Луиза Мей Олкът
Малки жени (14)

Тайни

Джо беше много заета на мансардата, тъй като октомврийските дни започнаха да стават все по-студени, а следобедите свършваха твърде бързо. Но все още по два-три часа слънцето обливаше с лъчите си високия прозорец и сгряваше Джо, която седеше на старото канапе и пишеше старателно, а около нея се въргаляха десетки листове. В същото време любимото й мишле Скрабъл се разхождаше точно под слънчевите лъчи, придружавано от най-големия си син, едно чудесно малко същество, което бе особено гордо с мустаците си. Напълно обсебена от заниманието си, Джо пишеше упорито, докато изпълни и последната страница, а след това хвърли писалката си и извика:

— Това е, написах най-доброто, на което съм способна! Ако това не е подходящо, ще трябва да почакам, докато се усъвършенствам.

После се излегна на канапето и започна внимателно да изчита написаното, като слагаше тук-там по някое тире, както и много удивителни, които приличаха на малки балончета. След това завърза творбата си с красива червена панделка и остана почти неподвижна няколко минути, като я наблюдаваше с тъжен и замислен поглед, който ясно показваше колко сериозна е била нейната работа. За писалище тук й служеше един стар кухненски ламаринен плот, закачен на стената. В него държеше творбите си и няколко книги, които грижливо затваряше в едно от чекмеджетата на плота, за да не може Скрабъл да ги докопа. Защото и мишокът имаше литературни наклонности и щом попаднеше на някоя неприбрана книга, веднага се заемаше с нея, като изяждаше някои от листовете й. Джо измъкна от ламаринения плот още един ръкопис и заедно с току-що завършения ги сложи в джоба си, след което тихо се спусна надолу.

Сложи си шапката и палтото и по възможно най-безшумния начин се измъкна през прозореца над задната врата, който излизаше на покрива на малката веранда върху вратата, после скочи оттам върху тревата и след малка обиколка излезе на главния път. След като достигна там, Джо се опита да се успокои и наистина придоби доста тайнствен и щастлив вид. Махна на един минаващ автобус и замина с него към града.

Ако някой я беше наблюдавал внимателно, той със сигурност би сметнал, че движенията й определено са доста странни. След като слезе, тя с бързи крачки продължи по шумната улица, докато достигна търсения номер. След като откри мястото, Джо неуверено влезе във входа, огледа мръсните стълби и след като се повъртя там около минута, най-внезапно изскочи на улицата и бързо се насочи към спирката, от която беше дошла. Тази маневра бе повторена няколко пъти за най-голямо удивление на един черноок млад господин, който внимателно я наблюдаваше от прозореца на отсрещната сграда. Когато се върна за трети път пред входа, Джо спря за миг, нахлупи шапката си чак до очите и тръгна нагоре по стълбите, като изглеждаше така, сякаш щяха да й извадят всичките зъби.

На вратата наред с другите имена висеше и името на един зъболекар и след като се позабавлява малко с наблюдения на двете изкуствени протези, които се отваряха и затваряха, за да привличат вниманието на минувачите, младият господин си облече палтото и тръгна към отсрещния вход, като си каза през смях:

— Тя е събрала смелост да дойде сама, но след мъките, които ще преживее, може би ще има нужда от някого, който да я придружи до вкъщи.

Само след десетина минути Джо се появи тичаща по стълбите със силно зачервено лице и имаше вид на човек, който току-що е бил изправен пред съд и е чул своята присъда. Тя никак не се зарадва, когато видя младия господин пред входа и само му кимна, като мина покрай него. Но той незабавно я последва, като започна съчувствено да я разпитва:

— Много ли болеше?

— Е, не чак толкова.

— Но ти свърши твърде бързо.

— Да, слава Богу!

— Защо реши да дойдеш сама?

— Защото не исках никой да узнае.

— Ти си най-странното същество, което познавам. Колко зъба ти извадиха?

