Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (4)

Четвърта глава

Танас се прибра рано в къщи и искаше да изпере чергите на реката. Три пъти годишно той изчистваше цялата къща и изпираше всичко — от дрехите до чергите. Измиваше дъските със сапун и накрая ги намазваше с жълта боя. За Великден даже отвън боядисваше с бяла вар къщата, а стаята със синя боя. Смяташе, че синият цвят придава на всичко нещо благородно. За Илинден и Коледа той също почистваше къщата.

Потърси в бараката дървената бухалка и я намери. Подържа я известно време в ръка и отново я остави на мястото й. Отказа се да иде на реката. Срамуваше се от жените. Сигурно имаше много на реката. Пък и чергите бяха чисти. Нямаше и три месеца, откакто ги пра. Последния път ги натовари на количката и ги откара чак нагоре към село Бистрица, където работеше на шосето. В обедната почивка ги изпра хубаво. Не се срамуваше от другарите, с които работеше.

Сега започна да вади бакъра от преддверието, което му служеше и за кухня. Излъска с „Икономия“ на двора големите калайдисани тепсии, саханите, гюмовете и след като ги избърса, отново ги постави на местата, които им бяха определени още от покойната му жена. Когато тя почина, Танас се постара да остави домакинството такова, каквото тя го бе наредила. Дотогава с нищо не се занимаваше в къщи. Сега всичко правеше сам. Къщата светеше от чистота. Сребърните лъжици, вилици, ножове, ракиения сервиз и големия поднос, подарени на сватбата му, той лъскаше със сода за хляб. Отвори дървения долап. Те блестяха. Отказа се да ги чисти. В сандъците имаше още черги, ямболии, китеници, перници, бродирани с птици, домашно тъкани килимчета и още много други неща, които никога не употребиха.

Събра всички дочени работни дрехи и двата чаршафа. Стопли вода в големия казан на огнището при дувара. Изпра ги. Точно закачваше последния чаршаф на тела и някой потропа на портата. Беше я залостил предварително, понеже не искаше да го видят с тия женски занимания. Избърса си ръцете. Отвори портата. Влезе Га̀беро, приятел от Европейската война. Беше пенсионер, макар и много по-млад от Танас.

— На разсъмване тръгваме на срещата при границата. Ти ще дойдеш ли?

— Кои сте?

— Аз, Туше Касапино, Мицо Кехайов, Трайко и брат му Андон.

Това бяха все другари на Танас от русалийската трупа, която той води три години.

— Къде ще е срещата?

— Нѐ знам точно. Некъде при Петрич.

— Ще дойда — изведнаж реши Танас, понеже следният ден беше неделя и той нямаше какво да прави.

— Много народ ще иде. Некои тръгнаха още от днеска. Нас ще ни откара Кольо Унчето с големия камион.

— Само да не е пиян… — рече Танас.

— Като е пиян, кара по-хубаво!

— А Пѐро викахте ли го?

— Туше не иска. Ама ти каквото кажеш, дедо Танасе!…

— Да викнете и Пѐро! — рече Танас. — Туше, щом е могъл да играе три години на едно хоро с Пѐро, и сега ще го търпи!

— Ще го викам, дедо Танасе — каза Га̀беро, не много доволен. — Храна не взимай! Туше е приготвил наденици, салами и други работи.

— Аз ше взема вино — рече Танас. — Останало ми е в бъчвата. Таман да го допием. А къде ще се сбирате?

— При градинката на площада, та да можем да и две пейки в камиона.

Га̀беро бързаше и Танас не го спря.

— В три часа през нощта ще тръгнем.

— Добре — рече Танас. — Да вземете и Пѐро, чу ли?

Га̀беро излезе.

Пѐро е голем разбойник, си помисли Танас. Асъл, от власите какво ли добро е излезнало!… А може и да е улав. Има улави, дето не можеш веднага да познаеш, дори до края на живота им. Танас се беше грижил за Пѐро почти целия му съзнателен живот. Още четиринадесетгодишно момче го взе в русалийската трупа, понеже беше сирак и скиташе гладен из града. Не сбърка. Момчето имаше нещо в кръвта си и стана голем танцьор. Това, да си голем танцьор, не значи да си умен. Даже нема нищо общо. Може и аз да не съм никак умен, ама се крия така от хората, та да не разберат… Дали пък да си голем танцьор, значи да си улав?… Танас знаеше, че е голям танцьор и не защото той така сметаше, а защото хората така казваха. Но Пѐро не требваше да го вземаме в трупата. Нищо свестно не научи при мъжете, а започна да пие. Все пак никой не го учеше да убива… Танас му стана кум на сватбата, сетне свидетел по делото, когато наръга с нож жена си… А една нощ Танас не спа. Беше февруари и голям студ. Комунистите имаха вече властта. Седеше пред масата буден и се вслушваше в тъмнината. На разсъмване чу изстрелите откъм гробищата. Разстрелваха осъдените от Народния съд. Танас не знаеше точно за какво ги разстрелват. Сигурно комунистите имаха право. Дълги години се натрупва омразата. Но там, на гробищата, освен офицери и полицаи, имаше един бивш четник. През тая нощ Танас се молеше дано бог даде лека смърт на Нако, негов стар другар още от похода към Цариград. Беден човек, си мислеше тогава Танас, с билюк деца, ама буда̀ла! От немотѝя стана контрачетник, последната му служба в объркания му живот. Иначе беше смел и решителен. Но будала̀!

Танас смяташе, че тъкмо тъй трябваше да стане, но му беше жал за човека. Не можеше да забрави трудните изпитания, прекарани заедно. Изстрелите следваха един след друг и дълго продължиха. Сега настъпи тишина. В тишината за последен път се чу автоматичен откос. Танас чакаше да съмне, за да отиде лично на гробищата. Някой силно потропа на портата. Той отвори. Влезе Пѐро. Вкара го в стаята. По вида му разбра, че се е случило нещо лошо. Не го попита. Наля му пълна водна чаша с ракия. Пѐро я изпи наведнаж. Целият плуваше в пот. Разкопча окъсания си балтон и от кобура извади големия маузер. Сложи го на масата пред Танас. Падна на колене и му хвана ръката, като я целуна. Танас не си изтегли ръката.

— Е с тоя пистолет утепах Нако и другите — каза Пѐро. — Вземи го и ме застрели!

От объркания разказ Танас разбра, че когато прочели присъдите на гробищата и е трябвало вече да почват, комунистите, все млади момчета, се много смутили и не можели свястно да стрелят по вързаните. Някой от тях се сетил за Пѐро. Изпратили кола до града и бързо го довели. Той им рекъл: „Дайте ми тежък пистолет!“ Дали му два… „Докато стрелям с единия, ще пълните другия“ — пак им рекъл Пѐро и застанал над първата яма. Така започнал да ги разстрелва един по един в тила, но светлината била слаба и работята не вървяла бързо. Някои от осъдените заплакали, а ония взел да се гърчи и пяна излизала от устата му. Тогава Пѐро чул Нако да вика от задната яма: „Пѐро, моля ти се, ела и ме застрели.“ Но Пѐро го оставил най-накрая, без да знае защо.

— Сигур, оти ме помоли — каза той на Танас.

Пѐро плачеше и искаше Танас да му прости. Танас лълго го слуша и накрая го изпрати на улицата. На времето малкото момче Пѐро чу от русалиите разкази за много убийства, с най-пълни подробности, и разбра, че човешкият живот не чини пукната пара. Дълго време след това Танас не му говореше. Често го виждаше да скита по улиците. Пѐро падеше от ден на ден все по-надолу. Ходеше окъсан и пиян. Сетне Танас се смили. Даваше му някой лев или го водеше в къщи, за да го нахрани. Всичко това правеше, защото се считаше донякъде виновен. Разбра, че и от думи човек може да се научи да убива. Тъкмо затова днес настоя прел Га̀беро да дойде с тях и Пѐро. Щом е играл на едно хоро с нас, не може да го пъдим!…

А нас кой ни научи да убиваме? — помисли Танас. — Кой направи така, че станахме страшилище в очите на хората? Та не бехме ли и ние от майка ро̀дени? Не бехме ли израсли сред братя и сѐстри? Не живеехме ли сговорно с комшиите? Не жнѝехме ли заедно със селото? Не ходехме ли на печалба в Арджанския гьол? Не играехме ли хора̀ на събори? Не говеехме ли на постите? Не се ли причестявахме като всички? Не жалехме ли за умрелите? Не ни ли даваха салѐп, когато кашляхме? Не бехме ли дѐца като сички дѐца? Кой направи това от нас?… Върховистите, техната мама, и само върховистите! — отговори гласно Танас, като гледаше втренчено прострения бял чаршаф. Това беше единствената дума срещу толкова много въпроси. Но им направих много кръстове, си каза той, понеже имаше нужда да се успокои. Едни дървени, други каменни и стърчаха полузарити в земята над буренясали гробове.

