Яне над себе си.

— Стани и събуди момчетата.

Танас ги събуди един по един. Спяха тежко и не искаха да станат. В стаята влязоха Кръстьо Асенов и Сава Михайлов. Всички се приготвиха. Завързаха добре цървулите, още веднаж прегледаха оръжието и го напълниха. Сложиха ножовете на пушките. Излязоха на двора. Яне ги отведе към високия дувар.

— Като го прехвърлим — каза той, — в съседната къща е консулът.

Танас пръв почна да се качва. От другата страна имаше един орех. Стъпи на клона му. След него вече на дувара се, изкачваше Кръстьо Асенов. Той стъпи на същия клон. Клонът се счупи. Танас падна по корем на снега и миг след това върху него се стовари Кръстьо, който тежеше много и го удари в тила с пушката си. Причерня му пред очите, но бързо стана. Кръстьо също се беше ударил лошо. Нито един от двамата не извика. Танас му подаде ръка да се вдигне от снега. След това помогнаха на останалите да скочат в двора. Когато се събраха, Яне ги поведе към къщата. Вътре седеше един мъж в европейски дрехи и ги чакаше. С Кръстьо се поздравиха като стари приятели. Танас влезе в стаята заедно с воеводите и Йонко Вапцаров. Другите останаха навън. Разговора водеше Кръстьо Асенов на френски. Танас не разбираше езика, но усети, че консулът е неспокоен и много бърза. В единия ъгъл на стаята бяха струпани лирите в торбички от американ, запечатани с червен восък. Кръстьо кимна към тях. Всеки от присъстващите взе по две в ръце.

— Стойте! — извика Яне. — Оставете парите!

Танас пусна двете торбички и учудено го погледна. Яне не бързаше. Извади изпод кепето голяма железарска ножица. Разпечати една торбичка и взе две лири от нея. Разсече ги наполовина с ножицата. Танас се усмихна. Яне беше недоверчив и даже в последния момент, когато всички бързаха, се боеше да не ги излъжат.

— Какво правиш? — викна му Кръстьо Асенов. — Разсипваш парите!

— Нищо — каза Яне. — Здрава лира струва 21 лева, а сечена — 20 лева.

Така Яне последователно отвори всички торбички и сечеше от всяка по една-две лири.

— Няма… няма — отговори на завален български консулът.

— Ако нѐма! — каза Яне. — Ние да видим…

Кръстьо Асенов беше определен да пренесе парите в България. Трябваше още пет души да го придружават, но всеки искаше да се върне в четата си. Сава Михайлов доброволно се съгласи да тръгне с Кръстьо. На останалите Яне нареди да се хванат на тояга. Танас беше доволен, че не се падна в групата на Кръстьо. Яне и Йонко Вапцаров щяха да го придружат с четата само до границата. Двете групи се сбогуваха.

Селянинът от Градено ги водеше по обратния път. Отново вървяха през снега и се задъхваха от усилие. Срещнаха ги двама въоръжени мъже. Те ги поведоха по-нататък. Така, на почти равни разстояния, ги чакаха по двама въоръжени селяни.

— Каква е тая рабо̀та? — попита Танас.

— Чернопеев така нареди да ви посрещнем, задето благополучно завърши работата.

Студът беше голям и наоколо падна мъгла. Щяха да си избодат очите. Когато стигнаха село Ошава, всички се бяха събрали на площада. На средата бе турено голямо буре вино. Танас тръгна към Чернопеев. Изведнаж усети, че нечии ръце го повдигат отдолу и се намери във въздуха. Селяните носеха Танас и другарите му на ръце. Чернопеев разцелува всички поотделно. Заведе ги в една къща. Вечерята беше богата, но Танас от умора не хапна. Предаде писмата на жените. Те ги прочетоха веднага и почнаха да пеят от радост. Танас беше капнал и веднага заспа. Последната му мисъл беше, че няма друг район в Македония, който да се похвали е деветнадесет оки[11] злато за Организацията, и се усмихна в съня си.

На другата сутрин Чернопеев събра четниците и им каза, че трябва да заведат за осем дни жените в Серес. Такова било споразумението. Но това беше невъзможно. Всички бяха изтощени. Вечерта тръгнаха, но трябваше да спрат в Сенокос. Имаше гъста мъгла и вървяха с фенер. Чак след два дни, през дълбок сняг, се вдигнаха посред нощ за Сърбиново. Отседнаха през деня в горната махала. Жените почнаха да плачат…

— Защо не ни пускате! Нали получихте парите?

