Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Марч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Women, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
map81 (2017)
Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Луиза Мей Олкът

Заглавие: Малки жени

Преводач: Правда Игнатова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Кремена Сокерова

Коректор: Антония Михайлова

ISBN: 954-528-604-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1777

История

  1. — Добавяне

Малката предана Бет

В продължение на седмица в старата къща бяха извършени толкова много добри дела, колкото едва ли биха се събрали във всички къщи от околността. Беше наистина доста странно, но всички се държаха така мило и себеотрицанието се превърна в нещо като мода. След като получиха добрите новини за подобряването на баща си, момичетата малко се поуспокоиха и достойният им за похвала ентусиазъм малко поспадна, но все пак продължаваха да се трудят както преди. Те съвсем не забравиха своето мото, но сега вече бе много по-лесно да работят и да се надяват. Всички чувстваха, че след невероятните усилия, които положиха, имат право на малко почивка и всяко от момичетата започна да отделя повече време за любимите си занимания.

Джо здравата се простуди, тъй като излезе без шал върху подстриганата си коса, и й бе наредено да остане вкъщи, докато се оправи — леля Марч не обичаше да й четат с пресипнал глас. Джо доста хареса тази идея и след енергично тършуване из цялата къща — от мазето до тавана, най-накрая се излегна на канапето и се зае да лекува настинката си с книга в ръка. Ейми откри, че домашната работа и изкуството някак си трудно вървят заедно и затова се върна към своите произведения от глина. Мег ходеше всеки ден у семейство Кинг, а когато беше вкъщи — шиеше, или поне си мислеше, че шие, но отделяше все повече време за писане на дълги писма до майка си или за препрочитане на всичко, което се бе получило от Вашингтон.

Бет упорито продължаваше в същия ритъм, с много малки отклонения в случаите, когато й беше много тъжно или просто я хващаше мързел. Всичките си дребни задължения по домакинската работа тя все още изпълняваше съвсем съвестно всеки ден, а много често се налагаше да свърши и нещо вместо сестрите си, които понякога забравяха, така че цялата къща изглеждаше като часовник с точен механизъм. Когато сърцето й се изпълнеше с копнеж по майка й или със страхове за баща й, тя незабележимо се мушваше в килера, скриваше лицето си в любимата стара мамина рокля и изплакваше болката си или се успокояваше, подемайки своята малка молитва. Никой не се досещаше какво я развеселява, след като съвсем доскоро е била толкова тъжна, но всички чувстваха колко сладка и мила е тя и обичаха да потърсят утеха или съвет от нея за дребните си проблеми.

Те ни най-малко не си даваха сметка, че преживяното през последните дни е нещо като сериозно изпитание за характерите им, и след като първото напрежение отмина, сметнаха, че са се справили добре и заслужават похвала. Това беше наистина вярно. Но грешката им се състоеше във факта, че не продължиха да работят по същия начин, и много скоро я разбраха, но след като преминаха през нови изпитания и разочарования.

— Мег, смятам, че трябва да отидеш да посетиш семейство Хамел, нали помниш, че мама ни поръча да не ги забравяме — каза Бет около десет дни след заминаването на госпожа Марч.

— Доста съм уморена и просто нямам сили да отида днес — отвърна Мег, която се беше изтегнала удобно и шиеше.

— А ти не можеш ли, Джо — обърна се Бет към другата си сестра.

— Как бих могла, след като съм настинала, а навън духа такъв вятър.

— Аз смятах, че вече си се оправила.

— Е, оправила съм се дотолкова, че да мога да изляза да се поразведря с Лари, но не и да ходя у семейство Хамел — усмихна се Джо, макар че изглеждаше малко позасрамена от постъпката си.

— Защо не отидеш ти? — попита Мег.

— Аз ходя всеки ден, но бебето е болно и не знам как бих могла да му помогна. Госпожа Хамел по цял ден е на работа и за него се грижи Лотхен, но то става все по-зле и по-зле, така че ми се струва, че вие двете с Хана трябва да отидете и да го видите — настоя Бет.

Тя говореше толкова сериозно, че Мег й обеща, че на другия ден ще изпълни желанието й.

— Помоли Хана да приготви нещо вкусно за ядене и им го занеси, Бет, малко чист въздух ще ти се отрази добре — посъветва я Джо, като добави извинително: — Аз бих отишла, но трябва да свърша с писането.

— Мен ме боли главата и се чувствам доста уморена, затова смятах, че някоя от вас би могла да отиде — каза Бет.

— Ейми ще се върне всеки момент и ще я накараме тя да изтича — предложи Мег.

— Е, аз ще си почина малко, докато я чакам.

