Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (1)

Първа глава

Следобед горещината стана нетърпима. През цялото лято не бе паднал дъжд. Хълмовете около града пожълтяха, сякаш настъпваше есен. Само боровата горичка над Ловния дом зеленееше като самотен остров. Планинската река почти пресъхна. Последните групи боси деца, забързали се към плувния басейн, се източиха по дървения мост при черквата. Градът замря.

От асфалтираната улица при Военния клуб на площада излезе един висок мъж. Макар и стар, ходеше изправен като топола. Лицето му, продълговато и с тънки черти, напомняше за минала красота. Но то бе запазило в израза си нещо свежо и юношеско. Гъстите му прави, току-що сресани коси, все още влажни, имаха тъмен оттенък. На тила му стърчеше кичур. Старецът от време на време го приглаждаше с длан. Дългите му сухи ръце сякаш стигаха до коленете, а дочените му дрехи, скъсени от честото пране, подсилваха това впечатление. Старомодните му обувки, високи до глезените, с остри върхове и широки ластици отстрани, изглеждаха съвсем нови, понеже старецът ги обуваше рядко. Но това, което привличаше най-силно вниманието, бе походката му. Той стъпваше леко, безшумно като горско животно, с някаква неуловима напрегнатост, сякаш ей сега нещо ще се случи, обаче той е напълно готов и няма никак да се изненада…

В средата на площада се издигаше висок паметник, покрит с платно. Не можеше да се разбере какво представлява. Това бяло привидение правеше да изглежда горещината още по-голяма.

Старецът спря при паметника, попипа с ръка изправената на него дървена стълба и за миг погледна нагоре. След това тръгна към двуетажната сграда, където се помещаваше редакцията на местния вестник. Пред витрината със снимки седеше възрастен семкаджия. Количката му стърчеше отсреща на тротоара. Покрил си бе главата с носна кърпа и дремеше. Старецът го поздрави и продавачът веднага скочи от уважение. Донесе му стола от количката и сложи носната си кърпа върху седалката. Старецът го попита дали е виждал около паметника някакви човеци с чанти, но той не бе виждал. Тогава седна на стола и мълчеше. Семкаджията не се опита пръв да го заговори, тъй като беше по-млад и считаше това за неприлично. Старецът седеше с изправена снага и вдигната глава. Въпреки горещината, нито един мускул на лицето му не трепваше. Само през притворените клепки живите му черни очи внимателно наблюдаваха целия площад.

Комисията по приемане на паметника го бе извикала да си каже мнението. Той, Дилбер Танас, бе може би единственият останал жив, който познаваше големия национален герой. Инак не би дошъл. Считаше това за политика. Според него нямаше нищо по-кално от политиката. Но в случая се касаеше за Гоце^[1] Делчев и той отиде, защото смяташе, че е длъжен да отиде. Пристигна в точно определения час и чака дълго, седнал на стола.

Комисията дойде чак когато лек ветрец подухна от планината и хората се раздвижиха по улиците. Трима мъже с чанти в ръка застанаха под паметника. Старецът им се представи. Скулпторът, един младеж с къдрави коси, се покачи на стълбата и отмахна платното. Старецът внимателно разгледа паметника. След това четиримата отидоха в долния салон на читалището, където бе хладно и полутъмно. Седяха на самата сцена около голяма маса, покрита с червено платно. Председателят на комисията го попита дали харесва паметника. Като помълча малко, старецът каза, че след Ботев и Левски нашият народ не е имал по-голем герой и затова го одобрява. На останалите въпроси не отговори, сякаш не ги е чул. Повеке прилича на баща му, си мислеше старецът. Дедо Никола Делчев бе такъв намръщен. Гоце беше засмѐян човек. Той беше… беше… херувим! Старецът въздъхна облекчено, доволен от сравнението. Имаше забележки и по облеклото. Прилича малко нещо на турска пандурин^[2] с това кепе^[3] и тая пушка. В неговия спомен Гоце бе облечен с цивилни шаячни дрехи и изглеждаше като селски учител. Револверите си носеше под палтото на кръста. Дали ако им кажа, ще бутнат паметника, помисли старецът и това го ужаси.