Чернопеев, който беше много отслабнал и съвсем изтерзан, им викна.

— Абе, вие разбирате ли от дума, или не! Да ви пуснем, ама докато слезете в Струмица, вълци ще ви изядат. Ето я и четата на дедо Дончо Арамията! Ще ви хване и отново ще ви влачи за откуп. Ние немаме повече зор. Парите ги взехме. Гледаме вас да запазим…

Вечерта поеха към Струма. Духаше студен вятър. Танас тракаше със зъби от студ. Едва намерим къща, където да преспят.на другия ден, късно следобед, тръгнаха нагоре по течението на реката. Стъмваше се, когато наближиха отсрещния бряг на село Покровник. Там завариха няколко селяни с коне, които ги чакаха. Струма имаше много вода. Господ да ни е на помощ! — си каза Танас. Първо мина конят на мис Стон. Поддържаха я от двете страни Танас и Андон Кьосѐто. Стефан Мандалов сам прегази реката с детето в ръце, като си даде пушката и багажа на друг четник. Танас се беше намокрил до шията и започна да го тресе. Другите не бяха по-добре. Точно да потеглят за селото, чуха няколко изстрела. Залегнаха в кръг. Видяха да тича към тях един човек.

— Не стреляйте!… — викаше човекът.

Познаха го. Зарадваха му се много, особено Танас. Беше Миха̀л По̀пето. Бил някъде долу към Струмица. Чул, че са взели откуп, и от радост се върнал сам в тая люта зима, за да ги види и поздрави. Не заварил никого в района и тръгнал да гази Струма, за да ги намери. Кой знае откъде и дедо Дончо Златков разбрал, че ще минат реката на брод и поставил засади от другия бряг. Миха̀л ги открил и сам започнал сражение. Убил едно от момчетата и другите изчезнали, дим да ги няма! Танас не се учуди, че дядо Дончо е избягал. Ако тоя стар разбойник се боеше от някого, това беше само от Миха̀л По̀пето. Изсушиха се в Покровник и се преместиха в Селище. Чернопеев събра всички, за да решат какво да правят. Андон Кьосѐто сам пожела да заведе жените с четирма души, а останалите да го изпратят до Малешевско. Вечерта, преди да се разделят, Танас каза на Чернопеев:

— Нека другарите се сбогуват с жените.

— За̀режи ги жените — каза Чернопеев, — ние да сме живи!…

Танас се нажали, но нищо повече не рече. Сигурно така требваше да бъде… Вдигнаха се през нощта. Навлязоха в Малешевския балкан. Спряха на един връх.

— Дотук! — им каза Чернопеев.

Четниците залегнаха на земята, а четирмата, водени от Андон Кьосѐто, и двата коня на жените отминаха нататък в тъмнината. Дълго време Танас чуваше тропота на конете, докато всичко заглъхна.

— Ставайте! — чу той гласа на Чернопеев и се изправи.

Обратният път към района му се стори безкраен. Хубавата приказка свърши. Отпосле повечето от четниците си пишеха писма с жените. Питаха и за него. Но той не им писа нито ред, даже след Хуриета, когато стана мирен човек, защото беше много стеснителен и срамежлив.

На другия ден Чернопеев му каза:

— Танасе, аз тръгвам за България. С мене ще дойде Чавѐята. Ти оставаш с другарите тук.

— Аз какво ще права? — попита Танас.

— Ще наглеждате района. Ние скоро ще се върнем.

Танас нищо не рече. Беше му криво. Нямаше никой от воеводите, а сега и Христо ги оставя. Но се подчини безропотно. Сутринта Танас събра четниците. Заедно с него бяха шест души. Никой нищо не продума, но Танас знаеше, че им е мъчно.

