Свобода Бъчварова
Литургия за Илинден (2)

Втора глава

Беше късна вечер. Последните влюбени двойки се изкачиха по стълбичката при чешмата и минаха по тясната уличка със старинните къщи.

Старецът продължаваше да седи пред голямата, тежка, потъмняла от годините дървена порта, цялата обкована в желязо. Никога не можеше да се насити да седи пред къщата си в топлите летни вечери, съвсем спокоен, съвсем сигурен, че няма да стрелят нито от улицата, нито в гръб. Петнадесет години по планините се вслушваше във всеки шум, спеше напълно облечен, със заредено оръжие, потрепвайки с мускулите си като куче, с полуотворени очи, готов всеки миг да скочи, за да запази живота си. А сетне дойде Балканската и подир нея голямата Европейска война, в които се би от първия до последния ден… И след войната нямаше спокойствие. Продължи самоизбиването по улиците между различните крила в Организацията. Нали тогава се принуди да построи високия дувар около къщата си, която превърна в крепост.не защото се боеше толкова за живота си, а защото сметаше, че е глупаво некакво подивело от политиката сукалче, дето не бе и помирисвало барут, да го застреля в гръб. Тогава цялото му минало би се превърнало в безсмислица, защото неговият живот бе неговото минало. Години му трябваха, докато се успокои. Чак тогава откри тая радост да седи пред портата си с отпуснато тяло, без да се вслушва в разните шумове, и да остави лятната вечер да го обгърне с топлината си…

Той се върна в къщи още докато светеше слънцето и понеже мислеше за паметника на Гоце и за комисията, с неприятно чувство измете двора, покрит с малки, обли речни камъчета. Напръска го с вода, за да стане хладно. С тънко въженце спусна в бунара лимонадено шише ракия да се изстуди и най-сетне седна пред портата. Дойдоха кантонерът и двамата млади работници, с които заедно копаеха по шосето за Бистрица. Те оставиха в двора количката, кирките и лопатите. Утре на разсъмване щяха да си ги вземат. Разказаха му какво са правили през деня. Отидоха си, когато вече мръкна.

Старецът наблюдаваше хората, които минаваха край него. Колкото вечерта напредваше, толкова улицата ставаше по-тиха. Той нетърпеливо изчака да дойде часът на пълното спокойствие, за да остане сам с лятната вечер. Едва след туй се прибра в двора. Залости по стар навик портата отвътре. Къщата му се състоеше от две части, напълно отделени една от друга: едноетажна постройка в дъното на двора, в която живееше той, и една четириъгълна стая към улицата, кацнала като бойница на самия дувар. Тази стая му служеше за гостна, но откак умря жена му, никого не посрещаше в нея. Веднаж в седмицата се качваше по стръмната дървена стълба и изтупваше покривката на леглото, сетне почистваше портретите от прах.

Преди да се прибере, извади от бунара изстудената ракия. Мина през кухнята с пръстен под и влезе в стаята, цялата облицована в жълто дърво. Таванът й също беше дървен, с резба, а стените представляваха редица от най-чудновати долапи. Сипа си половин чаша ракия и я изпи наведнаж. Обичаше първата глътка да е голяма. Напълни пак чашата, остави я на масата и загаси лампата, за да не влизат комари. Седна срещу отворения прозорец. От двора идваше хлад. Помисли какво му предстои утре и се сети, че от днес е в отпуск, а не е отишъл при инженера да подаде заявление. Това беше важно, защото старецът разделяше по особен начин годишната си отпуска: десет дена за Илинденското въстание, като на самия Илинден не оставаше в града, а отиваше при параклиса в планината, три дена отделяше за Коледа и още три дена за Великден, един ден за голямата задушница на Архангел Михаил и един в деня на смъртта на жена си. Той протегна ръка в тъмнината и напипа чашата с ракия. Отпи глътка. Тогава отново се върна много години назад, когато беше млад и силен…

… Посред нощ стигнаха до една колиба и влязоха вътре. Заедно с куриера бяха петима. Зимният вятър духаше и тук. Те не запалиха огън. Куриерът каза, че границата е съвсем близо. Водеха със себе си и едно момче от четата на Чернопеев^[1], ранено в гърдите. То непрекъснато кашляше.

Вдигнаха му ризата. Танас опипа раната с пръсти. Мястото се бе подуло. Посипаха раната с тютюн.

Другарите му чакаха какво ще каже Танас, защото той ги водеше. Но Танас никога не бе идвал в България и през тия места минаваше за първи път. Всичко бе друго, не така, както в Кукушко. За първи път виждаше толкова много сняг, виелица, голи чукари, прорязани с дълбоки оврази. Колко е топло нашето поле, си мислеше Танас. В Арджанския гьол сега ловят беловица… Танас каза единственото нещо, което можеше да им даде сили.