Те бяха пръснати по цяла Македония, но най-много по Горноджумайско, където борбата бе най-люта. Сега той ги събра на едно място и остана доволен от себе си. Но само за миг, защото видя други кръстове, не по-малко на брой. Това бяха гробовете на неговите побратими, паднали от ръката на върховистите. Не турците ни научиха да убиваме. С тех бехме врагове от друга кръв и вера. Чужди! А върховистите беха наша кръв, наш народ… Те беха болестта на нашта революция. Заразиха я и не можа да се излекува. Така си линееше, докато умре. Късно се сетихме за върховистите!… Наистина след аферата мис Стон Гоце направи съвещание в Кюстендил за борба с тех. Дойдоха много воеводи. Дойде и Аргир Манасиев. Тогава Танас за пръв път го видя. Но докато се трепеха с мис Стон, върховистите почти беха превзели Джумайски район и когато се върнаха в Лешко̀, не можаха веднага да разберат колко много са загубили. Верно, Лешко̀ остана техна крепост, но другите села беха вече заразени.

А в началото не беше така. Организацията имаше селата и отсам Струма, и оттатък Струма. Хората ги приемаха добре и даваха, според възможностите си, храна и подслон. Поборниците, останали от Кресненското въстание, също поддържаха желанието за свобода между съселяните си. Четата завари още живи Никола Джарката, дядо Илия Караджов, дядо Деспот, дядо Гошо. Те първи ги приеха в своите къщи. Но трябваше оръжие! А за оръжието — пари… Изпървом хората, трогнати от думите на Чернопеев, се разплакваха и казваха: „Воловете ке продадем, па̀ри ке найдем!“ Отпосле сякаш свикнаха с четата и първото въодушевление мина. Когато Чернопеев истински ги притисна за пари, те започнаха да се измъкват един по един. Селяните беха бедни, но не чак толкова, та да не намерят некой лев за оръжие. Една вечер Чернопеев каза на четниците: „Стига сме ги галили! Ние живота си даваме за техната свобода. Ще обърнем другия тефтер.“ Обърнаха другия тефтер. Започнаха да определят кой колко трябва да даде. Така успяха да въоръжат не малко селяни. Всичко щеше да е хубаво, но тогава дойдоха върховистите… Тези думи звучаха в душата на Танас като предвестник на ВСИЧКИ ЗЛИНИ. Те бяха тръбният сигнал, който предупреждаваше гибел на революцията. Всичко щеше да е хубаво, но тогава дойдоха върховистите, често си повтаряше Танас в своя живот.

И те дойдоха точно когато Чернопеев обърна другия тефтер. Дойдоха като грабливи животни и отнеха всичко, дето бяха градили камъче по камъче. Те дойдоха, когато започна недоволството сред селяните. Взе да им се свиди коматът ръжен хляб или парчето изсушено сирене. А четниците ке бяха повече от десет на брой и ядяха само веднаж. Щом се борим за тех, ще ни хранят — казваше Чернопеев, и това беше справедливо. Не може да си овчар на стадо и да не издоиш овцете — си мислеше Танас. Но селяните мислеха другояче. Първата радост премина и отстъпи на отлива. Върховистите дойдоха при отлива. Дойдоха с пари и пълни чували с лъжи. Те плащаха на селяните храната. Плащаха и на куриерите си. Предварително носеха оръжие и го раздаваха на селяните. А когато селяните им даваха пари, слагаха си ги в джоба, защото оръжието вземаха безплатно от България. Цар Фердинанд им го даваше. Как можеше тия бедни революционери да се мерят с върховистите, пълни с лири? И кой селянин на тоя свят щеше да предпочете да храни гладни и боси момчета за некаква си свобода и да изпусне лирите, които върховистите сипеха, дето минеха? Та единствените пари, получени на куп, беха от аферата мис Стон! Стигаха ли за цела Македония?… Всичко щеше да е хубаво, но тогава дойдоха върховистите, пак си повтори Танас. Кога точно, той не знаеше. Те се промъкваха като крадци в тъмната нощ, стъпваха тихо, държеха се дружелюбно, беха щедри, те сякаш от никого нищо не искаха. Само искаха от селяните да им позволят да се борят за тех. От това по-хубаво — здраве!…

За Танас борбата с върховистите започна един следобед…

Четата денуваше в една плевня, уморена от нощния преход. Когато мръкна, слязоха в крайната къща на Покровник. Четниците насядаха да вечерят.някой потропа на вратата. Влезе запъхтян селянин.

— Бай Христо, я у църквата върховистка чета!

От учудване хапката щеше да падне от устата на Чернопеев. За пръв път чуваха за върховистка чета тук!

— Да не е дедо Дончо Златков, бре?

— Не е — каза селянинът. — Нова чета е. Дошли са от България.

— Ставайте! — извика Чернопеев.

Оставиха яденето и бързо всички си приготвиха оръжието и стегнаха цървулите си. Почти бегом стигнаха до черквата и я обградиха. Но върховистите още преди това успели да се измъкнат. Дойде един селянин и им каза, че са избягали към село Железница. Веднага тръгнаха. Нощта беше много тъмна. Вървяха дълго, но никого не можаха да хванат. Четниците бяха пребити и станали гола вода от тичането. Измъчваше ги и гладът. Хубавото ядене така и си остана в Покровник, заради което всички тайно въздишаха.

— Ха̀ поседнете! — каза най-сетне Христо.

— Аз ще ида малко към тая височина — рече му Танас.

Дойде с него и Кръстьо Асенов. Изкачиха се с последни сили.

— Сѐдни — рече Танас — и па̀зи тихо!

— Защо? — попита Кръстьо.

— Слушай къде ке прилаят кучетата.

По едно време в далечината се чу лай на няколко кучета.

— Не може да се разбере точно къде са… — каза Кръстьо.

Но Танас разбра ясно:

— Да слеземе веднага. В големата махала са.

Христо Чернопеев вдигна отново пребитата чета. Кучетата продължаваха да лаят. Стигнаха до една къща.

— Тука е — рече Танас.

Обградиха я. Но върховистите и оттук се бяха вече измъкнали през задната врата. Танас видя как бягат някакви хора по височината. Безсмислено беше да стрелят и да ги гонят. Влязоха в къщата, за да разпитат стопанина.

В това време четниците вкараха в стаята четирма души с юнашки униформи и на калпачетата им имаше лъвчета.

— Къде ги намерихте? — попита Чернопеев.

— У яслите.

— Елате тука, бре! — каза той. Някой му подаде газена лампа и той освети лицата им, побелели от страх. — Кои сте вие?

— От четата на Иван Пашалѝята сме.

— Що тѐрате майка си тука и що бѐгате?

— Не знаеме. Той побѐгна и ние по него.

— Кой ви изпрати от София?

— Генерал Цончев.

— А, така значи, генерал Цончев… И какво ви рече на сбогуване?

— Рече ни да дойдем в Джумайско, а като се върнем, ще ни платят.

— Значи сте пла̀тени?

— Не са ни дали още пари.

— А искате ли да дойдете в моята чета?

— Да дойдеме, ама вие ни гоните.

— Не ви гониме. Искаме само да разберем кой за какво се бори.

— На нас ни разправяха, че требе първо да се ударим с турците и веднага ще дойде българска войска. Така ще освободим Македония. Не знаехме, че имало две партии да се борят за Македония.

— Така ли се вдига въстание? Ще изгорите само народа!… Който иска, да тръгне с нас!

