Луиза Мей Олкът
Малки жени (21)

Лари извършва глупост, а Джо оправя нещата

Лицето на Джо беше доста напрегнато през следващия ден, тъй като тайната доста й тежеше и тя просто не бе в състояние да преодолее убеждението си, че трябва да се прави на много странна и важна. Мег забеляза промяната, но не си даде труд да задава въпроси на какво се дължи тя, тъй като вече добре познаваше сестра си и отлично разбираше, че най-правилната стратегия да се измъкне нещо от нея бе изобщо да не я разпитваш. Тя бе убедена, че по този начин ще накара Джо сама да отиде и да й разкаже всичко. Затова бе много учудена, когато мълчанието не бе нарушено и Джо дори започна да се държи някак покровителствено с нея, което ужасно я дразнеше. В отговор Мег стана доста резервирана по отношение на сестра си и посвети цялото си време на майка си. По този начин Джо остана съвсем изолирана. Госпожа Марч бе заела мястото й край леглото на Бет и й нареди да си почива, да се разхожда и да се забавлява, след като толкова време не се бе отделяла от болната си сестра. Тъй като и Ейми я нямаше, единствената й утеха бе Лари, но макар че, общо взето, много го харесваше, в този момент никак не й се искаше да общува с него, защото той винаги безпогрешно усещаше настроенията й и дори разгадаваше мислите й, така че тя се страхуваше, че ще успее да измъкне тайната й.

Джо се оказа напълно права. Това момче наистина много обичаше лудориите и щом усетеше някаква тайнственост у нея, веднага се заемаше да разбере за какво точно става дума. Той превърна живота й в истински ад, непрекъснато се въртеше около нея, слухтеше, присмиваше се, заплашваше и дори й се сърдеше. Друг път демонстрираше безразличие, като се надяваше по този начин да успее по-лесно да измъкне нещо от нея. Друг път казваше, че прекрасно знае за какво става дума, но това ни най-малко не го интересува. И в края на краищата все пак успя да стигне до извода, че става дума за нещо, което се отнася до Мег и господин Брук. Почувствал се засегнат, че възпитателят не му се е доверил, той се зае да измисли начин, по който да си отмъсти.

Междувременно Мег като че напълно бе забравила за този въпрос и бе изцяло погълната от приготовленията за пристигането на баща си. Но съвсем внезапно с нея стана някаква невъобразима промяна и от един-два дни тя направо не приличаше на себе си. Стряскаше се, когато някой я заговореше, изчервяваше се в мига, в който някой я погледнеше, стана много тиха, шиеше, без да продума нито дума, а на лицето й бяха изписани тревога и покорство. На тревожните въпроси на майка си отговаряше, че се чувства съвсем добре, а в отговор на опитите на Джо да разбере какво става отвръщаше само колкото да я остави на мира.

— Може би направо я чувства във въздуха — любовта, искам да кажа — и това я разтърсва цялата. Май всички симптоми при нея са налице — непрекъснато е сърдита и напрегната, не яде, лежи с часове будна в леглото и все гледа да се свре в някой ъгъл. Забелязах, че си пее песента, която той й даде, а веднъж се изпусна и каза „Джон“, както правиш ти, после ужасно се смути и се изчерви като божур. Какво ще правим? — попита Джо, готова да предприеме всякакви мерки, дори и най-крутите.

— Нищо, трябва просто да изчакаме. Бъди внимателна и търпелива с нея и пристигането на татко ти ще уреди нещата — отвърна майка й.

— Има писмо за теб, Мег, затворено! Колко странно! Теди никога не запечатва бележките, които ми пише — каза Джо, докато разпределяше съдържанието от тяхната малка пощенска станция.

Госпожа Марч и Джо бяха потънали в своите работи, когато изведнъж викът на Мег ги накара да вдигнат очи към уплашеното й лице, докато четеше бележката, която наскоро бе получила.

— Какво има, детето ми? — извика майка й и се затича към нея, докато Джо се опита да измъкне от ръката й писмото, което бе предизвикало бурната й реакция.

