Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Марч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Women, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
map81 (2017)
Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Луиза Мей Олкът

Заглавие: Малки жени

Преводач: Правда Игнатова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Кремена Сокерова

Коректор: Антония Михайлова

ISBN: 954-528-604-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1777

История

  1. — Добавяне

Леля Марч урежда въпроса

Както пчелите неотклонно следват своята кралица, така и майката и дъщерите й не се отделяха от господин Марч на следващия ден. Те пренебрегнаха всичко друго, което и без това можеше да почака, и неуморно слушаха разказите на своя болен, който се разтапяше от тяхното внимание. Той седеше на големия стол, близо до канапето, на което бе легнала Бет, а останалите момичета и госпожа Марч почти не се отделяха от него, като и Хана от време на време показваше глава, за да „погледне скъпия човек“, и сякаш нищо друго не им трябваше, за да бъдат напълно щастливи. Но все пак още нещо не достигаше и по-големите сестри и възрастните го почувстваха, макар че не смееха да си го признаят. Господин и госпожа Марч си разменяха тревожни погледи, докато наблюдаваха Мег. Джо усещаше внезапни пристъпи на тъга и бе забелязана, че се заканва с юмрук на чадъра на господин Брук, който бе забравен в хола. Мег бе доста разсеяна, плаха и мълчалива и се стряскаше при всяко позвъняване на външния звънец, а освен това се изчервяваше всеки път, когато се споменеше името на Джон. Ейми откровено обяви:

— Всички като че очакват нещо и са доста неспокойни, което е доста странно, тъй като татко вече си е у дома.

Бет пък невинно се учуди, че техните съседи не идват да ги посетят, както правеха преди.

Лари мина покрай тях следобед и като видя Мег на прозореца, сякаш в миг бе обзет от мелодраматичен пристъп, коленичи с единия си крак в снега, започна да се удря по гърдите, свали шапката си и протегна ръце, сякаш молеше за нещо. Когато Мег му каза строго да се държи както трябва или да се маха, той изтри въображаемите си сълзи от очите си и се повлече тъжно по пътя, сякаш обзет от пълно отчаяние.

— Какво иска да каже този гъсок? — каза Мег, като се засмя, с което се опита да прикрие смущението си.

— Опитва се да ти покаже как твоят Джон ще минава всеки ден покрай прозореца ти. Вълнуващо, нали? — намръщено отвърна Джо.

— Не го наричай „моя Джон“, това не е нито правилно, нито вярно — опита се да й се противопостави Мег, но гласът й малко потрепери и като че всичко това й беше приятно. — Моля те, не ме поставяй в ужасно положение, Джо. Казах ти, че не държа кой знае колко на него, така че не би трябвало непрекъснато да се говори за това. Ние сме просто добри приятели точно както и преди.

— Нещата не са както преди и вече нещо бе казано по този въпрос. Шегата на Лари ясно ми показа, че те губя. Все по-ясно и по-ясно го виждам, мама също. Ти съвсем не приличаш на предишната Мег, вече си толкова далече от мен и сякаш непрекъснато се отдалечаваш все повече и повече. Не бих искала да те поставям в ужасно положение и ще понеса всичко мъжки, но нещата така или иначе трябва да се изяснят. Не обичам да чакам, така че ако имаш намерение да го направиш, побързай и нека всичко свърши веднъж завинаги — нареждаше Джо.

— Аз не бих могла да кажа или да направя каквото и да било, преди той да е предприел нещо. А той без съмнение ще изчака, защото татко му е казал, че съм твърде млада — започна Мег и наведе глава над работата си, а на устните й се появи една доста странна усмивка, която очевидно означаваше, че тя не е съвсем съгласна с баща си по отношение на възрастта.

— Ако все пак той ти направи предложение, ти няма да знаеш какво да кажеш, сигурно ще се разплачеш или ще се изчервиш, или ще се съгласиш с всичко, което ти каже, вместо да се държиш на положение — отсече Джо.

— Не съм нито толкова глупава, нито толкова слаба, колкото си мислиш. Много добре знам какво ще му кажа, защото вече всичко съм планирала, така че няма да ме завари неподготвена. Човек не знае какво може да му се случи, затова е хубаво да е подготвен.

Джо просто не можа да се въздържи и се смя на важността, която може би съвсем несъзнателно си придаваше Мег в този момент. Тя много й отиваше, както и червенината, която обля бузите й.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно си намислила да му отговориш? — попита Джо и в тона й се чувстваше голямо уважение.