— Побратими мои. Още малко мъки и сме в България!

Каза на куриера да си върви, но той му отговори, че ще остане в колибата до сутринта. Излязоха навън.

— Ей нататък ще вървите — рече куриерът, като сочеше с ръка напред.

Танас не можеше нищо да види в снежната виелица. Тръгна пръв да прокарва път в снега. Двама носеха ранения почти на ръце, затова Танас вървеше съвсем бавно. Още вчера, преди да поемат към границата, оставиха оръжието си на дядо Атанас Нивѝчанлията. Такива бяха законите на Организацията. Ако ни открият турците, си мислеше Танас, ще ни хванат с голи ръце. Не можем да се застреляме един друг. И вълци могат да ни изедат.

На височината пред тях, съвсем близо, се очерта някаква постройка. Танас веднага позна в нея турския граничен пост. Спуснаха се долу в оврага. Куриерът им каза, че през зимата в граничните постове не оставали нито българите, нито турците. Войниците слизали в близките села. Но Танас беше предпазлив. Мина още много време, преди да заобиколят поста. Той помагаше на двамата да носят ранения. Когато излязоха на височината, турският пост бе останал зад тях. Вървяха още дълго и едва когато се отдалечиха достатъчно от границите, те спряха.

— Ние сме в България — рече им той.

Раненият престана да охка и се разплака.

— От радост… — им обясни той, но Танас знаеше, че е от болката и треската, затова никому не даде почивка и поеха отново. Снегът вече не валеше, даже раненият почна да ходи по-бързо.

На обед стигнаха премръзнали село Бобошево. Влязоха в кръчмата. Тук бе топло. На огнището вреше едно котле. Поставиха ранения до огъня. Поискаха от кръчмаря ракия и горещо ядене, за да се стоплят. Кръчмарят се радваше на гостите, въпреки че те не му казаха кои са. Излезе за малко и доведе за ранения един военен фелдшер. Фелдшерът го прегледа и каза, че ще го вземе при себе си. Танас се съгласи. Раненият гореше в треска и бълнуваше. Танас му подаде турска лира. Това бяха всичките им пари. Фелдшерът, обиден, блъсна ръката му.

— От революционери пари не вземам! — каза той.

Вдигнаха ранения с двама селяни и фелдшерът даже не се обърна да каже „довиждане“ на Танас. Толкова се бе наскърбил.

Какви добри човеци има тука, си мислеше Танас. Колко хубава и силна страна е!… За него, а и за всички, които се бореха за свободата, България бе тяхна утеха. Дълги години той бе живял с мисълта за нея. Когато му ставаше особено тежко, казваше на себе си, че тя нема да ни забрави. Нима може некой да забрави своята кръв?… Те бяха израсли с разказите за Ботев и Караджата и може би знаеха много повече за тях от бакалите в София. Бяха почнали оттам, откъдето свърши Левски.

 

 

Много време мина оттогава, повече от половин век. Танас не виждаше страната със същите очи, с които я погледна първия път, когато премина границата. Но и никога не каза лоша дума, защото тя остана за него една тиха, зелена поляна, до която изранен, с последни сили се добираше при многобройните крушения, и там намираше малко топлина, отдих и хляб, там намираше време да премисли всичко преживяно и събере отново сили за следващите битки.

Преспаха в една малка стаичка зад кръчмата и на сутринта стражарят ги събуди, за да ги води в Дупница. Вървяха пеша по старото шосе. Стражарят все им казваше да не бързат, но те бързаха към София. Искаха по-скоро да стигнат сърцето на България. Към обед влязоха в Дупница. Млад пристав ги посрещна пред вратата на полицейското управление и подаде на всеки един от тях ръка. Покани ги вътре в стаята.

— Откъде идвате, момчета?

— През границата от Македония.

— А защо?

— Гонат ни турците — каза Танас.

— Какви сте, та ви гонят?

— Хора сме — рече Танас, малко раздразнен от въпросите. — Македонски революционери.

— Добре, добре… Не се сърдете. А какво ще правите в България?

Танас вдигна рамене.

— Никого ли не познавате тука?

Знаеха, че тука е Гоце Делчев, но дали е удобно да попитат за него, не знаеха. Затова си мълчаха. Организацията им беше дала куриер до границата, а какво да правят след това, никой не им обясни.

— Иди и доведи бай Никола Малешевски — обърна се приставът към един стражар.

След малко влезе един едър човек. Танас помисли, че тоя мъж със строго лице е много учен.

— Добър ден, господин началник — каза той и подаде ръка на пристава.

— Добър ден, бай Кольо.

— За какво си задържал тия мои хора?

— Извинявай — каза приставът, — не знаех, че ги познаваш.

