Луиза Мей Олкът
Малки жени (18)

Мрачни дни

Бет наистина се разболя от скарлатина, при това в доста по-тежка форма, отколкото смятаха всички, с изключение на Хана и доктор Бангс. Момичетата не знаеха нищо за болестта, а на господин Лорънс не му беше разрешено да я посещава, така че цялата тежест падна върху плещите на Хана, а доста заетият доктор Бангс полагаше големи усилия, но прехвърляше основната дейност върху чудесната болногледачка. Мег също си остана вкъщи, за да не пренесе заразата и у семейство Кинг, и се грижеше за домакинството. Тя доста се тревожеше и изпитваше известно чувство на вина, когато пишеше писма на майка си, в които не споменаваше нищо за болестта на Бет. Мег в никакъв случай не можеше да приеме, че е редно да мами майка си, но в същото време й бе наредено да се подчинява на Хана, а Хана дори и не искаше да чуе за това, че „на госпожа Марч може да се каже новината и да бъде тревожена за подобно дребно нещо“. Джо бе посветила и деня, и нощта на Бет. Това не беше особено трудна задача, тъй като Бет бе толкова търпелива и понасяше болките си, без да се оплаква, поне докато бе в състояние да се контролира. Но имаше и такива моменти, когато при силни пристъпи на треската тя започваше да бълнува, говореше с прегракнал немощен глас или прокарваше пръсти по завивката, сякаш това бе любимото й пиано, опитваше се да пее, но гърлото й бе толкова подуто, че едва-едва излизаше по някой звук от него. Имаше и моменти, когато тя въобще не бе в състояние да разпознае лицата на близките около себе си и ги наричаше с погрешни имена или молеше тъжно да извикат майка й. В тези критични моменти Джо здравата се плашеше, Мег настояваше да й се разреши да напише истината на майка им и дори Хана признаваше, че „може би ще трябва да се помисли за това, но все още не му е дошло времето“. Лоша новина пристигна и от Вашингтон — състоянието на господин Марч отново се бе влошило и нямаше никаква надежда да се завърне скоро у дома.

Колко тежки и мрачни изглеждаха дните сега, а къщата беше толкова тиха и самотна. Сърцата на момичетата се свиваха от безпокойство и болка, докато работеха и чакаха, а сянката на смъртта сякаш така трайно се бе настанила над този толкова щастлив някога дом! Точно тогава Маргарет, както бе седнала с игла в ръка, а сълзите й капеха върху плата, който шиеше, ясно разбра колко богата е била преди, и то с неща, които са много по-ценни от всякакви луксозни вещи, които могат да се купят с пари. Защото преди тя имаше любовта на близките си, тяхната защита, спокойствието на дома, здравето и изобщо всичко най-благословено в живота. Точно в тези мрачни дни Джо, която живееше непрекъснато в тъмната стая заедно със страдащата си малка сестра, се научи да вижда цялата красота и прелест на характера на Бет, да усеща колко важно място заема тя в сърцата на всички и да осъзнава стойността на тази неегоистична амбиция на Бет да живее за другите, да носи щастие на дома с онези обикновени добродетели, които всички биха могли да притежават и които би трябвало да се ценят по-високо от таланта, богатството или красотата.

В своето принудително заточение Ейми страстно желаеше да се върне у дома, за да може да помогне с нещо на Бет. В този момент нито една работа не й се струваше трудна или отегчителна, щом щеше да е от полза за Бет, защото сега с много болка и съжаление Ейми си спомни за десетките пренебрегнати задачи, които сестра й бе свършила вместо нея. Лари трескаво бродеше насам-натам из къщата като призрак, а господин Лорънс заключи голямото пиано, защото просто не можеше да понася мъката, която изпитваше всеки път, когато минаваше покрай него и светещите клавиши му напомняха за болната съседка. Бет липсваше на всички. Млекарят, месарят, пекарят и собственикът на магазина за зеленчуци непрекъснато питаха как е тя, бедната госпожа Хамел дойде да се извини за проявеното неблагоразумие, съседите често й изпращаха най-сърдечни поздрави и благопожелания. И дори онези, които най-добре я познаваха, бяха учудени, че плахата малка Бет има толкова много приятели.