— Не можем да дойдем, имаме да получаваме за два месеца заплата.

— Значи от два месеца сте тука! Ами… ако и ние ви платим?

— Е, колко ще дадете?

Чернопеев се измахна и удари един шамар на момчето, което говореше и за четирмата. То се завали на пода.

— В нас пари нема! — викаше побеснял Чернопеев. — В нас въшки има! Който е революционер, му требе само една кора хлеб, па където умре, там да умре! Такива сополанковци като вас не искаме! Веднага да си ходите у дома, докато сте още живи!

Ако беше Яне, немаше да ги пусне, си каза Танас. Христо си е все по каяфетите!…

Четирите момчета бяха хлебарски калфи от София. Оставиха ги в същата къща, а четата тръгна по пресните следи на върховистите. Посоката водеше към село Мощанец, но сетне следите извиваха и се загубваха към крайната махала на село Железница. Там имаше само една къща — на дядо Христо Пандурски, личен приятел на Гоце и негов ятак. Цялата чета спря пред високия дувар.

— Не може да бъде! — каза Кръстьо Асенов. — Ако и дядо Христо е почнал да предава, какво остава за другите?…

Но Чернопеев не беше от тия, дето се колебаят.

— Веднага да се обсади къщата, та ако ще да е на султана!

Танас се залепи край портата и почука с приклада на пушката. Той познаваше отпреди дядо Христо. Пазеше се да не стрелят от двора.

— Дедо Христо… дедо Христо… — извика Танас. Никой не отвори. Танас започна да удря силно по вратата. Счу му се, че нещо шава в двора.

— Дедо Христо, о̀твори!

— Кои сте вие? — се чу гласът му отвътре.

— Аз съм — рече объркан Танас.

— Е, кой си ти?

— На Гоце Делчев другар.

— Сега не отварам.

— Оти?

— Като съмне, тогава.

— Вече съмва.

Отвътре повече не се чу глас.

Почнаха да излизат козарчетата и по околните махали се появиха хора. Чернопеев не даде заповед да се нападне къщата. Имаше уважение към тоя стар ятак на Гоце. Той нареди четата да се изтегли нагоре към плевнята, за да не направят пакост на селяните. Пък ако Иван Пашалѝята с хората си е в къщата, ще почнат бой, даже да е ден.

— Или те, или ние! — приключи речта си Чернопеев. Плевнята беше на стотина крачки от къщата. Вдигнаха се и отидоха там. Дядо Христо все още не отваряше портата. Прибраха се вътре да полегнат. За часовой се падна Кръстьо Асенов, който беше най-здрав от всички и не показваше никаква умора. Танас се изтегна върху сеното. По едно време някой го настъпи по крака. Видя Кръстьо, който дърпаше Чернопеев. Той се събуди.

— Дедо Христо извади коня — каза той на Чернопеев. Всички излязоха. Дядо Христо, възседнал черния си ат, препусна нагоре към централната махала на селото. Той куцаше с единия си крак и се подпираше с тояга, затова, щом тръгнеше на далечно разстояние, яздеше коня, за който се грижеше много.

Чернопеев предупреди да се внимава, защото след дядо Аристо може да излезе Иван Пашалѝята. Но в къщата не беше останала никаква чета. Още рано през нощта те се изтеглили в централната махала. Дядо Христо отиваше сега при тях. Събрали се там чорбаджиите и четниците на Пашалѝята. Той настоявал много да ги обадят на турската войска. Така и решили. Изпратили човек право в казармите.

Към обед се чу свирка откъм върха. Четниците, оставени за наблюдатели, даваха сигнал.

— Иди, Танасе, и виж какво става — му каза Христо. Даде му и бинокъла. Танас изтича към върха.

— Що има?

— Сло̀жи бинокъла — му казаха четирмата.

Танас внимателно го нагласи. По шосето край Струма вървеше турска войска. Челото на колоната се насочваше към Железничния мост, за да премине Струма право към тях.

Танас се върна в плевнята. Всички разстанаха. Тичаха към върха. Когато отново погледна долината на Струма, Танас и с просто око можа да забележи, че цялата войска вече се е извървяла по моста, а една група от трийсет-четирийсет души минаваше на лодки реката при Покровник. На всички стана ясно планът на турците. Тия по моста щяха да ударят плевнята отпред, а тия от лодките — в гръб. Първите бяха далеч. Щеше да мине повече от час, докато пристигнат.но другите вече изкачваха височината над Мошанец. Чернопеев реши да се справи с тях. Трябваше да се задържат, докато дойде нощта…

Това бе първото голямо сражение с редовна турска войска, в което участвуваше Танас, и то посред бял ден. Нямаше накъде да бягат.над тях бяха граничните постове, а в съседното село също имаше аскер. Никой от четниците не се страхуваше. Всички бяха любопитни как ще свърши сражението.

Чернопеев даде заповед да се изкопаят окопи. На самия връх имаше струпани скали и камъни. Всеки си избра удобна позиция. На най-високото място на скалите Чернопеев постави Гоне Бегинин. Кой го дявол довлече при нас, си мислеше Танас. Имало е да се извърши съдба… Кога точно дойде Гоне в тяхната чета, Танас не можеше да си спомни. Но тоя човек още от началото не му хареса. Беше много едър и тежък мъж. Най-старият между тях, около 40 години. Дълго време шетал с разбойнически чети. Не си знаеше силата. Можеше да стане и воевода, но беше много улав. Имаше си нещо в мозъка, мислеше Танас. Докато му кажеш „стой!“ и убиваше човек за нищо. Паднеше ли му пиене, не ставаше, преди да изпие всичко. Но това, дето най-много учудваше Танас, беше гневът му. Ужким го гледаш мирен, даже се смее, и отведнаж му се качи кръвта в главата. Тогава не знае какво прави и налита да коли. Сетне — като че ли нищо не е било!… Хванали го с неговите арамии. Другите избили, а Гоне приели да се покръсти и стане истински революционер. По онова време Организацията издаде заповед да се избият всички стари чети, които не се подчиняват и пакостят на делото. Види се, и Гоне е попаднал в тия, на които беше простено. Много от тях станаха примерни революционери. Дедо Илия Кърчовалията не беше ли арамия? А сетне стана най-верен другар на Гоце. Но Гоне беше побъркан. Това Чернопеев не можеше да знае. Взе го, защото в цела Македония немаше по-добър стрелец от Гоне. Божия дарба, си казваше за него Танас. Улав е, но има дарба. И така, при това сражение, Гоне поставиха най-високо, за да покаже дарбата си…

Бяха напълно готови. Войниците откъм Мощанец наближаваха. Местността, по която вървяха, беше съвсем гола. Турците не очакваха да заварят никого на върха. Вървяха като на учение. Четниците ставаха все по-неспокойни. Чернопеев даде заповед никой да не стреля. Аскерите се пръснаха във верига, но пак се движеха яваш-яваш… Пред тях крачеше едър чауш с големи мустаци. Ходеше спокойно, сякаш на пазар, и държеше пушката си за цевта, преметната като тояга на гърба. Личеше, че е бабаитин. Танас лежеше от дясната страна на Чернопеев и ясно слушаше неговите заповеди.

— Всеки да избере по един човек и го вземе на нишан^[1]! Като гръмна аз, всички по мене да гръмнете! Колкото сме ние, толкоз турци да паднат! Сетне, без да чакате заповед, да дадете още залпове по другите турци!

Веригата наближаваше. Точно срещу Танас вървеше чаушинът със засуканите мустаци.

— Побратиме — тихо прошепна Танас на Чернопеев, — тоя пезевенк^[2] ке ми стъпи връз главта…

— Ти нема да стреляш по него — каза Чернопеев. — По него да стреля Тошо Врачанчето!

А Тошо лежеше от лявата страна на Чернопеев.

— Ти ще го застреляш — му каза Чернопеев, — защото си си баш чауш, и той е баш чауш. Де да видим кой кого ке утепа!

Тошо Врачанчето беше бивш подофицер от българската армия.

