Луиза Мей Олкът
Малки жени (11)

Експерименти

— Първи юни е! Семейство Кинг заминава за морето утре и аз вече съм свободна. Ще имам цели три месеца ваканция — представяте ли си колко прекрасно ще бъде! — възкликна Мег, след като си дойде вкъщи един топъл ден и намери Джо, легнала на канапето в необичайно изтощено състояние, докато Бет сваляше прашните си обувки, а Ейми приготвяше лимонада за освежаване на цялата компания.

— А леля Марч замина още днес и аз съм така щастлива! — обяви Джо. — Ужасно се страхувах, че може да поиска да отида с нея. Ако го беше направила, щях да се чувствам задължена да я придружа. Но като гледам колко е щастлива Пламфийлд, която също остана тук, ми се струва, че дори да бях отказала, това нямаше да е кой знае какъв грях. Двете ужасно се старахме, за да подготвим всичко както трябва за заминаването на старата госпожа, макар че аз всеки път замръзвах от страх на мястото си, когато тя се обърнеше да ми говори нещо. Толкова ми се искаше час по-скоро да се измъкна оттам, че бях готова да й помогна с каквото поиска и се отнасях най-нежно с нея, но в същото време непрекъснато се страхувах, че това може да породи у нея желание да ме вземе със себе си. Треперех до последния момент, докато се качи в каретата си, а съвсем на финала направо се ужасих, когато показа главата си през прозореца на вече потеглилата карета и ми извика: „Джозефин, не би ли?…“ Не чух какво каза по-нататък, тъй като изплашено се обърнах и побягнах. Тичах, без да спирам, докато завих по съседната улица, където вече бях в безопасност.

— Бедната Джо! Ако я беше видяла как пристигна тук: изглеждаше така, сякаш я преследваха белите мечки — каза Бет, като погали майчински краката на сестра си.

— Не смятате ли, че тази леля Марч е истински тампир? — сериозно отбеляза Ейми, като се опита да направи страшна физиономия.

— Искаш да кажеш вампир, нали скъпа? Но всъщност няма никакво значение, в тази горещина човек не може да проявява прекалени изисквания към начина на изразяване на околните — промърмори Джо.

— Какво ще правите през тази дълга ваканция? — попита Ейми, като тактично промени темата.

— Аз ще се излежавам до късно в леглото и няма да правя нищо — отвърна Мег и се изтегна на люлеещия се стол. — През цялата зима трябваше да ставам толкова рано и да работя за други хора, така че сега бих желала да си почивам колкото ми душа иска.

— О, не — обади се Джо, — аз не бих могла да мързелувам така. Приготвила съм си цял куп книги, а в най-топлите часове ще се крия с книга в ръка на любимото си място, сред клоните на старото ябълково дърво, освен ако не си гу…

— Не казвай „гукаме“! — поправи я Ейми, за да си върне за нейната забележка относно „вампира“.

— Е, добре, може би е по-правилно да се каже „ще си чуруликаме“ с Лари, тъй като той наистина е като една пойна птичка.

— Нека и ние да не учим известно време, Бет, а само да си играем и да си почиваме, както са намислили и нашите сестри — предложи Ейми.

— Е, нямам нищо против, стига мама да се съгласи. Много ми се иска да разуча някои нови песни, а и децата ми имат сериозна нужда от подготовка за лятото. Те нямат почти никакви подходящи дрехи и просто не знам как ще се чувстват в горещините.

— Може ли, мамо? — попита Мег, като се обърна към госпожа Марч, която мълчаливо шиеше, седнала в така наречения мамин кът.

— Можете да направите един експеримент за седмица и да видите дали ще ви хареса. Сигурна съм, че до следващата събота ще се убедите, че само да се играе, без да се работи, е също толкова лошо, колкото и само да се работи, без да се играе.

— О, не! Сигурна съм, че ще бъде прекрасно! — извика уверено Мег.

— Аз предлагам тост по този повод, както казва „моят приятел и съдружник Сеъри Гамп“. Никаква работа и само веселби! — извика Джо и се изправи с чаша лимонада в ръка. Останалите побързаха да направят същото.