Минаха два дни и целият район се изпълни с войска. Танас се видя в чудо. Не можеха вече да се спрат нито денем, нито нощем. Аскерът беше по петите им. На Танас му се струваше, че зад всеки камък има турчин. Решиха да се прехвърлят в България. Минаха границата при Дреново. Отседнаха у баба Яна. Но там беше опасно. Къщата се намираше под наблюдението на полицията и граничните войски. Пък и баба Яна беше бедна жена и не можеше да ги изхрани. А те нямаха никакви пари. Бяха целите във въшки. На втората вечер Танас ги поведе към Кюстендил. Стигнаха Еремия. Скриха оръжието в едни храсти и слязоха в селото. Отидоха направо в училището. Вътре имаше двама учители и една учителка. Като ги видяха, скочиха на крака.

— Добър ден — рече Танас.

Учителите се стреснаха и уплашиха.

— Добър ден… — през сълзи каза учителката.

— Седнете — им рече Танас. — Искам да ви разправа една история. Ние сме тия, дето заловихме мис Стон. Сега сме гладни, боси и мръсни. По-нататък ще се оправиме, но в момента немаме средства. Нема и къде да се скрием. Приберете ни за малко в селото. Не ни требва много, само комат хлеб, во̀да и да бъдем некъде на сухо.

Прибраха ги в една землянка извън селото. Две деца им донесоха малко хляб и вода. Танас с мъка съчини и написа писмо до Марко Секулички в Кюстендил. След няколко дни пристигнаха при тях десет ученика от гимназията. Те ги закараха посред нощ в бараката на едно лозе над Кюстендил. На другата вечер трябваше пак да се местят. Отведоха ги в село Жилинци. Набутаха ги в една изба. Танас имаше чувството, че са ги сложили вече в гроба и тук ще умрат. По земята постлаха слама, но от стените капеше вода. Бяха много премръзнали. И завивки нямаха. Покриваха се с парцалите, които бяха останали по тях. Не се миеха и брадите им пораснаха. Всеки ден им носеха по малко хляб и сирене. А въшките толкова много се размножиха, че се отказаха да се пощят. Само се чешеха и се оставяха да ги ядат спокойно. Минаха две седмици и една сутрин Танас реши, че повече така не може. Всички се бяха много отчаяли. Не бяха вече хора. Той събуди брадясалите си другари на съвещание.

— Хайде, бай Танасе — каза едно младо момче от Ениджевардарско, наскоро постъпило в четата, — да си ходим в турско! Барем ако ни избият, там да ни избият! Ще направим едно хубаво сражение. Да си спомнат хората за нас и сетне песни ще измислят и пеят…

Танас разбра, че всички мислят като младото момче и му стана страшно. Не требеше да чакам! Досега требеше да направиме нещо! Ние не сме вече четници, а заточеници.

— Никой не се сеща за нас — каза друг четник.

Останалите мълчаха.

— Трайте — рече Танас. — Никой така да не говори! Сега имат много ра̀бота, и за нас ке се сетат.

Мога и да ги сплаша, си мислеше Танас. Мога да застрелям некого и тогава нема да се бунтуват.но каква полза? Те са прави. Забравили са ни. И да ги стегна, ще е за ден-два, а сетне? Само грех на душата си ке взема.

Късно вечерта някой потропа на капака. Беше стопанинът на къщата.

— Що има? — го попита Танас.

— Дошел е един човек за вас.

Танас не повярва. Събуди другарите си и рече им да си приготвят оръжието. Той зареди пушката. Револверът му беше готов. Изкачи се по дървената стълба. Когато видя приготовленията, селянинът се скри. Танас излезе на двора, предпазливо открехна портата. Един мъж, наметнат с кепе, стоеше пред него.

— Кой си ти? — го попита Танас.

— Не ме ли позна? — възкликна мъжът.

Беше Миха̀л По̀пето. Прегърнаха се. Танас щеше да се разплаче.

— Брате Танасе! Докъде ви докараха тия наши чонгули[12]! Сега прават дипломация в София и ще се посерат от хвалби и салтанати.

Слязоха в зимника. Газената лампа правеше всичко още по-мизерно. Четниците посрещнаха Миха̀л мълчаливо. Той веднага разбра, че у тия мъченици не е останал никакъв дух.

— Вие баби ли сте, или революционери? — каза Миха̀л. — Я седнете да похапнем!

Извади от походната си чанта всичко, каквото имаше. Някой му беше приготвил за из път една варена кокошка. Изядоха я с костите.

— Повече така не може! — каза По̀пето.

— Не може — рече Танас.

— Виновен е Гоце.