В първия момент Джо погледна към приятеля си с недоумение, а след това започна да се смее, сякаш бе казал нещо твърде забавно.

— Има два, които бих искала да излязат, но ще трябва да чакам една седмица.

— Защо се смееш? Да не ти се е случило нещо лошо, Джо? — заразпитва Лари, доста озадачен.

— А може би на теб ти се е случило? Защото можете ли да ми обясните, сър, какво правихте в тази зала за билярд?

— Моля да ме извините, мад’м, но това съвсем не е билярдна зала, а гимнастически салон, където вземам уроци по фехтовка.

— Радвам се да го чуя.

— Защо?

— Защото ще можеш да ме научиш и мен, а след това ще представим Хамлет. Ти ще се заемеш с ролята на Лаерт и ще изпълним чудесно сцената, в която двамата с Хамлет кръстосват шпаги.

Лари избухна в сърдечен момчешки смях, което накара няколко от минувачите неволно да се усмихнат.

— Ще те науча, разбира се, независимо дали ще представяме Хамлет, или не, много е приятно, а освен това помага за заякване на мускулите. Но все пак не ми се вярва, че тази беше причината, която те накара да кажеш така твърдо: „Радвам се.“ Не съм ли прав?

— Да, аз просто се зарадвах, че не си бил в билярдна зала, защото се надявам, че никога не ходиш по такива места. Така ли е?

— Не особено често.

— Бих искала въобще да не ходиш.

— В това няма нищо лошо, Джо. Аз си имам билярдна маса вкъщи, но не ми е приятно да си играя сам, за тази игра трябват и добри партньори. А толкова обичам билярда! Затова понякога се отбивам и изиграваме по няколко игри с Нед Мофът и някои от неговата компания.

— Господи, това е ужасно. Все повече и повече ще се пристрастяваш към играта и ще започнеш да пропиляваш много време и купища пари за тази глупост, може даже да заприличаш на онези ужасни момчета. Надявам се, че ще успееш да се опазиш от всичко това и ще заслужиш уважението на истинските си приятели — каза Джо, като поклати глава.

— Не може ли човек да си позволи от време на време някои невинни забавления, без да загуби това уважение? — попита доста объркано Лари.

— Всичко зависи от това какви са забавленията и кой още участва в тях. Лично аз не харесвам Нед и неговата компания и много бих искала да стоиш далече от тях. Мама не ни разрешава да го приемаме у дома, макар че на него много му се иска да го поканим. А ако и ти станеш като него, опасявам се, че ще ни забрани да дружим и с теб.

— Наистина ли? — разтревожено попита Лари.

— Да, тя просто не може да търпи тези твърде модерни млади господа и по-скоро би ни затворила под стъклен похлупак, отколкото да ни разреши да поддържаме контакти с тях.

— Е, може би все още няма нужда да вади стъклените похлупаци. Не съм от компанията на модерните и едва ли някога ще стана. Но и аз обичам да се забавлявам от време на време, както и всички останали, не смяташ ли, че съм прав?

— Добре де, можеш да отскачаш до билярдната зала понякога, но в никакъв случай не се пристрастявай, чуваш ли? Защото ако го направиш, това ще е краят на чудесните ни игри и на приятелството ни.

— Ще бъда истински ангел, обещавам.

— О-о, не мога да понасям ангелите. Просто си бъди това обикновено и честно момче, което познаваме и уважаваме, и ние никога няма да те изоставим. Направо не знам какво бих направила, ако беше постъпил като сина на господин Кинг. Той имаше твърде много пари, но не знаеше как да ги харчи, забърка се в непочтени истории и хазартни игри и накрая избяга, като опозори името на баща си, а сигурна съм и самият той се чувства ужасно.

— Нима смяташ, че съм в състояние да постъпя по същия начин? Много съм ти задължен за тази оценка.