— Това е някаква грешка — той не може да е изпратил подобно нещо. О-о, Джо! Как можа да го направиш? — и Мег скри с ръце лицето си и заплака така горчиво, сякаш сърцето й бе напълно разбито.

— Аз? Аз не съм правила нищо! За какво говориш? — попита объркано Джо.

Нежните очи на Мег горяха от гняв, докато измъкна бележката от джоба си и я хвърли на Джо.

— Ти си го написала и онова лошо момче ти е помогнало! — с болка я обвини Мег. — Как можеш да бъдеш толкова груба, подла и жестока и към двама ни?

Джо почти не чу думите й, тъй като двете с майка си четяха бележката, написана с доста разкривен почерк:

Моя скъпа Маргарет,

Не съм в състояние повече да сдържам страстите си и бих искал да знам каква ще бъде съдбата ми още преди да се върна. Още не смея да кажа на родителите ти, но съм уверен, че те ще се съгласят, щом разберат, че се обичаме страстно един друг. Господин Лорънс ще ми помогне да се настаня на някаква постоянна работа и тогава ние ще бъдем щастливи, мое скъпо дете. Умолявам те да не казваш все още нищо на семейството си, но да пратиш поне една дума и да вдъхнеш надежда чрез Лари на своя любим:

Джон

— Ах, този малък злодей! Ето как е решил да си отмъсти за това, че удържах на думата, дадена пред мама, и нищо не му казах. Сега здравата ще се разправя с него и ще го доведа направо тук да поиска извинение! — извика ядосано Джо, която гореше от нетърпение да раздаде правосъдие. Но майка й я спря, като я погледна с поглед, който й бе почти непознат, и каза:

— Спри, Джо. Първо да изясним това, което засяга теб. От всичко, което наговори, имам чувството, че и ти имаш пръст в цялата тази история.

— Давам ти честната си дума, мамо, че нямам нищо общо. Никога преди не съм виждала тази бележка, нито пък знам нещо за нея. Това е истината, уверявам те! — извика толкова сериозно Джо, че всички наистина й повярваха. — Ако бях взела участие в тази история, нещата щяха да бъдат много по-добре замислени, а бележката щеше да е по-смислено написана. Щях със сигурност да предвидя, че вие няма да повярвате, че господин Брук би написал подобна глупост — допълни тя, като тръсна ядосано листа.

— Прилича на неговия почерк, не смяташ ли? — обади се Мег, която бе взела едно друго писмо на господин Брук.

— О-о, Мег, но ти не му отговори, нали? — попита разтревожено госпожа Марч.

— Отговорих му, разбира се! — отвърна Мег и наведе лице, защото цялата се изчерви.

— Това е подправен почерк. Нека да доведа тук това ужасно момче, за да му поискаме обяснение и да му изнесем една лекция. Няма да се успокоя, докато не го направя — и Джо отново тръгна към вратата.

— Стой! Трябва да разбера всичко, защото може да стане по-лошо, отколкото е в момента. Маргарет, разкажи ми всичко от самото начало — изкомандва госпожа Марч, като седна до Мег, а в същото време държеше и Джо за ръка, за да й попречи да излезе.

— Получих първото писмо от Лари, който изглеждаше така, сякаш изобщо не знае за какво става дума — започна да разказва Мег, без да вдига очи от земята. — Първо бях разтревожена и мислех да ти разкажа всичко, но след това си спомних колко харесваш господин Брук, затова реших, че може би няма да имаш нищо против, ако запазя тайната си за няколко дни. Бях толкова глупава, че се надявах, че никой няма да научи. Чудех се какво точно да ви кажа и се чувствах като момичетата от книгите, които изпадаха точно в същото положение. Прости ми, мамо, сега плащам скъпо и прескъпо за глупостта си. Вече няма да мога да го погледна в очите.

— Какво му каза? — попита госпожа Марч.