Всички пиха от лимонадата развеселени и вече копнееха да започнат експеримента. На следващия ден Мег не се появи преди десет часа. Тихата закуска без компания наистина й хареса, но стаята й изглеждаше някак си самотна и неоправена. Джо не беше сложила цветя във вазите, Бет не бе обрала прахта, а книгите на Ейми бяха разпилени къде ли не. Единственото подредено място в стаята бе „маминият кът“, който си изглеждаше така, както винаги. Мег седна във всекидневната „да си чете и да си почива“, както бе казала, но това всъщност означаваше да се прозява и да си мисли какви красиви летни рокли би могла да си купи със заплатата си. Джо прекара сутринта край реката заедно с Лари, а след обяда се качи на своето място на старото ябълково дърво и през цялото време чете „Широк, широк свят“ и плака над него. Бет започна деня, като извади всичко от големия шкаф, където живееше нейното семейство. Мислеше да подреди обратно нещата, но не бе прибрала и половината от тях, когато страшно й омръзна и реши да отиде да посвири, доволна, че днес е освободена от задължението да мие съдовете. Ейми си нагласи статива, облече най-хубавата си бяла рокля, среса къдриците си и седна да рисува в своя участък от градината — близо до любимите си орлови нокти, като се надяваше, че някой ще я види и ще попита коя е тази млада художничка. Никой не се появи, ако изключим любопитната дългоножка, която подскочи няколко пъти напред-назад, сякаш наблюдаваше с интерес работата й. Не след дълго й омръзна да чака и реши да се поразходи, но мина твърде близо до маркуча за поливане и накрая се прибра вкъщи цялата мокра.

По време на чая размениха мнения за деня и всички твърдяха, че са прекарали прекрасно, макар че денят им се е сторил необичайно дълъг. Мег бе ходила да пазарува следобед и си беше купила „сладък син муселин“, но се чувстваше малко разочарована, защото като измери вкъщи широчината му, откри, че ако се изпере, ще се свие и няма да й бъде достатъчен за рокля. Носът на Джо бе изгорял на слънцето, докато бе карала лодка сутринта, а освен това ужасно я болеше главата, тъй като бе чела твърде дълго следобед. Бет бе доста разтревожена поради бъркотията в шкафа, а освен това с разочарование бе установила, че не може да научи едновременно три-четири песни. А Ейми дълбоко съжаляваше за петната по бялата си рокля, защото на следващия ден бе празненството, организирано от Кейти Браун, и тя точно като Флора Макфлимси „нямаше какво да облече“. Но всичко това бяха само някакви дреболии и те увериха майка си, че експериментът върви чудесно. Тя не каза нито дума, само се усмихна и с помощта на Хана се зае да свърши това, което те не сториха през деня, за да може къщата да изглежда приятна и уютна както винаги и всяко от нещата да отиде на мястото си.

Направо бе изумително, че процесът на „почивка и разтоварване“ бе довел всичко вкъщи до подобно странно и необичайно състояние. Дните ставаха все по-дълги и по-дълги, времето беше доста променливо, точно както и настроенията на момичетата. Всички бяха овладени от някаква неуравновесеност и сякаш Сатаната подтикваше незаетите им с работа ръце да вършат какви ли не бели. Като висша проява на свобода и лукс Мег се отказа дори и от шиенето и тъй като дните започнаха да й се струват прекалено дълги, тя реши да ги запълни, като прекрои някои от дрехите си в стил а ла семейство Мофът. Естествено, работата й съвсем не бе успешна и те придобиха такъв вид, че въобще не биха могли да се облекат. Джо отделяше толкова време за четене, че накрая започнаха да я болят очите и четенето ужасно й омръзна. Тя стана така раздразнителна, че успя да се скара дори с добродушния Лари. Чувстваше се потисната и накрая започна да съжалява, че не е заминала заедно с леля Марч. Бет се справяше по-добре, тъй като доста често забравяше, че са решили да прекарват времето си „единствено в игра, без никаква работа“, и скоро се върна към традиционния си начин на живот. Но все пак нещо във въздуха я тревожеше и тя не се чувстваше така спокойна, както обикновено. Дори стигна дотам, че в един момент удари своята бедна скъпа Джоана и я нарече „плашило“. Ейми пострада най-силно в новата ситуация, тъй като тя имаше твърде малко лични занимания и когато сестрите й я оставиха да се забавлява сама, просто се чудеше какво да прави. Ейми не обичаше кукли, приказките й се струваха прекалено детски. Удоволствие й доставяше единствено рисуването, но не можеше да се занимава само с това през цялото време. Следобедните празненства, организирани от приятелките й, не бяха нищо особено, нито пък пикниците, по време на които не се случваше нищо интересно.