— Не, разбира се — господи, не мисля нищо подобно! Но непрекъснато слушам как хората говорят, че парите са голямо изкушение, и понякога ми се иска и ти да си беден, тогава може би нямаше да се тревожа толкова.

— Ти наистина ли се тревожиш за мен, Джо?

— Понякога, когато си в лошо настроение или изглеждаш сърдит и недоволен. Освен това ти си толкова упорит, че ако веднъж започнеш да правиш нещо нередно, ще бъде ужасно трудно да те накарам да се откажеш.

Лари продължи да върви мълчаливо в продължение на няколко минути, а Джо гузно го наблюдаваше, като си мислеше, че може би щеше да постъпи по-разумно, ако си беше държала езика зад зъбите. Очите му изглеждаха доста сърдити, макар че на устните му имаше усмивка, породена сякаш от нейните предупреждения.

— През целия път до вкъщи ли смяташ да ми изнасяш лекция? — попита малко неочаквано той.

— Не, разбира се, защо?

— Защото, ако имаш такива намерения, бих предпочел да взема автобуса, а ако нямаш, с удоволствие ще се разходя с теб и ще ти разкажа нещо много интересно.

— Няма да пророня нито дума повече по този въпрос, а сега умирам от нетърпение да чуя какво ще ми разкажеш.

— Много добре. Но знай, че това е една моя тайна. Ако ти я кажа, и ти ще трябва да ми кажеш твоята.

— Аз нямам тайна — започна Джо, но в миг се спря, защото си спомни, че имаше.

— Много добре знаеш, че имаш, та ти просто не можеш нищо да скриеш. И така, съгласна ли си с моето предложение, или нищо няма да чуеш от мен — извика Лари.

— Твоята тайна хубава ли е?

— Разбира се, свързана е с хора, които добре познаваш. Мисля, че много ще се смееш, като я чуеш. Толкова отдавна ми се иска да ти я кажа, защото съм сигурен, че трябва да я узнаеш! Хайде, започни първо ти.

— Но няма да казваш нищо на когото и да било вкъщи, нали?

— Гроб съм.

— И няма да ми се подиграваш, когато сме само двамата?

— Никога не се подигравам.

— Не е вярно, правиш го — въобще, ти се държиш така с хората, че винаги успяваш да измъкнеш от тях това, което желаеш. Не знам как точно го правиш, може би си роден ласкател.

— Благодаря, давай нататък.

— Е, оставих два от моите разкази на един журналист във вестника и той ще ми даде отговор дали струват нещо след една седмица — пошепна Джо пред своя изповедник.

— Ура за госпожица Марч, известната американска писателка! — извика Лари, като хвърли шапката си във въздуха и отново я хвана, с което достави огромно удоволствие на две патици, четири котки, пет кокошки и половин дузина малки ирландчета, които играеха наоколо. Те вече бяха излезли извън града.

— Ами, струва ми се, че нищо няма да излезе от тази работа. Но не мога да се успокоя, докато не опитам. Затова и не исках да казвам на никого, за да не се разочароват и останалите от моя неуспех.

— Ще излезе, ще видиш. Та твоите разкази са като произведения на Шекспир в сравнение с половината глупости, които се публикуват всеки ден. Каква радост ще падне, когато ги видим отпечатани, и колко ще се гордеем с нашата авторка.

Очите на Джо светнаха от радост, защото е толкова приятно да чувстваш, че другите вярват в теб, а и една похвала от приятел е обикновено много по-сладка от десетки вестникарски критики.

— Каква е твоята тайна? Играй честно, Лари, защото в противен случай никога вече няма да ти вярвам — попита тя, като се опитваше да потуши огромните надежди, избуяли след приятелското му насърчение.

— Може би не е правилно да ти казвам, но всъщност не съм обещавал да пазя това в тайна, пък и непрекъснато ме гложди нещо отвътре, когато знам нещо и не съм го споделил с някой друг. Аз знам къде е ръкавицата на Мег.