Турците бяха съвсем близо. Танас помисли, че от такова разстояние могат и с камъни да ги избият. Чу се изстрелът от пушката на Чернопеев. Дотогава никой не смееше да натисне спусъка. Това беше неписан закон. Началото на сражението винаги даваше воеводата. Танас, който предварително държеше на мушката един аскерин, гръмна и той падна по очи. А чаушът стоеше стъписан и не беше разбрал още какво става. Чу се едно „тум“ в тишината. Чаушът се завъртя около себе си и рухна. От напрежение Тошо Врачанчето не беше стрелял с всички, а чак след първия залп. Турците побягнаха назад. Мястото беше голо и много читаци бяха нападали в най-различни положения. Само малка група успя да се добере до чешмата в ниското. Те се притулиха зад нея. Един от тях извади бяла кърпа, закачи я на щика и почна да я размахва. Танас помисли, че се предават, но сетне разбра, че прави знак на тръбача да предупреди за помощ тия откъм Железничкия мост. Тогава Гоне показа дарбата си. Тъкмо тръбачът вдигна бурията^[3] да свири, Гоне го повали с един изстрел право в устата, както по-късно разбраха. По групата зад чешмата нямаше смисъл да стрелят. Обърнаха се да чакат аскера откъм Железничкия мост. Само Гоне от високите скали остана да ги държи под обстрела на своята пушка. Щом някой от тях се опитваше да се надигне, и пушката на Гоне гръмваше.

Първата верига откъм моста наближи. С прибежки започнаха да заобикалят върха, защото се стъмваше. По едно време Танас усети, че няколко куршума изпищяха над главата му. Към него прилази Митьо Щинаков.

— Танасе, Анаки го убиха…

— Трай, бре! — рече Танас, който не искаше другите да разберат. Той полази назад към Чернопеев.

— Бай Христо, Анаки е убит.

Христо помълча.

— Ако се отървем само с него, добре ще е… — каза той. — Иди да видиш какво е станало!…

Когато се промъкна до Анаки, видя му се като заспал. Куршумът го бе ударил в челото.

— Мито, ѐла да ми помогнеш да го съблѐчем! — извика Танас.

Никой не му отговори. Мито се бе уплашил и отдръпнал назад. Танас лежеше до Анаки и чакаше съвсем да се мръкне, за да се надигне. Правило беше, убият ли четник, останалите да го съблекат до голо и му вземат дрехите и оръжието. Целта беше турците да не разберат с кого са имали работа, за да не гонят мирните селяни, ако убитият има роднини.

Колкото повече настъпваше нощта, толкова огънят на турците се засилваше. Бяха успели да обградят височината отвсякъде. Отсрещните баири също се напълниха с аскер. Анаки продължаваше да лежи до Танас като жив. Струваше му се, че ще проговори. Даже малката черна шапчица стоеше на главата му. Танас разбра, че тая шапчица го е изяла. По нея турчинът е взел добър мерник, когато Анаки се е надигнал. Танас се опита да обърне трупа му, но не можа. Успя само да изкара патронташа и да му измъкне пушката. Ножът му остана отдолу, понеже Анаки лежеше върху него. До Танас прилази Гоне.

— Чернопеев нареди бързо да изпукаме по две пачки патрони и да прекъснем. Щом хвърли камък, всички да се съберем при скалите.

Започнаха да стрелят. Залпът беше голям. Чернопеев хвърли тежък камък. Танас и Гоне се затичаха право към скалите. Залегнаха в кръг. Всички се събраха. Чернопеев попита:

— Кой от вас успе да види къде е най-слабото на турците?

В един глас рекоха:

— Където избихме баш чауша, по посока на Мощанец.

Турнаха ножовете на пушките и се затичаха надолу във верига. Тичаха, докато душата им излезе. Отникъде нито един изстрел не чуха. Имали са късмет, защото според Танас, се бяха промъкнали между турските засади. Може и да са ги усетили, но не са искали да ги закачат. Танас знаеше, че турците не са никак страхливи, но имаха тая слабост, че се бояха от нощта. Затова винаги, ако една чета попаднеше в обкръжение и се държеше, докато мръкне, по правило след това успяваше да се измъкне.

Добраха се над село Мощанец. Не починаха, а поеха към Струма. Тичаме като псета, си помисли Танас. Стигнаха село Бучино. Откъм Железница се чу силна стрелба. Турците се биеха с празната височина и трупа на Анаки.

Наредиха се във верига и тръгнаха. А тая пуста граница, си спомни Танас, била на двеста-триста крачки, само че ние не знаехме. Обикновено се прехвърляха при Дреново. Тъкмо излязоха на билото и се изпречи турски пост. Пред него имаше навес като малко чардаче и там стоеше турски войник. Танас беше крайният от веригата към поста. С насочена пушка той се устреми право към часовоя. Изглежда, че останалите от поста спяха вътре. Като го видя, войникът се смрази. И Танас не беше много спокоен, но стоеше с насочена пушка в гърдите на войника. Беше едно младо момче с лунички по лицето. Изчака, докато другарите му се измъкнат на българска територия. Сетне заднишком, като държеше пушката си все насочена, се отдалечи. Изведнаж се обърна и побягна след другарите си, колкото му крака държат.намери ги насядали в една ливада, пребити като псета. Починаха малко и пак поеха. Навлязоха в бахчите и тръгнаха покрай някаква рекичка. Стигнаха до една воденица. Пред нея седеше воденичарят.

— Ела тука, приятелю — му каза Чернопеев. Воденичарят дойде.

— Имаш ли ракия?

— Имам.

— Донеси едно котленце.

Бяха толкова уморени, че само ракия можеше да ги оправи. А беха гладни!… Танас не можеше да каже с думи. Човекът донесе едно котле около две оки. Докато пийнаха по една чаша ракия, той им приготви и пържени яйца със сланина, сирене и много хляб. Чернопеев му даде пари, но той не прие. Много ни пазеха тия човеци по границата, си спомни Танас. Много ни гледаха… Наядоха се до пръсване и полегнаха под едни сливови дървета. Оставиха само часовоя. Танас бързо заспа. Към два часа следобед при тях дойде български граничен поручик с двама войници.

— Добър ден, какви сте вие?

— Както ни гледаш — каза Чернопеев.

— Защо сте с оръжие?

— Защото сме македонски революционери.

— Откъде идете?

— Ей оттам! — махна неопределено с ръка Чернопеев.

— А сега къде отивате?

— Нашиот пат се не знае.

— Трябва да ви е известно, че в България има закон и ще ви заведа в Дупница.

— Щом е такъв законът, ще го изпълним — каза Чернопеев примирително, но Танас знаеше, че тая кротост е само хитрина.

— Да тръгваме! — каза поручикът.

— Сега не можем — отговори Чернопеев. — Много сме уморени. Ще починем малко и по хладина ще тръгнем.

Поручикът се съгласи. Каза само, че Дупница е далеко и трябва по-рано да се стегнат.

— Не се бой — му рече Танас. — Денем недовиждаме, но щом се стъмни, ходим като разпрани. — А на акъла си каза — немаш кабаат^[4]!…

Чернопеев извика Танас при себе си.

— Мини по всички другари. Кажи им, че като дойде време, ние ще тръгнем по нашия път, а поручикът нека ходи където си иска! Ако вземе да пречи, ти и Гоне го вържете!

Четниците не бързаха и си починаха хубаво. От нетърпение поручикът взе да тъпче тревата по ливадата.

— Хайде, момчета! Късно стана вече.

Чернопеев даде заповед да тръгват. Поеха в колона по един. Танас остана заден патрул. Пред него вървеше Гоне. Колоната изви право към границата. Водеше я Чернопеев и избърза много напред. Поручикът с войниците се спря.

— Воеводо — извика той, — пътят не е там!

— Ние знаем пътя — му рече Танас. — Оттук е по-право.

Поручикът изведнаж разбра, че му се подиграват.

— Що ги гледате, стреляйте! — извика на войниците. Танас се обърна с насочена пушка. Но те и не мръднаха от място. Единият от тях каза на поручика:

— На ти пушката, господин поручик, па ти стреляй! Ние по революционери не стреляме.

Имаше едни тракийски войници на границата, си спомни Танас, злато момчета! Много ни помагаха. Понякога преграждаха целата граница и ни даваха свободен коридор за турска територия.