— Казах му, че още съм прекалено млада, за да взема някакво решение по този въпрос, и че не бих искала да имам никакви тайни от вас, така че би трябвало да говори с татко. Благодарих му за любезността и му обясних, че бих могла да му бъда единствено приятел и нищо повече, и то още доста дълго време.

Госпожа Марч се усмихна, сякаш беше доволна от това, което чу, а Джо плесна с ръце и възкликна през смях:

— Ти си постъпила почти като Каролин Пърси, която е пример за благоразумие! Разказвай нататък, Мег. Той какво ти отговори на това?

— На следващия път той ми написа нещо съвсем различно: в писмото се казваше, че никога не ми е изпращал любовни послания и че много съжалява за моята вироглава сестра Джо, която вероятно си е позволила подобни волности от наше име. Писмото беше много мило и изпълнено с уважение, но представете си как се почувствах аз самата!

Мег сложи глава на рамото на майка си напълно отчаяна, а Джо започна нервно да се разхожда из стаята, като наричаше Лари с какви ли не имена. После внезапно спря, взе двете бележки и се зае внимателно да сравнява почерците, като не след дълго решително каза:

— Не вярвам Брук някога да е виждал нито едното, нито другото писмо. Теди ги е написал и двете, а сега възнамерява да използва отговора, който ти си му изпратила, за да ми натяква, дето не съм му разказала какво знам по въпроса.

— На никого нищо не разказвай, Джо, довери се само на мама, защото иначе можеш да попаднеш в такава каша, в каквато се намирам аз в момента — предупреди я Мег.

— Господ да ти е на помощ, Мег! Та аз знам всичко от мама!

— Достатъчно, Джо. Аз ще успокоя Мег и ще й обясня всичко, а ти веднага иди и доведи Лари. Бих искала да разбера всичко по този въпрос и да сложа точка на всякакви шеги и измами.

Джо избяга, а госпожа Марч внимателно обясни на Мег какви са истинските чувства на господин Брук към нея.

— Е, скъпа, а ти как се отнасяш към него? Обичаш ли го достатъчно, за да си готова да чакаш дотогава, докато той успее да се установи на постоянна работа и да ти осигури дом, или предпочиташ засега да запазиш свободата си?

— Преживях толкова страхове и тревоги през последните дни, че не бих искала да имам нищо общо с никакви любовници в скоро време — а може би завинаги! — отвърна решително Мег. — Ако Джон наистина не знае нищо за тази глупост, най-добре е изобщо нищо да не му се казва, трябва да се погрижим Джо и Лари да си държат езика зад зъбите. Няма да търпя да ме мамят и да се подиграват с мен — това е просто срамота!

Като видя, че обикновено спокойната Мег в момента е доста разстроена и гордостта й е силно наранена от тази глупава шега, госпожа Марч я успокои, като й обеща да пази пълна тайна и да бъде съвсем дискретна по въпроса в бъдеще. Щом стъпките на Лари се чуха във входното антре, Мег веднага избяга в кабинета, така че госпожа Марч посрещна сама фалшификатора. Джо не му беше казала защо го вика майка й, защото се страхуваше, че той може да откаже да отиде. Но щом видя изражението на лицето й, той веднага разбра и застина на мястото си, като нервно въртеше шапката в ръцете си, а цялото му изражение ясно показваше колко виновен се чувства. На Джо бе наредено да напусне стаята, но тя не се отдалечи много — разхождаше се неспокойно в антрето, изпълнена със страх, че „затворникът“ може най-внезапно да се спусне и да се опита да избяга. Близо половин час във всекидневната гласовете им ту се повишаваха, ту отново придобиваха нормалната си сила. Но момичетата никога не узнаха какво точно се случи по време на този разговор.

Когато бяха извикани вътре, Лари бе застанал до майка им с такова посърнало лице, че Джо моментално му прости всичко, но реши, че не е разумно да признава този факт. Мег прие плахите му извинения и бе до голяма степен успокоена от твърдението му, че Брук няма ни най-малка представа за тази шега.