— Това ли е всичко? — разочаровано попита Джо и Лари кимна в знак на потвърждение, но на лицето му беше изписана доста потайна физиономия.

— Това е главното, но и ти ще признаеш, че става въпрос за нещо по-особено, когато ти кажа точно къде е.

— Добре, казвай.

Лари се наведе и прошепна три думи на ухото на Джо, които моментално предизвикаха някаква комична промяна в изражението й. Тя се спря и се втренчи с недоумение в него, остана неподвижна близо минута, като изглеждаше колкото учудена, толкова и разочарована. След това тръгна рязко напред и сухо попита:

— Как разбра?

— Видях я.

— Къде?

— В джоба.

— И стои там през цялото време?

— Да. Не е ли доста романтично?

— Не, ужасно е.

— Не ти ли харесва?

— Разбира се, че не. Това е направо смешно и не би трябвало да се допуска. Господи! Какво ли ще каже Мег?

— Но ти не трябва да казваш на никого, не забравяй това.

— Не съм обещавала.

— Това се подразбираше от само себе си, аз ти се доверих, а ти…

— Добре, засега няма да казвам на никого, но това наистина ме отвращава, по-добре изобщо да не беше ми казвал.

— Смятах, че ще ти бъде приятно да го чуеш.

— Как бих могла да се зарадвам на възможността някой да дойде, да вземе Мег и да я отведе от вкъщи? Чудя се как си могъл да си го помислиш!

— Може би ще приемеш по-добре нещата, когато някой дойде и отведе теб?

— Бих желала да видя този, който ще се опита да го направи — извика ядосано Джо.

— Също и аз! — засмя се Лари.

— Не смятам, че съм подходящият човек, с когото би трябвало да се споделят тайни. Чувствам се ужасно, след като ми каза всичко това — неблагодарно отбеляза Джо.

— Хайде да се надбягваме до върха на хълма и отново ще се почувстваш добре — предложи Лари.

Наоколо нямаше жива душа, равният път се извиваше привлекателно нагоре, така че тя просто не можеше да устои на изкушението. Джо се втурна напред, скоро шапката й изхвърча от вятъра, фибите в косата й се смъкнаха и дългите й къдрици се разпиляха свободно. Лари достигна пръв до целта и бе изключително доволен от лечението, което бе избрал. Защото неговата приятелка дотича миг след него със светнали очи, зачервени бузи и без следа от разочарование на лицето.

— Така ми се иска да бях кон. Тогава щях да си бягам по цели километри на този чист въздух и нямаше да се задъхвам. Беше страхотно, но погледни на какво заприличах. Хайде, върни се и събери нещата ми, все едно, че си моето херувимче — каза Джо и се отпусна без сили под едно дърво, покрило земята с дебел килим от червеникавите си листа.

Лари пое мързеливо назад, за да събере разпиляната й собственост, а Джо се зае да се пооправи, като се надяваше, че никой няма да мине, преди да се приведе отново в изряден вид. Само че надеждите й не се оправдаха, някой мина и това бе Мег, която изглеждаше много женствена в официалната си рокля. Беше я облякла, тъй като бе излязла да направи някои посещения.

— Какво, за Бога, правиш тук? — попита тя, като изгледа сестра си с трудно прикривано учудване.

— Събирам листа — изтърси Джо първото нещо, което й дойде наум, като започна да подрежда на купчина червеникавите листа около себе си.

— И фиби за коса — допълни Лари, който тъкмо се връщаше и хвърли в скута й почти дузина. — А също и малки гребенчета и кафяви сламени шапки.

— Значи си тичала, Джо? Как можа да го направиш? Кога ще се откажеш от подобни невъзпитани постъпки? — осъдително каза Мег, като пооправи и приглади косата си, поразрошена от вятъра.

