Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (10)

Десета глава

Танас се забави повече на гробищата. Оттам, както бе обещал, отиде направо в долния салон на читалището, където щеше да се събира танцовата група. Нарочно пристигна един час по-рано. Искаше на спокойствие да обмисли как да научи на русалийските игри младежите. Отначало мислеше да каже само няколко думи. Да им обясни, че вече е стар. Но после реши, че няма да е честно. В края на краищата той беше танцьор и искаше да им предаде своето майсторство, така както на времето и него бяха учили. Затова се приготви да играе. Може да съм стар, но нема да се посрама!…

Скоро едно по едно почнаха да идват момчета и момичета. Все хубави и яки според Танас. Дойде и ръководителят на танцовата трупа. С няколко думи той го представи на младежите. Отпърво Танас помоли да изиграят пред него нещо, дето знаят. Акордеонистът и тъпанджията засвириха бурна шопска ръченица. Танас ги гледаше внимателно и скоро прецени кои са родени за тая работа. С безпогрешен усет набеляза подходящите играчи. Когато свършиха, той ги посочи. Ръководителят на танцовата трупа ги отдели. Според Танас това бяха танцьори, чиито крака сами почваха да играят, щом забумкат тъпаните. Това не се учи. То ти е от Бога дадено. Начинът му на обучение беше съвсем прост.нареди избраните момчета в една редица. След това свали вълненото си сако и вратовръзката, като внимателно ги постави върху един стол. Запретна крачолите на панталоните. Не се срамуваше. За него това бяха хора от една черга — все танцьори! Поговори малко с акордеониста. Даже му запя една-две мелодии, но момчето не ги знаеше. Затова пък бързо се разбра с тъпанджията. Танас не даде никакво обяснение на хораджиите. Застана в началото на редицата, кимна на тъпанджията и започна. Каза само:

— Правете така, както аз ще права.

Тъпанът удари. Нещо трепна в душата на Танас. Бумтенето отекваше някъде надълбоко, полека проникваше в цялото му същество и старият огън го обхвана. Той не се учуди. Много пъти бе изпитвал това чувство на младини, но не предполагаше, че ще го изпита и сега. Стените на полутъмния салон рухнаха, заблестя слънце над покрития със сняг мегдан, защото русалийските тържества ставаха през януари, видя смътно очертанията на много хора, събрали се да ги гледат, и старото му тяло заигра с всички мускули. Той даже не се обърна към момчетата в редицата. Чувствуваше, че бързо се нагаждат към ритъма и скоро съвсем се успокои. Танас имаше тая дарба да предава вдъхновението си и сега младите танцьори, които нито веднаж в живота си не бяха виждали русалии, заиграха тържествения, тежък, бавен, изискващ огромно напрежение, мъжествен танц. Сякаш душата на Танас се разбесня. Дъските на пода се тресяха. Прах замъгли и без това полутъмния салон. А Танас все играеше и играеше. Вместо старата френска кавалерийска сабя в ръка държеше едно счупено парче от стол. За тия няколко часа момчетата научиха толкова, колкото не бяха научили за два месеца репетиции. Когато свърши, играчите бяха плувнали в пот. Всички ръкопляскаха — и тия, които гледаха, и тия, които играха. Ръководителят на танцовата трупа прегърна Танас. Той се облече набързо, без да си връзва връзката. Цялата трупа излезе и го изпрати чак до портата на къщата.

Едва тук разбра, че се е уморил. Свали набързо новия си вълнен костюм, зави го в чаршаф и го закачи на мястото му. Сетне се съблече до кръста. Язък за снощната баня, си каза той, и почна да се плиска с вода. След миенето се зае да нарежда багажа в раницата. Утре, още преди съмване, щеше да тръгне за планината. Сложи една чиста риза, пешкир и сапун. Всичко вършеше по навик. Накрая намести самуна хляб откъм гърба, за да не го убива. Зави в книга малко сирене. В една кутия сложи здрав канап и куки за въдица. Смяташе, ако му остане време, да полови риба. За стръв щеше да хване скакалци, а една права лескова пръчка щеше да му служи за въдица. Той винаги сам си ги режеше и след употреба ги хвърляше. Изплакна хубаво алуминиевата манерка. Намери и старите опинци. Избърса им прахта и ги намаза със свинска мас да омекнат. Когато привърши, слънцето беше вече залязло. Затова се избръсна на лампа. Накрая хапна паница кисело мляко, колкото без хич да не е. Загаси лампата и излезе пред портата. Седна на скованата пейка.