— Ако човек живееше в хубава къща, пълна с приятни момичета, или можеше да си позволи да пътешества, тогава лятото би било наистина приятно време. Но да си стоиш непрекъснато вкъщи заедно с три сестри егоистки и едно пораснало вече момче — би трябвало да имаш страхотни нерви, за да издържиш на тази скука — оплакваше се госпожица Неуместна забележка, доста намръщена и отегчена след няколкото дни, отдадени изцяло на удоволствия.

Никое от момичетата не искаше да си признае на глас, че е уморено от експеримента, но в петък вечерта всички вече си даваха сметка за радостта, с която очакват седмицата да свърши. В желанието си да направи този урок още по-поучителен, госпожа Марч, на която никак не й липсваше чувство за хумор, реши да завърши всичко по един твърде впечатлителен начин. Тя даде на Хана почивен ден и остави момичетата да се наслаждават с пълна сила на установения от тях ред.

Когато те станаха в събота сутринта, огнището не беше запалено, закуската не ги очакваше във всекидневната, а и майка им не се виждаше никъде из къщата.

— Господ да ни е на помощ! Какво се е случило? — извика Джо, като се оглеждаше безпомощно наоколо.

Мег веднага изтича горе до стаята на майка си и скоро се върна поуспокоена, но доста объркана и малко позасрамена.

— Мама не е болна, само че се чувства доста уморена и е решила да остане в стаята си през целия ден, като обяви, че ни разрешава да правим каквото си искаме. Това е доста странно от нейна страна, тя никога не е постъпвала по този начин. Но тя казва, че тази седмица е била доста тежка за нея, така че нямаме основания да се мръщим и да й се сърдим, а би трябвало сами да се погрижим за себе си.

— Е, това предложение си го бива и аз веднага ще ви кажа каква идея имам: вече наистина ми се иска да започнем нещо ново — имам предвид някакво ново забавление, разбирате ли — извика веднага Джо.

Всъщност всички те изпитаха огромно облекчение от създалата се възможност да свършат някаква работа, но твърде скоро осъзнаха колко права е била Хана, която често повтаряше: „Домакинстването не е шега работа.“ В шкафа имаше достатъчно продукти и докато Бет и Ейми подредиха масата, Джо и Мег приготвиха закуската, като през цялото време се чудеха защо прислужниците непрекъснато се оплакваха, че работата им е тежка.

— Ще занеса закуска горе на мама, макар че тя каза, че не е необходимо да се тревожим за нея, тя сама щяла да се оправя — обяви Мег, която бе седнала на председателското място на масата и се чувстваше доста важна зад големия чайник.

Веднага извадиха един поднос и подредиха на него от всичко, което си бяха приготвили за закуска. Чаят беше доста горчив, омлетът — малко попрегорял, в бухтите имаше твърде много сода бикарбонат. Но независимо от всичко това госпожа Марч прие закуската си с благодарности и се смя на цялата бъркотия едва след като Джо беше излязла от стаята.

— Бедните малки душици, страхувам се, че ще имат доста труден ден. Но едва ли ще страдат кой знае колко от това, а и то ще им бъде от полза — каза си тя и измъкна някои много по-вкусни неща, с които предварително се беше запасила, прибирайки, за да не ги огорчи, донесената от момичетата и останала неизядена закуска — една малка измама, за която те й бяха благодарни.

В същото време долу се сипеха безброй оплаквания от закуската и главната готвачка бе дълбоко разочарована от своя истински провал.

— Няма значение, на обяд аз ще приготвя храната и ще изпълнявам ролята на прислужницата. А ти ще бъдеш господарката и няма да си цапаш ръцете, ще си прекараш чудесно и само ще раздаваш заповеди — обяви Джо, макар че тя бе още по-неопитна в кулинарната област от Мег.

Нейното любезно предложение бе веднага прието и Маргарет се насочи към всекидневната, като веднага се зае да сложи ред там — измете боклука под канапето, а след това затвори капаците на прозорците, за да не влиза прах отвън. Джо, която ни най-малко не се съмняваше във възможностите си, а освен това искаше и да заличи лошото впечатление след кавгата с Лари, веднага му пусна съобщение в „пощенската служба“, с което го покани на обяд.

— Може би е по-добре да видиш какво би могло да се приготви, преди да каниш гости — посъветва я Мег, след като разбра за този неин любезен, но доста прибързан жест.