Танас учудено го погледна.

— Познавам ги — каза твърдо мъжът. — Аз гарантирам за тех.

— Добре, бай Кольо — каза приставът, — вземи си ги тогава.

— Тръгвайте с мен, момчета! — им каза Никола Малешевски.

Излязоха на улицата. Изведнаж той спря.

— Да се разберем още тук — каза той и лицето му стана лошо. — Ако сте тръгнали да ставате калфи в България, прав ви път! Аз на едната страна, вие на другата!

— Ние сме революционери — с достойнство рече Танас. — Требваше да избегаме. Разбиха Чернопеев при Баялци.

— Вие в неговата ли чета бехте?

— Не, но станаха големи арести. Аз бех куриер на Организацията в Кукушко, а тия мои другари са също заклети революционери. Оставихме един ранен в Бобошево.

— Много сте млади — каза Малешевски.

— Е хайде, сбогом! — рече Танас. — Ние на едната страна, ти на другата!

— Чакайте, момчета! Как да ви повервам, че сте заклети революционери?

Танас извади от джоба една голяма кърпа. Разви я. Тук беше кръщелното му свидетелство, тескерето^[2] и едно листче потъмняла хартия. Подаде го на Кольо.

— Писмо от Гоце? — възкликна мъжът.наведе се да прегърне Танас, но той се отдръпна. — Извинявайте — каза Кольо. — Аз също съм заклет член на Организацията и требва да знам с какви хора имам работа. Затова не ми се сърдете!…

Танас не му се сърдеше. Разбра, че тоя човек е предпазлив. Но му беше мъчно, че не им повярва. Досега на никого не бе показвал писмото от Гоце, много старо, което започваше с думите: „Любезни ми, брате Танасе…“ Танас не можеше добре да чете и дълго време беше сричал буквите, но сетне го научи наизуст и не го забрави до края на живота си.

Никола Малешевски ги отведе в хана на Сидер при чаршията. Беше им обяснил, че чака файтон, който да ги откара в София. Сидер им разказа, че бай Кольо е темелят на Организацията в Дупница. А файтоните били на евреина Телико. Организацията пазарила два, които непрекъснато вървели към границата и обратно. Но файтонът не дойде. Танас нямаше търпение.

— Ке вървиме пеша! — каза той на бай Кольо, когато дойде да ги види.

— Както искате, но е много път.

После им донесе документ за свободно движение в територията на България, който издействува от полицейския пристав. На другата сутрин Сидер даде на всекиго по един самун хляб и ги изпрати извън града.

Имаше няколко ханчета по пътя, в които спираха да се стоплят и преспят.на втория ден следобед стигнаха Княжево. Долу, в полето, се виждаха ясно къщите на един голям град. Танас беше ходил в Солун, но и София му се стори голяма. Колкото повече наближаваха, толкова къщите се срещаха по-често. Бай Кольо Малешевски им беше казал, че като стигнат Руския паметник, ще ги чакат хора от Организацията. Там не завариха никого. Ако не се смятат няколкото къщи, наоколо все още беше поле. Студен вятър идваше от Витоша и проникваше през дрехите. Те обикаляха паметника, за да се стоплят. Подскачаха ту на единия, ту на другия крак.

— Требва да чекаме — рече Танас. — Това е град-море. Ако влезем, ке се изгубим.

Настъпи нощта. Спусна се и лека мъгла. И ето две млади момчета, облечени леко като тях, се спряха до паметника.

— Откъде сте? — попита едното.

— От Македония.

— Айде бе, побратими!… Три пъти тоя ден идваме да ви чакаме.

Градът наистина им се стори голям. Влязоха в Прилепския хан близо до Лъвовия мост. Пребити и премръзнали, седнаха на една маса. Наобиколиха ги все такива млади момчета като тях. Имаше от Солунско, Ениджевардарско, Гевгелийско, Скопско… Всеки ги питаше за близки и познати, но на тях им се спеше. В самия хан нямаше място. Отидоха да спят в сеното. Тук беше топло. Някой им даде две черги, за да се покрият. Заспаха веднага. Беше средата на февруари 1901 година.

Събудиха се късно на другата сутрин. Телата им се бяха схванали. Всичко ги болеше. Влязоха на топло в хана. Танас не се реши да помоли ханджията за храна. С едната лира беше направил сметка да ядат само веднаж на ден и затова седнаха край огъня да дочакат обед. Той разсеяно гледаше вратата и редките сутрешни посетители на хана. Влезе един мъж, облечен бедно, в цивилни шаячни дрехи. Балтон не носеше. Подпираше се на бастун. Танас не можа да познае веднага Гоце. А мъжът с черните очи и големите мустаци, с усмихнато, кротко лице вървеше право към него, като потропваше с бастуна по дървения под.