По улицата беше тъмно. Тук, в края на града, нямаше улични лампи, но и в тъмнината виждаше всички, които минават. Чуваше и говора на младите двойки, които отиваха нагоре по реката, чуваше и шума на водата и сега срещу Илинден, отново се почувствува спокоен и радостен, че седи пред къщата си в топлата лятна нощ… Малко го наболяваше кръстът, а също и мускулите на краката, но не се разтревожи. Знаеше, че краката му са силни и тренирани от всекидневното ходене. Все още в ушите му бумтеше тъпанът и мислено тялото му играеше. Той се унесе в танца, но изведнаж трепна. Боже господи! Дали това не беше за последен път?… После отмахна тия мисли и отново си спомни годините, когато водеше русалийската трупа…

… Може би не веднага след войната. Защото стана пикьор по шосето. Но това не продължи дълго. Не мина и година, съкратиха почти всички работници, в това число и Танас. Чудеше се какво да прави. Пообиколи тук и там. Мръдна и вън от града. Напразно. Тогава почна да ходи редовно на лов. Жена му Слава веднаж му каза: „Все зайци ядем. Нема ли да купиш малко агнешко?“ Танас нищо не отговори. Само се ядоса. Като че ли не знае, че съм без нари!… Същото лято в планината уби мечка-стръвница. Но кой може от лов да живее? Понякога взимаше самун хляб и се запиляваше по балкана. Като наловеше пет-шест оки пъстърва, се връщаше в града. Продаваше я на един ресторант. Жена му сама работеше двата декара тютюн. Той помагаше, колкото можеше, особено в по-мъжката работа. Това, че не можеше да печели пари, го много измъчваше. Танас ставаше все по-мрачен. Големите събития през двадесет и трета и двадесет и пета година минаха, без да го засегнат. Не се стресна нито от труповете, които извозваха с волски каруци, нито от обесените до реката. Беше уморен, беше му все едно. Искаше само да намери работа и като всички хора да изкарва прехраната на семейството си.

Скоро убиха и Тодор Александров. Жертвите следваха една след друга. Бореха се не за свободата на Македония, а кой да води бащина дружина. Чиновници!, мислеше Танас с отвращение. — Бият се за постове!… Чонгули!… Убийствата по улиците зачестиха. Танас очакваше и своя ред. Лека-полека избиха всички, които останаха верни на Гоце и не искаха да служат на новите чорбаджии. Танас се канеше да се премести в някой забутан край на България. Сетне се отказа от намеренията си. Що̀ е на гла̀ва писано, на ка̀мик нѐке да о̀йде, си рече той. Но беше винаги нащрек. Не мърдаше никъде без оръжие. А и в Организацията имаше стари приятели като Нако, които своевременно го предупреждаваха за всичко. Нако се прехвърли от Тодор Александров при Иван Михайлов. Стана пак калаузин. Така Танас живееше като на война и душата му жадуваше за сигурност и покой. Боже господи, барем една година да поживеям мирно и тихо като човек, а сетне ме вземи!… Ке си идам, без да съм жален за тоя свет.

Един ден, когато най-много се измъчваше, видя някаква циганска сватба да се мъкне по улиците на града. Сърцето му подскочи от ударите на тъпана. Поиска и той да се смеси със сватбарите и да се наиграе до насита. Знаеше, че така всичко лошо в душата му щеше да излети и после отново да се набира. Минаха няколко дни и мисълта, че с хора̀ би забравил несгодите, все повече и повече се натрупваше. Накрая реши да събере русалийска трупа. Беше вече ноември. Имаше около два месеца време. Когато добре обмисли плана, разбра, че не е толкова лош. Извика стари приятели, останали също без работа. Изслушаха го в пълна тишина. Прекръстиха се и с радост приеха предложението. Хем щяха да изкарат барем един месец добро ядене и пиене, хем с печалбата щяха да построят параклис в планината за успокоение на душите си. Танас помнеше от дете, че много черкви в Кукушко се строеха с парите, събрани от русалиите. Знаеше, че другарите му се съгласиха не толкова от гузна съвест, отколкото от желание да играят пред хората.