— Не е — рече Танас. — Гоце не знае.

— Виновен е. Ще се върна в София и ще ги направа на нищо!

— Немо̀й — рече Танас. — Той има много ра̀бота — и в същия миг решението, за което се мъчеше от сутринта, дойде в главата му. — Ке му пишам писмо.

Миха̀л се разпсува. Почна да псува ръководството на Организацията, и воеводите в София, и който му дойде наум.

— Да ви остават така?! Вас, мъчениците на Македония?!

Младото момче от Ениджевардарско започна да подсмърча от жалост към себе си.

— Стига! — рече Танас. — Ке се оправи сичко.

Лека-полека Миха̀л се успокои. Разправи им по каква работа е тръгнал. Връщал се в Македония да инспектира районите. Както винаги, беше много бедно облечен. Въпреки това им даде кепето си, за да се завият, и остана по едно шаячно палто.

На съмване се сбогуваха. Танас излезе да го изпрати.

— Е, дотука! — каза Миха̀л. — И веднага да напишеш писмо на Гоце.

— Ке пишам — рече Танас.

— Дръж това! — и Миха̀л му остави в ръката една лира и три бели меджидии. — Повече немам.

— Немой, братко, ке се оправим!

— Мене не ми требват. Сбогом, братко.

Двамата се прегърнаха. Танас го погледна и отново не можа да издържи погледа на тия тъжни очи. А тая сутрин те бяха толкова тъжни, колкото никога досега.

Пролетта, когато се намираха в Лешко̀, Танас научи новината, която разтърси всички. Бил обграден в Кукушко и убит. Танас много жали По̀пето. Отпосле, като го сънуваше, не го виждаше облечен в бедните си дрехи, с пушка в ръка, а само един тъжни очи, които го гледаха отнякъде…

Щом се върна в зимника, Танас потърси лист и молив. Намериха къс измачкана халваджийска хартия и химически молив. Танас го плюнчеше и пишеше едри букви, една по една. Писмото му отне два часа. Целият се изпоти от усилие. В него казваше:

„Любезни ми брате, човеколюбецо, от твоя Танас, до гроб верен на тебе и Македония! Слушай, баче Гоце. Ние тука умираме бе, братко!… Нема огин, нема леб, голи сме като псета, въшки ке ни изедат. До кога ке чекате и траете? Кажейте ни, ако не ни искате веке, да се върнем в Турция. Ке си направим едно убаво сражение, додека ни изтепат. Да ни олекне и на нас, и на вас!“

Писмото изпратиха по стопанина на къщата да го даде на Марко Секулички и той да го препрати на Гоце. След два дни пристигна отговор по нарочен куриер. Гоце молеше да му простят много. Бил в София от няколко дни. Не знаел, че са на такъв хал, но това с нищо не го извинявало пред тях — героите на аферата мис Стон. Всичко е приготвено — ще слезнат в Кюстендил. След някой и друг ден и той щял да дойде да ги види и прегърне…

Още същата вечер пристигнаха пет души цивилни хора. Всеки от тях мъкнеше по един голям куфар.

— Кой от вас е Танас? — попита единият от тях.

— Аз съм — рече Танас.

— Е как сте, как поминувате?

— Живеем като говеда.

— Имаме нареждане да ви вземем в Кюстендил. Носим ви дрехи. Няма за всички, но на кой какво се хване…

Отвориха куфарите. Танас и четниците почнаха да се обличат. Дрехите наистина не стигаха. На един се падна палто, на друг панталони, на трети обувки. Нагласиха се горе-долу, колкото да влязат в града и да не уплашат населението. В Кюстендил пристигнаха късно през нощта. Танас с двама другари се падна в къщата на Черкезови. Стопанинът не беше жив. Той бил от черкезите, останали от руската армия при Освободителната война. Оженил се за българка и заживял в Кюстендил. Жена му беше много кротка и добра. Синът му учеше в гимназията и щом се върнеше от училище, стоеше до късно през нощта с тях да си приказват. Танас се радваше, че такива млади момчета обичат Македония. И жената много ги гледаше. Всеки ден им готвеше гювеч на фурна или баница.

— Ашколсун на нея! — казваше Танас на другарите си. — Не дава прах да падне върху нас. Требе да й помагаме. Ке се изтрепа.