— Станете — извика Танас на другарите си, — това е Гоце!

Тримата скочиха на крака. Той прегърна Танас.

— Добре дошли, побратими. Казаха ми, че некакви момчета пристигнали от Кукушко. Предчувствувах, че си ти. Снощи сънувах сън…

Танас никак не се учуди. Той знаеше, че Гоце тълкува сънищата и винаги се сбъдват. При залавянето на Назлъм Гоце сънува, че гората се наляла до върховете с вода и каза на четниците, че това е лош сън. След туй Назлъм избяга и откуп не взеха. Стана му мъчно, като го видя с бастун. Знаеше, че го мъчи язвата на стомаха. В Нивѝчанския балкан се превиваше от болки в корема. Тогава нищо не ядеше и като ходеше, се подпираше на тояга. Гоце прегърна и другите две момчета. Седна на масата им.

— Баче Гоце — рече Танас, — още ли теглиш от тая пуста болка?

— Ще замине. Като дойде пролет, се ми е така. Ни да хапнеш, ни чаша ракия да изпиеш… Мене ме остави! Кажи нещо за тебе. Как си?

— Ами, както ме гледаш. Дали грешка сме сторили, дето дойдохме… ти ке кажеш! Ние сме аджамии хора.

— Не си аджамия, Танасе. Ти си разумен и практичен човек.

Гоце започва да го разпитва. Танас му разказа, че след Солунската афера започнали арести. Предател издал имената на много души. Танас избягал, за да не го хванат. Туше Деливанов му дал канал за България. Нивѝчанлията му праща много здраве.

— Не така, Танасе — каза Гоце. — Всичко едно по едно ще ми разправиш.

Дълго време трябваше да разказва. Гоце често го прекъсваше и го караше да почва отново. Стана обед. По масите седнаха да се хранят. А Гоце все разпитваше и разпитваше. Двете момчета гледаха и преглъщаха слюнката си. Едното въздъхна дълбоко. Гоце забеляза и се засмя.

— Яли ли сте, Танасе?

— Не се кахъри! — рече Танас, вместо да му отговори направо. — Имаме една лира.

— Бива ли така? — каза Гоце. — Ама аз съм виновен! Ела с мене. — Хвана го за ръката и го отведе при ханджията. — На тия момчета ще им даваш всеки ден храна! Много са изпатили и заслужили.

Сбогуваха се. Гоце му каза, че живее отсреща, в хотел „Батемберг“.

Останалото време Танас ходеше по София, а вечер спеше в сеното на Прилепския хан. Тук се събираха революционери от всички краища на Македония. Някои Танас познаваше, а други видя за пръв път. Една вечер влезе нисък, набит мъж с пъргави движения. Всички в хана го наобиколиха. Беше Чернопеев. Виждаше го също за пръв път. Той разказваше за сражението при Баялци — първото голямо сражение, което даде организационна чета в Македония. Танас изпита гордост за тяхната революция. Когато си легна, припомни си всичко, което чу и не можа да заспи, защото искаше още на разсъмване да тръгне с чета за Македоння. Но това щеше да реши Гоце. Отдавна се беше приготвил за разговор…

Взе да ходи почти всеки ден при него. Влизаше направо в стаята му. Ако Гоце пишеше нещо на масата, сядаше тихо на столчето до леглото му и го гледаше с часове. Понякога отиваше в отсрещното кафене и му купуваше чаша чай със собствените си пари, а сетне тичаше през улицата, за да не изстине, и я оставяше на масата му. Той не можеше да си представи, че с нещо му пречи. Гоце свикна с всекидневните му посещения. При него в хотела идваха много хора. Тук Танас се запозна с такива, за които се говореше по цяла Македония. Видя големия поет Яворов, Гьорче Петров, Капитан Давидов, когото Танас смяташе за най-добрия и кротък човек след Гоце. Видя и своите бъдещи врагове — Сарафов, полковник Янков и още много други добри и лоши човеци. Танас делеше тогава хората само на две — добри и лоши. По-късно се научи да разделя лошите на хиляди сортове, но добрите останаха до края на живота му само добри.

Една сутрин, когато Гоце му каза, че силно го боли коремът, Танас му даде бучка небет-шекер. Държеше я вързана в бялата си кърпа, приготвена специално за такъв случай.

— Не — каза Гоце, — от студа требва да е. От студа и влагата язвата ми се подлютва.

Танас излезе навън. Въртя се около конския пазар при черквата „Свети Крал“ и като издебна удобен момент, изкърти няколко дъски от една изгнила тараба. Пред хотела ги начупи с крак. Качи се горе и запали кюмбето в стаята му. Гоце пишеше нещо на масата и не се обърна. Толкова бе свикнал с него. Танас запали печката. След малко стана много топло. Гоце си съблече палтото.