— Може би чак когато стана стара и схваната и дори имам нужда от патерица, за да се придвижвам. Не ме карай да пораствам преждевременно, Мег. И без това имаме достатъчно трудности във връзка с внезапната промяна, която става с теб. Нека поне аз си остана едно малко момиченце колкото може по-дълго.

Докато говореше, Джо сведе поглед към купчината с листа, за да скрие треперещите си устни. Защото напоследък тя все по-ясно усещаше, че Мег бързо се превръща в жена, а тайната, която Лари й каза, я накара да мисли с ужас за раздялата. Тази раздяла бе неизбежна, но сега тя със сигурност знаеше, че е съвсем предстояща. Лари забеляза безпокойството, което се изписа на лицето й, и побърза да отвлече вниманието на Мег, като попита бързо:

— Къде си ходила, Мег? Изглеждаш чудесно.

— Бях у семейство Гардинър и Сали ми разказа подробности за сватбата на Бел Мофът. Тържеството е било толкова пищно, а след това младоженците са заминали да прекарат зимата в Париж. Представете си колко прекрасно ще бъде!

— Да не би да й завиждаш, Мег? — не се сдържа Лари.

— Страхувам се, че е така.

— Радвам се за теб — промърмори сърдито Джо и нахлупи нервно шапката си.

— Защо? — попита учудено Мег.

— Защото, след като харесваш толкова много богатите, сигурно никога няма да тръгнеш да се омъжваш за някой беден — отвърна Джо, като погледна намръщено Лари, който й правеше отчаяни знаци да внимава какво говори.

— Аз няма просто „да тръгна и да се омъжа“ за когото и да било — отбеляза Мег, като пое с достойнство напред, а останалите я последваха, без да спират да хихикат, да си шепнат нещо и да подритват камъчета по пътя — с една дума: „да се държат като истински деца“, както си помисли Мег, макар че и на нея би й се искало да ги последва, но не можеше да забрави, че е облечена с най-новата си рокля.

През следващите една-две седмици Джо се държеше доста странно и сестрите й бяха в пълно недоумение. Тя се хвърляше към вратата веднага щом чуеше, че пощальонът звъни, държеше се грубо с господин Брук всеки път, когато го срещнеше, седеше и дълго се взираше в Мег с тъжно лице, като след това най-внезапно скачаше, прегръщаше я и я целуваше. Двамата с Лари непрекъснато си правеха някакви непонятни знаци един на друг и си говореха за „орли с разперени криле“, така че в края на краищата момичетата решиха, че те напълно са се побъркали. На втората събота, след като Джо тайничко се беше измъкнала през прозореца, Мег си седеше и шиеше до прозореца и бе скандализирана, като видя как Лари гони Джо из градината. Той успя да я хване в участъка на Ейми, точно зад нейния храст, и Мег не можеше да види точно какво става след това, но ясно чуваше радостните писъци, последвани от тихо говорене, а след това развяване на вестници.

— Какво ще правим с това момиче? Тя никога няма да започне да се държи като млада дама — въздъхна Мег, като продължи да наблюдава с неодобрение това, което ставаше в градината.

— Надявам се, че няма да го направи, защото така е толкова мила и приятна — каза Бет, която по никакъв начин не искаше да се разбере, че се чувства малко засегната, тъй като Джо споделяше тайните си с някой друг, а не с нея самата.

— Колкото и да се стараем, никога няма да успеем да я накараме да се държи възпитано — допълни Ейми, която седеше и си правеше няколко нови якички. Беше завързала къдриците си назад — една прическа, която много й отиваше и я караше да се чувства елегантна и женствена.

След няколко минути Джо влетя в стаята, излегна се на канапето и започна да чете вестника.

— Има ли нещо интересно? — попита снизходително Мег.

— Нищо особено, просто един разказ, не бих казала, че е кой знае какво — отвърна Джо, като внимателно прикриваше името на вестника.

— Я по-добре го прочети на глас, това ще ни поразвлече — предложи Ейми, която упорито продължаваше да се държи като възрастна.