Почти всички русалии бяха от Кукушко. Нямаше какво да учат един от други. Всеки сам се погрижи за облеклото. Направиха си фустанели и ризи. Калъчки имаха по две или три. Избра за касиер едно по-младо момче, на времето писар в Македония. Дотук работата вървеше добре. Отпосле малко се запъна, когато започнаха преговорите с поповете. По това време владика в града нямаше. След дълги разправии сключиха с поповете договор за построяване на параклис в планината. Танас най-сетне се почувствува човек. Имаше с какво да се занимава, а него танцът бе мъжка работа и не беше важно дали ти плащат, или не. Отиде чак до Петрич. Там се свърза с най-добрите тъпанджии начело с Джамал циганина. На доверие приеха да му изработят съвсем нови тъпани. Имаха три тъпана и две свирки. Още през декември направи край Струма първата репетиция. Мъжете бяха все възрастни хора, над четирийсет години. Но играеха както трябва. За да разнообрази трупата, Танас прие едно сополиво влахче на четиринайсет години. Той забеляза Пѐро още в махалата. Децата бяха направили нещо като театър. Там за пръв път Танас разбра, че в Пѐро има нещо от бога дадено.

Бяха всичко трийсет и двама души. Хорото водеше Танас, който носеше титлата „капетан“. Останалите мъже се разпределиха на двойки. Всяка двойка бяха побратими. Докато траеха русалийските тържества, те не трябваше да се делят, дори и като ходят по нужда. Нямаха право да говорят помежду си, нито да спят с жените си. Тържествата започнаха на първия ден на Божѝк. Още вечерта отидоха да пренощуват на полето. Такъв беше законът. Никой нямаше право да остава в своя дом. Запалиха буен огън и подремнаха малко, докато съмне. Рано-рано влязоха в черквата. Попът беше вече там. Прочете им молитва и ги поръси със светена вода. Чак сега вече бяха готови.

Излязоха навън, наредени по двама. Шествието водеше Танас с извадената дълга, френска кавалерийска сабя. Следваха го брадатите и мустаклии мъже, всички бивши четници. Накрая вървеше Пѐро, чиято калъчка беше по-голяма от него. Когато излязоха на площада, нямаше още никой. Танас даде знак на Джамал тъпанджията, а сетне се понесе мелодията на свирките. Танас започна. Скоро площадът се изпълни. Като ревнаха тъпаните, народът забрави да се прибере. Играха така чак до обед. Особено смешен беше Пѐро. Танцуваше хубаво, но малката му фигурка с голямата калъчка будеше смях. Той бързо схвана какво да прави и току взе да се кълчи като маймуна. Танас се радваше на успеха му.

Народът им носеше кой каквото свърне. Парите даваха направо на касиера. А отделно, на купчина, почнаха да се трупат кърпи, копринени платове, бохчи, вълнени прежди, везани ризи, бакър… Които нямаха пари, даваха тютюн. Кой пет кила, кой десет. Касиерът записваше даренията. Всеки тичаше до къщи и се връщаше с вино и ракия. Русалиите нямаха право да пият, но затова пък музикантите, начело с Джамал, до обед станаха кьоркютюк пияни и след обед не можеха да продължат игрите. Оттогава Танас много внимаваше с пиенето на Джамал. На втория и третия ден играха в различни махали на града. Сетне Танас вдигна трупата и обиколи целия район оттатък Струма. На Богоявление тържествата завършиха. Продадоха вълната и тютюна. Събраха се и за една седмица изпиха виното, ракията и изядоха соленото свинско месо, което им даваха по селата. Накрая определиха трима души, които да внесат на свое име парите в Популярната банка. Имаха право да ги теглят само ако се съберат тримата. Един от тях бе Танас.

Годината мина неусетно в планове за по-далечно турне. Тоя път избраха Кюстендилски окръг като по-богат. Пак извикаха тъпанджиите от Петричко. Събраха се отново. Започнаха от град Дупница. На площада дойдоха даже околийският управител и кметът, които бяха бежанци от Македония. Околийският управител толкова се разчувства, че се просълзи. А после се хвана на хорото и игра заедно с русалиите. Накрая прегърна и разцелува Пѐро, който със своята младост сред тия мъже будеше големи симпатии. Но безспорен и всепризнат танцьор от всички беше Танас. Той никога не бързаше да покаже какво знае. Започваше сдържано и лека-полека усилваше играта, докато накрая цялото му тяло така се огъваше под ритъма на тъпаните, че беше наистина радост да го гледаш. Хората не се скъпяха на похвалите си.