— О-о, има достатъчно говеждо и много картофи, ще използвам и малко аспержи и един омар „за вкус“, както се изразява Хана. Имаме и марули, от които ще си направим салата. Честно казано, не знам как точно става, но нали затова са книгите. За десерт предвиждам желиран крем от нишесте с подправки и ягоди, естествено, ще има и кафе, така всичко ще бъде достатъчно изискано.

— Не се захващай с прекалено много неща, Джо, досега си опитвала да правиш единствено сладкиш с мед и бонбони от меласа и не знам дали ще успееш да приготвиш нещо друго, което да става за ядене. Но аз си измивам ръцете по отношение на този обяд. След като си решила да поканиш Лари на своя собствена отговорност, тогава ще трябва и сама да се погрижиш всичко да е наред.

— Не искам от теб да правиш нищо друго, освен да бъдеш любезна с Лари. И може би да помогнеш малко за пудинга. Все пак би могла да ми дадеш някакъв съвет, ако затъна съвсем в тази каша, не смяташ ли? — попита Джо доста ядосано.

— Да, ще го направя, но имай предвид, че и аз самата не знам кой знае какво. Най-добре е да се посъветваш с мама, преди да предприемаш каквото и да било — отвърна Мег и думите й звучаха съвсем разумно.

— Разбира се, че ще го направя, не съм някаква глупачка — извика ядосано Джо, възмутена от изразеното недоверие относно способностите й.

— Прави каквото искаш и не ме безпокой. Аз ще ходя на гости за обяд и нямам никакво желание да се занимавам с домашните проблеми — каза госпожа Марч, когато Джо се обърна за съвет към нея. — Домакинстването никога не е било удоволствие за мен и затова съм решила днес да си взема почивка, ще си чета, ще пиша някои писма, а след това отивам на гости, за да се позабавлявам.

Майка й тази сутрин изглеждаше наистина доста необичайно. Джо бе свикнала да я вижда непрекъснато забързана, заета с нещо вкъщи, а сега с недоумение гледаше как тя се излежава в леглото с книга в ръка в късната сутрин. Може би някои от най-редките природни явления като слънчево затъмнение, земетресение или изригване на вулкан биха учудили по-малко Джо в този момент от странното поведение на майка й.

— Днес всичко е толкова необичайно — каза си тя, докато слизаше в кухнята. — Бет плаче, а това е сигурен знак, че нещо лошо става в тази къща. Ако Ейми я е наранила, ще й зашлевя един.

Джо също се чувстваше доста разстроена днес и забърза да види какво става във всекидневната. Там намери Бет, която плачеше за Пип, папагала. Птицата лежеше мъртва в клетката си с патетично разтворена човка, сякаш все още търсеше храна, каквато липсваше, и вероятно това бе причината за смъртта й.

— Аз съм виновна за всичко, съвсем съм забравила за него. В клетката му няма нито едно зрънце храна, нито пък вода. О-о, Пип, как можах да постъпя толкова жестоко с теб? — плачеше Бет, като нежно обвиваше птичката в малките си длани, опитвайки се да я съживи.

Джо надникна в полуотворените му очи, пипна телцето му, за да провери дали диша, и като усети, че е вече студен и вкочанен, предложи на Бет да използва кутията от доминото за ковчег.

— Постави го за малко в печката, може би като се постопли, ще оживее — посъветва я Ейми.

— Той просто е умрял от глад, каква полза има да го стоплям, всичко вече е свършено. Ще изкопая една дупка и ще го заровя в градината. Никога повече няма да си имам птичка, никога вече няма да имам Пип! Прекалено съм лоша, за да притежавам подобно нещо — горчиво промърмори Бет, седнала на пода с любимото си птиче в ръце.

— Погребението ще е днес следобед, всички ще присъстваме. А сега не плачи повече, Бети. Наистина е много жалко, но тази седмица всичко е тръгнало наопаки, а Пип пострада най-жестоко от експеримента. Направи дупката, а него сложи в моята кутия; след като се наобядваме, ще му организираме едно хубаво погребение — успокояваше я Джо, като в същото време започна да осъзнава, че самата тя се е заела с нещо, което трудно ще може да изпълни.

Затова остави другите да успокояват Бет и бързо се насочи към кухнята, която беше наистина в ужасно състояние. Джо си сложи една голяма престилка и започна да въвежда ред. Подреди съдовете за миене в умивалника и точно в този момент установи, че огънят е изгаснал.