Междувременно тя лежеше на леглото, притиснала старата Джоана до себе си, тъй като дори и в бълнуванията си не забравяше за любимото си протеже. Много тъгуваше за своите котенца, но не искаше да ги довеждат, тъй като се страхуваше да не би и те да се разболеят. А когато се чувстваше малко по-добре, Бет веднага започваше да се тревожи за Джо, която бе почти непрекъснато до нея. Изпращаше сърдечни поздрави на Ейми и ги молеше да кажат на майка им, че тя скоро ще й пише. Често дори искаше молив и лист, за да напише няколко реда, тъй като никак не й се щеше баща й да си помисли, че го е забравила. Но скоро и тези моменти на подобрение и на пълно съзнание свършиха и тя непрестанно лежеше, като се обръщаше ту на една, ту на друга страна, говореше несвързани неща или потъваше в дълбок сън, който не й носеше облекчение. Доктор Бангс идваше по два пъти на ден, Хана бдеше над леглото й през цялата нощ, Мег бе подготвила една телеграма в бюрото си, така че да я пусне веднага, щом се наложи, а Джо почти не излизаше от стаята на Бет.

Първи декември бе един наистина мрачен ден, духаше остър вятър, валеше сняг и годината като че се подготвяше за своя край. Когато доктор Бангс пристигна тази сутрин, той прегледа продължително Бет, подържа около минута парещата й ръчичка между дланите си, а след това внимателно я постави върху леглото и тихо каза на Хана:

— Ако госпожа Марч може да остави съпруга си, мисля, че е по-добре да я извикате.

Хана мълчаливо кимна с глава, а устните й нервно се свиха. Като чу тези думи, Мег се свлече безпомощно върху стола, тъй като чувстваше, че краката й не я държат. Джо постоя за миг цялата пребледняла, а след това събра сили, изтича до всекидневната, грабна телеграмата и се стрелна в бурята навън, като нахлузи набързо палтото и шапката си. Тя се върна съвсем скоро и докато събличаше безшумно палтото си, пристигна Лари с писмо, в което се казваше, че състоянието на господин Марч отново се подобрява. Джо прочете с благодарност писмото, но дори и тази добра новина не можа да премахне тежестта в гърдите й. На лицето й бяха изписани такъв ужас и безпокойство, че Лари бързо попита:

— Какво има? Да не би Бет да е по-зле?

— Току-що изпратих на мама телеграма да си дойде — отвърна Джо с трагично изражение, като се мъчеше да разхлаби връзките на обувките си.

— Браво на теб! Да не би да си го решила на собствена отговорност? — попита Лари и й помогна да седне на един стол в антрето, а след това издърпа сам обувките й, защото виждаше, че ръцете й треперят.

— Не, лекарят каза, че трябва да го направим.

— О-о, Джо, нима е толкова зле? — извика Лари с пребледняло от тревога лице.

— Да, направо е страшно, тя не ни познава, не говори вече дори за ятото зелени гълъби, както нарича лозовите листа на стената. Тя вече не е моята любима Бет и никой не може да ми помогне да го понеса. Мама и татко не са тук, а Господ е толкова далече, че не може да чуе молитвите ми.

И изведнъж сълзите рукнаха по бузите на бедната Джо, тя протегна безнадеждно напред ръка, сякаш се опитваше да намери брод в тъмнината. Лари пое нежно ръката й и я притисна в своята, като с мъка преодоля буцата, която се бе надигнала в гърлото му, и й пошепна:

— Аз съм тук, разчитай на мен, Джо, скъпа!

Тя не можеше да промълви и дума, но остави ръката си в неговата и горещата длан на приятелското човешко същество до нея сякаш наистина поуспокои страдащото й сърце и я доближи до Божията десница, която би й помогнала да преживее тази скръб. На Лари много му се искаше да й каже нещо нежно и успокояващо, но просто не можеше да намери подходящите думи, затова стоеше мълчаливо и само нежно я погали по главата, точно както беше виждал, че прави майка й. Това бе най-доброто нещо, което можеше да направи, то й подейства много по-успокоително дори от най-красноречивите думи.

Джо се изпълни с нежност и благодарност към него и макар че не каза нито дума, дълбоко в душата си осъзна, че истинските чувства могат да носят успокоение дори и в най-тъжните моменти. Скоро тя изтри сълзите, които бяха й помогнали да преодолее напрежението си, и го погледна с благодарност:

— Благодаря ти, Теди, чувствам се много по-добре. Вече не съм обзета от такава безкрайна безнадеждност и ще се опитам да понеса дори и най-лошото, ако то се случи.

— Не губи надежда, вярвай, че нещата ще се оправят, това ще ти помогне, Джо. Майка ти скоро ще бъде тук и всичко ще бъде различно.

— Толкова се радвам, че татко е по-добре. Сега тя няма да се тревожи толкова, че се налага да го остави сам. Наистина ми се струва, че всички беди идват едновременно и най-голямата тежест лежи на моите плещи — въздъхна Джо и разстла мократа си носна кърпичка върху коляното си, за да се изсуши.