— Какво е заглавието? — попита Бет, учудена, че Джо непрекъснато крие лицето си зад вестника.

— Съперничеството на художниците.

— Звучи добре, прочети го — подкани я Мег.

Джо изхъмка, пое си дълбоко дъх и започна да чете много бързо. Момичетата слушаха с интерес, тъй като разказът беше много романтичен и дори малко патетичен, като всички герои накрая умряха.

— На мен ми хареса онази част за прекрасната картина — отбеляза с одобрение Ейми, след като Джо свърши.

— А на мен — любовните епизоди. Виола и Анжело са две от нашите любими имена. Не ви ли се струва малко странно това? — каза Мег, като изтри сълзите, появили се в очите й, тъй като „любовната част“ бе доста трагична.

— Кой е писал това? — попита Бет, която успя да зърне за миг лицето на Джо зад вестника.

Четецът внезапно се изправи, отхвърли вестника встрани, като откри зачервената си физиономия и с глас, който представляваше невероятна смесица от тържественост и вълнение, обяви:

— Вашата сестра.

— Ти? — извика изумено Мег и изпусна ръкоделието си.

— Много добре! — критично я похвали Ейми.

— Знаех си! Знаех си! О-о, моя Джо, толкова се гордея с теб! — извика Бет и се хвърли да прегръща сестра си, изпълнена с неописуема радост от огромния й успех.

Господи, колко доволни бяха всички! Мег дори не можеше да повярва, докато не погледна отпечатаното в края на разказа име на автора: „Госпожица Джозефин Марч“. Ейми така артистично обсъждаше художествените елементи на разказа и дори започна да предлага варианти за негово продължение, които за съжаление не можеха да се реализират, тъй като главният герой и главната героиня вече бяха мъртви. Бет беше толкова развълнувана, че непрекъснато подскачаше и пееше от радост. Хана влезе също много развълнувана и не можеше да каже нищо повече от това: „Господи, никога не съм предполагала…“, тя просто бе невероятно изумена от „извършеното от Джо чудо“. А колко се зарадва госпожа Марч, когато научи всичко това! Джо се смя до сълзи на това всеобщо внимание и дори обяви, че ще вземе да се надуе като пуяк след него. И сякаш „орелът с разперените криле“ наистина триумфално прелиташе над къщата на семейство Марч, докато вестникът преминаваше от ръка на ръка.

— Разкажи ни всичко от самото начало. Как стана? Колко ти платиха за разказа? Какво ли ще каже татко, като научи? Дали пък Лари няма да се смее? — викаха всички в един глас и всяко от момичетата гледаше да е по-близо до Джо. Защото тези чувствителни хора обичаха да превръщат в истински празник всяка обикновена радост, която спохождаше техния дом.

— Престанете да викате, момичета, и ще ви разкажа всичко — каза Джо, като се чудеше дали госпожица Бърни се е чувствала по-щастлива и радостна след публикуването на нейната „Евелина“, отколкото се чувства тя самата в момента, като гледаше отпечатан във вестника своя разказ „Съперничеството на художниците“. След като разказа как е занесла творбите си, тя добави: — И когато отидох да проверя за резултата, редакторът ми каза, че е харесал и двата разказа и ето че днес получих вестника, в който е отпечатан първият. Лари ме залови, докато го четях, и настоя да го види, така че бях принудена да му го покажа. Той смята, че е добър и че трябва да продължа да пиша, и че със сигурност заслужавам да получа добро заплащане за своите творби. Толкова съм щастлива, защото ще мога да се издържам и да помагам на момичетата.

Джо направо не можеше да си поеме дъх от вълнение, тя покри лицето си с вестника и намокри отпечатания в него свой разказ със сълзите си. Едни от най-съкровените й желания бяха именно тези — да бъде независима и да получи одобрението на тези, които обича. И в този момент чувстваше, че е на прага на осъществяването на тези желания.