— Ама че глупава работа — измърмори ядосано Джо, отвори вратата на печката и започна усилено да раздухва въглените.

След като успя отново да разпали огъня, тя реши да отскочи до пазара, докато водата заври. Разходката доста я поободри и уверена, че е направила успешни покупки, тя се насочи обратно към вкъщи, след като беше купила един твърде млад омар, малко старички аспержи и две кутии с кисели ягоди. Докато успя да поразчисти в кухнята, печката се беше нагряла до червено. Хана беше оставила върху нея един съд с тесто, за да втасва. Сутринта Мег го беше омесила повторно и го бе оставила пак там, за да втаса отново, а след това го бе забравила. Мег се забавляваше със Сали Гардинър във всекидневната, когато вратата изведнъж се отвори широко и се появи една разрошена, раздърпана и зачервена фигура, като в същия момент се чу и въпросът на Джо:

— Не смяташ ли, че тестото е вече напълно втасало, след като започне да изскача от съда?

Сали започна да се смее, а Мег само кимна с глава и повдигна едната си вежда колкото можеше по-високо, с което искаше да подскаже на Джо да се махне от стаята, като, без да се бави, постави сама втасалото тесто в печката. Госпожа Марч излезе от вкъщи, като преди това поогледа тук-там какво става, каза няколко успокоителни думи на Бет, която шиеше покривало за нещастната птица, положена в кутията за домино. След като сивата шапка изчезна зад ъгъла, момичетата бяха обзети от едно странно чувство за безнадеждност. Само след няколко минути тази безнадеждност премина в истинско отчаяние, тъй като се появи госпожица Крокър и обяви, че идва за обяд. Тя беше една слаба, жълтеникава стара мома с остър нос и любопитни очи, които виждаха всичко, а след това разнасяше неуморно какви ли не клюки из махалата. Момичетата никак не я харесваха, но бяха научени да се отнасят с уважение към нея просто защото тя беше стара и бедна и нямаше почти никакви приятели. Мег й предложи люлеещия се стол и се опита да я забавлява, докато тя непрекъснато задаваше въпроси, критикуваше всичко и разказваше разни клюки за други нейни познати.

Едва ли биха могли да се намерят подходящи думи, за да се опишат цялото безпокойство, вълненията и притесненията, които преживя Джо през тези часове. А обядът, който предложи, бе пълен провал. Тъй като се страхуваше да попита отново за съвет, тя се зае да приготви всичко сама и много скоро откри, че за да бъде човек добър готвач, е нужно нещо много повече от енергия и добро желание. Тя вари аспержите повече от час и накрая с разочарование откри, че те са все още прекалено твърди. Хлябът заприлича на въглен, тъй като Джо бе толкова заета с приготвянето на салатата, че забрави за всичко останало. Когато най-накрая се сети да отвори фурната, вече бе прекалено късно — прегорелият хляб изобщо не ставаше за ядене. Изключително трудно й бе да се справи с омара, но след продължителни удари най-накрая успя да счупи черупката му, за да установи с разочарование, че е твърде малък — той просто се изгуби сред листата на марулята. Нямаше време да мисли за това, защото се налагаше да побърза с картофите, те трябваше вече да са готови, за да ги смеси с аспержите, а все още не бяха омекнали. Желираният крем от нишесте стана прекалено рядък, а ягодите съвсем не бяха толкова узрели, колкото изглеждаха на пръв поглед — просто продавачът ги бе умело подредил, като бе поставил зелените отдолу.

— Е, в края на краищата биха могли да ядат говеждо с масло и хляб, ако наистина са гладни. Жалко само, че трябваше да изразходвам толкова време за едното нищо — помисли си Джо, докато удряше звънеца около половин час по-късно от обикновеното. После застана на вратата на всекидневната, зачервена, изморена и така потисната от предстоящото сервиране на обяда за Лари, за който се бе надявала, че ще бъде вкусен и изискан, а също и от тази ужасна госпожица Крокър, чиито любопитни очи безпогрешно ще забележат всички недостатъци, а бъбривият й език ще ги разнесе нашир и надлъж.