— Хубаво е… — каза той.

Гоце е сам човек, го жалеше Танас. Нема ни кой да го пере, ни кой да го подсуши или му стопли манджа. Танас се зарадва на досетливостта си. Оттогава той не пропускаше да му запали печката.

Понякога Гоце развиваше мислите си пред Танас. Ти си чиста душа, му каза веднаж той, затова те обичам. Танас не винаги разбираше думите му. Гоце говореше литературно. Но го слушаше със страхопочитание. Не знаеше, че той е тази идеална аудитория, от която винаги са имали нужда големите умове, за да си изяснят някои мисли, които в момента и за тях не са напълно определени. Танас имаше девствена памет за местности, лица, случки, молитви, песни, разкази. Обаче всичко това оставаше в съзнанието му във вид на образи и картини. Отделни мисли, които не можеше да превърне в образи, запаметяваше наизуст. Думите на Гоце Делчев преработваше по особен начин. От тях той създаде впоследствие своите житейски принципи и никога не им изневери. Веднаж Гоце му говори за Сарафов. От всичко, което чу, Танас реши, че този човек един вид е бабаитин^[3], понеже не се страхува да се бие, дори търси сражение. Затова след него вървят буйни глави, готови да мрат за свободата. Но на хората заповядвал като на ибрикчии^[4] и от всичко най-много обичал славата и големството. Танас разбра, че и в революцията има кукувици, дето снасят яйца, но не си гледат децата. Той си направи два извода. Първият — личен, че не трябва да се големее и изпъква, и вторият, че Сарафов и хората около него са вредни. Затова до края на живота си той остана прост четник, макар да го канеха много пъти за воевода на район. Към думите на Гоце по-късно Танас прибави и притчата на Христос. Ако те поканят на сватба, седни на най-ниското място, защото като дойде по-важен гост, ще те измести… Така Танас беше винаги тази единица в различните чети, която образуваше ядрото и ставаше душата на събраните за бой мъже. А за втория извод, който се отнасяше до върховистите^[5], беше безпощаден. Името му всяваше ужас в техните редици. Не им простих, често си казваше той, много кръстове им направих…

Една заран взе треските, които беше приготвил от предишния ден, и бохчата с подаръка. Влезе в стаята на Гоце. Той току-що бе станал. Плискаше си лицето от легена, пълен с вода. Танас му подаде пешкира. Гоце се избърса и вчеса косите си пред счупеното огледало. Докато се приготвяше, Танас запали печката и седна на малкото столче. Гоце имаше много работа. Танас разбра това по натрупаните книжа върху масата. Сви му се сърцето. Трябваше да мълчи. Танас се помоли на свети Георги да може Гоце по-бързо да свърши работата си, та да му каже какво му тежи на сърцето. Ако се сбъдне това, дето искаше, обеща на свети Георги курбан. Бамбашка им бяха отношенията със свети Георги, когото Танас смяташе за личен закрилник. В трудните моменти от живота си му обещаваше каквото му дойде наум. А сетне се сърдеше, че закрилникът му е толкова алчен да иска отплата от беден комита, и, с редки изключения, не изпълняваше обещанията си.

Но Гоце работеше тая сутрин, забравил всичко наоколо. На няколко пъти му падаха листове от масата и Танас ги вдигаше от пода, като гледаше очаквателно Гоце, но той само кратко му казваше: „Остави ги тука. Що не идеш да си гледаш работата?“ В стаята стана съвсем топло. Гоце се съблече по риза.

— Танасе — каза той, — с тая печка ще ме направиш като турска кадъна.

— Пролет иде, баче Гоце… Ще стане топло. Тогава не знам какво ще права. Съклетисах се тука…

Гоце внимателно го погледна. Разбра какво ми е на душата, с радост си помисли Танас. Но Гоце каза неопределено.

— Нищо, Танасе, скоро ще дойде…

Какво ще дойде, Танас не можа да разбере. Гоце пак седна на масата. Беше си сгънал краката под стола така, че се виждаха скъсаните подметки на обувките му. Танас знаеше, че не трябва да го заговаря, но сега дойде удобният момент.

— Баче Гоце…

— Какво, Танасе? — каза Гоце, без да се обръща.

— Ти като газиш с тия обувки по водата, по-добре ще е да си ходиш бос, да ти е по-леко на краката.

— Защо, Танасе?

— По̀гледни ги какви дупки имат на подметките. Толкоз ли немаш пари?

— Нѐмаме, Танасе.

Танас взе бохчичката от пода и я остави върху листа, на който пишеше Гоце. Той се извърна учудено.

— Това какво е?

— За тебе е — рече Танас — от мене! — и развърза кърпата.