— Ни най-малко. Ти си вече на шестнайсет, така че си достатъчно голяма, за да мога да ти се доверя. А освен това моят опит може би ще ти е от полза след известно време, когато бъдеш поставена в същата ситуация.

— Нямам намерение да изпадам в същата ситуация. Доста е интересно да наблюдаваш любовните истории на другите, но ако аз самата съм действащото лице, мисля, че ще изглеждам ужасно глупаво — отвърна Джо, която изглеждаше доста разстроена само при мисълта за подобно нещо.

— Не мисля, че е така. Ако ти харесваш някого и той те харесва, ще видиш, че всичко се променя — каза сякаш на себе си Мег и зарея замечтан поглед към зелената алея, където често бе виждала да се разхождат влюбени.

— Струва ми се, че щеше да ми казваш какъв отговор си намислила — извика Джо и грубо я откъсна от красивата й малка мечта.

— Е, просто съвсем спокойно и решително ще кажа: „Благодаря ви, господин Брук, вие сте много мил. Но съм съгласна с татко, че все още съм твърде млада, за да се сгодявам. Така че, моля ви, не казвайте нищо повече и нека засега да си останем само приятели, каквито бяхме досега.“

— Хм, това ми изглежда доста твърдо и хладно. Не вярвам, че ще успееш да го кажеш, а и той никак няма да е доволен да го чуе. Ако той продължи да настоява, както правят обикновено отхвърлените любовници в книгите, ти със сигурност ще се предадеш и няма да нараняваш чувствата му.

— Не, няма да се предам, ще му кажа, че решението ми е окончателно, и с достойнство ще напусна стаята.

Мег стана веднага след като произнесе последната фраза, сякаш имаше намерение да изрепетира достойното излизане от стаята. Но някакви стъпки в антрето я накараха веднага да се върне на мястото си, да грабне иглата и плата и да започне да шие толкова съсредоточено, като че ли целият й живот зависи единствено от това дали ще успее да завърши работата си за определено време. Джо едва успя да потисне смеха си, като наблюдаваше тази внезапна промяна, а когато някой почука леко на вратата, тя отиде да отвори с доста мрачна физиономия, която трудно би могла да се нарече гостоприемна.

— Добър ден. Дойдох да прибера чадъра си… искам да кажа, да видя как се чувства баща ви днес — започна доста объркано господин Брук, като бързо преместваше погледа си от едната сестра към другата.

— Татко е много добре, а чадърът е в антрето, ще отида да го донеса — обяви Джо и се измъкна от стаята, за да даде възможност на Мег да произнесе предварително подготвената реч и да излезе с достойнство от стаята. Но в момента, в който сестра й изчезна, Мег веднага скочи от мястото си и се насочи към вратата, като промълви:

— Мама би се радвала да ви види. Моля, седнете, ще отида да я извикам.

— Не си отивайте, нима се страхувате от мен, Маргарет? — попита господин Брук и в този момент изглеждаше толкова наранен, че Мег реши, че се е държала прекалено грубо. Тя се изчерви чак до красивите къдрици в горната част на челото й, тъй като той никога преди не я беше наричал Маргарет и с изумление установи, че това обръщение звучи толкова естествено и приятно в устата му. В желанието си да прояви по-голяма сърдечност и да му засвидетелства приятелството си, тя му протегна ръка и каза с благодарност:

— Как бих могла да се страхувам от вас, след като бяхте толкова мил с татко? Много бих искала да успея да ви благодаря по някакъв начин за това.

— Искате ли да ви кажа как бихте могли да го направите? — попита господин Брук, като притисна малката ръка в двете свои и погледна Мег с толкова любов, че сърцето й се разтуптя силно и й се искаше хем да избяга, хем да остане и да продължи да го слуша.

— О-о, не, моля ви, пуснете ме… — започна объркано тя и се опита да измъкне ръката си, като изглеждаше доста уплашена.

— Няма да ви безпокоя, бих искал единствено да знам дали изпитвате поне някакви чувства към мен, Мег. Аз ви обичам толкова много, скъпа! — добави господин Брук нежно.

Точно сега бе моментът за спокойната, предварително обмислена реч, но Мег не можа да я произнесе, тя не можа да си спомни нито дума от нея, затова само наведе глава и отвърна:

— Не знам.