— Няма да му кажа нито дума, докато съм жив, дори да ме пекат жив на огън, пак няма да успеят да измъкнат нещо от мен. Така че прости ми, Мег, а аз ще направя каквото поискаш, за да ти докажа колко много съжалявам за случилото се — каза накрая Лари и наистина изглеждаше ужасно засрамен.

— Ще се опитам, но това беше толкова груба и неджентълменска постъпка. Никога не съм вярвала, че можеш да бъдеш толкова зъл и долен, Лари — отвърна Мег.

— Наистина беше отвратително и аз наистина не заслужавам да размениш и дума с мен поне месец. Но ти няма да ме накажеш толкова строго, нали? — каза с убедителен тон, като в същото време направи умолителен жест с ръце, така че просто бе невъзможно човек да му се сърди, независимо от скандалното му поведение. Мег му прости, а напрегнатото лице на госпожа Марч се поотпусна, въпреки че се стараеше да изглежда сериозна, когато той започна да обяснява, че ще се накаже по най-жесток начин за греховете си.

Джо стоеше встрани, като се стараеше да си внуши, че е ужасно възмутена, но единственото нещо, което успяваше, бе да си придаде израз на пълно неодобрение. Лари погледна един-два пъти към нея, но не успя да смекчи този израз и се почувства доста засегнат. Престана изобщо да й обръща каквото и да било внимание и след като приключи разговорите си с останалите, кимна с глава за сбогом и напусна стаята, без да каже дума повече.

Веднага щом той си тръгна, Джо съжали за поведението си, искаше й се да бе се държала малко по-приятелски с него, а когато Мег и майка й се качиха горе, тя в миг се почувства ужасно самотна и закопня за Теди. Опита се да потисне желанието си известно време, но след като разбра, че няма да успее, взе една книга, която трябваше да му върне, и се запъти към съседната къща.

— Господин Лорънс вкъщи ли е? — попита тя прислужницата, която точно се спускаше по стълбата.

— Да, госпожице, но не смятам, че е особено подходящо да го посещавате точно в този момент.

— Защо? Да не би да е болен?

— О-о, не, госпожице, но току-що имаха огромна кавга с господин Лари, който е ужасно вкиснат за нещо и с това раздразни страхотно стария господин, така че не бих искала да му се мяркам пред очите сега.

— А къде е Лари?

— Затвори се в стаята си и изобщо не иска да отвори на никого, макар че аз ходих преди малко и чуках. Просто не знам какво ще стане с вечерята, защото тя е готова, но няма кой да я яде.

— Ще отида да видя какво по-точно става. Мен не ме е страх нито от единия, нито от другия.

Джо се качи по стълбите и внимателно почука на вратата на малкия кабинет на Лари.

— Престани да чукаш, защото ще отворя вратата и ще ти дам да се разбереш! — извика младият господин отвътре със заплашителен тон.

Джо веднага почука отново, вратата рязко се отвори и тя веднага се вмъкна вътре, преди Лари да успее да дойде на себе си след учудването си, че я вижда. Уверила се с очите си, че той е наистина в ужасно настроение, Джо, която отлично знаеше как да се справи с него, веднага направи миловидна физиономия и като падна артистично на колене пред него, започна да нарежда:

— Прости ми, моля те, че бях толкова сърдита и груба с теб. Дойдох да оправя нещата и няма да мръдна оттук, докато това не стане.

— Всичко е наред, ставай и не се дръж като надута гъска, Джо! — бе отговорът на кавалера на нейната петиция.

— Благодаря ти. А сега мога ли да попитам какво се е случило? Ти съвсем не ми изглеждаш успокоен.

— Направо съм разтърсен и смазан и не знам как ще го понеса — гордо изрецитира Лари.

— Кой е виновен за това? — започна да разпитва Джо.

— Дядо, ако ставаше дума за някой друг, въобще нямаше да… — и вместо да довърши, младежът направи само един пренебрежителен жест с ръка.