На масата стояха чифт обувки, поръчани преди няколко дни на един обущар от Битоля, който работеше в София. Танас беше взел мярката от скъсаните обувки на Гоце и през цялото време, докато майсторът правеше обувките, стоеше в дюкянчето му да го наглежда. Обувките бяха старомодни, но много здрави и нямаше никога да пропуснат вода. Колеба се дълго дали да им забият кабари отдолу, за да не се изтъркат подметките, но накрая реши, че с тия обувки Гоце нема да ходи по планината, а в града. Да му са като за празник!… Битолчанинът му направи отстъпка и Танас плати с последните грошове, които оставаха от лирата.

— Сло̀жи ги, баче Гоце.

— Не може така — каза той, — ти си дал пари. Откъде ги намери?

— Не съм крал.

— Не искам това да кажа. Питам те колко струват?

— Пода̀рък от па̀ри не струва — рече Танас. — Кога иде от сърцето, не можеш с па̀ри да ми го пла̀тиш и да искаш!

Гоце се усмихна. Свали старите обувки и сложи новите. Стана по стаята и се разходи малко.

— Много са хубави. Благодаря ти.

— Мислех си, като ги носиш, да си спомняш за мене и си речеш: на това момче краката му се схвана̀ха да чака. Гората скоро ще за̀шуми, а той като абда̀л обикаля града. Ама я по-добре е аз да го прата с некоя чета в Македония, че за срам на Кукушко ще стане калфа в София!…

Гоце почна да се смее с глас на тия думи, които Танас отдавна беше приготвил да му каже и вярваше, че толкова хитро ги е измислил, та и Гоце няма да устои. Танас се изчерви и се много смути.

— Абе ти, като че ли съм турски чиновник, та идваш с рушвет при мече! Не знаех, че собствените ми четници ще ме подлепват. Затова ли всеки ден ми палиш печката?

От обида Танас щеше да се разреве. Гоце веднага разбра и го хвана през рамото.

— Аз се пошегувах, а ти да ми простиш, Танасе.

— Нищо, баче Гоце.

— Не съм те забравил. Първата чета за Македония без тебе нема да тръгне и това съм го решил още като те видях в Прилепския хан.

В очакване на този ден Танас обикаляше в свободното си време из София. Често заедно с другарите му го канеха в различни къщи и винаги на обед или на вечеря. Така те си добавяха към яденето в Прилепския хан още по едно, а понякога и две. Движеха се по няколко души наведнаж. Гоце им беше казал да бъдат кротки. Ако направите беля, им внушаваше той, вестниците ще пишат и ще навредите на Организацията. Вие сте революционери и требва да служите за пример. Когато навън ставаше много студено, отиваха в сладкарницата на Шипката от Порой, близо до Прилепския хан. Нашката им даваше безплатно да изядат по едно ашуре, а понякога и баклава. Много ги почиташе. Танас през цялата си младост и четничество изпитваше глад за нещо сладко, особено през дългите преходи и студ. Но рядко му се случваше да го задоволи. Затова с благодарност си спомняше всички случаи, в които беше ял нещо сладко — било кафе, било локум — и никога нямаше да забрави деня на Хуриета, когато изяде половин тепсия баклава наведнаж. Отидоха и на фотограф, с когото се бяха сприятелили. Направи им хубави големи снимки поотделно и една обща, без пари. Дадоха по една фотография на Нашката. Той ги закачи в сладкарницата. Много ги почиташе и не се излъга. Почти всички бяха избити в разни сражения. Нашката с гордост разказваше на клиентите си кой какъв е бил и къде е загинал. Две-три снимки изчезнаха от стената. Това бяха неколцина, които не отидоха в Македония, а останаха да живеят в България. Добавиха се и нови фотографии, на други момчета. Всички тези промени Танас виждаше при редките си идвания в България. Никога не забравяше да се отбие при Нашката.

Времето стана по-топло. Снегът се стопи. Само върховете на Витоша се белееха. Танас много се притесни. И Гоце изчезна някъде. Чу, че заминал към Кюстендил. Танас всеки ден отиваше в хотел „Батемберг“ да пита дали се е върнал. Една вечер в хана му съобщиха да отиде на сутринта при Гоце. Чакал го по важна работа. Танас цяла нощ не спа. Въртеше се из сеното и мислеше за какво го вика. Стана рано, още преди съмване. Изми се. Обикаля известно време улиците, за да дойде времето. Не чувствуваше студа. Когато влезе в стаята на Гоце, той току-що бе станал и бършеше с пешкир мокрото си лице.

— Добро утро, баче Гоце.

— Добро утро, побратиме — отговори Гоце.

— Как си ти?

— Добре съм, поспах малко. А ти какво сънува?