Каза го толкова тихо, че Джон трябваше да наведе глава, за да чуе този глупав отговор. Но на него той като че му се стори прекрасен, защото се усмихна щастливо и изглеждаше толкова доволен, когато в следващия миг стисна нежно ръката й и с благодарност й каза:

— Ще се опитате ли да разберете? Толкова много бих искал да зная. Не бих могъл да свърша нищо като хората, преди да съм научил дали ще получа моята награда или не.

— Аз съм твърде млада — започна неуверено Мег, като се чудеше защо е толкова развълнувана и щастлива.

— Аз ще почакам. А в това време вие бихте могли да се научите да ме харесвате. Това няма да бъде особено труден урок, нали, скъпа?

— Едва ли, ако реша да го уча, но…

— Моля ви, заемете се с този урок, Мег. Аз толкова обичам да преподавам, а това е нещо много по-лесно от немския език — не спираше да я убеждава Брук, после взе и другата й ръка, така че тя вече нямаше къде да скрие лицето си, което той се наведе да погледне.

Тонът му бе толкова нежен и мил, но когато му хвърли един плах поглед, Мег установи, че очите му не само блестят от вълнение, но в тях има и едно задоволство от очевидния му успех. Това доста я ядоса. В миг главата й се изпълни с глупавите уроци по кокетство, които Ани Мофът се бе опитвала да й преподава, и желанието за господство, което дреме в гърдите на всяка жена, сякаш се разбуди и бързо овладя съзнанието й. Тя се почувства някак си странно развълнувана и почти без да осъзнава какво прави, се поддаде на капризния импулс, издърпа ръцете си и каза категорично:

— Но аз няма да се заема. Моля ви, вървете си и ме оставете на мира!

Бедният господин Брук изглеждаше така, сякаш целият му замък от мечти в миг се е стоварил върху главата му. Той никога не бе виждал Мег в подобно настроение и бе напълно объркан.

— Наистина ли искате точно това? — попита той нетърпеливо, като плътно я следваше, докато тя се насочи към вратата.

— Да. И не бих искала повече да ме безпокоите по този въпрос. Татко смята, че е твърде рано за това. Аз съм на същото мнение.

— Не мога ли поне да се надявам, че постепенно ще промените мнението си? Готов съм да чакам търпеливо и да не говоря повече за това, докато вие не прецените, че е минало достатъчно време. Не си играйте с мен, Мег. Просто не мога да повярвам, че бихте го направили.

— Няма какво изобщо да мислите за мен. Предпочитам да не го правите — каза Мег с високомерно задоволство от възможността да изпита търпението на своя кандидат, а и собствената си власт над него.

Той изглеждаше толкова тих и тъжен в този момент, че със сигурност много повече приличаше на героите от романите, които тя харесваше. Но за разлика от тях той не започна да удря челото си в стената, нито да снове отчаяно из стаята. Той просто стоеше неподвижно и я гледаше така нежно, че сърцето й се изпълни с болка и съжаление, въпреки че не й се искаше да си го признава. Не знам какво би могло да се случи по-нататък, ако точно в този момент внезапно не беше пристигнала леля Марч.

Старата госпожа не бе могла да устои на желанието си да види племенника си. Тя бе срещнала Лари по време на разходката си и от него разбра, че господин Марч е пристигнал, затова се насочи право към дома им. Всички членове на семейството бяха заети с разни работи в задната част на къщата и тя се беше приближила тихо, за да ги изненада. Наистина бе успяла да изненада двама души: Мег толкова се стресна, че пребледня като платно, сякаш виждаше призрак пред себе си, а господин Брук се опита да се скрие в кабинета.

— Господи, какво става тук? — извика старата госпожа и потропа с бастуна си, като гледаше ту бледия млад господин, ту изчервената млада госпожица.

— Това е един приятел на татко. Толкова се изненадвам, че ви виждам! — изтърси Мег, защото чувстваше, че все пак би трябвало да каже нещо.

— В това няма никакво съмнение — отвърна леля Марч и седна на близкия стол. — А какво точно ти казваше този приятел на баща ти, че си се изчервила цялата като божур? Тук става нещо нередно и настоявам веднага да ми кажете какво е то — отсече леля Марч и отново потропа с бастуна си.

— Ние просто си говорехме. Господин Брук дойде да си вземе чадъра — започна Мег, като така искаше господин Брук и чадърът му вече да бяха напуснали къщата.