— Какво толкова сложно има. И аз често те разтърсвам, а ти изобщо нямаш нищо против — успокоително заговори Джо.

— Какво говориш! Ти си момиче и това е просто шега, но не мога да позволя на никой мъж да се държи така с мен.

— Не вярвам някой да има желание да опита, след като ти приличаш на буреносен облак, както в момента. Защо се скарахте?

— Просто защото не исках да му кажа какво искаше от мен майка ти. Обещах й да не казвам на никого за нашия разговор и, естествено, нямам никакво намерение да не изпълнявам обещанието си.

— Не можа ли да го залъжеш с нещо друго?

— Не, той искаше истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Бих му разказал каква каша забърках, ако можех да представя така нещата, че да не споменавам нищо за Мег. Но тъй като това е невъзможно, реших да си държа езика зад зъбите и да понасям караницата, докато накрая старият господин посегна да ме удари. Тогава побеснях и избягах от стаята, защото се уплаших да не направя още някоя глупост в гнева си.

— Постъпил е лошо, но съм сигурна, че вече съжалява. Така че слез долу и се опитай да оправиш нещата, аз ще ти помогна.

— Няма да мръдна оттук! Няма да понасям лекциите и назидателните слова на всички заради някаква си глупост. Съжалявам за това, което причиних на Мег, и като мъж й поисках извинение. Но нямам намерение да се извинявам на никого повече, просто не смятам, че съм толкова виновен.

— Но той просто не е знаел.

— Длъжен е да ми вярва, а не да се държи с мен така, сякаш съм някакво си бебе. Няма никакъв смисъл, Джо, крайно време е да разбере, че аз мога сам да се грижа за себе си и нямам нужда от престилчица, за която да се хващам, за да мога да вървя напред.

— Ах, какъв си пиперлия само! — въздъхна Джо. — И как смяташ да оправиш нещата?

— Е, той трябва да ми се извини и да ми вярва друг път, когато му казвам, че не мога да му кажа каква е причината за скандала.

— Господи! Та той никога няма да направи подобно нещо!

— Няма да сляза долу, докато не го направи.

— Теди, бъди малко по-разумен, успокой се и ми разреши аз да обясня това, което мога. Не можеш да стоиш вечно тук, така че защо трябва да бъдеш толкова мелодраматичен?

— Нямам намерение да оставам вечно тук. Ще се измъкна от тази къща и ще замина някъде, а когато дядо разбере, че не може без мен, веднага ще тръгне да ме търси.

— Възможно е, но не е ли по-добре да не го разстройваш толкова и да не му създаваш подобни затруднения?

— Не ме убеждавай. Ще замина за Вашингтон и там ще се срещна с Брук. Чувал съм, че в града е доста интересно, така че ще мога да се позабавлявам след тези ужасни неприятности тук.

— Да, това наистина ми звучи привлекателно. И аз бих искала да избягам заедно с теб — призна Джо, като в миг забрави за помирителната си мисия, обзета от вълнение при мисълта за интересния живот в столицата.

— Хайде тогава да отидем заедно! Защо не? Ти ще изненадаш приятно баща си, а аз ще зарадвам стария Брук. Ще бъде страхотно изпълнение, хайде да го направим, Джо! Да оставим писмо, в което да напишем, че всичко е наред, и да заминем, без да отлагаме. Разполагам с достатъчно пари, а и за теб ще бъде доста полезно — ще отидеш при баща си.

За момент Джо изглеждаше така, сякаш имаше намерение да приеме предложението му. Защото колкото и невероятно да беше, то напълно я устройваше. Тя бе толкова уморена от безкрайните грижи и от преживяното напрежение, жадуваше за промяна, а мисълта да види баща си също бе изключително изкушение за нея. Той сега живееше съвсем друг живот, свързан с лагери, болници, свобода и смях, и можеше да й разкаже за него. Очите й светнаха, когато погледът й през прозореца се насочи към далечината, но бързо угаснаха, щом се спряха на малката къща отсреща. И тя поклати със съжаление глава.

