Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (11)

Епилог

Той се събуди точно когато стигна билото на планината и видя бялата шапка на Царев връх. Пряспата не се стопяваше и в най-горещите лета. Не спря да почине, а продължи нататък, като постепенно се спускаше по поляната право към исполинския бор, почернял от удара на гръм. Но колкото повече приближаваше към дървото, толкова повече сънят избледняваше. Помъчи се да задържи гледката, но без успех. Тогава отвори очи и видя пред себе си прозореца, който излъчваше тъмносинята светлина са нощта… Беше заспал, седнал пред масата.

Така от години наред той се събуждаше бавно и неусетно, като преходът беше толкова незабележим, че продължаваше известно време да вижда съня и след като си отвореше очите. Спеше малко, по-скоро по навик. В сънищата си непрекъснато ходеше и ходеше… Изкачваше височини, спускаше се надолу към полето. Многократно се спираше и дълго гледаше пътеката напред. Все се прикриваше зад храстите или някой хълм, а когато трябваше да излезе на голо място, сърцето му се разбиваше. Ослушваше се и чуваше звуците и шумовете на местността, през която минаваше. А най-често се взираше в следите на една прашна пътека. Повтаряше глупавото изречение: „Тази сутрин оттук катър е минал…“ Защото следите бяха именно от катър и се ядосваше, че му се явяват насън и че търси в тях скрит смисъл, докато всъщност следите нямаха вече никакво значение. По-рано минаваше река на брод или вървеше по тъмен, мрачен път сред букова гора. Сънищата бяха за него като далечно, изкривено ехо на това, което бе видял някога.

Но всичко сънуваше с голямо закъснение в годините. Като по-млад обикновено виждаше Гавалянци, полето, Арджанския гьол, братята и сестрите си, а по-късно Джумайски район, Струмишко и Гевгелийско. Имаше и един приятен период, в който сънуваше изключително Цариград. В последно време сънуваше само пътя през планината за Рилския манастир, който извиваше край параклиса. Обикновено стигаше до билото, там, където беше Добро поле, и се събуждаше, щом видеше Царев връх. Понякога успяваше да премине край изсъхналия бор и почваше да се спуска към говедарника. Само тия следи на катъра, които нямаха нищо общо с планината, го много дразнеха и разваляха приятното чувство от гледката. Но той упорито, при всеки сън, се спираше, гледаше в земята и повтаряше почти гласно: „Тази сутрин оттук катър е минал…“ Хората рядко му се явяваха. Той не обичаше да сънува избитите си другари, а още по-малко — враговете си.

Запали клечка кибрит. Погледна джобния часовник, оставен пред него на масата. Беше още рано. Светна лампата. Изми се на двора. Обръсна се пред огледалото и се облече. Още веднаж провери раницата. Беше забравил шише вино и шише ракия. Пъхна и тях. Беше вече готов. Загаси лампата. Излезе на улицата. Заключи портата с големия ключ и го пъхна в джоба. Погледна небето. Звездите вече избледняваха. Тютюнджиите още не бяха тръгнали за нивите. Закрачи бавно по пустите улици на града. Разсъмваше се. Великият ден в неговия живот — Илинден, започваше…

Когато стигна къщата на Унчето, той се мотаеше около колата. Моторът на стария дизелов камион вече работеше. Отиваше в планината да товари трупи. Поздравиха се. Танас почака малко, докато старият шофьор приготви колата. Качи се в кабѝната до него. Унчето се прекръсти. Танас също се прекръсти.

— На хаирлия да е! — рече Унчето.

Танас нищо не каза. Камионът зави по пустото шосе, което минаваше край черквата. Беше се раздѐнило, но слънцето още не се показваше. Унчето беше сънлив и не разговаряше. Танас подуши по миризмата, че снощи е пил много и още е махмурлия. Но и той не искаше да разговаря. Обичаше да се вози в автомобил и да гледа пътя. Минаха плажа, а сетне все покрай реката. Право срещу тях, когато вдигаше глава, Танас виждаше сините върхове на Рила. Радваше се, че отива далеч от града, в планината, където ще бъде сам…

Камионът го остави при лесничейството. Слънцето вече се показа, но беше още рано. Танас се сбогува с Унчето и пое пътеката към билото на планината. Вървеше леко и стигна неусетно Добро поле. Видя и пряспата на Царев връх, и ударения от гръм бор. А след това заслиза право към планинското село, съвсем малко и схлупено, почти махала, но имаше своя черква и поп. Докато вървеше, се разтревожи да не би попът да е умрял. Тогава какво щеше да прави?… Миналата година старият човек едва се крепеше на краката. Но и сега го завари жив в двора на къщата му, само по подрасник, с тесла в ръка. Дялаше някакво дърво. Танас му целуна ръка.