И така, поручикът се сърдеше и псуваше войниците, а четата продължаваше да се изтегля и се загуби в тъмнината…

Това беше единственото големо сражение, което дадохме турците в Джумайски район, си помисли Танас. И то по предателство на върховистите! Не ни оставяха да се борим с турците. Всичките ни битки беха с тех.

От корен ще измъкнем тая върховистка зараза! — повтаряше често Чернопеев. Но не я измъкна. Заразата се разпространи бързо, докато накрая върховистите образуваха свой Горноджумайски район и, по преценка на Танас, станаха далеч по-силни от четата на Чернопеев. Те вече не се бореха с турците за свободата на Македония, а се бореха за собствения си живот. Не знам дали така е било по цела Македония!… Може би само в Джумайско. Но силите на революцията отидоха за бой с върховистите и когато требеше да вдигнем въстание, бехме вече капнали…

За да се засили четата, дойдоха нови момчета. Станаха 24 души. Имаше трима гимназистчета от София. Те не можеха да ходят и краката им бяха все побити. Дойде и Благо, малкият брат на Танас. Но нищо не помогна. Едно по едно селата се откъсваха. Покровнѝк, Дъбочица, Сухострѐл, Желѐзница, Тросково, Докатѝчево, Сушѝца… Върховистки център на района стана Желѐзница. Селата, които контролираше четата на Чернопеев, бяха Лешко̀, Га̀брово, Караджево, Сѐлище, Логода̀ж, Дрено̀во, Елѐшница, Клисура, Бучино. Между тия села се образува граница, по-страшна отколкото между България и Турция! Върховистите се мъчеха да навлязат в техния район…

В началото все още вярваха, че могат да се разберат с тех, че ги дели само дивотията им. Затова Чернопеев предложи чрез писмо на Иван Пашалийски да се срещнат в Падеж. Той обеща да дойде, но никакъв не се вестяваше. Пак изпратиха куриер, тогава Пашалѝята му каза, че ще чака Чернопеев в село Дъбочица. Посъветваха се помежду си. Разбраха, че иска да ги вкара навътре в района и там да ги избие. После щеше да се оправдае, като каже, че са нахлули в неговите села и е трябвало да се брани… Чернопеев се много ядоса.

— Щом нека така, ще му идем там! — рече той на четниците.

Повечеряха и тръгнаха. Крачеха един след друг по тясната пътека, която минаваше по билото между Падеж и Габрово. Имаше много облаци и беше тъмно като в рог. Преден патрул вървеше Тошо Врачанчето. Чернопеев ги предупреди да стъпват тихо и да не разговарят.

В същото време Иван Пашалѝята тръгнал към Падеж, за да устрои засада над самото село. Така двете чети вървяха една срещу друга, без да знаят, само че Пашалѝята се движеше с десетина крачки по-ниско. Щяха да се разминат. Когато техният заден патрул се изравни с предния патрул на Чернопеев, прилаяха кучета и всички се заковаха на място. Танас чу как някой отдолу извика на турски „дур!“. Изгърмя пушка съвсем близо до Танас. Той залегна.

— Легайте всички! — викна Чернопеев.

Тъкмо успяха да залегнат и отсреща се раздаде залп. Куршумите изпищяха над главите им. Почнаха да стрелят и те. Бяха толкова близо един до друг, че Танас виждаше огъня на пушките им. Чернопеев пръв се окопити.

— Огин!… Техната майка… — извика той.

Танас помисли, че това е турска засада, защото към Габрово войската имаше палатки. Изведнаж някой отсреща изстена.

— Не стреляйте бре, братя!…

Беше гласът на Иван Пашалѝята. Ранен в ръката, сега пъшкаше и викаше „братя!“.

— Избийте ги! — викна пак Чернопеев. — Ни един да не остане! А тебе, Иване, жив ке те дерем…

Продължиха да стрелят. Убиха още две момчета на Иван Пашалѝята. Някой в тъмнината почна да плаче:

— Защо стреляте бре, братя? Ние сме българи!…

— А вие що тѐрате майка си тука! — извика Чернопеев и пак почна да псува.

Боят продължаваше. По едно време към Танас почна да лази Тошо Врачанчето и стенеше. Танас му разкъса ръкава на куртката. Един куршум от кримка му бе откъснал много месо. Виждаше се и костта. Стрелбата престана. Четата на Иван Пашалѝята побягна. В тая тъмна нощ никой не ги подгони. Събраха се в ниското. Бяха пленили три момчета, но и Пашалѝята бе хванал две гимназистчета. Танас не видя брат си. Попита останалите.

— Тука беше некъде… — каза един четник.

Танас се върна нагоре. Намери го сгушен в един шубрак. Мястото на раната беше срамно и той не искаше да излезе.

— Ра̀нен ли си? — го попита Танас.

— Не знам — каза брат му, — нещо в панталона ми е жежко.

Танас го накара да прилази. Разряза му панталоните.

Един куршум минал в бута отзад. Взе да го превързва и му говореше.

— А Чернопеев на кой рече да залегне? Защо стана?

— Не ми се карай, баче. Видех до мене Нунков се повдигна и аз по него… — отговори брат му, като си бършеше с ръка сълзите от лицето.

— Е тогава нека ти е!…

Оттам отидоха в Лешко̀. По целия път Танас носеше брат си на ръце. Отново изчисти и превърза раната му. Двамата с Тошо Врачанчето ставаха все по-зле. Почна да ги тресе. На другата вечер Танас с четирма другари отведе ранените в Дупница. Прибраха ги в болницата. Бяха млади и силни и след един месец се изцериха. Тошо Врачанчето се върна, а Чернопеев не позволи брата на Танас да бъде в четата му. Писа даже писмо в София по този повод. Оттогава по цела Македония не позволяваха двама братя да са в една чета, та ако единият падне, другият да остане жив. По-късно изпратиха Благо в Одринско. Там и го убиха в сражение с турците. Танас много жалеше брат си. Немаше даже портрет от него. Беше послушно и кротко дете. Обичаше много баче си и все нещо му разказваше. Баче Танасе това, баче Танасе онова… Но когато си го спомняше, винаги го виждаше скрит в шубраците, ранен отзад и не смее от срам да излезе… Виждаше и лицето му, цялото в сълзи. Дано барем, като са го убили, да не се е мъчил много! Но това бяха само думи, защото Танас знаеше от разказите на другарите му, че са го ударили с щик в корема и цял ден се е мъчил, докато умре. Оттогава Танас особено намрази Иван Пашалѝята. Ако му паднеше жив, със зъби щеше да го изеде!… Но така се случи, че никога не му падна. Между тях и върховистите имаше вече много трупове. Никой не можеше да спре самоизтреблението.

И все пак можехме да ги избием, с мъка си помисли Танас. Беха в капана, но никой не искаше да цапа ръцете си с братската кръв на осемдесет души. Веднаж дядо Рамазан, турският по̀ляк от село Церово, им помогна да ги хванат. Още когато отидоха за пръв път в района, дядо Рамазан стана техен човек. Обичаше много четниците. Той стана най-добрият куриер на Организацията в Джумайско. Турците беха такива. Предатели никога не ставаха и думата им беше дума. Ако ти беше враг то враг достоен!… Понякога денем спяха в плевните. Те бяха направени от плетели клони. Дядо Рамазан идваше и сядаше, като си подпираше гърба на плетените клони. Едно от момчетата, Стойчо Немански, обичаше да се закача с него. Протягаше ръка през пръчките и хващаше дядо Рамазан за дрехата, а той уж не знаеше кой е в плевнята, питаше:

— Кой хвана мене?

Четниците отвътре се заливаха от смях. Хората, които вършееха на хармана, му подвикваха. Кой те хвана, дедо Рамазане?

— Плевнята хвана мене! — отговаряше той със смях и сетне влизаше да разговаря с четниците.

Беше привечер. Момчетата бяха полегнали. В този момент при тях се втурна запъхтян дядо Рамазан.

— Върховистите са у Прикра̀тската махала! — каза той.

— Де бре! — каза Чернопеев. — Що думаш! Как са посмели?