— Ако бях момче, можехме да избягаме заедно и да си прекараме чудесно. Но аз съм едно нещастно момиче и трябва да се държа прилично, длъжна съм да си остана у дома. Не ме изкушавай, Теди, защото това е един налудничав план.

— Точно затова ще бъде толкова вълнуващо — започна да я убеждава Лари, който бе обзет от непреодолимото желание да скъса с всекидневието си, да промени по някакъв начин живота си.

— Млъквай! — извика Джо и запуши ушите си. — Подобни безумни идеи за пътешествия непрекъснато обсебват съзнанието ми и просто с мъка се удържам да не се поддам на тези свои пориви. Но аз също дойдох тук, за да се сдобрим, а не да слушам за идеите ти, които после няма да ми дават мира.

— Знам, че Мег веднага би отклонила подобна покана, но вярвах, че ти имаш повече дух и смелост — не се отказваше Лари.

— Не казвай нито дума повече, лошо момче! Седни и се замисли за собствените си грехове и не се опитвай да ме накараш да прибавя още някой към моите. Ако успея да накарам дядо ти да ти се извини за кавгата, ти ще се откажеш ли от идеята да бягаш от вкъщи? — съвсем сериозно попита Джо.

— Да, но ти просто не можеш да го направиш — отвърна Лари, който вече бе склонен да се примири със ситуацията, но все пак чувстваше, че трябва да получи някакво удовлетворение за преживяното.

— След като успях да се справя с младия, защо да не опитам да се справя и със стария — измърмори Джо, като се измъкна от стаята и остави Лари наведен над картата с железопътната мрежа, която изучаваше внимателно, подпрял глава с ръцете си.

— Влез! — дрезгавият глас на господин Лорънс този път прозвуча дори още по-дрезгаво, след като Джо почука на вратата му.

— Аз съм, сър, дойдох да върна една книга — започна плахо тя, след като влезе вътре.

— Искаш ли някоя друга? — попита старият господин, който очевидно бе много изнервен и ядосан, но се опитваше да не го показва.

— Да, моля. Харесах тази толкова много, че ми се иска да прочета и втория том — отвърна Джо, като се надяваше да го умилостиви малко с приемането на втора доза от книгата на Базуел^[1] „Джонсън“, която той така горещо й бе препоръчал.

Гъстите вежди на стария господин се повдигнаха леко, докато стана и се насочи към шкафа, в който бяха подредени книгите на Базуел, а Джо също се приближи и се престори, че търси избраната от нея книга, докато в същото време се чудеше как по най-добър начин да подхване опасната тема, която бе всъщност целта на визитата й. Господин Лорънс сякаш подозираше, че нещо се върти в главата й, и след като се повъртя малко из стаята, застана точно пред нея и рязко я попита:

— Какво всъщност е направил този калпазанин? И не се опитвай да го прикриваш. Много добре разбирам, че е забъркал някаква каша, веднага го разбрах, щом го видях как изглеждаше, когато се прибра у дома. Не мога да измъкна нито една дума от устата му. А когато го заплаших, че ще изтръгна със сила истината от него, той се врътна, качи се и се заключи в стаята си.

— Той наистина си направи една лоша шега, но ние му простихме и всички обещахме, че няма да казваме нито дума по този въпрос на никого — започна с нежелание Джо.

— Тази няма да мине. Не може той да се крие зад някакво обещание, което е изтръгнал от момичета като вас, с толкова добри сърца. Ако е извършил нещо лошо, трябва да си признае, да поиска извинение и да бъде наказан за това. Така че изобщо не се опитвай да го защитаваш, Джо. Аз няма да търпя да бъда държан настрана от цялата тази история.

Господин Лорънс изглеждаше толкова разтревожен и говореше така остро, че Джо с удоволствие би избягала от кабинета му, ако можеше. Но тя бе по-навътре в стаята, а той бе застанал близо до вратата, като лъв, охраняващ изхода, така че не й оставаше нищо друго, освен да остане.