— Брук? Възпитателят на момчето? А-а, сега вече всичко разбирам. Отлично съм информирана по този въпрос. Джо доста се обърка и не можеше да обясни някои изречения в едно от писмата на баща ти, но аз накрая я принудих да ми разкаже всичко. Да не би да си приела предложението му, дете мое? — извика леля Марч, напълно скандализирана от самата мисъл, че това е възможно.

— Тихо, нали той ще чуе. Не е ли по-добре да повикам мама? — объркано каза Мег.

— Не, рано е да го правиш. Имам нещо, което бих искала да кажа само на теб, и смятам, че е най-добре да го направя веднага. Кажи ми, наистина ли смяташ да се омъжиш за този възпитател? Ако го направиш, няма да получиш нито пени от парите ми. Помни това и бъди разумно момиче — убедително каза старата дама.

Госпожа Марч наистина притежаваше невероятното умение да настройва срещу себе си дори най-благите хора и да ги кара да й се съпротивляват. А може би дори й доставяше удоволствие да прави точно това. Всеки от нас е способен на известна упоритост особено когато е млад и е влюбен. Ако леля Марч бе помолила Мег да приеме предложението на Джон Брук, тя със сигурност би отвърнала, че не може и да се мисли за това. Но след като така безцеремонно й бе разпоредено да не го харесва, тя веднага реши, че не би могла да живее без него. Предварителните й чувства, а и желанието да се противопостави на леля си помогнаха решението да се вземе веднага. И тъй като и без това бе доста развълнувана, Мег не можа да се въздържи и веднага възрази на леля си:

— Ще се омъжа, за когото си поискам, лельо Марч, а вие можете да оставите парите си, на когото си поискате — каза тя, като тръсна решително глава.

— Какви са тези глупости! Нима се отнасяш по този начин към съветите ми? Горчиво ще съжаляваш за това, когато след време се „насладиш“ достатъчно на изпълнения с любов живот в колибка и разбереш, че напълно си се провалила.

— Е, не знам дали това ще бъде по-голям провал, отколкото да живееш сам в огромна къща — не й остана длъжна Мег.

Леля Марч си сложи очилата и изгледа продължително момичето, тъй като никога не я бе виждала в подобно настроение. Самата Мег не можеше да се познае, чувстваше се толкова смела и независима в този момент — възможността да защити Джон и собственото си право да обича, когото сама пожелае, й доставяше огромно удоволствие. Леля Марч разбра, че не е постъпила съвсем тактично, затова помълча известно време, а след това започна по възможно най-мекия начин:

— Виж какво, скъпа Мег, бъди разумно момиче и приеми съвета ми. Правя го единствено заради теб, не бих искала да проваляш живота си, като направиш някоя ужасна грешка още в самото му начало. Трябва да се омъжиш за заможен човек и да помогнеш на семейството си. Това е просто твое задължение и не разбирам защо искаш да направиш нещо друго.

— Мама и татко не мислят така. Те харесват Джон, независимо от факта, че той е беден.

— Твоите родители, скъпа моя, нямат повече разум в главата си от две деца.

— Радвам се, че е точно така! — извика дръзко Мег.

Леля Марч не обърна никакво внимание на забележката й и продължи своята лекция:

— Този Брук е съвсем беден и няма никакви богати роднини, нали?

— Така е, но има много добри приятели.

— Човек не може да живее за сметка на приятелите си. Само опитай и ще видиш, че те веднага ще станат твърде резервирани. Освен това той няма и никаква професия или бизнес, нали?

— Все още не. Но господин Лорънс ще му помогне да започне нещо.

— Какво ще му помогне? Та Джеймс Лорънс е вече толкова стар, че на него изобщо не може да се разчита. Значи ти имаш намерение да се омъжиш за един човек без пари, без никакво положение и без професия и да работиш дори още повече, отколкото в момента, вместо да се устроиш удобно и да живееш в охолство до края на живота си? И го правиш единствено защото не би искала да се съгласиш с мен? Смятах, че имаш малко повече разум в главата си, Мег.

— Не бих могла да се устроя по-добре, ако чакам с години подходящ човек! Джон е добър и разумен, освен това е изключително надарен; той има желание да работи и със сигурност бързо ще напредне, защото е смел и енергичен. Всички го харесват и го уважават и аз се гордея при мисълта, че такъв човек ме е харесал, макар че съм бедна, млада и доста глупава — отвърна Мег, която изглеждаше толкова красива, докато изричаше съвсем сериозно последните думи.