Още на другата сутрин ги накара да се съблекат до голо. Даде им да си наметнат по една черга. Дворът на къщата беше голям. Напали огън и над него сложи казан. Натопи дрехите им в казана и ги изваряваше. Те събличаха едни и обличаха други. Казанът непрекъснато вреше. Намазаха си косите с газие, та да избият въшките и по главата. Но кожата на Танас почна така да го пари, че взе да тича из двора, дано мине, и като видя, че ще изгори, си натопи главата в една кофа вода. Всяка вечер момчето на Черкезови ги водеше в градската баня. Лежаха с часове в топлата вода и се бореха в басейна, а когато излизаха, лягаха на наровете, завити в чисти бели чаршафи. Танас не помнеше кой пръв го рече, но винаги когато бяха изкъпани и сити, си казваха един на друг: „Сега сме като децата на султана.“

Пристигна и Кръстьо Асенов. Носеше от София нови униформи за четниците. Посрещнаха го студено.

— Абе на вас да не ви е изял някой езика?

Никой не му отговори.

— Е хубаво! Сърдете се тогава. Да не мислите, че ние сме си гледали кефа? Вас Чернопеев ще ви оправи.

— Нека дойде! — каза един от четниците. — Нас само Гоце ни оправа.

Но след два дни напълно се помириха. Кръстьо им разправи подробно и за преговорите, и за всичко, и как са разпределили парите. Танас разбра, че нема за какво да се сърдат. Всеки си е гледал работата. Затова, когато пристигна Чернопеев, никой нищо не спомена. При хубав живот, си мислеше Танас, лошото бързо се забравя.

С идването на Чернопеев идваха нови радости. Той им каза, че полицията вече няма да ги преследва. Тогава излязоха посред бял ден из града. Танас не можеше да се нарадва, че ходи свободно и никой не го закача, но за всеки случай носеше карадага си, затъкнат дълбоко в пояса. Дойде един куриер от София. На всеки от участниците в аферата даде по 12 лири за лични разноски. Танас и другарите му се събраха да решат какво да правят с парите. Един предложи да ги върнат на Организацията, но Чернопеев рече:

— Не бива! Вие ги заслужавате.

Тогава избраха двама между тях и им поръчаха да отидат в София и купят на всеки по една къса манлихера. Момчетата изпълниха поръчката. Сега всеки имаше собствена пушка и не можеше да й се нарадва.

Един ден пристигна Гоце. Завари ги събрани на едно място. Чистеха си личното оръжие. Много се разсърди, като разбра за какво са си дали парите.

— Нали си имате? Със същите пари можехме да ви купим два пъти повече пушки!

— Нищо, баче Гоце — рече примирително Танас, — искаме да имаме такъв подарък от тебе, че всекогаш да си спомняме защо сме се борили.

Цял ден Танас вървеше по Гоце и чакаше кога ще остане сам. Най-после му се удаде случаят.

— Имам една молба към тебе…

— Кажи!

— Не тука. Нека те во̀да, където живея.

Влязоха в стаята. Танас извади пушката си зад чувалите и я подаде на Гоце.

— Молим ти се, пѝши ми на приклада, че ти ми я подаряваш.

— Аз немам пари — усмихна се Гоце. — Организацията ти я подарява.

— Нищо — рече Танас и му буташе пушката в ръката. Гоце я взе. Танас му подаде един добре изострен пирон, който извади от джоба. Той надраска върху лакирания приклад: „От Гоце на Танас.“

— Ще се изтрие надписът — каза Гоце.

— Нема — отвърна Танас, който беше помислил и за това.

После цяла нощ внимателно с пирона издълба в приклада буквите, с които Гоце му подаряваше пушката.

След два дни трябваше да се завърнат в Лешко̀. Чернопеев имаше още малко работа в България. Четата щеше да води Кръстьо Асенов. Вечерта всички се събраха у Черкезови. Мина много време, а Кръстьо не се вестяваше. Танас започна да се безпокои. Най-сетне дойде с още един човек и две мулета.

— Къде се губиш? — го попита Танас.

— Открих склада за оръжие на върховистите!

Всички трепнаха.

— Къде е? — го попита Танас.

— В лозята на Кюстендил.

— Да тръгваме! — викнаха всички.