Но още тук, в Дупница, Танас забеляза някои лоши работи. Първо, не спазваха русалийския закон и често играеха пияни. Псуваха и разказваха разни случки пред Пѐро. На два пъти се скара, защото видя, че поят момчето с ракия. А с музикантите беше истинска мъка. Както играеха на площада в Дупница, отведнаж Танас усети, че ритъмът на тъпаните нещо не е в ред. Като се обърна, Джамал си стоеше най-спокойно, без да бие тъпана. Направи му няколко иширета да не разберат хората. Тоя отсреща си показа устата, ужким е жаден. Танас спря хорото. Каза на касиера да му даде шише ракия. Джамал я изпи наведнаж. После би тъпана така, както никога дотогаз. Но тъй ли се събираха пари за параклис? Дали бог щеше да приеме дара на тия пияници?… Бяха вече почнали турнето и връщане назад нямаше. Танас се зарече другата година да не води вече русалийска трупа. От Дупница се дигнаха в Кюстендил. Там успехът им беше най-голям. През есента реколтата на грозде беше изобилна и сега всички им носеха вино и ракия. Касиерът се посъветва с Танас. Купиха няколко големи празни бъчви да събират дареното вино. Напълниха ги бързо. По-късно го продадоха на един търговец и взеха добри пари. Тоя път внесоха в банката повече левове от миналата година. Танас каза на другарите си, че догодина няма да ги води. Но като наближи времето за следващите русалийски празници, не издържа на молбите им. Отидоха в Петрич, Свети Врач и селата. Това беше за последен път. Оттогава насам Танас никога повече не игра.

Със събраните пари определиха място на параклиса по пътя за Рилския манастир през планината. С мулета изнесоха вар и пясък. А камъни и дървен материал намериха на място. Построиха го за едно лято. Осветиха го, а после заключиха тежките му порти и така параклисът остана пуст сред планината. Само Танас всяка година на Илинден го посещаваше.

Отново го приеха на работа в инженерството. Колкото годините минаваха, толкова Танас се затваряше в себе си. Сякаш бе живял два живота. Единия като революционер, а другия като треска, подмятана от вятъра. Струваше му се, че всичко е против миналото. Искаха да го окалят, да не е било! Затова той още по-старателно пазеше спомените в себе си. Понякога си мислеше — защо така се случи с мене? Сякаш живях, докато бех революционер. Оттогава насам само ям, спѝя, хода на работа. Но това ли е животът? От друга страна се успокояваше. Изглежда, така е наредено. Всеко ново нещо отначало е трудно, след това става най-хубаво и сетне умира. Така се случи и с нашата революция. Пък другите хора и това не са имали. Само са яли, спали и работили в живота си. Ти требе да се радваш, че си прекарал най-хубавите си години с Гоце и Чернопеев. На старини поне има за какво да си спомнуваш… Не че не се случваха събития. Събития имаше много. Стана 19 май, когато най-сетне властта на Организацията падна. А после започна и Втората световна война. Но всичко минаваше някъде настрани от него. Танас живееше в миналото, тогава, когато беше истински мъж.

Идването на роднинчето му от Белгия внесе нова радост в живота му. На него даде пушката на Гоце. Значи пак има революционери, пак младите се биеха. Но със смъртта на Елица загуби интерес към революцията, която наближаваше. Само веднаж се намеси от инат към властта, пък и в памет на внучката си…

Една вечер дойде при него някакво момче, приятел на Елица. Беше четирийсет и трета година. Поговориха си за нея. След това момчето често го посещаваше. Танас знаеше, че е комунист, но избягваше да говори за техните работи. Веднаж момчето се отпусна. Разправи му за какво се борят, но и без да му разправи, Танас знаеше всичко това. Момчето си мислеше, че те първи казват на хората тия неща. А на хората винаги, при всяка революция, им казваха почти едно и също. Че така вече не се живее. Че идва ново, което е по-хубаво. Че сега хората са лоши, защото властта е виновна. А после ще станат добри и ще заживеят като братя. Че сега няма свобода, но след революцията ще има. А има ли свобода — всичко останало е лесно!… Танас кимаше с глава и почти не слушаше. Сетне момчето, което искрено се стараеше да го агитира, му разказа за своите другари. Те били готови да дадат живота си. Танас знаеше и това. Само че нямали оръжие. Тая практическа насоченост на разговора го накара да се замисли.