— Той добре знае, че имаш богати роднини, точно в това се крие тайната на неговото харесване, струва ми се.

— Лельо Марч, как смееш да говориш подобни неща! Джон стои над подобни мизерни мисли и няма да остана и минута повече тук, ако продължаваш да говориш по този начин — извика възмутено Мег, която в този момент бе забравила за всичко друго, освен за несправедливостта на обвиненията на старата госпожа. — Моят Джон няма никога да се ожени за пари, както и аз самата не бих го направила. Ние сме готови да работим, както и да изчакаме с брака си, докато съберем достатъчно средства, за да имаме собствен дом. Аз не се страхувам от бедността, живяла съм толкова щастливо в бедност досега, ще бъда щастлива и с него, защото той ме обича и аз…

Мег в миг спря, защото най-внезапно си спомни, че всъщност тя самата съвсем не е взела окончателно решение и че само преди няколко минути бе казала на „своя Джон“ да се маха, и че може би в този момент той чува думите й.

Леля Марч бе ужасно ядосана, тъй като си бе наумила, че ще помогне на своята красива племенница да си намери подходящ съпруг. Но нещо в щастливото лице на момичето ясно й подсказваше, че това вече е невъзможно.

— Добре тогава, измивам си ръцете от цялата тази история. Ти си едно неразумно дете и трябва да знаеш, че в момента благодарение на глупостта си загуби много повече, отколкото можеш да си представиш. Ето, това е всичко. Толкова съм разочарована, че просто нямам желание да се виждам и с баща ти в този момент. Не очаквай нищо от мен, когато решиш да се омъжваш. Може би приятелите на господин Брук ще се погрижат за теб. Във всеки случай трябва да знаеш, че на мен не можеш да разчиташ.

Леля Марч бавно се изправи и се запъти към външната врата, като ядосано я тресна след себе си точно пред лицето на Мег. Тя сякаш отнесе всичката смелост на момичето със себе си. Защото след като възрастната дама си тръгна, Мег застана като вкаменена и се чудеше дали да се разплаче, или да се засмее. Преди още да успее да вземе решение по този въпрос, господин Брук се приближи до нея и докосна нежно ръката й, като каза на един дъх:

— Просто нямаше как да не чуя, Мег. Благодаря ви, че ме защитихте. Но съм благодарен също така и на леля Марч, защото благодарение на нея разбрах, че вие все пак не сте напълно безразлична към мен.

— И аз самата не си давах сметка за това до момента, в който тя започна да ви обижда — започна плахо Мег.

— Но нали вече не бихте искали да се махам, ще ми разрешите да остана и да бъда щастлив до вас, нали, скъпа?

Този момент отново бе подходящ за предварително подготвената реч и излизането с достойнство от стаята. Но на Мег дори не й дойде наум да направи нещо подобно и напълно се изложи в очите на Джо, като пошепна едва-едва:

— Да, Джон — и скри лице в сакото му.

Петнадесет минути след като леля Марч си тръгна, Джо слезе тихо по стълбите, застана за минута пред вратата на всекидневната и като не чу никакъв звук, кимна с глава и се усмихна.

— Явно тя вече го е отпратила, както планирахме, и нещата са уредени. Ще вляза вътре да чуя какво се е случило и да се посмеем двете с Мег — каза си Джо.

Но бедното момиче съвсем не можа да се засмее, защото беше направо изумено от гледката, която видя вътре. Тя направо замръзна на мястото си и устата й бе почти толкова широко отворена, колкото и очите й. След като бе влязла с намерението да се порадва над победения враг и да похвали разумната си сестра за това, че е отхвърлила един неподходящ кандидат, Джо бе направо шокирана при вида на така наречения враг, който се беше настанил удобно на канапето, а смятаната за толкова разумна нейна сестра бе седнала на коленете му и го гледаше с влюбени очи. Джо цялата потрепери, сякаш студен душ се бе изсипал отгоре й, и остана така на мястото си, тъй като това съвсем неочаквано развитие на нещата я бе оставило в пълен шок. Все пак шумът от затварянето на вратата стресна двамата влюбени, те се обърнаха и я забелязаха. Мег веднага скочи, като изглеждаше малко смутена, но също така и доста горда. Но „този човек“, както го наричаше Джо, само се засмя и след като целуна обърканото момиче, каза доста хладно:

— Сестричке Джо, можете да ни поздравите!