Комисията и скулпторът извадиха от чантите документацията и разговаряха помежду си, като съвсем забравиха Танас. Той търпеливо продължаваше да седи на края на масата. Помисли какъв би искал да бъде паметникът и реши накрая, че този е най-добрият. Хората трябва да се гордеят с Гоце, а не да го жалят. На паметника той трябва да е силен и страшен. Но старецът го жалеше и си го представяше убит при Баница. Виждаше трупа му, обърнат към неговите другари, които се сражаваха с аскера, принудени цял ден да гледат застиналото му лице, изкривено от мъка и с широко отворени очи… Идеше му с глас да се разплаче, но се сдържа заради комисията. Тогава, за да се успокои, почна да мисли за Гоце като жив…

 

 

… Тримата вървяха цяла нощ и на разсъмване стигнаха над село Нивѝчане. Гоце им беше писал писмо. „Побратими мои, имам една работа за вас. Ще ви чакам при нивѝчанските колиби.“ Но куриерът не знаеше къде точно е Гоце. Остави ги на поляната и слезе в селото, за да намери дядо Танас Нивѝчанлията. Самият Танас бе чувал много за него. Наричаха го „ключът на Македония“, защото цялото оръжие минаваше през неговите ръце. Казваха, че живее в селото като мирен човек и турската власт не се съмнявала в него. Селяните го слушаха като господ и помагаха целокупно на Организацията. При нужда имаше чета от трима души, овчари като него. Нивѝчанлията пристигна съвсем тихо и незабелязано. Видяха го чак когато спря при тях на поляната. Винаги се явяваше внезапно, сякаш изникваше от дън земя. Пушката, която носеше под мишница, готова за стрелба, издуваше овчарския му ямурлук. Имаше голяма до пояса кестенява и къдрава брада. Стоеше мълчалив и спокоен и на Танас, който за пръв път го виждаше, му заприлича на свети Илия от черквата в родното му село.

Вървяха цялата нощ и само веднаж спряха, за да хапнат малко хляб. На разсъмване стигнаха при колибата, където бяха отседнали Гоце Делчев и другарите му. Зарадва им се много. Като се усмихваше, прегърна всеки поотделно.

Особено обичаше Танас, защото бе от родния му край Кукуш и най-младият от събраните тук четници. Искрено му се радваше. Танас бе хубав като момиче. По лицето му нямаше още брада. От години не стрижеше косите си и те растяха дълги. Когато си сваляше малката черна шапчица, те се пръсваха по раменете му.

— Добре дошли, побратими — каза им Гоце.

— Добре заварили, баче Гоце — отговори Танас и за тримата, въпреки че беше най-млад, но имаше четнически опит и се считаше за техен водач.

— А ти, Танасе, как си?

— Като одран заяк, баче Гоце. Комита без пушка е одран заяк.

Танас нямаше пушка, а само един голям револвер-карадаг, който грижливо пазеше и почистваше.

— Да му дадем пушка, а? — обърна се Гоце към Нивѝчанлията.

Танас погледна мълчаливия мъж с голямата къдрава брада. Разбираше, че сега се решава нещо много важно в живота му.

— Дедо — рече Танас, — цел живот нема да забрава тая добрина! — и се наведе да му целуне ръка.

Но старият човек си изтегли ръката. Танас се изпоти от притеснение. Сред четниците нямаше нищо по-срамно от невъздържаността. Чак след няколко часа се успокои. Беше сигурен, че няма да има пушка, и реши, че пищовът му е много добър. Живот и здраве, все един ден щеше да се намери пушка и за него. Тогава ще я занесе на майстор да я украси цялата в седеф и сребро. Мечтите на Танас бяха съвсем определени. Да има покрита манлихера, два нагана, хубави захлупващи се опинци, дебело вълнено кепе, боядисано с орехова шума, което да го запази от студ и вечер да се покрива с него; и бяла вълнена фанела, оплетена от власите в Кожух планина; и пояс дълъг, да ти се замае главата, докато го навиеш на кръста. Ризата да е бяла, копринена, с широки ръкави, които да привърже на две места — над лакътя и на китката; и синьо елече, и още много други неща… Но той на никого не говореше за това. Вечер, легнал на голата земя, преди да заспи, изброяваше всичко, което би искал да има. Понякога бе скромен, а друг път даваше пълен простор на мечтите си. Тогава прибавяше и бинокъла, и дългата френска кавалерийска сабя.

Вечерта се събраха около огъня. Опитаха се да научат от Гоце какво им предстои. Но той не им каза. Никога не говореше, преди да му дойде времето.

От мрака излезе дядо Атанас Нивѝчанлията. Освен своята пушка в другата ръка носеше една мартина. Танас не вярваше на очите си.

— Вземи я — му каза Гоце, — твоя е!