— Мег не поема ли също своя дял? — с недоумение попита Лари.

— Да, опитва се, но тя просто не може да обича Бет толкова, колкото аз я обичам. На нея Бет няма да й липсва толкова, колкото на мен. Бет е моята съвест и просто не бих могла да се лиша от нея. Не бих могла! Не бих могла!

Джо покри лице с носната си кърпичка и отново горчиво се разплака, толкова дълго се бе въздържала. Опитваше се да проявява смелост, но повече просто не можеше. Лари набързо избърса с ръка очите си, но не бе в състояние да отрони нито дума, трябваше да изчака, докато преглътне горчивината, която се надигна в гърлото му, и успее да успокои треперещите си устни. Може би това не бе съвсем мъжка постъпка, но той просто не можеше да се овладее и на мен лично това ми харесва. Постепенно Джо се успокои и той й каза, изпълнен с надежда:

— Не мисля, че тя ще умре. Тя е толкова добра и всички толкова я обичаме, че не ми се вярва Бог да реши да я прибере при себе си толкова рано.

— Точно добрите и милите хора винаги умират по-рано — изпъшка Джо, но все пак спря да плаче, защото думите на приятеля й малко я поободриха, въпреки че не можаха да разсеят всичките й съмнения и страхове.

— Бедното ми момиче, ти си напълно изтощена. Никога не съм те виждал толкова тъжна. Почакай малко, сега ще се опитам да ти вдъхна малко настроение.

Лари се затича, като вземаше две по две външните стълби, а Джо подпря уморената си глава върху малката кафява качулка на Бет, която никой не се бе сетил да премести от масата, където тя я беше оставила преди няколко дни. Може би тази качулка притежаваше някаква магическа сила и сякаш чрез нея смиреният дух на нейната притежателка се прехвърли у Джо. И когато Лари се появи зачервен от тичането с чаша вино в ръка, тя я пое с усмивка и смело каза:

— Пия за здравето на моята Бет! Ти си добър доктор, Теди, и толкова мил приятел. Как ли бих могла да ти се отплатя за това, което направи за мен? — допълни тя и нежните слова още повече ободриха главата й.

— Ще ти изпратя сметката, няма защо да се безпокоиш. А довечера ще ти доставя нещо, което ще стопли сърцето ти много повече от цяла бъчва с вино — отвърна Лари и я погледна с блеснали очи, сякаш изпитваше огромно удовлетворение от нещо, което се опитваше да прикрие.

— Какво е то? — извика нетърпеливо Джо, забравила за миг тъжните си проблеми.

— Още вчера изпратих телеграма на майка ти и Брук отговори, че тя тръгва веднага и тази вечер ще бъде тук, така че всичко ще бъде наред. Не се ли радваш, че го направих?

Лари говореше много бързо и целият се изчерви, тъй като предварително бе решил да запази своята постъпка в тайна от страх да не разочарова момичетата или да не навреди на Бет. Джо в миг силно пребледня и скочи от стола си. В момента, в който Лари спря да говори, тя се хвърли на врата му с радостен вик:

— О-о Лари! О-о, мамо! Толкова се радвам!

Този път тя не се разплака отново, а започна истерично да се смее, цялата трепереше и се държеше така, сякаш бе загубила ума си от внезапното съобщение. Макар и доста учуден, Лари успя да запази присъствие на духа. Той я потупа успокоително по гърба и като видя, че започва да идва на себе си, добави две-три плахи целувки, които веднага подействаха. Тя внимателно се отдръпна от него, като продължаваше да се подпира на парапета, и задъхано каза:

— Не, недей! Не исках да го правя, просто беше ужасно от моя страна. Но ти беше толкова мил, постъпи така чудесно, че просто не можах да се въздържа и се хвърлих да те прегръщам. А сега ми разкажи подробно какво точно направи и никога вече не ми давай вино, защото след това върша ужасни глупости.

— На мен ми беше много приятно — усмихна се Лари и си пооправи вратовръзката. — Нали разбираш, бях ужасно разтревожен, дядо — също. Решихме, че Хана просто превишава правата си по отношение на решението да не се съобщава нищо на майка ти, според нас госпожа Марч трябваше да научи. Тя никога не би ни простила, ако Бет… Въобще, ако се случи нещо лошо, нали разбираш. Поговорих с дядо и той каза, че е крайно време да предприемем нещо, тогава изтичах до пощата вчера, особено след като видях колко загрижен изглеждаше докторът, а Хана беше толкова изнервена, че бе готова да ми откъсне главата, когато споменах, че може би трябва да се изпрати телеграма. Не мога да понасям да се отнасят така с мен, така че решението ми бе окончателно взето и го направих. Майка ти ще пристигне още тази нощ, не се съмнявам в това, късният влак е в два часа през нощта. Аз ще отида да я докарам от гарата, а вие ще трябва само да обуздаете чувствата си и да не казвате нищо пред Бет, докато тази благословена жена пристигне тук.