С това към болката й се прибави и унижение — и всичко й дойде твърде много, затова Джо побърза да изчезне от стаята, като преди това направи само някакъв възмутен жест. Тя се затича нагоре по стълбите и се втурна в стаята, като разбуди болните с трагичното си възклицание:

— Някой трябва веднага да слезе долу! Джон Брук се държи ужасно, а на Мег това като че ли й харесва!

Господин и госпожа Марч веднага напуснаха стаята, а Джо се стовари отчаяно на леглото и започна да плаче и да ругае с омраза, докато разказваше ужасната новина на Бет и Ейми. Двете момичета обаче сметнаха, че това е едно съвсем естествено и интересно събитие, така че Джо не можа да получи от тях нито разбиране, нито одобрение за своята реакция. Затова тя се усамоти в своето кътче на тавана, където сподели проблемите си с плъховете.

Никой не разбра какво точно се е случило във всекидневната този следобед, но разговорът, който се води там, бе доста продължителен. И тихият обикновено господин Брук изуми своите приятели с красноречието и твърдостта, с които хвалеше своята избраница, представяше своите планове за бъдещето и ги убеждаваше да подредят нещата точно така, както той би искал.

Звънецът оповести, че е време за чай, а той все още не бе свършил с описанието на рая, който възнамеряваше да осигури за Мег. Той гордо я хвана под ръка и я поведе на вечеря, двамата изглеждаха толкова щастливи, че Джо просто нямаше сърце да им се сърди или да им завижда. Ейми бе изключително впечатлена от вниманието и нежността на Джон, Бет ги гледаше със светнали очи отдалече, докато господин и госпожа Марч наблюдаваха младата двойка с такова удовлетворение, че бе напълно очевидно, че леля Марч наистина е права, като ги нарича „неразумни като деца“. Никой не яде кой знае колко, но всички бяха толкова щастливи, че старата стая сякаш бе по-светла от всякога, огряна от първия любовен романс.

— Вече не можеш да говориш, че нищо приятно не се случва, нали, Мег? — попита Ейми, като в същото време се опитваше да си представи как би могла да нарисува двамата влюбени.

— Да, наистина, нямам основание да твърдя подобно нещо. Колко много неща се случиха, след като го казах. Май беше преди година — отвърна Мег, която витаеше някъде в облаците от щастие и изобщо не можеше да помисли за подобни прозаични неща като хляба и маслото, които бяха пред нея на масата.

— Радостите ни споходиха толкова наскоро след тревогите този път, така ми се иска да мисля, че нещата вече са се обърнали към добро — каза госпожа Марч. — В повечето семейства има такива години, изпълнени с толкова много събития. Тази беше точно такава за нас, но все пак е добре, че свършва добре.

— Надявам се, че следващата ще свърши по-добре — промърмори Джо, на която й бе толкова трудно да наблюдава пред себе си Мег, напълно обсебена от един съвършено чужд човек. Джо изпитваше дълбоки чувства към малко хора и затова трудно понасяше мисълта, че се налага да се лиши от любовта на един от тях или дори да бъде принудена да се задоволи с по-малко чувства и внимание към себе си.

— А аз се надявам, че третата ще завърши по-добре. По-точно, сигурен съм, че ще бъде така, ако съм жив и здрав и успея да осъществя плановете си — каза господин Брук и се усмихна на Мег, чувствайки се така, сякаш всичко може да постигне.

— Не ви ли се струва, че това е твърде дълго за чакане? — намеси се Ейми, на която много й се искаше сватбата да стане по-скоро.

— Аз имам да се уча на още толкова много неща, че на мен ми се струва дори твърде кратко — отвърна Мег с една тържественост на лицето си, каквато никой не бе забелязвал у нея преди.

— Вие ще трябва само да чакате, аз съм този, който ще трябва да работи особено упорито — каза Джон, като започна усилията си с вдигане на салфетката на Мег. При това го направи с такова изражение, че Джо само поклати глава, а след това чу, че входният звънец звъни, и си каза с облекчение:

— Ето че идва Лари, най-накрая ще можем да поговорим и за нещо смислено.