И така, Бет си легна на канапето, а останалите се заеха с предишните си занимания и всички забравиха за семейство Хамел. Мина повече от час, но Ейми не се прибра вкъщи. Мег се качи в стаята, за да пробва новата си рокля, Джо беше напълно погълната от историята, която съчиняваше, а Хана бе дълбоко заспала пред огъня, когато Бет тихичко си облече палтото, напълни една кошница с разни лакомства за бедните деца и с тъжен поглед в спокойните си очи излезе навън в студа, макар че главата все още я болеше. Беше доста късно, когато се върна, и никой не забеляза как тя се изкачи едва-едва по стълбите и се затвори в мамината стая. След около половин час Джо се качи да търси нещо в „маминия кът“ и намери там Бет, седнала до шкафчето с лекарства с много тъжна физиономия и бутилка камфор в ръка.

— Боже господи! Какво се е случило? — извика Джо, след като Бет вдигна ръка към нея, сякаш за да я предупреди да не се приближава.

— Ти си боледувала от скарлатина, нали?

— Да, преди години, заедно с Мег. Защо?

— Тогава ще ти кажа. О-о, Джо, бебето почина.

— Какво бебе?

— Бебето на госпожа Хамел, то умря в скута ми, преди още тя да се е прибрала от работа — изплака Бет.

— Бедничката ми, представям си какъв ужас си преживяла! Трябваше аз да отида — каза Джо и като седна на маминия стол, нежно притисна Бет в скута си.

— Не беше толкова ужасно, Джо, просто беше много тъжно! Веднага забелязах, че детето е по-зле от вчера, но Лотхен ми каза, че майка й е отишла да повика лекар, затова го взех на ръце, за да може Лоти да си почине. То изглеждаше заспало, но после внезапно изплака и се разтрепери, а след това не помръдна повече. Опитах се да затопля крачетата му, а Лоти му даваше мляко, но то въобще не искаше и да захапе биберона и тогава разбрах, че е мъртво.

— Не плачи, скъпа, какво направи след това?

— Просто седях и го държах в ръцете си, докато госпожа Хамел пристигна заедно с доктора. Той каза, че бебето е умряло, и прегледа Хайнрих и Мина, тъй като и двамата са с възпалено гърло. „Това е скарлатина, госпожо, трябваше да ме повикате по-рано“, отсече сърдито лекарят. Госпожа Хамел му обясни, че е много бедна, затова се е опитала сама да излекува детето си, но явно вече е твърде късно и единственото нещо, което би го помолила, е да излекува останалите й деца, като ще разчита на щедростта на някои благородни хора, за да може да му заплати. След тези думи той се усмихна и стана малко по-любезен, но всичко беше толкова тъжно, че и аз плаках заедно с децата на госпожа Хамел, докато той не се обърна към мен най-внезапно и не ми нареди веднага да се прибирам вкъщи и да взема беладона, защото може и аз да се разболея от скарлатина.

— Не, няма да се разболееш! — извика Джо и я притисна силно до гърдите си с уплашен поглед. — О-о, Бет, ако се разболееш, никога няма да мога да си простя! Какво ще правим сега?

— Не се страхувай, струва ми се, че няма да я прекарам много тежко. Погледнах в книгата на мама и видях, че скарлатината започва с главоболие, възпалено гърло и неразположение — точно същото, каквото имам. Затова и пих беладона и сега се чувствам много по-добре — каза Бет, като се опитваше да изглежда спокойна, но когато сложи студената си ръка върху челото си, имаше чувството, че то гори като огън.

— Ако мама можеше да си е вкъщи сега! — възкликна Джо и грабна книгата, като с ужас си мислеше, че Вашингтон е невероятно далече. Набързо прочете съответната страница, след това погледна към Бет, пипна челото й, накара я да отвори уста, за да погледне гърлото й, а след това каза тъжно: — Ти си била близо до бебето повече от седмица, а също и сред останалите деца на госпожа Хамел, които също са болни, така че се страхувам, че си се заразила, Бет. Ще извикам Хана, тя разбира от всякакви болести.

— Не разрешавай на Ейми да идва: тя не е боледувала, а не бих искала да я заразявам. Дали е възможно да ви повтори вас двете с Мег? — попита разтревожено Бет.

— Предполагам, че не, но в момента това съвсем не ме интересува. Заслужавам да се разболея, защото бях такава егоистка и ти разреших да отидеш ти, докато аз си седях тук и пишех онези глупости! — промърмори ядосано Джо и тръгна да се консултира с Хана.

Добрата душа веднага скочи и за минута се разсъни, после се спусна към стаята на госпожа Марч, като едновременно успокояваше Джо, уверяваше я, че няма защо да се безпокои, тъй като всички деца боледуват от скарлатина и ако бъдат правилно лекувани, те скоро оздравяват. Джо повярва на всичко това и се почувства много по-добре, след това двете отидоха да извикат и Мег.