— А защо на мене ми разказваш, аз не съм комунист?

— Революционер си — му рече момчето. — По-добре разбираш от другите хора какво значи липса на оръжие.

— Да не би да съм арсенал? — се усмихна Танас.

— Не, дядо Танасе. Все имаш някъде скрито оръжие…

Танас го накара да дойде на другата вечер. Приготви му една пушка манлихера, която криеше в зимника за зорзаман, и десет пачки патрони. Зави всичко в един чувал. Момчето дойде.

— Ти заклѐтник ли си? — сурово го попита Танас.

— Заклетник съм — рече объркано момчето.

— Ами знаеш ли що е заклетник?

— Е знам… всъщност не знам съвсем точно…

— Ето що е — рече Танас, като му подаде чувала. — Да умреш, но нищо да не кажеш!

— Бъди спокоен, дядо Танасе.

После момчето пак поседна на моабет при стареца. Танас разбра, че ще иска още нещо, но не бързаше да го улесни. Момчето започна да го хвали.

— Вие едно време сте били много смели хора…

— Имаше и страхливи — рече Танас. — А и аз често съм се плашил от нищо.

— И сега младите искат да излязат в балкана, ама не им стига оръжие.

— Ние за оръжие давахме мило и драго… — се разчуествува Танас.

— Посъбрали сме някой лев. Не можеш ли да ни помогнеш? Ти все имаш някои приятели, които са готови да продадат.

— Що не идете на линията Метаксас?

— Бяхме. Много строго се охранява, а и оръжието вече са го прибрали.

— Колко лева имате?

— Хилядо и петстотин — рече момчето, като извади банкнотите от джоба.

— С тия пари можете да купите та̀палия пистолет! — рече Танас.

Момчето явно се разочарова. То не знаеше цената на оръжието. Танас се смили.

— Ке гледам да купа барем един силен рево̀лвер.

— Кога да ти се обадя?

— След една седмица.

Танас тръгна да обикаля старите си акрани^[1]. Навсякъде казваше, че му трябва бойна пушка за едър дивеч. Щял сам да си я пригоди. На две места намери, но му искаха пет хиляди лева за едната. Най-после в кръчмата на дядо Васил се запозна с един контрачетник. След дълги пазарлъци купи голям хубав маузер с патронташ и четири пачки патрони. Танас се досети, че го е откраднал от германците на гара Симитлий. Успокои го, че никой няма да види пистолета. Отиде при стария си приятел Нако. Беше станал воевода на контрачета от осем души и обикаляше селата. Оплака се на Танас, че малко му плащат, но те си добавяли, като купували масло и го продавали на черна борса. Танас разбра, че лъже. Направо грабят селяните!… Но нищо не му каза, да не се скарат. И на него обясни, че е решил да ходи за едър дивеч. Пиха ракия. Нако се разчувствува от миналото. Двамата стари мъже се качиха на тавана. Под керемидите имаше много патрони. Събраха към хиляда. Даде му ги безвъзмездно. Ставаха за манлихеровата пушка.

Танас предаде пистолета на момчето. То трябваше да дойде за чувала с патроните. Но вече не му се обади. Чудеше се къде се е дянало. Знаеше, че веднаж надушат ли откъде пада оръжие, няма току-тъй да се откажат. Дори по собствена инициатива влезе в преговори с друг контрачетник за купуване на автомат, но скоро всичко му стана ясно. Един неделен ден, рано сутринта, Танас се готвеше да отиде за риба в планината. Точно си стягаше раницата и някой потропа на вратата. Излезе. На улицата стоеше полицай.

— Ти ли си Дилбер Танас?

— Аз съм. Що тѐраш тука?

— Ела в Управлението.

— Сега е неделя. Тръгнал съм на риба.

— Ако доброволно не дойдеш, имам заповед за арест.

Танас трепна. Веднага свърза появата на полицая с оръжието, което беше дал на момчето. Но външно остана спокоен. Отиде след стражаря в полицията. Оставиха го в една стая. По едно време се мярна познат. Беше писар в полицията, кукушки зет.

— Бай Танасе, какво насам?

— Ами знам ли вашите улави началници защо ме викат?

— Ей сега ще разбера…

Писарят излезе. Танас постоя в стаята още малко. Върна се развълнуван.