На бедната Джо й идваше направо да се скрие под масата, когато започнаха да опитват приготвените от нея неща и едно след друго ги отблъскваха встрани. Докато Ейми се кискаше, Мег изглеждаше сериозно разтревожена, госпожица Крокър бе стиснала устни, а Лари говореше и се смееше, без да спира нито за миг, като се опитваше по този начин да разведри обстановката. Единственият успех на Джо бяха плодовете, които се бе сетила да поръси обилно със захар, а след това ги бе изсипала върху пълната с крем купа. Зачервените й бузи се поохладиха малко и тя си пое с облекчение дълбоко въздух, когато бяха раздадени красивите стъклени купички и всеки с нетърпение гледаше към малките червени островчета, плувнали в море от крем. Госпожица Крокър опита първа десерта, направи кисела физиономия и бързо изпи цяла чаша с вода. Джо, която се бе отказала от крема, тъй като се страхуваше, че няма да стигне за всички, погледна към Лари, но той ядеше своя десерт мъжествено, макар и устата му да беше малко набръчкана, а погледът му да бе твърде съсредоточено насочен към купата. Ейми, която много обичаше сладките деликатеси, бързо налапа пълна лъжица, после се закашля, покри лицето си със салфетката и побърза да напусне масата.

— Господи, какво става? — попита Джо с треперещ глас.

— Сложила си сол вместо захар и сега кремът е солен — обясни й Мег с трагичен жест.

Джо въздъхна отчаяно и се стовари върху стола си. Точно в този момент се сети, че в бързината беше поръсила набързо обилно плодовете, като използва една от двете еднакви кутии в шкафа, без да се вглежда много внимателно коя от кутиите взема, тъй като точно в същия момент се сети, че е забравила да сложи обратно млякото в хладилника. В миг се изчерви цялата и бе готова да се разплаче, но в същия момент срещна очите на Лари, които бяха наистина весели, независимо от героичните му усилия. Внезапно погледна на нещата откъм комичната им страна и започна да се смее, като не можеше да спре, докато сълзи не потекоха от очите й. Останалите също я последваха, като смехът се оказа заразителен дори и за Черногледката, както момичетата наричаха помежду си старата госпожица. Така в края на краищата този злополучен обяд завърши със смях, като всички се задоволиха единствено с хляб, масло, маслини и удоволствието от забавните минути.

— Просто нямам вече сили да разчиствам тук, така че направо да отидем на погребението на нещастния Пип — каза Джо, докато другите ставаха от масата. Госпожица Крокър също обяви, че си тръгва. Явно умираше от нетърпение да разкаже в някоя друга къща цялата тази история по време на обяда.

Всички споделиха мъката на Бет. Лари изкопа малък гроб в градината, малкият Пип бе положен в него, след като бе искрено оплакан от своята господарка с нежно сърце. След това гробът беше покрит с мъх и няколко коренчета виолетки, а до тях бе поставен надгробен камък с надпис, измислен от Джо, докато се бореше с приготвянето на обяда в кухнята:

Тук почива Пип Марч,

отишъл си от света на седми юни.

Няма да го забравим скоро,

защото го обичахме искрено и нежно.

След като церемонията приключи, Бет се оттегли в стаята си, обзета от силни чувства, но нямаше къде да си почине, тъй като леглата не бяха оправени от сутринта. Така че докато успокояваше чувствата си, тя трябваше да изтупа възглавниците и да сложи всичко в ред. Мег помогна на Джо да разчистят остатъците от угощението, което им отне почти половината следобед. Накрая те бяха толкова уморени, че бяха готови да се задоволят само с чай и препечени филийки за вечеря. Лари заведе Ейми да се повози малко на каретата, което бе един добродушен жест от негова страна, с който се опитваше да поправи киселото й настроение, резултат преди всичко от соления крем. Когато госпожа Марч се върна вкъщи, тя завари трите по-големи момичета заети с усилна работа, а един поглед в кофата за боклук й бе достатъчен, за да разбере какъв е бил резултатът от финалния етап на експеримента.

Преди младите домакини да успеят да си починат, пристигнаха няколко души на гости и те трябваше бързо да се приготвят, за да могат да се появят пред тях. След това трябваше да се поднася чаят, да се изпълнят още няколко поръчки, а също така да се довършат и чаршафите, които шиеха — нещо, което бяха отлагали цялата седмица. Когато започна да се свечерява, момичетата едно по едно се събраха на верандата, за да се любуват на тихата юнска вечер и на прекрасния розов храст, отрупан с чудни ароматни цветове. Те често се прозяваха или въздишаха и всяка бързаше да седне, сякаш бе уморена или разстроена.