— Лари, ти си истински ангел! Просто не знам как бих могла да ти се отблагодаря.

— Можеш отново да се хвърлиш върху мен, толкова ми хареса — с усмивка я подразни Лари, нещо, което не бе вършил повече от две седмици.

— Не, благодаря. Но смятам да го направя друг път, точно когато дядо ти идва към нас например. Стига си ме дразнил, ами отивай да си починеш, че после ще трябва половината нощ да стоиш буден. Господ да те благослови, Теди, Господ да те благослови!

Джо се бе облегнала в ъгъла и след като завърши речта си, бързо изчезна в кухнята, където седна върху шкафа и каза на събралите се котета, че е „щастлива, о-о, толкова е щастлива!“. В същото време Лари си тръгна, дълбоко убеден, че е извършил нещо добро.

— Ах, това момче, как може да се бърка така в нашите работи! Но аз му прощавам и се надявам, че госпожа Марч наистина пътува насам — с облекчение призна Хана, когато Джо й съобщи добрата новина.

Мег също много се зарадва, а след това започна внимателно да чете писмото от Вашингтон, докато Джо се зае да подрежда стаята на болната. Хана слезе долу „да спретне някой сладкиш, в случай че най-внезапно дойде неочакван гост“. Сякаш глътка свеж въздух премина през къщата и освети тихите стаи много по-ярко, отколкото слънчевите лъчи. Всеки сякаш почувства обнадеждаващата промяна. Птичето на Бет започна да цвърчи отново, почти изсъхналият от студа розов храст на Ейми бе разцъфнал на прозореца, огънят сякаш се разгоря необичайно весело. А когато момичетата се срещаха, бледите им лица се озаряваха от усмивка, те се прегръщаха и радостно си шепнеха: „Мама си идва, скъпа, мама си идва!“ Всички бяха радостни, с изключение на Бет. Тя лежеше неспокойна от високата температура и вече не беше в състояние нито да се радва, нито да се надява, нито да се гневи или съмнява. Тя представляваше жалка гледка — розовичкото лице бе толкова бледо и безжизнено, ръцете, които винаги бяха заети с нещо, сега лежаха безсилно отпуснати, усмихнатите устни бяха неми, а красивата, винаги добре сресана коса, се бе разпиляла без никакъв ред по възглавницата. Бет лежеше така по цял ден, като само от време на време се пробуждаше и едва доловимо пошепваше: „Вода!“ Устните й бяха така сухи и напукани от високата температура, че едва успяваше да произнесе думата. Джо и Мег се грижиха нежно за нея през целия ден, като очакваха, надяваха се и вярваха единствено на Бог и на мама. През целия ден валеше сняг, вятърът продължаваше да свисти навън и часовете се нижеха безкрайно бавно. Но дългоочакваната нощ накрая настъпи и двете сестри, седнали от двете страни на леглото, се споглеждаха с радост при всеки звън на часовника, защото той възвестяваше, че помощта се приближава и приближава. Докторът мина да види как е Бет и каза, че някаква промяна към по-добро или към по-лошо би могла да се очаква около полунощ, когато ще се отбие отново.

Хана беше толкова изтощена, че полегна на канапето, което се намираше точно до леглото на Бет, и веднага дълбоко заспа. Господин Лорънс се разхождаше неспокойно насам-натам из всекидневната, убеден, че би могъл по-лесно да посрещне цяла батарея въстаници, отколкото госпожа Марч с разтревоженото изражение на лицето й, когато влезе. Лари бе полегнал на дивана, като се преструваше, че почива, но не спеше, а бе вперил замислен поглед в огъня, чиито пламъци се отразяваха в очите му и ги правеха нежни и ясни.

Момичетата никога нямаше да забравят тази нощ, в която не мигнаха нито за миг. Те стояха и гледаха към Бет, изпълнени с ужасяващата безпомощност, която обикновено ни обзема в подобни трудни часове.

— Ако Господ пощади Бет, вече никога няма да се оплаквам — пошепна съвсем сериозно Мег.

— Ако Господ пощади Бет, ще го обичам и ще му служа до края на живота си — със същата решителност обяви Джо.