— От мерак ни съм спал, ни съм сънувал — рече Танас.

— Хич ли?

— Хич!

— Седни, Танасе, да почакаш малко — усмихна се Гоце.

Той бързо се облече. Вратата се отвори. В стаята влезе Чернопеев. Здрависаха се с Гоце и също седна.

— Танасе — каза той, като застана точно срещу него, — дойде времето. Заминаваш за Македония.

— Къде ще бъда?

— В Джумайския район с Христо Чернопеев.

— Защо ме пращаш на непознато место, а не в Кукушко или Солунско?

— Границата е най-важно — каза Гоце. — Тази чета е най-важната за нашата Организация. В Джумайско е по-хубаво.

— Не е хубаво, баче Гоце. Ако беше хубаво, всеки щеше да бега на чуждо место.

— Не искам такъв четник! — каза Чернопеев. — Прати го при Миха̀л Попѐто!

— Той ще бъде с теб! — каза твърдо Гоце. — Все некой требва да ти държи нервите…

Чернопеев, обиден, извърна глава и докрая мълча. Танас се изпълни с неприязън към него. Много е лют, си помисли той. Как ще я караме заедно?…

— А сега слушай баче ти Гоце! Ще отидеш в Джумайско при най-опитния воевода. От него ще спечелиш много. Ще му вземеш от практиката. Ако ти е лошо, ще дойдеш и ще ми кажеш: „Баче Гоце, ти много лошо ми направи.“

Танас бе навел очи към пода и разглеждаше обувките си. Гоце стана от стола. Хвана го за раменете и го повдигна. Танас се изправи. Беше цяла глава над Гоце.

— Наведи се! — му каза той.

Танас се наведе. Гоце го погледна право в очите. Танас не можа да издържи погледа му и се усмихна.

— Добре, баче Гоце. Кандисах.

Отпосле си мислеше, че погледне ли некого Гоце в очите, свършено е с него. Ще те устреля, ще те омагьоса дори, си казваше той.

— Танасе, не се сърди на Христо! А и ти, Христо, не му дръж гарез^[6]! Стисни ръката на воеводата си и кажи: „Дадох дума на Гоце и с теб ще бъда!“

Танас подаде ръка на Христо и избоботи набързо думите на Гоце. Двамата излязоха. В салона на хотела спряха един срещу друг. Христо му протегна отново ръка и на Танас му стана милно. Здраво му стисна ръката.

— Про̀сти ми — рече Танас, — по-млад съм от тебе, не те познавам. Но щом Гоце казва, имаш и живота ми!

Гоце излезе от стаята и се спря на вратата, когато ги видя. Лицето му стана особено добро и радостно.

— Хванахте ли се вече за ръце? — им рече той.

Никога след това двамата не се разделиха до смъртта на Христо.

Следващите дни Танас тичаше от сутрин до вечер по разни места за дрехи, раници, паласки, патрондаши, калцуни. Помагаше много на Чернопеев. Направиха две големи бали и ги изпратиха преди тях в Кюстендил. Чернопеев имаше още работа в София. Танас тръгна сам.

Една сутрин, в края на март, той пое пътя за Кюстендил. Над Княжево срещна едно от момчетата. Чернопеев им беше казал да не се събират заедно, а да вървят най-много по двама. Гоце беше дал на всеки по 30 лева. С тях Танас си купи много дребни неща — ножче за рязане на хляб, бръснач, сапун, една груба, но здрава риза, домашно изплетени вълнени чорапи, два чифта дълги гащи от здраво, тъкано платно за студените дни и още доста други вещи, които избра с много мислене и сметка. Затова раницата му тежеше. Знаеше, че това са единствените пари и дълго време няма да има други. В Македония никой не получаваше пари. Такива бяха правилата на Организацията.

Всички четници се събраха в местността „Бялата вода“ срещу Батановци. Там имаше голяма чешма. Спряха да си починат. Оттам тръгнаха вкупом. Нямаше от кого да се пазят. Минаха под Радомир, където сега е гарата, но тогава имаше само бахчи и ниви. Вървяха по една пряка пътека през „Невестини клисури“. Стигнаха едно ханче. От сутринта не бяха сложили хапка в устата. Потърсиха от ханджията ядене. Имаше варен боб. Взеха три порции за осем души. Всеки хапна по две-три лъжици боб с много хляб. Това им беше и закуска, и обед, и вечеря.

В Кюстендил отидоха в къщата на старата им ятачка баба Дона, на края на града. Тя ги очакваше. На другия ден дойде при тях Марко Секулички. Той им доставяше яденето. Даде им и няколко свински кожи. Всеки четник седна и сам си направи по два чифта цървули. Танас ги правеше по особен начин. Цял ден ги ши. Те не бяха като на другите четници, а с капаци. Можеше да ги обуе за миг и достатъчно беше да пристегне връвта. Капаците предпазваха краката му от дъжд и вода.