Танас искаше да целуне ръка и на Гоце, и на Нивѝчанлията, и на всички по-стари четници, но само взе пушката и мълчеше. Гоце и дедо Атанас са най-добрите човеци на земята, си мислеше той, а за дедо Атанас дебела свещ ще запаля в черквата, та да го пази свети Георги, защото кой знае колко часа е ходил из планината да донесе пушката.

Гоце отиде да си легне, а Танас седна при огъня, извади голямата бяла кърпа от пояса, която винаги пазеше чиста, и взе да бърше пушката. Двете момчета, които дойдоха с него, искаха също да пипнат оръжието. Танас със свито сърце им позволи да разгледат мартината и я подържат в ръце. Когато си легна на земята, той не я сложи под главата, а я прегърна до себе си, за да я топли. Пушката за него беше живо същество. Така завинаги останаха живи и другите оръжия, които бе имал през живота си.

На другия ден всички влязоха от планината в село Дабиля. Тук Гоце им откри какво да правят. Танас слушаше внимателно. Това бе първата работа, която вършеше с Гоце. С тихия си спокоен глас той им разказа, че Организацията няма пари да купи оръжие. Хора, готови да се борят за свободата, много, но с голи ръце нищо не става. А тук, в Струмишкото поле, живеел много богят човек — Назлъм бей: единствено дете на родителите си. Имал чифлик в село Василево и други чифлици, пръснати по цяла Македония. Накрая попита дали са съгласни да го пленят и поискат откуп за него. Гоце никога не заповядваше. Всеки трябваше да каже какво мисли. Андон Кьосѐто веднага стана и каза, че е съгласен.

— Но да помниш — му каза Гоце, — искам го жив! Нема да стреляш!

— Ами ако той стреля?

— Той нека стреля, но вие нема да стреляте!

Ненапразно Гоце предупреждаваше Андон Кьосѐто. Той беше буен, бърз, зъл и стреляше при най-малка обида. Танас знаеше, че Андон е изпълнил важни смъртни присъди на Организацията. Бояха се от него. Само Гоце можеше да го укроти. Танас вярваше, че Гоце има сила, с която правеше и най-дивия човек смирен.

Миха̀л По̀пето попита дали бейчето е само̀, пазят ли го? Къщата в чифлика укрепена ли е? Местните селяни-милиционери отговориха, че Назлъм бей винаги се придружава от гавази и е невъзможно да се превземе къщата му в чифлика, обиколена с високи дувари. Тогава Миха̀л предложи да слязат няколко души в Струмица и да разберат всичко, което не знаят. Танас си помисли, че очите на Миха̀л са много тъжни. Каквото и да ставаше около него, говореха или се смееха другите, очите му бяха толкова тъжни, че Танас съвсем рядко го поглеждаше. Направи му впечатление, че и останалите рядко гледат По̀пето направо. А всички го обичаха, защото се държеше с четниците като брат и беше много куражлия. Сам, с една пушка и две пачки патрони, обикаляше цяла Македония. Танас се гордееше, че е заедно с такива славни човеци.

На другия ден, преоблечени като майстори, с чукове и тесли в ръце, слязоха в Струмица. Гоце, По̀пето, Андон Кьосѐто, Ио̀ван Реджо и още двама четници. Танас искаше да отиде с тях, но Гоце не позволи. Когато се върнаха, разказаха, че беят често идвал в Струмица.

Един понеделник пристигна човек от града. Беят бил на пазар. Веднага се приготвиха и слязоха към пътя. Мястото на засадата бе много неудобно — сред полето, на самото шосе от Струмица. Повечето се укриха в царевиците по края. Беше септември, но царевицата още стоеше необрана. На шосето останаха Гоце, Миха̀л По̀пето, Андон Кьосѐто. Стойца чорбаджи и Ио̀ван Рѐджо. Селянин милиционер наблюдаваше от едно високо дърво кой излиза от Струмица. Денят прекършваше, а по шосето все още се точеха пазарджиите. Наблюдателят на дървото извика: „Иде!“

Откъм Струмица наближаваше беят, яхнал на кон. Един гавазин, също на кон, го придружаваше. Гоце и Андон, преоблечени като търговци, започнаха да се карат. Викаха колкото им глас държи. Скрит в царевицата, Танас слушаше всичко. Понеже беше мълчал целия следобед, с мъка сдържаше смеха си. Прехапа устни и сълзи изскочиха от очите му. А двамата се караха на турски, което е много по-смешно, отколкото на български.

— Нѐ те пускам! — викаше Андон Кьосѐто, като дърпаше Гоце за ръкава. — Първо ке ми платиш и тогава ке те пуснам!

— Не съм взел нищо от тебе — викаше Гоце. — Пусни ме!