— Не се надявах тая година да дойдеш — рече попът.

— За таксират и тоя Илинден останах жив.

— Сега ще се приготва. Постой малко.

— Свѐщи си носа̀м. Не взимай! Аз ке идам сам горе и там ке те чекам.

Танас излезе от селото. Пое пътеката към параклиса. Беше малка каменна постройка, с керемиди и железен кръст на покрива. Огледа го от всички страни. Остана доволен. Селяните не бяха го закачили. По планината хората все още имаха страх от бога, си рече Танас, но ако беше в полето, парам-парче немаше да остане от него!… Само едно не му хареса, дето под навеса имаше много конски тор. Сигурно тук кираджиите си почиват при лошо време.

Имаше си ключ от параклиса. Другият беше в попа. Тежката дъбова врата изскърца. Лъхна го миризмата на мухал и тамян. Не влезе веднага. Първо остави раницата пред вратата. Извади от нея свещите. Тръгна по каменния под и в полумрака едва намери големия свещник. Една по една запали свещите и ги нареди върху него. Чак сега ясно различи иконата на свети Георги. Въпреки че в момента убиваше ламята, светията гледаше право в Танас и някак си гневно…

Дойде и старият свещеник. Беше задъхан от изкачването. Изчака го да си почине. Попът си сложи епитрахила. Танас му подаде запалена свещ. Запалиха и кадилницата. Гъст тамянен дим обви иконата на свети Георги. Попът отвори молитвеника. Танас падна на колене пред него със свещ в ръка и забоде поглед в каменните плочи. Добре разбираше черковнославянски и следеше думите на молитвата. В първата молитва се казваше, че човек е много грешен, изброяваха се подред всички волни и неволни прегрешения. Танас се бунтуваше срещу тая молитва. Обвиненията в нея, който вземаше напълно за своя сметка, му се видяха прекалени. Втората молитва, обаче му хареса. В нея се говореше, че наистина човек е грешен и лош, но бог е безкрайно милостив и може всичко да прости, особено когато молбата е искрена и от сърце. Танас се разчувствува. Когато дойде ред за умрелите, подаде коженото тефтерче на свещеника, без да вдигне глава. Попът зачете бавно и тържествено имената, а Танас мърдаше с устни и ги повтаряше в себе си: Слава, Гоце, Христо, Елица… Кръстеше се често и си казваше: „Господи, дай им радост и покой при тебе на небето! Тук на земята много се измъчиха.“ Няколко имена попът сгреши и Танас гласно го поправяше, даже се ядоса, че могат да се грешат такива свети за него имена. Но попът беше много стар и сигурно недовиждаше при светлината на свещите. Когато свърши, Танас му целуна ръка.

Излязоха вън пред параклиса. Там му даде почти всички пари, които имаше. Свещеникът остана много доволен, но отказа да ги приеме. Танас не даде и дума да се издума. Сбогуваха се. Попът се спусна по пътеката, а Танас се върна в параклиса. Искаше да се помоли сам. Падна на колене.

Но някак си не можеше да събере мислите. Искаше да се моли за Слава, а пред очите му беше буйната планинска река и той се виждаше бос, запретнал крачолите на панталоните, гази в ледената вода, за да намери по-изгодно място, където да хване едра пъстърва. Господ с камъци ке те убие, Танасе! — се ядосваше на себе си той за тия непристойни мисли. Но изведнаж подухна вятър. Вратата изскърца и се затръшна. Танас трепна. Счуха му се стъпки на човек, а може би на много хора. Умрелите идат… Защо толкова бързат? Нека дойдат! Уморен съм вече и не ми се живее. Скоро ще е…

Изправи се на крака. Загаси една от свещите. Излезе от параклиса. Навън слънцето се бе вдигнало високо, долу се виждаха покривите на селските къщи. По коларския път минаваха две каруци, натоварени със сено. А още по-нататък се зеленееше боровата гора и зад нея Танас знаеше, че е реката с пъстървата. Разгневи се, че толкова е хубав светът, а той скоро ще си иде от него. Погледна отново през вратата. Стори му се, че в тъмнината различава иконата на свети Георги и, че той го гледа вече не така строго, дори му се усмихна. Па що ми е?… Догодина пак ке дойдам, а сетне, каквото става, да става! В края на краищата може и много грехове да съм направил, но живех като мъж!

Заключи параклиса. Пъхна ключа в джоба. Вдигна раницата, но преди да тръгне по пътеката, каза гласно:

— Мъж съм бил, господи, чиновник нѐ съм бил!…