Чернопеев вдигна тревога. От въоръжената селска милиция дойдоха 45 души от всички махали на Лешко̀. До полунощ дядо Рамазан ходи да ги вика. Освен въоръжените селяни надойдоха и техните жени и деца. Въпросът беше на чест. Ще може ли Чернопеев да ги изгони от столицата на района — Лешко̀? Реши да им даде хубав урок.

Прикратската махала беше заобиколена от три страни с височини и скали. Можеше да се влезе само от долната страна по една пътека. Като я гледаш отгоре, представляваше нещо като корито. Чернопеев се разположи с четата по височините, а една група, начело с Танас, накара да се окопаят при изхода на махалата. Всичко това извършиха тихоммълком след полунощ и зачакаха да съмне. Щом разсъмна, Чернопеев накара четниците и милиционерите да се изправят на височината с оръжие в ръка, за да ги видят върховистите. Дадоха и няколко изстрела. В махалата настъпи суматоха. Върховистите се укрепиха в отделни къщи. Изпратиха селянин да каже на воеводите им, че са обградени. Или да се предадат, или ще бъдат избити!

Мина се около четвърт час и селянинът се върна заедно с двама върховистки четници. Танас ги позна веднага. Единият се казваше Чиме от село Елѐшница, а другият — Давидко от Логодаж. Бяха с лъвчета на шапките, със сребърни дръжки на калъчките и сума джунджурии по тях. Като вървяха, се чуваше щранкара… щрункара… Хайдушка работа! — си каза Танас. Той презираше и двамата. Знаеше, че такива четници никога не биха взели при тех. Когато се приближиха, Танас извика:

— Стойте, вашта мама!…

— Чакай бе, Танасе.

Танас се направи на учуден.

— Ама ти ли си бре, Давидко, ти ли си бре, Чиме?

— Ние сме… — казаха не без гордост двамата селяни, до вчера облечени в скъсани потури и треперещи от сянката на турчина.

— Да ни про̀стите — рече любезно Танас, — станали сте бабаити, та не можах да ви позная. А сега защо идете?

— Ние сме парламентьори — с труд изговори думата по-отраканият Давидко.

— Леле, мале!… — рече Танас. — Та вие сте почнали на фра̀нцузин да говорите!

Четниците около Танас взеха да се смеят.

— А фърлете пушките, оти ако ги зѐма, ке ви ги чупам на гъзот — рече Танас.

— Не така, бай Танасе — каза Давидко.

— Фърли пушката, куче!

Двамата хвърлиха пушките. Четниците ги наобиколиха и почнаха да им разглеждат дрехите и калъчките. Гоне даже взе калпака на Чиме с лъвче, духна в него и го удари о земята, за да види дали пука.

— Ашколсун! — се чуваха отвсякъде възторжените възгласи на майтапчиите. — Облечени сте като на сватба.

— Не, бай Танасе. Ще освобождаваме Македония — каза Давидко.

— Убаво, ако можеше с гербове и калъчки!… — рече той.

— Остави, бай Танасе, майтапо. Дойдохме да ти кажем, че нашите воеводи ви чекат да си поговорите.

— Ке се върнете и ке им речете да сберат целото оръжие на едно место и тогава ке дойдеме.

Танас изпрати с двамата „парламентьори“ няколко четници да съберат оръжието на купчина. След половин час единият дойде и каза, че върховистите са разоръжени и затворени в две къщи. Бяха 80 души. Танас даде сигнал на Чернопеев, който беше на височината. Четата се събра и излезе в махалата. Подир четата влязоха много селяни от околните махали да гледат сеир. Отидоха първо в градината. Хората я заобиколиха. Беше като събор. Върховистките воеводи седяха върху рогозка на тревата. И петимата: мичман Саев, капитан Лефтеров, дядо Георги Пелтеко, Мурджев и Иван Пашалѝята, седяха, като че ли са на сватбена трапеза. Чернопеев се запъти към тях. Всички станаха на крак. Лефтеров замалко щеше да го прегърне, но Чернопеев отстъпи назад и плю в тревата.

— Добре дошли, добре дошли!… — се заливаха от любезност те.

— Ние сме си до̀ма, а вие що̀ тѐрате майка си? — попита Чернопеев.

— Дойдохме ти на гости — отвърна Лефтеров.

— Без предварително съобщение гости не приемаме. Откъде да знаем арамѝи ли сте, турци ли сте? Такива направо ги избиваме.

— Е нейсе де! — каза Иван Пашалѝята. — Немаше време да съобщим.

— Я ги турците на билото!… Ще изгорите селото. Помислете за какво сте дошли — за освобождение или за унищожение?

Върховистите мълчаха, за да не дразнят Чернопеев. Познаваха добре нрава му. Лека-полека разговорът отново тръгна. Започнаха да се карат и обвиняват взаимно защо се гонят и избиват. Танас с удоволствие видя, че Иван Пашалѝята още си държеше превързана строшената от куршума ръка. Приближи се до него. Искаше да се заяде, Пашалѝята да му отвърне и тогава да го застреля. Не можеше да прежали брат си. Кръстьо Асенов, който беше до Танас, го хвана за ръката и насила го отдръпна към края на ливадата. Почна тихо да му говори.

— Недей, Танасе. Можем и да се разберем.

— Пусни ме — съскаше Танас. — Пусни ме, да му…

— Недей. Ще ни обвинят, че избиваме македонски четници.

— А те нас не ни ли избиват?

— Едните требва да са по-умни… Ако беше в сражение, друг въпрос! Но сега са беззащитни.

Както и да е, Танас се успокои и отново отиде в кръга. Спорът се беше разгорещил много. В момента се разправяха за двете пленени гимназистчета от четата на Чернопеев. Когато ги хванаха, Иван Пашалѝята ги съблякъл дибидюс голи и така ги пуснал да минат границата на България. Момчетата през цялото време вървели и плачели от срам. Като слушаше това, Пашалѝята се потеше от страх.

— А ти искаш ли да те съблечем гол и да те прекараме с ортома^[5] по селата? — рече му Танас.

Той обичаше едно от тия гимназистчета. Виждаше му се много смешно. Все искаше да се кичи с нещо. От един вземаше кама, от друг револвер, от трети бинокъл. Четниците му ги даваха. Момчето едва вървеше от тежестта им. За беля, когато го хванаха в Падеж, беше се накичил с всички тия неща и върховистите го обрали. Бинокъла на Чернопеев го взел Лефтеров, а варненската кама на Гоне Бегинин със сребърната дръжка я затъкнал в пояса си Саев. Такива бяха върховистите. За тях оръжието не беше другар, който да ги пази, а украшение. Танас знаеше, че кама се носи или в калцуна, или отзад. Същото е с патронташа или револвера. Слагат се само от едната, по-често от дясната страна, та като залегнеш внезапно, другата да ти е свободна и да можеш да извадиш патрон от паласката и още оръжие. Лявата страна да е винаги свободна. Даже ако имаше прегради на патронташа вляво, трябва да освободиш поне две от тях, за да не те убиват патроните. Във всеки занаят си има чалъм^[6] и това не по-малко важеше за четническия занаят. Танас отиде право към Лефтеров.

— Тоя бинокъл чий е?

Той нищо не отговори. Танас се наведе и откачи бинокъла от шията му. Отиде при Христо Чернопеев и му го подаде.

— Тия са бетер от арамиите!…

Изглежда, че Гоне чак сега се сети за камата си. Танас се обезпокои. В тоя момент с Гоне ставаше нещо като болест, като да припадне, но Танас знаеше, че няма да се гърчи, а напротив, ще заколи някого. Гоне Бегинин стоеше срещу Саев и се взираше втренчено. Като марок го гледа, си помисли Танас. Другите, увлечени в спора, не забелязаха какво става. Докато той се затича към него, Гоне рипна върху Саев, събори го на тревата и му скъса колана заедно с камата. Извади я и Танас едва успя да му хване ръката, Саев беше побелял като варосана стена. Затичаха се и другите и зорлем успяха да укротят Гоне.

В това време спорът стигна връхната си точка.

— Стига викайте! — каза Чернопеев. — Сега ще слушате какво аз говоря!

Всички замълчаха.

— Големи чети в тоя район не може да има. Щом вие казвате, че се борите за свободата на Македония, нека да правим така: ние от нашата чета да оставим трима другари и вие толкова! Ще направим една обща чета. Останалите — кой накъде ни видят очите!