— Наистина, сър, не бих могла да ви кажа нищо повече! Мама ми забрани. Лари си призна вината, поиска извинение и вече бе достатъчно наказан. Ние не говорим за този случай не толкова заради Лари, а заради друг човек, който действително няма никаква вина, и нещата само ще се усложнят, ако вие се намесите. Моля ви, не го правете. Аз също имам до известна степен вина за случилото се, но всичко вече се оправи. Така че нека да забравим и да поговорим за нещо по-приятно.

— Я не ме залъгвай! Искам да ми дадеш честната си дума, че този мой калпазанин не е извършил нещо неблагодарно или недопустимо. Ако е виновен, ще си го получи от мен, независимо че вие така благородно сте му простили.

Думите му звучаха доста застрашително, но Джо не се уплаши особено, тъй като добре знаеше, че старият господин никога не вдигаше пръст дори срещу своя внук, независимо че на думи доста се палеше. Тя покорно седна и започна да му обяснява за какво става дума, като се опитваше хем да се придържа към истината, хем да не каже нещо, което би компрометирало Мег.

— Е, добре… Ако момчето наистина е мълчало само защото е поело пред вас ангажимент да не казва нищо, а не от глупаво упорство, тогава може и да му простя. Той е толкова упорит, че човек трудно може да се справи с него — каза господин Лорънс и приглади назад косата си, а на лицето му се изписа известно облекчение.

— И аз съм такава, но една нежна дума може да ме усмири много повече от всякакви караници и убеждения — отвърна Джо, като се опитваше да помогне на своя приятел, който от едно изпитание у тях сега се бе прехвърлил на друго в собствения си дом.

— Ти да не би да искаш да кажеш, че не се държа мило с него?! — бе острият отговор.

— О-о, какво говорите, ни най-малко, сър. Вие сте даже прекалено мил понякога, но друг път малко се нервирате, когато той направи нещо, което не ви харесва. Не смятате ли, че е така?

Джо бе твърдо решила, че моментът е подходящ да доведе нещата докрай, така че се опитваше да изглежда доста смирена, макар че вътрешно трепереше след смелата си реч. За нейно облекчение и учудване старият господин само хвърли очилата си върху масата и искрено възкликна:

— Права си, момиче, такъв съм! Толкова го обичам, но той понякога направо ме изкарва от търпение и просто не знам какво може да се случи, ако нещата продължават така.

— Ще ви кажа, сър, той ще избяга.

Джо съжали за думите си в момента, в който ги каза. Тя се бе надявала, че ще може да предупреди стария господин, че Лари просто не може да понася подобно ограничение и би трябвало да се държи по-меко с него. Но лицето на господин Лорънс в миг ужасно пребледня и той сякаш остана без сили, защото безпомощно седна на стола и с безпокойство погледна към портрета на красив мъж, който висеше на стената зад масата. Това беше бащата на Лари, който наистина бе избягал от вкъщи, когато бе съвсем млад, а след това се бе оженил против волята на суровия си баща. Джо си помисли, че може би в този момент той си е спомнил за миналото и за съжалението и болката, които бе преживял, затова й се искаше да не бе споменавала всичко това.

— Не ми се вярва да го направи, освен ако не е страшно ядосан. По-скоро ми се струва, че обича само да заплашва с бягство, и то когато е твърде уморен от ученето. И на мен понякога ми се иска да направя подобно нещо особено след като си отрязах косата. Така че ако ви липсваме, можете да дадете обява за изчезването на две момчета или да ни потърсите в някой от корабите, които заминават за Индия.

Тя се усмихна, докато говореше, и господин Лорънс бе явно успокоен, тъй като прие всичките й приказки просто като шега.