— Сега ще ви кажа какво трябва да се направи — започна Хана, след като беше прегледала и разпитала Бет. — Ще извикаме доктор Бангс, скъпа, само за да те види и той и да потвърди, че сме започнали правилно лечение. След това ще изпратим Ейми у леля Марч, за да я предпазим от заразата, а едната от вас, момичета, ще трябва да си остане вкъщи и да позабавлява ден-два Бет, докато се пооправи.

— Разбира се, че аз трябва да остана, аз съм най-възрастната — каза разтревожено Мег, която също се чувстваше гузна, че бяха оставили малката Бет да ходи сама у семейство Хамел.

— Не, аз ще остана, тъй като аз съм виновна за болестта й. Обещах на мама, че аз ще се отбивам у семейство Хамел, но не го направих — решително обяви Джо.

— Ти кого предпочиташ, Бет? Трябва да избереш, тъй като няма никакъв смисъл и двете да се въртят наоколо — попита Хана.

— Джо, моля — обяви Бет и облегна главата си на ръката на сестра си, като я погледна с толкова любов, че въпросът просто се реши от само себе си.

— Ще отида да кажа на Ейми — обяви Мег, която се чувстваше малко наранена, но все пак решението на Бет бе голямо облекчение за нея, защото тя никак не обичаше да се грижи за болни, докато Джо вече имаше голям опит в това отношение.

Ейми горещо се противопостави и тържествено обяви, че предпочита да се разболее от скарлатина, отколкото да отиде да живее при леля Марч. Мег първо се опита внимателно да й обясни, след това я помоли, накрая твърдо й разпореди да тръгне, но всичко бе напразно. Ейми упорито настояваше да остане вкъщи и Мег я остави напълно разстроена и се затича да се посъветва с Хана какво би могло да се направи в този случай. Преди Мег да се е върнала, във всекидневната влезе Лари и намери там разплаканата Ейми, заровила глава във възглавниците на канапето. Тя му разказа всичко, като се надяваше на разбиране и успокоение, но Лари само мушна нервно ръце в джобовете си и започна да се разхожда насам-натам из стаята, като от време на време си подсвиркваше, свил вежди, сякаш обмисляше нещо важно. След малко той седна до нея и й каза с възможно най-приятелски глас:

— Трябва да бъдеш разумно момиче и да постъпиш така, както искат от теб. Недей да плачеш, а чуй какъв чудесен план съм измислил. Ти ще отидеш у леля Марч, а аз ще идвам да те вземам всеки ден, за да се возим с каретата или да се разхождаме, така че ще си прекарваме чудесно. Няма ли да ти е по-приятно, отколкото да стоиш затворена тук по цял ден?

— Не искам да ме отпращат, сякаш преча на някого — започна да обяснява обидено Ейми.

— Боже господи, какво дете! Та не разбираш ли, че те се опитват да те предпазят от болестта? Ти не искаш също да се разболееш, нали?

— Не. И съм сигурна, че няма да се разболея. А ако това стане, то ще е, защото вече съм се заразила, тъй като съм била с Бет през цялото време.

— Точно по тази причина трябва веднага да се махнеш оттук — ако не виждаш Бет повече, може би няма да се заразиш. Промяната на въздуха и грижите ще ти се отразят добре, сигурен съм. И дори да прекараш болестта, ще бъде в много по-лека форма. Съветвам те да се махнеш колкото може по-скоро, защото скарлатината съвсем не е шега работа, госпожице.

— Но у леля Марч е толкова скучно, а освен това тя самата е винаги сърдита — каза Ейми, която в този момент изглеждаше доста уплашена.

— Няма да е толкова скучно, след като аз ще се отбивам всеки ден, за да ти разказвам как е Бет и да те извеждам на разходка. Старата дама ме харесва, а аз ще се постарая да бъда възможно най-мил с нея, така че да не ни се кара, каквото и да направим.

— Ще ме разходиш ли с вашата карета?

— Давам ти честната си мъжка дума.

— И ще идваш всеки ден, без да забравяш?

— Ти само се съгласи и ще видиш.

— А ще ме върнеш ли обратно в минутата, когато Бет се оправи?

— На самата минута.

— А ще ме заведеш ли да гледам някое представление?

— Дори на повече от едно, стига да успеем.

— Е, тогава… може би ще отида — бавно каза Ейми.

— Добро момиче! Извикай Мег и й кажи, че се предаваш — извика Лари и одобрително я потупа по рамото, което раздразни Ейми дори повече от определението, че „се предава“.