Вдигна се от мястото си и дядо Ральо.

— Как можем да храним осемдесет души народ! Само за вас требе да работим цела година!…

— Видите ли? — каза Чернопеев. — Хората не могат да ви хранят. Аз давам трима души и вие давате трима.

— Е така е убаво! — развикаха се селяните. — Шест души на нас ни стигат. Имаме и петдесет въоръжени милиционери. Тия шест души ке стоят в района, та да се знае, че Организацията е здрава.

— Да излезат Дилбер Танас, Стойчо Немански и Гоне Гудов — каза Чернопеев.

Върховистите взеха да си шушукат и се бавиха половин час. Накрая отказаха.

— Значи не сте дошли да се спого̀дим — каза Чернопеев, — а сте дошли хайдутлук да правите! Веднага да си ходите! Да не обърна другия тефтер…

— Да се махате оттук! — викнаха селяните. — Ние си имаме наша чета. Такива като вас не искаме!

— Дайте им нещо да хапнат — каза Чернопеев на селяните.

— Нема да им дадем нито троха! — отвърнаха те.

— Дайте им, хо̀лан!… — каза Чернопеев уморено. — Да ядат и си трошат главите!

Но върховистите се отказаха от яденето и един по един се измъкнаха от селото. Четниците наобиколиха Чернопеев.

— Що не ги избихме, бай Христо.

— Стига сте дрънкали! — им се сопна Чернопеев. — Не мога да сложа толкова грех на душата си. — До вечерта се разхожда сам и на никого не проговори.

След тая случка върховистите дълго време не припариха в района.

Чернопеев вдигна четата си към Малешевско. Бяха много изгладнели и той реши да ги поохрани. Отидоха в местността „Червено по̀ле“. Там имаше обширни поляни, много овце и говеда. Пиеха мътеница и мляко до насита, а почти всеки ден се колеше по някое шиле. Четниците починаха добре. Шетаха из Червено по̀ле като на разходка. Веднаж видяха долу турска войска, но не ги беше страх, понеже мястото беше планинско. Решиха да направят бабаитлък на войската. Ако тя тръгнеше към тях, щяха да кривнат в гората и никой не можеше да ги хване. Бяха се ояли и не знаеха какво да правят. Дадоха в началото няколко изстрела, та да обърнат внимание на турците. Войската наистина тръгна към тях, но беше далеч. Тогава четниците, водени от Танас, се хванаха на хоро. Гоне Гудов им свиреше на сворче. От началото Танас завъртя хорото бавно, но сетне го усиля и накрая се разрипаха като бесни. Турците наближаваха към тях и взеха да стрелят. Стреляха нарочно, за да избягат, но четниците продължаваха да играят. Изведнаж Танас се спря и поседна. Един куршум се бе забил в прасето на десния му крак.

— Хубаво хоро излезе!… — каза Чернопеев ядосан. — Ставай и да вървим!

На тръгване кракът на Танас бе топъл. Чувствуваше го само изтръпнал. Изкачиха се бързо. Танас си направи стегната превръзка и кръв не течеше. Но лека-полека целият му крак се вдърви. Не можеше повече да ходи. Вдигнаха го на ръце. Вечерта го пренесоха през границата. Отиде на лечение в Дупница. Това беше единственото раняване в живота на Танас. Много умееше да се пази, без ни най-малко да е страхлив. Участвува в безбройни сражения, в някои от които избиха всичките му другари, а той все оставаше здрав и незасегнат.

Към края на месеца раната му зарасна и той се завърна в района. До четата стигнаха слухове, че върховистите готвят въстание. Особено в средата на септември вече нямаше съмнение. Датата беше определена. Четите на Саев и Лефтеров се обединиха и шетаха из района като на показни маневри. Лъжеха селяните, че скоро ще ги освободят, и те, будалите, се радваха. Селяните си гледаха кърската работа и само малка част от тях получи оръжие. Върховистите се надяваха на българската армия. Та те кога ли са се надявали на народа!

Тогава Чернопеев реши да попречи на въстанието с каквото може. Той увеличи хората си на петдесет души заедно със селяните милиционери. Отдръпнаха се извън населените места към Па̀дежкото гра̀дище. Хем да бъдат защитени, хем да наблюдават отблизо какво ще стане. За върховистите беше лесно. Имаха само два часа до българската граница. Но за четата на Чернопеев не беше така. Те оставаха в Турско и щяха да сърбат чуждата попаря…

На 23 септември припукаха първите пушки. Върховистите се биеха с аскера на Железничката чука. Виждаше се дим от две запалени плевни. Четата на Чернопеев не можеше да мръдне от Па̀дежкото гра̀дище. Наоколо взе да се изпълва с турска войска. Чакаше да се стъмни, за да избегне сражението.

— Ще се изтеглим към Малешевско — каза той. — Дано там е по-спокойно!…

Но се лъжеше. В Малешевско също се готвеха да се повдигнат. Понеже не се бяха добре разбрали, закъсняха с няколко дена, точно толкова, колкото беше необходимо Чернопеев да осуети въстанието. Привечер, когато пукотевицата откъм Железничката чука поспря, четата на Чернопеев се измъкна от турските засади. Сутринта стигнаха високо в балкана и седнаха да си починат. Дойдоха четирма селяни, въоръжени с пушки. Зарадваха се много на четата. Не всички разбираха, че Организацията се делеше на две. За повечето от тях и Чернопеев, и дядо Дончо Златков бяха все едно. Оттук идваше объркването, колкото и да се мъчеха да им обяснят.

— Хайде — рекоха селяните, — честита ни радост! Най-сетне Бог даде да доживеем свободата…

— Честито ни… — смънка Чернопеев, който не бързаше да ги разочарова. — Къде сте тръгнали?

— Прати ни Васил Пеливанино да наглеждаме дал не иде турска войска от Джумайско.

— Не се бойте. Само да се излъже, ние ще ги спрем! А къде са ви другарите?

— Всички са се сбрали в Широки дол.

— Много ли са?

— Много са, нали ще вдигаме въстание…

Като казаха това, Чернопеев трепна и не се сдържа:

— Не им стига Железница, ами ще подпалят и Малешевско!

— Ама вие да не би да сте против? — попита единият селянин.

— Сакън! — намеси се Танас. — Ние сме най-много за въстанието. Търсим Васил Пеливанино, та да ви помогнем. Къде е той сега?

— При народа е. Гони тия, дето не искат да се бият, ама ще ги сбере. Какво да му кажем?

Събраха се настрани да се съвещават. Танас каза на Чернопеев:

— Ако ти напишеш писмо до Пеливанино, нема да дойде. Бои се много от тебе.

— Напиши тогава ти!

Скалъпиха писмото. Танас пишеше, че е станал воевода, а Чернопеев си е отишъл, че се е ударил с турците в Джумайско и сега бягат при него, общо да се бият. След около два часа единият от селяните се върна с отговор. Васил Пеливанино предлагаше да се срещнат на Пехчевското шосе привечер и да говорят на петдесет крачки разстояние от двете страни на шосето.

Четата се вдигна към Пехчевското шосе. Танас с двама невъоръжени четници застана от едната му страна. Чернопеев беше в един гъст храст, зад самия Танас, а Кръстьо Асенов с други трима залегнаха на пусия в малко по-далечните храсти. Пеливанино не дойде на определения час. Но Танас и всички останали търпеливо чакаха. Само Чернопеев се съклетисваше и мърмореше от храста:

— Нема да дойде това копеле! Ще видиш…

— Со кротце… — му отговаряше Танас.

По едно време видя Васил Пеливанино, който излезе от отсрещната гора на височината и почна да се спуска към тях.

— Идат — рече той на Чернопеев и се приближи малко към шосето с двамата четници.

Приближи се и Пеливанино със своите два мина и застанаха на другия край на шосето, петдесет крачки от Танас.

— Добър ден, Танасе.

— Добър ден, Василе. Как си? — викаше Танас, за да се чуват добре.

— С надежда сме утре да повдигнеме въстание — викаше и Пеливанино.

— Е, ние ке ти помагаме, ако ни приимаш…

— Требе непременно да стане. Такова е нареждането.