В тоя момент беят стигна до тях. Както всеки турчин, той обичаше да съди раята по друмищата.

— Що е тая гюрултия, бре?

Изведнаж Гоце се извърна и хвана юздата. Конят се изправи на задните крака. Беят едва се задържа отгоре. Йова̀н Реджо стреля по гавазина, но не го улучи. Гавазинът пришпори коня обратно към Струмица. Останалите излязоха от царевицата. Конят на гавазина мина край Танас. Той клекна на шосето и стреля след него, но и той не го улучи. Облачето прах се отдалечаваше все повече и повече. Танас отиде при останалите. Там се водеше истинско сражение. Успял да изтегли пищова си, беят стреля и рани Миха̀л в мекото месо на лакътя. По̀пето се хвана за ръката. Този изстрел беше достатъчен Андон Кьосѐто да забрави обещанието си. С изваден нож, той се хвърли върху коня и заедно с бея се стовари на земята. Конят, без ездач, препусна направо през царевиците и се изгуби. Андон се мъчеше да му извие ръцете отзад, но беят се биеше като жена. Хапеше и дращеше с нокти. Танас и останалите ги заобиколиха и в първия момент гюрежът^[4] толкова ги увлече, че не се сетиха да помогнат на Андон. В това време беят успя да се извърне и ухапа противника си за крака. Тогава Андон му сграбчи с две ръце главата и почна да я удря в земята, докато беят се отпусна. Гоце хвана ръцете на Андон, за да не го убие. Още замаян, вързаха ръцете на бея и го изправиха на крака. Беят не искаше да ходи. Четирма души го вдигнаха на ръце. Вървяха бързо през царевиците, за да стигнат по-скоро полите на планината. Тези, които го носеха, се задушаваха от усилие. Танас държеше бея за единия крак и мислеше, че ей сега ще падне и ще умре. Изведнаж Андон спря.

— Оставете го на земята!

Стовариха го и всички дишаха тежко.

— Ставай, копеле! — извика Андон, като ритна бея. Но той лежеше неподвижен на земята и не мръдна. Голем инатчия, си помисли Танас. Напълно заслужава ритниците.

— Не го ритай! — каза Попо̀то, който едва си поемаше дъх.

Андон не му обърна внимание и извади ножа. Ръгна бея по пищялките. Назлъм изрева и скочи на крака. Андон сложи ножа на пушката, опря го на гърба на бея и го подкара като вол напред. Щом се опитваше да спре, той го подръгваше в задника. Андон не се скъпеше и на псувните. Обезпокоен от забавянето им, Гоце се върна назад точно когато Андон започна речта от най-отбрани български, турски и арнаутски псувни и накрая отново ръгна бея. Гоце хвана пушката на Андон.

— Забранявам ти да го ръгаш с ножа!

Андон седна на земята.

— Хайде ставай! — каза Гоце.

— Нема да стана — каза Андон. — Вземи ти да си го караш сам!

— Хайде — обърна се на турски към бея Гоце. — Ходи! Не можем да те носим на ръце.

Назлъм нищо не отговори.

— Ще върви! — обърна се Гоце към четниците. — Той е добро момче. Вие не го тормозете.

Отначалото беят тръгна, но сетне пак се заинати. Щом Гоце беше по-далеч, Андон го подръгваше с ножа. Танас смяташе, че Андон е прав, защото бяха много уморени. Стигнаха коритото на една река. Цяла нощ вървяха по планината и чак на разсъмване излязоха на Митрошинската гора в Малешевския балкан. Стовариха се тежко на земята. От умора не се сетиха да ядат.някои заспаха направо на тревата. Андон, който се грижеше за охраната на четата, каза на Танас да върже здраво бея с въже, за да могат спокойно да поспят. Озлобен от умора и безсъние, Танас пристегна силно въжето. Беят почна да охка. Увлечен в работата си, Танас не забеляза Гоце, който стоеше над него и внимателно го наблюдаваше.

— Танасе — каза той, — не очаквах това от тебе. Веднага му разхлаби въжетата. Много си го стегнал.

— Баче Гоце — рече Танас, който не можеше да скрие раздразнението си, — човек или е вързан, или не е! Как ще го вържа с охлабени въжета? Ти ми кажи, оти аз не знам.

Гоце помисли малко и се усмихна:

— Щом не може, отвържи го!

Танас учуден го погледна. Само това не очакваше.

— Ти майтап ли си правиш с мене, баче Гоце?

— Не, Танасе, отвържи го!

Танас си помисли, че по-наивен човек от Гоце нема на тая земя.