— Лоша ти е работата. Чак от София е дошел инспектор. Но аз му разказах що за човек си. Ще гледаме да те отървем. Сега иди при него.

Танас влезе в кабинета. Там, зад бюрото, седеше млад инспектор, облечен цивилно.

— Добро утро — поздрави Танас.

— Седнете — рече инспекторът, без да отговори на поздрава.

По едно време вдигна глава от папката и го погледна с примижали очи. Танас веднага разбра мурафета му. Будала момче! Мъчи се с о̀ко да ме устреля.

— Е как сте, господин Танасе?…

— Добре сме — с готовност отговори той.

— Как вървят работите във вашия край?

— Малко е глад, но иначе е добре.

— Ами тука има ли нелегални?

— Не знам.

— Хич ли не си чул? — попита инспекторът, като лукаво сви очи.

— Чувам, ама кой да обърне внимание на тия аджамийски рабо̀ти!

— А ти, нещо пушка-манлихера да си дал на комунистите? Нещо пистолет-маузер… патрони?… — говореше инспекторът, като четеше нещо от папката.

Танас реши да го удари на инкяр^[2]. Иначе спасение нямаше.

— Дума да не става! — възмути се той, като даже се надигна от стола. — Аз на комунисти пушка да дам!…

— Кой знае?… — рече инспекторът. — И на мене не ми се вярва, но откъде ще намерят? Момчето, в което заловихме оръжието, напоследък често е идвало у вас…

Танас си отдъхна. Разбра, че нищо с положителност не знаят.

— Да дойде! — смело рече Танас. — Това момче, дека е каза̀ло, нека и пред мен да каже!

— Ще дойде, господин Танасе, и тогава ще се срамуваш за белите си коси. По-добре ще е сам да си кажеш! Ние нищо няма да ти направим.

— Казах, каквото имах да кажа! — рече Танас и млъкна.

— Сега ще се разбере истината. Имаш още малко време да помислиш — рече инспекторът и излезе от стаята.

Танас отново стана неспокоен. Брей, мама му стара, ако това копеле ме е издало, какво да права? Ке отричаш докрай, Танасе! Инак си загубен…

Инспекторът пак влезе в стаята. Беше много ядосан.

— Пенсионер на държавата сте! Стар комита! Приятел на Гоце Делчев!… Голям срам ще е за Вас, като докажа сега как сте давал оръжие на комунистите!

Вратата се отвори. Танас трепна. Влезе момчето, водено от двама стражари. Позна го, въпреки че беше сдро̀бено от бой. Едното му око беше подуто. Едва се крепеше на краката.

— Кажѝ! — изрева инспекторът. — Нали тоя ти даде пушката и пистолета? Кажи и край на мъките ти!

— Не — рече момчето. — Тоя човек никога не ми е давал оръжие.

Инспекторът се нхвърли и му удари два шамара. Но Танас скочи и му хвана ръката.

— Нема да го биеш пред мене! Чу ли? Аз такива рабо̀ти не търпам!

След това се обърна и си излезе от полицията. Повече не го закачиха.

 

 

Дойде Девети септември. Войната свърши. Животът се промени. Но Танас живееше сам със своите спомени и странеше от хората. Само веднаж след Девети септември отиде при младите революционери. Не от любопитство, а защото искаше да намери пушката на Гоце, която бе дал на Елица. Влезе в клуба на РМС. Там имаше много момчета и момичета, повечето в зелени партизански униформи и въоръжени. Никой не му обърна внимание. Най-после едно момче с автомат побутна някакъв младеж.

— Виж какво иска другарят…

— Дадох една пушка. Сега имате много оръжие. Искам да ми я върнете.

— Каква пушка? — учуди се младежът. — Ние тук оръжие не раздаваме.

— Моята пушка — рече Танас. — Дадох я на Елица.

— О, Елица — попита едно момиче със сини очи и розови бузи. — Ти познаваш ли я?

— Роднинче ми беше. Дадох й една пушка.

— Не се ядосвай, дядо. Пушката ти е влязла в работа. Кой знае сега къде е…

Танас, който на идване искаше да обясни, че пушката му е от Гоце личен подарък, че му е по-скъпа от всички други вещи на света, нищо не каза. Разбра, че се е запиляла някъде. Беше му мъчно, но, от друга страна, ги оправда. Та на тех сега баш им е до моята пушка!… Сбогува се и тръшна вратата след себе си.