— Кой нареди това? — искрено запита Танас, като се правеше на наивник.

— Генерал Цончев!

— Ашколсун! Това въстание требе да е много здраво, щом генерал го води.

— Такова е — рече Васил, — само не мога още хората да сбера.

— Ами турците?

— Мани ги турците! — рече Васил. — Па и да изколя некой, не е голема беля…

Танас чу зад себе си шепота на Чернопеев. Не му обърна внимание. Той трябваше да даде знак на пусиите с думите: „Е айде, бог на помощ!“ Но не бързаше още.

— Ами, Василе, ти какво ще станеш, като се освободи Македония?

— Не знам — рече Васил. — Може да стана пристав на Малешевско.

— Аферим!… — рече Танас. — Е айде, бог на помощ!

Чу се едно трас-трас и Васил Пеливанино с двамината паднаха по очи. Цялата чета излезе от храстите, но никой не отиде към труповете. Все пак им беше неприятно, че са пролели братска кръв. Само Танас предложи:

— Нека им вземем оръжието.

— Не — каза Кръстьо, — понеже утре ще кажат, че сме ги избили невъоръжени и пак ще почнат кавгите в София.

Това беше голема грешка от наша страна, си помисли по-късно Танас. Ако беха отишли, щеха да намерят Васил Пеливанино жив. Той бил само тежко ранен. Чернопеев поведе четата към Широки дол. Там беше се събрал на купчина сума народ. Танас веднага разбра, че хората са изплашени и въодушевлението не е много голямо. Каза на Чернопеев:

— Не ги стрескай!

Пеливанино имаше лична чета от петнайсет души. Те не бяха в Широки дол. Танас разпита селяните. Казаха му, че скоро ще се върнат, но той веднага се досети каква е работата. Четата е чакала воеводата в горичката и е видяла всичко. След това са избягали. Кръстьо Асенов преброи селяните. Бяха около триста души. Носеха много лошо оръжие. Една малка част имаха кримки, а останалите — брадви. На Танас му се приплака, когато видя двама селяни о коси за сено на рамо.

Широки дол бе отвсякъде обграден с дъбова гора. Гората беше стара и дърветата високи като тополи. На дължина се ходеше три часа, а на ширина един час път.нямаше никакви камъни. Всичко беше ливади и поляни. Лека-полека събраха и останалите групи селяни. Те стояха накрая около големия огън. Изведнаж Чернопеев извика:

— Седайте и никой да не мърда! Хвърлете пушките.

Селяните се стреснаха. Всеки хвърли пушката и се сбиха гъсто като стадо овце, което пладнува.

— Кой ви прати тука? — попита Чернопеев.

— Васил Пеливанино… — нестройно отговориха селяните. — Каза ни да се повдигнем…

— Абе вие да не сте полудели? — се ядоса Чернопеев. — Ами това турско племе така ще стои и ще ви гледа!… До един ще ви изколи и потурчи. Хайде сега всеки да си ходи дома!

— Васил Пеливанино ке ни изтепа…

— Не бойте се! Ние сме насреща.

Хората се много зарадваха и се пръснаха по родните места. Накрая останаха само четниците. Заедно с тях Танас взе да прибира пушките. Имаше само десетина здрави. Натовариха ги на мулета. Тръгнаха към дядо Танас Нивѝчанлията. На сутринта му предадоха оръжието. Не ги пита нищо. Такъв беше той. Мълчалив, пък всичко знаеше… Та можеше ли да бъде друг „ключът на Македония“? Танас беше уверен, че някъде и сега по балкана стоят оръжията в складовете на Нивѝчанлията като призказни съкровища. Но той умря, и тайната заедно с него.

След като предадоха оръжието, Чернопеев рече:

— Требва да кръстим четата на Пеливанино. Инак ще си го изкара на селяните, загдето не вдигнаха въстание. На тия им дай зулуми да правят!…

И тръгнаха да търсят четата из Малешевско. Вечерта, когато залязваше слънцето, се разделиха на две. Претърсваха всяка колиба на Широки дол. Едната част вървеше по десния му край, другата — по левия, та ако открият върховисти, да попаднат на две засади. Излайваше ли куче от някоя колиба, тичаха и веднага я обграждаха. Цяла нощ обикаляха от един баир на друг. Денем не смееха, за да не ги усетят турците. Това продължи около една неделя. Четата на Васил Пеливанино бе потънала в земята. А събитията се развили така.

Още същия ден, когато застреляха Васил, Чернопеев прати селяни да приберат трупа му. Те се върнаха и му съобщиха, че двамата убити са погребани, но Васил не бил на шосето. А той имаше брат, който се казваше Иван. Този брат отишъл преди селяните и като видял, че е жив, вдигнал го, отвел го в къщи, гледал го няколко дена и сетне го прехвърлил през границата в България. Завели го в Кюстендил и го настанили в болницата. А четата на Васил отишла в село Владимирово. Там имаше голямо турско поделение и на никого през ум не минаваше, че могат да се крият в селото. Селяните ги прибрали и ги пазили. Ненапразно Чернопеев казваше: „Малешевци са беля хора. Барем един път на ден ще те излъжат!…“

Чернопеев почти се отказа от издирването на четата. Само любопитството къде са могли да пропаднат толкова души го караше да продължава преследването. Една вечер ходиха дълго. Почна да вали сняг. На разсъмване престана, но на земята се задържа около два-три пръста. Чернопеев даде заповед на четата да спре и си почине. Разпасаха си пантронташите и всеки тръгна някъде по нужда. Танас отиде далеч в едни храсти. Той се заслуша. Чу му се човешки говор. Гласовете ставаха все по-ясни. Танас бързо се върна при оръжието. Там беше Чернопеев.

— Идват некакви хора — рече му Танас.

— Тихо — каза Христо, — и аз ги чувам…

Дойдоха и другите четници. Не бяха приготвени. Оправиха кой каквото може от облеклото и се скриха в храстите. Танас видя как на пътеката откъм Владимирово се показа селянин. Носеше брадва на ръка. Щом отмина десетина крачки, изскочи след него един четник от върховистите. И така, на разстояние по десет крачки, се изниза цялата чета. Танас ги преброи — тринайсет души. Като отминаха, Чернопеев даде заповед на всички бързо да се оправят. Пристегнаха се и тръгнаха след тях. Дирята в снега беше ясна. Върховистите явно не се страхуваха вече от Чернопеев. Те мислеха, че той отдавна се е прибрал в Джумайско. Вървяха мълчаливо след тях, като се стараеха да не ги наближат много. Така изминаха към два часа. Предният патрул съобщи, че върховистите са се спрели. Не след дълго се показа дим. Бяха напалили огън в падината. Съчките пращяха. Това даде възможност на Чернопеевата чета да се приближи съвсем. Обградиха ги отвсякъде. Танас лазеше между храстите. Изведнаж видя и огъня, и непредпазливите върховисти. Дори не бяха оставили часовой. Повечето се грееха, а двама-трима носеха изсъхнали клони, които хвърляха на кладата. Бяха весели. Танас чу как някой каза високо:

— Е това е живот! Тука е автономно управление!…

Другите се засмяха. Пушките и чантите си бяха накачили по клоните на околните дървета. Танас се промъкна още напред. Премери се в един от върховистите. Чу изсвирването на Чернопеев. Натисна спусъка. При първия залп паднаха изведнаж шест души. Останалите се пръснаха кой накъде види. Застреляха още петима. Само двама успяха да се отскубнат и избягаха към българската граница. Никой повече не ги преследва. Отидоха при огъня. Събраха оръжието, храната и чантите. Взеха няколко топли кепета. Извикаха верни селяни. Казаха им да погребат труповете. Предадоха им оръжието да го отнесат на дядо Атанас Нивѝчанлията. Погряха се на техния огън и изядоха цялата им храна, Върховистите си бяха отишли от Владимирово с много сланина, хляб и какво ли не още!… Танас намери голяма буца шекер в торбата на един от убитите. Изяде я цялата.

Останалото време на деня спаха в една колиба. Вечерта се вдигнаха и отидоха в разбъркания Джумайски район. Железничкото въстание бързо свърши. Но борбата с върховистите продължи дълго, а за някои до края на живота им.