— По-добре въобще да нямах сърце, защото сега така ме боли — въздъхна след малко Мег.

— Ако животът ни подлага често на подобни изпитания, просто не мога да си представя как бихме могли да оживеем — замислено допълни сестра й.

Точно в този момент часовникът удари дванайсет и те на мига забравиха за себе си и скочиха и двете да наблюдават Бет, като непрекъснато им се струваше, че бледото й лице се променя. В къщата цареше мъртвешка тишина и единственото нещо, което я нарушаваше, бе воят на вятъра отвън. Изморената Хана продължаваше да спи и сестрите бяха единствените, които забелязаха как една бледа сянка сякаш се настани над леглото на Бет. Мина още час, в който нищо не се случи, освен че Лари съвсем тихо излезе от къщата и се насочи към гарата. Последва още един мъчителен час — все още никой не идваше. Двете бедни момичета ужасно се тревожеха да не би влакът да се е забавил поради бурята или поради някакъв неочакван инцидент. Идваше им наум и още една, още по-страшна мисъл — да не би да се е случило нещо лошо във Вашингтон, което да е попречило на майка им да тръгне.

Вече минаваше два и Джо бе застанала до прозореца и мислеше колко студен изглежда този свят, обвит в сняг. Внезапно усети някакво движение зад себе си, обърна се бързо и видя, че Мег е коленичила пред люлеещия се стол на майка си със скрито лице. Джо замръзна на мястото си от ужасяващия страх, който я обзе, когато си помисли: „Бет е мъртва и Мег се страхува да ми го каже.“

Само след миг тя вече бе на своя пост при леглото и трескаво търсещите й очи не можеха да не забележат промяната, която бе настъпила. Червенината от треската и болезненото изражение бяха изчезнали и любимото малко личице изглеждаше толкова бледо и спокойно, че Джо просто не можеше нито да ридае, нито да скърби. Като се наведе към най-скъпата от сестрите си, тя целуна горещо изпотеното челце и лекичко пошепна: „Довиждане, моя Бет, довиждане.“

Сякаш разбудена от това раздвижване, Хана се стресна и веднага скочи, като, без да губи нито минута, се приближи към леглото, погледна Бет, пипна ръцете й, после се заслуша в дишането й, а след това покри с престилка главата си, за да приглуши радостния вик, който се изтръгна направо от сърцето й:

— Треската е преминала! Тя вече спи съвсем спокойно, кожата й е влажна и диша много по-леко. Молитвите ни са чути. О-о, Господи, благодаря ти!

Преди момичетата да успеят да повярват на тези радостни думи, пристигна докторът и ги потвърди. Той беше малко саможив, но на тях им се стори, че лицето му придоби божествено изражение, когато се усмихна и бащински им каза:

— Да, скъпи мои, и на мен ми се струва, че малката ще оздравее. Пазете тишина, за да може да се наспи, а когато се събуди, дайте й…

Те изобщо не можаха да чуят какво трябва да й дадат, защото в миг бяха изтичали в тъмното антре и се прегръщаха щастливо, бяха толкова радостни, че не можеха да отронят дори дума. Когато се върнаха, за да ги целуне и прегърне вярната Хана, те намериха Бет да лежи в една от любимите си пози, с ръка, свита под бузката. Тя дишаше съвсем спокойно, все едно че съвсем наскоро бе заспала.

— Само да си дойде мама! — извика Джо, а зимната нощ й отговори със свистенето на вятъра.

— Виж — каза Мег, която носеше една бяла, полуразцъфнала роза в ръката си. — Мислех, че едва ли ще се отвори, за да мога утре да я сложа в ръката на Бет, ако тя… си бе отишла от нас. Но ето че тя е разцъфнала през нощта и сега ще я поставя във вазата до главата й, така че когато скъпото дете се събуди утре рано сутринта, първото нещо, което ще види, ще бъде малката роза и лицето на мама.

Те не бяха виждали никога преди толкова красив изгрев и никога светът не им се бе струвал толкова прекрасен. Двете момичета седяха с натежали за сън очи чак до призори и наблюдаваха изгрева и сякаш ужасът и тревогите бавно се отдалечаваха от тях.

— Изглежда ми като в истински приказен свят — каза Мег, като се усмихна на самата себе си, застанала точно до завесата и загледана в сияещия простор.

— Идват! — извика внезапно Джо и скочи на крака.

Да, звънецът на външната врата наистина иззвъня, след това се чу радостният вик на Хана, а после — гласът на Лари, който радостно прошепна:

— Момичета, тя идва! Тя идва!