Много е ачигьоз, помисли Танас за Кръстьо. Прави все такива едни хитри работи… В полунощ се вдигнаха. Човекът с мулетата ги заведе в местността „Сива кобила“ и им посочи лозето. В него имаше къщичка. Един по един четниците се промъкнаха и я обградиха с насочено оръжие. Кръстьо тропна на вратата. Излезе старец с фенер в ръка.

— Добър вечер, дедо.

— Добър вечер. Дойдохте ли вече, синко?

— Дойдохме, ама ти сам ли си?

— Сам съм.

Танас беше съобразителен и веднага разбра, че старецът ги помисли за върховисти.

— Пушките къде са?

— Тука са.

Дядото влезе в къщичката. Това беше една стая. Повдигна капака към зимника. Танас пое фенера и слезе по дървената стълба. След него Кръстьо. Имаше точно десет сандъка.

— Дай тѐсла! — извика отдолу Танас на стареца.

Той му даде теслата. Танас бързо разпечати единия сандък. Вътре имаше съвсем нови манлихери, целите в масло. Току-що са изкарани от фабриката, помисли Танас.

Истинска алчност ги обхвана. Танас разпечатваше сандъците, а силният като мечка Кръстьо подаваше пушките нагоре по четири наведнаж.

— Стига! — извика четникът отгоре. — Мулетата са претоварени и ще им се строши гърбът.

— Тая вечер всички ще сме мулета — каза Кръстьо и почна да подава нови вързопи пушки.

Когато излязоха навън и осветиха с фенера купчината, разбраха, че не могат да ги носят. Всеки четник освен своята взе още по три пушки. Кръстьо Асенов взе четири. Мулетата щяха да паднат. Танас със съжаление погледна останалото оръжие. Трябваше отново да го пренасят в зимника. Идваше му да пее, като си помисли колко селяни ще въоръжат в Джумайско…

Цяла нощ вървяха. Тая пролет на 1902 година валяха много дъждове. Краката им затъваха в калта. Товарът беше толкова голям, че едва кретаха. Танас се боеше да не осъмне на българска територия. Вече зазоряваше. У четниците душа не остана. Някой предложи да хвърлят част от пушките, но Кръстьо, подкрепен от Танас, не позволи. С риск да ги открият преминаха границата. Ръмеше дъжд. Никой не ги забеляза. А може би не са искали да имат работа с комитите. През деня се укриха в една дъбова горичка, а вечерта бяха вече в Лешко̀ — у дома.

Бележки

[1] каяфет; правилно къяфет (араб.) — външен вид, външност; 2. костюм, дреха, облекло, премяна.

[2] Яне — Яне Сандански — Роден в с. Влахи (дн. Благоевградски окръг) през 1872 г., убит на 22. IV. 1915 г. при засада от наемни убийци в Пиринския край. Български революционер, деец на ВМОРО. През 1901 г. влиза с чета в Македония за борба срещу турското иго. 1903 година участвува в Илинденското въстание. След смъртта на Гоце Делчев се утвърждава като водач на левицата във ВМОРО.

[3] пусия (тур.) — от пусу — засада, клопка.

[4] ат пазар (тур. бъл.) — ат — кон — пазар за купуване и продаване на коне.

[5] дур, теслѝм олунус — стой, предай се!; дур (тур.) — стой; теслим (араб.) — предай се, предавам се.

[6] Кръстю Асенов — Роден в Сливен през 1877 г., убит в сражение в Македония през 1903 г. Деец на македоно-одринското националнореволюционно движение, племенник на Хаджи Димитър. Взема участие в Илинденското въстание като воевода на голямата Кукушка сборна чета.

[7] чибук (тур.) 1. лула; 2. прът, пръчка; 3. младо конче.

[8] читак (тур. чътак) наименование на турците от Балканския полуостров; преносно — нахалник, невъзпитан.

[9] арамия (тур.) претърсвач, обирач; в български език — човек, който е преследван за обири, за разбойничество.

[10] оджак (тур.) — 1. огнище, пещ, комин; 2. дом, семейство, род.

[11] ока; правилно ока — (араб. остар.) — стара мярка за тегло от 400 драма.

[12] чонгул; правилно чангъл, сунгул (тур.) — груб, провинциален говор. Вероятно преносно хора, които говорят грубо, защото са от чужд край.