Пристигна и Чернопеев. Вечерта отидоха в избата на една къща. Там се облякоха напълно. Раздадоха на всеки по дълга, открита манлихера и патрони. Извадиха ги от дървени сандъци, съвършено нови и целите в смазка, Танас добре познаваше различните системи оръжия. Лично притежаваше една мартина, която остави в родното си село. Но мечтата на всеки от тях беше къса, покрита манлихера. Такива притежаваха малцина в цяла Македония. Тия къси, покрити манлихери ставаха причина за много зависти и тайни въздишки, защото с тях се стреляше бързо, затворът им не заяждаше и при нужда можеха да скрият пушката в панталона. Всеки беше готов да рискува живота си, ако имаше и най-малка възможност да се снабди с такова оръжие. Това беше непостижима мечта. Пушките Гра бяха добри, само че понякога капсулата на патрона оставаше в цевта и много трудно се измъкваше. Подла е като гъркоманите, си мислеше за нея Танас. Ще те остави по средата на сражението да те застрелят като заяк. Дългите манлихери тежаха много, но Танас ги обичаше. Като топ стрелят, си казваше той, и много надалеч. По-късно, когато въоръжиха турската армия с пушки маузер, започна истински лов на аскери, и съвсем не от революционни подбуди, а само да им отнемат оръжието. Револвери не им дадоха. Танас мечтаеше за два нагана, но се задоволи със стария си карадаг. Верно оръжие, ако го подпреш с едната ръка и клекнеш на земята, стреля почти като пушка.

Тръгнаха всички направо през лозята и стигнаха село Еремия. Там денуваха. Вечерта бяха в граничното село Копривлен, всъщност една голяма махала между Фроло̀ш и Църва̀рица. Тук той за пръв път видя баба Яна. Колко пъти сетне, пребити като псета, се добираха до нейната къща!… Колко пъти чакаха да мине полунощ и прехвърлят границата, когато часовоите са най-сънливи. И винаги баба Яна чакаше заедно с четниците. Тя беше сурова жена. Псуваше като мъж. Имаше много синове, снахи и внуци, които я слушаха като господ. Оттатък, в село Дреново, на турска територия живееше брат й. Когато трябваше да премине някоя чета, още през деня баба Яна отиваше до границата и почваше да вика:

— Иване… Иване…

Отсреща се обаждаше брат й:

— Що има, ма?

— Абе пусти пръчове са избега̀ле у нас. Ела да си ги прибереш!

Щом се стъмнеше, брат й Иван пристигаше в къщата й с една дрянова тояга в ръка. Докато четниците вечеряха, отиваше по няколко пъти да провери границата и да разгледа турските постове. Връщаше се и казваше: „Ставайте! Дойде времето!“ Така Танас много пъти премина границата…

Първият човек, който ги посрещна, беше Кръстьо Асенов^[7], по това време учител в Лешко̀. Танас много бе чувал за него. Хареса му от пръв поглед. Имаше хубаво, нежно лице, и едра, висока и силна снага. И наистина той беше толкова як, че всички му казваха Мечката. Скоро стана любимец на младите четници. Участвуваше във всички лудории, които предприемаха. И постоянно го обкръжаваше едно особено обожание. То идеше от това, че беше братов син на Хаджи Димитър. А Хаджи Димитър за македонските четници си оставаше светия. Племенникът на един светия може да не е пълен светия, но нали не е обикновен човек като нас?… Така разсъждаваше за него Танас. В началото той продължи да учителствува, но повечето ходеше с четата. Танас смяташе, че напразно мъчи даскалския занаят. И наистина, не мина много време, Кръстьо стана четник като тях.

Лешко̀ беше голямо село, от десетина махали. Четата ги обикаляше поред. Денем спяха, но вечер отсядаха в някоя къща. Народът се събираше при тях. Воеводата им обясняваше за какво се бори четата и ги учеше как да пазят тайна. Христо говореше по цяла нощ. Селяните обичаха да го слушат. Понякога и Кръстьо правеше това, но Танас смяташе, че той не може да надмине Христо. Селяните не го разбираха така добре, както разбираха Чернопеев. Затова Кръстьо главно им четеше вестниците, които получаваха от България.

Събираха пари от селяните и с тях купуваха оръжие. Постепенно Чернопеев въоръжи 50 души. Те си гледаха кърската работа като легални, но при нужда се явяваха в помощ на четата. Тия първи месеци на Джумайски район останаха в спомена на Танас като най-тихите и кротките, един почти мирен живот. Отпосле той никога в своето четничество не преживя такива спокойни дни.