— Хайде — продължи Гоце, — отвържи го веднага!

Бавно и неохотно Танас отвързва бея. Гоце му помогна да стане от земята. И така, както го държеше за ръка, заведе го в своята колиба.

На другия ден Миха̀л Попѐто замина за България, за да се лекува. Ръката му се бе подула и го тресеше. Гоце определи един човек да слезе при бащата на Назлъм и говори с него за откупа. След човека тръгна Андон Кьосѐто с няколко четника, за да вземе парите. При колибата останаха другите четници. Между тях бе и Танас.

Понеже искаше да бъде близо до Гоце, влизаше без покана при него. Гоце вярваше най-искрено, че ще направи от Назлъм бей революционер. Танас внимателно слушаше разговорите, но в душата си мислеше, че Гоце се лъже. Това съвсем не му намаляваше уважението към него. Той смяташе, че Гоце не е практичен човек. Но тъй като тази дума не беше българска, Танас никога не можа да определи точното й значение. За него непрактичен беше добър човек, милостив, когото много лесно можеш да излъжеш, и не влагаше другото съдържание на думата, което значеше още опитност, ум, находчивост, бързо действие и още други качества, които всички признаваха на Гоце.

— Ефенди — говореше Гоце на Назлъм, — ти си млад човек. Ние се борим и за българи, и за турци. По света има голема несправедливост. Има бедни и богати. Баща ти е спечелил тия пари от нас, от народа. Сега пък ти ще ни върнеш малко от тех, за да помогнем на измъчената рая.

През тия дни живееха спокойно. Сутрин ставаха рано и се миеха на потока, сетне няколко души тръгваха да търсят храна. Понякога успяваха да задигнат овца или шиле от турски къшли, а друг път всички си лягаха гладни. Ядеха веднаж на ден и рядко два пъти. Гоце все повече и повече се привързваше към Назлъм. Беят беше образовано момче, завършил колеж в Цариград. Но останалите четници не му вярваха. Ходеха непрекъснато по него. Придружаваха го даже по нужда. Гоце им се сърдеше за това. Вечер оставаха двама часови да го пазят. Една нощ, когато Танас дълбоко спеше, беят отишъл да пикае. Никой не го спрял. Върнал се в колибата и взел револвера на Гоце. Излязъл пак и до сутринта се спуснал в Струмишкето поле. Танас смяташе, че или часовоите са били заспали, или пък са го видели, но са помислили, че е някой от другарите им. На сутринта, когато се събудиха, още не знаеха за бягството му. Бяха се съблекли до кръста и се миеха на потока. Дойде и Гоце с пешкир в ръка.

— Къде е моят приятел Назлъм? — ги пита той.

Всички спряха да се мият и учудени го погледнаха.

— Ами къде ще е, при тебе е.

— Нема го — каза Гоце.

— Как да го нема!

— Ей така, нема го и това си е!

Затичаха се всички към колибата. Танас влезе пръв. Нямаше никого. Както си бяха голи, грабнаха оръжието и се пръснаха по цялата местност. Върнаха се след няколко часа. Никой нищо не бе открил.

— Ами сега — каза един от другарите на Гоце, — що ке чиним?

— Не знам.

— Беят ке ни предаде.

— Ами! — каза Гоце, който не искаше да признае това. — Нема да ни предаде.

Гоце се наведе и бръкна в шумата. Усмихна се виновно.

— Взел ми е и револвера.

Стана му мъчно за Гоце, че изпадна в такова неудобно положение. Изпита истински страх, че беят е могъл най-спокойно да го убие. Танас не каза нищо, но останалите не се скъпяха в подигравките.

— Хубаво те е наредил! — му рече един стар четник. — Ти, побратиме, сега си като шантонерка. Комитин без оръжие е също шантонерка!

За четниците да наречеш някого шантонерка бе голяма обида. Танас беше чул, че така наричат жените по софийските шантани. Но Гоце преглътна. Само сучеше единия мустак. Танас знаеше, че когато суче разсеяно мустака си, е много ядосан.

— Ти да мълчиш, чу ли! — рече Танас на стария четник и пребледнял се изправи срещу него. — Щом си толкова ербап, защо изпусна бея? Всички сме виновни, чу ли!

Но изведнаж Гоце се засмя с глас и всички около него също се засмяха.

По-късно научиха, че беят слязъл в Струмица и още същия ден взел влака от гара Удово за Солун. Така Назлъм бей избяга и Организацията не можа да получи откуп. Голем майстор е Гоце на такива работи — си мислеше Танас, — но не беше много практичен…