Но Джо дълбоко се заблуждаваше. Защото Лари пристигна с тържествени стъпки и в приповдигнато настроение, с огромен булчински букет в ръце, предназначен за „госпожа Джон Марч“. Очевидно той бе дълбоко убеден, че благоприятното развитие на събитията се дължи на неговата умела намеса.

— Знаех си, че Брук ще постигне това, което желае. Той винаги успява да го направи. Щом веднъж е решил да осъществи някаква идея, тя със сигурност ще стане реалност, дори небето да се продъни — обяви Лари, след като поднесе поздравленията си и подаде букета.

— Много съм ти задължен за тази препоръка, която ми даде. Приемам я като добро предзнаменование за бъдещето и още в тази минута те каня на сватбеното си тържество — отвърна господин Брук, който в момента се чувстваше приятелски настроен към цялото човечество, дори и към своя непокорен възпитаник.

— Ще дойда, дори да се наложи да пропътувам целия свят. Защото си заслужава човек да направи и най-дългото пътешествие, за да успее да види лицето на Джо по време на церемонията. Вие съвсем не изглеждате радостна, мадам! Какво се е случило? — попита я Лари, като тръгна след нея към ъгъла на всекидневната, в която всички се бяха събрали, за да поздравят господин Лорънс.

— Не одобрявам особено този брак, но все пак съм решила да го приема и няма да кажа нито дума против него — тържествено обяви Джо. — Ти просто не можеш да си представиш колко е трудно за мен да се лиша от Мег — продължи тя и гласът й леко потрепери.

— Но ти не се лишаваш от нея. Просто няма да живеете под един покрив — опита се да я успокои Лари.

— Нещата вече никога няма да бъдат същите. Загубих най-добрата си приятелка — въздъхна Джо.

— Но все още имаш мен. Знам, че не ставам кой знае за какво, но ще бъда винаги до теб, Джо, през всичките дни до края на живота си. Давам ти честната си дума, че ще бъде така! — тържествено обяви Лари и наистина имаше намерение да го направи.

— Знам, че ще бъдеш, и толкова съм ти задължена за това. Ти си бил за мен винаги такава опора, Теди — отвърна Джо и с благодарност му стисна ръката.

— Е, тогава недей да тъгуваш, Брук е добър човек. Всичко ще бъде наред, ще видиш. Мег е щастлива; Брук ще замине и веднага ще се установи, дядо ще му помогне. Ще бъде толкова весело да видим Мег в нейната нова малка къща. След като тя замине, ще имаме толкова много време, аз ще съм завършил вече колежа и ще можем да заминем в чужбина, ще си направим едно чудесно пътешествие. Нима това не би те успокоило?

— Да, със сигурност ще бъде приятно. Но как би могъл да знае човек какво точно ще се случи след три години? — замислено каза Джо.

— Права си. Не ти ли се иска понякога да можеш да погледнеш напред и да видиш къде ще бъдем ние тогава? Аз много бих искал — отвърна Лари.

— Аз по-скоро не бих го направила, защото може да видя нещо много тъжно. В момента всички изглеждат толкова щастливи, едва ли ще бъдат по-добре след време — и очите на Джо бавно обходиха цялата стая, като заблестяха от радост при вида на толкова щастливи хора.

Майка й и баща й бяха седнали един до друг, потънали в сладки спомени за първите си срещи преди около двайсет години, когато бе започнала тяхната любов. Ейми рисуваше двамата влюбени, които се бяха пренесли в своя собствен красив свят, който придаваше на лицата им блясък, какъвто малката художничка трудно би могла да отрази върху рисунката си. Бет лежеше на канапето и щастливо разговаряше със своя възрастен приятел, който бе притиснал малката й ръчичка между дланите си, убеден, че тя притежава някаква магическа сила, която би могла да го отведе на спокойния друм, по който вървеше тя самата. Джо се бе разположила на любимото си ниско столче, а на лицето й бе изписана една тъга, която я правеше толкова красива. Лари се бе облегнал зад нея, като брадичката му докосваше къдравата й коса, усмихваше й се приятелски и й кимаше в продълговатата стъклена чаша, върху чиято повърхност се виждаха отраженията им.

* * *

В този момент завесата пада и скрива нашите прекрасни героини Мег, Джо, Бет и Ейми. Дали тя ще се вдигне отново, зависи единствено от начина, по който ще се приеме първото действие от домашната драма, наречена „Малки жени“.

Край