— Какъв ужасен ден беше днес — започна Джо, която обикновено винаги първа изказваше мнението си.

— Той бе по-кратък от предишните, но изпълнен с толкова неприятности — допълни Мег.

— Все едно че не си бяхме в собствената къща — обади се и Ейми.

— Така е, защото ни липсваха мама и моят малък Пип — въздъхна Бет и погледна с тъжни очи към празната клетка над главата си.

— Но мама е тук, скъпа, а ти би могла да имаш нова птичка още утре, стига да искаш.

Докато казваше това, госпожа Марч се приближи и се настани между тях. Тя изглеждаше малко уморена, сякаш и нейната почивка не е била много по-приятна от тяхната.

— Доволни ли сте от вашия експеримент, момичета, или може би искате да го продължите още една седмица? — попита мама, докато Бет се настани удобно в скута й, а останалите обърнаха грейналите си лица към нея, както цветята се обръщат към слънцето.

— Аз не искам — решително обяви Джо.

— Нито пък аз, нито пък аз — повториха и останалите.

— Да разбирам ли, че вие мислите, че е по-добре човек да има някои задължения и да дава по нещо от себе си и на останалите?

— От мързела и разтакаването няма никаква полза — каза Джо, като поклати глава. — Толкова съм уморена от всичко това, че съм готова веднага да се захвана с някаква работа.

— Би могла да изучиш готварското изкуство. Това е доста полезно умение, без което не би могла да мине нито една жена — подсказа й госпожа Марч, като се усмихна, представяйки си официалния обяд, подготвен от Джо. Преди да се прибере вкъщи, тя бе срещнала госпожица Крокър, която й бе разказала подробно всичко.

— Мамо, ти може би нарочно излезе и ни остави да правим каквото пожелаем, за да видиш дали ще успеем да се справим? — извика Мег, която през целия ден бе измъчвана от това подозрение.

— Да, вярно е, исках да ви покажа, че домашният уют и удобствата за всички зависят от усилията, които всяка от вас прави. Когато ние двете с Хана вършехме и вашата работа, тогава на вас ви беше добре, макар че не ми изглеждахте напълно щастливи и доволни. Затова реших да ви покажа какво би могло да стане, ако всяка от вас мисли единствено за себе си. Не смятате ли, че е много по-хубаво да си помагате една на друга, да си изпълнявате всекидневните задължения, след което удоволствията носят повече радост, и винаги да помните, че домът може да бъде приятен и удобен само с общите усилия на всички?

— Да, мамо, така е! — извикаха в хор момичетата.

— Тогава ми позволете да ви посъветвам да поемете отново своите товари, защото макар и да ви се струват доста тежки понякога, те са много полезни за вас, а освен това могат да станат и значително по-леки, когато се научим да ги носим. Работата е достатъчно, така че всеки би могъл да поеме своя дял. Тя ни предпазва от униние и лошо настроение, полезна е за здравето и за духа ни и в много по-голяма степен от парите или модата е източник на сила и независимост.

— Ще бъдем като работни пчелички, при това няма въобще да се оплакваме, можеш да бъдеш сигурна! — извика Джо. — Моята задача за ваканцията ще бъде да се науча да готвя някои неща. И когато отново поканя гости за обяд, всичко ще бъде наред, ще видите!

— Аз ще приготвя няколко ризи за татко, вместо ти да го правиш, мамо. Това ще бъде много по-полезно, отколкото непрекъснато да преправям собствените си дрехи, които и така са си достатъчно хубави — обяви Мег.

— Аз ще си уча уроците всеки ден и ще отделям по-малко време за куклите и за музиката. Май съм доста глупавичка, така че ще трябва повечко да уча, вместо само да свиря — бе решението на Бет, докато Ейми последва техния пример и героично обяви: — Аз ще се науча да правя илици и ще подобря начина си на изразяване.

— Много добре, при това положение съм изключително доволна от експеримента и се надявам, че няма да се наложи да го повтаряме. Само, моля ви, не отивайте в другата крайност, не мислете, че трябва да работите като роби. Има предостатъчно време както за работа, така и за игри и удоволствия. Важното е да докажете, че цените времето и можете добре да го използвате. Тогава младостта е изпълнена с наслада, старостта носи много по-малко разочарования и животът на човека е щастлив, независимо от бедността.

— Ще запомням това, мамо!

И те наистина го запомниха.