— Ама и теб си те бива, как можеш да ми говориш по този начин? Забрави ли за респекта и доброто възпитание? Ах, тези благословени момчета и момичета! Какво мъчение са те за нас, но всъщност не бихме могли да живеем без тях — усмихна се господин Лорънс и с любов я щипна по бузата. — А сега отиди и доведи това момче да вечеря. Кажи му, че всичко е наред, и го посъветвай да не прави трагедии от някакво малко спречкване с дядо си. Няма да търпя подобни фасони.

— Той едва ли ще дойде, сър. Чувства се ужасно, тъй като не сте му повярвали, когато ви е обяснил, че няма право да ви разказва за случката у нас. Мисля, че кавгата с вас доста го е разстроила.

Джо се опитваше да говори патетично, но явно това не й се бе удало, защото господин Лорънс започна да се смее. И в този миг тя разбра, че е спечелила.

— Съжалявам за грубостта си и може би трябва да му благодаря, че и той не ми отвърна по същия начин! Какво, по дяволите, очаква този младеж?

— На ваше място бих му написала една бележка, която да съдържа някакво извинение, сър. Той казва, че няма да излезе от стаята си, докато не получи такава бележка, и говори за Вашингтон и други подобни абсурдни неща. Едно формално извинение би му показало колко глупаво постъпва и би го довело долу, при това съвсем смирен. Опитайте, той обича шегите, а това е много по-лесно, отколкото да се извините по време на разговор с него. Аз ще занеса бележката и ще го накарам да си припомни какви са задълженията му.

Господин Лорънс я погледна намръщено и докато си слагаше очилата, бавно каза:

— Ти си голяма хитруша, но нямам нищо против двете с Бет да ме водите за носа. Хайде, дай ми един лист и нека да приключим с тази глупост.

Бележката бе написана точно в стила, който един възрастен джентълмен би използвал, за да поднесе извиненията си на друг джентълмен, когото страшно е обидил. Джо целуна господин Лорънс нежно по челото и изтича, за да мушне бележката под вратата на Лари, като го посъветва през ключалката да бъде благоразумен, смирен и още няколко други напълно невъзможни неща. След като вратата все още бе заключена, тя се надяваше, че бележката ще свърши добра работа, и тихичко се отдалечи. В същото време младият джентълмен прелетя покрай нея, пързаляйки се по парапета на стълбите, и я изчака долу с възможно най-нежно и приятелско изражение.

— Какъв добър човек си ти, Джо! Не си ли изпати здравата заради мен? — добави след това той и се засмя.

— О-о, съвсем не. Той беше доста мек, общо взето.

— Ами, знам си го аз. Съжалявам, че те натопих в тази каша, но се чувствах така ужасно — започна извинително Лари.

— Не говори повече за това. Обърни нова страница и започни всичко отначало, Теди.

— Непрекъснато отварям нови страници и все с нещо ги оцапвам, точно така ставаше винаги с тетрадките ми. И досега съм започвал толкова пъти отначало, че просто не знам дали някога ще достигна до някакъв край — разколебано обяви Лари.

— Я по-добре иди и изяж вечерята си. След това ще се почувстваш много по-добре, сигурна съм. Мъжете са винаги намръщени, когато са гладни — посъветва го Джо и бързо се измъкна през входната врата.

— Явно такава ми е „орисията“ — обяви Лари, цитирайки Ейми, и се запъти към трапезарията, за да хапне заедно с дядо си, който се държа съвсем смирено и дори преливаше от внимание и уважение до края на деня.

Всички смятаха, че с това въпросът е приключен и малкият облак се е разсеял. Само Мег не забрави за тази случка, която за всички останали вече бе минало. Тя нито веднъж не спомена за една точно определена личност, но мислеше доста често за нея и почти всяка нощ я сънуваше. Един ден, ровичкайки в бюрото на сестра си за марки, Джо намери една бележка, подписана с думите: „Госпожа Джон Брук“, което я накара да въздъхне отчаяно и да хвърли листчето в огъня. В този миг тя ясно си даде сметка, че кашата, забъркана от Лари, бе спомогнала за приближаването на ужасния ден, в който щеше да загуби сестра си.