Мег и Джо дотичаха и направо не можаха да повярват на чудото, което се беше случило. А Ейми, която се чувстваше особено важна личност в този момент и дори жертва на ситуацията, обяви, че ще отиде у леля Марч, ако докторът смята, че Бет ще се разболее.

— Как е малката сладурана? — попита развълнувано Лари, защото Бет беше негова любимка и в момента бе толкова разтревожен за нея, че не можеше да го скрие, дори и да искаше.

— Легнала си е на леглото на мама и изглежда малко по-добре. Смъртта на бебето доста я е разстроила, но според мен по-скоро има само настинка. И Хана казва, че мисли същото, но изглежда толкова разтревожена, че не ми се вярва да казва истината — отвърна Мег.

— Нямат край изпитанията в този свят! — възкликна Джо и започна нервно да навива един кичур коса около пръста си. — Тъкмо преодоляхме една беда, и ето че се задава нова. А и мама я няма и ми се струва, че просто нямам никаква опора, сякаш съм пусната направо сред развълнуван океан.

— Не се представяй за чак такава мъченица, просто не ти прилича. Престани да си навиваш косата, Джо, и ми кажи налага ли се да телеграфирам на майка ти, или пък да свърша нещо друго? — попита Лари, който все още не беше се примирил с подстригването на Джо, което я лиши от една от красотите й.

— Това също ужасно ме тревожи — каза Мег. — Смятам, че би трябвало да кажем на мама, ако Бет е наистина болна, но Хана е на мнение, че не бива да го правим, защото тя и без това не може да остави татко и така само ужасно ще ги разтревожим. Бет скоро ще се оправи, а и Хана е наясно какво трябва да пие, за да оздравее. Нали помните, че мама ни поръча да й се подчиняваме, този път ще го направим, макар и да ми се струва, че не е съвсем редно.

— Просто не знам как да постъпим. Може би ще трябва да се посъветваме и с дядо ти, Лари, след като лекарят даде окончателна диагноза.

— Добре тогава. Джо, отиди и доведи доктор Бангс веднага — разпореди Мег. — Не можем нищо да решим, преди той да е прегледал Бет.

— Остани на мястото си, Джо, тук аз съм момчето за поръчките — обяви Лари и в миг грабна шапката си.

— Опасявах се, че имаш някаква друга работа — започна Мег.

— Не, вече съм си научил уроците за днес.

— Нима учиш и през ваканцията? — попита Джо.

— Следвам примера, който ми дават моите любезни съседи — бе отговорът на Лари и само след минута вече бе изчезнал от стаята.

— Имам големи надежди по отношение на това момче — отбеляза Джо, като го проследи с одобрителна усмивка, докато прелетя през оградата.

— Той се справя чудесно, особено като се има предвид, че е момче — каза малко пренебрежително Мег.

Доктор Бангс пристигна и каза, че Бет има всички симптоми на скарлатина, но смята, че ще я прекара в лек вариант — нещо, което не би могло да се каже за децата на семейство Хамел. На Ейми веднага й бе наредено да напусне къщата и тя тръгна с нежелание, придружавана от Лари и Джо.

Леля Марч ги посрещна с традиционното си „гостоприемство“.

— Какво пък искате сега? — попита тя и ги изгледа сурово през очилата си, докато папагалът, който бе кацнал на облегалката на стола й, изкрещя:

— Махайте се! Тук не се допускат момчета.

Лари се отдалечи към прозореца и Джо разказа на леля Марч какво се е случило.

— Какво ли друго би могло да се очаква, след като ви се разрешава да се завирате в мръсните къщи на бедняците.

Ейми щеше всеки миг да се разреве, но Лари лекичко издърпа опашката на папагала, което предизвика силен писък на изненада, а след това извика: „Господ да ми е на помощ!“, по такъв смешен начин, че тя се засмя, вместо да заплаче.

— Какво ви пише майка ви? — попита възрастната дама.

— Татко е много по-добре — отвърна Джо, като се мъчеше да остане сериозна.

— О-о, така ли? Никак не се учудвам, че с него се случи всичко това, Марч никога не е бил от издръжливите — беше бодрият отговор.

— Ха-ха! Никога не казвай умирам, стисни юмрук и извикай довиждане, довиждане — изкряка Поли и излетя към верандата, след като Лари отново го бе дръпнал за опашката.

— Затваряй си човката, проклета стара птицо! И, Джо, смятам, че би трябвало веднага да си тръгваш. Не е редно да се мотаеш по улиците толкова късно с едно празноглаво момче като…

— Не знам дали ще мога да понеса всичко това, но все пак ще трябва да опитам — помисли си Ейми, след като остана сама с леля Марч.

— Разкарай се, плашило такова! — изписка Поли и при тези груби думи Ейми вече не можа да се въздържи и се разплака.